Еничар

Взе оръжията на нападателя и ги втъкна в пояса си. Там прибра и кесията и се измъкна в коридора. Беше особено внимателен, защото се сети за сянката, която беше мярнал преди да влезе в килията на Инокентий. Прииска му се да се обади на приятеля си, но се притесни, че може да насочи преследвачите към него. Затова, по най-тихия начин, сбогувайки се мислено, напусна манастира. Реши да прескочи стената от страната на ратайската порта. Пътят, минаващ през тази порта, водеше до най-близкото село Арапово. Оттам имаше път, който водеше до Станимака. Трябваше да бъде много внимателен. Дуварът на манастира беше висок три-четири човешки боя. За да го прескочи, се покатери по обора на животните. Много внимателно се изправи върху дебелата стена. Огледа се и видя, че наоколо няма други преследвачи. Скочи в един висок бъз, който растеше близо до оградата на манастира. За да омекоти падането, направи кълбо. Внимаваше да не се нарани с ножа и пистолета, които бяха втъкнати в пояса му и чиято приятна тежест чувстваше непрекъснато. Дебелият ямурлук също го предпази. След като се изправи на крака, провери дали всичко е наред и се опипа дали някъде не се е ударил.

После тръгна към селото. Избягваше да върви по пътя, направен от каруците. Знаеше, че ако преследвачите му го гонят или му направят засада, тя ще е някъде по пътя. Той се движеше покрай пътя, за да не се загуби в мрака и да не навлезе в нивите, където можеше да затъне. Бързаше. Знаеше, че от това колко е бърз зависи дали ще оживее. Потерята, рано или късно, щеше да открие човека в килията му и тогава щяха да го преследват още по-ожесточено, с единственото намерение да го убият. Те сигурно имаха коне и тогава доста бързо щяха да го настигнат.

“Дали Инокентий ще успее да запази в тайна, че съм тръгнал към Станимака?” - това беше мисълта, която го притесняваше. Ако тичаше, по развиделяване щеше да е в града, затова вече не ходеше, а тичаше.

Радваше се, че няма почти никакъв багаж. Чудеше се какво да прави със заръката на Инокентий. Реши засега да задържи жълтиците и да ги върне след време. От тях зависеше дали ще оцелее.

Съвсем скоро се оказа в Арапово. Отначало мина по висок каменен мост. През селото минаваше път, който след това се разделяше. Наляво пътят водеше към Станимака. Всеки четвъртък в града ставаше голям пазар, на който се стичаха както селяните от равнината, така и чобаните от Родопите. В Станимака беше мястото, където широката и плодородна Тракийска равнина се срещаше с величествената планина - Родопа. Тук се обменяха стоките, произведени в равнината и планината.

Петко спря, обърна се и погледна по посока на планината, към Станимака. Знаеше, че градът е голям и все някъде щеше да успее да се скрие. Но пък там никого не познаваше, а и щеше все така да е близо до Боляровия хан и до селата, от които бяха потераджиите. С това рискуваше пак да го открият. А и Станимака беше в дефиле. Там щеше да е като в капан. Без да мисли, пое надясно и тръгна по пътя в противоположна посока. Никой нямаше да го потърси по този път. Беше сигурен, че преследвачите му ще се насочат към Станимака. А и не знаеше дали Инокентий нямаше да се изпусне и така, без да иска, да го издаде. Тази посока водеше към Цариградския път. Петко тичаше, но беше много внимателен. Оглеждаше се, защото знаеше, че понякога нощем се движат групи от конни заптиета. Те охраняваха пътищата, проверяваха керваните и окъснелите пътници да не возят контрабанда и ги пазеха от разбойнически шайки.

Вече беше доста уморен, когато стигна до първото село - Прангите. Смяташе се, че точно тук е починал Патриарх Евтимий Търновски. За да не го открият, излезе от пътя, който минаваше през селото. Ако минеше по пътя, щеше да разлае кучетата и да събуди хората и ако утре някой разпитваше, те щяха да му кажат. Затова реши да обиколи. Мина през къра. Обиколи селото от лявата страна, където имаше рядка горица. Тя му послужи за прикритие и в същото време не беше много гъста, за да могат да го изненадат. След като обиколи селото, отново излезе на пътя и продължи. При обиколката загуби доста време, но беше сигурен, че това ще му бъде много добра защита срещу преследвачите.

Отново тръгна по пътя, като вече почти не се криеше. Изведнъж, в мрака зад себе си, почувства огромна черна сянка. Стъписан се обърна рязко. Присъствието на нещо огромно и черно го накара да се вцепени. Стоеше и като че ли очакваше да види смъртта право в очите. От мрака изплува фигурата на огромен черен конник. Той беше наметнат с дълъг черен развяващ се плащ, а краищата му сякаш се разтваряха в мрака. Конят под огромния ездач също беше огромен. Той беше черен като нощта и явно беше рожба на мрака. Огромната фигура сякаш изплувала от мрака и безформената тъмна маса доби очертания. Като че ли мракът създаде и роди огромният конник. Едва когато “сянката” се приближи, Петко разбра защо не беше чул и усетил по-рано препускащия конник. Ездачът не се движеше, а все едно летеше в мрака. Въздействието на безшумно придвижващата се грамада беше потресаващо. Едва когато конникът съвсем се приближи, Петко разбра каква е причината за това. Копитата му бяха овързани с дебели парцали, които приглушаваха звука на препускащия кон. Така той приличаше по-скоро на призрак. Конят се изправи пред Петко и чак тогава си пролича всъщност колко е голям. Но това, което най-много стресна младежа, бяха очите на конника, които го наблюдаваха изпод дълбоката качулка. Това бяха два изгарящи въглена, които като че ли прогаряха дупки в младежа.

Петко се почувства разкрит и уловен. “Сянката” беше успяла да го улови, а той се чувстваше като малко виновно дете пред майка си.

С рязко движение тайнственият конник смъкна качулката си. Това, което се разкри, беше страшно. Лицето на човека беше грозно, със страховит белег, който го разсичаше по диагонал. Младежът така и не разбра дали конникът го гледа с омраза или белегът и дълбоките бръчки му придаваха този суров и зъл вид. Без да казва нищо, мъжът гледаше Петко, който беше отскочил от пътя, за да не бъде стъпкан. Той също гледаше конника и не можеше да помръдне.

Изведнъж, без да каже и една дума, конникът пришпори коня и като демон, почти безшумно, се понесе по пътя надолу. Все така, като замаян, Петко проследи изчезването на тайнствения среднощен конник. Не знаеше какво да мисли. Дори не беше имал време да се скрие. Когато мракът изцяло погълна конника, Петко въздъхна, като че ли току що се беше разминал със самата смърт. Едва сега си даде сметка, че не беше имал време дори да се уплаши. Не знаеше какво да мисли за тази тайнствена среща, затова продължи по пътя си. Човекът явно не искаше да бъде чут и забелязан, затова беше увил парцали около копитата на коня си. Петко също беше съгласен да забрави за срещата.

Докато вървеше, постепенно започна да се развиделява. Движеше се все на изток, към изгрева и постепенно виждаше как мракът около него се разреждаше и се превръщаше в здрач, а пътят напред ставаше все по-светъл. Крайно време беше да се скрие. За съжаление всичко наоколо беше равно и не виждаше къде може да се подслони. На всичко отгоре срещна селяни с каруца, които явно отиваха да работят на някоя по-далечна нива или пък бяха тръгнали за Станимака. Те го бяха забелязали и всеки негов опит да се скрие щеше да им се стори подозрителен.

- Сполай, пътниче! - поздравиха те.

- Сполай ти, байно! - вежливо отвърна Петко. Вече нямаше какво да губи. Молеше се селяните с каруцата да завият час по-скоро в нивите и да не продължат към Станимака, защото там потераджиите щяха да ги разпитат.

- Откъде по това време? - попитаха любопитно селяните. Беше странно толкова рано някой да ходи по пътищата.

- Пътник съм - отговори стегнато пандурът. Знаеше, че този отговор няма да ги задоволи, но каруцата вече беше отминала и нямаше време повече да говорят.

- Ай, сбогом! - махна с ръка селянина, който седеше на капрата.

- Със здраве! - отвърна Петко.

След като каруцата отмина, излезе от пътя и тръгна през къра. Петко въздъхна с облекчение. За да не буди подозрение, трябваше да изчака още малко. През деня движението по пътя беше много голямо и нямаше толкоз да бие на очи. Избра място край пътя, обрасло с храсти. Ямурлукът му беше толкова голям, че легна и се зави с него. Беше минала една от най-дългите нощи в живота му. Досега не беше чувствал умора или нужда за сън, но изгряващото слънце го стопли и той разбра колко е уморен. Постави едната си ръка на дръжката на пищова, а другата - на ножа, и заспа.

Сънува лоши сънища. Някакви картини бързо се сменяха в съня му. Реалността се беше смесила с ада. Ту си спомняше как беше блъскал главата на нападателя в тавана и стената, ту се биеше с дяволи или го преследваха чудовища.

Стресна се и силно подскочи. Беше извадил пищова и се оглеждаше разтревожен, но скоро разбра, че сънят му го е събудил, а не враг. Стана и се протегна. Върху ямурлука се спеше много удобно, но все пак младото му тяло се беше схванало. Преди да излезе на пътя, размачка краката си. Боляха го, а от многото тичане се бяха подули и цървулите го стягаха. Раздвижи се още малко и отново тръгна…

КОЗБУНАР

Слънчевият лъч бавно се движеше из стаята, докато най-накрая не полази по лицето на спящия мъж. Снопът светлина се процеждаше през една дупка, която като че ли нарочно беше пробита в дебелите дървени капаци, спуснати над прозорците в стаята. Кепенците бяха плътно затворени, за да не пропускат слънчевата светлина и вътре, въпреки че беше икиндия, цареше дрезгав полумрак. Освен светлината, кепенците спираха звуците и шума от ежедневната къщна работа, а също така пазеха да не може да се види какво става в къщата, кога по нощите още свети, кой кога ляга и кога се прибира стопанинът. При отбрана на къщата сигурно щяха да пазят и от куршуми. А къщата, в която спеше младият мъж, беше строена като крепост. Стените бяха каменни и дебели, а черчеветата и капаците така майсторски направени, че в стаята не се чуваше нищо.

Досадният слънчев лъч попадна върху носа на мъжа. Светлината направи така, че носът му грейна като фенер. Това го накара, както си спеше, да свъси вежди, за да се предпази от светлината. Леглото, в което лежеше, бе огромно и дори когато той беше легнал в него, изглеждаше празно. Всъщност това не беше легло, а голям дървен нар, върху който можеха да легнат поне четирима големи здрави мъже. Мъжът не можеше да се събуди и понеже не се сещаше да се обърне, продължаваше да се мръщи и някак смешно да движи носа си.

Най-накрая не издържа и се събуди, изправи се и започна да се оглежда. Явно бе свикнал само за миг да преминава от сън в будно състояние. След като огледа стаята и разбра къде се намира, той се отпусна и успокои. Лягайки назад, слънчевият лъч отново попадна, но този път върху окото му. Сега се сети защо се бе събудил и откъде идваше тази тревожност. Бавно и с неохота се изправи. Леглото тъжно изскърца, стенейки под тежестта му. По всичко си личеше, че се бе прибрал късно през нощта или дори рано сутринта. Той се изтегна, а после отиде до прозореца, погледна през дупката и внимателно огледа целия двор. А това, което виждаше, беше най-странният двор в селото и въобще във всички села наоколо. И всички хора, които минаваха покрай дувара и двора на Велко Шейтана, цъкаха и клатеха глави.

След като огледа голямата порта и малката вратница вляво от нея и се убеди, че в двора няма никого, насочи погледа си още по-наляво. Там се виждаше голям, прав като струна, кирпичен дувар, който отделяше имота на Велко Шейтана от този на неговия брат близнак Георги Шейтана. Там, в двора на брат му, кипеше оживена дейност и беше озвучен от глъчката на много гласове, от домочадието на чорбаджията. Не ги чуваше от тук, но знаеше, че е така.

След като се убеди, че всичко е наред, Велко, защото това беше самият Велко Кехая, се изправи пред един долап с двойна врата. Отвори дясното крило. Отляво имаше дрехи от шаяк, навуща, кафтан и ентерия от нов плат. Въобще, обикновените селски дрехи на заможен човек. А отдясно, закачена на пирон, висеше пищна носия с червен пояс, каквато никой в селото не бе виждал. Тя беше от наситен лилав цвят, с жълти, бели и черни гайтани. Такива дрехи носеха само най-богатите арменци в Империята на падишаха. Бяха наредени и кожени колани с много украси, с железни и месингови капси по тях. Това бяха силяси. Те бяха широки и здрави и придаваха застрашителен вид на човека, който ги носи, като показваха, че той е силен и изключително властен. И си личеше, че в кожения колан са втъквани пищови, ятагани, ханджари и ножове. Имаше място и за барутница, за торбичка огниво и всякакви други неща. А горе, над тази носия, имаше дървена поставка, на която стояха три различни шапки. Първата беше мека, с голям бял пискюл, от тези, които се носят на юг, в Гръцко. Втората беше висока почти лакът, не като онези високи чобански гугли, които всички носеха. Каук, така се наричаше този вид шапка. Това беше турска шапка, каквато се носеше, но никога само така. Каукът беше висока шапка, в основата на която се навиваше чалма. Третата шапка беше най-обикновена, от стригана агнешка мериносова кожа, от тези, които носят всички по-богати българи, но от най-скъпите и майсторски направени.

Велко се изправи пред долапа и съблече дрехите си. Вечерта се беше прибрал късно и преди да легне, не бе успял дори да се съблече, толкова уморен беше.

Като се наведе да изуе потурите си, тежко изпъшка. Съблече се и внимателно сгъна всичките си дрехи, като ги постави внимателно от дясната страна на долапа. След това огледа униформата си, помилва нежно пищова, ятагана и пушката, които бяха поставени най-вътре в дълбокия долап. Откачи само камата. Тя беше красиво и много скъпо оръжие. Острието беше тънко и блестящо, много гъвкаво и можеше да се огъва така, че върхът му да сочи настрани, но беше много здраво и като го пуснеш, веднага се връщаше в изправено положение. Неведнъж Велко го беше кръстосвал с други оръжия и ги бе наранявал, защото острието на камата му беше хищно и като че ли искаше да сече чужди остриета, но на него нищо му нямаше. И когато пуснеше рязко острието, след като го беше огънал, се чуваше ясен звук. “Това е звукът на смъртта!” - обичаше да казва Велко Кехая. Огромният мъж много държеше на тая кама и никога не се разделяше с нея. Канията беше месингова, богато инкрустирана и винаги така излъскана, че блестеше като златна. Дръжката беше от благородно скъпо дърво - черен като перата на гарван махагон. Дървото също беше гладко, излъскано и много фино украсено със слонова кост. По острието и дръжката имаше изящно изписани някакви букви, които представляваха неотменна част от камата.

Сега Велко взе камата и я постави върху големия миндер. Извади дрехите от лявата страна на долапа и ги облече. Младият мъж вършеше всичко с такъв замах, че си личеше, че е човек свикнал да командва и да му се подчиняват. Всяко негово движение излъчваше сила и въпреки че го правеше бавно, без да бърза, видно бе, че в него има спотаено напрежение. Нещо в движенията на мъжа показваше, че ако се наложи, той може да бъде много бърз и решителен.

Най-накрая облече и елека си, кафяв с черни гайтани, а под него се подаваше бялата му като сняг риза с ниска яка, която обгръщаше якия му като на бик загорял врат, който контрастираше на яката. Накрая втъкна камата в силяха си, така че дръжката й леко да се подава под лявата част на елека.

След това Велко затвори дървената вратичка на долапа. Огледа одаята*, за да се увери, че нищо не е останало неприбрано. След това се приведе, премина през вратата и излезе в коридора. Къщата беше на два ката. Горе имаше две големи одаи, а помежду им - голямо помещение - софа. В единия край имаше не много широка дървена стълба, която стръмно се виеше надолу. Това беше голяма, но много просто устроена къща. Софата - помещението за посрещане на гости, за хранене и живеене, беше в средата, а отляво и отдясно бяха помещението за господаря и мъжете - селямлък, и това за харема и жените на господаря - харемлък. Долу се намираха складове, кухни и помещения за прислугата. Човекът, построил къщата, беше държал тя да бъде здрава като бойна крепост, затова я беше изградил от камък. Стените бяха дебели. На всеки прозорец имаше дебели железни решетки, а вътрешната стълба беше нещо нечувано за къщите от съседните села. И много хора бяха идвали да видят това чудо невиждано.

Долният кат беше с тесни прозорци, подобни на бойници. Вдясно имаше вътрешна врата, която водеше към помещението на прислугата. За да се стигне до голямата кухня, се минаваше през дълъг и тесен коридор. В кухнята имаше щерна** - друго също нечувано преимущество за къщите в този край на Империята.

*одая - тур. стая

**щерна - вътрешен водоизточник

Другото нещо, по което си личеше, че къщата е строена като крепост, се видя, когато Велко излезе на двора. Той премина през малка врата, която беше единственият вход на къщата. Велко огледа къщата с погледа на стопанин, който отдавна не я е виждал, но доволен от положението, в което я заварва. Потупа приятелски неомазаните топли камъни на долния кат на къщата, както би потупал врата па хубав, чистокръвен ат. След като огледа къщата, Велко погледна към това, което предизвикваше недоумението на всичките селяни от Козбунар. А това беше посадената трева. Да, целият двор беше оставен да бъде обрасъл с трева, която постоянно се косеше. Никой, особено по-старите селяни, не можеше да приеме как така двор, който може да бъде засаден, ще бъде оставен да буренясва. Всички знаеха, че земята, заради която предците им бяха жертвали живота си и години наред бяха събирали пари, за да я купят, е най-ценното нещо. За тях земята беше майка. Тя ги хранеше, осигуряваше бъдещето им и някой ден пак тя щеше да ги прибере. Земята за селяните беше по-ценна от злато. Всичко, което можеш да купиш с пари, земята може да ти го достави и пак ще ти остане тя. А Велко - здрав, прав мъж, бе оставил земята ей така. Половината село веднага го нарекоха нехранимайко и пройдоха и всички смятаха, че не е съвсем добре с главата. “Или е луд, или гламав” - казваха те, когато привечер се събираха в механата да пийнат по една ракия. Велко беше любима тема и обикновено след като свършеха да обсъждат нещата, които се бяха случили през деня, захващаха темата за младия кехая. А, че Велко не беше наред с главата, личеше по това, че той често се запиляваше нанякъде, изчезваше за дълго и никой не го виждаше. Говореше се, че се скривал в къщата си и не се показвал, защото странна и непозната болест го моряла и само брат му се грижел за него. Други твърдяха, че всъщност младият и силен мъж обикаля из големите градове, където ходи по леки жени и води нехубав живот. Казваха, че са го виждали често във Филибе и Станимака и дори чак в Русчук (днес Русе). Никой не вярваше, че може да е бил по работа. “Харчи парите на баща си Въльо Шейтана - казваха хората, а други отговаряха: Свършили са се вече парите на стария чорбаджи Въльо! Сигурно брат му, чорбаджи Георги, му ги дава!”

Говореше се, че са виждали Велко като луд да се скита по баирите и из тъмните усои. Повечето му съселяни пред него го наричаха чорбаджи Велко, но обикновено, щом ги отминеше, се смееха и кълчеха, за да покажат на другите, че не могат да приемат луд пройдоха да им бъде чорбаджия. “Не ни стигат изедниците дето пият кръвта ни, ами и тоя” - така си мислеха най-бедните от тях и всеки мечтаеше да бъде на негово място или поне така да живее. Повечето от тях натъртваха на “чорбаджи”, когато се обръщаха към младия мъж, като че ли да покажат, че не го приемат за такъв и всеки беше сигурен, че той няма пари дори колкото тях. Никой не го беше виждал да работи или поне да води сметки. Та какъв чорбаджия може да бъде такъв човек? Какво уважение можеха да му имат? И не се бояха от него, въпреки че осанката му беше внушителна и винаги ходеше с втъкната кама в пояса си. Но всички виждаха, че това е по-скоро играчка, която се дава на дете да си играе, отколкото истинско оръжие. И бяха сигурни, че Велко никога не я е използвал, а и не може да нарани човек, при никакви обстоятелства. Според тях гигантът беше тих и страхлив луд, затова никой не се впечатляваше нито от размерите му, нито от “оръжието”му. Той беше огромен, широкоплещест, с бичи врат и огромна глава. Ръцете му бяха огромни, а свитият му юмрук беше с големината на обикновена човешка глава. Но най-страшно от всичко беше лицето му. Очите му бяха черни като въглени, но в тази чернота като че ли все още имаше огън. Чертите му бяха сурови, което се подчертаваше от дълбоките бръчки. То излъчваше здраве и сила, решителност и желязна воля. “Да се чудиш откъде такова лице у такъв мекушав човек” - питаха се селяните. Лицето му беше като взето назаем от друг човек и въобще не подхождаше на добродушния гигант. Най-страшното в това лице беше широкият грозен белег, който го разсичаше на две части, които сякаш леко се бяха разместили. Именно този грозен белег караше хората, когато говореха с Велко, да извръщат глави не само от неудобство, но и от страх. Белегът придаваше незавършено и зловещо изражение на лицето на “чорбаджи” Велко. Тази уродливост още повече подтикваше съселяните му към неуважение. Имаше стотици слухове за това как и къде слабоумният мъж е получил белега. Върху него те изливаха омразата си към живота и това, че е бил несправедлив към тях. Всеки смяташе, че е достоен да бъде богат и уважаван, а съдбата беше отдала тази възможност на някакъв малоумен и то с белег на лицето. Разбира се, никой не смееше открито да покаже пренебрежението си към Велко, не защото се страхуваха от мъжа, а защото се бояха най-вече от чорбаджи Георги - неговият брат близнак.

Георги Кехая беше най-богатият и уважаван човек в селото. Всички селяни зависеха от него, дали ще им даде работа, ще ги подкрепи ли, или ще ги обрече на мизерия. Чорбаджи Георги, макар и млад, с твърда ръка държеше цялото село. Всички в каазата* знаеха името на козбунарския чорбаджия. То се носеше чак до Станимака. Двамата мъже бяха близнаци, но в очите на селяните Георги, за разлика от брат си, изглеждаше могъщ и властен. Всички се страхуваха от чорбаджи Георги Шейтана, защото беше зъл, помнеше всичко и реши ли да те “гони”, го правеше до край. Той имаше много земя и аргати, а стадата му нямаха брой.

*кааза - териториална административна единица в Османската империя, отговаря на околия в България.

Двамата братя живееха в две къщи близнаци, с еднакво големи порти и вратници отстрани. Умен беше баща им чорбаджи Въльо и изгради еднакви къщи за синовете си, и всичко подели по равно, но лудият Велко отстъпи всичко на брат си и така го направи още по-богат. Георги се грижеше за брат си и както казват, даваше му пари за харчлък. Въпреки че къщите бяха еднакви, в лявата не живееше никой освен самият Велко, капаците на къщата бяха винаги спуснати, никой не го посещаваше и нищо не се знаеше за него.

Никой никога не беше виждал Велко ядосан или да повиши тон, и макар и уродлив, той се усмихваше с блага усмивка на всеки, когото срещнеше и спираше да си поговори с всеки селянин.

В дясната къща, за разлика от лявата, винаги цареше оживление. Портата по цял ден стоеше отворена. Много ратаи се грижеха за големите стада с овце и кози. Слугите и ратаите, както и стадата, бяха безчет. Нямаше момент, в който в двора да не се върши нещо, а дворът беше огромен. И докато в левия, върху окосената трева, Велко разхождаше единствено коня си, в десния имаше много обори, градини и хамбари. Освен всичко останало имаше и много цветя, което показваше, че стопанка с вкус към красотата шета из къщата.