Еничар

- Как се казваш? - изведнъж го попита водачът на кервана.

- Ибрахим - отговори кратко еничарът.

- Само едно име ли имаш? - попита отново арабинът.

- Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтените кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах - Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

- Ти си еничар! - каза той и погледна младия мъж с респект. - Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време - на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако, си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно - смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.

За да се защити и да успокои новите си спътници, Ибрахим каза:

- Не съм избягал еничар!

Хората го гледаха, но очевидно никой не повярва на думите му, въпреки че това беше самата истина. Беше напуснал корпуса съвсем официално, придружен от пашата на еничарите и не бягаше от еничари, а други някакви го преследваха. Колкото и да беше странно, това сякаш бяха официалните имперски власти. Никой друг не би имал ресурсите и силата за такова мащабно издирване и блокиране на целия Йерусалим.

От тук нататък всички започнаха да странят от младия еничар и той чувстваше негативното им отношение.

Все пак, след като Ибрахим се представи, другите мъже също започнаха да казват имената си. Въпреки че се опита, той не успя да запомни много. Направи му впечатление, че старейшината на кервана се казва Мухамад. Това име му направи впечатление, защото знаеше, че то се дава на момчетата вместо името Мохамед. Името на Пророка във всички ислямски страни се смяташе за свещено и беше табу. След неговата смърт, вече никой роден мъж не носеше името Мохамед, така те бяха наричани Мухамад, Мехмед, Меамед. Това беше валидно най-много за бедуините номади.

Ибрахим нямаше оръжие в себе си, затова след като се запознаха с останалите мъже, Мухамад го извика при себе си. От своята камила той измъкна един вързоп, постави го на земята и го разгърна. Ибрахим с учудване видя, че от навития калъф се показаха много и най-различни оръжия. Имаше и оръжия с много странни, дори чудни форми. Младият еничар се чудеше какво да избере. Най-накрая погледът му спря върху една крива арабска сабя. Ибрахим реши да се спре на познато за него оръжие, за което няма да му се налага тепърва да изучава техника. Наведе се и взе в ръка ръкохватката на арабската сабя. Изтегли я от канията и разгледа острието. То изглеждаше добро. Отиде няколко крачки назад и развъртя оръжието. Оръжието беше чудесно, при въртене се държеше точно като сабята на Юсуп. Спомни си сеймена, своя ангел-хранител. Веднага се сети за онзи силует, който бе мярнал в Йерусалим. Той беше прикрит зад гърба на някакъв кон. Не знаеше защо, но подсъзнателно през цялото време му се струваше, че беше мярнал познатия силует на огромния черен мъж. Въпреки това някакво съмнение се про-мъкваше в главата му и когато останеше насаме, се замисляше, че може би той и останалите еничари се бяха изправили срещу някаква огромна невидима сила, която непрекъснато ги следеше и наблюдаваше. Тази мисъл го караше да настръхва и го принуждаваше да се оглежда като че ли можеше тук, в пустинята, някой да го наблюдава.

-Дръж! - каза Мухамад и подаде на Ибрахим една дълга арабска пушка, от тези, които българите наричаха “игликлийки”.

Ибрахим пое пушката. Тя беше дълга почти колкото бе висок той. Беше стара, цялата украсена с резки, направени с нож и очевидно много години бе служила на някого в пустинята.

За да провери как ще я носи, Ибрахим преметна ремъка на пушката през рамо. Цевта й стърчеше над главата му. Не се различаваше много от пушките в еничарския корпус, които бяха с тънки приклади и се разширяваха само накрая, за да се облегнат на рамото. Това ги правеше по-леки.

След като препаса арабската сабя и нарами пушката, Ибрахим понечи да се обърне и да се отправи към камилата си. Мухамад го бутна в гърдите доста грубо и така му попречи да се обърне.

- Не! Не! - категорично каза изглеждащият като вехтозаветен пророк мъж. Сега той изглеждаше страшно. Буйната му дълга коса и брада се развяваха, а в очите му сякаш горяха пламъчета.

Ибрахим не можеше да разбере какво става. Отначало си помисли, че мъжът му дава оръжията, за да охранява с тях кервана. Може би трябваше да плати за тях. Така и не можеше да разбере какво иска той от него. Еничарът нямаше никакви пари и не можеше да плати нито акче за въоръжението си.

Мъжът обаче продължаваше да бръщолеви нещо на арабски и го буташе към разстлания вързоп с оръжия. Ибрахим се остави в ръцете му и застана пред тях. Мухамад се наведе и взе един смешен нож, с широко острие. Върхът му беше извит почти под прав ъгъл. Тъй като Мухамад много настояваше, Ибрахим прие ненужното според него оръжие. Не можеше да си представи приложението на този нож. Едва след време разбра, че това са ритуални ножове, които всеки йеменски мъж от момента, в който навърши зрялост, е задължен да носи. Този нож показваше на другите деца на пустинята, че си свой, иначе животът ти винаги би бил в опасност. От момента, в който всеки йеменски мъж добиеше бойна зрялост, на него му се даваше право да носи такъв нож и повече никога не трябваше да се разделя с него. По този начин Ибрахим се сдоби с йеменски ритуален нож. И това завършваше цялостното му въоръжение.

Ножът беше прекрасно оръжие. Наричаше се джамбия. Когато извади острието, видя, че всъщност това не беше нож, а кама, защото острието беше наточено от двете страни. Ибрахим хвана в ръка удобната ръкохватка. Мухамад се усмихна.

- Отива ти - каза той.

Ибрахим обърна острието и развъртя ножа. Той беше еничар и знаеше, че най-безсмисленото нещо е да носиш оръжие, с което не можеш да се биеш и ти е непознато. Това оръжие беше просто, но много сигурно и надеждно. С него се работеше много лесно, а техниките бяха елементарни. То беше така извито, че острието му имаше форма на нокът или клюн. Беше много лесно, както да се сече с него, така и да се мушка. Понеже острието беше късо, ударите ставаха много силни. Когато кривата част на върха на камата беше обърната към ръката, тя ставаше като сатър и много лесно и бързо се движеше при въртене. Ъгълът беше изчислен гениално, защото не пречеше, а способстваше по-бързото въртене и нанасяне на сечащи удари. Когато острието се обърнеше обратно, оръжието ставаше много силно и опасно. Мухамад разказа на Ибрахим, че ако засилиш ръката си и нанесеш удар с джамбия в кост, може да я пресечеш, независимо колко е дебела.

- Откъде знаеш да използваш джамбия? - попита по някое време Мухамад. - Държиш я така сякаш си се родил с такова оръжие в ръка.

- За пръв път виждам такава кама, но много ми харесва. Чувствам, че с нея ще станем приятели.

После Ибрахим отново се замисли. Дали това не беше оръжието на Юга, което беше тръгнал да търси? След срещата с ал-Хадад вече всичко му правеше впечатление. За миг се замисли колко странен беше начинът, по който се сдоби с йеменския нож. После обаче се сети, че Ковачът беше казал да търсят метала на Юга в Бейт ал-Харам. Явно от това, на което беше станал свидетел в Дамаск, въображението му се бе изострило. Ибрахим се усмихна на себе си. Трябваше да се успокои и да възвърне равновесието си. Думите на бен Йохай, мистиката и пребиваването в синагогата също бяха допринесли за това. Продължи да върти оръжието, за да свикне с него. Мухамад му разказа, че джамбия е не само надеждно оръжие, с което всеки йеменски мъж се гордее. Тя е и един вид тескере*. По ръкохватката и украсата на канията може да се разбере кой е човекът, откъде е и какво място заема в йерархията на номадите. Ръкохватките се изработваха от кост. Най-скъпите и ценни от тях се изработваха от рог на носорог, те бяха рядкост и много се ценяха. Като каза това, Мухамад извади своята джамбия и показа на Ибрахим как светлината прави дръжката й да изглежда прозрачна и как в дълбочина се получава така, че цветовете във всички нюанси на кафявото играят и се движат, създавайки чудна картина, по-скоро илюзия. Човек като че ли потъваше в тази дълбочина и не можеше да определи какво вижда.

Илюзията и играта на светлината бяха много интересни. Досега еничарът не беше виждал такова нещо. Мухамад искрено се зарадва на интереса и възхищението му. Това, че дръжката на джамбията на мъжа беше обкована със злато като че ли нямаше никакво значение.

Следващите по ценност джамбии бяха тези с дръжка от слонова кост и обковани със сребро. Джамбията на Ибрахим беше точно такава, а най-обикновените бяха изработени от кост от друго животно, украсени с желязо.

- Докато носиш тази джамбия на кръста си, всички ще знаят, че си от моя уважаван род. Така че я носи с гордост, за да не ме срамиш - каза най-накрая Мухамад, обърна се и тръгна видимо спокоен, че е оставил джамбията на неговия род в сигурни ръце.

Отначало Ибрахим се опитваше да разбере какво превозва керванът, който охраняваха, но стоките не бяха много. Скоро установи, че Мухамад или пренася злато, сребро и скъпоценности, или причината за толкова голяма охрана беше една камила. Върху гърба на това красиво животно имаше нещо като малка къщичка, но вместо стени висяха тежки килими, които се спускаха и служеха да пазят сянка на човека вътре. Иначе къщичката беше голяма колкото вътре да седи един човек. Тя си имаше нещо като покривче, което да прави завет и да пази от дъжд и слънце, Всичко това беше украсено обилно с ресни и пискюли от разноцветна вълна, гердани от мидени черупки и седеф.

Ибрахим разбра, че само товарът, който тази камила носи върху гърба си, може да обясни нуждите от толкова охрана на толкова малък керван.

*тескере - тур. документ, паспорт

През следващите дни не се случи нищо особено. Мъчителното клатене върху гърба на камилата продължаваше. Всяка вечер Ибрахим се чувстваше като разглобен. Болеше го всяка част от тялото, всеки мускул и кост. Нощите също бяха мъчителни за младия еничар. Той сънуваше кошмари, не можеше да се отпусне и да си почине хубаво и се будеше всеки път щом помръднеше насън или се обръщаше.

Пътуването отначало преминаваше през пусти места и високи хълмове. Първоначално се спуснаха на юг и минаха покрай Витлеем, Според Библията тук се беше родил Спасителят. По-късно преминаха и се отбиха през град Ел Халил, който йехудите наричат Хеврон. Непрекъснато се движеха покрай хълмове и през ниски равни планини без върхове. После керванът кривна и пое курс към Мъртво море. Ибрахим се чувстваше като в приказка. Беше знаеше за Светите земи само от Библията и сега не можеше да повярва, че е тук и се движи из тях. Толкова беше мечтал да види водите на Мъртво море, където Спасителят беше срещнал своите апостоли и беше ходил по водата. Това обаче не стана. Преди това кривнаха в един каньон. Скоро пред смаяните очи на еничара се разкри великолепието на изсечен в скалите каменен град. Той беше невидим за хора, които не го знаеха. Мухамад го нарече Петра, което означаваше “Камък”. Ибрахим се дивеше на красотата на това място и мислеше за гениалността и труда на древните строители. Тук, в клисурата, бяха много добре защитени. Останаха в Петра няколко дни сякаш изчакваха някой да ги изпревари. След това отново поеха на път. Движеха се по равна камениста пустиня. Скоро преминаха покрай висока планина, но отгоре равна като тепсия. Ибрахим се замисли, че ако горе има вода, може да се построи непревземаема крепост. Сподели идеята си с Мухамад и той се усмихна:

- Точно така е. Върху това плато е била построена непревземаемата крепост Масада. Тук евреите се криели при не едно въстание. Тя е под-слоня-вала и зелоти*, и есеи.

Това, през което се движеха, всички наричаха пустиня, но то не беше пустиня, каквато Ибрахим беше виждал близо до Танжер. Това беше по-скоро пустош. Там в Магреба се намираше най-голямата пустиня в света. Тя обхващаше почти цяла Африка и се наричаше Сахара. Доколкото знаеше, пустинята, която трябваше да пресече керванът, беше втора по големина в света след африканската, Въпреки това керванът вървеше ден след ден, но типичната пустиня все не идваше. Един ден Ибрахим не се стърпя, приближи камилата си до камилата на един млад арабин, който се отличаваше с дълга, гъста, черна брада. Въпреки брадата си личеше, че мъжът е млад. Още от първия ден той се отнасяше със симпатия към българина. Ибрахим беше разбрал, че името му е Касим. Само той и Мухамад говореха турски.

- Касим, пустинята, през която ще минем, пясъчна ли е?

Явно арабинът чу въпроса, защото само мълчаливо, в знак на съгласие, поклати глава.

- А кога ще я достигнем? - продължи да пита еничарът.

- Още няколко дни - с присъщата към думите арабска пестеливост отговори Касим. - Въпреки че повечето хора смятат пустинята за пясъчна, всъщност в по-голямата си част тя е камениста. Това знае най-добре моят народ.

Ибрахим беше учуден от многото думи, които му каза младият арабин, затова реши да продължи разговора. Въпреки опитите си, все пак за един ден не успя да изкопчи кой знае колко. Вечерта, когато всички насядаха около огъня, Ибрахим отново си приближи до Касим.

- Цялото ти име Ибрахим Абдаллах ли е? - попита Касим.

- Да - кротко отговори еничарът. - Защо питаш?

- Защото при нас, арабите, няма толкова кратки имена. Ето аз се казвам Касим бин хаджи Халеф Омар бин хаджи Абдул Абас ибн Кахтан.

Ибрахим знаеше, че няма мъж, който да произлиза от древните арабски родове и да няма поне десет-дванадесет имена. Те включваха в името си имената на предците им. Ето например името на Касим означаваше, че той се казва Касим и е син на Халеф Омар, който някога е изпълнил мюсюлманското свещено поклонение в Мека и затова той носеше титлата хаджи. Дядото на Касим се наричаше Абдул Абас - също хаджия. От цялото име Ибрахим не знаеше само какво означава последното име Кахтан, затова реши да попита:

- Касим, какво означава последното ти име? Родово ли е?

- Кахтан не е фамилното ми име, а е име на всички наши бедуински родове.

След това Касим продължи да разказва. Оказа се, че това е име, ко- ето всички южни араби. Тъй като Ибрахим не знаеше почти ни- що арабите, Касим обясни:

- Кахтан в традициите на йеменските араби се наричал предтечата на всички родове. Така се наричали южните араби, синове на йеменската пустиня, противопоставящи се на северните араби, които се смятали за синове на Адиан. Смятало се, че Кахтан е син на Ебера. Някои от арабите талиби смятали, че това име съответства на библейския Йоктан. Мюсюлманските легенди и родословия отнасяли потомците на Кахтан кахтанидите, заедно с изчезналите арабски народи - ад, самуд, тасм и други към коренните араби, а потомците на Адиан - адианитите, към арабите пришълци. Потомците на Кахтан се делили на два клона: Хаймер - водещи уседнал начин на живот и Кахтан - номади.

Противопоставянето между тези две групи на арабските племена се изострило след създаването на халифата (VII-VIII век). Обединените в политическо отношение племена на Централна Арабия избрали за свое името на едно от древните племена на Южна Арабия - Кахтан. Това поставило началото на формиране на единна арабска народност и то именно благодарение на обединението на линиите на Кахтан и Адиан, обявяващо всички араби за потомци на Исмаил и Ибрахим.

Ибрахим слушаше и си припомняше лекциите на мавляна. Беше благодарен, че като аджамиоглан беше слушал толкова внимателно и сега всичко, което му казваше Касим, му ставаше ясно. След като чу всичко това, Ибрахим реши да попита за още нещо.

- Касим, а би ли ми казал какво означава хаджи?

Младият арабин обърна главата си към Ибрахим.

- Бях забравил, че до скоро си бил гяур. Наистина ли нищо не знаеш за хадж?

Явно мисълта, че правоверен може да не знае нищо за свещеното мюсюлманско поклонение към Мека, го изумяваше. Той не знаеше, че еничарите са бекташи и мюсюлманските символи на вярата не са задължителни за тях. Младият арабин сигурно не можеше да повярва, че може да има такова нещо. Все пак той реши да отговори на еничара.

Всъщност Ибрахим знаеше за хадж, но искаше да научи нещо повече от хора, които явно много пъти бяха посещавали Мека и Медина.

- Хадж е пътуване, което всеки правоверен трябва да проведе поне веднъж в живота си. Има хора, които цял живот събират пари, за да могат да изпълнят пътуването на живота си. По-бедните мюсюлмани, от всички краища на света, понякога пътуват с кервани по цяла година, докато стигнат Мека. Нашият род търгуваше с един род от град Танжер.

Ибрахим поклати глава разбиращо. Сети се за морето, за Танжер и за странното приключение в онази магическа нощ, когато от роб стана отново свободен човек. Спомни си жената и прерязаното гърло на надзирателя. Цялата му кожа настръхна при спомена за всичко това.

Така Ибрахим разбра, че дядото на Касим пристигнал от Танжер, преминал през цялата африканска пустиня, но когато достигнал до един от най-големите градове в света - Кайро, срещнал бабата на Касим и така никога не стигнал до Мека. Баща му тръгнал от Кайро, но той пък срещнал майка му в Йерусалим и също не успял никога да стигне до Мека. Въпреки строгите канони той поставяше пред имената на дядо си и баща си титлата хаджи, въпреки че не бяха успели да достигнат до свещения град и никога не бяха зървали най-свещения храм за мюсюлманите - Кааба.

Като чу името на Кааба, Ибрахим наостри уши. Все пак реши повече да не разпитва, защото огънят вече почти изгасваше. Нощта беше напреднала. В този момент Ибрахим реши да попита за камилата, чието седло беше прикрито с килими. Вечер Мухамад разпъваше една малка палатка, в която някой незабележимо се шмугваше. Тази загадъчност още повече събуждаше любопитството на младия еничар.

- Касим, кой е човекът, когото водим с нас?

Явно въпросът не се хареса на арабина, защото той се намръщи, но все пак реши да отговори: “Тя е Цветето на Запада!” Всъщност Касим използва израза “балад ад-Руми”, което означава Европа. Но с него отбелязваха и християнски-те земи в Империята, България, Сърбия, Гърция, Румъния, Черна гора, Алба-ния, Босна и Хърватска. Столица на балад ад-Руми (Румелия) беше София. Ибрахим разбра, че не бива повече да измъчва своя приятел, като го разпитва. Двамата мъже си пожелаха лека нощ и се отправиха към завивките си, които бяха поставени близо една до друга. Преди да легне младият еничар погледна към къщичката и палатката като че ли да се увери, че всичко е наред. Кое беше “Цветето на Запада”? Ибрахим легна, но не можеше да заспи. Тялото все още го болеше, заради проклетото животно, което арабите с толкова любов наричаха джамал. Мислите на младия българин се завърнаха към приятеля му Рефик Сарък. Нещо в разговора с Касим му напомни за толкова скъпия му приятел. Къде ли е сега? Дали е жив и здрав? Какво ли прави точно в този момент? Като гледаше звездното небе, мислите му продължаваха своето пътешествие. Те отново минаха през Танжер и преживяването с момичето. След това се върнаха в схлупената къща на Кабил, но чудно този път му беше толкова хубаво, защото в средата на опушената стая стоеше тя - Бурчин. По-красива от всякога, а нослето й потрепваше, както пръхтящите ноздри на подплашена сърна. Някаква мисъл се опита да се оформи в главата му и да го изтръгне от видението, но той я отхвърли. Вече почти затваряше очи, когато мислите му го отведоха обратно в България. В последно време все по-рядко се сещаше за родния си край. Мисълта, че е еничар и мюсюлманин, сякаш беше отсякла връзката му с родината. Това стана по-скоро в неговите мисли и му пречеше дори да си спомни за детството си. Откакто стана еничар, той загуби предишния си живот. Изпитваше някакво притеснение Да се връща назад в спомените си като че ли това беше миналото на друг човек, а той се връщаше и се опитваше да открадне нещо чуждо. Сега обаче нощта беше толкова омайна, а мислите му препускаха като млад, необязден жребец и той се върна съвсем спокойно в детството си. Беше толкова хубаво! Спомни си хана, посетителите и в същото време нежната ръка на майка му, която го милва по главата. След миг забрави къде е. Изпита усещането, че отново е дете и е в Боляровия хан. Унасяше се все повече и повече. Потъваше все по-дълбоко в дебрите на съня… В следващия миг съзнанието му изплува от морето на безпаметността. Сети се за мисълта, която преди малко не можа да оформи. Тази мисъл се появи като острие разсичащо мрака и го накара да се събуди. По цялото му тяло премина конвулсивна тръпка, мускулите му се стегнаха и отказаха да се отпуснат. Лежеше напълно буден, а цялото му тяло бе настръхнало. Мисълта, която така го бе разтърсила, беше, че Бурчин всъщност е мъртва. Неговата любов беше мъртва. Ибрахим се почувства така все едно в този момент научава новината за смъртта на любимата си. Стана му много тъжно, отначало за Бурчин, а после и за него самия, защото той беше сигурен, че с нея за него бе умряла и любовта. После мислите му предателски се “плъзнаха” към палатката и камилата с килимите. Представяше си чудно красива хубавица, която го наблюдава и тялото му се изпълни със сласт. Пустинята предразполагаше към любов. Беше разбрал, че по този начин богатите арабски шейхове превозват жените си през пустинята. Но също така знаеше, че те никога не се разделят от своите правоверни съпруги. Както си личеше “Цветето на Запада” не беше жена нито на Мухамад, нито на Касим, нито на някой друг от кервана, така че загадката оставаше.

Тези мисли съвсем го разсъниха и Ибрахим остана да лежи с отворени очи, а погледът му се беше взрял в леко трепкащите светлини на звездите. Веднага след събуждането се появи и болката. Досега беше лежал по гръб, но болката го принуди да се обърне странично, с гръб към новия си приятел и оръжието си, което беше поставил между двамата. Погледът му сега беше насочен към безбрежната пустош на пустинята.

Изведнъж в пустинята нещо се промени. Промяната беше незабележима, почти неуловима. Тя беше толкова незначителна, че Ибрахим я усети чак след известно време. Винаги досега беше смятал, че пустинята е място, където липсва всякакъв живот. Това обаче не беше така. Всъщност вечерната пустиня се изпълваше с безброй шумове. Странни и непознати животни скитаха нощем из нея или може би това бяха шумовете на джинове и духове, дебнещи бедните бедуини. Отначало шумовете, далечните звуци на битки и ехидни звуци на странно лаещи кучета притесняваха нищо незнаещия за тях еничар, но с времето свикна, а когато и Касим ибн Кахтан му обясни кой звук от кое животно е, започна дори да ги различава.

Скоро проумя, че това, което му правеше впечатление от известно време е, че звуците на пустинята бяха изчезнали. Да, от известно време пустинята беше потънала в абсолютна тишина. От никъде не се чуваше никакъв звук и като че ли дори вятърът беше престанал да раздвижва клоните на сухите храсти и жилавите стръкове на пустинната трева, покарала тук-там изпод камъните на пустошта. Това откритие го накара да изостри сетивата си. Сега той започна да се оглежда по-внимателно в мрака, а въображението и сенките започнаха да чертаят причудливи фигури. Пред очите му се появиха силуетите на множество животни, хора и джинове. Случаен повей на вятъра, който разклащаше храстите или разкъсванията на облаците, скоро му показаха, че това не са хора, а е било неговото въображение.

Тук знанията, натрупани в корпуса на еничарите, се завърнаха в главата на Ибрахим. Той обаче се сети за нещо, което още дядо му го бе учил - как Болярови се учеха да виждат в тъмното. Беше използвал то¬ва умение в Араповския манастир. Всъщност това сигурно беше кесиджийска техника. Откъде дядо му знаеше за нея? Дали Болярови не бяха кесиджии? Тази мисъл потресе лежащия на земята еничар.

Сега той използва техниката за виждане в тъмното. Дядо му беше учил него и брат му, че ако искат да различат по-добре някакво движение в тъмното, трябва да извърнат поглед встрани. Периферното зрение може много по-добре да различи движение в тъмното. Затова сега Ибрахим внимателно се опита да завърти глава, така че да насочи периферното си зрение към мрака в пустинята. Беше много внимателен, защото знаеше, че ако наистина в пустинята има хора, те дебнат и наблюдават и ако Ибрахим се разкриеше, това можеше да коства живота му. Скоро една мисъл се загнезди в тавата му: “Трябва да се добера до оръжието си!” За негово съжаление то се намираше към гърба му и нямаше начин незабележимо да го вземе. В следващия момент Ибрахим си представи разположението на сабята, пушката и джамбията точно така, както ги бе оставил на земята до себе си. Всъщност те се намираха много близо до лицето на Касим, ако неговият приятел не се беше завъртял. Ако арабинът не беше заспал, без проблем би му подал оръжията, от които толкова много се нуждаеше в този момент.

- Касим! Касим! - каза тихо, но все пак достатъчно силно, за да може да го чуе арабинът, ако е буден.

Отговор не последва. Ибрахим все по-отчетливо започваше да различава движението в пустинята. Сега вече нямаше никакво съмнение. Около кервана обикаляха много хора като чакали. Нямаше никакво съмнение, че те имат лоши намерения. Тъй като не можеше да направи нищо друго, българинът отново извика, но така че дебнещите да не го чуят:

- Касим! Касим!

Тъй като отново не последва отговор, Ибрахим разбра, че Касим е заспал дълбоко и няма да може да му помогне. Младият еничар искрено съжали. И когато вече не очакваше нищо добро и беше започнал да се примирява със съдбата си, дочу гласа на Касим. Той звучеше тихо от пресъхналото гърло на арабина.

- Да! Кажи Ибрахим…

Явно арабинът все пак не беше заспал дълбоко. За миг Ибрахим се уплаши да не би приятелят му да не е забелязал дебнещите ги хора и да ги предупре-ди, като се изправи. Но по шепота му разбра, че и той беше забелязал готвещите се за нападение хора.

- Касим! Касим! Бутни незабележимо оръжията ми към мен!

Не последва никакъв отговор.

- Касим! - вече по-силно произнесе Ибрахим. - Касим, подай ми оръжията!

Отново не последва реакция от страна на лежащия зад него мъж. Ибрахим не можеше да разбере какво се случва. Изпита силно желание да се изправи и да види защо Касим не реагира на думите му.

- Касим! - отново опита Ибрахим, но този път гласът му прозвуча толкова силно и остро, че му се стори, че всички го чуха. Явно не беше така, защото реакция не последва. Въпреки това младият еничар много се ядоса.

- Касим!? - в гласа му вече звучеше и молба. - Касим, какво правиш, обади се!

Ибрахим осъзнаваше, че Касим няма да му подаде оръжията. Трябваше сам да ги вземе. Опита се внимателно да се обърне, така че да не предизвика нападателите. Това продължи само миг. Обърна се и видя очите на арабина. Те бяха широко отворени от страх, който беше прераснал в ужас. Касим лежеше неподвижен, вцепенен като мишка пред погледа на змия, готвеща се всеки момент да я глътне. И точно като мишката Касим не можеше да помръдне, а рационалната му природа се бореше с вцепенението и страха.

Всичко това мина през главата на Ибрахим само за миг, защото от близките храсти в пустинята проехтя изстрел. Куршумът се заби в каменистата земя точно между Ибрахим и оръжията му, вдигайки облаче прах. Въпреки това еничарът посегна към оръжията си и успя да ги докопа. Взе само арабската сабя и джамбията, пушката беше прекалено голяма и щеше много да го забави. В този момент настъпи същинска канонада. Отвсякъде се чуваха изстрели и се виждаха облачета от барутните изстрели. Острата миризма на барут изпълни въздуха. Навсякъде около Ибрахим се вдигаха пясък и камъни от удрящите се в земята куршуми. Еничарьт побягна с ниско наведена глава, прескочи Касим, а след това пътят му мина покрай палатката на жената. Беше сигурен, че повечето нападатели се целят в него и затова тичаше на зиг-заг, като не се съобразяваше с нищо. Знаеше, че колкото по-непредвидими са действията му, толкова по-голям е шансът му да оцелее. Все пак вътрешно в себе си знаеше, че шансът да оцелее в тази ситуация е нищожен. Въпреки това годините подготовка подтикнаха бойните му инстинкти да се събудят. Побягна с още по-голяма бързина. Тичаше право към нападателите в храстите. Ако те бяха заключили обръч около лагера, младият еничар знаеше, че за да се изплъзне, ще трябва някъде да разкъса кръга от хора. Спомни си как по същия начин беше тичал срещу арнаутите. Дали сега щеше да има същия късмет? Ибрахим стисна ръкохватката на арабската сабя и заплашително я вдигна над главата си. Вече си мислеше, че е успял да избегне нападателите и да се изплъзне, когато го видя. Мъжът беше вдигнал дългата си арабска пушка и се бе прицелил в него. Въпреки мрака, Ибрахим виждаше много ясно обветреното, прорязано с дълбоки бръчки лице на арабина. Той беше облечен с дълъг бял бурнус. Но това, което най-много впечатли тичащия еничар, бяха очите му - безизразни и стоманени. Това бяха очите на убиец. В този поглед Ибрахим успя да прочете присъдата си, а тя беше смърт. По всичко си личеше, че арабинът дори не го смята за човек и че безцеремонно ще го застреля, по същия начин, по който би застрелял животно. Еничарът нямаше време да спре. Сам беше влязъл в капан. Ако спреше, щеше да стане лесна мишена за арабина. В този момент се сети за съветите на Неджиб ага и като че ли чу гласа му: “По-бързо, по-бързо, по-бързо!” Той се приведе, така стана по-малка мишена и затича още по-бързо, криволичейки. В този момент чу изстрела, но не спря. Не мислеше дали ще умре и дали е прострелян. Сега, докато все още имаше възможност, трябваше да удари арабина. Когато се приближи достатъчно, Ибрахим бързо се завъртя около оста си и нанесе удар със сабята с всичка сила в корема на убиеца си. Поради това, че човекът държеше пушка, не беше възможно да го посече отгоре, затова го удари хоризонтално и много силно. Това повали арабина на земята. Поради въртенето, Ибрахим беше спрял и гледаше разрязания корем, който бързо напои бялата дреха с кръв. Еничарът остана само миг над потръпващото умиращо тяло.

В този момент зад гърба си дочу бързите и тежки стъпки на тичащ човек. Обърна се и видя някакъв арабин, който тичаше към него. Ибрахим все още не чувстваше идването на смъртта, затова реши да се защитава. Приклекна и вдигна арабската сабя високо над главата си. Беше явно, че околните нападатели го атакуват. Изведнъж тичащата фигура започна да маха с ръце и да крещи:

- Ибрахим бей! Ибрахим бей! Бягай, Ибрахим бей!

Ибрахим веднага го позна. Беше Касим. Еничарът не се нуждаеше от повече подканяне, обърна се и побягна през глава. Сега беше по-спокоен. Знаеше, не Касим бяга след него и го прикрива. Ако някой реши да стреля по тях, щеше да се прицели именно в тичащия след него арабин.

Двамата продължиха да тичат още дълго. Ибрахим все така държеше гола сабята в дясната си ръка, а в лявата стискаше канията и джамбията. Сети се за книгата. Тя беше останала в лагера, в кожената чанта, която носеше със себе си още от Танжер. Продължиха да бягат, докато се убедиха, че никой не ги преследва. След това двамата рухнаха от умора, скрити в един храст.

- Ибрахим ага, видях какво направи - каза Касим, като се задъхваше.

Еничарът лежеше и също дишаше дълбоко. Беше толкова задъхан, че не можеше да каже нищо. Втъкна арабската сабя и джамбията в пояса си. Добре не си беше легнал с дрехите, какъвто навик имаха еничарите и сега беше напълно облечен. Мина доста време преди Ибрахим да успее да каже нещо.

След като си починаха още малко, Ибрахим се опита да се изправи,

но усети болка и разбра, че куршумът го бе засегнал. Касим му помогна да се погрижи за раната си. Тя не беше толкова страшна, защото куршумът не беше останал в него.

Сега искаше да се убеди, че никой не ги преследва. Застана втренчен към мястото, откъдето все още се чуваха откъслечни изстрели. Явно битката все още продължаваше. За съжаление двамата бегълци с нищо не можеха да помогнат на хората от кервана.

Постепенно звуците от битката затихнаха. Ибрахим приседна до Касим, а раната напомни за себе си. Седеше и гледаше в мрака с широко отворени очи.

С настъпването на сутринта много внимателно и предпазливо двамата се върнаха към мястото, където бяха нощували. Гледката ги потресе. Навсякъде бяха разхвърляни мъртвите тела на хората от кервана. Повечето от тях имаха огнестрелни рани. Те бяха застреляни в гръб, очевидно докато са се опитвали да избягат. Няколко от хората бяха застреляни в гърдите. По белите им бурнуси, освен пропитата кръв, се виждаше и черно петно от барутния нагар. Явно бяха застреляни от упор, както са спала или докато са бягали срещу дулата на пушките. Все пак най-грозна гледка представляваха хората, които бяха застигнати от арабските саби. Частите на техните тела се въргаляха в прашната земя, редом до труповете. Отнякъде се бяха появили чакали, които ръфаха мъртвите тела. Лешоядите също се бяха присъединили към пира. Когато Касим се опита да прогони натрапниците, шито поругаваха телата на мъртвите, някои от тях се опитваха да захапят по някой крак или ръка и да побяхнат. Това не се хареса та арабина, който грабна едра хвърлена на земята сабя и продължи да прогонва пустинните кучета и лешоядите. Когато ги отблъсна достатъчно далеч, задъхан се върна при Ибрахим и каза:

- Били са джейхини!

- По какво разбра? - заинтригуван попита младият еничар.

- Всички мюсюлмани се отнасят с голяма почит към мъртвите. Те никога не биха оставили труповете непогребани. Джейхините се смятат за свещени и че това задължение не се отнася за тях. Всъщност те са най-обикновени разбойници и убийци. Нападат преди всичко турците, които мразят, но не прощават и на братята си араби.

Още докато Касим говореше, българинът намери една лопата, запретна бурнуса си и започна да дълбае в сухата, напечена, камениста земя, въпреки болката, която все още изпитваше. Това продължи дълго. Слънцето вече се беше издигнало високо в небосвода, а над пустинята се стелеше убийствена мараня, която караше земята да изглежда като жива. Камъните и горещият прах допълнително затрудняваха действията на еничара. Касим се опита на няколко пъти да помогне, но не беше много добър с лопатата. Ибрахим копаеше, от него течеше обилно пот, която се смесваше с вдигналата се прах и оформяше кални вадички по лицето и тялото му. Скоро тялото му само пулсираше, но сякаш потта беше пресъхнала. Накара Касим да потърси вода, докато продължаваше да копае. Приятелят му скоро се върна и каза, че нападателите не са оставили нито един мях с вода. Джейхините, които също бяха араби, знаеха цената на водата в пустинята.

Откритието, че нямат вода, накара Ибрахим да спре да копае, можеше да се окаже, че с всяка копка дълбае собствения си гроб. След това двамата събраха труповете и парчетата от телата на убитите араби, заровиха ги в плиткия гроб и отправиха молитва към Аллах. Ибрахим потърси и за свой късмет намери книгата си, хвърлена върху каменистата земя. Кожената чанта я нямаше. Някой от нападателите я беше взел, но не беше оценил книгата и я бе захвърлил. Или не е можел да чете, или не е разбирал буквите, с които бе написана. Ибрахим благодари на Аллах, почисти внимателно книгата и я прибра в пояса си.

След като огледаха, за да видят дали може да вземат нещо полезно, което да им бъде от полза в пустинята, двамата се отдалечиха, без да се обръщат назад. Сега най-важното нещо беше да намерят вода.

“Всъщност какво е животът?” - питаше се еничарът и чувстваше как губи границата между живота и смъртта. Ибрахим проумя, че гледката на убитите и усещането за смъртта бяха толкова силни и разтърсващи, че го накараха да се промени. Чувстваше, че губи идея за стойността на човешкия живот. Страхуваше се от посоката, в която го отвеждаха мислите му, че след тази случка би могъл да убие всеки човек, без да изпита и капчица жал. Така вървеше, влачейки краката си, а мислите му дотолкова бяха обсебили цялото му внимание, че не виждаше накъде се движи. Какво ли беше станало с Мухамад? А с жената под балдахина?

Скоро Касим каза:

- Били са две групи. Едните са били джейхини и са продължили на юг. Другите са тръгнали натам - Касим посочи в почти противоположна посока. - След кои да тръгнем? - попита арабинът.

Ибрахим се стресна. Едва сега разбра, че докато беше смятал, че вървят безцелно, Касим го беше водил през пустинята. Тъй като му беше напълно безразлично, а и не желаеше да се занимава с голяма група свирепи джейхини, Ибрахим все пак посочи на север. Така, мълчейки, двамата продължиха да вървят с бавни, провлачени стъпки из пустинята, вдигайки прах след себе си.

Вече беше станало страшно горещо. Въздухът като че ли се движеше. Маранята беше толкова гъста, че като погледнеха напред, не можеха да различат кое на танцуващият хоризонт е земя, кое - горещ въздух и кое - видение. Еничарът почувства колко много се затопля земята в пустинята, жулена от безмилостното слънце. Когато яздеха камили, височината на животните ги бе държала далеч от смъртоносно-напечената земя. С всяка изминала крачка вървенето ставаше все по-мъчително. Краката им се разраниха. Без да продумат, те се влачеха все по-бавно и мъчително. Привечер, когато слънцето се скри, Ибрахим очакваше, че това ще облекчи положението им. Това обаче не се случи.

- Не бива да спираме! - каза Ибрахим, но сам осъзна, че не може да продължи и крачка повече. Така и двамата паднаха на земята. Цялата нощ беше кошмарна. Двамата пълзяха в различни посоки и съвсем скоро Ибрахим престана да чува и усеща присъствието на Касим. Престана да усеща и раненото си място. Младият еничар знаеше, че ако двамата се държат един за друг, имат по-голям шанс да оцелеят, но вече нямаше сили да мисли и за арабина.

Изгревът завари еничара сам в пустинята, без да знае къде се намира и накъде пълзи. Опитът му да се изправи на крака и да се огледа, за да се ориентира, завърши безрезултатно и той, падайки тежко, удари лошо коленете си в каменистата земя. Проумя, че е много зле. Единственият начин да се движи беше да пълзи. Коленете го боляха. Касим го бе изоставил. Нямаше сили дори да се ядоса или да съжали. Усети, че от коленете му тече кръв.

Мисълта за смъртта го обземаше, но той с учудване откри, че не се страхува. Не изпита никакъв страх. Пълзеше бавно и мислеше за смъртта като за нещо, което ще му се случи съвсем скоро. Сърцето му не трепваше нито от жал, нито от страх. Щеше да умре, какво толкова! Сам се учуди на мислите си. Беше загубил жаждата си за живот. Всичко, на което го бяха учили в корпуса на еничарите, включително умението да оцелява, сега като че ли го бе напуснало. Това не беше той. Беше се пречупил. Беше загубил духа си.

“А може би Аллах ми изпраща изпитания? - помисли си той и в този момент си спомни за Махди. - Ако съм Махди, Аллах ще ме запази! - за миг тази мисъл му вдъхна надежда, но постепенно изпита жал, защото проумя, че той не е Махди и след миг ще умре.” Но скоро и това престана да го интересува. Устните му бяха напукани до кръв, езикът му беше надебелял и сух като биволска кожа. Опита се да каже молитва, но не успя. Имаше чувството, че устата му е пълна с пясък. През нощта му беше студено и го тресеше като изпитваше жаждата. Сега, когато слънцето започна да напича гърба му, загуби съзнание. Така слънцето го застигна, загубен, сам, умиращ в пустинята…

Съзнанието му се връщаше бавно. В пустинята изведнъж потече река - пълноводна и буйна, но тя бързо попи в сухия топъл пясък. Ибрахим жадно преглътна. Продължи да преглъща, но потокът секна.

- Не пий толкова жадно, че водата ще те убие! - чу да казва някакъв мъжки глас.

Въпреки че чуваше ясно гласа и смяташе, че разбира думите, Ибрахим продължаваше да гълта на сухо. Мина доста време преди полумъртвият българин да разбере, че думите, които чува, са казани от Касим, а реката, която сънува, беше вода, която арабинът бавно изливаше в устата му. Когато за пореден път отвори очи, отново беше тъмно и студено. Тялото му беше наметнато с някакъв силно миришещ на камила чул. Касим седеше до него. Той държеше мях пълен с вода, от който бавно отпиваше, а от време на време изливаше вода на тънка струйка в устата на Ибрахим. Еничарът бавно се изправи и седна. Подпря гръб на някаква скала, под чиято сянка Касим явно го бе замъкнал. От жаждата, изтощението и болката от раната Ибрахим за пореден път загуби съзнание и падайки, се килна настрани. Касим скочи и му помогна да легне спокойно. Някакво странно пукане отново го накара да се съвземе. Когато отвори очи, освен силната миризма на камила, в носа го “удари” миризмата на дим. Касим беше запалил малък огън. Той беше събрал възлестите стъбла на някакви изсъхнали храсти, които горяха с червена светлина. Огънят разпръсваше наоколо приятна живителна топлина. Той беше малък, но топлеше достатъчно. Касим не успя да запали огън, защото в пустинята дори сухи храсти се намираха много трудно. Освен това така двамата спътници можеха да останат прикрити.

- Добре дошъл в света на живите! - каза Касим и се усмихна.

Ибрахим вече се чувстваше много по-добре. Раната бе започнала да заздравява и вече почти не го болеше. Само понякога, когато забравеше

за нея и мръднеше по-рязко, все още силно го пробождаше. Беше истина, че едва сега българинът се почувства наистина достатъчно укрепнал, за да се радва, че е жив. Арабинът го огледа внимателно и му подаде дълга пръчка, която държеше над огъня. На нея бе забодено парче много ароматно месо. Ибрахим се нахвърли на малкото опечено животинче, което подозрително много приличаше на плъх. Сега обаче беше толкова гладен, че дори не попита с какво се храни. Спря да яде едва когато коремът силно го заболя.

- Къде сме? Какво стана? - попита той.

Касим знаеше колко е изтощен приятелят му, че все още не е прескочил трала, затова реши да изчакат още един ден. През деня двамата седяха на сянка под скалата. От другата страна на нишата имаше привързани две животни, които бяха нещо средно между мулета и коне.

- Откъде взе животните? - попита Ибрахим.

- От приятели - отговори арабинът.

Младият еничар реши отново да опита с въпроса, който беше задал преди време.

- Къде сме?

Касим все така продължаваше да гледа хипнотизиран към танцуващия от маранята хоризонт. Това, че не отговаряше на въпроса, показваше, че или не знае къде се намират, или не иска да отговори, което беше достатъчен знак за българина да спре да пита. Еничарът усети, че Касим иска да говори за нещо с него.

- Далеч ли сме от следата? - попита Ибрахим.

- Не, на самата следа сме. Преди два дни именно тук са пренощували. Какво ще правим? - на свой ред попита Касим.

- Ще ги проследим - твърдо отговори еничарът.

- Били са двама - каза убедено арабинът.

Ибрахим слушаше стъписан.

- Взели са със себе си жената.

Едва сега Ибрахим се сети, че не беше срещнал трупа на жената, a от бойното поле липсваше и ладията, в която тя се возеше на камилския гръб.

Мина доста време преди Касим да каже нещо.

- Не са били араби.

- Как? Откъде позна? - учуден попита българинът.

- По следите си личи. Отначало са били с четири берберски коня и един арабски. Яздили са ниски, дребни пустинни коне, които наричаме берберски и са пренесени от Северна Африка, от най-голямата пустиня в света. Никой уважаващ себе си арабин няма да остави арабския си жребец и да възседне берберски. Освен това единият кон куца. Никой арабин не би занемарил коня си толкова, че да язди куцащ кон.

- Откъде знаеш всичко това?

- Освен че “прочетох” следите, аз ги видях и дори откраднах два от излишните им коне. Сега те имат два берберски коня, от които единият куца и един великолепен арабски жребец. - Защо са им толкова коне?

- Сигурно са ги откраднали. И може би ги чака дълъг път. Жената не похитена, поне според мен. Видях я как разговаря с единия от тях. Не изглеждаше отвлечена.

- Кога ще тръгнем? - попита еничарът.

- Довечера - просто отговори арабинът. - През деня ще поспим и ще си

починем. Можеш ли вече да ставаш?

Ибрахим се чувстваше много по-добре. Мисълта и трезвият разум се бяха върнали в главата му, но когато се опита да се изправи, разбра, че краката не му се подчиняват, причерня му, светьт се завъртя около него и за малко щеше да падне. След това още няколко пъти направи опит да се изправи, но всеки път беше неуспешен и несигурността му нарастваше все повече и повече.

Касим беше казал, че ще спи, но остана все така неподвижен с поглед вперен в огнената пещ на пустинята. Въпреки че бяха прикрити от сянката, която хвърляше канарата, от пустинята лъхаше горещ сух въздух, който достигаше брадясалото лице на арабина и изсушаваше широко отворените му, вперени в хоризонта очи. От това те се насълзяваха, а от страни изглеждаше все едно, че плаче по пустинята или по нещо отдавна изгубено в нея.

- Ибрахим ту се опитваше да стане, ту отново сядаше до арабина и подпираше гръб на хладната скала. След това двамата дълго оставаха така неподвижни, вперили поглед в безкрая.

- Ибрахим - пръв наруши мълчанието Касим, - искам да ти кажа нещо! - след това започна да разказва: - Винаги досега, от дете, в семейството ми повтаряха, че трябва да бъда смел и храбър и да не изпитвам страх. Целият ми род, цялото ни племе винаги е било възпитавано в този дух. В суровата пустиня няма друг начин да оцелееш, освен да бъдеш смел, защото всеки страх или колебание може да струва живота ти. Може би това е причината нашите арабски воини преди столетия с лекота да тръгнат и да превземат света. Именно на тази смелост и на божието благоволение се дължи разпространението на исляма по целия свят.

След това Касим дълго мълча. Това изостри любопитството на еничара, защото все още не знаеше за какво говори младият арабин.

- Искам да ти се извиня за това, което направих онази вечер. Някакъв Невидим страх бе сковал действията и разсъдъка ми. Винаги съм смятал, че съм смел, а изведнъж… Това много ме учуди. Не успях да разбра какво точно стана с мен.

Знам, че си еничар. Вас ви учат да бъдете смели и никога да не отстъпвате пред страха. Всички казват, че сте най-смелите мъже на света. Сигурно ме презираш за това, което направих. Искам да знаеш, че не съм страхливец.

Темата за страха беше любима на Ибрахим. Още от времето в корпуса на еничарите той често беше мислил за произхода и видовете страх.

- Страхът живее винаги в нас - каза Ибрахим. - Всеки страх, който изпитваме, има в основата си онзи първичен, всепроникващ страх от смъртта. Той до-ри не е точно от смъртта, а от това да не изчезнеш, да не престане да те има.

- Чувал съм някои хора да казват, че страхът е полезен - каза Касим.

- Тези думи ги говорят страхливците. Така те се оправдават пред себе си. Всъщност няма и не може да има полезен или добър страх. Страхът винаги е проява на слабост и предизвиква криза в човека.

- Но нали в критична ситуация и след като се уплаши, в човек се отприщва сила, която го кара понякога да върши неща надвишаващи човешките възможности. Така че според мен може да има полезен страх или поне проявлението му да се използва в наша полза. Учили ли са ви на нещо подобно в корпуса на еничарите? Видях как се справи с преследвачите ни! Убивал ли си човек досега?

След това Касим замълча. Сам прецени, че е говорил много и се притесни как еничарът ще се отнесе към думите му.

- Мисля, че си убивал много пъти! - все пак не се стърпя арабинът, но го каза като на себе си.

- Не бива да се бърка страхът с реакцията. Това как ще реагираш на опасността е едно, но страхът е съвсем друго нещо. Всъщност единственото нещо, което може да загубиш в този свят, е егото си. Страхът се поражда от егото и винаги оказва негативно въздействие.

- А какво е реакцията? - попита Касим с интерес.

- Реакциите биват два типа. Едната е да се вцепениш и да изчакаш опасността да отмине. Пример за тази реакция е когато с фенер заслепиш заек, той се вцепенява и можеш много лесно да го хванеш. Другата реакция е да избягаш и така да избегнеш опасността. Ще ти дам отново пример със заек. Когато застанеш до храста, в който е скрит заек, и плеснеш с ръце, той побягва панически с огромни подскоци. Така и хората като зайците могат да реагират по два начина: с вцепенение или с бягство.

- Какво общо има това със страха?

- В еничарския корпус ни учеха, че реакцията на вцепенения мъж може да му струва живота в критична ситуация. Затова нас ни обучаваха при опасност да реагираме като бягащия заек. Разбира се, да не го правим панически, а да запазим трезвия си разум. В продължение на години ни поставаха в най-тежки ситуации, за да се научим да не изпитваме страх. Много хора смятат, че най-големият страх е този от смъртта, но ние, еничарите, знаем, че при смъртта няма болка и няма от какво да се страхуваме. Мюсюлманите очакват джнана и срещата с хуриите, християните - рая и срещата с Бог, ние, еничарите бекташи умираме без съжаление и надежда, очаквайки Махди. Ние не се страхуваме от смъртта и от неизвестното нито можем да изпитаме страх от човек, демон или тъмнината. По време на обучението ни учат, че единственото нещо, което може да ни пречупи, е болката. Болката е по-опасна от смъртта. Единственото нещо, от което трябва да се страхува еничарът е да не се пречупи. Най-страшното нещо е да видиш пречупен еничар. Чрез обучението ние се учим да приемаме болката и страданието като неотменна част от живота и да не се страхуваме от тях.

- Как успяват да ви научат?

- Самата борба със страха вече е победа над него. Чрез смъртта, битките и заниманията ни учат, че не съществува страх, болка, любов, вяра, щастие. Всички те са плод на човешкото въображение. Това, което хората наричат страх, е страх от страха. Така ние премахваме дори сянката на страха.

Замислял ли си се някога. Когато те прободат например с джамбия - и Ибрахим извади кривото острие на йеменския нож от ножницата, - теб те боли. Нали така?

Арабинът поклати глава.

- Изпитваш болка, но всъщност болка в теб няма, защото не може да кажеш: “Ето, това е болката!”

- Това, че не мога да го кажа, не означава, че не съществува и аз не я изпитвам.

- Болката е лично усещане. Тя не е обективна. Ако двамата с теб сме продадени с джамбия, ще изпитваме различна болка. Аз съм еничар и съм научен да търпя. Ще се свия и ще продължа. Прагът на моята чувствителност към болка е завишен. За да спра, ще трябва да ме прободеш три-четири пъти. При едно пробождане ти ще спреш, а на някой може да му е нужно едно пробождане, за да умре. Някой може да умре от страх само като замахнеш пред него с джамбия. Затова ти казвам, че болката е лично усещане и всъщност болка няма.

Ние, еничарите, сме учени да издържаме на болка и сами да се справяме, когато ни прободе стрела или куршум. Другите хора губят съзнание само като видят как става това.

- Да, но това на мен не може да ми помогне.

- Напротив, може! Замислял ли си се как действа едно лекарство, което

намалява болката. Знаеш, че алкохолът те прави по-безчуветвен към болка. Хашишът също я намалява и те кара да не се чувстваш уморен. Тези лекарства действат, защото премахват усещането за страх, болка или умора. Когато разбереш това, може да правиш така, че да не обръщаш внимание на страха, болката, умората, щастието и всички твои усещания за нещата. Затова дадено дразнение за един човек може да бъде приятно, а за друг - неприятно, защото всеки сам решава какво да предизвика то в него. Има хора, които харесват болката, има такива, които ги е страх от нея, а други умират при болка. Ние, еничарите, знаем всичко това. По пътя си се учим да живеем с болката и страха, да ги контролираме, да изучаваме техния произход и да използваме всичко това в наша полза.

Разбра ли, че страх и болка няма. Хората се страхуват, защото така са учени. Не може да избягаш от страха, защото където и да отидеш, ти го носиш със себе си. Той винаги дебне зад гърба ти.

- Как да се спасим от него? Как да го премахнем? - искрено се поинтересува Касим.

- Колкото повече внимание обръщаш на страха, а и на останалите неща, за които ти говоря, толкова по-важни стават те за теб. Защото когато насочиш мисълта си към тях, ти ги правиш значими и те нарастват, добивайки все по-важно значение за теб. За да победиш страха, не трябва да се занимаваш със страховете си! Трябва да се занимаваш със себе си! Така ще се пребориш със страха. Ето, страхът е зад гърба ти, а ти трябва да направиш така, че да нямаш гръб, а не да надзърташ, за да видиш как изглежда страхът.

- Но как? - Касим явно не беше схванал идеята на Ибрахим.

- Като работиш над себе си! Като станеш воин! Освен това трябва да знаеш, че борбата със страха е лична. Няма рецепти за това. Всеки сам се изправя и се бори със страховете си. Всеки еничар сам провежда тази битка и никой не може да му помогне в този път. Много слаби хора се надяват, че като се скрият под крилото на властта или на силен водач, ще престанат да се страхуват. Това не е така. Властта се крепи върху страха! Щом живееш в обществото, трябва да се страхуваш. Цял живот те учат да се страхуваш от тях. Битката за властта се състои в това - всеки се бори да накара хората да се страхуват най-много от него. Този, който успее, властва над телата, сърцата, умовете и душите на хората. Религията е изградена върху това да управлява и поддържа страховете на хората.

Ние, еничарите, знаем всичко това. Ние знаем, че или си господар на съдбата си, или си неин роб. Но в същото време се стремим към развитие на духовното в нас, за да можем да се съобразяваме с божия промисъл. Баба ми казваше: “Съдбата покорния води, а упорития влачи!” Ние сме силни и смели, хвърляме се с открити гърди към смъртта, но не от глупост или от подценяване. Ние знаем, че смъртта не е нито героична, нито епична. Всъщност ние преодоляваме страха и не се страхуваме от смъртта.

- Възхищавам ти се! - каза арабинът - Никога ли еничар не е показвал страх?

Ибрахим замълча.

- Не съм чувал досега.

- Аз не съм смел, онази нощ го доказах.

- Аз също в началото не бях смел. Като дете се страхувах от тъмнината. Постепенно всички започнаха да хвалят моята смелост, отначало дядо ми и баща ми, после приятелите ми и учителите в корпуса. Замислих се и разбрах, че наистина съм смел и не се огънах пред нито един враг, не отстъпих в нито една битка, но колкото и да се опитвах да си спомня кога е станало това, не успях. Смел се става постепенно, чрез всяко действие или дума. Много “смелчаци” са такива само на думи, но когато се наложи да действат, не могат да помръднат. Моят еничарски командир веднъж каза: “То е ясно, че всеки е смел на софрата, по-важно е какъв ще бъде в гората.” Всички тях толкова ги е страх, че дори се страхуват да си го признаят. Ти си много по-смел от тях, защото поне си признаваш. Ако си упорит и все така смел, скоро всички ще те сочат с пръст като един от най-смелите хора, които познават.

Касим се усмихна. Явно думите на Ибрахим му харесаха. Не беше очаквал този млад мъж да окаже толкова силно и положително влияние върху и него. Почувства се много по-добре. Еничарът му се струваше толкова умен.

- Въпреки че досега не съм се огънал, зная, че това може да се случи. Аз съм воин и познавам болката и страха, затова не те презирам. Вярвам, че от онази вечер ти вече си стъпил на пътя на смелостта.

При тези думи, очите на Касим запламтяха. Личеше си, че Ибрахим беше произнесъл точно думите, които младият арабин искаше да чуе.

- Винаги съм се опитвал да докажа, че съм смел и че съм по-добър от останалите - каза Касим, но думите му не звучаха като оправдание. - Винаги съм бил по-добър от другите, във всичко… Всички го изискваха и го очакваха от мен. И изведнъж се оказах страхливец.

- Но ти наистина си по-добър. Оказа се, че е достатъчно да си добър само в едно нещо, което е най-важното нещо за мен.

- Какво е то, Ибрахим? - попита Касим.

- Приятелството! Ти можеше да ме изоставиш, но прояви смелост, сам оцеля и ме спаси. Кой е по-смел, ти или аз?

Думите на еничара подействаха като мехлем за болната душа на арабина. Такова високо мнение, изказано за него от един от хората, считани за най-смелите в света, го караше да се чувства горд.

- Това, което изпита онази нощ, беше страх и ти беше вцепенен. След това обаче ти много пъти постъпи смело и вече нямаше нищо общо с онзи вцепенен от ужас заек.

- Смел ли съм вече? - с надежда в гласа попита Касим.

- Трябва да знаеш, че смелостта ти не трябва да бъде оценка на други хора. Не бива да си смел заради другите, а заради себе си. Не бива да се вслушваш в хвалебните думи за твоята смелост, които ще ти нашепват “приятелите” и “учителите” ти. Изгони ласкателите и лицемерите! Истинска оценка за смелостта ти могат да дадат само враговете ти! Ако някои от враговете ти пеят песни за твоята храброст и подвизи, значи наистина си бил смел! Запомни:

“Храбрите не живеят вечно,

безразсъдните живеят кратко,

а, страхливите изобщо не живеят!”

Сега искам да ти дам отговор на въпроса, защото всичко до тук беше само за да те подготвя.

Страхът от страха също е много опасен. Страхът идва нежелан. Когато почувстваш, че си сгрешил, още повече започваш да се притесняваш и страхуваш. И така не ще можеш да разкъсаш този порочен кръг и страхът ще блокира всички твои действия. Затова не бива да се страхуваш, че ще допуснеш страх.

Ние не се замисляме дали сме смели, или не. Когато дойде време да се действа, се хвърляме в битката.

Моят учител Неджиб ага, когато ме обучаваше да стана еничар, ми каза:

- В Китай хората не пишат като нас с букви, а с йероглифи. Така един йероглиф е съставен от различни по-малки йероглифи. Йероглифът за страх в Китай се пише, като към йероглифа “замислям се” се прикачи още един път “замислям се”. Китайците смятат, че преди да направиш нещо, трябва да се замислиш. Когато обаче се замислиш повече, отколкото трябва, това вече води до страх. Така че преди битка или изпитание, се хвърли в него, без прекалено много да преценяваш риска, без да се колебаеш или да философстваш. Борбата със страха иска дела, а не мислене!

Така разговорът между двамата мъже приключи. Касим легна да спи щастлив. Угризенията, които го бяха измъчвали през последните нощи, бяха изчезнали, защото той сладко заспа.

Ибрахим остана седнал и се замисли. Досега никога не си беше задавал въпроса на колко години е Касим. Той ту му се струваше млад, когато го погледнеше в очите, но пък брадатото му лице го състаряваше. Сега осъзна, че Касим беше поне с десет години по-възрастен от него. Новият му приятел беше на около тридесет години.

Денят неусетно превали и слънцето бавно запълзя към хоризонта. Огненият диск още не беше докоснал хоризонта, когато пустинята оживя, чуха се шумове и някъде, неопределено къде, се появи движение. Но това не беше движение на сянката на някой камък. Не. Това беше почти незабележимият живот на пустинята. В този момент Касим се размърда. Малко след това стана и веднага беше готов за тръгване. Ибрахим беше забелязал тази склонност па арабите миг след като се събудят, да бъдат готови да потеглят на път. На пръв поглед със забавени движения те бяха изработили умението да се движат икономично и пестеливо, без да правят особено впечатление на бързи хора. Но всъщност доста бързо се приготвяха за потегляне.

Касим доведе двата коня, сам ги приготви за път и стегна багажа, който беше два меха и споменатия, вмирисан ма камила прокъсан чул.

Ибрахим не можеше да помогне на приятеля си, защото все още беше доста слаб. С мъка се покачи на берберското конче и го подкара. Управлението на дребното пъргаво животно беше мъка за него. Животното беше толкова ниско, че еничарът имаше чувство, че ако отпусне крака, те ще се влачат по земята. Въпреки дребния си ръст, берберският жребец беше силно и издръжливо животно, с поколения закалено в пустинята Сахара.

Изборът на животни явно беше много добър и двамата мъже напредваха бързо. Силните копита и чевръстите им крака ги предпазваха от наранявания по острите камъни на пустинята.

Движеха се в пълна тишина. По някое време Ибрахим реши да попита Касим защо всички араби са толкова пестеливи на думи. Еничарите също не говореха много, но българинът искаше да разбере причината за това. Касим отговори по начин, който еничарът щеше да запомни завинаги: “За да не станеш роб на думите, трябва да бъдеш господар на мълчанието!” С това разговорът приключи.

Въпреки мрака, вървяха по следите на двамата чужденци и похитената жена. Ибрахим реши да следват тази следа, въпреки че тя се връщаше обратно към морето (Средиземно море) и така го отдалечаваше от целта на неговото пътешествие - Мека. Еничарът осъзнаваше, че двамата с Касим не са в състояние да оцелеят в пустинята, а и искаше да избегне повторна среща с войнстващите джейхини. Сега беше важно по най-бързия начин да излязат от пустинята и той не толкова се стремеше да настигне чужденците, колкото вярваше, че те също ще изберат най-прекия път, да напуснат това неприветливо място.

Няколко нощи вървяха, а през деня си почиваха. Привечер на третата нощ в далечината пред себе си забелязаха огън.

- Настигнахме ги, саиди! - каза арабинът.

Въпреки разликата във възрастта между двамата, след разговора, който водиха за страха, Касим вече се обръщаше към по-младия еничар с почтителното обръщение “саиди”, което означаваше “господарю”.

- Нашите хора ли са? - попита Ибрахим.

- Да! - категорично отговори водачът.

- Какво ще правим? Ще се крием ли, или ще им се покажем?

- Да ги посетим, саиди, но да ги заобиколим! Така двамата похитители няма да заподозрат, че ги следваме по петите. Ще помислят, че се задаваме откъм морето и няма да се отнесат към нас с подозрение.

След това двамата тръгнаха да обикалят огъня им отдалеч. Когато достигнаха до противоположната посока, Касим заинтригуван скочи на земята и като хрътка започна да души въздуха и проследи някакви следи.

- Какво? - кратко попита еничарът.

- Двама от бегълците са се отделили - каза най-накрая Касим.

- Кои? - попита Ибрахим.

- Единият мъж и жената.

Думите на арабина явно разочароваха Ибрахим.

- Какво ще правим? - попита Касим. - Да проследим ли двамата бегълци, или да отидем при човека до огъня?

Тъй като беше обучаван никога да не оставя врагове в тила си или хора, които могат да му пречат и да се превърнат във врагове, еничарът реши да се върнат към човека до огъня.

- Може вече да не е жив - каза арабинът, докато се приближаваха с плахи стъпки. Затова, когато човекът до огъня се размърда, Касим подскочи назад.

- Салям алейкум! - поздрави Касим на арабски, въпреки че знаеше, че човекът е чужденец.

- Ас алейкум салям!’ - отговори на поздрава човекът.

Когато приближиха, видяха, че е облечен в лек костюм от някакъв зелено-сив плат, а на главата си носи цилиндрична шапка с полукръгла козирка. Когато вдигна шапката да поздрави, се видя, че косата му е рядка и слаба. Темето му се виждаше под оредялата коса, но лицето му беше гладко обръснато. Чертите на лицето, прическата и дрехите издаваха, че човекът е европеец.

Докато оглеждаше чужденеца, Ибрахим опипа бузите си, по които бе набола рядка брада. Със съжаление се сети откога не се е къпал и не е бръснал лицето си. Сети се за прякора си Кьосе и за турските хамами.

Човекът говореше арабски много лошо, но все пак завързаха някакъв разговор с Касим. Хитрият арабин го разпитваше издалеко за намере¬нията му и откъде идва. Не го попита за двамата му спътници, които наскоро го бяха изоставили. Докато двамата разговаряха и Касим, вежливо поканен от европееца, седна до огъня, Ибрахим се опита дискретно да огледа лагера, без да привлича вниманието на домакина им.

Когато мракът се разсея от изток, чужденецът започна да се оглежда. Той явно се приготвяше за потегляне. След като свършиха разговора, Касим се приближи към Ибрахим.

- Европеец е - каза той. - Не ми каза какво търси в пустинята и накъде е тръгнал, но се съгласи да продължим заедно.

С изгряването на слънцето чужденецът тръгна, а Касим и Ибрахим го придружиха. Колкото и да беше чудно на двамата, европеецът не ги поведе по следите на останалите двама, а тръгнаха в различна посока, която ги връщаше в пустинята. По някое време Ибрахим не издържа, приближи се до човека, който се бе изпотил и по гърба и подмишници- те му се бяха появили големи потни петна.

От известно време насам Ибрахим се опитваше да си припомни няколкото думи, които помнеше на езика на ингилизкия пират лорд Балантрей.

- Как е твоето име? - опита се, доколкото може по-ясно, да попита Ибрахим.

Думите му като че ли ужилиха чужденеца. Сега той много по-внимателно огледа Ибрахим.

- Откъде знаеш инглиш? - с огромно учудване попита той.

Без да му отговаря, Ибрахим продължи да пита. Тъкмо се беше сетил за думите и не желаеше да прекъсва мислите си, защото се опасяваше да не забрави въпросите си.

- Ти англичанин ли си? - продължи да пита еничарът.

- Не, аз съм французин. Френч - каза той.

Българинът беше чувал за френч и дъч*. Той така и не можеше да схване каква е разликата между тези народи.

- Как се казваш? - попита пак българинът.

- Доминик. Доминик льо Комб. Как е твоето име?

- Името ми е Ибрахим.

Тъй като не знаеше дали чужденецът разбира от мюсюлмански имена, но все пак не искаше да рискува, той не спомена цялото си име.

Може би, защото разговаряше с него на европейски език, Ибрахим безспорно събуди по-голямо доверие у французина. В същото време това събуди и любопитството му. Льо Комб непрекъснато питаше Ибрахим кой е и откъде знае английски.

Иначе, доколкото младият еничар успя да разбере, льо Комб беше учил в, както той се изразяваше, “ла Сорбон”. Френският крал - “най-великия владетел в света Луи XIV”, го беше пратил да се запознае с живота и бита в империята на султана. Когато чу как французина нарече техния владетел, Ибрахим за малко не прихна подигравателно. Та кой не знаеше, че най-великият владетел на света, сянката на Бог на земята, е негово величество падишаха, чийто воин и служител беше той самият. По думите на льо Комб, съдбата му го отвела в пустинята, където той изследвал живота и нравите на арабите.

*дъч- холандци. Ибрахим бърка немците с тях.

Докато го слушаше, Ибрахим не повярва на нито една дума от това, което французинът каза.

“Този льо Комб е странна птица” - помисли си Ибрахим. В последните години, разчитайки на благосклонността на падишаха, стотици европейци щъкаха из Империята. Те прикриваха дейността си под най-различни форми, но за еничарите беше ясно присъствието им тук. Всички те бяха шпиони и се опитваха да опознаят и разберат мюсюлманите и то само с една цел, когато се наложи Европа отново да се сблъска с Империята на падишаха, да победят. Именно затова Ибрахим слушаше френча, но не му вярваше.

Той също реши да се възползва от възможността, която съдбата разкри пред него. Не само европейците можеха да проучват мюсюлманите, Той като еничар също можеше да проучи врага. Съдбата вече му беше дала възможност да се запознае с инглишите - тези надменни и нагли същества, смятащи, че Бог им е отредил участта да властват над останалите народи. Хора, надменни и със смешни навици, странно приличащи на турците с табиетите си. Може би именно на него беше писано да опознае европейците и да занесе знанията за тях в еничарския корпус.

“Шпионин е - помисли си Ибрахим. - Само сред европейците могат да се намерят хора, които обикалят безцелно из света и го изучават. Какво има толкова да се опознава? Той е такъв, какъвто е!”

И от други хора младият еничар знаеше за склонността на европейците да опознават далечни краища и да преживяват всякакви опасности. Това мюсюлманите не разбираха и се отнасяха с тях благосклонно, както биха се отнесли и към всеки луд. Въпреки това Ибрахим се отнесе подозрително към ексцентричния авантюрист льо Комб.

Докато разговаряха само на английски, разговорът вървеше мудно и мъчително, защото и самият льо Комб знаеше малко от този език. Както Ибрахим разбра, френците говореха на съвсем различен език, който нямаше нищо общо с инглиш. Дори ученият французин му обясни, че ингилизкият език произлизал от езиците на френч и дъч*, които преди много години инглишите взаимствали и смесили с латинския. Научи и още нещо, че инглишите живеят на остров, отделен от останалата Европа.

Льо Комб смяташе, че може да говори добре арабски, нещо което и Касим, и Ибрахим разбраха, че не е така. Познанията му по арабски бяха повърхностни. Той знаеше малко думи и често не използваше най-подходящата, което караше Ибрахим да се замисля върху всичко, казано от него. Въпреки това, когато разговарящите смесваха двата езика, вече им беше много по-лесно да се разбират.

*тук става въпрос за дойч, немския език

Льо Комб и Ибрахим яздеха един до друг и разговаряха. Така пътуването беше по-малко мъчително за все още не напълно възстановения еничар и времето минаваше много по-бързо.

Направляван от умелите въпроси на българина, французинът му разказваше за пътешествието си по света. Въпреки че слушаше внимателно, Ибрахим не чу да казва нещо нито за нападението над кервана, нито за доскорошните си двама спътници. Така опасенията на Ибрахим относно льо Комб се оправдаха. Вече беше сигурен, че французинът крие нещо и че е шпионин. Най-накрая не се стърпя и попита:

- Сахиб льо Комб, от следите около стана, където ви срещнахме с Касим, си личеше, че сте били с двама души, които са се отделили от вас. Кои бяха те?

Въпросът стресна французина. Ибрахим осъзна, че е сгрешил. От този момент нататък льо Комб вече се държеше много по-предпазливо с българина.

- Кой си ти? - попита остро той. - Откъде знаеш инглиш? Откъде знаеш за спътниците ми? Отначало те мислех за прислужник на Касим. Когато той изброи своите имена бях сигурен, че е арабин от богат древен род, а това, че не те представи ме накара да мисля, че си негов слуга. А и ти се представи само с едно име. Сега обаче разбирам, че Касим е твой слуга. Въпреки че не ти личи, сигурно можеш да четеш и пишеш. Като нищо може да се окаже, че си по-голям воин от страшно изглеждащия Касим.

- Кои бяха двамата? - отново припряно попита еничарът, защото му се стори, че чужденецът подозира, че е еничар. Ту му се струваше, че французи-нът знае, ту - че налучква.

Не след дълго Льо Комб отговори:

- Не бяха съвсем двама.

Този отговор накара Ибрахим да се учуди, въпреки че много добре се досещаше за какво става въпрос. По-скоро го учуди това, че французинът му отговаряше честно.

- Единият беше моят спътник, с когото се запознах тук, в пустинята. Той беше най-странният и силен човек, който съм срещал и на няколко пъти ме спаси от смъртта. Не ми каза всичко за себе си, но по всичко си личеше, че е велик воин.

Ибрахим се усмихна пренебрежително. Идваше му да каже, че по-скоро е бил велик бандит и похитител, но се въздържа. Явно французинът с лекота поставяше етикета ’’най-велик воин”.

- Той беше най-смелият и доблестен мъж на света! - продължи французинът.

За да провери дали говори истината, Ибрахим реши да го попита:

- И той ли беше като тебе френч?

Очакваше, ако льо Комб лъже, да каже, че не е бил французин. А може би дребният човек величаеше спътника си само защото му беше сънародник?

- Не, беше българин.

Този отговор накара Ибрахим да възкликне. Беше очаквал всеки друг отговор, но не и този. Нима наистина беше чул правилно? Българин ли беше казал? Нима престъпникът, който бе отвлякъл жената, беше негов сънародник? Чувстваше се обиден. Някакъв бандит петнеше името на българите тук в далечна Арабия. Какво можеше да направи? Негов сънародник толкова далеч от дома, в средата на пустинята! После ядът му попремина и той се сети за учителя си Велко Кесиджи. Легендите говореха за него, че е “вършеел” из всички кътчета на Империята - от планините на Афганистан до най-дълбоките кътчета на пустинята. Така че вече престана да се учудва, но все пак в него се появи желанието да преследва този мъж до дупка и да стовари цялата си ярост върху него.

Следващите думи на льо Комб накараха Ибрахим още повече да се учуди. Без да го принуждава, французинът разказа как са се срещнали с българина. Как го съпроводил и с каква жар преследвал някаква загадъчна жена. Льо Комб не знаеше дали тя му е сестра, жена или роднина. И най-накрая в Йерусалим попаднали на следите на тази жена.

Ибрахим разбра, че става въпрос за кервана на Мухамад. Нима не българинът, а те самите бяха похитители? После си припомни как всички се държаха с жената така, сякаш е ничия. Тогава това му се изглеждаше нормално, но сега му се стори странно и подозрително. Наистина, това беше толкова характерно за арабите. Нима този подозрително изглеждащ чужденец беше прав? Нима те бяха похитители и разбойници? Нима заради тази жена керванът намери гибелта си? Въпросите се блъскаха един през друг в главата на еничара.

Вече беше притъмняло. Тримата спряха на едно удобно за пренощуване място. Касим и Ибрахим не бяха спали цяло денонощие. На младия арабин това му пролича веднага. Той седна и веднага заспа. Льо Комб и Ибрахим приготвиха лагера за пренощуване. Разтовариха и завързаха конете, събраха сухи храсти за огъня. Ибрахим беше много развълнуван. От недоспиването или от хилядите въпроси, той искаше да говори с французина, да разпита Касим. Ужасът, че е участвал в нещо, за което не е знаел какво е, го караше непрекъснато да разпитва.

Льо Комб сякаш предугади мислите на Ибрахим и каза:

- Изглеждаш нездрав, сахиб! Легни малко да поспиш!

- Така и ще направя - съгласи се привидно еничарът и легна, но мислите не го оставяха на мира. Колкото повече време лежеше, толкова повече въпросите се превръщаха в подозрения. Кой беше Касим? Какъв беше? Дали льо Комб и Касим не се познаваха отпреди? Арабинът знаеше толкова много неща за хората, които преследваха. Как се беше спасил Касим и откъде беше получил помощ, ако не от двамата преследвани? Конят на льо Комб досущ приличаше на техните два коня. Льо Комб беше шпионин. Дали в този момент не е надвесен над него със сабя в ръка?

Ибрахим подскочи в съня си. Отвори очи, седна и заоглежда околността. Задържа поглед най-вече на Касим и на фигурата на човека, който топлеше ръцете си на огъня.

- Заспивай, сахиб, демони ли посетиха съня ти?

Ибрахим се отпусна. Беше малко по-спокоен. По челото му бяха избили капчици пот, които попи във вмирисания на камила чул. Опита се да заспи, но мислите отново се появиха, постепенно се превърнаха във въпроси, после в подозрения, а най-накрая в кошмари. “Заспивай сахиб!” - беше казал французинът. Какво ли искаше да каже с тези думи? Може би го дебнеше и се канеше да го убие? А и това подозрително, дълго стоене до огъня. Не беше чак толкова студено та да се налага да си топли ръцете… После мислите на полуспящия еничар се насочиха към другия демоничен образ - този на похитителя българин. Представяше си го огромен, страшен, с белези по лицето. Постепенно чертите заприличаха на тези на Велко Кесиджи. “Много прилича на теб” - беше казал за него льо Комб. Нима той самият се беше превърнал в чудовище…?

Така Ибрахим изкара цялата нощ, а на сутринта спътниците откриха, че е болен. Тялото му се тресеше от силни конвулсии, а от устата му излизаха несвързани думи. Въпреки че всяко движение би било мъчително за него, французинът и арабинът решиха да не спират пътуването. Касим знаеше, че всяко спиране в негостоприемната пустош може да коства живота и на тримата. Той успя достатъчно ясно да обясни това на французина.

За Ибрахим всичко се сля в един безкраен кошмар. Ту идваше в съзнание и виждаше слънцето, събуждаше се, когато му даваха да пие вода и някой буташе миризливия мундщук на меха в устата му. Но това, което запомни най-много, беше друсането. Това друсане не спираше дори когато го поставяха да легне на земята. Ибрахим имаше чувство, че земята под него се тресе.

Касим знаеше, че когато яздиш, краката ти и Стойката “обират” друсането от коня, но когато си в несвяст, няма начин да се предпазиш от него. Той по всякакъв начин се опитваше да облекчи мъките на другаря си, като му подлагаше всякакви неща от товара на льо Комб и го връзваше за седлото, но нищо не помагаше.

Тъй като положението на българина не се оправяше, а все повече се доближаваше до смъртта, на втория ден Касим успя да убеди льо Комб да се отклонят от пътя и да се отправят към един близък оазис, чийто емир беше негов личен приятел.

Така след още един ден път те навлязоха в оазиса. Оказа се, че емир абу Сайфа е напуснал шатрите и жените си и се е отдалечил на няколко дни път от поселението си. Тъй като везирът на емира позна Касим, настани го в малка прокъсана шатра в покрайнините на оазиса, доста далеч от кладенеца с вода. Това малко затрудняваше лечението на Ибрахим, но така нареченият везир, човек с мръсен бурнус и с лице - ехидно и костеливо, ги настани именно там. Цялото изражение на везира излъчваше коварство. Висок и прегърбен, с гърбав, тънък нос, той изглеждаше така сякаш те оценява и във всеки момент ще те продаде. Ръцете му - сухи и костеливи, с дълги пръсти, изглеждаха все едно, че се домогват до душата ти и копнеят да я отнемат. Сухият му хриптящ глас и беззвучният смях, подобен на кикот на хиена, допълваха образа на везира.

- Касим се изправи пред него и за да го впечатли, каза цялото си име. Везирът, както беше прието, го остави да се представи, но не го изслуша с уважение, а с ирония като че ли се наслаждаваше на нищо незначещите имена.

- Аз съм Касим бин хаджи Халеф Омар бин хаджи Абдул Абас ибн Кахтан.

Без да се представя, човекът каза:

- Аз съм везирът на моя господар емир Фейзула абу Сайфа.

Той представи господаря си с краткото му име, за да унижи престорената помпозност в името на Касим. За да го стъпче докрай в калта, той продължи:

- Моят господар има над 4000 камили, 30 жени, а под знамената му могат да се съберат 1000 воина.

Разбира се, Касим знаеше, че някои от нещата, които каза везирът, не бяха верни, но сега не беше време за спор. Той прие тези сведения, както везирът бе приел благородството на неговото име.

В следващите дни Касим се грижеше за Ибрахим. Може би, благодарение на тези грижи, треската на еничара бързо отмина. След това възстановяването му протече бързо. Месото беше малко, защото, когато господарят на селището отсъстваше, в него почти не се колеха животни, но пък имаше фурми в големи количества. Ибрахим вече беше ял от финиковите плодове в Танжер, но сега те му харесаха повече. На третия ден привечер в лагера настъпи странно оживление. Очевидно емирът се беше прибрал. Скоро се появи негов пратеник, който каза, че емирът иска веднага да ги види. Тримата се приготвиха и се отправиха да се представят на господаря.

Палатката на емира беше много по-голяма от останалите в поселението. Отпред на входа, от дясната страна, беше поставен малък объл щит, чийто излъскан до блясък абър* заслепяваше влизащите в шатрата. Въпреки размерите на палатката, вътре беше много задушно и миришеше тежко на лой и пот. Някои от мъжете се бяха опитали да се напарфюмират, но върху потните, мръсни тела това беше довело до обратен ефект.

След като влезе вътре, Ибрахим се огледа. Около стените на шатрата на два реда бяха насядали арабски воини, чиито подпрени дълги пушки стърчаха високо над тях. По мръсните им бурнуси личеше, че цял ден са яздили. Като предани мюсюлмани те бяха успели да измият ръцете и лицата си, с което още повече подчертаваха колко са мръсни, прашни и уморени. От двете страни на пътеката, водеща към издигнатото място, където се беше изтегнал емира, пред старейшините на племето имаше наредени две ниски масички. Там бяха седнали по-възрастни хора, чии- то беззъби усмихнати усти и смешни физиономии създаваха впечатление, че са по-скоро изроди, отколкото истински мъдреци на народа си.

Тъй като Касим твърдеше, че е познат на емира, той водеше групата. Льо Комб го следваше отдясно, а Ибрахим - отляво. Арабинът спря и ги представи на емира. Едва след това българинът насочи вниманието си към емир Фейзула. Той беше стар човек, с по-тъмна кожа от останалите си съплеменници. Ибрахим знаеше, че при арабите бялата кожа е знак на благородство и добър произход. Всички емири бяха с бяла, нежна кожа. Явно предците на емир Фейзула не се бяха отличавали с добър произход и когато погледна мътните му, кръвясали очи, за Ибрахим не беше трудно да разбере кое качество бе заместило произхода и го компенсираше - жестокостта.

Емирът беше полегнал на лявата си страна. Така главата му беше насочена към льо Комб. Освен това чудният вид на французина естествено привлече вниманието му.

- О, височайши емир абу Сайфа, аз съм Касим бин хаджи Халеф Омар бин хаджи Абдул Абас ибн Кахтан.

Отегчен от показността и дългото говорене на Касим, емирът махна с дебелата си, отрупана със златни пръстени ръка.

Ибрахим бе забелязал, че всички се подиграваха на Касим още като чуеха името му. Явно само неговият другар не усещаше подигравката и иронията, която будеше у другите. Въпреки това, като самовлюбен глухар, Касим продължаваше да се дуе, да не чува и вижда нищо около себе си. Като гледаше как останалите се отнасят към приятеля му, Ибрахим искрено го болеше.

За да прекъсне потока от думи на по-младия от него мъж, емирът каза: “Добре, добре, син и внук на крадци на камили. Каквото и да кажеш, все ще си останеш крадец на камили.”

*абър - металната част, обикновено център на дървен или кожен щит. Тя дава сила на защитното оръжие.

С тези думи домакинът им изрече една от най-големите обиди за всеки арабин. Всички араби в началото се отдръпнаха и силно възкликнаха. Понеже Касим беше в такова положение, че не можеше да защити честта на предците и своята собствена, скоро всички се заляха в буен неприкрит смях. Унижението беше огромно. Кръвта на младия еничар се качи в главата му. Той знаеше, че най-голямата обида за арабите е да нарекат някого “крадец на камили”. Такава голяма обида и то, без да бъде с нещо предизвикана… Изпита гняв. Стана му тъжно за приятеля му. Кръвта на предните му заблъска в слепоочията му. Свирепият боен дух на еничарите се завърна в него. Ибрахим забрави, че доскоро беше болен, от гняв дясната му ръка затрепери. Беше толкова бесен, че беше сигурен, че и гласът му ще трепери. Затова се зарадва, когато емир Фейзула заговори с льо Комб. Към французина той се отнесе с голямо любопитство и много добре. Отначало главата на Ибрахим така бучеше, че нищо не чуваше от разговора между двамата. Когато се съвзе, чу следния разговор, който го изненада. Емирът питаше:

- Вашият крал ще ни подкрепи ли в борбата срещу турците?

- Не съм официален пратеник на нашия крал Слънце - на много развален арабски каза французинът. - От много време ви търся, господарю, защото исках да говоря с вас.

По всичко си личеше, че лошият арабски дразни емира и забавя разговора, затова той махна на Касим и каза:

- Ти, превеждай на чужденеца!

- Но аз не зная езика му, ваше благородие! - каза Касим.

Ибрахим знаеше, че арабите мразят турците и търсят помощ дори от

неверниците, за да се освободят от властта на негово величество султана. Все пак такова открито говорене по този въпрос силно подразни Ибрахим. Той беше “роб на султана”*, как смееха тези мръсни, пустинни псета така да говорят срещу “сянката на Аллах на земята”?!

- Ти! - обърна се емирът към Ибрахим и помръдна главата си, за да може по-добре да го види. - Знаеш ли езика на неверника?

Ибрахим поклати глава в знак на съгласие. В следващия момент съжали, защото трябваше да предава между двамата разговор, който го караше да негодува.

Подозрението на Ибрахим, че французинът е шпионин, напълно се оправдаха. Преди да започне да превежда, младият еничар се опита да се представи.

- Ваше величество, аз съм Ибрахим.

Шейхът грубо го прекъсна и показа и на него кебапчестите си пръсти, отрупани със злато.

*другото име на еничарите е било капъ колу (капъ кулу - капъ - порта, кул - роб), което означава “роб на Портата и султана”

- Да, да, да! - каза той. - Ти си Ибрахим. Попитай този дали мога да разчитам на тяхна помощ, ще подкрепят ли най-смелите воини в света - моите пустинни бойци?

Ибрахим се усмихна иронично. Еничарите много пъти се бяха срещали с арабите, но “пустинните лъвове” нямаха нито една победа. Всички араби изпитваха ужас само при споменаване на корпуса на еничарите или както арабите ги наричаха “кучетата на войната”. Имаше защо арабите да се страхуват от “робите на султана”. Те се отнасяха жестоко към пустинниците, избивайки и жените, и децата им. Еничарите смятаха арабите за половин хора, груби и диви, безпросветни и ограничени. За тях най-добрият начин да те уважава арабин е да го превъзхождаш и заплашваш.

Това, че емирът прекъсна Ибрахим, му спести неудобството да се представи и да разкрие, че е “роб на Аллах”.

Разговорът между емира и френча не вървеше гладко. Фейзула опитваше да го изнуди за някакви пари и пушки, а льо Комб се държеше така сякаш не знае за какво става въпрос. Тъй като разговорът не вървеше в очакваната от Фейзула посока, той реши да покаже добрата си воля на чужденеца. Посочи на французина мястото точно срещу себе си. Така емирът щеше да седи на високо, а льо Комб - в ниското точно срещу него. Напълно пренебрегнат, Касим седна отдясно на французина, а Ибрахим - отляво. Ибрахим и Касим бяха с гръб един към друг, но българинът се обърна така, че да може да превежда на французина.

За да покаже уважение към гостенина и да му засвидетелства добронамереност, шейхът плесна с късите си пълни ръце. Явно командата беше упражнявана много пъти, защото изневиделица се появиха няколко загърнати в цветни шлейфове жени, които смирено започнаха да сервират храна. Пред господаря на оазиса беше поставена огромна паница от ковано злато с много красиви орнаменти. Тя беше пълна с ориз. Оризът не беше бял, както Ибрахим очакваше, а жълт. Из шатрата се разнесе ароматът на някаква странна източна подправка, която може би идваше от загадъчната и мистична Индия. Друга една голяма купа с печени птици се появи и също бе поставена пред емира.

Ибрахим не можеше да определи дали жените са прислужници, или част от тридесетте жени на Фейзула, но си личеше, че в семейството цари желязна дисциплина и организация. Докато другите сервираха вечеря и пред останалите гости, като, разбира се, започнаха от везира, една от жените поднесе дълбок меден тас на емира, а на рамото си имаше преметната бяла кърпа. Фейзула потопи ръцете си в съда и отми мръсното от тях. Въпреки това “измиване”, те му бяха все така мръсни, като оставиха черен отпечатък върху бялата кърпа, и под ноктите му все още се виждаше мръсотията. Всичко това въобще не впечатли владетеля на оазиса. По всичко си личеше, че той вече се чувства готов да засвидетелства добрите си намерения на госта си и на една нация, която според него щеше да му отпусне злато и пушки. Фейзула бръкна с дясната си ръка в ориза и между пръстите си оформи нещо като топка, която продължаваше да мачка. Арабите смятаха, че лявата ръка е нечиста, затова се хранеха само с дясната. След това направи знак на льо Комб да отвори уста. Французинът не разбра какво става и какво трябва да направи. Той се обърна към Ибрахим.

- Но какво иска той?

- Каза да отвориш уста.

С невярващи очи французинът отново се обърна към емира. Усмихнатият старец продължаваше да мачка ориза в мръсната си ръка и правеше знак на льо Комб да отвори уста. Ужасен, французинът се обърна отново към Ибрахим.

- Длъжен ли съм да му позволя да ми даде храната в уста? Може ли да я взема и сам да я лапна?

- Не го прави! Така ще го обидиш!

- Какво да правя? - попита пак в отчаянието си французинът.

- Нищо, яж! -каза му българинът.

Льо Комб се примири, протегна врат към емира, който вече беше направил ориза между пръстите си на каша, а той посегна и го постави дълбоко в устата на французина. Европеецът се опита да сдъвче ориза, но се виждаше, че едва се сдържа да не повърне. Лицето му почервеня. Льо Комб продължаваше да дъвче с изражение на погнуса, но по всичко си личеше, че няма да може да преглътне. Опита да глътне, но топчето, явно отново се върна в устата му. Той бързо се обърна към Ибрахим, а в очите му се четеше въпрос.

- Повърни, той няма да ти се обиди - каза еничарът.

Льо Комб се обърна и повърна направо на земята. Гледката беше прелюбопитна за арабите, които се бяха надвесили и следяха всяко действие на французина. Това, че той повърна, ги хвърли в екстаз и видимо много ги зарадва. Те се смееха с беззъбите си усти и сочеха европееца, като си обясняваха един на друг какво бяха видели като че ли имаше някой, който да не е видял.

Льо Комб още не се беше съвзел от неприятното усещане, когато Ибрахим се наведе над него и каза:

- Емирът очаква да направиш същото за него.

- Какво? - избухна французинът и погледна към емира, който беше зейнал насреща с беззъбата си уста. Гледката беше страшна. Фейзула имаше най-много два-три зъба, които блестяха със странна светлина на фона на черната му паст.

Льо Комб не успя да издържи на гледката, която представляваше старецът. Той се дръпна назад ужасен. Тази реакция предизвика бурен истеричен смях у арабите, които от удоволствие започнаха да се търкалят по земята.

- Длъжен ли съм? - попита французинът. Явно беззъбата уста на шейха беше много дори за един шпионин.

- Да! - потвърди Ибрахим.

Льо Комб загреба ориз и бавно започна да го мачка между пръстите си. Арабите се съсредоточиха и внимателно следяха странната гледка, която представляваха двамата мъже. Емирът, с отворена уста, очакващ с нетърпение хапката ориз и льо Комб, който продължаваше да мачка топчето и се чудеше как да му я подаде.

- Хайде! Хайде! - нетърпеливо каза емирът. Чакането с отворена уста беше започнало да го уморява и изнервя.

- Хайде! Направи го! - каза на английски Ибрахим.

Льо Комб се притесни и плахо подаде ръка към устата на емира. Той като хипнотизиран гледаше езика на емира, който жадно се въртеше в устата му. Французинът се стремеше да подаде ориза в устата на емира, без да го докосне. Когато изпъна ръка, той за миг се спря, за да помисли как да пусне топчето в устата от разстояние. Шейхът като че ли очакваше точно това. Той “изстреля” главата си и лапна почти целите пръсти на льо Комб. После бавно, облизвайки ги, изтегли главата си.

Това още повече отврати французина. Той изтегли пръстите си, по които висяха лигите на шейха и зрънца ориз. Толкова го беше гнус, че се чудеше какво да направи. Опита се да изтръска ръката си, но не можа.

Арабите в шатрата отново се въргаляха по земята от смях и възторг. Единствено сериозни от тях останаха емирът и везирът, които наблюдаваха действията на французина с пронизващи погледи.

- Кажи на палячото да си избърше ръката в дрехата.

Ибрахим предаде думите, но льо Комб отказа да се обърше в единствения си костюм цвят каки.

- Що за дреха е това, като не може да си избършеш ръцете в нея?! - възмути се емирът.

След това господарят с бавно движение заметна бурнуса си над масата и подаде долния му, влачещ се по земята край на французина. Дрехата беше мръсна, с полепнал по нея пясък и мръсотия.

- Избърши ръцете си в нея! - каза Ибрахим на французина.

- Но това е много мръсно?!

- Не се дърпай! Избърши се!

Французинът се избърса с погнуса.

Очите на везира и ма емира бяха ледени. Те изпитателно оглеждаха мъжа пред себе си. Личеше си, че са разочаровани. Бяха очаквали този мъж да им донесе злато и пушки и мислеха, че е шпионин на френския “крал Слънце”, но държанието му не им харесваше.

- Попитай французина какъв е! - с мазна усмивка на лице, но все така с ледени очи, попита емирът.

- Емирът пита какъв си? - преведе българинът.

- Аз съм най-великият воин на света! - гордо отвърна льо Комб, като смешно изпъчи слабите си гърди.

- Сигурен ли си, че искаш да му кажа точно това? - попита за всеки случай Ибрахим.

- Да, да кажи му го! - глупаво настояваше французинът.

Ибрахим преведе на емира, а думите му “хвърлиха” арабите отново

на земята от смях. Льо Комб беше възвърнал самообладанието си и сега не му харесваше отношението на арабите към думите му. Тук той показа накърненото си самолюбие, като извика на арабски точно толкова ясно, колкото всички да го разберат:

- Кажи на тези, че ще победя всеки един от тях!

Хората в шатрата, освен емира и везира, не възприемаха сериозно думите на французина. Те се кискаха все по-силно и истерично.

- Какво иска да каже той? - с леден тон в гласа попита емирът. - Попитай го какво иска да каже?

- Нищо, господарю! - за да избегне конфликта, каза Ибрахим. Ролята на дипломат му беше толкова непривична, но все пак осъзна, че тримата са в изключително неизгодна ситуация. Не желаеше думите на французина да ги вкарат в конфликт с арабите. Пустинята отсичаше пътя им за отстъпление, а броят на враговете им отнемаше всеки избор. Съжали, че беше оставил арабската си сабя. Сега на кръста му висеше само късият йеменски нож. Касим също носеше само йеменски нож, а льо Комб беше съвсем без никакво оръжие.

- Не питам теб, как се казваше? - остро каза емирът на еничара.

- Ибрахим.

- Не питам теб, Ибрахим! Този неверник ни обижда в собствения ни дом!

- Не, господарю, той не знае какво говори!

Докато льо Комб все още викаше и предизвикваше околните араби, а Касим се беше свил, Ибрахим се опитваше да успокои емира, но той държеше да изтъкне колко обиден се чувства. Младият българин така и не успя да го омиротвори. Най-накрая, с неочаквана за тялото му пъргавина, емирът се изправи на крака. Мигновено всички замлъкнаха. Това беше закон за арабите.

- Синове на пустинята, този чужденец ни обиди! Ние го посрещнахме като брат, а той твърди, че е най-добрият воин на света, по-добър от вас, орли мои!

Тук арабите шумно изразиха своето възмущение.

- Как да отговорим на това, лъвове мои? Какво да кажем на този френч?

Тук виковете на арабите станаха още по-силни. Чуха се предложения да го убият на мига, а други искаха да се бият с него и да го победят.

- Да, синове мои, нека един от вас стане и защити нашата чест и нека Аллах, справедливият наш бог, подкрепи десницата му!

Арабите се развикаха и всеки назоваваше различно име, на предпочитания от него воин, който да защити честта им.

Льо Комб вече мълчеше и без да разбира какво се случва, се оглеждаше тревожно.

- Какво става? - попита той Ибрахим.

Еничарът не смяташе да му отговаря. Той внимателно следеше случващото се, за да може да направи така, че битката да бъде избегната.

Един млад арабин, когото другите избутаха напред, започна да съблича бурнуса си и остана с бяла дреха от две части. Арабинът се обърна към емира.

- Ваша святост, с какво оръжие ще бъде битката?

Емирът се обърна към Ибрахим:

- Попитай гяура с какво оръжие ще се бие?

Ибрахим не беше виждал льо Комб с оръжие. Едва сега се сети, че французинът нямаше нито пушка, нито сабя, дори не го беше виждал с нож.

- Как с оръжие? Искам да се бием без оръжие!

Ибрахим вече започваше да се дразни от безотговорността на французина. Първо неговата голяма уста и липсата му на такт ги бяха вкарали в тази ситуация, а освен това сега настояваше да се бие без оръжие. Като гледаше слабите му рамена, еничарът осъзна, че може да повали самохвалкото само с една плесница с ръка в главата, от тези дето пехливаните си удрят за загрявка. Така че настояването на льо Комб да се бие без оръжие му се струваше пълно безумие. Ако беше точен стрелец, той все пак можеше да има шанс, но в бой или в битка беше загубен.

- Помисли пак! - каза Ибрахим, като се приближи до французина, за да може да избегне шума и “приятелят” му да го чува по-добре. - Не бъди глупав, не настоявай да се биеш с този мъж!

Ибрахим погледна към арабина, който беше застанал неподвижно и чакаше да чуе оръжието, с което ще се проведе битката. Той беше по-висок от дребничкия французин и въпреки че беше облечен си личеше, че има силно тяло, което напираше под бялата му дреха. Срещу такъв противник льо Комб нямаше как да спечели. Разбира се, арабинът щеше да е лесна плячка за Ибрахим и българинът дори премисли няколко начина, по шито би го победил, но после се сепна. Сега не беше време за мечти.

- Господине, пак ви умолявам, откажете се от бой с голи ръце! Противникът ви е по-висок и силен от вас! Не виждам как бихте могли да го победите!

- Не, вече казах! - отговори льо Комб и недоволен се отдалечи от българина, и започна да се приготвя за битката. - Ако се бием с оръжие, ще го убия, а така ще проваля и мисията си! Трябва да се боря с него.

- С какво оръжие ще се проведе битката? - отново попита емирът видимо раздразнен, че въпросът му дълго време бе останал без отговор.