Еничар

APPENDIX I

Досега винаги ме е учудвало отношението на българската историческа наука към една част от нашата история и към цяла една част от българите. Тази част от нашата история е така нареченото “турско присъствие” или “турско робство”. Историците дори не успяват да го нарекат по адекватен начин, а какво да говорим да го оценят и анализират. Че не е “османско присъствие”, не е, защото османците не присъстват тук, а създават държава върху нашата територия. Че не е било робство, също е вярно. Робство е точно определено социално отношение между определени класи. Ние не сме били роби на султана, тъй като сме имали право на собственост, право на вероизповедание и дори сме говорили на собствен език, имали сме право свободно да избираме къде да живеем, дори да закупуваме и обработваме земя. Така че не сме били и роби. Всичко това идва от факта, че Османската империя не е била държава. Мнозина неправилно наричат Османската империя Турция. Османската империя не е Турция. Тя е типична мюсюлманска империя, първият и последен неарабски халифат, в който има неравенство между мюсюлмани и хора от другите вероизповедания. Не е Турция, защото през по-голяма част от времето се управлява от хора, които не са турци. Такива са повечето везири, хората от Дивана и дори султаните в своите вени имат много малко турска кръв. И така “главата” на Империята е от нетурци, еничарите налагат волята на султана и в голямата си част също са нетурци, а населението е етнически и религиозно смесено и турците в никакъв случай не са повече от половината от поданиците на падишаха. Че е имало издевателства, имало е, но срещу всяко издевателство е имало и реакция. Така че българите не са загубили своите съпротивителни сили и дори са се научили да оцеляват в една изключително агресивна среда.

Този период и отношението към него в най-пълна степен разкриват нашия национален комплекс за малоценност. Понеже сме били слаби и разединени, твърде много повлияни от Византия, ние сме загубили територията и държавата си, но не сме престанали да съществуваме.

Днес хората, които идентифицират себе си с държавата, смятат, че не ни е имало или сме били роби. Това твърдят именно децата на роби. Днешният така наречен “елит” на България произхожда от средите на робите. Най-ниските изкласиха и дадоха воля на комплексите си. Тяхната незначителност и страх преминаха в ненаситна воля за власт, пари, имане. Това са днешните управляващи. Такива ще бъдат и утрешните. Техните предци са били роби. Тези хора и днес са роби. Робският комплекс определя постъпките, вкусовете и живота им. Няма народ, дори от тези, които наистина са били в робство, който да си признае това. Ние дори го изтъкваме сякаш за да изкупим този срам, да преживеем един катарзис, едно очистване, но не това е начинът. В душата на нашия народ е залегнало това да се подценяваме и да страдаме до степен на самоотричане и самоунищожение. Това е свързано и с православната ни вяра. Но не е само това. В нас има един непрекъснат стремеж да докажем колко сме велики и ненадминати. Това също е проява на робския комплекс. Така се опитваме да докажем своята значимост и пълноценност, но всъщност само повече изтъкваме комплексите си.

Епохата, в която се развива действието на романа “Ятаган и Меч”, е нашата епоха. Този период от време най-добре може да се определи с една мисъл, която всички, които са посещавали училището на село Болярци, са виждали. На стената на сградата има едно пано, а до него е изобразен хайдутски войвода. На паното пише: “Векове от слава, забулени в мрак!” Това изречение най-добре описва епохата, описана в книгата, както и днешната епоха. Днес също живеем в мрачна епоха и от нас зависи дали ще я покрием със слава.

Толкова за епохата. Другото нещо, което несправедливо е било неглижи-рано и замитано скришно под миндера, това е нашата гузна съвест. Това, от което се срамуваме, са били еничарите. Знае се, че по-голямата част от тях са били българи. Нашият народ най-ярко е запазил спомените за “кръвния данък”. Той е описан в нашите песни и приказки. Защо се отричаме от този факт?! Когато говорим за еничарите, говорим като за чужди. Винаги, когато се споменава тяхното име, то е в негативен план. Никъде не се споменават връзките, които еничарите продължили да поддържат с народа и родовете си.

Когато се говори за девширме и за насилствено покръстване, навсякъде се подчертава колко противонароден е този акт, а след това еничарите и покръстените хора изведнъж стават лоши и народът ни ги отблъсква. И днес в България има подчертана двойственост, едно лицемерие към всички, които не се определят като християни. Ние сме се претопили като народностно усещане и не възприемаме за българин никой, който не е християнин. Българите нехристияни не ги считаме за българи. Такова отношение се наблюдава не само към еничарите, а и към помаци, горани, дори волжките българи не можем да възприемем като братя, само защото са мюсюлмани. Днес от тези, които носят българска кръв, християните са само малка, незначителна част.

Връщащите се и пенсионирани еничари са оставили кръвта си обратно в българския народ. Голяма част от нашата кръв е еничарска и няма защо да се срамуваме от този факт. Миналото на всеки един народ или човек е такова каквото е. Никой, уважаващ себе си човек или народ, не бива да се срамува от най-малката част от своето минало. Ако го прави, това означава, че не уважава себе си и решенията, които е вземал. Нашият народ е достоен за уважение, Ние сме оцелели в ситуации, които другите народи дори не са си представяли. Успели сме да се съхраним като българи през толкова века.

Много хора като прочетоха книгата попитаха: “Това вярно ли е? Такива ли са били еничарите? Че ние нищо не сме знаели за тях!” Книгата е много повече от роман. Не сме знаели и не знаем, защото или не изучаваме еничарите, или учим някакви клишета, или ги използваме за пропаганда, или някому е угодно да не знаем истината.

Това отношение на съвременната българска историческа наука изразява може би най-добре преобладаващите комплекси на нашия народ и най-вече на управляващите го. Отношението на хората, тази евтина и плоска пропаганда, ме накара да напиша тази книга. Ние, днешните българи, сме длъжници пред душите на тези деца, които не сме могли да задържим и сме изпуснали. Вместо да се правим, че някой друг е виновен, по-добре да се обърнем към тях, да ги изучим и без комплекси и чувство за вина да приемем обратно душите им. Да ги реабилитираме. Време е да признаем тези хора, а не да се отнасяме към тях като с изгонени и отритнати сираци. Макар отдавна мъртви, ние им го дължим. Време е да подслоним техните души, да ги приласкаем и да ги върнем при нас. Това се опитах да направя чрез този роман. Еничарите са били едни от най-славните воини в света за всички времена. Те са били българи. Защо трябва да се срамуваме от тях?! Като замитаме зрънцата истина и заравяме главите си в пясъка, ние няма да решим проблема.

Много хора ще кажат: “Защо е нужно? Това е минало! Каквото било, било!” На тях ще отговоря така: “Това не е нужно на еничарите. Наистина, те вече са мъртви. Тях ги няма. Не е нужно и на техните наследници. Това е тест за нас самите. Дали сме готови да бъдем заедно, да приемаме и признаваме правото на различните от нас да съществуват? Духовни ли сме? Можем ли да съберем парченцата мозайка и да сглобим картината на българския народ, на българската духовност? Това, за което апелирам, е нужно на нас. Това не е проблем на еничарите, а наш. Така, както постъпваме с тях, ние постъпваме и с други части от нашия народ и със себе си. Така че еничарите са нашето отражение в огледалото на времето. Трябва да намерим сили да се изправим дори срещу себе си! Това не е самоцел, нито трябва да го направим формално. Това ще разкрие нашето ниво и светоусещане.

Много хора казваха: “Няма написана книга, която да разкрива българската народопсихология.” Аз написах книга, която да разтърси из основи душата на българина. Написах тази книга, а дали сме готови да я прочетем?! Имаше такива, които казаха: “Тежка е!” Да, наистина, “Тежка е!”, но такива сме ние, такъв е бил животът на нашите предци.

Токораз Исто

ЯТАГАН И МЕЧ

ЕНИЧАР

© автор: Токораз Исто © издател: Стоян Цветкашки гл. редактор: Христина Шопова редактори: Владимир Фриш, Стоян Цветков, Алпер Мюмюн тех. редактор: Йорданка Цветкашка предпечат: Христина Шопова корица: Ваньо Янков, Мирослав Хинков печат: ИМН

ISBN 978-954-25-0130-5