Еничар

Бен Йохай се беше разпалил и последните думи каза на висок тон и с особен блясък в очите. Той зададе въпрос, но Ибрахим знаеше, че не очаква отговор.

- Ако всичко свършва със смъртта, казва се в кабала, то човек няма защо да обуздава своите нагони и да задържа желанията си - продължи все така пламенно равинът. - Извън земните закони за него няма други, които да го ограничават. Доброто и злото, правдата и неправдата еднакво се смесват и унищожават. И именно тук законът за превъплъщаването идва да докаже съществуването на висшата справедливост, царуваща над всичко. Идеята за прераждането позволява на кабала да съгласува висшата правда с условията на земния живот и само тя разкрива на човека безкрайното поле за самоусъвършенстване и напредък.

Въпросът за съдбата и свободната воля на човек от години интересуваше Ибрахим. От отговора му зависи колко свободен и силен ще се чувства воинът. Мавляна ги беше запознал с официалното мнение на исляма по този въпрос.

Един ден бен Йохай му разказа за предопределението и свободната воля.

- Според кабала животът на човека и в астралния и във физическия свят се регулира от провидението, от волята му, от съдбата и от предопределението. Следователно провидението се грижи за хората. Съдбата това са закони, които са необходими и неумолими. За непосветените съдбата е слепият случай. Всъщност всеки случай има своите причини, следователно съдбата е победа на инстинкта над разума. Волята на човека може да клони на една или друга страна и според това той или се подчинява на разума и се възползва от свободата, или се поддава на безсъзнателния инстинкт и става роб на законите на природата. Затова духовно слабите, страхливите и ленивите хора с помрачени от земни мисли души се въплътяват безсъзнателно според предначертанието на провидението и законите на съдбата.

Кабала твърди човек е венец на творението. Неговото тяло е построено според дълбоките тайни на най-висшата мъдрост. Но човек всъщност е своята душа, а тялото е нейната обвивка. Душата се проявява в три образа - нефеш, руах и нешама. Първият от тях съответства на света на материята, вторият - на света на творческите сили и третият - собствено творящия се мир.

За да може една душа да се върне спокойно към своя източник, тя е длъжна предварително да достигне пълно развитие на всички задачи в земния живот. Ако не може да изпълни това условие в продължение на един живот, тя трябва да започне втори живот, но вече в друго тяло.

Кабалистичното учение се заключва в това да не презираме страданията, защото те са необходими за нашия прогрес. Те са подтик за нашето самоусъвършенстване и целта на живота не се състои в насладите, нито дори в земното щастие, а в самоусъвършенстването с помощта на ония божествени сили, които са внедрени дълбоко в нашето сърце и душа.

Бог е центърът, където се събират всички сили на Вселената. В него се съдържат идеите на справедливостта, любовта и добротворството. Той е цел, към която се стремят всички същества - съзнателно или несъзнателно. От тези отношения и стремеж към центъра произлиза всеобщата хармония.

Земният мир е свързан с небесния, небесният - със земния. Следователно земният мир се явява като отражение на небесния. От взаимодей¬ствието и връзката между тези два свята се реализира човекът, чиято душа принадлежи на небето, а тялото - на земята. С любовта си човек свързва двата свята.

“Земният мир е свързан с небесния, а небесният - със земния” - тази мисъл постоянно се повтаря в “Зохар”.

- Учителю, какво представлява “Зохар”?

Бен Йохай явно очакваше този въпрос, затова веднага отговори:

- В кабала, освен Тората или Петокнижието, има още две основни книги. Първата и най-стара книга на кабала се нарича Сефер Йецира - Книга на творението. Основната идея на този труд се заключава в това, че силите, действали при сътворението на света, могат да бъдат използвани от посветените и да спомагат за извършване на магически действия. В книгата 22-те букви от еврейската азбука се разглеждат като творчески елементи и в същото време са представени като имената и същността на Бог. В тази книга, както макрокосмосът - Вселената, така и микрокосмосът - човекът, се разглеждат като продукт от съчетанията и разместванията на тези магически действащи букви.

Сефер Йецира е много трудно за разбиране произведение. Единствено моят учител можеше да чете и да тълкува тази толкова сложна и мистична книга. Когато бях млад, той ме учеше на Сефер Йецира, но колкото повече навлизаше в дебрите на тези знания, толкова по-трудно и объркано ставаше всичко. Голяма трудност е това, че към книгата липсват каквито и да са странични коментари. Откакто учителят ми се пресели в по-горния свят, Сефер Йецира остана загадка за нас и може би част от знанията за нея се загубиха завинаги с неговата смърт.

“Зохар” или “Сияние” е основната книга на кабала. Тя е кръстена на един стих от пророк Данаил 12/З:

“И мъдреците ще сияят като светлината на твореца.”

Тази книга се състои от пет части, преплетени помежду си.

Бен Йохай повдигна един от свитъците, поставени на широката работна маса, върху която никой не се хранеше, а само се пишеше. Върху нея бяха натрупани множество свитъци и книги.

- Това е “Зохар”! - каза той. - А това е “Баир”, което означава “Блясък”! - като каза това, бен Йохай повдигна и показа на Ибрахим друг свитък. - “Зохар” е станала известна на света благодарение на моя род. Отначало това са били откровения на великия тапай Шимон бен Йохай - един мой древен предтеча. Преди да си отиде от този свят, той повикал учениците си и им разкрил тайната на божието същество.

След това бен Йохай започна да цитира думите на своя прадядо с увереността на човек, правил това много пъти:

- “Свещеният старец” е най-съкровеното същество, отдалечено от видимия свят и заедно с това тясно свързано с него. Като творец той е вдигнал седем факела, които светели с неговото сияние и пръскали лъчи на всички страни. Той сам е в тях. Те са стъпала, по които слиза “Свещеният старец”. Те са негови образи. Неговата глава е висшата мъдрост, челото му е милосърдието и т.н.

- Сега слушай най-важното! - каза с особен трепет в гласа бен Йохай. - Някога моят прадядо завещал на потомците си най-скритото знание. Той предрекъл, че някой ден един от нас ще посрещне Месията, когато 66-та година прескочи прага на 6-тото хилядолетие от Сътворението на света. Тази проява трябва да се предшества от някакъв велик акт на изкупление, от религиозен подвиг, който трябва да поемат върху себе си най-добрите синове на народа, способни да достигнат дълбините на тайната мъдрост.

- 6066 година - на себе си каза Ибрахим.

Думите на стареца силно го заинтригуваха. Той се чудеше коя година е в момента по еврейския календар. Беше сигурен, че в момента е 1710 година по Христос.

- За да бъде възстановен Соломоновият храм и портите на рая отново да се отворят за евреите, трябва преди това да се появи Месията. Този, когото християните смятат, че е Исус Христос, а мюсюлманите - Махди. Такова е пророчеството. След като се появи Махди, божият храм ще може да бъде изграден отново и душите на евреите ще намерят път към Бог. Този ден християните наричат Страшния съд, а мюсюлманите - Съдния ден. Ако ти си Махди, всичко това трябва да се случи и ти ще разрушиш света.

Ибрахим вече беше престанал да проверява всеки ден поста пред вратата. Една сутрин по инерция надзърна и за своя изненада откри, че не вижда стража. Обнадежден продължи наблюдението си, но така и не откри постове. Сърцето му заби учестено. Мисълта, че е свободен и във всеки един момент може да си тръгне, го накара да се чувства щастлив. Въпреки това той като истински воин си наложи първо да се убеди, че нещата наистина са такива, каквито изглеждат. Еничарът знаеше, че човек най-често греши, когато реши, че опасността е преминала и именно тогава настъпва разсейването, подценяването и грешката. Затова щеше да изчака още няколко денонощия. Но имаше и още нещо, което го караше да остане. Все още не беше завършил обучението си в кабала. По време на престоя си при равина беше взел твърдото решение да изучи кабала и да се запознае с постулатите на това учение. Освен че му беше интересно, той беше започнал да вижда връзка между мисията, за която Явуз Челик му бе говорил и това мистично еврейско религиозно учение.

Така Ибрахим реши да остане още малко. Сега, когато нищо не го задържаше и не го принуждаваше да остане, младият еничар откри, че беше свикнал да говори с евреина. Без да усети как, равинът бе успял да заинтригува младия българин, дори да го привърже към идеите си и да го пристрасти към разговорите с него.

Може би, защото вече знаеше достатъчно за кабала и беше свикнал с термините и понятията на тайното еврейско учение, последните разговори се струваха на Ибрахим все по-леки и по-интересни и като че ли вървяха към своя край. Явно равинът беше достигнал граница, до която бе решил да разкрие учението на кабала.

- Кабала е ключ към сбора на всички тайни традиции. Всички философи, които изхождат от най-възвишени понятия, до които може да достигне човешкият дух, непременно свършват с кабала. Изучаването на религиите показва, че всеки учител, когато е посвещавал хората и своите ученици, е разделил учението си на две части: едната - скрита под булото на приказки, алегории и символи, беше предназначена за тълпата, а другата - разкрита само на някои избрани ученици, но тя не бивало да се записва ясно и директно, затова се предавала устно, от поколение на поколение.

Ако ти си Махди, трябва да имаш предвид това.

Ибрахим кимна в знак на съгласие. Той не разбираше с какво точно ще му помогне всичко това, но даде знак, че е разбрал.

Един ден Ибрахим предупреди бен Йохай, че е дошло време да се разделят и това ще стане на другия ден. Вече от няколко дни еничарът търпеливо наблюдаваше, но нито веднъж не забеляза някой да стои на пост. Желанието да бъде свободен и притеснението, че е в тежест на стареца, най-накрая над деляха и той реши да продължи по пътя си.

- За да се изучи кабала, е необходимо пълно душевно спокойствие и сърдечен мир. Спокойствието на духа произтича от увереността. Мирът на сърцето се явява като последица от търпението и вярата. Запомни това!

Вечерта преди раздялата Ибрахим реши да попита за Светата книга Инджил. Той знаеше, че евреите са започнали да я пишат и затова искаше да чуе версията на кабала за нейното сътворяване.

- В 586 година преди Христа Юдея попаднала под владичеството на Вавилон. Йерусалимският храм, издигнат още от Соломон в десети век преди Христос, бил разрушен. Всички еврейски духовници и цялата аристокрация, а също така част от еврейския народ били отведени във Вавилон. Попадайки в плен, сред евреите се образувала една група от писатели, които се наричали сеферими или книжници. Те се заели със систематизация на пренесените от Йерусалим “Свещени книги”, в състава на които влизали митове за произхода на света и човека, легенда за история на митически патриарси, разкази за изхода на Египет и митичния пророк Мойсей, псалми, песнопения, молитви, кодекс за богослужения и жертвоприношения. Книжниците разработили основни положения от така наречения Жречески кодекс. Тази основна част влязла в библейските книги Левит и Числа. Така била заложена Тората или основата на първите пет книги на Библията. Тъй като били пет, освен Тора, те се наричат Петокнижие. В тях влизат книгите Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Именно това е основата на свещените книги: при християните - Библия, при мюсюлманите - Коран. Това са първите пет книги от Библията.

Когато в 538 година преди Христос Вавилон бил превзет от персийския цар Кир, той разрешил на евреите да се върнат в родината си. Те се върнали в Палестина с основата на това, което днес трите религии наричат Свето писание, а мюсюлманите - Инджил.

Тази последна нощ изцяло премина в разговори с бен Йохай. Една част от него му говореше, че е благоразумно да поспи, за да може на другия ден да е отпочинал. Трябваше да е готов за големи изпитания. Не знаше какво точно го очаква, нито накъде да поеме. Трябваше му време да помисли какво да предприеме, но разговорът със стария равин не му даде възможност за това. В последно време толкова много се беше занимавал с кабала, че бе забравил, че е воин.

На сутринта Ибрахим се сбогува със стареца и момчето. Беше свикнал с тях. Натъжи се много, но в същото време знаеше, че трябва да продължи по пътя си. Почувства голямата сила на предопределението, която го побутва. Току що беше отворил вратата към улицата. В първия момент светлината го заслепи. Очите му бяха привикнали към постоянния здрач, който цареше в старата синагога. Макар че слънцето все още не беше осветило улиците на Йерусалим, той трудно да се адаптира към светлината. Ибрахим внимателно огледа улицата и особено мястото, където доскоро бе стоял турският пост. Едва след като не забеляза нищо подозрително, прекрачи напред. В този момент се сблъска с шума на улицата. Младият еничар още веднъж се огледа и взе решение. Доколкото си спомняше, трябваше да тръгне наляво по улицата. Този път щеше да го отведе до портата, която отделяше еврейската част на Йерусалим от останалите части. Докато вървеше, мислеше и си припомняше събитията, които го бяха довели до синагогата в еврейския квартал. Металът, който търсеха за изковаването на зу-л-фикр, се намираше в някой от забранените храмове, а такива бяха само два: в Йерусалим - Куббат ас-Сахра и Кааба в Мека. Ибрахим беше сигурен, че Явуз Челик не следваше някаква интуиция, а искаше първо да отидат в храма в Йерусалим, защото беше по-близо. Не беше споделил с Ибрахим какво е решил да предприеме нататък, но еничарът беше сигурен, че пътят им щеше да продължи към родното място на Пророка - Мека. Не знаеше и защо Явуз Челик беше решил да преспят в еврейския квартал в онази злополучна нощ.

Скоро премина през площадчето, на което бяха нападнати в онази нощ. Ибрахим потръпна. Ако някъде все още беше останал пост, той щеше да бъде именно тук. Джелатите сигурно знаеха, че след нападението, ако двамата еничари се търсят, то ще бъде именно на това място. Еничарът забави ход. На това място през деня се образуваше нещо като пазарче. Продавачите нямаха сергии, а разпъваха платнища, на които излагаха стоката си, поставяйки я направо на земята. Доколкото успя да види, това бяха бедни номади, дошли от пустинята. Те предлагаха подправки и всякакви други неща, които младият българин не беше виждал и дори не можеше да определи какви са и за какво служат. Ибрахим огледа внимателно мястото, където бяха прекарали вечерта с пашата. Той се надяваше да види някакъв знак, който да му подскаже нещо за съдбата на Явуз Челик или поне да му помогне да си изясни събитията, които се бяха случили. Беше се съсредоточил доста върху наблюдението си, когато изведнъж в тълпата мерна познато лице. Сърцето му подскочи. Досега мислеше само за това, че навсякъде може да го причаква засада, но не беше допускал, че може да срещне Явуз Челик. Може би учителят му се бе спасил и сега го търсеше? Втурна се към мястото, където му се стори, че бе забелязал познатото лице. Огледа хората, но не успя да види човека, който му заприлича на високия кавказец. Надеждата бързо се смени с отчаяние. Беше му се привидяло. А може би познатото лице не е било на еничарския паша? Ибрахим се сети за Юсуп, който винаги досега в критични моменти от живота му се беше оказвал до него. Може би ангелът му хранител го търсеше? Сърцето му отново заби учестено. Сега търсенето беше по-лесно. Едрият арап гигант щеше да се откроява в тълпата от гражданите евреи и бледоликите араби. Въпреки взирането и обикалянето, не успя да открие сеймена. Все пак продължи още дълго да се върти из площадчето и да търси човека, чийто образ му се беше мернал. След това се отказа. Явно това, което беше зърнал, щеше да остане загадка за него.

Не след дълго премина през портата, която отделяше еврейския квартал. Ибрахим си я спомняше много добре. В мига, в който напусна еврейската територия, стотици въпроси нападнаха младия еничар. Накъде да продължи? Какво да предприеме? Тъй като и без това се намираше в Йерусалим, реши да провери скрития храм Бейт ал-харам. Понеже не знаеше къде се намира, започна да разпитва. Беше много внимателен, за да не предизвиква внимание върху себе си. С учудване откри, че евреите не знаят турски, а арабите също отказваха да говорят на този език. Младият еничар не желаеше да се обръща към турските заптиета, защото това означаваше да се предаде. Така той продължаваше да разпитва.

Евреите и арабите, щом чуеха турски език, отказваха да говорят. Беше най-нормално тези, които живеят в града, да знаят къде се намира храмът. В отчаянието си се приближи до един керван, който се готвеше да напусне града. Ибрахим прецени, че щом хората от кервана напускат града, са стояли достатъчно дълго в него и ако са поклонници, сигурно са посетили и Бейт ал-харам. Един белобрад старец се приближи към него. Той се беше качил на гърба на камила.

- Какво искаш, момче?

- Търся един храм - каза Ибрахим.

Старецът явно не беше особено впечатлен. Той гледаше младия мъж и мълчеше. Ибрахим също мълчеше. Използва този момент, за да разгледа стареца. Той беше облечен в халат, дълъг от тавата до петите. На главата си имаше парче бял плат, стегнато с черен кръг. Въпреки покривалото на главата му, Ибрахим забеляза, че той има дълга, начупена коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Личеше си, че тя е гъста и буйна, красиво прошарена. Такава беше и брадата на стареца - дълга и достолепна.

Лицето на стария арабин почти не се виждаше от косата и брадата му.

- Аз търся млади мъже за охрана на кервана до Мека - каза старецът.

Ибрахим чувстваше, как старецът го оглежда изпитателно, така както се оглежда животно, което се каниш да купиш.

- Търсиш ли работа? - попита старецът.

- Не! - веднага отговори младежът.

Едва след като даде отговора се замисли. Всъщност в града беше много опасно за него, а и сам се беше убедил, че никой не желае да говори на турски. Беше сигурен, че съвсем скоро ще бъде разкрит, ако вече не го бяха издали. Докато говореше със стареца, ги забеляза. Бяха двама мъже и си говореха нещо, но гледаха към него. Ибрахим се беше научил да ги разпознава. Това бяха шпиони. Явно вече го бяха разкрили. Кръвта му закипя. Трябваше да предприеме нещо. Съвсем скоро щеше да бъде заловен. Както разговаряше със стареца, изведнъж хукна през глава към най-близката уличка. Обърна се рязко назад и зачака. Скоро единият от мъжете, които Ибрахим беше видял да разговарят, се втурна в уличката. Той се оглеждаше разтревожен. Младият еничар го посрещна със силен удар. Юмрукът му попадна в носа и се чу силно изпращяване. Мъжът се свлече на земята и не помръдна.

Ибрахим гледаше проснатия пред себе си мъж и се чудеше какво да прави. Изведнъж цялата картина на случващото се разкри пред очите му. Двамата съгледвачи го бяха забелязали. Когато побягна, единият го бе последвал, а другият, щом все още не се появяваше, явно беше изтичал да предупреди заптиетата. Решението веднага се появи в главата на младия еничар. Единствено правилното решение беше да се върне назад и да излезе от тясната улица. Трябваше да внимава. Ако вторият мъж беше успял да предупреди стражите, имаше опасност да се натъкне на тях. Затова внимателно надзърна, преди да излезе на площада. Керванът вече беше вдигнал камилите и всички се бяха качили върху гърбовете на високите животни. Един рискован план се появи в главата на българина. Нямаше време да го обмисли, но събитията го принуждаваха да действа. Реши да опита, а съдбата щеше да покаже дали ще успее да го осъществи. Втурна се към бавно потеглящия керван. Трескаво търсеше стареца с величествената брада. Беше взел решение да се изплъзне на преследвачите си, като се слее с кервана. Тъй като старецът пътуваше за Мека, може би силата на предопределението му подсказваше, че това, което търси, не се намира в Йерусалим, а в Мека.

Откри стареца. Помоли го да го вземе като охрана. Арабинът се зарадва на предложението на младия силен мъж. Той усети, че има нещо, от което мъжът бяга, но без да се интересува, го загърна с бял бурнус, сложи на тавата му бяла кърпа, под която лицето на Ибрахим съвсем се скри, каза му да се качи на гърба на една камила и така напуснаха града.

МЕКА

Ибрахим беше радостен, че бе успял да се изплъзне от преследвачите си. Беше благодарен, че този ден не му задаваха въпроси, но в същото време се чувстваше много зле. Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му. През целия ден Ибрахим имаше проблеми с животното.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога. Спомняше си прохладната и сумрачна алея на зеления вътрешен двор. Все пак много време за мисли и спомени не му остана. Още по тъмно нечий крак го побутна и Ибрахим, по стар войнишки навик, подскочи. След това, помагайки на другите мъже от кервана, пристегнаха товарите на гърбовете на камилите. Едва след това хапнаха скромно, събрани около тлеещия огън. Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята.

Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.