Еничар

Младият зограф очакваше, че старецът ще е впечатлен от дълбочината на неговата мисъл и ще се зарадва на разсъжденията му. В края на краищата това, което той говореше, защитаваше труда на всички рисувачи и щампари. Старецът обаче някак тъжно и разочаровано клатеше глава.

- Чуй се само! Помисли какво говориш! Виж какви думи използваш: “искам”, каза го поне десет пъти, “аз смятам”, “според мен”. За това ти говоря! За да бъдеш добър зограф на книги, а и не само, трябва преди това да унищожиш гордостта си! Когато казваш “искам”, знай, че това е от егото ти и не ти, а то го иска. За това ти казвам, че трябва да рисуваш, докато ръката ти не изсъхне. Така ще унищожиш гордостта си. Трябва да рисуваш така, че в книгата да няма нищо от теб. Кой си ти та смяташ, че можеш да създадеш нещо равно на старите майстори?! Трябва да рисуваш и да повтаряш и най-незначителния детайл от рисунката. Например, една тревичка трябва да я повтаряш, докато не се снишиш по-ниско от нея, докато не станеш равен на всяка тревичка. Едва след това можеш да бъдеш достоен за нея и да я нарисуваш. И ако такава трябва да бъде подготовката ти за рисуването на едно листо или тревичка, сам разбираш какво трябва да направиш, за да си достоен да нарисуваш един светец или Господа наш Исуса Христа. Трябва да си преживял същото, което светецът е преживял. Трябва да го съпреживяваш и в момента на рисуването. Трябва да имаш най-мрачната душа и да си слизал в нейните дълбини, за да нарисуваш грешник или чудовище от преизподнята. Но преди това трябва да рисуваш. Затова ти казвам, че трябва да ослепееш и да изсъхне ръката ти, защото гордостта те дебне и те отдалечава от същността ти и от съвършенството в рисуването.

Трябва да се упражняваш, докато не загубиш страстта си, докато не потъпчеш самочувствието си. Знаеш ли колко много майстори са изгорили душите си и са принизили стореното от ръката, защото са допуснали гордост в сърцето си? Трябва да рисуваш точно както старите майстори са рисували и да знаеш, че всяко нещо, което промениш в техните рисунки, не е по-велико от това, което са сътворили, а е недостатък и те отделя от съвършенството.

- Но, учителю, нима твърдите, че старите илюстрации са съвършени?

- Разбира се, че няма съвършени илюстрации! Илюстрациите са уподобяване на съвършенството, но няма човек, който да може да изрисува съвършенството! Всеки един от нас има недостатъци и те дават отражение в рисунката.

- Тогава защо да прерисувам нещо, което така или иначе е несъвършено? Защо да копирам несъвършенствата на друг човек? Не е ли по-добре да рисувам това, което виждам, и така да заложа собствените си несъвършенства? Така ще разбера кой съм всъщност. Не е ли това някакъв начин да се себепозная? Не е ли това пътят, който всеки зограф трябва да измине?

- Не! Когато рисуваш и влагаш собствените си несъвършенства, ти обиждаш Бог - съвършенството, което рисуваш. Така ти поставяш себе си наравно с Бог. Така са правили и първите зографи, но те са били принудени да го правят, защото преди тях не е имало други. Ти трябва да се опитваш по най-точния начин да прерисуваш картините на старите майстори, като копираш само техните несъвършенства и скриеш своите зад техните. Така в рисунката ще има само едно несъвършенство, а пред Бог ти ще си нарисувал картината съвършено и той няма да те види зад нея и няма да види несъвършенствата на душата ти. Това е най-добрата молитва на всеки зограф. И така всъщност ти ще си станал по-добър от старите майстори, защото те са описвали своите души и са ги копирали в рисунките си, а ти няма да си направил това. Стъпвайки върху раменете им, ти ще си по-близо до съвършенството в рисуването и до Бог!

- Но това не означава ли, че всъщност аз ще съм по-добър от тях?!

- Само това е начинът да станеш по-добър. Ако правиш това, което те са правили, и рисуваш душата си, в най-добрия случай можеш да бъдеш равен на старите майстори, но за да ги надминеш, трябва да правиш това, което ти казвам. Така скромността ти ще бъде възнаградена.

- Това означава, че аз и сега съм по-добър от старите майстори!

- Да, като рисуване, но гордостта ти пречи. Тя е преградата. Твоят проблем, както и проблемът на много други, не е в таланта, а в гордостта и суетата. Разбираш ли сега колко далеч си всъщност от старите майстори?

- Но те са правели това, което правя и аз!

- Да, и нищо повече. Но единствено ти можеш да създадеш старите майстори. Ако те няма теб и такива като теб, “стари майстори” няма да има. Ти трябва да рисуваш точно като тях, първо, за да ги създадеш, а после, за да ги надскочиш, но не с гордост, а със скромност и едва след като направиш това отново ще има “стари майстори”. Разбра ли?

След това Пафнутий се навеждаше над миниатюрата, която в момента рисуваше Инокентий, и казваше:

- Ето, виж колко се е променила самата миниатюра! Някога, понеже повечето българи са могли да четат, знаели текстовете на Светото писание. На миниатюристите не се налагало да рисуват всичко толкова дословно. Те имали свободата да правят по-едри рисунки, с по-малко, но по-ясни образи. Тогава те наблягали на орнаментите и на душевността, и всеки светец, всяка фигура имала собствена душа. Обръщало се внимание на детайлите и индивидуалността. Днес, поради робството, хората не познават, светите книги. Гърците се опитват да ни накарат да пишем и да служим на гръцки и така още повече да ни отдалечат от текстовете. Зографите са принудени да рисуват дословно, но по този начин образите губят онзи обобщаващ смисъл, философията и иносказателността си. Днес се набляга повече на подробностите, на точното разбиране, което унищожава умозрителността и философското разбиране на миниатюрите. Рисуват се все повече фигури и все по-точно. Ако някога, за да се покаже, че има палмова горичка, бе достатъчно да се нарисува само едно палмово клонче, днес трябва да се нарисува цялата горичка. По същия начин хората отвикнаха да разсъждават върху текстовете на светите книги, а ги възприемат дословно, като приказка. Затова графиките са претрупани с подробности и орнаменти и често не се разбира кое е важното. В драпериите и претрупването изчезнаха светите образи. Днес описанието победи смисъла. Днешните майстори са рисувани на подробности. Вярно, че някои от тях станаха все по-добри в изписването на дребните детайли и орнаменти, но днес миниатюристите. са по-скоро занаятчии, отколкото мислители и философи, а в миналото не е било така. Затова е много по-добре да прерисуваш старите майстори, отколкото да си съвременен майстор.

Ако някога старите майстори са виждали смисъл във всички притчи на християнството и Стария завет, днес сюжетите са ярки и ясни, но няколко и само те се рисуват. Така се губи красотата на християнството.

Какво се рисува днес? Страшния съд, който трябва да внуши страхопочитание у вярващите. Така всъщност българската рая трябва да се подчини и на черквата. Знаеш ли каква е целта на Страшния съд?

Инокентий се замисли. Думите на стария презвитер му звучаха странно, еретично. От одеве той му показваше някакъв странен поглед върху нещата, като че ли от ъгъл, от който той никога не се бе сетил да погледне.

- Нали искаш да нарисуваш най-страшното чудовище, най-страшната паст на Велзевул?

- Да!

- Знаеш ли какво символизира Страшния съд? Защо трябва да е страшна пастта на Велзевул? Защото църквата иска да накара българите да се страхуват повече от огнените й езици, отколкото от поганците? В момента се води битка. Битка за това кой ще успее да уплаши повече хората, защото, от когото хората се страхуват повече, ще тръгнат след него и ще вървят срещу другия. Ако се уплашат повече от турците, ще приемат исляма и ще се отрекат от християнството. Ако се уплашат повече от ада и Страшния съд, ще предпочетат да загубят живота си, но ще запазят вярата си и ще тръгнат срещу падишаха.

Ако рисуваш себе си или както се рисува днес, ти задължително ще се намесиш в политиката. А това означава да попаднеш под нечие влияние и да бъдеш манипулиран. Най-добрият начин е да прерисуваш миниатюрите на старите майстори и да се потопиш в техния свят. По този начин ще можеш да се отделиш от ежедневието и днешните борби.

- Но, учителю, това означава ли, че старите миниатюристи не са участвали в политически борби?

- Не, съвсем не означава. На времето те също са участвали в политиката, но оттогава е минало толкова много време, че политиката в рисунките им отдавна вече е забравена. Онези борби са отминали и вече никой не ги помни. Тленното, временното е изчезнало от рисунките им, останало е само стойностното. Колкото по-стара е една миниатюра, толкова по-малко ежедневие има в нея. Затова рисувай само стари гравюри, за да се докоснеш до вечното в тях, до непреходното и истински майсторското.

Други сюжети, които се рисуват, са тези на Светата майка с младенеца и на двамата светии - Свети Димитър и Свети Георги. Това са началото, борбата и краят във всеки човешки живот.

Майсторството в илюстрирането дотолкова се е загубило днес, че в някои от последните евангелия почти няма рисунки на хора, а само орнаменти. Днес живописта, илюстрирането и правенето на миниатюри е в криза. И на теб е съдено да живееш в това време. Тежко ще бъде, защото голяма борба те чака, много горчилка и неблагодарност! А ти се попитай още нещо!

- Какво, майсторе?

- Замислял ли си се някога защо искаш да плашиш хората? Защо ти е да всяваш страх? Коя част от теб го иска? Дали това не е някакъв стремеж да властваш над душите на хората? Не е ли от гордост и суета?

Инокентий слушаше думите на учителя и се замисляше все повече и повече. Двамата разговаряха още много пъти, но не за техниката на рисуване и за това как да се смесват боите, а за философията и духовната нагласа, нужна на миниатюриста. Това много обогатяваше душата на Инокентий и той чувстваше как след всеки разговор кръгозорът му се разширява. И всеки път като че ли ставаше все по-умен и се замисляше все по-сериозно върху нещата и навлизаше в тяхната дълбочина.

Една вечер Инокентий вече беше легнал и мислеше за това какво се е случило през деня, какво се случваше в манастира, кой ги нападна и къде е книгата. Понякога младият зограф се молеше Бог да му помогне да направи духовна връзка с книгата си, с това, в което беше вложил душата си, и да разбере къде е.

В този момент някой почука на вратата. Инокентий стана тихо. Когато в мрака мина покрай иконостаса, бързо се прекръсти и поклони, отправяйки взор към лика на Свети Георги. Той не виждаше иконата, но прекрасно чувстваше къде точно се намира. След това се приближи до вратата с цялата безшумност, на която бе способен. В този момент отново много тихо се почука. Дяконът побърза да отвори вратата, но все пак внимаваше да не проскърца някоя панта. Откакто посещаваше скрипторията, той постоянно смазваше пантите на вратата, затова сега я отвори, без да се чуе нито звук. На прага се открои силуетът на Петко. Позна го по пандурската му дреха.

- Ела! - каза младежът с нетърпящ възражение глас.

Без дори да се връща, за да наметне расото си, Инокентий го последва. Петко, малко наведен, вече се промъкваше по стълбите и се насочи към скрипторията. Инокентий го настигна почти тичешком, после го дръпна, защото искаше да му каже, че не е взел ключа. Но пандурът се насочи към окосената полянка, която се простираше между храма и скрипторията. След това мина покрай една ниска стопанска сграда. Toва беше приземна постройка, прозорците й бяха под коленете на двамата. Все пак Петко продължи да се движи около скрипторията. Явно много добре знаеше накъде води приятеля си. По някое време пандурът клекна и дръпна ръката на монаха, за да му подскаже да се сниши и да клекне до него. След това му направи знак да мълчи, защото почувства, че Инокентий иска да го попита нещо. Двамата останаха клекнали и вперили погледи към едно от прозорчетата на скрипторията. Инокентий знаеше, че тази вечер Петко е на пост и може би е видял нещо съмнително. След това явно беше решил да го повика. През цялото време дяконът се опитваше да определи кой точно е прозорецът, към който бяха вперили поглед. Най-накрая разбра, това беше прозорецът на Забранената стая, която винаги стоеше заключена и никой не влизаше в нея.

Докато премисляше всичко това, видя за миг просветване през стъклото, а след това премина някаква сянка. Да, горе наистина имаше някой. Изненадата му беше толкова голяма, че едва не извика, но приятелят му навреме го спря с жест. Някой беше вкарал горяща свещ в скрипторията. Инокентий забрави, че само преди няколко дни той беше правил същото. Вълна от негодувание и възмущение се надигна в него. Някой беше нарушил свещената за книжниците територия. Това за него беше същото, както за другите монаси да се оскверни храм, дори много по-лошо. Възмущението на младия книжник беше толкова голямо, че той подскочи като пружина. Петко опита да го успокои, за да не ги издаде.

След като се успокоиха и пазиха достатъчно дълго тишина, двамата решиха да продължат наблюдението на скрипторията. Никой не можеше да влезе или излезе, без да го забележат. Входът на помещението беше само един. Така двамата легнаха в тревата и започнаха да чакат. Избягваха да говорят помежду си. За да не се унесе в дрямка, Инокентий беше извадил една малка божигробска броеница и бавно прехвърляше зърно по зърно. Преди това опипваше бавно и спокойно всяко зрънце. Петко беше доволен, защото знаеше, че броеницата ще успокои развълнувания дякон.

Двамата лежаха в тревата, но нищо не се случваше. Над сградите на манастира мракът бе започнал да се разсейва, скоро щеше съвсем да се развидели. Щеше да е много странно, ако сутринта монасите видят двамата приятели проснати пред входа на скрипторията.

Като дежурен пандур, Петко бе човекът, който трябваше да събуди игумена, а след това и останалите монаси. Така двамата решиха следното. Инокентий трябваше да се оттегли и да се скрие в една от арките, които се образуваха под стълбището на манастира. Вече съвсем се беше зазорило и входът на скрипторията можеше да се наблюдава и по-отдалеч. Освен това той получи инструкции в никакъв случай да не се разкрива на човека, който се намира в скрипторията. Трябваше само да види кой е.

Петко отиде да събуди игумена, монасите, прислугата и пандурите. Скоро всички те започнаха да щъкат из двора, всеки беше зает със собствената си работа. Прислужниците се грижеха за животните, няколко жени в магерницата започнаха да приготвят закуската и скоро из двора се разнесе миризмата на пържени мекици. Няколко по-възрастни жени започнаха да метат алеите с големите си метли на бой колкото тях. Скоро монасите стегнато се отправиха към черквата за сутрешна служба. Пандурите ги последваха, но с далеч по-малко ентусиазъм и то след като бяха изпратили най-младия измежду тях да провери какво ще има за закуска.

Петко свърши смяната си и се отправи към черквата. Целият изгаряше от любопитство. “Кой ли беше човекът в скрипторията тази нощ?” Приближаваше се към черквата и тръпнеше от вълнение да види приятеля си и час по-скоро да научи тайната. Вървеше с бодра крачка по тясната алея, която от двете страни бе обградена с красиви рози. Беше се загледал в двата високи кипариса, без които храмът сякаш не беше завършен.

Точно в този момент от централния вход на храма излезе проигуменът Герасим. Петко не очакваше да срещне точно него, защото проигумените обикновено участваха в сутрешната служба, помагайки на игумена. Все пак той спря и се отмести, за да стори път на по-стария от него свещеник, Проигуменьт обаче не искаше да се разминава с младия пандур.

- Ей, момче - каза ясно Герасим, докато се приближи към него, - ти ли беше страж тази вечер?

Петко остана малко изненадан. Вярно, че по принцип именно Герасим отговаряше за дейността на пандурите, но той беше определил един башпандур и всички задачи, свързани с пандурите и техните задължения, беше оставил именно на него или на помощника му - една мижитурка на име Никодим. Досега никой не бе забелязал проигуменът да проявява открит интерес към дейността на пандурите. Дори можеше да се случи игуменът да размени няколко думи с пазачите на манастира, но проигуменът никога. Затова този въпрос сега доста изненада младия пандур.

- Онемя ли бе, момче? - зададе по-високо въпроса си проигуменът.

Чак сега Петко разбра, че е застинал с увиснало чене и сигурно изглежда доста глуповато. Скоро се окопити и отговори:

- Да, Ваше преосвещенство, аз бях на пост тази нощ.

- Да си забелязал нещо странно? - попита Герасим.

Петко веднага се сети за светлината в скрипторията, но никога нямаше да си признае какво е видял. Учуди се само, че Герасим го пита. Трескаво започна да мисли какво ли все пак се бе случило.

- Нищо не съм забелязал, Ваше преосвещенство.

- Да си видял някой да напуска манастира? - продължаваше с настойчивите си въпроси старецът.

Петко все повече се учудваше и в главата му назряваше мисълта, че нещо лошо се е случило и наказанието няма да му се размине.

- Не, нищо не съм забелязал.

- А да знаеш къде са двама от братята?

- Кои, Ваше преосвещенство? - попита младият пандур, като все още нищо не му беше ясно.

- Да си срещал през нощта или тази сутрин проигумена Пафнутий и един от неговите хора - дяконът Инокентий?

Притеснен, Петко започна да мисли по-бързо. Обзе го мрачно предчувствие. Нещо лошо се бе случило! Вестта за Пафнутий въобще не го учуди. Сигурно старецът нещо се беше разболял. Въпреки че това досега не се беше случвало, все пак не бе чудно. Все някога трябваше да се случи.

Вестта, че приятелят му не е в черквата и го търсят, сериозно го разтревожи. Той много добре си спомняше под коя арка беше оставил дякона. Без да иска погледна в тази посока.

Проигуменът не беше вчерашен. Той явно схвана погледа на младия пандур и настоятелно каза:

- Момче, ако знаеш нещо, кажи веднага!

Петко реши да се изплъзне от разпита с хитра маневра. Той се обърна и се затича към спалните помещения на книжниците. Именно там под арката бе оставил сутринта своя приятел. Той се направи, че е разбрал думите на проигумена като заповед и без да спира, през рамо извика:

- Ще ги потърся, Ваше преосвещенство!

Докато тичаше, в главата на младежа се въртяха най-различни мисли. Инокентий може би бе заспал под арката или в килията си, все пак цяла нощ не бяха мигнали. А можеше нещо лошо да се е случило. Петко си спомни в какво състояние бе оставил своя приятел. Спомни си колко нервен беше той през цялата нощ. Представи си ясно как фигурата на осквернителя на скрипторията се измъква през ниската желязна врата, дяконът не се стьрпява и се показва, а след това въображението му чертаеше най-мрачни картини. И двамата бяха изпитали силата и бързината на тайнствения нападател. Може би в този момент приятелят му лежеше някъде жестоко наранен или дори мъртъв. Мисълта го накара да се затича още по-бързо.

Вече се беше доближил достатъчно до арката. Огледа се, за да види дали някой не го следва. Не желаеше другите да знаят къде е дяконът. Затова се спря пред мястото, където беше оставил приятеля си и тихо извика:

- Инокентие!

След това по-настойчиво повтори:

- Инокентие!

Мракът пред него се раздвижи. Под арките все още бе тъмно. Петко изтръпна от това движение. Не беше готов да се срещне очи в очи с нападателя. Страхът и неизвестността го накараха да се вцепени. Една мисъл като светкавица мина през главата му. За втори път беше изненадан.

За щастие гласът, който чу, му бе познат.

- Какво си се развикал, бе! Скрий се веднага! - това беше гласът на Инокентий.

От мрака изплува бледото, изпито лице на приятеля му. Личеше си, че Инокентий не е дремнал дори за миг през нощта. След това го хвана за ръката и го придърпа към себе си в сянката.

- Търсят те - успя да каже Петко.

Без въобще да даде знак, че го е чул, Инокентий продължи:

- Сгащихме го! Никой не е излизал от скрипторията, дори не се е приближавал до вратата! Така че съвсем скоро ще открием кой като плъх се е сврял вътре!

Петко понечи да каже нещо, но се сети в колко тежко положение се намира приятелят му. Все пак не забрави, че е изпратен от проигумена Герасим със задача.

- Търсят те.

- Шъът! - просъска дяконът и с жест му подсказа да мълчи.

Младият пандур нямаше избор. Искаше да каже и за проигумена Пафнутий, но приятелят му не го остави. Така двамата останаха притихнали и вперили взор към входа на скрипторията. Мина доста време, но нищо не се случваше. Всеки опит на Петко да каже нещо бе прекъсван от Инокентий. Вече отдавна презвитерът трябваше да е отворил вратата на скрипторията и братята книжници един по един да се отправят към писалищата си. Това обаче не се случваше.

- Какво става? - попита по-скоро себе си Инокентий.

В този момент към скрипторията се приближи най-старият от монасите книжници, прегърбен от годините.

Инокентий се изправи. Личеше си, че напрежението е изпънало тялото му като тетива на лък.

- Сега! - каза той на себе си - тихо и рязко.

В следващия момент обаче нищо не се случи. Старецът опита да отвори врата, но видя, че е заключена и с бавната си походка се върна обратно.

- Още е вътре! - каза Инокентий. Напрежението като че ли го отпусна, веднага се превърна в умора и той се отпусна тежко до пандура.

Мина още доста време, но нищо не се случваше. Скоро логиката явно проби през трескавия уморен ум на неспалия цяла нощ дякон и той каза:

- Има нещо странно тази сутрин!

В този момент се случи това, което накара Петко да го прекъсне. По тясната алея към скрипторията се движеха игуменът и проигуменът Герасим. Те също се опитаха да отворят вратата. След това двамата се от- далечиха. Ставаше нещо наистина странно. Скрипторията беше заключена и не можеше да се отвори. Сега вече Петко разказа на Инокентий, че проигуменът Герасим го е изпратил да търси него и Пафнутий.

- Пафнутий е изчезнал, така ли? - учуди се Инокентий.

Докато говореха, по пътечката пак се появиха двамата най-старши монаси, но този път игуменът Теодосий носеше голяма връзка ключове. Знаеше се, че игуменът държи ключове за всяка стая, склад и помещение, но все пак бе известно, че за скрипторията има само един ключ и той е у презвитера.

След това двамата старейшини започнаха да проверяват всеки ключ дали влиза в ключалката и дали ще отвори вратата. Инокентий трябваше да се покаже и да е по-близо до вратата на скрипторията, затова излезе и отиде да се представи на проигумена. Двамата старейшини бяха толкова заети, че Герасим само каза на младежа, че по-късно ще му иска обяснение. Игуменът вдигна благите си очи и изгледа строго младия дякон, за да покаже и собственото си неодобрение, че младежът си е позволил да пропусне сутрешната литургия.

Когато Инокентий и Петко се отправиха към помещенията за спане, видяха всички монаси застанали на широката докса*, която служеше и за коридор. Те се бяха облакътили на дървените перила, наблюдаваха с интерес какво правят двамата старейшини и коментираха помежду си действията им. Двете момчета се поуспокоиха, когато видяха тази картина. Явно цялото внимание на манастира сега бе насочено към скрипторията. Това можеше да смекчи наказанието на Инокентий, дори да помогне да му се размине. Когато се качиха на втория кат, младежите видяха, че и ратаите са се качили на доксата и гледат с интерес какво правят игуменът и проигуменът.

Двамата приятели се престориха, че нищо не знаят и започнаха да разпитват какво се е случило. Сред книжниците се ширеше мнението, че Пафнутий е влязъл в скрипторията, заключил я е и след това се е случило нещо лошо.

Иноците злословиха, че презвитерът просто си е събрал багажа и си е тръгнал. Някои дори говореха, че старецът си имал семейство и водил двойнствен живот. Инокентий на часа отхвърли това твърдение, но според Петко то можеше да обясни много неща, които досега бяха загадка.

Привечер се дочуха дори слухове, че Пафнутий води чета нейде в балкана.

Когато Теодосий и Герасим изпробваха всички ключове и явно нито един не стана, те се оттеглиха към игуменарницата, а пред вратата на сградата, която толкова много приличаше на крепост, застанаха на пост двама пандури. Други пандури започнаха да претърсват местността, а една група замина да дири следите на проигумена Пафнутий в най-близкото село - Арапово.

Петко не беше повикан, защото цялата предна вечер бе на пост. Инокентий също се прибра в килията си и се опита да спи, но сънят му беше изпълнен с кошмари. Дори насън му се явяваха събитията от предната нощ. Накрая всичко в главата му се обърка в несвързани образи, фрази, мисли и дори демони, като над всичко това властваше смъртта.

Събуди се привечер, благодарен, че прекъсна този кошмар. Веднага стана. Излезе навън, за да разбере какво се случва. Монасите вече трябваше да си лягат, но събитията през деня толкова ги бяха развълнували, че те не искаха да се прибират по килиите си. Това се отнасяше особено за книжниците, които цял ден бяха почивали и правили предположения за съдбата на доскорошния си наставник.

*докса - широка манастирска тераса

Всички се питаха дали ще се намери ключ за скрипторията, или пак ще трябва да бездействат цял ден. Беше немислимо да се разбие вратата. Почивката се отразяваше добре на писачите. Те от години не спали толкова много. Сега се разхождаха из местността.

Инокентий отиде до килията на Петко. Мислеше да бъде тих и внимателен. Натисна вратата, но тя беше заключена. Не знаеше дали приятелят му не спи вътре, но преди да го събуди, реши все пак да обиколи и да го потърси. Съвсем скоро го откри.

Тъй като цял ден една част от пандурите бяха обикаляли из къра и околните села да търсят проигумена, а други бяха пазили книжницата, сега всички те бяха много уморени и почиваха. На Петко, който беше спал през целия ден, бе заповядано да стои цяла нощ на пост пред вратата на скрипторията.

Тази вест искрено зарадва Инокентий. Той се приближи до приятеля си и недвусмислено пъхна някакъв ключ в ръката му. Петко много добре познаваше този ключ. Това беше ключът за скрипторията. Двамата изчакаха да се мръкне. Когато най-после всички се прибраха и навън вече не се мяркаше никой, Инокентий се присъедини към Петко. Изчакаха още известно време, докато не се убедиха, че вече никой не е останал буден и едва тогава се вмъкнаха тихо и безшумно в скрипторията. Инокентий предвидливо беше взел свещ и огниво. Така двамата се промъкнаха в тъмните коридори, запалиха свещта и много тихо и внимателно продължиха напред.

В главите на двамата се блъскаха най-различни предположения. Те знаеха, че могат всеки момент да се окажат очи в очи с нападателя от преди няколко нощи. Очакваха, че може да срещнат и проигумена Пафнутий. Но в същото време скрипторията можеше да им предложи какви ли не изненади. Неизвестността е страшно нещо. Тя караше въображението на двамата младежи да чертае най-мрачни картини. Когато срещнеш враг има напрежение, но то е като пред битка, а напрежението от неизвестното е много по-голямо. Те напредваха бавно, а концентрацията им бе изключителна. Всичко това ги уморяваше допълнително, затова през известно време спираха, за да починат. Напредваха така, че зад гърба си не оставяха нито стъпка, нито едно кътче, което да не са осветили и проверили. Мина много време преди да успеят да проверят всички помещения в скрипторията. Най-накрая двамата спряха пред вратата на Забранената стая. Почти не говореха, само се спогледаха. Беше ясно, че трябва да влязат вътре. Все пак не знаеха как да постъпят. Бяха сигурни, че именно оттам бяха видели светлината предната нощ. Тъй като нямаха никакъв избор, а Инокентий все така държеше ключа за скрипторията, той се наведе и опита да отключи с него вратата на Забранената стая. Мушна ключа, а той влезе съвсем свободно, после с лекота го завъртя. Ключалката изщрака и явно издърпа езика на бравата. Вече много по-внимателно дяконът се приближи и натисна бравата. Вратата тихо се плъзна и безшумно се отвори. Двамата приклекнаха и бяха нащрек. Бяха готови за всякакви изненади и най-вече за атака. Този път Петко беше решил да не допуска да бъде изненадан. Задържа за миг вратата, за да се подготвят. След това рязко я бутна и се втурна напред, а приятелят му го последва със светлина в ръка. Тъй като светлината идваше откъм гърба на Петко, тялото му хвърляше голяма сянка пред него и не виждаше почти нищо. Все пак успя да забележи, че нахълтват в стая, която с нищо не се отличаваше от останалите стаи на скрипторията. По стените имаше етажерки, върху които грижливо бяха подредени много книги. В стаята нямаше никой. Петко продължи да се оглежда. Той до такава степен беше сигурен, че в стаята има човек, че сега не можеше да повярва на очите си.

Инокентий дойде с малко закъснение. Той носеше свещта пред себе си и направи знак на приятеля си да закрие прозореца, за да не се вижда светлината отвън. Петко тръгна бързо към прозорчето, но се препъна в нещо на земята. Понеже в този момент събличаше горната си дреха и ръцете му не бяха свободни, той падна доста тежко и силно се удари. Инокентий веднага насочи светлината към него, за да види какво се бе случило с приятеля му. Това, което видя, го накара да изтръпне. Отначало видя нечии крака. Да, нямаше съмнение, че това бяха краката на лежащ на пода човек. Инокентий бързо се приближи, за да види кой е човекът. Петко също се изправи и бързо се обърна към него. Гледката, която се разкри пред очите им, ги накара да се отдръпнат. Тя беше толкова грозна и страшна, че ги разтърси.

Пред тях, проснат на пода, с неестествено разкривено тяло, лежеше Пафнутий. Лицето на презвитера беше изкривено в грозна гримаса. Беше ясно, че проигуменът е мъртъв. Тъй като очите му бяха притворени, а лицето му бе застинало в грозен спазъм, момчетата имаха усещането, че старецът ги следи и наблюдава. Освен това игривият пламък на свещта хвърляше мека светлина, която се движеше и засилваше усещането, че чертите на лицето му се движат. Затова първото нещо, което Петко направи, бе да затвори очите на стареца. Когато се приближи, видя грозно озъбената уста на мъртвия презвитер и посинелите, обтегнати, вдървени устни. Усети мириса на смъртта. Чак сега разбра, че тази миризма беше усещал през цялото време, откакто се намираше в стаята.

Двамата безмълвно наблюдаваха мъртвия старец. Инокентий изпитваше голяма скръб. Той обичаше стареца и го чувстваше като свой учител и покровител. Сега се чувстваше така, все едно вижда мъртъв баща си. Дяконът бе живял много време със стареца и го познаваше много добре, затова подви коляно и застана до любимия си човек. Помоли се за опрощението на душата на стария човек.

Не знаеха отколко време са в скрипторията, нито какво да предприемат. Бяха въвлечени в някаква сложна ситуация, от която не знаеха как да се измъкнат. Чак сега Инокентий се сети, че Петко още не е покрил прозорчето, но и какво от това. Сега това му се струваше толкова маловажно. Все пак накара младия пандур да го покрие. След това двамата излязоха от стаята. Сгърченото тяло на презвитера, застинало в неестествена поза, ги притесняваше. Двамата влязоха в съседното помещение, като оставиха вратата отворена, а свещта разсейваше светлината и правеше помещението достатъчно светло, за да се виждат.

- Отец Пафнутий! Той е мъртъв! - констатира Инокентий нещо, което беше очевидно.

- Какво ще правим? - попита Петко.

- Да кажем ли на останалите отци?

- А как ще обясним какво сме правили в скрипторията и откъде имаме ключ?

Смъртта на презвитера веднага стана най-важното нещо за тях. На този фон фактът, че преди време им бяха откраднали пергаментите, вече им се струваше незначителен. Сякаш вече бяха забравили за нападателя и тайнствената светлина. Сега разбраха, че светлините може да не са били от нападателя, а отец Пафнутий, нарушавайки сам разпоредбите за внасяне на светилник в скрипторията, може да е обикалял из книжницата.

- Дали е умрял, или е бил убит? - попита по някое време Инокентий.

- Не знам - отговори Петко, - но да се махаме по-бързо от тук!

- Ако искаш да проучим тялото и да видим какво има в Забранената стая!

- Не, не! Да се махаме веднага! - настояваше Петко.

Инокентий усещаше не толкова страх у своя приятел, а притеснение и припряност. Петко сякаш очакваше всеки момент някой да нахлуе в стаята и да ги обвини за смъртта на стареца. Все пак рисувачът успя да успокои по-младия си приятел и го накара да огледат тялото на Пафнутий. Той дори бръкна в джобовете на расото му и там откриха ключа за скрипторията. Това силно ги озадачи, въпреки че беше най-нормалното нещо.

- Умрял е! - каза Петко. - Вратата беше заключена.

- Ами ако и друг има ключ? - по-скоро размишляваше Инокентий. - Нападателят!?

Така двамата продължиха да се тормозят със сложната задача.

- Ако имаше друг човек, щяхме да го видим да излиза - продължи да размишлява Инокентий.

Откакто беше започнал да чете като че ли духовно око се бе отворило в главата на Петко. Той вече беше убеден, че книгата и знанието са най-голямата сила на света. Разбра защо мечът можете да бъде строшен от перото. Бог беше изпратил словата си на хората именно чрез книга. И днес всички книги представляваха продължение на Божиите скрижали, дадени на Мойсей в Синайската пустиня. Като четеше книги, Петко се докосваше до един непознат за него божествен свят. Отскоро едно копнение се бе зародило в душата на младия пандур, а именно да бъде книжник. Колкото повече четеше, толкова повече искаше да чете и да научи всичко за тоя свят и за живота на всички светци. Но в книгите не пишеше само за този свят. В тях бяха описани и други божествени и адски светове и той чувстваше, че това е начинът да опознае Бог. Момчето искаше да знае, душата му копнееше непрекъснато да научава нещо ново. Сега разбра болестта, от която бяха заразени всички книжници. Когато четеш, в душата ти зейват празнини. Не, че те не са били там през цялото време, но когато четеш, започваш да ги виждаш и разбираш, че само с вяра не ще можеш да ги попълниш и Бог е дал знанието и четмото за попълването на тези бездни.

И още нещо беше разбрал младежът. Беше чул и с времето осъзна легендата, че скрипторията е част от Вавилонската кула. Някои дори твърдяха, че именно това е Вавилонската кула. Той разбра, че това е истина. Кулата протягаше ръцете си към Бог, оспорвайки неговото могъщество и опитвайки се да разсее тайните на света. Тя се опитваше да изравни човека с Бог, да ограничи Бог и да отнеме могъществото му. Това беше светотатство! Да! Всеки книжник беше изкушен от безбожното учение, защото то кара духа да се възгордява и да смята, че може да научи и разбере всичко и по този начин човек да стане равен на Бог. Така всички книжници, дори тези, които само преписваха божието слово, бяха безбожници, защото изповядваха това, че книгата е по-важна от Бог и по този начин я поставяха над него. Една еретична мисъл се зароди в главата на Петко и той си спомни: “В началото бе словото.” Нима наистина Бог произлизаше от словото? Нима словото е било преди Бог?

Мисълта беше светотатствена, но се разля като божествен нектар из тялото на пандура. Сега разбра колко сладко е дяволското изкушение, а може би това беше божията благодат.

Откакто четеше, Петко вече се замисляше за много неща. Не че преди не го правеше, но сега беше по-друго. Вече мислеше за по-възвишени неща. Докато вършеше някаква работа, непрекъснато си припомняше това, което беше чел. Представяше си, че е юдейски воин, че е Давид и се е изправил срещу Голиат, че е архангел и громи воините на Сатаната. Така денят му минаваше по-бързо и леко. Понякога мислеше за същността на Бог и Сатаната или по други въпроси, които бе непривично да се зараждат в главата на простия селянин. Явно тук в манастира въздухът беше друг. Мисълта му така се бе “сгъстила”, че понякога си изграждаше измислен, приказен свят, в който той винаги беше добрият, героят, а животът му се струваше някак по-значим и интересен.

Знаеше, че при събарянето на Вавилонската кула Бог е разделил хората, като им е дал различни езици. А скрипторията беше опит кулата отново да се съгради.

Петко знаеше, че в скрипторията имаше книги написани на всички езици, от всички страни на света. Тласкан от любознателност и любопитство, той влезе в Забранената стая и огледа книгите. Видя книги, написани на езика на древните елини, имаше и на арабски, и на римски. Той не можеше да чете тези езици, но Инокентий му беше обяснявал кои букви на кои народи принадлежат. По някое време помисли, че е попаднал в стая, в която има само книги на непознати езици, защото колкото и да търсеше, не намери книги на български. Разгърна книга, която бе написана с много красиви букви, приличащи на рисунки. Тези букви силно го изненадаха. Знаеше, че това е писмеността на евреите. Нима в християнско светилище можеше да има книга, написана от тези, които бяха предали и разпънали на кръст Спасителя? Какво ли правеше тук тази книга? Явно скрипторията криеше свои тайни. Петко отнесе книгата и я показа на Инокентий. Той я огледа и също се впечатли. Явно досега не беше виждал книга на еврейски в скрипторията. Петко познаваше тези букви отпреди, от тефтерите на един скитащ търговец евреин. Желанието му да разбере какво пише в тази книга бе огромно, но беше безсилен. Съжали, че не може да чете на никакъв друг език. После се усмихна на себе си. Та нали доскоро той въобще не можеше да чете, а сега за какво мечтаеше. Сам се учуди на себе си. Колко много се бе променил. Може би, от дългото общуване с Инокентий беше започнал да мисли като книжник. За миг дори сърцето му се сви. Беше започнал да разсъждава като безбожник и дори по-лошо. Осъзна, че вече цени по-високо труда на книжниците и ги слага по-високо от обикновените иноци.

Времето в Забранената стая сякаш беше спряло, а двамата стояха и разглеждаха книгите като омагьосани. Погледът им беше привлечен от красивите корици. Оглеждаха ги първо отвън, после разгръщаха страниците им. На Инокентий най-голямо впечатление му правеха красивите рисунки и илюстрации. Някои от тях бяха със сюжети, които не бяха познати на младия дякон, а той можеше да твърди, че знае всички християнски книги, а и не само. В скрипторията беше виждал миниатюри и рисунки на арабските книги и на тези, идващи от далечната земя на персите. Начинът, по който бяха нарисувани, беше изключително интересен. Бяха рисувани в стил, различен от този на християните и по-близък до китайския. За него бе интересно да види начините за рисуване и техниките за нанасяне на щрихи. Инокентий беше впечатлен от чистотата на цветовете и сигурността на рисунъка. Изумяваше го ювелирността и завършеността на всеки образ. Всеки детайл беше изрисуван до съвършенство. Сигурно така Бог виждаше света, а за да нарисуваш света като Бог, трябваше самият ти да си чист и възвишен, за да виждаш с неговите очи. Инокентий изпитваше религиозно преклонение към майсторите, рисували персийските и турски миниатюри. Той разбираше и се прекланяше пред техния талант и труд. Макар да бяха мюсюлмани, те бяха по-близо до Бог от зографите на истинската религия. От много години християнските миниатюристи вече не можеха да постигнат такова ниво на вникване в образа и рисунката. Ето къде беше тайната на турските и арабски миниатюристи. Когато човек погледне към една рисунка, той обикновено насочва вниманието си към нещо и така то става център на рисунката. Всичко останало се композира около този център. Така рисуваха християните. Те рисуваха центъра и всички насочваха своя взор към него. Старите персийски майстори и турските миниатюристи не рисуваха по този начин. При тях цялата рисунка беше като център на взора, човек можеше да се оглежда и да намери много и различни центрове на рисунката. Затова Инокентий смяташе, че така Бог вижда света, без да концентрира взора си към нещо конкретно, защото Бог трябва едновременно да вижда всичките си творения и да раздава поравно над тях благодатта си.

Въпреки че не бяха от познатите на Инокентий свети книги, някои от тях очевидно бяха християнски. В тях той виждаше архангели и светци, храмове с кръстове и демони. Докато ги разглеждаше, изведнъж осъзна нещо, което го накара да се изненада толкова много, че за миг щеше да изпусне книгата, сякаш държеше нагорещен ръжен.

- Еретични! - успя да каже само Инокентий и веднага остави книгата на мястото, откъдето преди малко я беше взел. - Тези книги са еретични!

Петко също се стресна от думите на приятеля си. Той току що беше взел книга, написана на български и това я направи много интересна за него. Може би единствената книга на български в цялата тази стая. Беше решил тайно да я мушне в пояса си и по-късно да я прочете. Като чу, че книгата е ерес, се притесни, но все пак я втъкна в дрехите си. Беше чувал за ересите. Това бяха лъжедуховни учения. В основата си те бяха уж християнски, но богохулствени и твърдяха за Христос неща, които не са верни. Но дедецът, който някога беше говорил с дядо му, твърдял също, че пътят на Бога наш Исуса Христа е лъжлив и е измислен от апостол Павел, и няма нищо общо с това, което Учителят е говорил на апостолите и вършил на земята. Така той беше нарекъл Христос - Лъжехристос, а учението - лъжехристиянство.

Това беше накарало Петко да се замисли. Той провери и наистина в светите Евангелия пишеше, че Павел, или както всъщност се казвал Савел, всъщност никога не е виждал и не се е познавал с Учителя. Ако християнството наистина е от него, можеше да е лъжовно. Инокентий обаче му беше казал, че Павел е много почитан от католиците и може би това доказваше, че тяхното християнство не е истинско.

- А ерес ли е? - беше попитал Петко.

Инокентий не смееше да отговори, защото знаеше, че и двете големи религии се обвиняват взаимно в извращаване на думите на Христа. Но това ме им пречеше да мачкат другите, по-малки от тях християнски учения.

- Свети апостол Павел, при своите обиколки за налагане на Християнството, е скитал из днешна Гърция, Турско, дори Българско. Смята се, че той е причината този манастир да бъде основан точно тук. Легенда разказва, че именно тук, на това място, изгонен от околните села, той пренощувал една вечер.

- Това означава ли, че ние сме лъжемонаси? - продължаваше да разпитва Петко.

Инокентий се притесняваше от мислите, които вълнуваха неговия приятел.

- Тези твои думи породиха в душата ми несигурност и ме карат да се съмнявам във всичко! От тях ме боли главата! Трябва да се унищожат всички еретични книги и еретиците, които са ги писали!

Петко се учуди на думите на приятеля си, не знаеше на какво да ги отдаде. Никога досега не го беше чувал да говори така. Беше сигурен, че в последно време Инокентий много пъти се е замислял по тези въпроси. Знаеше, че младият дякон е умен и се опитва да си обясни всичко, и да разбере кое е истинското учение на Христа. Явно мислите за ересите притесняваха другаря му. Петко, а и Инокентий знаеше, че братята християни се отнасят с по-голяма злост към еретиците и тези, които някога са били до тях в светото християнско семейство, отколкото към езичниците - хората, които открито вярват в други божества.

Прозрението като мълния порази Петко. Приятелят му се страхуваше, че някой ден може да се окаже еретик. Именно страхът бе накарал Инокентий да реагира толкова остро срещу ересите. Петко беше забелязал, че хората, които обикновено реагират най-остро срещу някакво мнение, хора или учение, са уплашени и несигурни в себе си. Точно този страх ги кара да бъдат толкова крайни и категорични. Причината за фанатизма беше несигурността, ограничеността и слабата вяра. Какво беше вярата? Вяра означава да приемеш нещо, което не можеш да разбереш, да го приемеш на доверие, без да го анализираш и да се съмняваш в него. Да си вярващ и последовател означава да не се съмняваш и да приемаш много неща, без да се разколебаваш. Съмнението обаче е част от човешката душа. Така вярващите постоянно са разпънати между страховете си, “слабата си вяра” и това, че искат да бъдат истински вярващи.

Сигурно Инокентий мислеше, че когато остане само едно учение, няма да има еретици и опасност за човешките души. Колко много грешеше приятелят му.

Петко се замисли как ли се чувстваше приятелят му сега, когато отвсякъде ги заобикаляха тези книги. Преди да прибере книгата, Петко не се стърпя и прочете нещо от нея. То му се стори страшно, но и много интересно, а то беше: “Понеже вселукавия наш враг разсея по цялата българска земя манихейската ерес, като я смеси с месиянската, на онези, които са начинатели на тази ерес, Анатема!”*

Петко не бе чувал нищо за някакви манихеи, затова наостри вниманието си и продължи да чете: ”На поп Богомил, който при българския цар Петър възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос, Бог наш, се е родил от Светата Богородица и преснодева Мария само привидно и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи и понастоящем ученици, наречени апостоли, Анатема!”

Тези думи накараха гърба на Петко да настръхне. Той беше много впечатлен от думите, най-вече от това, че българите някога са имали царе. Никога досега не беше чувал такова нещо и това му се стори странно. Беше виждал в черквата изографисаните царе, за които се твърдеше, че са български, но знаеше, че в храма е забранено да се изписват други сцени, освен библейски и мислеше, че това са думи на монасите, с които опитваха да вдигнат духа български. Въпреки че текстът го плашеше с грозните си клетви, в същото време неудържимо го привличаше. Затова той се приближи до свещта и продължи да чете.

“И на всички, които поддържат тази ерес, техните обичаи, техните нощни събрания и тайнства и безполезното тяхно учение, както и на онези, които ходят с тях, Анатема!”

*бел. на автора - текстовете в кавички са автентични и са предадени без промяна

Петко се замисли. Та днес повечето хора смятат, че думите на Христос не би трябвало да се разбират дословно. По-будните дори смятаха, че Мария едва ли е родила Христос девствена. И в още много неща се съмняваха селяните, които имаха здрава връзка със земята. Повечето от тях си представяха Бог по скоро като някаква абстрактна сила, но не и както го описваха християнските старейшини. “Нима всички днес са еретици?” - питаше се Петко.

Сега разбра раздразнението на Инокентий срещу еретиците. Докато мислеше всичко това, гледаше как Инокентий се ровеше из книгите. Най-накрая откри това, което търсеше. Извади една книга, която беше по-малка от останалите и бе поставена на най-ниския рафт. Корицата на книгата изглеждаше съвсем нова. Върху нея нямаше никакъв надпис или метален обков. Инокентий отвори книгата и възкликна. Явно нещо в нея силно го впечатли. Това привлече вниманието и на Петко.

Инокентий му подаде книгата със странно изражение:

- Виж!

Петко пое книгата и погали чисто новата мека кожена подвързия. После я разгърна. Отпред имаше само една дума - “Ето”. Заглавието много го заинтересува. Не знаеше, че има написана книга за “Ето”. Въобще не знаеше, че “Ето” е толкова известно. Но това, което прочете отдолу, го накара да се опули от изненада. А отдолу пишеше: “Книга за естеството на човешките движения. За това как пресветият архангел Гавраил побеждава Сатаната. Написана и изографисана от презвитер Инокентий от пресветата обител “Света Неделя” до село Арапово в годината 7212 от сътворението на света (1704).”

Петко гледаше и не можеше да повярва, та 7212 година беше сега. А единственият Инокентий в манастира беше неговият приятел. Само едно не можеше да разбере, защо пред името му бе сложена титлата презвитер?

Разгърна бързо страницата и радост се разля из тялото му. Това беше тяхната книга. Най-накрая я бяха намерили, бяха си я върнали. Той беше наистина щастлив. Погледна приятеля си. В неговите очи също имаше блясък.

Мина доста време докато се сетят, че това, което правят, е нередно. Те се радваха, докато зад гърба им лежеше мъртвото тяло на стария презвитер.

- Какво ще правим? - попита Инокентий, явно чувстващ неудобство от ситуацията.

- Намерихме я! Върнахме си книгата! - все още се радваше Петко. - Да се махаме по-бързо! - каза Петко.

Той отиде и махна връхната си дреха от прозореца. За последен път се взря в лицето на мъртвия проигумен, докато го прескачаше. След това подхвана ръката на своя приятел и двамата, като се стремяха да оставят по-малко следи, тръгнаха да излизат от скрипторията.

На няколко пъти Петко се заставяше да бъде по-внимателен, защото в главата му се въртяха много и различни мисли, които го разсейваха. “Съществува ли връзка между стареца и среднощния нападател? Можеше ли едва кретащият монах да е майстор на “Ето”? Дали старецът е умрял сам, или е бил убит? Какво правеше тяхната книга в Забранената стая? Кой беше завършил книгата, като я бе подвързал и надписал? Защо пред името на приятеля му не беше написан истинският му сан - дякон, а бе написано презвитер?” - всички тези мисли го нападаха като хищни птици.

Най-накрая двамата излязоха от скрипторията. Петко остана на пост пред вратата все едно, че нищо не се е случило и е прекарал цялата нощ тук. Огромен товар се смъкна от раменете му. Чак сега младият пандур разбра колко нервен е бил през цялото време, докато двамата с Инокентий бяха в кулата.

Преди да тръгнат към спалните помещения, Инокентий показа на Петко един ключ.

- От килията на проигумена Пафнутий е. Имам още една работа да свърша - каза той.

- Само внимателно! - предупреди го Петко и така двамата се разделиха. Когато Инокентий се скри от погледа на Петко, пандурът бръкна в широкия си вълнен пояс и доволен напипа книгата, която бе изнесъл от скрипторията. Изгаряше от нетърпение да прочете какво пише по-нататък в нея.

Мисълта отново го превзе и той се отдаде на догадки и мечти.

Денят премина без произшествия. Петко беше сменен да почива и сам изрази желание вечерта пак да е на пост. Това устройваше останалите пандури, които щяха цял ден да обикалят и да търсят проигумена. Пафнутий и този ден не се появи, за да отключи скрипторията. На монасите книжници беше даден още един ден почивка и Инокентий също можеше да поспи и да си почине достатъчно.

През целия ден той държеше собствената си книга под възглавницата си и всеки път, когато се сетеше за нея, се усмихваше и го изпълваше блаженство. Докосваше я и му ставаше още по-хубаво. На няколко пъти се събуждаше, сядаше в леглото, започваше да разгръща страниците й и да ги разглежда. Познаваше всяка страница, помнеше кога я е нарисувал и как таксидиотът му бе показал техниката. Спомняше си колко пъти беше обмислял всяка една от рисунките. Това беше най-щастливият ден в живота му.

Следобед Инокентий стана и отиде до килията на Петко. Тихо похлопа на вратата. Отвътре се чу прошумоляване и Петко се появи на вратата. Дяконът разбра, че младият му приятел също не спи, а се терзае от въпросите, които бяха оставени нерешени от предната нощ. Петко нетърпеливо го попита:

- Какво става? Какво откри?

Инокентий още не беше разкрил на приятеля си какво бе открил.

- След като те оставих на пост пред вратата на скрипторията, отидох и много тихо се промъкнах в килията на презвитера. Опитах се да бъда бърз и да прегледам цялата килия преди да са се събудили останалите монаси. Открих две почти еднакви таксидиотски униформи. Нищо друго интересно не открих.

- Две униформи? Сигурен ли си? - учуди се пандурът.

- Да, две еднакви таксидиотски униформи! Мисля - продължи дяконът, - че едната униформа е на таксидиота, който ме учеше на “Ето”, но другата не знам на кого може да е.

- А може ли твоят учител таксидиот да е имал две униформи? - попита Петко.

- Не! Сигурен съм, защото бях с него всеки ден и дори на смъртното му ложе. Много добре знам какво остана от него след смъртта му. Погребахме го с обикновено монашеско расо, а старата му таксидиотска униформа взе проигуменът. Но слушай сега какво още разбрах. Човекът, който ни нападна онази нощ в скрипторията, е бил именно презвитерът Пафнутий.

- Глупости! - не се стърпя Петко.

- Слушай! Слушай! - прекъсна го Инокентий. - Знам, ще кажеш, че беше стар и едва ходеше. Всъщност той през цялото време се е преструвал. Пафнутий е бил последният майстор на “Ето”. Някога той е бил таксидиот и двамата с моя учител са били ученици в Атонския манастир.

Петко се опитваше да си представи стареца като майстор на “Ето”, но по никакъв начин не можеше да свърже човека, който ги нападна като мълния в тъмното, с едва кретащия презвитер.

Инокентий продължаваше:

- Сега се сетих, сигурно затова Пафнутий беше пуснал таксидиота през онази вечер в манастира. Спомням си много ясно как той само го погледна и веднага го пусна в манастира. Те са се познавали. Освен това ми се струва, че старецът е знаел, че пишем книга за “Ето” и ни е наблюдавал. Иначе не мога да си обясня как така се намеси точно когато вече бяхме готови със записките.

След това Инокентий бръкна под расото си и извади от там книгата си. Дяконът отгърна на предната страница.

- Виж, сигурен съм, че книгата е подвързана и първата страница е надписана от самия презвитер. Не мога да объркам този почерк и орнаменти. Това е почеркът на презвитера Пафнутий.

- А направи ли ти впечатление, че те е записал като презвитер? Какво е искал да каже с това? - попита Петко.

- Не знам! Днес забелязах, че ме е написал като презвитер. Не знам защо ме е записал по този начин.

- И искаш да кажеш, че е откраднал книгата от нас и я е сложил в Забранената стая?

Двамата замълчаха и пред очите им се разкриваше картината на това, което се беше случило. След малко Петко прекъсна мълчанието.

- А какво мислиш за Забранената стая?

- Не знам какво да мисля - каза Инокентий. - Още не мога да повярвам, че в скрипторията се пазят еретични книги. Никога не съм мислил, че е възможно такова нещо. И сега не мога да повярвам, че прокълнати книги могат да се намират в света обител.

Докато двамата говореха, денят вече бе превалил и се свечеряваше. На вратата се потропа и в очертанието й се появи едрата фигура на началника на пандурите. Той нареди на Петко да застъпи на пост, след като похапне в магерницата.

Когато вечерта Инокентий отиде пред скрипторията, Петко вече бе на пост.

- Какво ще правим? - попита Петко.

- Горе има труп, трябва да измислим нещо! - каза Инокентий.

Така двамата останаха още известно време пред вратата на скрипторията и обсъждаха какво да предприемат. Най-накрая решиха да влязат за последно вътре.

- Ще вземем трупа и ще го изнесем - беше твърдото решение на Инокентий.

Двамата влязоха в кулата. Качиха се горе. На няколко пъти се опитаха да хванат трупа за ръцете и краката, но вонята, която се бе загнездила в стаята, беше толкова силна, че не успяха. Мина доста време, преди двамата да се откажат. Така те затвориха вратата на Забранената стая и заслизаха надолу по стълбите. Инокентий вървеше напред, а Петко го следваше. Когато стигна до малката площадка пред входа на скрипторията, вместо да отвори вратата, Инокентий спря. Петко видя, че приятелят му гледа към другата тайна врата, скрита зад голямата. Тя беше разположена така, че когато вратата на скрипторията се отвори, да остане скрита. Двамата, при проучванията на скрипторията, отдавна я бяха забелязали и знаеха за нея, но също както вратата на Забранената стая, никой не я беше виждал отворена. Сега Инокентий стоеше пред нея. Беше решил докрай да проучи всички тайни на скрипторията. Беше решен да опита. Пъхна ключа за скрипторията в ключалката и той превъртя. Вратата се отвори. Явно всички врати в скрипторията бяха направени да се отварят с един и същ ключ. Инокентий влезе вътре и заслиза по една стълба. Носеше запалената свещ напред, а пред очите им се разкриваше чудна картина - огромно помещение с празни лавици за книги. Бяха в огромно празно хранилище.

- Това е скриптория, но под земята - съвсем правилно отбеляза дяконът. Въпреки че явно помещението отдавна не беше посещавано, там беше сухо и топло.

- Може би е направено така, че да може да се работи и под земята - каза Петко.

След като разгледаха помещението, те се качиха горе. Колкото и да му се гадеше, Петко хвана трупа на Пафнутий, вдигна го, постави го на рамо и успя да го свали в подземието. Инокентий го направляваше и осветяваше пътя му. Миризмата, тежестта и мисълта за това, че носи трупа на презвитера, а също и зловещата обстановка в подземната скриптория, го караха да се чувства като в кошмар. Така и никога по-късно не успя да си спомни точно събитията и поредността им от тази нощ. Някакви картини, откъслечни шумове, сенки, смрад - това запомни той от тази част на нощта.

Най-накрая всичко свърши. Заключиха трупа долу. Петко настояваше веднага да излязат. Той копнееше да отиде да се изкъпе на чешмата и да махне непоносимата миризма на смърт, полепнала по тялото и дрехите му. Все още чувстваше допира до мъртвеца. Смяташе, че като се измие, ще се спаси от това усещане.

Тъкмо излязоха и Инокентий се опитваше да заключи вратата, когато ги атакуваха. Бяха трима, които явно не знаеха какво да правят, защото се опитаха да хванат и задържат младия пандур. Той изненада първия, като го ритна, а двамата, които го бяха хванали за ръцете, успя да хвърли на земята, като се завъртя и кръстоса ръцете им. Лесна работа, добре че Инокентий го беше научил да удря, а дядо му - да хвърля. Така само за миг Петко успя да неутрализира нападателите. Те лежаха на земята и не смееха да се надигнат.

След това направи знак на Инокентий да бяга. Приятелят му прескочи въргалящите се хора и се скри в мрака. Той самият остана пред входа на скрипторията. След малко хората се раздвижиха. Докато Петко им помагаше да се изправят, разбра, че това са съвсем обикновени монаси. От тях научи, че игуменът е наредил из двора на манастира да обикалят няколко групи монаси пазванти. Те трябваше да наблюдават особено внимателно скрипторията.

Тук Петко изигра едно представление. Той започна да твърди, че е следил двама натрапници, които искали да влязат в скрипторията, и тъкмо да ги хване, монасите са се намесили и са му попречили. Монасите бяха зашеметени и наранени и не можеха да се ориентират точно какво се бе случило. Те дори започнаха да се извиняват на младия пандур.

Шумът от нападението явно е бил доста голям, защото след малко от помещенията се зададе група от пандури, водена от башпандура, а след него вървеше и Никодим. Малко след тях се движеше група от монаси, начело с игумена.

- Какво става тук? - попита властно игуменът. Той беше ядосан, защото нещата в поверения му манастир се бяха объркали.

Монасите разказаха, че пак са видели светлина в скрипторията и дори са били на път да заловят две сенки, които се измъквали от сградата. Един от тях посочи към пандура и каза, че им е попречил да ги хванат. Другите двама казаха, че не са видели и може би са се сблъскали с младежа.

- Кой си ти? - попита игуменът, като си личеше, че предпочита да вземе страната на монасите пазванти. Той и без друго не харесваше пандурите.

- Това е човекът, който беше определен да пази входа на скрипторията - с твърд тон отговори башпандурът, защото чувстваше, че неговият човек ще загази.

На тези думи игуменът нямаше какво да отговори. Въпреки това гневът му явно не бе малък. Той нареди всички членове на манастира да излязат и да се съберат.

След това последваха проверки и разпити, но така или иначе нищо не се разбра. Игуменът не можеше да намери изход от ситуацията. Въпреки разпитите, никой не каза нищо за Пафнутий и така и не се разбра кои бяха двамата, излезли от скрипторията.

Всички виждаха как игуменът се изнервя все повече и повече. Явно неговата представа за това как трябва да протича следствието и очакването му веднага да разбули случая не се случваше. Може би затова той накара проигумена Герасим, придружен от четирима пандури, да претършува всички килии, докато монасите стоят на двора. Петко не знаеше точно какво търсят, но се радваше, че бе взел книгата със себе си. В този момент погледна приятеля си и видя, че той също смутено пъха ръка в пояса си.

Вече се бе развиделило. Беше време за сутрешната литургия, но игуменът все още не даваше нареждане за прекратяване на търсенето. Явно Тедосий беше решил да доведе нещата до край. Мина доста време преди да нареди да влязат за сутрешна литургия. Едва тогава нещата възвърнаха нормалния си ритъм. Монасите се заеха с ежедневните си задачи, а за книжниците явно пак се очертаваше почивен ден. Петко все още усещаше миризмата на смърт по себе си. Струваше му се, че и другите може да я надушат, затова отиде и се изми под чешмата, а след това се прибра в килията си, за да спи. Инокентий също се изми и отиде да спи. За съжаление съвсем скоро го разбудиха. Игуменът го викаше при себе си. “Явно нещо спешно се е случило!” - помисли си дяконът.

Влезе в игуменарницата. Вътре, освен игумена Теодосий, седеше и един друг отец. Той му беше непознат. Беше едър човек, с огромна, къдрава, гъста, черна брада. Отец Йосиф - така го нарече игуменът. Инокентий беше чувал за Йосиф Брадати, който в момента беше презвитер в най-големия манастир в България - Рилската света обител.

- Отче, ето го щампарят Инокентий, за когото ви говорих - каза Теодосий, който изглеждаше вече много по-спокоен.

Отец Йосиф беше изпратен като епитроп* от братството на книжниците, за да разреши проблема с презвитера Пафнутий. Инокентий беше чувал, че има братя монаси, които разследват и разрешават тайнствени и объркани случаи.

Игуменът нямаше право на избор. Той нямаше власт над скрипторията. Сега разчиташе на брат Йосиф да разреши оплетения случай, който се бе превърнал в проблем за манастира. След изчезването на Пафнутий, всичко се беше объркало. Книжниците бездействаха и както се струваше на игумена, нещо сплетничеха и роптаеха. Вечер някой обикаляше из светата обител и тайнствени светлини се появяваха нощем в скрипторията. Никой не знаеше какво точно се случваше. Трябваше час по-скоро да се сложи край на това.

- Ти ли си заместникът на светия отец Пафнутий? - с остър глас го попита непознатият мъж.

Инокентий не очакваше такъв директен въпрос. Преди да успее да се замисли, той отговори:

- Не!

- А кой тогава е заместникът на отеца?

- Презвитерът нямаше заместник - отговори Инокентий.

- Откога не си го виждал? - попита пак брадатият мъж и като че ли остави предния въпрос без продължение и без да си го изясни докрай.

Инокентий разказа за последната си среща със стареца. Разбира се, и дума не каза за това, че е запознат със съдбата на учителя си. Йосиф го слушаше внимателно.

- Колко ключа има скрипторията? - попита пак брадатият мъж.

Инокентий не харесваше маниерниченето и въобще не му допадна особеният патос, с който говореше отецът. Освен това думите на Йосиф бяха на някакъв странен диалект, примесен с черковнославянски думи. Той говореше така, както никой не говори в обикновения живот. Явно старецът харесваше и се гордееше с начина, по който произнасяше думите.

Така, без видима причина, Инокентий не хареса светия отец, презвитера Йосиф, но тъй като имаше много висок сан, му съдействаше. Личеше си, че е ръководил и има замах да управлява, затова просто му се подчини.

- Имаше само един ключ. Презвитерът не го даваше на никого, а винаги го носеше със себе си.

- Ти какъв беше? - попита Йосиф.

* епитроп - религиозен мисионер, църковен наблюдател

- Щампар - отвърна Инокентий, въпреки че много добре знаеше, че хитрият старец помни как го бе представил преди малко игуменът Теодосий.

- Значи щампар! - каза маниерно Йосиф и бавно поглади дългата си брада. - А в скрипторията имате ли писатели, или братя преводачи? - каза епитропът, сякаш разсъждаваше на глас.

- Не, отче свети! - прекъсна унеса му Инокентий.

- Значи ти, като щампар, все пак си следващият по сан след презвитера Пафнутий.

- Така е, отче! - каза игуменът и се обърна към стоящия до него презвитер. - За никого не беше тайна, че проигуменът подготвя дякон Инокентий за свой приемник - каза игуменът.

Тези думи като че ли разтърсиха дякона. Той винаги беше усещал вниманието и любовта, с които го беше обграждал учителят му. Знаеше, че по длъжност наистина се явява следващ човек след презвитера, но все пак беше най-младият от всички монаси книжници. През цялото време тайно се беше надявал, че някой ден ще стане презвитер, но не знаеше, че това може да стане толкова скоро. Той усещаше особеното разположение на Пафнутий към него, но не бе очаквал, че и игуменът на манастира, и монасите знаят за това. Всичко това притесни Инокентий. Той се питаше как Йосиф бе успял да пристигне толкова бързо в манастира. Едва ли беше тръгнал от Рилската обител и бе дошъл за ден-два. Сигурно се е намирал някъде наблизо.

- Значи няма втори ключ за скрипторията? - попита Йосиф или по-скоро направи заключение.

След това епитропът помоли игумена да позволи на младежа да го последва. Помоли и за разрешение да проведе разследването от името на игумена. Това беше дипломатически ход, който все пак зарадва игумена и той с готовност даде благословията си. Йосиф много добре знаеше, че може да мине и без нея, защото нещата, свързани със скрипторията, не зависеха от игумена. Но все пак по този начин погъдедичка честолюбието на игумена и така си осигури пълното съдействие на всички в манастира.

Инокентий ходеше след Йосиф и се учудваше как този, иначе привидно муден човек, има толкова бърза мисъл, запомня всичко и без много да се движи, върши толкова много работа. Инокентий започна да свиква със странностите на епитропа и като че ли престана да се дразни толкова от неговото маниерничене, от това как поглежда изпитателно под вежди или как глади брадата си, размишлявайки на глас.

По-късно разбра колко хитър е бил ходът на Йосиф да потвърди старшинството на игумена Теодосий и да поиска благословия и разрешение

да действа от негово име. Така скоро всички в манастира бяха включени в разследването. Не само книжниците, а и монасите, прислужниците, ратаите и дори пандурите. И беше така направено, че всички се чувстваха щастливи да помогнат, и бяха помолени за това лично от презвитера Йосиф. Инокентий се възхити от начина, по който Йосиф накара всички да се чувстват съпричастни към разследването. Всеки бързаше за някъде и си личеше, че има поставена задача и е съсредоточен в нейното изпълнение. Дори пандурите, които се отличаваха с непокорния си нрав, се промениха. Те негласно се подчиниха на покоряващата мощ на Йосиф. За един ден всички свършиха толкова много работа, колкото иначе вършеха за седмица и с нищо не показваха, че са уморени или недоволни.

Инокентий успя да забележи, че във вихъра на разследването не участваха само трима души. Петко сигурно спеше някъде и не се показа през целия ден. Игуменът почти цял ден седя на широката тераса пред игуменарницата и наблюдаваше. Личеше си, че му е драго. Голямо бреме се беше смъкнало от плещите му. Той очакваше съвсем скоро случаят да се разреши и всичко да си бъде постарому. Личеше си, че това, което вижда, го радва. Харесваше му, че всички се бяха раздвижили, но като човек ленен и ненадарен с качества да управлява, си даде сметка, че не може да направи така, че в манастира да се работи по този начин. А и едва ли той, който беше човек без харизма, можеше да увлече всички по този начин. Игуменът си помисли: “Ето го брат Йосиф, нищо човек, нито величествен на вид, нито по-бърз или умен от мен, но виж как всички му се подчиняват! Дори ратаите, които иначе открито мързелуват и не се свенят дори от мен, раболепно му помагат. Това е харизма! Това е направило някои хора водачи, а други е заличило от историята.”

Тези мисли не се харесваха и на самия Теодосий. Ако сам не осъзнаваше, че действията на Йосиф ще доведат по-бързо до край на това положение и че ще са полезни за него, той щеше да е много гневен заради нарушаването на спокойствието си. “Манастирът прилича на разръчкан кошер” - помисли си игуменът и продължи да наблюдава, сякаш очакваше всеки момент отнякъде да се появи проигуменът Пафнутий и на всичко това да се сложи край.

Третият човек също наблюдаваше манастира и въобще не беше доволен. През целия ден той се чувстваше излишен. Някакъв човек се беше появил отнякъде и го бе изместил. Не че се блазнеше от властта, но все пак му беше криво. Този човек беше проигуменът Герасим.

Петко спа през целия ден. Спа, доколкото можа. Манастирът, иначе толкова тих, днес беше потънал в суматоха. От шума и напрежението, което се носеше във въздуха, младият пандур се буди няколко пъти. Всеки път, когато това се случеше, той вземаше книгата и прочиташе:

“На онези, които наричат сатаната творец на невидимите неща и го назовават разпоредител на дъжд, град и на всичко, което произлиза от земята, Анатема!

На онези, които говорят, че сатаната е създал Адама и Ева, Анатема!…

…На всички онези, които се противят на закона божи и не приемат апостолските и отчески предания, Анатема трижди!…

…На онези, които твърдят, че бог не ще приеме човека, който се кае за своите грехове, Анатема трижди!

На онези, които твърдят, че дяволът е светодържец, Анатема трижди! На онези, които не вярват в Йоан Кръстител и всички останали пророци, които са изповядвали за светата троица, Анатема трижди!

На онези, които не приемат светото причастие като същинската плът и кръв Христова, Анатема трижди!”

Злостният език, на който беше написана книгата, го притесняваше. Петко осъзна, че текстът е написан от боголюбец, но все пак според него проклятията говореха за злобата на човека, написал всичко това. Книгата беше написана толкова образно, че младият пандур си представяше човека, който е написал такъв текст.

Само на едно място прочете нещо по-добро, което все пак даваше път на еретиците отново към християните: “На онези, които са преминали от каквато и да е ерес към православната вяра и я държат с цялата си душа, вечна им памет!”

Петко дълго мислеше върху това, което прочете. Идеята за Сатаната като творец на света вече му беше позната. Всеки път като се огледаше наоколо намираше потвърждение, че е точно така.

По-нататък прочете неща, които нямаха нищо общо с тази първа част. Разбра, че това е еретична книга, просто отпред беше сложена друга, която за прикритие хулеше еретиците. Това, което прочете, силно го потресе. А там пишеше, че евангелистите Матей, Лука и Марко не са познавали Христос, а са измислили всичко сами и дори са преписвали един от друг. А Йоан Богослов бил роден по-късно и нямало как да познава Спасителя. И всички те са писали под диктовката на Свети Павел, който също не го е познавал жив, а само след възкресението му. Чудното беше, че го бяха рисували, а никой не го беше виждал. Момчето четеше и сериозно се замисляше.

В книгата пишеше, че текстовете в историческите книги, които потвърждават съществуването на Христос, са дописвани от монаси фанатици, които в по-късни времена преписвали книгите некоректно. След като знаели какво е станало със Спасителя, го пишели като написано още преди неговото рождение и предсказващо какво ще се случи.

Петко четеше ту увода, ту същинската книга и колкото повече четеше, толкова по-ясна му ставаше историята и какво точно се беше случило. Никога досега не беше разбирал идеята за Бога Отец, Исус Христос и Светия Дух. Не знаеше как така това е Бог, след като Бог всъщност беше Бог Отец. Досега никой не можеше да му го обясни. Защо му беше нужно на Бог да има три същности? Явно Бог обичаше числото три, нищо друго не можеше да го обясни.

На Петко му ставаше все по-ясно, че еретични мисли са “захапали” душата му и бавно я “изяждат”. Понякога си мислеше: “Нима се превръщам в еретик?” и си забраняваше да мисли. Дори насън често беше толкова напрегнат, сякаш го тресеше треска. Сънуваше как дяволът се промъква и обсебва тялото му, а той усещаше, че тялото му е покрито с козина. От това се събуждаше и чувстваше такава умора, сякаш цяла нощ е копал.

Най-накрая Петко се разсъни окончателно и реши да излезе на чардака да види какво предизвикваше този шум и шетня. Излезе и видя, че манастирът вече изглежда по друг начин. Всеки бързаше за някъде, всички бяха заети като че ли имаха поставени задачи. Пандурът се почувства така все едно се е събудил в друг манастир. Потърси с поглед приятеля си. Видя, че Инокентий вървеше след някакъв непознат монах, явно с висок монашески сан, защото всички му се подчиняваха.

Петко продължи да наблюдава с интерес всичко, което се случваше наоколо. Имаше чувството, че всички търсят нещо, но никой не знае какво точно. Виждаше как хора, които доскоро смяташе за неспособни да се наведат и бяха оядени като манастирски котараци, сега подтичваха. Откри колко са пъргави и си представи, че след всеки монах тича по един невидим дявол с дебела сопа и остър тризъбец в ръка, който го боде и подканя. Така движенията на монасите му се струваха много смешни и той искрено се забавляваше да ги наблюдава.

Инокентий прекара целия ден, движейки се плътно зад Йосиф Брадати. Колкото повече беше с него, толкова повече се възхищаваше на ума и размаха, с които работеше презвитерът. Без да иска започна да сравнява двамата презвитери - Йосиф и Пафнутий. Мрачната решимост и незабележимост на Пафнутий ярко контрастираха на замаха и обаянието на Йосиф. Пафнутий предпочиташе да дава уклончиви отговори, действаше прикрито и никога не обявяваше намеренията си. Не трябваше да се знае, че той е в основата на нещата, а когато се знаеше, никой не смееше да го обсъжда или да го заявява на глас. Йосиф беше съвсем различен. Инокентий оценяваше положителните черти и на двамата презвитери и си мислеше колко различни можеха да са скрипторията, манастирът, а и неговият живот, ако не Пафнутий, а Йосиф му бе учител.

Сега, когато се движеше до монаха, започна да гледа на нещата през неговите очи. Постепенно започна да забелязва неща, невидими за него досега. Дори мисълта му като че ли стана по-дълбока. Разбира се, той се забавляваше с този начин на мислене и наблюдателност и ги насочваше към всички. Така забеляза погледа на игумена към една възпълничка млада прислужничка. Тя го отбягна, но усети, че има нещо между тях. Вгледа се и в човека, след когото вървеше през целия ден и видя, че той е много по-млад, отколкото му се бе сторило сутринта. Първо го разбра по очите, а те бяха младежки, живи и хитри и само голямата брада караше лицето му да изглежда като на стар човек.

Така приключи денят. На мръкване игуменът Теодосий изпрати нарочен човек да покани най-официално Йосиф на специална вечеря в игуменарницата. Инокентий се възползва от това и отиде да види приятеля си. Йосиф дълго се уговаря с Инокентий какво трябва да правят на другия ден, а именно да разбият вратата и да влязат в скрипторията. Дяконът го слушаше, но не вярваше на това, което му говореше брадатият човек. Беше сигурен, че угощението и разговорът на двамата ще продължат до късните часове на нощта и сутринта събуждането им ще бъде трудно. Последното нещо, което Йосиф му каза, беше:

- Инокентие, трябва да се прави разлика между българи и християни. Някой ден трябва да се роди презвитер, който да събере и опише историята на българския народ. Всеки народ около нас има собствена история. Ето гърците, сърбите, турците и всеки се гордее с нея. Ние, българите, сме най-големият християнски народ в пределите на Империята на падишаха. Повече сме и от гърците, и от сърбите, и от хърватите, дори и от арменците. Не може да нямаме история и да сме дошли ей така на света, от нищото. Това ще се направи в някой от големите манастирски центрове на Света гора, в Рилската или Бачковската обител, но може да стане и тук. Братко, бъди готов, Господ може да те призове за велики дела и ти трябва да си готов.*

Инокентий не разбра почти нищо, но обеща, че ще бъде готов, без сам да знае за какво точно. Отдалечи се и отиде в килията на приятеля си. Там двамата проведоха дълъг разговор. Петко го разпита за Йосиф. Инокентий се учуди, защото в главата на неговия приятел се бе загнездила мисълта, че именно Йосиф е убил Пафнутий. Той допускаше, че Йосиф е влизал посред нощ в манастира и е обикалял вечер из скрипторията. Тази мисъл му се струваше в началото странна и невъзможна, но приятелят му бе измислил всичко.

бел. на автора* - смята се, че именно Йосиф Брадати, неговите идеи и текстове, са подбудили Паисий Хилендарски да напише своята “История словяноболгарская”. Паисий смятал Йосиф за свой учител.

- Кой друг, ако не Йосиф, е имал право и е бил допуснат от Пафнутий в скрипторията? Сигурно са имали някаква тайна работа, за да го крие през деня и двамата да се виждат само през нощта. Не ти ли направи впечатление колко бързо Йосиф пристигна в манастира? Къде е бил преди това? Сигурно се е навъртал някъде наблизо, а дали не е пребивавал тук в последно време? Не за пръв път Пафнутий вкарва и държи скрити хора в манастира, нали така? - питаше разпалено приятелят му.

Инокентий неохотно се съгласяваше и вътре в себе се знаеше, че Петко е прав в предположенията си. След това запозна пандура, който тази вечер беше свободен, с плановете си. Откакто разбра, че Йосиф възнамерява да изкърти вратата на скрипторията и на всяка цена да влезе вътре, се чудеше как да намери начин да запази вратата на кулата здрава.

Двамата приятели отидоха до вратата на книжницата. Никой не се мяркаше из тъмния манастирски двор. Явно всички бяха уморени от изтощителния ден. Само прозорците на игуменарницата светеха и се чуваха приглушените гласове на хората вътре. Светещите прозорци успокоиха Инокентий. От деня, прекаран с Йосиф, бе разбрал колко умен и опасен противник може да бъде презвитерът. Въпреки че вътре светеше, той все пак бе нащрек. Радваше се, че през цялото време е близо до Йосиф и така бе сигурен за всичко, което водещият разследването бе заповядал. Така двамата се приближиха до вратата на скрипторията. Със себе си носеха кирка и лопата. След като влязоха вътре, запалиха свещ, а после слязоха направо в подземието, което вече доста силно миришеше на смърт. Докато Петко копаеше, Инокентий се приближи до тялото на учителя си. Едва успяваше да не повърне. Вонята бе нетърпима. Лицето на стареца вече беше изцяло променено. То приличаше повече на разтопен восък и тук-там зееха рани. Устата му беше отворена и разкривена. Инокентий бързо се наведе и бръкна в дълбоките джобове на paсото. Там намери само ключа от скрипторията. Вече беше взел ключа за килията на проигумена. След като се изправи, на дякона му се зави свят, защото беше стоял, без да диша и с наведена глава, а и миризмата на разлагащия се труп го задушаваше.

След това двамата дълго време копаха. Земята беше толкова твърда като че ли специално трамбована. След доста дълго копаене бяха само на едно коляно дълбочина. Миризмата и прахта, която се вдигаше, ги задушаваше. Покопаха още малко и положиха трупа в дъното на плиткия трап. След това го заровиха. От стоенето в подземието двамата загубиха представа за времето. Опасяваха се да не би да закъснеят и когато излязат навън, вече да се е развиделило и другите монаси да ги видят как излизат от скрипторията. Всичко тук долу беше като в ада.

По някое време двамата се спогледаха. Свещта правеше лицата им да

изглеждат страшни. Сенките им придаваха зловещ и в същото време гузен вид. Като че ли те бяха убили Пафнутий и сега го заравяха. Всъщност, защо го заравяха? Петко се замисли за миг, но умората и притеснението надделяха и той забрави тази мисъл.

Двамата стояха до пресния гроб. Досега се бяха отнасяли с тялото на Пафнутий като с вонящ чувал. Сега, когато тялото вече го нямаше, осъзнаха, че погребат своя учител, че заровиха в земята свят човек и християнин. Не можеше просто ей така да се разделят със стареца. И двамата, като по команда, паднаха на колене и започнаха да се молят за душата и спасението на презвитера Пафнутий.

- Това е най-доброто място, в което може да намери последен пристан тялото ти, свети отче. Книгите, приживе, бяха твое семейство и другар. Те ще те придружават винаги и във вечния ти живот. Дано душата ти се отърве от еретичните мисли и намери покой. И не само душата ти, но и тялото ти ще бъде в рая, защото книжниците и книгите бяха твоята представа за рай - това беше молитвата, която мълвеше Инокентий, докато се разделяше с човека, когото обичаше и го бе научил на толкова много неща. За миг съжали, че съвсем наскоро бе водил някаква безсмислена борба и се опитваше да се наложи над стареца. Осъзна колко детинско и наивно е било държанието му и поиска да върне времето назад. Искаше му се да има възможност да покаже на учителя си, че му е благодарен и колко много е означавал той за него.

Инокентий съжали, че в последно време се беше държал лошо с проигумена и то без причина. Спомни си как старецът търпеливо бе преглъщал обидите, а той, глупакът, беше смятал, че това е победа. Тези мисли накараха Инокентий да се разкае и да моли Бог да му даде сили да стане по-добър човек.

И все пак това не беше най-важното. Инокентий се сети, че се беше държал лошо и с останалите книжници, и се бе възгордял. Покая се за това и се почувства щастлив, защото в него узря едно решение. Той щеше да стане по-добър човек. Реши от утре да започне да обръща достатъчно внимание на всеки свой другар, като му показва колко го цени и обича. Нямаше да демонстрира превъзходството си над тях. Ще се опита да направи така, че всеки миг прекаран с някого да бъде незабравим, все едно, че това е последната му среща с този човек. И реши, че винаги ще постъпва така, в памет на своя учител. Това ще бъде неговата молитва и благодарност към този човек, който продължаваше да го учи дори сега, след смъртта си. За него той винаги щеше да остане жив учител.

След като свършиха молитвите си, двамата се заеха да прикрият следите си. Внимателно и упорито разхвърляха пръстта из цялото помещение и замаскираха добре гроба. Без да се бавят нито миг повече, двамата излязоха горе. Сега предстоеше най-важната част от плана на Инокентий. Той държеше в ръка си три ключа: неговият за скрипторията, този на Пафнутий за скрипторията и за килията на презвитера. Инокентий отключи вратата на скрипторията и остави ключа в ключалката от вътрешната страна. После внимателно се опита да затвори вратата след себе си, така както ключът бе пъхнат в бравата, като пъхна тънки клончета отстрани между касата и вратата. Той знаеше, че е много наивно, но се опитваше да направи така, утре вратата да изглежда все едно през цялото време е била отключена, но нещо е била заяла. Така искаше да запази целостта и неприкосновеността на скрипторията и в същото време ключът, който имаха, да остане у тях и винаги да имат достъп до сградата. Той знаеше, че ако утре разбият вратата, това означава да сменят и бравата. Така ключът, който бе направил с толкова усилия, щеше да се окаже безполезен.

Едва след като се отдалечиха от забранената сграда, двамата заговорници можеха да вдишат чистия нощен въздух и да се огледат. Навън цареше непрогледна безлунна нощ. Когато влизаха в скрипторията, небето беше ясно, а сега гъсти тъмни облаци се бяха скупчили над тях. Явно, без да усетят, бяха останали вътре доста време. Погледнаха отново към отключената врата на скрипторията, като че ли за последно искаха да се уверят, че не са допуснали грешка.

В следващия момент Инокентий се сети и хвърли поглед към игуменарницата. Нейните прозорци все още светеха. Отгоре все още се чуваха приглушените гласове на пируващите. Младият дякон се приближи и се вслуша. Гласовете на говорещите вече бяха добили онзи завлачен и забавен вид, характерен за добре пийналите хора. Пиянското им бобо- тене, въпреки че беше тихо, дразнеше слуха с несвързаността си и с постоянните избухвания ту на единия, ту на другия.

Младият пандур също се присъедини и заслуша. Усмихна се, защото знаеше, че именно виното и ракията са причина за “развалянето” на някой човек. Неговият дядо му казваше: “Видиш ли, че човек пие, стой далеч от него и никога не му се доверявай! Защото той изглежда иначе нормален, но пийне ли затъпява, полудява, губи контрол и развързва езика си и може да те предаде, без да иска! Никога не пий и не се сприятелявай с хора, които пият!”

Инокенти смяташе Йосиф за умен и хитър, но ето, именно ракията му беше попречила и бе дала възможност на двамата да свършат делата си. Мислеше, че брадатият мъж е сериозен противник, но ето, виното и ракията го бяха провалили. Инокентий чувстваше всичко, което бяха направили, като лична победа. Той беше надхитрил човек като Йосиф Брадати. Сега, щастлив от победата и спокоен, че утре няма да става рано, тръгна към килията си. Двамата се разделиха и отидоха да спят.

Сутринта Петко се събуди отпочинал. Първото нещо, което направи, бе, докато още лежи, да почете от книгата. Но когато стигна до един текст, му дойде в повече и се отказа да продължи, а там пишеше: “И дяволът им казваше: “Знайте, че аз съм ваш Бог и освен мен няма друг Бог.”

За да забрави това, което прочете, Петко стана и се разходи. След това се прекръсти пред иконостаса и дори отдели време, за да се упражня и да изпълни всички техники. Отначало риташе, удряше и блъскаше с длани по стената, а след това направи и всички упражнения на Болярови. Сети се за дядо си, за брат си и особено за майка си. Така тренировката беше не само физическа и духовна, но и емоционална. Когато се изпоти доста, младият пандур излезе навън и изми цялото си тяло под чешмата. Водата беше ледена и силно стегна мускулите му. От това се почувства превъзходно. За пръв път от толкова много време беше спал толкова дълго и се беше събудил бодър. Упражненията го бяха затоплили, а след ледената вода се чувстваше пращящ от сила. Усети силен глад. Избърса тялото си, облече се и тръгна към магерницата. Улучи точно времето за обяд. Всички пандури вече бяха насядали около дългата маса и оживено разговаряха. Те разпалено обясняваха какво бяха правили от сутринта. Всички бяха впечатлени от силата и мисълта на новия гост на манастира. Още от първи зори той беше продължил разследването и всички му помагаха. Те обсъждаха странния начин, по който брадатият мъж задаваше своите въпроси. Като на изповед, той хващаше ръцете на разпитваните и ги държеше така през цялото време.

Докато се хранеха, всички пандури с нарастващ интерес започнаха да гледат към огромните сводести прозорци. Петко погледна в същата посока и го видя. Той вървеше и ръкомахаше, явно даваше заповеди и усилено жестикулираше. Енергия се излъчваше от всеки жест на жизнения презвитер.

Все пак това, което привлече вниманието на Петко, беше бледата сянка, която се движеше зад презвитера. С отпуснати ръце, подути от недоспиване очи и пепелявосив цвят на кожата на лицето, Инокентий вървеше като призрак. Личеше си, че приятелят му въобще не беше спал през нощта. Двамата отминаха.

Не след дълго в столовата се появи презвитерът Йосиф, който жести-кулираше още по-динамично. Всички пандури започнаха да надничат от дървената пейка, за да видят по-добре какво караше брадатия монах да маха толкова живописно. Петко дори не помръдна. Той много добре знаеше какво бе развълнувало така презвитера. Йосиф беше открил, че вратата на скрипторията е отключена, а ключът е от вътрешната страна на вратата.

Йосиф нахлу в магерницата и се приближи до началника на пандурите. Наведе се към него, каза му няколко думи, а след това напусна. След малко пандурите бяха подканени да стават по-бързо. Веднага бяха дадени заповеди. Двама от тях бяха поставени пред вратата на скрипторията. Вратата стоеше отворена. Други няколко последваха Йосиф и началника си и внимателно претърсиха цялата скриптория, педя по педя. По някое време към групата се присъедини игуменът Теодосий, който тежко изкачваше каменните стълби, а след него, пребледнял от новината, ходеше проигуменът Герасим. Инокентий също се замисли. Той беше сигурен, че това е първото влизане на игумена в скрипторията. Най-накрая цялата скриптория бе претърсена. Пандурите не знаеха какво точно търсят и се оглеждаха като зашеметени. Всеки един от тях осъзнаваше, че има уникалната възможност да се докосне до голямата тайна на монасите книжници. Ето къде те прекарваха дните си! Ето с какво се занимаваха! Пандурите, пък и игуменът, се намираха в Светая светих на книжниците. Те знаеха, че в този живот повече няма да имат друга такава възможност. Чувстваха се удовлетворени, защото с присъствието си оскверняваха делото на монасите книжници, които винаги се бяха държали надменно и никога не казваха нищо за работата си. Пандурите, игуменът и иноците в общи линии знаеха с какво се занимават книжниците, но друго беше видиш и да го докоснеш. Теодосий също тържествуваше. Той се чувстваше победител. Цял живот бе страдал и се бе страхувал от Пафнутий, но сега беше успял да влезе там, където презвитерът никога не би го допуснал. Той беше унизил презвитера, но не само. Тази ревност винаги бе съществувала между игумените и презвитерите. Сега той за пръв път бе удържал победа и бе показал първенството на игумените над презвитерите. В очите на Теодосий това беше голяма, историческа победа.

Миг преди да разбият вратата на Забранената стая се намеси Инокентий, който каза, че е виждал Пафнутий да отваря вратата с ключа на скрипторията. Така той я спаси. Йосиф въобще не сметна казаното от Инокентий за странно. Докато пандурите слизаха, Петко не се стърпя и скришом погледна към тайната врата, която водеше към подземието. Тя беше така добре замаскирана, че беше сигурен, че презвитерът Йосиф дори не я е забелязал.

Когато излязоха пред скрипторията, Петко усети, че има някаква промяна. Целият манастир беше излязъл и се бе строил пред скрипторията. Иноците бяха вдясно, а книжниците - вляво. Зад монасите бяха застанали прислужниците и ратаите. Началникът на пандурите поведе шарената група на пандурите така, че да застанат зад монасите книжници. Всички гледаха с интерес напред, към входа на скрипторията, където на пост бяха останали двамата пандури. След малко се появиха и дългоочакваните хора. Групата се водеше от игумена, а до него се движеше презвитерът Йосиф. Двамата разговаряха сериозно. Зад тях се появи проигуменът Герасим, а до него - дякон Инокентий. Вече се смрачаваше. Инокентий изглеждаше още по-зле. Мракът все повече се сгъстяваше, а игуменът и презвитерът все още разговаряха. Въпреки това всички стояха неподвижно и проявяваха уважение и търпение. По някое време началникът на пандурите се обърна и заповяда на момчетата си да отидат и да вземат факли. След малко близо до групичката от четиримата високопоставени застанаха няколко от пандурите с факли в ръце. Те бяха достатъчно далеч, за да не им пречат, но и достатъчно близо, за да ги осветяват добре, така че всички да ги виждат. Останалите пандури, с горящи факли в ръце, обградиха монасите. Целият двор на манастира се освети, гледката беше впечатляваща и много красива.

Петко се приближи до приятеля си.

- Какво става? - попита той разтревожено.

Инокентий се обърна изненадано, сякаш за първи път го виждаше. Тогава нещо привлече погледа на Петко към портата. Там той видя или му се привидя някаква сянка да се промъква покрай стената, а в следващия миг тя като че ли се разтвори в мрака.

- Видя ли? - попита пандурът. Приятелят му само поклати глава. По всичко си личеше, че е страшно уморен. Петко продължи да се взира в мрака. Беше сигурен, че видя отново странната сянка. Светлината на факлите му пречеше да вижда в мрака, а всяко напускане на мястото, на което стоеше, щеше да предизвика вниманието на останалите. Петко продължи да се взира и опитваше отново да улови някакво движение в тъмния двор. Още дядо му го беше учил, че ако се взираш директно в мрака, не можеш да видиш нищо, но ако гледаш леко встрани, можеш по-ясно да различиш, ако има някакво движение.

Пръв игуменът наруши мълчанието и дори стресна Петко, който беше погълнат от заниманието си.

- Братя! Всички вече разбрахте, че при нас беше проводен така уважаваният от всички презвитер граматик Йосиф, известен още като Йосиф Брадати. Той е тук, за да разреши загадката, която възникна около скрипторията и изчезването на брат Пафнутий.

Презвитерът Пафнутий така и не беше намерен, но дейността на скрипторията и на братята книжници трябва да продължи своя нормален ход. Именно затова брат Йосиф е упълномощен да избере нов презвитер на нашата скриптория. Той вече е решил, така че чуйте го.

- Братя! - с гръмовен глас извика граматикът. - С повечето от вас вече се познавам. Впечатлен съм от това, което видях във вашия малък, но сплотен манастир. Вие знаете, братя, какво съм написал за братята монаси от другите краища на Българско, но тук не видях такова нещо.

Инокентий много добре знаеше какво беше написал гостът на манастира за монасите. Беше сигурен, че той също осъзнава, че повечето от нещата се отнасят за много от братята тук. Но дяконът вече много добре познаваше начинът на действие на презвитера и знаеше, че неговата похвала цели да предизвика единствено голямо усърдие.

А в съчинението на Йосиф “За духовниците” пишеше: “Така творихме ние духовници - облече себе в украшение духовническо, раса и дълги коси, разрешени и широки бради, и патерици държахме в ръце и с вликою гръдинею стоиме посреде народа, и егда прийде некой и въпросит нас ради некое вещ, а ние не знаеме на кое биле да го напоиме, сиреч не знаеме кой грех со що может да се изцелит.”

Освен това Инокентий едва сега се сети защо след дългата вечеря и запой Йосиф дори не беше подремнал и цял ден не подви крак, а игуменът се появи чак привечер в скрипторията. Инокентий разбра, че предната вечер се беше радвал прибързано и много наивно бе смятал, че е победил презвитера.

Но сега се сети какво беше чел в съчинението на Брадати “За пиенето”: “Знайте, благословени християни, малки и велики, защо безаконното пианство на царието пуста земя струва и людие в робство заводи, а на другие людие длъг наноси, а на хитрим майсторим майсторията им заборавя и сбръкува им умът, та не может да смислат със ръцете си каква paбота да чинат. А на други людие болест и срамота, и безпочест, и сиромашия, и зло струва, братна сважда, жени паресуват се от мъжете си, чедата им в ратайство заводи, нозете им болни струва, ръцете им треперят, не могат да държат, очите им не могат да гледат … пианство хубост загубя и на трезви смях струва. Кому млъва, бикрию, кому присмех, бикрию, кому сини очи, бикрию, кому ох и кому тежко и горко, бикрию? …

…Разумей, през онзи ден что щеше да уработиш, загубил си, и готовото разнесе, и тялото ти отечне, и душата си оскверни, и умът си помрачиш, и език твой не знае что глапи и празнослови, и очите криво гледат, и нозете ти падат и не могат да ступат, и ръцете ти не знают что посегают. И что много да думаме, силното тяло и душата от много пиянство потъмнее и помрачи се и напокои кое беззаконство в пианего человека не чини се.”

Като се сети за тези думи, написани от Йосиф, вече беше сигурен, че презвитерът, като истински книжник, никога не пие вино, нито ракия, иначе не можеше човек да напише такива думи срещу пиянството. Инокентий беше сигурен, че на Йосиф не му допадат пиянството и чревоугодничеството на игумена, но никога не би казал и думичка, защото колкото беше остър Йосиф в съчиненията си, толкова беше тактичен в думите и хитър в делата си.

А Йосиф продължаваше да говори:

- Благодаря на всеки един от вас за всичко, което направихте за разкриване на случая и за помощта, която ми оказахте. Благодарение на вас успях да разбера какво е станало с презвитера Пафнутий. А то е, че Пафнутий навярно е избягал от манастира и сигурно е бил преследван, защото не е взел нищо със себе си, но пък е оставил ключа за скрипторията, за да не разбиваме вратата. Моята задача като епитроп е изпълнена и нека Бог и съвестта преследват и съдят брат Пафнутий, но аз не смятам да го сторя! Трябваше да избера измежду книжниците най-достойния и да го туря за презвитер! Много мислих и избрах кой да бъде! Сега ще го назова пред вас!

И така, нека новият презвитер от този момент и нататък бъде …

Редиците на книжниците се люшнаха. Явно всички очакваха с нетърпение дали Йосиф Брадати няма да каже тяхното име. Всеки един в този миг си помисли: “Какво би станало, ако аз стана презвитер?”

Инокентий беше толкова уморен, че спеше с отворени очи. Струваше му се, че всеки момент ще се срути на земята. Изборът на презвитера беше престанал да го интересува.

Изведнъж, колкото и да му беше странно, Инокентий чу своето име. Да! Йосиф бе споменал неговото име. Мина време преди да осъзнае казаното от говорещия. Думите все още отекваха в ушите му.

- Нека презвитер бъде брат Инокентий!

Краката на дякона се подкосиха, той наистина за малко щеше да падне, но проигуменът го подхвана. Нима наистина той, най-младият, щеше да наследи учителя Пафнутий? От този ден щеше да бъде презвитер и цялата скриптория щеше да бъде подчинена на него. Мисълта го направи щастлив. Случваше се нещо голямо и то идваше изневиделица, което го правеше още по-хубаво.

Сред групата от книжниците се разнесе шум и брожение. Не можеше да се разбере дали на разочарование и недоволство, или на радост, но май имаше и от двете.

Игуменът прекъсна шума, който се носеше сред монасите. Той видимо беше доволен от избора. Беше му омръзнал властолюбивият Пафнутий. Вярно, че бяха започнали да се разбират с проигумена, но това беше, защото според него той правеше непрекъснати компромиси. Беше сигурен, че сега с Инокентий нещата щяха да стоят по много по-различен начин. Беше му леко и се радваше на новото положение. Затова той каза:

- Тъй като знаете, че презвитерът на този манастир по право трябва да стане проигумен, затова аз провъзгласявам брат Инокентий за проигумен на светия божи храм и манастир “Света Неделя”.

След това игуменът подкани всички братя на вечерната служба, където брат Инокентий официално и пред Бога да бъде поставен за презвитер от Йосиф и за проигумен от Теодосий. Всички книжници се скупчиха около новия презвитер, за да му честитят, а останалите се отправиха към храма.

Вечерната служба беше много тържествена. В чест на новия презвитер и проигумен всички се бяха облекли с най-новите си одежди. Инокентий получи нова шапка на проигумен от Теодосий и ключа за скрипторията, който му предаде лично Йосиф.

Когато службата свърши, Инокентий направи знак на Петко по-късно да го посети в килията му.

Скоро манастирът се успокои. Все още се чуваха приглушени разговори зад вратите, но всичко бързо утихна. Напрежението, което предните вечери витаеше във въздуха, сега бе изчезнало. Загадката вече беше разрешена и всички можеха да спят спокойно. Постовете бяха премахнати, а Йосиф се оттегли в игуменарницата, придружен от проигумена Герасим и игумена Теодосий. Игуменът беше щастлив от това, което се случваше в поверения му манастир и най-вече от скоростта, с която беше разгадан случаят.

Петко беше сигурен, че предната вечер Йосиф е останал с игумена до сутринта, но не е пил. Въпреки това да стоиш цяла нощ буден си беше тежко изпитание. Сега явно се задаваше също “тежка” нощ. Пандурът искрено се учудваше на енергията и издръжливостта на Йосиф. Петко остана още малко, любуваше се на безоблачното звездно небе, което тази вечер изглеждаше още по-дълбоко. Чувстваше се спокоен и духовно уравновесен. Отдавна не се беше чувствал така, като че ли товар се беше смъкнал от плещите му Едва след като се насити на спокойствието и хармонията, младият пандур се качи бавно по дървената стълба към горния кат на манастира, където се намираха килиите на книжниците. Килията на Инокентий беше петата по ред, а неговата беше в дъното на коридора.

Пандурът спря пред вратата на дякона, вече нов презвитер и проигумен. Ослуша се, за да се убеди, че приятелят му си е в килията и е сам. Едва след това почука. Инокентий отвори вратата, вътре гореше свещ. Докато прекрачваше прага на килията, натренираното му око забеляза леко движение точно там, където беше входът на неговата килия. Сети се за “сянката”, която бе забелязал по-рано тази вечер. Долови движението едва в последния момент, но бързо се върна в тъмния коридор. За съжаление беше погледнал в пламъка на свещта и сега, където и да погледнеше, виждаше една огромна черна сянка с формата на пламък пред очите си. Разочарован се върна в килията на приятеля си. Реши, че явно отново му се е привидяло.

- Искрено се радвам за теб! - каза той.

За негово огромно учудване Инокентий като че ли не беше особено доволен от това, което му се бе случило, и все така изглеждаше ужасно уморен. Кожата на лицето му беше станала жълта и прозрачна и приличаше на пергамент.

- Както видя, приятелю, вече ми връчиха ключа на презвитера на манастира. Сега имам два ключа. Нека всичко, което правихме с теб, си остане наша тайна!

Инокентий бръкна в джоба на расото си и извади един от ключовете, след което без колебание го подаде на приятеля си. Петко пое ключа и го заопипва. Беше му много любопитно кой ключ му дава приятелят му - оригиналния, който беше принадлежал на Пафнутий или направения от Инокентий, който беше значително по-груб. След като го опипа с ръка, вече беше сигурен, че това е вторият ключ. Инокентий беше запазил за себе си истинския ключ, който беше притежание на презвитерите от много поколения насам.

- Освен това, смятам да направя нещо за теб, но преди това трябва да те питам за съгласието ти - Инокентий говореше, а Петко слушаше, без въобще да знае за какво говори приятелят му. - Искаш ли утре да уговоря игумена да те преместят от пандурите при нас, при книжниците? Така ще бъдеш под мое ръководство. Искаш ли? Виждам интереса, с който четеш и разглеждаш книгите. Смятам, че имаш дарба да работиш с буквите.

Петко се замисли. Никога досега не си беше представял, че може да прекара целия си живот затворен на едно място. Не можеше да отрече, че животът в манастира му допадаше. Храната беше добра, имаше сигурност и спокойствие. Освен това щеше да чете на воля, а и щеше да се научи да пише. Защо не? Трябваше му време да реши.

- А трябва ли да приема монашество? - попита Петко, въпреки че вече знаеше отговора.

- Да! Знаещ, че е задължително.

Петко наистина много добре знаеше това, но все пак попита, за да е сигурен.

- Може ли да помисля? - попита пандурът.

- Освен това искам да те помоля за нещо - каза Инокентий.

- Разбира се!

- От утре всички книжници трябва да започнат да работят. Бях в скрипторията и като проверих се оказа, че вътре не е останал почти никакъв пергамент. Смятам лично да препиша книгата за “Ето”. Знаеш, че книга никога не бива да се оставя в един единствен екземпляр. Това е едно от основните правила на книжниците.

Петко слушаше приятеля си и с учудване откри колко бързо се е променил и вече говори като истински презвитер. Инокентий беше толкова убедителен, че за миг Петко забрави, че се намира пред приятеля си и му се стори, че през неговата уста чува презвитера Пафнутий.

- Тъй като утре ще искам всички книжници да са в скрипторията, за да им поставя задачи, искам ти да отидеш и да купиш агнешки кожи от Станимака! Там в четвъртък става много голям пазар. От балкана овчарите свалят агнешки кожи, а родопските кожи са най-добри за пергамент за книги.

След това Инокентий му каза, че сутринта подвързваните ще му обяснят всичко за кожите, които трябва да купи.

- Ще вземеш муле и вечерта ще те чакаме. Само на теб имам доверие - като каза това, Инокентий подаде на приятеля си кожена кесия, която беше много тежка и в нея очевидно имаше много пари.

Толкова тежка кесия досега Петко никога не бе държал в ръка. Нейната тежест му подейства успокояващо. Като че ли от нея се излъчваше

някаква сила.

С парите Петко трябваше да купи между 100 и 150 агнешки кожи, защото толкова бяха нужни за направата на една книга. Всъщност това бяха нужните кожи за Четвероевангелие, а за Светото писание бяха необходими много повече.

Книга от пергамент, направена от 150 агнешки кожи, писана и зографисвана на ръка за 2-3 години, подшита и книговезана, беше нещо много скъпо и ценно. За да се получи добра книга, трябваше пергаментът да е много добър, здрав и тънък, но без да прозира, да е добре обработен и да няма изтънявания. Добрият пергамент се правеше от добра кожа.

Петко знаеше, че има и книги написани върху много тънки листи, които се правеха от стеблата на тръстика, която се носеше от далечната Александрийска земя*. Тези листи бяха много тънки и ефирни, с много фини нишки. Наричаха се папирус. Някога книгите са се писали само на папирус, но той много лесно гори и след много години се разпада. Това наложило да започне да се пише върху пергамент. Доколкото знаеше, вече никой не пишеше на папирус и не се произвеждаше.

*Александрийска земя - Египет

Инокентий му бе казал, че от много години в Персия, Арабия и другите части на Империята се правят опити да се направи нещо, което е много по-леко и здраво дори от пергамент. Правело се от дърво, но как точно, така и не успя да му обясни. Петко остана с впечатление, че или не е съвсем вярно, или приятелят му не знае. По никакъв начин не можеше да си представи как дърво може да се нареже на толкова тънко и да стане книга от него. Сигурно щеше да тежи много, а страниците да горят и да се чупят. Той изтъкна всичко това, но Инокентий каза, че в Китай това нещо се правело вече от много години, а те били научили персите и арабите. В столицата на падишаха вече се намирало новото чудо и то се наричало хартия.

Докато Петко си мислеше всичко това, Инокентий му подаде лист, върху който бяха написани имената на чобани, от които е желателно да купи кожите. Манастирските прекупвачи вече от години купуваха кожи от тях и явно бяха доволни и можеха да разчитат на качеството на кожите им.

- Утре вземи оръжие и се пази! - каза Инокентий, като ясно искаше да покаже, че е много уморен и желае час по-скоро да легне и да заспи.

Петко нямаше нужда от подканяне. Той също се чувстваше уморен и искаше по-бързо да си легне. Явно утре му предстоеше тежък ден.

Напусна килията на новия проигумен Инокентий. В коридора беше тъмно. Очите му още не бяха свикнали с мрака и вървеше опипом, с протегнати напред ръце. Дясната му ръка напипваше стената и броеше вратите, покрай които минаваше. Най-накрая стигна до врата на килията си. Много пъти беше правил това и никога не беше бъркал. Посегна да отключи вратата, но за негово учудване тя се оказа отворена. Сигурно така я беше забравил. Натисна бравата и тихо влезе вътре. Вече беше достатъчно късно и не желаеше да разбуди някого. Беше решил да си легне, без да пали свещ, защото не искаше да се бави, а и чакмакът щеше да вдигне много шум.

Точно в момента, в който съблече елека и започна да развива пояса си, се сети, че книгата, която беше взел от Забранената стая, е още у него. Внимателно разви дългия си пояс, като гледаше да не я изпусне. Лявата му ръка обаче беше заета. В нея държеше кесията, която Инокентий му беше дал. Понечи да напипа раклата до леглото, в която държеше личните си вещи. Само там можеше да постави нещо толкова ценно. В този момент, точно зад гърба си, усети някакво движение в мрака и две здрави ръце го сграбчиха отзад. Изненадата му беше толкова голяма, че умът му отказа да работи и главата му остана празна за миг. Той отказваше да приеме факта, че в килията е имало някой и не го беше усетил. След миг обаче мисълта му се върна отново. Захватът беше доста силен. Човекът, който го беше сграбчил, явно се беше борил, защото го стегна умело. Ръцете на нападателя бяха много силни. Най-силните ръце, които досега беше усещал да се сключват около тялото му, бяха на баща му и на дядо му. Брат му също имаше много силен захват, но тези ръце като че ли бяха по-силни от всички тях. Беше учил как най-бързо да се освободи от захват отзад, приклекна леко и рязко разтвори ръце. Това накара ръцете на нападателя да се качат нагоре към раменете му. Нападателят стисна, но вече беше късно. Само след миг ръцете на Петко бяха свободни. Бързо се обърна с лице към нападателя, който все още го държеше за врата. Както беше приклекнал, Петко подхвана човека за краката и с лекота го вдигна. Човекът не беше много по-тежък от него. Главата на нападателя се удари в тавана на ниската килия. Беше му наложил пехливански захват през краката. Засили се и с всичка сила удари главата на човека, така както го държеше, в стената, а после пак в тавана. Човекът натежа в ръцете на пандура, явно беше загубил свяст. От борбата знаеше, че ако държиш човек в ръце, докато се съпротивлява и бори, е по-лек, но ако се отпусне, защото е припаднал, рязко ти натежава. Техниките на борба на Боляровия род се отличаваха с това, че противникът трябва не само да се хвърли на земята, а да се вдигне високо и със сила тялото му да се удари в земята. Петко неведнъж беше губил съзнание при този начин на хвърляне, особено когато се бореше с брат си. Той също неведнъж беше удрял толкова силно брат си, че беше усещал отпуснатото му тяло в ръцете си. Сега той усети същото. Опита се внимателно и без шум да постави тялото на пода, но то тежко изтрополи. Мракът беше толкова гъст, че младият пандур не виждаше нищо. Тежкото му дишане заглушаваше всички шумове и тогава го обзе паника. Той беше нападнат, в това нямаше никакво съмнение. Това бяха преследвачите му. Дали нямаше още от тях, стаени в килията или в коридора? Сети се за “сянката”, която беше забелязал в коридора, преди да влезе в килията на приятеля си. Опита се да успокои дишането си. Сега беше важно да притихне и да се спотаи. Така навярно бяха постъпили и неговите преследвачи. Явно го бяха открили. След толкова време, когато вече бе забравил за тях, те пак се бяха появили. А дали именно те не го бяха нападнали в скрипторията? Въпреки че беше останал много време в манастира и то без да излиза навън, знаеше, че все някога ще дойде момент, в който ще го открият и отново ще му се наложи да бяга. Веднъж побягнал, щеше да предизвика у тях хищническия им инстинкт и сигурно щяха да го преследват цял живот, но знаеше, че ако остане, ще го убият на мига. Спомни си захвата и силата на мъжа. За случайно нападение тук, в манастира, дума не можеше да става.

Беше клекнал така, че с дясната ръка се беше подпрял на пода, близо до тялото на нападателя. В лявата си ръка все още стискаше тежката кесия. Ако имаше още нападатели, трябваше да се изтегли към ъгъла, като внимава там да не е скрит някой. Бавно продължи да се придвижва. Не биваше да спира, защото така те щяха да определят къде се намира и да го нападнат. Сега трябваше да бяга. По най-бързия начин трябваше да напусне манастира. Петко беше сигурен, че нападателят не е сам. Потераджиите никога не се движеха сами. Беше извадил късмет, че успя да отрази изненадата от нападението им. Сега трябваше да се възползва от това свое предимство. Трябваше да бяга и да скъса връзките с манастира.

Не биваше да остава повече нито миг тук. Въпреки мрака, опипом, по най-бързия начин събра целия си багаж. Все така продължаваше да стиска кожената кесия с парите за кожи. Наметна пандурския си ямурлук, дебел и миришещ на трева и овце, с избелели кафяви ивици. В себе си нямаше никакво оръжие. Сега трябваше да се въоръжи. Внимателно опипа тялото на лежащия нападател. Искаше да се убеди, че е там, а и да види дали е жив. Човекът, макар и незабележимо, дишаше. Докато опипваше тялото, напипа дръжката на пищов и нож. Нападателят започна да се съвзема, точно когато Петко се беше навел да вземе ножа. За това беше принуден да го удари в сляпото око, което изпрати и без това замаяния човек отново в царството на сънищата.