Еничар

Понякога по цели нощи спореха с Петко. Младежът твърдеше, че техниките трябва да се опишат и изографисат така, както изглеждат и както ги правеха двамата. Докато Инокентий, който се беше занимавал много повече с книги и жития, смяташе, че илюстрациите трябва да бъдат вмъкнати към житието на някой светец и на рисунките да не се изобразяват воини, овчари или таксидиоти, а Свети Димитър и така светецът да учи хората.

Инокентий знаеше, че да напише книгата от свое име ще е голяма грешка и светотатство, защото той не е нито книжник, нито презвитер. Понякога се изкушаваше, но съвсем скоро осъзнаваше, че това е грях и суета. А може би е презвитер? Тази мисъл стопляше целия му корем и топлината постепенно се разливаше по цялото му тяло. За това досега дори не бе мечтал. Не, сам не можеше да повярва в такова нещо. Това би било най-хубавото нещо в живота му. Досега обаче рядко рисувач беше ставал презвитер. Само писач можеше да стане книжовник. Самата мисъл му се струваше светотатствена.

В споровете, които водеха двете момчета, Инокентий чуваше думите на Петко, но не можеше да ги приеме.

Една вечер всичко беше готово. Беше решил какво ще рисува на всеки пергамент и как ще разположи светеца и дракона. Беше време да пристъпи към осъществяване на плановете си. Нощта беше безлунна. Инокентий взе няколко от изрязаните папируси, мушна ги под расото я тръгна, следван от приятеля си. Криейки се от пандурите, двете фигури се промъкнаха към входа на скрипторията. Тъй като Петко знаеше графика на пандурите, не беше трудно да се промъкнат незабелязани. Когато стигнаха, Инокентий извади ключ за скрипторията. Това беше нещо, което той бе правил скришом с години. Ключът от скрипторията беше само един и той се пазеше най-ревностно от Пафнутий. Но като негов доверен човек, понякога той го даваше на младия дякон, особено ако трябваше да се донесе някоя книга от високите катове. Така Инокентий беше изпилил още един ключ, а преди няколко дни го беше изпробвал. За тази цел той беше използвал един стар непотребен ключ, който имаше същите извивки, като този на скрипторията. Новият ключ отключваше и заключваше лесно тежката врата.

Двамата стояха прилепени към зида на скрипторията и скоро, като тъмни сенки, се вмъкнаха вътре. Това беше нощта на греховете. Влизането в забранената сграда, в забранено време, все още не беше най-големият грях. След като влязоха, Петко извади чакмак, огниво и прахан и започна да чатка, докато запали една дебела свещ, която бяха откраднали от черквата. Бяха изчакали един богат кехая да запали свещта. Явно чорбаджията имаше големи грехове, защото излезе почти веднага, след като запали свещта, като че ли се страхуваше от божието възмездие. Петко се беше втурнал и веднага бе загасил свещта. Сега тази свещ гореше в ръцете му. Инокентий знаеше, че внасянето на огън в скрипторията е най-глемият грях, затова остави Петко да свърши това дело. Той беше сигурен, че ако опита да запали огън или ако само се докосне до свещта, ръцете му ще изсъхнат, а понеже Петко не знаеше всичко това, на него му беше простено.

Двамата се заизкачваха бавно по стълбите и Инокентий отведе Петко при писалището си. Тук бяха всичките му пособия за писане и рисуване. Извади пергамента и се приготви. Движенията му бяха припрени. Някаква буца бе заседнала в гърлото му и го душеше. Знаеше, че извършва непростим грях и че да оставиш личната си мечта е нещо още по-лошо. Инокентий знаеше, че опасността да бъдат хванати не е голяма, но все пак осъзнаваше, че престъпването на забраните си е престъпление и ако можеше да скрие това от Пафнутий, от очите на Бог не можеше. Всичко това го караше да се чувства притеснен, изнервен и пред припадък, а ръката му така трепереше, че въобще не можеше да започне да зографисва.

Петко, тъй като не беше монах и не знаеше много за забраните, бе много по-спокоен. Какво толкова? Приятелят му го беше завел до писалището, на което работеше по цял ден. Какво престъпление можеше да бъде това? Той дори не беше разтревожен, а по-скоро прехласнат. След като поставиха свещта върху писалището, Инокентий веднага съблече коженото елече, с което беше облечен и с него потули прозорчето така, че отвън да не се вижда, че вътре е светло. Той знаеше, че през нощта и най-малката светлина в скрипторията веднага ще събуди подозрението на пандурите. Петко се огледа наоколо и остана потресен от броя и многообразието на книгите. Всички стени бяха отрупани с книги… Никога досега не бе виждал толкова много книги и дори не беше подозирал, че някъде на света може да има толкова много книги, сбрани на едно място. Дори не беше си представял, че в света има написани толкова много книги. От този момент в него се породи един необясним интерес и респект към книгите. “Не може просто ей така тук да има струпани толкова много книги!” - каза си Петко.

Така разбра, че книгите са голяма сила, защото никой не би пожертвал толкова кожи и труд да прави нещо безсмислено. Беше сигурен, че всичко това не може да съществува, ако Бог не го желае и не го подкрепя. И почувства силата на книгите, които го заобикаляха. Но на малцина е дадена възможност да я ползват и в него се породи желание да се научи да чете и да разбира книгите. Любопитството, което го обзе, беше неудържимо.

В този момент Инокентий вече се беше успокоил достатъчно и повика Петко. Той караше младежа да застава в различни положения, а после го рисуваше. Едва на края на развиделяване, малко преди да си тръгнат, му показа какво е нарисувал.

Петко гледаше красивите, цветни рисунки и едва сега проумя с какво точно се занимава приятелят му по цял ден. Не, че не знаеше, но сега, като видя изяществото, с което беше нарисувал светеца, осъзна с какъв специален човек го е срещнал Бог. Видя как са очертани страничките, с колко внимание и любов бе подредено всичко. Гледаше като омагьосан изящно изписаните и наредени като мъниста буквички и поиска да може да вникне в това, което разказваха. Бяха толкова красиви, че го примамваха да ги прочете.

Всичко това продължи и през следващите нощи, а те се превърнаха в дълги месеци. Почти всяка вечер, когато беше възможно, двамата съзаклятници отиваха скришом в скрипторията и вършеха работата си. Инокентий рисуваше, а Петко му позираше. Но освен всичко това, Инокентий започна да учи младежа на четмо и писмо.

С всеки изминал месец Петко четеше все по-добре. В промеждутъците, когато не позираше, той вземаше от рафтовете някоя книга и четеше. Една нощ попадна на лавица с големи книги с много по-пищна украса от другите. Попита Инокентий и разбра, че това е Светото писание. Така започна да чете Библията. Досега беше слушал само разкази и смътно познаваше притчите, но вече можеше сам да ги прочете. Така се запозна с историите за Исус Навин, Соломон, Йов и Мойсей. Едва сега разбра защо по-старите хора в рода му винаги му бяха давали за пример тези библейски фигури и кои са те всъщност.

Всички вътрешни врати в скрипторията, освен една, бяха отворени и Я Петко понякога опипом обикаляше из стаите и се връщаше поразен от многото книги. Обиколките из сградата обикновено предприемаше, когато имаше голяма, ясна и пълна луна. Тогава из стаите на книгохранилището цареше дрезгав полумрак. Именно тогава младият пандур разбра, че прозорците са специално направени да “улавят” и най-малката светлина отвън и така осветяваха вътрешността на стаите.

Една нощ, при скитанията си из скрипторията, той отново достигна до заключената врата. Каза на дякона какво е открил. Инокентий му призна, че никога, през всичките години в скрипторията, не беше виждал тази врата отворена. С времето любопитството на младежа, който се научи да чете, бе прераснало в любознателност, а сега при откриване на вратата отново се превърна в любопитство. Мисълта за това, какво може да се крие зад вратата, започна да го “гризе” денонощно.

Инокентий му каза, че има още една заключена врата и я показа на Петко. Тя се намираше досами централния вход на скрипторията, но беше зад него, много ниска и така почти оставаше незабележима.

Най-доброто време за посещение на скрипторията беше, когато Петко трябваше да бъде обикалящият из манастирския двор пандур. Тогава двамата просто отиваха в книгохранилището и знаеха, че няма почти никаква опасност някой да ги срещне или да ги види отвън.

Ако да чете Петко се научи относително бързо, с писането нещата не бяха така лесни. Тъй като беше немислимо да пише върху папирус, през деня, когато имаше малко свободно време, той вземаше пръчка и пишеше букви направо на земята, а после ги изтриваше, за да не оставя следи. Петко пишеше така, но никога всъщност не беше хващал в ръка перо и не беше писал с истинско мастило.

И ако нямаше с какво да се гордее от собственото си писане, той се чувстваше искрено горд от това, което вършеше неговият приятел. Когато вземеше книгата, която пишеше Инокентий, изпитваше искрено възхищение. Не можеше да повярва, че всичко това се случва пред очите му. Гордееше се, че и той има някакво, пък макар и малко участие в книгата. С часове можеше да стои и да съзерцава цветовете на рисунките, хипнотизиран от ризниците на светеца и архангелите. Можеше да назове всяка вечер, в която е правена дадена рисунка, и си спомняше как беше заставал, за да може дяконът по-точно да я нарисува. Той чувстваше книгата като част от себе си. Страниците ставаха все повече и повече. Те не бяха изрязани и подшити, но Инокентий ги беше очертал така, че вече можеше да си представи как ще изглеждат в книга. Петко все по-често наблюдаваше как Инокентий съзерцава страниците, а мислите му бяха някъде далеч.

Петко ядеше много и растеше все по-голям и силен. Въпреки че беше млад, вече се открояваше сред останалите пандури. Той се беше заклел пред Инокентий да не казва на никого, че знае бойните умения на таксидиотите и винаги се уединяваше, за да се упражнява. Освен “Ето”,

не забравяше и упражненията, и хватките, на които дядо му го беше учил. Понякога, когато овчарите от околните села минаваха покрай манастира, не пропускаше случай да се побори с тях. Въпреки че те бяха доста силни, нямаше случай някой да го надвие.

Появяването на Петко в манастира като че ли с времето се забрави и вече никой не си спомняше откога е там. Инокентий на няколко пъти решаваше да попита за причините, довели го до манастирската порта, но все не му се отдаваше възможност и въпросът така си остана на устните му. Монасите не питаха и не се интересуваха. Пафнутий също не питаше, а и Петко нищо не говореше за живота си преди това. Повечето монаси приемаха, че момчето е кръгъл сирак и така въпросът за тях беше решен. Дори в най-обикновените неща, с които се занимаваха пандурите, Петко изпъкваше със своята бързина, пъргавост и сила, и не на последно място - с разсъдливостта си, бързата и точна преценка и будния си ум. Всички бяха впечатлени от това колко бързо младежът успя да се научи да чете и с удоволствие слушаха разказите му за това, което е прочел. Много от нещата, за които говореше, можеха да се чуят и в черквата, но от неговата уста звучаха някак по-живо и истински и много по-разбираемо. Така постепенно Петко стана най-таченият човек сред пандурите. Вечер те обичаха да се събират и да слушат разказите му. Дори често му заръчваха коя история да прочете или да им разкаже. Имаше истории, любими на пандурите, които те можеха да слушат всяка вечер, без да им омръзват.

Не всяка вечер двамата съзаклятници успяваха да влязат в скрипторията. Понякога се чувстваха толкова изморени, че се прибираха в килиите си и спяха. Други вечери се налагаше двамата да се упражняват, за да уточнят някое движение или да решат какво трябва да се нарисува. Отначало Петко само слушаше разсъжденията на по-напредналия от него в “Ето”, но скоро започна да се намесва, да му дава съвети и да взима активно участие в описването на техниките.

Така измина близо година. Манастирският режим беше толкова строг и точен, че като валяк смачкваше дните и те отминаваха незабележимо. Двамата бяха заети от зори до мрак, а през нощта правеха книгата или се упражняваха. Така във всеки един момент те се занимаваха с нещо. Все по-често започнаха да сварват Петко да спи на пост, а Инокентий - да дреме по време на литургия или докато трябваше да рисува. Игуменът Теодосий научи за това и искаше да ги накаже, но Пафнутий всеки път се застъпваше за тях. Теодосий се чувстваше безсилен пред презвитера и си мълчеше. Иначе игуменът имаше изпитан начин за мъчение, който другите монаси познаваха много добре, а именно молитвата. Той избираше някоя дълга молитва и караше провинилия се да я повтаря без спиране и то толкова пъти, колкото кехлибарени зърна има в една божигробска броеница.

Един ден Инокентий дотича видимо разтревожен при Петко.

- Веднага се скрий! Някакви турци са в манастира и сигурно теб търсят, защото разпитват - каза той.

Петко подскочи като ужилен и бързо излезе от манастира, като внимаваше никой да не го забележи. Излезе през вратата, която беше най-близо до аязмото и се скри зад него. Не знаеше накъде да продължи, затова се спря до горичката, която се бе образувала около аязмото. От стичащата се от там вода се бе получило малко езерце, а около него бяха пораснали каваци и върби. След малко дойде Инокентий.

- Къде си? - търсеше го той.

- Тук съм! - Петко се подаде зад ствола на една стара върба, чиито надвесени клони се спускаха току до земята и така изцяло го прикриваха.

- Стой тук! Тук си скрит добре! Изчакай малко!

След което Инокентий тръгна обратно към манастира. След вечерната служба, Петко видя как пандурите залостиха вратите на манастира. Дочу шум и викове, които се носеха от манастира. Явно турците пируваха вътре. Скоро момчето легна на земята, но тя беше студена и ледени тръпки преминаха през цялото му тяло. Затова стана и започна да се движи. Инокентий дойде да го види едва на сутринта, след като пандурите отвориха вратите на манастира.

- Идвай! - каза той и помогна на приятеля си, който се беше вкочанил от студ и целият трепереше. Петко беше благодарен. Имаше нужда от топлина и да полегне.

- Какво стана? - успя все пак да попита.

- Нищо. Пафнутий ми каза, че турците не търсят теб. За друг питали. Все пак каза да не се показваш много из двора.

Петко така и направи. Прибра се в килията, хапна и легна. Цял ден лежа и се въртя в леглото, но не стана и не показа носа си на двора. Приятелят му го навестяваше и му носеше храна. Това продължи три дни, докато “гостите” не си тръгнаха. След това животът в манастира продължи постарому. Петко така и не попита повече нито кого са търсили турците, нито какво е станало.

Тогава се случи нещо необичайно. Една вечер, когато двамата отново се промъкваха към портата на скрипторията, Петко, с крайчеца на окото си, забеляза някаква сянка, която се промъкваше зад тях. Върна се назад, като се опита да разбере кой е или какво е нещото, което ги преследваше, но не успя нищо да открие. Искаше му се да повярва, че му се е сторило, но не можеше. Стана много по-внимателен и започна да забелязва, че всяка вечер в мрака нещо по-тъмно от него самия се движи и ги следва. Понякога не виждаше движение, но чувстваше поглед, който идваше от мрака и караше целия му гръб да настръхне. Вече беше сигурен, нещо ги следеше всяка вечер, спотайваше се, и ги наблюдаваше. Въпреки че беше сигурен в това, нищо не сподели с приятеля си, защото не искаше да го притеснява и плаши. Дали това не бяха търсили турците? Нещо ставаше, но той не можеше да разбере какво.

До завършването на книгата оставаше още съвсем малко. Петко също все по-силно копнееше да я види завършена и тогава двамата щяха да мислят какво да правят с преследващия ги човек или дух.

Една вечер, както винаги, двамата влязоха в скрипторията. Запалиха свещта и вече много по-спокойно, с увереността на хора, които много пъти са правили едно и също нещо, се отправиха към горния етаж, кьдето се намираше писалището на Инокентий. Петко избърза в тъмното, за да препречи прозореца с кожуха си преди отвън да може да се види, че вътре има запалена светлина. Инокентий, без да бърза, вървеше зад него. Тъй като книгата беше вече към края си, тази вечер той беше взел всички листове, за да започне да ги подрязва и да сглобява книгата. Двете момчета тръпнеха в очакване. Книгата най-после беше почти готова. Беше станала много красива. И докато Инокентий нареждаше листовете върху писалището си, а Петко беше седнал направо върху каменния под и чакаше с нетърпение, опитвайки се да не пречи на приятеля си, се случи нещо неочаквано. Както в стаята цареше тишина и спокойствие, изведнъж от най-мрачния ъгъл, точно срещу тях изплува неясен силует - огромна сянка на нещо, което се движеше бързо и безшумно. Присъствието на нещото в стаята накара и двамата да се вцепенят. Това беше силует с качулка на главата. Дрехата му беше черна и се спускаше до земята. Ако в нея имаше човек, той беше така прикрит, че от него нищо не се виждаше.

Кръвта на Инокентий се смрази. Той не можеше да помръдне, дори да издаде звук, като че ли някой го беше стиснал за гърлото. Страхът премина през Петко като вълна и го накара да подскочи. В тези няколко мига той бе неспособен да направи каквото и да е. Можеше единствено да наблюдава как “сянката” с невероятна бързина се приближава към тях. Беше сигурен, че това е самата смърт забулена в черна пелена. Нещото, което беше прикрито в плаща, се движеше по нереален начин. Видя как мрачната сянка на привидението се надвеси над него, а след това като мълния дойде смъртта. Докато седеше на пода, времето като че ли спря и една последна мисъл като светкавица проряза съзнанието му: “Нима това е смъртта?!”

“Сянката” приближи до Петко, който все така си седеше на пода, с прегънати под себе си “по турски” крака, а след това с мълниеносно движение го ритна в главата. Ритникът беше много бърз и точен и го накара да се просне на пода. Петко дори не успя да вдигне глава, за да се защити. При удара се чу силно изпращяване като че ли се беше пръснала зелена карпуза*.

Инокентий успя да види ритника и го запомни добре. Той беше изпълнен точно както трябва, като от опитен майстор на “Ето”. Не му остана време обаче да се замисли, защото “нещото” вече бе пред него. То се опита да вдигне крак напред и да го ритне в корема, за да го събори, но коляното му се оплете в дрехите и това забави ритника. Почти инстинктивно Инокентий успя да се защити. След това движение, изведнъж като че ли смутената му душа се върна обратно в гърдите му. Той се успокои. Страхът само за миг го бе вцепенил, но сега, когато се раздвижи, самообладанието му се възвърна. Докато се окопити, противникът вече бе насочил юмрук към корема му. Той беше виждал такъв удар и много пъти беше удрян в корема, но сега движението бе толкова бързо, че не успя да се стегне и ударът “извади” въздуха му. Болката беше силна. Реши да отвърне, защото противникът му беше човек, в това вече не се съмняваше. Явно беше майстор на ударите и ако се оставеше, съвсем скоро щеше да е победен.

Инокентий събра цялата си мощ и реши да нанесе първия си удар в коляното на врага. Реши, че за да удари с ръка, трябва много да се приближи, а дрехата на нападателя беше такава, че скриваше главата, тялото и дори краката му. За да не рискува, реши да рита в краката. Миг преди да удари, човекът сянка сви крака и бързо се извъртя така, че пелерината му се разтвори и като огромен пумпал се завъртя около него, при което тежките поли на расото се вдигнаха на височината на очите му. Така около нападателя се оформи защитно поле. Инокентий осъзна, че е бил излъган и изпреварен, но вече нямаше време. Ударът дойде изневиделица и го просна в безсъзнание на пода.

Когато се размърда, Инокентий разбра, че лежи на пода. Дълго време лежа, без да може да помръдне и да си спомни какво прави тук. Отвсякъде го обграждаше плътен мрак. Главата го болеше, виеше му се свят и му се повръщаше. Скоро напипа причината за главоболието си. На мястото на сляпото си око** имаше голяма цицина, която толкова го болеше, че като я опипа, за малко щеше отново да припадне. Вратът му също беше схванат, зъбите - изтръпнали, а в устата си чувстваше соления вкус на кръв. Спомените му бавно се завърнаха в съзнанието му и скоро си спомни за нападателя. Стана бавно и се опита на намери свещта, която последно беше на писалището му. Колкото и да търсеше опипом, не можа да я открие. Понечи да събере пергаментите от книгата, която рисуваше от толкова време, но те липсваха. Това го стресна. Едногодишният му нощен труд и плодът на толкова усилия и мечти се беше изпарил заедно с неизвестния нападател. Докато търсеше листовете, почувства раздвижване в стаята. Отначало се притесни, но после се сети, че това сигурно е Петко и отиде да му помогне. Той също беше в тежко положение. Навън се развиделяваше и на мига трябваше да напуснат скрипторията. Подкрепяйки се, двамата се отправиха навън.

* карпуза - от руски, в някои райони на България, диня

**сляпо око – слепоочие

В килията двамата седяха с ужасни болки в главите и се опитваха да сглобят мозайката на всичко, което се бе случило при нощното нападение. Петко дълго време мислеше, че е мъртъв и се опитваше да убеди приятеля си в това. Той не помнеше нищо от нощта.

Инокентий беше сигурен, че нещото, което ги бе нападнало, е човек, който владее техниката на таксидиотите. Но кой ли беше нападателят? Къде ли се намираше? Трябваше да го открият незабавно и да си върнат книгата.

Все пак Инокентий реши, че може и да не е прав. Под въздействието на петковите думи той скоро си изгради друга версия. Петко твърдеше, че може духът на таксидиота да се е завърнал и да е прибрал книгата, защото е против написването й. Инокентий трябваше да се съгласи, че думите на приятеля му имат основание и обясняват много неща.

През следващите дни мислите и разговорите им се въртяха единствено около това произшествие. Повече не припариха до скрипторията през нощта, само си припомняха нощта на изненадващото нападение. Петко беше “смазан” от това, че не беше успял да направи нищо срещу нападателя, а цял живот се беше подготвял за това. Даде си сметка, че по света има много по-добри бойци от него и че в този момент майсторството на нападателя бе недостижимо за него. Успокоението и самочувствието, че е най-добър сред пандурите в манастира, вече не му помагаше.

Инокентий също се чувстваше много зле, болеше го за изгубената книга. Така и никога не успя да си припомни какво се беше случило преди да загуби съзнание. Спомняше си неясно, че се бе загледал по някаква въртяща се пелерина. Той също беше почувствал смазващото преимущество на таксидиота. Осъзна, че има някой, който е много по-добър и по-бърз боец от него. Но най-срамно и за двамата беше това, че един човек сам бе успял да ги победи и то така, че ако беше поискал, можеше да ги убие. Когато се съвзеха достатъчно, двамата започнаха да разработват нова част от учението на таксидиотите. Тя се отнасяше за това как двама или трима да действат при нападение на много врагове. Как да застават, как да пазят гърбовете си и да използват местността. A накрая, колкото и да бе срамно, дори се уговориха как да се справят с нападателя, ако пак го срещнат. Разработиха тактика и упражнения за двама срещу един. Това малко подтисна самочувствието им, но все пак преглътнаха гордостта си и се почувстваха по-сигурни.

През следващите дни момчетата непрекъснато се оглеждаха и ослушваха. Всичко в манастира им се струваше някак по-странно и особено. Поведението на някои монаси започна да им се струва подозрително. Някои погледи, думи и намеци вече им звучаха многозначително.

- Само книжник може да е бил - настояваше Инокентий. - Друг няма да има смелост да влезе в скрипторията, а и не я познава.

- Може би е бил човек отвън - опитваше се да разсъждава Петко. - Иначе кой може да е?

- Не, не! Само книжник може да е. Откъде иначе ще намери ключ? Освен това беше взел свещта. Само на книжник би му направило впечатление, че в скрипторията гори свещ.

- Добре де, ти ги знаеш всички книжници - отговаряше му младежът. - Те едва стоят на краката си. Кой от тях би могъл да ни победи?

Тук Инокентий трябваше да се съгласи със своя приятел. Така дните им минаваха в наблюдение, а нощите - в спорове. Книгата все повече изглеждаше безнадеждно изгубена.

След нападението, Петко си спомни за удара в главата, докато пълзеше в пещерата. Сигурно се беше ударил в сталактит. Преди това сигурно също бе наранил главата си, докато плуваше във водния улей и се опитваше да изплува, за да вдиша въздух. Спомни си и как попадна в манастира.

Една вечер младият пандур разсъждаваше:

- Явно не може да са книжници, защото всички те са слаби и нито един не би могъл да ни победи. А и нито един от тях не е чувал за “Ето”.

- Аз ги познавам от много години. Прав си, така е! - потвърди Инокентий.

- Външен човек или от другите монаси не може да е - продължаваше Петко. - Те не биха посмели да влязат в скрипторията и то през нощта.

А и не я познават толкова добре, че да се справят из коридорите и да ни издебнат и нападнат.

- Защо говориш в множествено число? - попита Инокентий.

- Защото мисля, че са били няколко човека и сред тях е имало поне един книжник.

- Може ли да е бил пандур? - попита Инокентий.

Петко веднага отхвърли тази идея. Мисълта, че някой от пандурите, сред които той бе считан за най-добър, може да го ритне, не му хареса и веднага я отхвърли.

- Не, човекът е бил външен за манастира и след това веднага неговите съзаклятници са го извели навън - продължаваше разсъжденията си младежът.

След това замълча. Картината как някакъв човек изнася книгата му извън манастира съвсем не се хареса на Инокентий. Та това беше книгата на живота му. Една година труд и много години обмисляне. Все пак той таеше надежда, че тя все още е някъде в манастира и рано или късно ще я открие и ще си я върне. Инокентий се отърси от обзелите го мисли и се върна към разговора.

- Заговор! Твърдиш, че срещу нас е имало заговорници?!

След това помисли и продължи:

- Но ние и двамата бяхме там и съм сигурен, че в помещението имаше само един човек. Щяхме поне да усетим присъствието на повече хора.

- А може и да не са били хора! - поде пак забравената си теза.

- А, не! Стига с тези духове! Суеверието е признак на слабия ум и е присъщ на нисшите духом хора! - Инокентий изрецитира явно заучен пасаж от някоя книга.

- По-скоро трябва да премислим друго. Човекът, който ни нападна, владееше боя и то точно това, на което ме е учил учителят таксидиот.

- Казвам ти аз, че е бил духът на твоя учител! - пламенно се намеси Петко, но Инокентий така го погледна, че момчето застина.

След това двамата дълго мислиха по този въпрос. Всяка нощ се разделяха с думите, че на другия ден трябва да са още по-наблюдателни, a вечерта да мислят още по-усилено.

- Ще го открием! - казваше Инокентий, а в очите му проблясваше искрица мъст.

На другия ден младежите се опитваха да слухтят навсякъде и да забелязват всичко необичайно, отдавайки внимание на всяка дума, поглед или жест. Инокентий все по-често започна да иска разрешение да излиза за вода и все по-често се разболяваше.

Дали заради случката, но и на двамата започна да им се струва, че целият манастир е свързан в някакъв заговор.

Петко подслушваше разказите на пандурите. Те също твърдяха, че странни неща се случват нощем в манастира. Един дори разказа, че нощем в скрипторията бил забелязал светлини, но не посмял да вдигне шум по този въпрос. Друг разказа, че виждал светлини в подземието на манастира, но никой нямаше желание да разследва случаите. На всички беше ясно, че това става със знанието на игумена и проигумените или пък нечиста сила превземаше манастира и се спотайваше в най-скритите му кътчета.

- Ако се окаже, че е проигуменът Пафнутий, не желая аз да съм човекът, който ще го обвини, че нарушава манастирския устав и внася огън в скрипторията - каза пандурът.

Петко много добре знаеше какъв е този пламък и беше благодарен, че страхът от Пафнутий ги бе спасил. Той разказваше всичко, което чуеше, на Инокентий.

- Мислих си - отговори приятелят му, - че ключ за скрипторията има единствено презвитерът.

Двамата се замислиха за миг, но по никакъв начин не можеха да си представят как мършавият старец може да ги нападне и победи. Та той едва креташе. Така двамата едновременно отхвърлиха тази мисъл. “Пафнутий! Не, никога!” - дори мисълта за това беше смехотворна. Освен това старецът имаше достатъчно власт и начини да ги накаже, както и да им отнеме книгата. Защо му беше да ги напада? Не, мисълта за Пафнутий бе отхвърлена веднага и завинаги.

Странните неща в манастира обаче не спираха да се случват. Понякога посред нощ проскърцваше врата, виждаше се да просветва светлина или да премине сянка. Монасите говореха, че посред нощ тайнствени посетители идват в манастира, а на сутринта нямаше и помен от тях.

Пафнутий вече не хващаше четката за рисуване, но постоянно търсеше разговори с Инокентий и те бяха от изключителна полза за младия ученик.

- За да бъдеш добър щампар* и миниатюрист и да правиш достойни за книгите илюстрации, трябва много да рисуваш! Всяко листенце, всеки фрагмент трябва да го упражняваш, докато не се умори ръката ти, докато не изсъхне, а очите не изтекат и съвсем не ослепееш!

Инокентий си представи това, което учителят му казваше, и се намръщи.

- Защо трябва да повтарям толкова много детайлите и да се упражнявам? Всички, които досега са виждали мои рисунки, казват, че съм талантлив. Талантът ми не е ли достатъчен, за да рисувам добре?

- Талантът е нещо задължително, но той е само началото. Без талант ти нямаше да бъдеш избран за тази работа. Но талантът е като стихия и ако не го контролираш, може да те унищожи и да те подведе. Контролът е по-важен и от таланта. Знаеш ли колко много талантливи хора остават само с даденото им, или както в Родопите казват “податине”, тоест подадено от Бог?

- Аз мисля, че за да зографисвам добре книгите, трябва да има какво да кажа на хората. Те могат да четат текста и да разбират какво е написано в него, но аз трябва да направя илюстрациите към книгата така, че те, дори много пъти да са виждали зографии, да си кажат: “Ето това го е направил зограф Инокентий. Такива силни цветове, такова внушение и колко страшни изглеждат тези чудовища!” Искам хората да потръпват всеки път щом зърнат пастта на Велзевула, рисувана от мен! Искам не просто да уплаша хората с чудовищата и хидрите, а да засегна оня страх, който е първичен, скрит и се намира най-дълбоко в тях! Страхът, който идва от това, че всеки общува с най-мрачните дълбини на света и има спомен за онова първично и най-дълбоко зло, част от което е и самият той. По същия начин искам, когато хората видят моите светци, архангели и моя Христос, да изпитат общуване с доброто в себе си, с онази част от тях, която вече е освободена от Христа! Искам, докато ги разглеждат, да почувстват акта на изкупване на греховете! Искам хората да преживеят страстта Христова и то само като гледат моите рисунки! Според мен книгата трябва да въздейства еднакво с рисунките и с текста си! Светите книги трябва да имат свети рисунки и така рисунката не само да повтаря текста, а и да бъде равна на него, да бъде достойна за него!

*щампар - човек, който рисува книги и прави щампи. Рисувачите обикновено били и щампари.