Еничар

APPENDIX I

Ако искате да вникнете по-задълбочено в книгата, може да прочетете апендиксите към книгата.

Да четем ли апендиксите?

Четете апендиксите, само ако искате и ако решите, че сте подготвени да навлезете в по-голяма дълбочина в книгата. Нещата, написани в апендиксите, могат да променят мирогледа ви, затова не посягайте лекомислено към тях. Те ще променят идеята ви, че това, което четете, е исторически роман. Ако непрочетете апендиксите, това с нищо няма да промени разбирането ви за книгата и няма да попречи да я разберете. Апендиксът превръща книгата в “живо слово”.

Как да ползваме апендикса?

Когато стигнете до мястото, отбелязано като APPENDIX, отидете и прочетете текста, който е написан в края на книгата. Не четете апендикса преди указаното място, защото това ще унищожи възможността да разберете контекста, в който е написан и това знание няма да бъде достъпно за вас към момента.

Какво са апендиксите?

Те са код, който позволява да се навлезе в по-голяма дълбочина при разбиране на книгата.

ДИАРБЕКИР

Пътуването беше спокойно. Отначало се придвижиха пешком до пристанището на Бяло море - Енез*. Там момчетата бяха наблъскани в една гръцка гемия, чийто капитан се страхуваше от еничарските командири. Всеки път, когато застанеше пред тях, той се разтреперваше, а лицето му пребледняваше и добиваше цвят на пергамент. Той се отнасяше много зле с момчетата сякаш да им отмъсти за собствената си страхливост и раболепие. Още по-лошо стана отношението му, когато разбра, че сред момчетата няма нито един паликаря - грък на турска служба или гръцки еничар, а всички са българи.

Отначало момчетата го слушаха, но гръкът се държеше толкова лошо, че скоро започнаха да му ръмжат. Сблъсъкът назряваше. Георгиус капудан** постоянно крещеше с пискливия си гласец, викаше и обиж- даше момчетата, не им позволяваше да излизат на палубата, а ги караше да се врат в спарения трюм на гемията. Пресметлив като всеки грък, Георгиус явно беше взел по-малко храна и вода за аджамиогланите и въпреки че му бе платено за цял курс, беше натоварил голяма част от гемията със свои стоки. Затова момчетата бяха набутани като животни и спяха направо върху балите с вълна, памук, платове и тютюн. От миризмата на урина и повръщано и продължаващото клатене, на момчетата още повече им призляваше. Рефик беше заедно с Ибрахим, докато Ахмед беше тръгнал с обоз. Отначало момчетата се радваха, че ще пътуват с кораб. Всички те бяха от Тракия и никога не бяха виждали морето, но съвсем скоро искрено съжалиха.

Гладът не ги измъчваше толкова, стомасите им и без това бяха свити на топка. Жаждата обаче беше страшна. При поредното повръщане, Ибрахим тичешком се опита да се качи на палубата, за да вдиша хладния нощен ветрец, а и за да не го видят приятелите му как страда. Мисълта, че може да го видят в състояние на безпомощност, го притесняваше. От момче беше свикнал никога да не показва слабост пред други хора, затова състоянието, в което беше изпаднал, много го ядосваше. Бореше се, но вълнението беше враг, с какъвто досега не се беше срещал. Тук не помагаше нито волята му, нито някакво усилие. Чувстваше се безпомощен.

*Енез - най-близкото до Едирне пристанище на Бяло море

**капудан - арабско и турско название на командир на кораб. От него произлиза терминът капитан.

Забраните и тормозът от страна на капудана още повече ги потискаха. Докато се качваше тичешком нагоре по стръмната дървена стълба, отнякъде се появи капитанът и се разкрещя:

- Цстой на място, не мозе касувиш ce! Цстой тукс долу!

Напъните бяха толкова силни, че Ибрахим едва се сдържаше. Въпреки лошия турски на Георгиус, Ибрахим разбра какво се опитва да му каже.

- Бягай оттук! - грубо отговори еничарът и се опита с една ръка да изблъска капитана. Това предизвика бурните викове на капитана, който се развика:

- Помост! Помост! Бият ме!

Това, което викаше гъркът, нямаше нищо общо с истината, но тоя така врещеше, че на моменти гласът му заприличваше на вой на пребито куче. Освен че викаше, гой се нахвърли върху момчето. Ибрахим се стъписа. Знаеше, че хора като Георгиус са страхливи и само викат, но не очакваше такава агресия от негова страна. Гъркът беше като куче, което много лае, но не хапе. Сега обаче той започна смешно да ръкомаха и да се опитва да го удари с някакви нелепи движения. Ибрахим беше зле, с лявата ръка държеше устата си, а с дясната се опитваше да се брани от нелепите махания на гръка, който в този момент викаше:

- Куце! Куце! Куце!

Меката му червена шапка смешно се мяташе наляво-надясно. Гъркът държеше някаква връв и с нея се опита да го удари. Усилията също останаха безрезултатни. Връвта беше лека и Ибрахим въобще не я усещаше. Въпреки това той продължаваше да опитва да удари младежа по гърба.

Мисълта, че някакъв грък вдига ръка срещу еничар, отначало стъписа момчетата, които станаха свидетели на тази случка. Всички те обаче се чувстваха зле, а и скоро разбраха, че Ибрахим няма нужда от помощ и искрено се забавляваха.

Глъчката привлече вниманието на един от старшите еничари, които бяха “окупирали” пристройката на кораба. Дори капитанът беше освободил каютата си, за да може еничарите да спят в нея. Каюткомпанията също беше окупирана от еничарите. Те по цял ден играеха на любимата игра на всички еничари - шахмат. Младите еничари подозираха, че може би пият алкохол, най-вероятно вино. Всъщност това не бяха истински еничари, а сеймени. Именно тях използваха да охраняват крепости и дворци, както и да пазят кервани и всякакви други групи. Въпреки че на еничарите, а и на всички мюсюлмани, им беше забранено да употребяват алкохол, някои от сеймените, особено тези, които се бяха задържали по-дълго в Стамбул и големите градове, страдаха от този порок. Тъй като те почти не излизаха от каюткомпанията, момчетата подозираха, че може би са пияни. Сега обаче един от тях, привлечен от шума, излезе да види какво става. Това беше именно най-старшият сеймен, който отговаряше за това момчетата да стигнат благополучно до пристанището.

В първия миг сейменът стоеше и наблюдаваше странното зрелище. Не можеше да повярва на очите си. Той чуваше смехът на аджимиогланите, но гледката на това как мършавият грък си позволява да вдигне ръка срещу бъдещ еничар го накара да побеснее. За него това не беше безобидна случка. И без това подозираше, че лакомата за пари пасмина на кораба краде от храната на младите еничари. Сейменът действа спонтанно и бьрзо взе една тояга, и започна да бие гръка. Удряше го навсякъде - по главата, ръцете, раменете. Георгиус се беше свил и тъжно скимтеше.

- Как смееш да вдигаш ръка срещу еничар?! - крещеше сейменът и продължаваше безмилостно да го налага. - Как така ще удряш правоверен?! - продължаваше да крещи сейменът и като че ли още повече се ядосваше. Колкото повече го биеше, толкова повече освирепяваше. Останалите гърци - екипажът на Георгиус, като видяха какво се случва с техния капитан, се изпокриха като мишки. Гърците, иначе добри търговци и моряци, не се славеха с особена смелост и боен дух. Те винаги преувеличаваха собствените си усилия и заслуги, сплетничеха, злословеха зад гърба на по-силните, а пред тях лакействаха. В еничарския корпус те бяха единици и никой не ги харесваше заради притворството им. Както евреите, така и гърците правеха всичко, за да предпазят децата си от кръвен данък. Агите на еничарите също не настояваха, тъй като те постоянно се оплакваха, бяха мързеливи и заради алчността им и способността им да оцеляват при дворцови интриги и преврати, почти всички бяха определени за ичоглани. Като писари, съветници и администратори те се справяха много по-добре от доверчивите, честни и безкористни българи или от веселите и безотговорни сърби и власи. Никого не учудваше фактът, че именно гърците пробиваха нагоре в йерархията и заемаха ръководните постове в Империята. Те оформяха голяма част от висшата бюрокрация в Османската империя. Това дразнеше турците, които бяха много по-добри и наивни от тях и често биваха изблъсквани ”с лакти” от нахалните гърци. Имаше не един пример на гърци, достигнали дори до поста Велик везир по пътя на ичоглана.

Еничарите не харесваха гърците и при всеки повод ги малтретираха. Това беше причината те да се страхуват от тях. Сега, когато екипажът видя как сейменът налага техния капитан, всички се изпокриха. Моряците едва ли можеха да разберат, че това са охранители, а не истински еничари. Но дори и да го знаеха, никога не биха помислили да надигнат глава, а камо ли да нападнат войниците. Те неведнъж бяха виждали как развилнели се еничари отмъщават и се разправят е враговете си, затова всякаква съпротива беше безсмислена.

След тази случка аджамиогланите получиха разрешение да се движат по-свободно из гемията и да излизат по всяко време на палубата. Ибрахим по цели дни седеше и наблюдаваше работата на моряците с платната и такелажа и му беше много интересно. Георгиус не забравяше причината за неговото унижение и боя, който “изяде” и постоянно хвърляше скрити, мръсни погледи към Ибрахим и си мърмореше нещо,

След няколко дни момчетата се окопитиха. Започнаха да се хранят и да ходят с разкрачена походка за стабилност. Любимо занимание на Ибрахим беше да наблюдава гръцките моряци с меките им, спускащи се настрани червени шапки с голям пюскюл. Вече бяха в морето повече от седем дни. Отдавна не бяха срещали друг кораб, нито бряг. По цели дни Ибрахим седеше и се взираше в безбрежните вълни, наслаждаваше се на вятъра, който милваше лицето му и се хлъзгаше по гладко обръснатата му глава. Той сякаш се опитваше да се взре в неизвестното бъдеще и да прозре това, което го очакваше. Понякога си спомняше думите на Явуз Челик и Абдаллах ефенди, а мислите му го връщаха далеч назад, в къщите близнаци в Козбунар, Араповския манастир и Боляровия хан. И спомените го обсебваха, като го държаха по цял ден.

Момчетата си говореха и се шегуваха непрекъснато. Беше много весело. Въпреки че бяха заедно повече от три години, досега не бяха имали толкова много свободно време. Сега те с учудване откриваха колко малко са се познавали, Колкото повече се опознаваха, толкова повече им ставаше тъжно заради предстоящата раздяла. В някои от тях все още живееше надеждата, че ще пристигне съобщение от агата на еничарите, че няма да ходят в Анадола, а ще ги въоръжат и веднага ще влязат в битка. Всички тези мисли изпълваха аджамиогланите с ентусиазъм. Единствено Ибрахим се държеше настрана. Той знаеше, че нищо такова няма да се случи. Именно Кубилай Юндер беше причината сега момчетата да се разделят и да бъдат захвърлени някъде из Анадола.

Рефик непрекъснато се навърташе около Ибрахим, но понеже виждаше, че приятелят му сънува с отворени очи, не го закачаше. Ахмед липсваше на Ибрахим. След случката в хамама, той се промени и се затвори в себе си, Въпреки че никой, освен приятеля му, не знаеше за срама, който беше преживял, турчето много се промени. Всички опити на Ибрахим да му помогне завършваха безрезултатно. Въпреки това не се отказа, защото знаеше, че приятелството трябва да се доказва в труден момент. Истинският приятел помага и тогава, когато на човек му е тoлкова трудно, че дори няма сили да поиска помощ. Ибрахим знаеше, че ако искаш да имаш горди и достойни приятели, трябва да си готов да търпиш тяхната гордост и да им помагаш въпреки нея, защото именно тя ще им попречи да поискат помощ. Той съжаляваше Ахмед, ако ше, би убил отново насилниците, които се бяха отнесли така с него. Понякога си мислеше какво би направил той на негово място, но мисълта беше толкова ужасна, че младежът веднага я отхвърляше. Сега и си мислеше за крехкото турче, Дали щеше да оцелее? Дали пак нямаше да му се случи подобно нещо? Ибрахим съжаляваше, че този път не би могъл да му помогне.

По напрежението и трескавото очакване на екипажа си личеше, че гемията се приближава до крайната си цел. Момчетата също бяха обхванати от нетърпение. Те копнееха да видят къде ще ги отведе пътешествието им. Привечер приближиха едно малко пристанище. Тъй като вече беше тъмно и Георгиус се притесняваше да не бъдат нападнати в мрака, реши да остави кораба на котва, да пренощуват така и едва сутринта да акустират на пристана. Аджамиогланите също бяха доволни, защото още една вечер щяха да се веселят и да бъдат заедно.

Ибрахим за пореден път се беше отделил от веселящите се момчета. Беше застанал на палубата и се взираше към светлините на рибарското селище и града в далечината. Гледаше така сякаш искаше да пробие мрака и неизвестността и да погледне в бъдещето, което го очакваше. Гледката на танцуващите по вълните светлини от фенерите и факлите беше омагьосваща. Беше толкова красиво и спокойно. В този момент пред очите му се спусна мрак. Не разбра какво стана, след малко последваха удари. Те бяха толкова много и се сипеха отвсякъде. След първите удари Ибрахим беше зашеметен, защото няколко пъти силно го удариха в главата. След малко се окопити и започна да се прикрива с ръце. Одеялото, което му бяха метнали, пречеше както на него да вижда откъде го удрят, така и на нападателите да виждат къде удрят. Но то все пак омекотяваше ударите. По броя на ударите и това откъде идваха, Ибрахим се ориентира, че нападателите са няколко. Те явно не желаеха да види лицата им, затова му бяха направили “мечка”. Това беше оръжието на страхливите и слабите. Така няколко човека се опитваха да набият някой по-силен - хвърляха му одеяло на главата, за да не може пос¬ле да им отмъсти. Ибрахим се прикриваше и пазеше най-вече лицето си. Отначало помисли, че това е някаква по-груба младежка шега от страна на неговите другари. Може би Бахтияр му отмъщаваше за това, което му беше причинил през всичките тези години. Очакваше да го по- натупат малко, а след това да го оставят, но това не се случи. Нападателите продължаваха все по-разпалено да го удрят, но вече го ритаха и по краката. Одеялото му пречеше да отвръща на ударите, а и ръцете му бяха заети, за да предпазва главата си. За миг се сети за ортомата. Това оръжие сега щеше да му свърши много добра работа, но го беше подарил на Юсуп, който толкова много му се радваше.

В този момент се случи нещо лошо. Няколко от нападателите скочиха на гърба му и с тежестта на телата си го смъкнаха на земята. Ибрахим се опита да се задържи на краката си, но не успя. Тежестта беше твърде голяма. Миг след като се строполи на грубите дъски на палубата, започна да чувства много по-силни удари. Нападателите го ритаха с тежките си подковани обувки. Ритниците попадаха в гърба и ребрата му, в главата, но най-лошото дойде, когато един ритник, може би случайно, попадна точно в наскоро счупената му ключица. Тя все още не беше напълно заздравяла, но сега се чу добре познатото изпращяване. Остра болка прониза цялото му тяло и го парализира. Веднага разбра, това не беше невинно нападение. Явно нападателите му искаха да го убият. Чудеше се дали да използва камата на ал-Хадад. Откакто беше на кораба, Ибрахим не се разделяше с книгата и камата, които беше взел със себе си. Отначало мислеше, че ще успее да се справи, без да я използва, но сега положението ставаше все по-лошо. Бръкна в силяха и хвана удобната й ръкохватка. Този допир го успокои за миг и върна у него искрицата здрав разум. След това с един замах разряза одеялото и нанесе удар нагоре, към когото попадне. Явно ударът попадна добре, защото се чу страхотен вик. Някой се строполи на палубата до него. Няколко ръце уловиха ръката, в която държеше камата, и му я отнеха. След това последваха още удари. Няколко попаднаха в главата му и той загуби съзнание.

Шумът от битката привлече вниманието на сеймените, които живееха в каюткомпанията. Все още не беше толкова късно и те не бяха заспали. Тяхното появяване разгони нападателите. Върху палубата, завит в одеало, намериха Ибрахим да лежи в несвяст. Това момче винаги беше в центъра на някакви битки и вълнения. Сеймените го познаваха още от Едирне. Те бяха чували за бунта в столовата и за нападенията. Може би, защото бяха приятели с Юсуп, те знаеха почти всичко за него. Много добре знаеха, че момчето е любимец на Явуз Челик паша и че ако му се случи нещо лошо, суровият еничарски командир ще им съдере кожите от гърбовете. Тъй като беше припаднал, занесоха го в каюткомпанията . Когато се съвзе, разбраха, че ръката му е парализирана. Болката явно беше голяма и се наложи да му дадат хашиш, за да я успокоят.

На другия ден момчетата напуснаха кораба с лодки. Цяла сутрин Георгиус не се появи никакъв. Ибрахим имаше силна болка, но все пак отиде да потърси камата, от която му беше останала само канията. От ритниците книгата беше малко смачкана, но цяла. Сеймените искаха по най-бързия начин да слязат на брега, защото знаеха, че ги чака дълъг път. Ибрахим търсеше камата, но в същото време огледа всичките си другари. Въпреки че спомените му бяха твърде откъслечни и объркани, все пак беше сигурен, че ударът му с камата беше попаднал в лицето на някой от нападателите и го беше белязал. Кръвта на гада все още беше по ръцете му. Тъй като познаваше добре Бахтияр, огледа го много внимателно, но не забеляза никаква следа от удар с нож. От неговите приятели също нямаше никой белязан. Тогава огледа всички останали. Сеймените ги пришпорваха по-бързо да се качват на лодката.

- Какво правиш? Защо не се качваш на лодката? - попита го старшият сеймен. Той беше един от приятелите на Юсуп и Ибрахим го познаваше.

- Търся нещо - отговори аджамиогланът.

- Какво търсиш? - попита сейменът.

Ибрахим се замисли. Много ясно си спомняше последния си разговор с Явуз Челик. Трябваше да пази камата и мисията си в тайна. Какво да прави? Бяха му отнели камата. Беше се провалил. Въобще не знаеше къде да търси оръжието си. Въпреки чувството за провал, все пак реши да не се проваля докрай като се разкрие, затова замълча.

- Какво търсиш? - попита пак сейменът.

Ибрахим не можеше да каже. Нищо не можеше да направи. Камата на ал-Хадад, на която пашата и агата на еничарите отдаваха такова голямо внимание, беше загубена. Трябваше да направи всичко възможно преди следващата среща с пашата отново да си я върне. Сега обаче сейменът го гледаше и очакваше отговор, а той нямаше какво да каже. Обърна се и внимателно се спусна в лодката.

В града го закараха при хекимин. Той потвърди, че ключицата му е счупена, след това настърга сапун, смеси го с някакви неща и намаза цялата му страна, заедно с ръката. Направи превръзка от бяло платно и я завърза за врата на момчето. След малко сапунът се втвърди и направи така, че Ибрахим да не може да движи ръката си. Това намали болката му, но му пречеше да се движи нормално.

След като обездвижиха по този начин ръката му и той се присъедини към строя, момчетата тръгнаха. Отпред вървяха няколко сеймени, които ги водеха, а отзад - също сеймени, гледаха никой да не изостава и да не се отделя от строя. Ходенето беше мъчително за Ибрахим и той скоро изостана и се оказа до сеймените отзад.

Това време осигури възможност на Ибрахим да помисли. Явно някой, който го мрази, му беше направил “мечка”. Беше успял да рани поне единия от нападателите. Отначало мислеше, че го е белязал по лицето, затова внимателно бе огледал лицата на своите другари при слизането от гемията. Ето, техните лица бяха пред очите му и сега. Да не би да е намушкал нападателя в тялото, а не да го е порязал, както си мислеше? Внимателно огледа походките на младите еничари. Освен него, нито един не показваше, че изпитва болка докато ходи. По ръката му във вечерта на нападението имаше много кръв, което означаваше, че раната е сериозна. Една превръзка едва ли би могла да премахне страданието от лицето на човека, който е ранен по този начин. Ибрахим оглеждаше другарите си, но не откри никакви белези на ранен човек. После се сети, че може би нападението не е било от страна на аджамиогланите. Мисълта бавно проби в главата му. Но кой е бил, ако не са били аджамиогланите? Погледът му вече се местеше от сеймен на сеймен. Те също бяха здрави и не изглеждаше някой от тях да е ранен. А може би бяха гръцките моряци? Мисълта отначало му се стори абсурдна, но след това се сети, че сутринта преди тръгването капитанът се беше спотаил някъде и така и не излезе да ги изпрати. Представи си страхливия грък, спотаен в някоя каюта, с грозен белег на лицето. Поиска да се върне и да огледа екипажа и по-специално капудана, но пристанът отдавна беше останал някъде далеч зад гърба му и вече дори не се виждаше. Градът се казваше Искендерун, беше кръстен на Александър Велики. Сеймените разказаха, че някъде в околностите му преди хиляди години се провела една от битките на Александър с персите. Затова градът носеше името на великия военначалник. Трябваше да запомни името на този град, за да може някой ден; да се върне и да потърси Георгиус капудан и гемията му. Скоро допусна и още една мисъл, която беше доста реална. Може би нападателите бяха външни хора, пирати или някакви бандити от града, които нападаха акустиралите в близост кораби. Сеймените му бяха разказали как те не разпознали нито един от тях и как се “разтворили” в мрака. В районите на по-малките пристанища на Империята върлуваха банди, които под прикритието на мрака се приближаваха с лодки към корабите. След това се опитваха да ги оберат. Понякога лодката беше само една и тогава крадците се опитваха тихо да отмъкнат каквото могат, страхувайки се от превъзхождащия ги екипаж. А когато се съберяха няколко лодки, те си позволяваха дори открит абордаж на кораба, опитвайки се да избият екипажа и да заграбят целия товар.

Постепенно Ибрахим трябваше да си признае, че може би беше попаднал под ударите именно на такава банда. Спомни си, че те искаха да го убият. Явно им е пречил да си вършат работата, затова се бяха опитали да го елиминират. Ако това предположение беше истина, камата на ал-Хадад беше безвъзвратно загубена. Едва ли някога съдбата пак щеше да го срещне с нея. Вътрешно се надяваше да е Георгиус, но разумът му нашепваше, че сигурно са неизвестни морски бандити. Тези мисли още повече го отчаяха. Следващите дни бяха свързани с непрекъснато ходене. Ставаха по тъмно и по цял ден ходеха, опитвайки се да изминат по-голямо разстояние. Вечер обикновено отсядаха в някой кервансарай или конак, но стаи, в които да спят, вземаха само сеймените. Младежите, след като хапваха някаква рядка чорбица, се натъркалваха направо на пода на плевнята или дори в сламата до животните.

Сеймените бяха хора, които често охраняваха групи, кервани и обози. Те познаваха цялата Империя като петте пръста на ръката си. но затова едно от любимите неща на Ибрахим беше Юсуп да му разказва за места, където е ходил и да му описва всички пътища, през които е минал. Той разказваше, а пред очите на младежа изплуваха красиви образи и картини. Сега си личеше, че сеймените много добре познават пътя, по който се движеха, защото всяка вечер замръкваха в някакъв кервансарай. Собствениците се отнасяха с голямо уважение към тях, винаги им даваха най-добрите стаи и ги обслужваха с предимство.

Ибрахим се чувстваше зле. През деня ходенето с превързана ръка беше същинско мъчение, а вечер не можеше да заспи, защото ранената ключица го болеше.

Докато се движеха през деня, момчетата наблюдаваха гледките около пътя. А той ту се виеше, ту се изкачваше през гола неприветлива планина. Но това не беше планина като Родопите или Стара планина, каквито момчетата познаваха от своите родни места. Планина с дървета и тучна зеленина, с бурни потоци и дълбоки низини. Това беше най-грозната, “плешива” планина, с ниски заоблени хълмове, голи чукари и камъни. Докъдето поглед стигаше, всичко беше в камъни и нито едно дръвче.

След няколко дни ходене, планината ставаше все по-висока и по-пуста. Всъщност планина нямаше, просто възвишенията ставаха все по-големи и по-стръмни. Селцата, през които минаваха, бяха малки и изглеждаха безлюдни. Къщите бяха строени от каменни плочи, обрасли с мъх. Покривите също бяха от каменни плочи. Това ги караше да изглеждат още по-ниски и схлупени. Това нямаше нищо общо с хубавите бели варосани къщи, които макар и от кирпич, изглеждаха големи и светли. Българските къщи, много от които на два ката, с колони и дърворезба, с джамове и решетки, бяха като сараи в сравнение със землянките, покрай които минаваха. Това, което направи най-силно впечатление на Ибрахим, бяха не толкова самите къщички, колкото пустите им дворове. Те бяха така отъпкани, че и една тревичка не растеше из тях. Мръсни, чорлави и дрипави деца играеха направо върху земята. Цялото домакинство се състоеше от няколко проскубани кокошки, които се разхождаха наоколо. Бедност и мизерия лъхаше отвсякъде. Беше очевидно, че турците в Анадола живеят много по-бедно от българите в плодородна Тракия или хората в Едирне.

Цялата тази безрадостна картина на мизерия и униние се отрази и на момчетата. Отначало весели и любопитни, сега те бяха притеснени и дори уплашени. Колкото повече вървяха, толкова повече навлизаха в мизерията и все по-мрачно се очертаваше бъдещето им. След няколко дни ходене стигнаха до град Гази (днес Газиантеп), но не се задържаха. После преминаха през Урфа и когато вече бяха на предела на силите си, стигнаха до Диарбекир. Това беше голям град, обиколен отвсякъде с висока крепостна стена от някакъв черен камък. Черни бяха и скалите наоколо. В него влязоха през висока порта, над която висяха каменни гюлета. Градът беше оживен и голям пазарен център. Повечето хора бяха с прокъсани дрехи и явно бедни. Никъде не се виждаше по-богата къща или по-добре облечен чорбаджия. Голяма забележителност на Диарбекир беше големият затвор, който се намираше в едната част на града и беше отделна цитадела - крепост в крепостта. Над града се извисяваха няколко минарета на джамии, сред които най-забележителна беше Улук джамия, чието минаре беше квадратно. Затворът се виждаше навсякъде от града, сякаш хвърляше черна сянка над него.

Откакто навлязоха в Диарбекир, настроението на момчетата беше много лошо. И в най-мрачните си мисли не бяха допускали, че съдбата ще ги изпрати на такова затънтено място. Те не се чувстваха с нищо по-добре от затворниците в кауша. Всяко момче проклинаше съдбата си, но това не беше най-лошото. Настаниха ги в двора на конака. След първия ден, отвсякъде започнаха да идват някакви хора, които ги оглеждаха като добитък, избираха си някое от тях и го отвеждаха. Момчетата започнаха да намаляват и колкото по-малко ставаха, толкова по-зле се чувстваха. Тъй като бяха по-силни и изглеждаха здрави, Бахтияр и Рефик бяха едни от първите, избрани и отведени.

След три денонощия Ибрахим беше единственият останал. Само като видеха превързаната му ръка, всички отказваха да го вземат. Като че ли потокът от хора, дошли да вземат момчета, секна. Две денонощия Ибрахим прекара сам на мястото, където престояваха арестуваните хора. Това беше тясно, влажно помещение, с големи дялани камъни, малко високо прозорче, без стъкло и с дебели ръждясали решетки. Понеже беше сам, сеймените държаха вратата на килията отворена. Иначе пазачите еничари се отнасяха добре с Ибрахим. Те го канеха при себе си, учеха го да играе шах и го побеждаваха.

През следващите дни идваха разни хора, които го оглеждаха, но след това явно не го одобряваха и си тръгваха недоволни. Така изминаха още няколко денонощия.

Беше следобед. Ибрахим помоли сеймените да свалят втвърдения сапун, защото той явно отблъскваше хората. Все пак твърдата превръзка му беше помогнала при преходите до тук. Отдолу се показа “стопеното” му рамо, а ключицата му стърчеше още по-страшно. След това легна и опита да се намести така, че да не го боли. В този момент в килията влезе сейменът, придружаван от един нисък, груб човек, с дълга четинеста брада и ниско наклонено чело. Долната му челюст беше груба и издадена напред. Това беше най-дрипавият и неугледен човек от всички, които бяха идвали да избират момчета. Грубите му шаячни потури бяха с огромни, различни, цветни кръпки. Когато се приближи до Ибрахим, който се беше изправил, го лъхна силна миризма на пот и чесън. Младежът се намръщи. В този момент човекът с грубо движение отвори устата на момчето и огледа зъбите му. Ибрахим беше виждал в България така купувачите да оглеждат добитъка и по-специално конете. Жестът беше страшно унизителен. Досега такова нещо не му се беше случвало. Ръката на човека беше груба, мръсна и напукана, вероятно от тежка работа. Такива ръце беше виждал в рода на Боляровите. Такива бяха ръцете на баща му, на дядо му и на други селяни, но тези бяха и мръсни. След това грубият човек опипа мускулите му и на много лош турски каза:

- Ръката му я мине, я не! Искам си обратно част от парите!

Сейменът реагира като ужилен. Явно не искаше любимецът на пашата да научи това. Ибрахим разбра, че сеймените вземаха някакви пари - рушвет, при разпределянето на момчетата по различните къщи. Двамата се оттеглиха в един от ъглите на килията и припряно разговаряха, като жестикулираха динамично. Тук-там гласовете им се извисяваха и Ибрахим успя да дочуе, че човекът си искаше част от парите, които е броил, а сейменът го уверяваше, че като му мине ръката, момчето ще се изплати и ще свърши и работата, която е пропуснало.

- Това е най-силното момче. Само защото е ударено, остана последно. Иначе щяха да го грабнат пръв - уверяваше сейменът.

- Това не знам. Това не знам. Болен е, не може да работи, а може и да не се оправи. Сигурно ще иска много да яде.

- Здрав е, нищо му няма - продължаваше да настоява сейменът. Явно не искаше да върне парите.

Така двамата се препираха доста дълго. Накрая сейменът върна някакви пари и Ибрахим тръгна с мъжа. Отвън човекът яхна едро сиво магаре, а Ибрахим трябваше да върви пред магарето. Мъжът нито се представи, нито говореше с него, а само със знаци му показваше накъде да върви. Скоро двамата напуснаха града. Мъжът пришпорваше магарето с една дълга белена печена тояга. Когато го удряше по хълбоците, горкото животно забързваше, Ибрахим също. Ръката обаче му пречеше да бърза, а и наклонът не беше малък и краката му като че се наляха с олово. Да върви бързо му беше все по-трудно и мъчително. Скоро човекът си позволи и удари Ибрахим по здравото рамо. Ударът беше неочакван и го изненада. Ибрахим се обърна, но не знаеше как да реагира, затова само изгледа мъжа със злоба. Това обаче въобще не го трогна и когато Ибрахим изоставаше, го удряше с пръчката.

По жестокостта, с която го удряше и по мърморенето, Ибрахим разбра, че сейменът не е върнал достатъчно пари на селянина и сега той се чувстваше ощетен и излъган.

Двамата изминаха доста път. Изкачиха няколко хълма и скоро градът и дори затворът престанаха да се виждат. Но те продължаваха, а човекът на магарето настояваше да бързат все повече и повече. Така изкачиха още няколко високи хълма. Вече беше тъмно. Бяха се отдалечили много от Диарбекир и се движеха из една обширна котловина. Вървяха още доста. С всяка измината крачка мъжът ставаше все по-припрян. Най-накрая той скочи от гърба на магарето. Отначало Ибрахим не разбра какво става. В мрака успя да различи нещо като землянка. Явно бяха стигнали. Тя се намираше почти цялата под земята. Беше изградена от наредени един върху друг плоски камъни. Покривът беше нареден от същите сиви надялани камъни. Тъй като къщата беше на склон, единият й край беше почти под земята, а покривът започваше направо от земята. Другият край беше малко по-висок, вратата - тясна и паянтова, беше от тясната страна на постройката, а отстрани дори имаше мънички прозорчета. Тях Ибрахим огледа, докато отиде да завърже магарето в сайванта. Това, което мъжът нарече сайвант, беше жалка постройка, скована с големи дъски и огромни пролуки, през които вятърът минаваше, без никакво препятствие. В единия му ъгъл имаше струпано сено, а освен магарето, вътре нямаше друго животно. Ибрахим върза горкото животно, което целия ден, подобно на него, беше понасяло ударите и грубостта на селянина. Нежно го потупа по врата, помилва го между ушите и му сложи малко сено. След това се отправи към вратата на къщата. Докато минаваше покрай прозорчетата, видя, че вътре нещо светеше. Потропа и влезе. Вратата беше толкова ниска, че трябваше да се приведе преди да влезе. Вътре цареше полумрак. Светлината, която беше видял в началото, явно е била от огъня, който гореше в огнището. Въпреки че беше съвсем ранна есен, във високото плато беше доста студено. Може би, защото постройката беше вкопана в земята, от стените лъхаше хлад. Върху грубата маса беше запалена дебела свещ, цялата с восъчни висулки отстрани. Това показваше, че свещта някога е била много по-висока, но сега от нея бяха останали три-четири пръста. Светлината на свещта едва-едва мъждукаше, но все пак позволи на Ибрахим да огледа стаята и хората в нея. Стаята беше прихлупена и мръсна. Миризмата беше ужасна - на мръсно, мухъл, влага и застоял въздух. Това беше миризмата на мизерията. Тя го сграбчи за гърлото от първия момент, в който влезе в стаята, и повече не го пусна. Хората спяха направо върху пода, защото Ибрахим видя нахвърляните направо върху отъпканата земя на пода прокъсани черджета. Чергите бяха от тези, които ползваха само най-бедните. Такива Ибрахим беше виждал и в България. Те се тъчаха на домашни станове, но не от вълнен или памучен конец, а от парцали. Тъй като парцалите бяха с различни цветове, чергите ставаха шарени, но не бяха толкова здрави и лесно се късаха.

В стаята, освен грубата маса, четири груби стола, огнище и един долап, нямаше нищо друго. Ибрахим беше виждал бедни къщи и в България, но такава мизерия досега не беше виждал. Хората в стаята подхождаха на обзавеждането. Те бяха мръсни, чорлави и облечени с прокъсани дрехи. Може би поради мрака му се стори, че всички са сиви и мръсни. В стаята имаше една възрастна жена, с тъмна кожа на лицето, сплъстена бяла коса, която се показваше под забрадката и само няколко зъба в устата. Това Ибрахим разбра, когато старата жена проговори. Децата бяха три, едно момче горе-долу на неговата възраст, но доколкото видя, много по-ниско и слабичко от него. Момичето беше с кръгло като питка лице, с червени бузи и много по-бяла кожа от всички други в семейството. Най-малкото братче завършваше цялата тази картина. То беше с тъмно личице, но въпреки това мръсотията по него си личеше. Косата му беше подстригана много късо и разкриваше неправилната форма на главата му. От нослето му се стичаше вадичка, която то облизваше с наслада от време на време. Мъжът беше седнал на един от столовете, а една грозна жена му прислужваше. Тя вече беше усилила огъня. Така от прекалената топлина през известно време той простенваше и се раздвижваше, за да се отдели дрехата на гърба от кожата му и да намали паренето. Жената вече беше сложила над огъня да виси едно гърне. Пламъците “облизваха” дъното му, а устата на Ибрахим се напълни със слюнка. От обяд не беше хапвал нищо, а беше вървял доста и сега предчувстваше вечерята.

Ибрахим стоеше изправен до вратата. Поздрави общо всичките в стаята и понечи да влезе навътре.

- Стой до вратата! - заповяда мъжът.

Турският език, който говореше мъжът, беше толкова лош, че младежът едва го разбираше.

След това мъжът стана и се приближи до момчето. Потупа го с твърдата си грапава ръка по бузата. Това не беше милувка, а по-скоро шамар. Ибрахим се опита да се измъкне, но болната ключица го спря.

- Стой! Стой! - грубо каза мъжът.

Ибрахим се чувстваше много зле. Мъжът беше много по-тежък от него. Макар и по-нисък, той беше около четиридесетгодишен, нисък, набит и груб. Въпреки това еничарът не се плашеше от него. Ако знаеше, че има някакъв изход, не би допуснал този груб миризлив човек да се отнася така с него. Сега чувстваше миризмата от устата му и виждаше черната му четинеста брада. Унижението беше голямо. Мъжът бавно плъзна пръста си по бузата му и разтвори устните на момчето. Ибрахим се опита да се освободи, но мъжът ядосан, от неподчинението на момчето, просъска:

- Стой! Не мърдай!

След това се обърна към жена си и й заговори все едно Ибрахим го нямаше в стаята.

- Виж какви здрави зъби! Не е сакат, ударен бил.

След това гащникът натисни с палеца си така, че Ибрахим да отвори устата си. Българинът едва се сдържаше. Такова унужение никога досега не беше преживявал. Кръвта нахлу в главата му, не трябваше да удря отвратителния човек, но не успя да се стърпи. Гордостта му беше наранена. Стисна зъби и силно захапа мръсния пръст на мъжа. Продължи да стиска колкото сила имаше. Скоро усети соления вкус пи кръвта. Мъжът се видя в чудо. Няколко мига не знаеше какво да направи. Отначало помисли, че момчето само ще го захапе, а след това ще го пусне, но това не се случи. Веднага разбра, това не беше грешка или шега. Малкият гяур се опитваше да отхапе пръста му. Болката беше толкова голяма, че мъжът едва издържаше. Още миг и щеше да припадне, затова реши да предприеме нещо. Вдигна лявата си ръка и удари главата на момчето. Ударът попадна в носа и дясното око на Ибрахим. Но момчето не пускаше и продължаваше да стиска. Тъй като дясната му ръка беше застопорена, мъжът не можеш да нанесе силен удар. Това, че момчето прие удара без особена реакция и продължи да стиска зъбите си, вбеси мъжа. Той започна с всичка сила да сипе удари по главата на момчето. Удряше го като се опитваше да го накара да го пусне. Окото му се наду, а от носа му протече кръв, но то не пускаше. Двамата се бяха вкопчили в мъртва хватка. Още малко и дяволчето щеше да отхапе пръста му. Мъжът скоро разбра, че ще припадне и ще се лиши от пръста си, ако момчето не загуби съзнание, затова лродължи да го удря. От болката вече не можеше да го удари достатъчно силно. Изведнъж, може би миг преди да загуби съзнание, мисълта му се проясни и той разбра грешката си. Проумя колко бързо може да реши проблема, С последни усилия събра цялата си останала сила и удари момчето в дясната ключица. Ударът не беше особено силен, но веднага предизвика ефект. Момчето се свлече на земята. Кабил, така се казваше мъжът, видя как лицето на момчето пребледня и стана прозрачно като восък. С падането на земята то отхлаби захапката си, а накрая съвсем изпусна пръста му. Кабил подскачаше и ревеше от болка. Момчето се беше свлякло на земята, а от устата му течеше кабиловата кръв и се смесваше със собствената му кръв, стичаща се от носа му.

От яд и болка Кабил полудя. Той отиде, взе пръчката, с която водеше магарето, и започна да бие момчето, както си беше припаднало. Ударите попадаха навсякъде, защото Ибрахим по никакъв начин не можеше да се защити. Децата наблюдаваха баща си с интерес. За миг в тях се появи съчувствие към непознатото момче, но самите те толкова пъти бяха бити от него, че вече бяха претръпнали. Никой не посмя да го спре и така той дълго време продължи да налага момчето, докато не се умори и ядът му не премина съвсем. Тъй като държеше пръчката с дясната си ръка, за да може да удря по-силно, кръвта от силно прехапания му палец бе напръскал цялото момче.

Ибрахим се съвзе от ведрото ледена вода, което жената плисна върху него. Студената вода само за миг го накара да се съвземе и да затрепери. Опита се да отвори очи, но откри, че пред дясното му око има спусната черна пелена. Цялото тяло го болеше. Нищо не си спомняше. Намираше се в някаква тъмна стая. Видя жената, която отнасяше ведрото, и пръчката, счупена на две. Въпреки болката, с големи усилия се опита да се изправи. Успя, но едва се държеше на краката си. Едва сега видя мъжа, седящ на масата, и дъртата вещица, която с мръсно парче превързваше палеца му. Сети се за всичко. Намираше се в някаква гнусна къщурка, доста далеч от Диарбекир. Всичко беше тъмно и сиво, като в кошмарен сън. Ибрахим се раздвижи, за да се отърси от този кошмар, но проумя, че за съжаление не беше лош сън, а реалност.

- Да не си посмял да мръднеш, че ще те убия! - каза мрачно мъжът.

Мислите на Ибрахим се изясниха съвсем и си спомни ударите, които вонящият човек му беше нанесъл. Това го накара да застане мирно на същото място, на което беше стоял преди малко. Мъжът изсумтяваше през известно време и се наместваше така, че огънят да не пари гърба му. Жена му беше сложила на масата някаква чорба, от която се вдигаше пара, и самун хляб. Мъжът отчупи парче от самуна. Доколкото Ибрахим видя, то беше клисаво, а въпреки кървящия си нос, до него стигна миризмата на прокиснало. Устата му се изпълни със слюнка. Беше толкова гладен, че дори тази миризма събуди апетита му.

Мъжът сърбаше шумно и отхапваше от коравия прокиснал хляб. Ибрахим се почувства зле. В корема му “се бореше” топка от преплетени змии. Стана му лошо. Присви коляното си.

- Не мърдай! - изкрещя мъжът, както беше с пълна уста.

Ибрахим се подчини не толкова от страх пред мъжа, а по навик от

обучението в корпуса на еничарите.

Когато се нахрани, мъжът започна да почиства зъбите си с нокът. Той високомерно изгледа момчето. През цялото време му се струваше, че то го гледа пренебрежително. Пръстът още го болеше и му идваше да стане и да счупи зъбките на това змийче. След малко му дойде една добра идея.

- Съблечи се! - каза той.

На Ибрахим му се стори, че не дочува добре.

- Какво? - попита той.

- Събличай, събличай дрехите си! - потвърди мъжът думите си и набави жест, с който да подскаже, че точно това има предвид.

Ибрахим се колебаеше. Никога досега не се беше събличал и не бе оставал гол пред жени. Чудеше се дали мъжът говори сериозно.

- Сваляй! Сваляй! - отново с жест подсказа Кабил.

С неохота Ибрахим започна да сваля дрехите си. Когато стигна до ризата, за миг спря, но Кабил му направи жест да продължи. Преди да свали шалварите си, също спря за миг. Колкото и да го беше срам, Ибрахим свлече шалварите си и остана съвсем гол. Имаше чувството, че погледите на хората го оскверняват. Такъв срам никога досега не беше брал.

Докато размотаваше пояса си, от него изпадна книгата, която той винаги носеше със себе си. На земята издрънча и канията на камата. Тя привлече вниманието на мъжа. Той я гледаше изпитателно, като че ли се чудеше дали доскоро в канията е имало кама.

- Имаш ли оръжие? - попита той.

- Не - отвърна момчето.

- Къде тогава е камата? - продължи да упорства мъжът.

- Откраднаха ми я! - отвърна Ибрахим.

Мъжът остана неподвижен дълго време, личеше си, че преценява дали момчето го лъже. После реши, че то със сигурност лъже, но не виждаше начин, по който да го накара да си признае. “Сигурно я е скрил някъде в сайванта” - помисли си мъжът. Така или иначе този въпрос скоро щеше да се разреши и камата щеше да стане негова. Сега обаче не беше време за това.

Мъжът въобще не беше впечатлен от голото тяло на момчето. Той се обърна към по-големия си син и каза:

- Нури, събличай се!

Момчето се изправи и явно, също притеснено, започна да се съблича. Ибрахим беше прикрил слабините си и гледаше момчето. Дрехите му бяха стари, протрити и толкова кърпени, че бяха кръпка върху кръпка. Кръпките явно също бяха шити от същата ръка, която беше шила и гащите на Кабил. Момчето се съблече съвсем голо. Мъжът се наведе към жена си и й прошепна нещо. От одеве тя като сянка му прислужваше.

Ибрахим помисли, че жената ще вземе дрехите на двамата и ще ги изпере. Сети се как в началото, в корпуса, ги бяха подстригали и изкъпали, за да не пренасят въшки и други гадини. Въпреки че като погледнеше коптора, в който живееха, едва ли той би могъл да го замърси по някакъв начин. Ибрахим беше научил името на голямото момче. То се казваше Нури.

Жената се наведе чевръсто към Ибрахим и събра дрехите му. Когато взе шалварите му, ги помилва. Личеше си, че за пръв път вижда толкова фин и красив плат. След това смачка дрехите на Ибрахим с мръсните си ръце. Те все още бяха влажни и тук-там напръскани с кръв. Мушна ги в ръцете на стъписания Нури и със сила изтръгна неговите дрехи, които той стискаше и сякаш не искаше да се разделя с тях. Нури държеше влажните дрехи на Ибрахим и се чудеше какво става. След това жената бутна дрехите на Нури в ръцете на стъписания Ибрахим. В този момент мъжът се намеси, като каза остро:

- Обличайте се!

Ибрахим стоеше като зашеметен. Чувстваше се ограбен. Явно неговите дрехи вече щяха да бъдат на Нури. Такова нещо не беше очаквал. Така грозно досега никога не го бяха обирали. Кръвта му кипна, но той не знаеше, че тепърва му предстоеше да преживее още по-голямо унижение. Мъжът се загледа в момчето и беше все по-заинтригуван. След това каза:

- Я чакай, чакай! Я ела малко!

Ибрахим, държейки в ръце дрехите си, с неохота се приближи към седящия на стола мъж.

- Я ела! - продължи мъжът все по-решително. Той посегна и го хвана за чатала. Както го държеше в ръка, го огледа внимателно, след това каза:

- Ти не си ли гяур, бе?

- Не съм. Мюсюлманин съм - отговори унизеното момче.

- Аджамиоглан ли си вече? - попита мъжът.

- Да. От три години съм аджамиоглан - отговори Ибрахим, учудвайки се, че мъжът знае такива неща за корпуса на еничарите.

- Как? - стъписано попита мъжът и сякаш самочувствието му съвсем изчезна. В този момент той се обърна и видя момичето, което беше зяпнало ръката на баща си.

- Какво се е случило, защо след обучението ви изпращат при нас? Ибрахим знаеше много добре, но не желаеше да казва нищо на този грубиян. Мъжът го пусна и каза:

- Обличайте се!

Ибрахим помириса дрехите на Нури. Те воняха отвратително на застояла пот и мръсотия. Нямаше друг избор, освен да ги облече. Докато го правеше, настръхна от погнуса. При най-малкото мръдване миризмата го лъхваше и му призляваше. В този момент чу мъжът да казва:

- Я не се мръщете!

Ибрахим погледна към Нури и видя, че той също се мръщеше. Явно му беше неприятно да нахлузи мокрите още дрехи. Нури беше по-нисък и слаб от Ибрахим, защото той едва нахлузи гащите му и видя, че те достигат едва до прасците му. Ризата също му беше малка. Тя така го стягаше, че едва спусна ръцете си надолу и с мъка пъхна ударената си ръка, която от стягането го болеше още повече.

- К’ъв си ти бе, от’де идеш? - попита грубо мъжът.

Ибрахим се учуди на въпроса, но кратко отговори:

- Българин съм.

- А, българин! - каза мъжът, но си личеше, че не е много наясно къде точно е България.

- Българин казваш? - говореше мъжът като на себе си, а след това продължи: - Българи досега не сме имали!

И двете жени поклатиха глави в знак на съгласие. Кабил мълчеше и също бавно кимаше с глава. Той се отпусна и на лицето му се изписа умора, очите му започнаха да се затварят зад натежалите клепачи. Топлината, която се излъчваше от огнището и затопляше гърба му, също помагаше да му се доспи, а и вече беше доста късно. Жената видя, че мъжът задрямва както си седеше на масата, затова се разшета да му приготви отделна черга и завивка, в която да спи. Ибрахим разбра, че това е леглото на мъжа, защото жената постла отдолу повече черги, сигурно, за да му е по-меко.

Ибрахим наблюдаваше жената с изострено внимание. Питаше се къде ли ще спи той и очакваше да види къде тя ще оправи завивки и за него. Вече беше разбрал, че тази вечер ще си легне гладен. След като мъжът приключи с яденето, жената оправи масата, внимателно почисти трохите, прибра купата, без да я мие, а само я избърса и свали гърнето от огъня.

Ибрахим все още стоеше прав до вратата. Мъжът се беше подпрял на ръката си и откровено дремеше. Очичките на децата също се бяха налели с кръв и с голямо усилие се бореха с дрямката. Само Нури беше малко по-буден. Явно влажните дрехи бяха успели да го разсънят. Жената реши да сложи мъжа си да спи и го подхвана внимателно под мишниците, за да му помогне да отиде до завивките си, които се намираха най-близо до огнището. Всъщност мъжът беше единственият, който лежеше от дясната страна на огнището, а всички останали се бяха набутали отляво. Ибрахим се чудеше къде ли ще сложат него. Скоро и това щеше да му се изясни. След като сложи мъжа си да спи, стопанката на дома се приближи до Ибрахим, подаде му едно старо прокъсано чердже и с тих глас му каза:

- Върви да спиш в сайванта!

Ибрахим, гладен и нещастен, излезе навън. Опита се да вземе книгата и канията, но жената му направи знак да ги остави. Той ги остави, така както си бяха на пода. Отиде при магарето, което като го видя стана неспокойно, но след като го помилва, животното се успокои. Щеше да спи в сайванта. Потърси удобно местенце, където да се настани. От сено оформи нещо като легло и го застла с чергата. За възглавница натрупа повече сено. Ризата му беше много неудобна и ръката го болеше, затова я съблече. Стана му студено и той я нави около себе си, за да го топли. Легна върху чергата, но под тежестта на тялото му цялото негово творение, което трябваше да му служи за легло, се сплеска. Ибрахим се изправи. Зае се отново да оформи леглото, но този път легна направо върху сламата, а отгоре се зави с чергата. Импровизираната му завивка беше влажна и миришеше на мухъл, но младият еничар прецени, че ако не се завие отгоре с нещо, което да задържа топлината на тялото му, ще измръзне. Беше оформил леглото си като тунел, който завиваше с одеялото и по този начин не се докосваше много до миризливата черга, а му беше топло. Особено приятно ставаше, когато Ибрахим се завиваше целият под чергата и дишаше отдолу, затопляйки с дъха си цялото си тяло. Никога досега не си беше правил такова “легло”, а и никой не му беше показвал как да го направи, но нуждата го научи.

Лежейки, Ибрахим се бореше с глада и изтощението. Умората беше голяма, но гладът не му позволи да заспи веднага. Цяла нощ се будеше и скачаше и при най-малкото движение на магарето. Сутринта се събуди рано, дълго време му беше нужно, за да разбере къде се намира и какво се случва. Успя да заспи само миг преди да го събудят.

Стана. Видя непознатото момиче, което го гледаше. След като се прозя и протегна, Ибрахим попита:

- Как се казваш?

- Айше - отговори тя.

После Ибрахим я разпита за имената на останалите в семейството. Бащата се наричаше Кабил, майката - Жулиде ханъм, а бабата - Гюлфие. От децата младият еничар вече знаеше Нури и Айше, по-младият брат се наричаше Али. Айше се отнесе добре с Ибрахим. Тя му поля с една кратуна, за да измие ръцете и лицето си.

- Ти как се казваш? - попита го Айше.

- Имате ли някакъв пешкир? - попита Ибрахим, докато стоеше наведен, а водата се стичаше по цялата му глава.

- Не! - отговори тя.

Ибрахим беше принуден да се избърше в мръсната риза, която миришеше ужасно и обезсмисли миенето. Когато привърши, Айше го попита:

- Как се казваш?

- Ибрахим.

Тъй като стоеше гол до кръста Айше протегна пръст и го докосна по корема. Ибрахим се учудваше на вниманието на момичето. Тя беше на видима възраст тринадесет-четиринадесет години, според повечето турци - възраст за женене. Може би това предизвикваше интереса й към него. Ибрахим се дръпна, което притесни Айше и тя също дръпна пръста си. Върху кръглото й лице, на бузите, се появиха два червени кръга.

В този момент Кабил извика дъщеря си. Първата вечер беше единственият път, в който Ибрахим видя лицата на двете жени. Явно късното появяване на момчето и мъжа ги бяха заварили неподготвени. В по-заможните турски домове мъжът имаше няколко жени, които живееха в отделен харем, но в по-бедните семейства нямаше възможност за това.

Дните в мизерната хижа се занизаха със скръбно еднообразие. Ибрахим работеше от зори до мрак. Кабил имаше няколко ниви, в които всичко растеше “с голям зор”. Той отглеждаше тютюн, ръж и понякога картофи. На толкова камениста земя и далеч от реки друго не растеше. А и долината, в която беше разположена схлупената му къщурка, се намираше доста високо в планината. Ибрахим с умиление си спомняше за плодородната родна земя, за нивите, отрупани с набъбнали зърна пшеница и гледаше “плешивата” нива със слабичка, гърчава ръж, покарала тук-там.

Отначало, тъй като ръката го болеше, не можеше да работи пълноценно, затова го използваха с една ръка да пренася ведра с вода. По цял ден носеше ведрото. Ръката му не минаваше. Докато работеше, от умората или от това, че успяваше да я раздвижи, болната му ръка рязко го заболяваше. Божата беше толкова силна, че изпускаше кофата с вода. Вместо да му помагат, Кабил и Жулиде ханъм непрекъснато го навикваха и го обвиняваха, че е сакат. Кабил продължаваше да го удря. Караше го да работи непрекъснато, без никаква почивка, до пълно изтощение Ибрахим така и не можа да разбере колко беше платил домакинът за него, но трябваше да е много, защото непрекъснато го караше да работи в никога не беше доволен. Ако имаше как, би го карал да работи и по цели нощи, без да спи.

Всички в семейството се отнасяха към него по най-лошия начин. Непрекъснато го обиждаха, а в малкото моменти, в които оставаше свободен, го емваха бабата или Жулиде ханъм. Те го караха да мие, да чисти и да им помага в домашната работа. Жулиде, в присъствие на мъжа си, имаше вид на добра, тиха и хрисима жена, но когато останеха насаме, го малтретираше. Името й означаваше “разпуснати коси”. Това име се даваше на жени с красиви дълги коси. Ибрахим гледаше мръсната, рядка, сплъстена коса на жената и се усмихваше на иронията. Жулиде беше злобна и дребнава. Когато му поставеше някаква задача, тя или през цялото време висеше на главата му и непрекъснато му правеше забележки, или после проверяваше това, което е свършил, и никога не беше доволна. Така стопанката го хокаше непрекъснато.

За Кабил всички деца бяха равни и биеше всяко от тях, когато решеше, че заслужава. Жулиде ханъм ги пазеше и караше Ибрахим да върши и тяхната работа. Това правеше Нури и дори малкия Али злобна и създаваше у тях чувството, че се нещо повече от българина. Нури непрекъснато се подиграваше на Ибрахим. Майка му беше подкъсила шалварите на Ибрахим, беше ги отрязала толкова нескопосано, че орезилила. Личеше си, че това са стари, преправени гащи. Въпреки това Нури самодоволно се разхождаше с новата си придобивка. Той ставаше особено жесток към аджамиоглана в присъствието на баща си. Кабил насърчаваше всяка проява на жестокост на сина си над българина. Той или се усмихваше, или потупваше сина си, когато Ибрахим биваше сритван, изпращан да работи или обиждан от него.

Буца беше заседнала в гърлото на Ибрахим, той страдаше и търпеше униженията, без нищо да може да направи. Най-неприятното беше, че всички тези атаки бяха несправедливи и с нищо непредизвикани. Понякога вечер с мъка си спомняше Едирне, разговорите с Явуз Челик и мавляна Абдаллах ефенди. Дори Неджиб ага сега му се струваше толкова добър, вярно понякога строг, но винаги справедлив. Спомняше си думите, които той им беше казал за Анадола. В такива моменти Ибрахим плачеше от безсилие, а буцата от обида растеше и го задушаваше.

Стигна се до там, че малкият Али, иначе сладко момченце, което беше на шест-седем години, един ден застана до Ибрахим, който се наведе, за да разроши чорлавата му косичка, но вместо игра, дребосъкът го ритна в глезена. Тъй като майка му и баба му наблюдаваха случката, започнаха да му се радват, да се смеят и да пляскат с ръце, малкото момче, смеейки се, продължи да ходи след Ибрахим и да го рита. Аджамиогланът не знаеше какво да предприеме. Отначало се усмихваше и приемаше всичко на игра, но постепенно ударите на малкото момче ставаха все по-силни. Колкото повече виждаше, че го боли, толкова по-силно го удряше Али. Всичко това беше съпроводено със заливане от смях. Ибрахим не знаеше какво да прави. Грубите обувки на Али разраниха пищяла му и тъй като късите панталони на Нури не ги прикриваха, скоро видя, че от краката му тече кръв. За да спре момчето и може би да предизвика неговото съчувствие, той се наведе, за да покаже, че го боли. Това обаче не предизвика никакво съчувствие у хлапето. То се засили и с всичка сила ритна в главата така наведения Ибрахим. Обувката го удари в носа и зъбите. За миг му причерня пред очите и за малко щеше да падне на земята. Не очакваше, че момчето ще го ритне в главата. В този момент до ушите му достигна силен рев. Отначало не разбра какво става. В стремежа да го ритне по-силно, Али се беше подхлъзнал и беше паднал. Сега той ревеше и не можеше да си поеме дъх. Мина малко време, но момчето все още не можеше да диша, а само викаше. Ибрахим усети, че гърдите му се стягат спазматично. От корпуса, а и от дядо си знаеше как да действа, ако в битка, от удар или след падане от кон ти “излезе въздухът”. Сега като видя задушаващото се дете, забрави какво му беше причинило и знанията от корпуса на еничарите нахлуха в него. Той се приближи до гърчещото се момче, обърна го по гръб, хвана го през кръста и рязко го вдигна, огъвайки тялото му като мост. Али вдиша и бързо се успокои.

В този момент иззад ъгъла на къщата се появи Кабил, привлечен от виковете и рева на Али. В ръката си носеше мотика с къса дебела дръжка. Той бързаше към двете момчета. Като го видяха, двете жени - Гюлфие и Жулиде, се развикаха:

- Уби го! Уби го!

Ибрахим все още стоеше наведен над телцето на Али, когато късата дебела дръжка го удари зад врата и го повали на коляно. След това Кабил продължи да го налага където свари. Тъй като държеше мотиката за метала, не му беше удобно да удря Ибрахим. След малко обърна мотиката така, че да го удари с острата част. Ибрахим видя това и в миг разбра, че Кабил ще го убие, ако го удари дори веднъж. Мъжът явно още не му беше простил за ухапания палец. Въпреки това нещо го спря. Скоро Ибрахим разбра какво е то.

Както отначало, докато го биеше, мъжът повтаряше: “Как така го биеш, бе? К’ъв си ти, та ще го удряш?” и други, като обърна мотиката, младежът го чу да казва: “Значи си правоверен мюсюлманин?” Това разкри на Ибрахим, че ако не беше мюсюлманин, Кабил би го убил, без да му трепне окото. Така вярата в Пророка го спаси за пръв път.

Въпреки че Айше им беше казала как се казва новият ратай, цялото семейство го наричаха Абдаллах. Всъщност с това име наричаха всички аджамиоглани. Името означаваше, че човек се е посветил на служба. Абдаллах беше едно от имената на Ибрахим. Тъй като семейството много пъти беше вземало малки аджамиоглани от корпуса на еничарите, всеки път ги наричаха с общото им име Абдаллах. Веднъж Жулиде каза на Ибрахим, че правела това, за да не се привързва към момченцата, но той вече достатъчно познаваше семейството и знаеше, че те не са способни да се привързват и да обичат. Един ден той разкри истина, която го накара целият да настръхне. Отзад, зад сайванта, откри няколко купчинки от камъни. Търсеше камък, с който да запълни дупките на сайванта и гради каменна поставка, върху която да гради леглото си. Те поразително приличаха на гробчета. И в родното му село, въпреки плодородието и много по-добрия климат, понякога се случваше да умре дете. За големите български семейства с шест-седем деца това не беше голяма загуба. “Щом в България умират толкова деца, защо тук да не умират!?” - помисли си Ибрахим. Нещо обаче го притесняваше. Той знаеше колко много държат на погребалните си церемонии мюсюлманите и на това да бъдат погребани в гробище. Колкото и да бяха бедни, законът при тях беше такъв. Това, че тези деца са били заровени зад къщата, силно го озадачи. Че са деца, си личеше по големината на купчинките, които бяха натрупани. Освен това върху им нямаше знак или изписано поне име. Любопитството му беше изострено докрай и постоянно мислеше за тези купчинки. Постепенно реши, че не са гробове или ако са такива, са много стари и нямат никаква връзка със сегашните стопани.

Зимата беше настъпила. Бе навалял сняг, но вятърът беше толкова силен, че го беше отвял. Ключицата му, след като беше счупена два пъти, беше заздравяла накриво и стърчеше през кожата му. Острите й ръбове като че заплашваха във всеки момент да пробият кожата и да се покажат навън. Цялата дясна част, ръката и рамото му бяха толкова отслабнали, че костите му се виждаха, а месата му висяха тъжно в сбръчканата кожа. Ибрахим започна малко по малко да се движи и да работи с ударената си ръка. Отначало му беше много трудно, костите го боляха, а и отслабналата му ръка много бързо се изморяваше, но той продължаваше да упорства. Знаеше, че това е единственият начин след тежкото раняване да възвърне силата си.

Един ден Ибрахим цепеше големи камъни с тежък чук и отчупваше от тях тънки плоски парчета, с които после да “закърпи” покрива на хижата, който пропускаше вода. От това, че постоянно трупаха отгоре все нови и нови плочи, покривът вече не беше плосък, а приличаше на безразборна купчина камъни. В момента, в който Ибрахим подготвяше поредната купчина за стоварване върху покрива, зад ъгъла се появи Айше. Името й означаваше “благоденстваща”. От цялото семейство, единствено тя се отнасяше по-добре с него. На Кабил това не се харесваше и той не пропускаше да й направи забележка, че е лигава и от нея жена няма да стане, но след това момчетата толкова много го радваха, че той забравяше за това свое разочарование.

Айше идваше да погледа как Ибрахим работи. Времето беше студено и момчето се учуди на това внимание. Тъй като нямаха за какво да говорят, Ибрахим реши да повдигне въпроса за каменните купчинки:

- Айше, знаеш ли какви са тези купчини?

В този момент тя тъкмо минаваше покрай тях и ги заобикаляше.

- Да, знам - отговори Айше. След много увещания тя му разказа една дълга и страшна история, която накара Ибрахим да настръхне. Според Айше това бяха гробовете на други такива момчета, взети от корпуса. Тъй като те били изпращани в Анадола веднага след събирането им с девширмето, идвали много по-малки и били още християни. Семействата вземали малките деца и ги карали да работят до пълно изтощение, биели ги и ги малтретирали, докато не умрат. Ибрахим разбра. Кабил беше мъчил децата и беше виновник за тяхната смърт. Те са били твърде малки и слаби, за да могат да оцелеят или да се противопоставят на стопанина на къщата. Вълна от негодувание се навдигна в гърдите му. Знаеше, че в купчините се крие някаква тайна, но това, което чу, го накара да потрепери. Мюсюлманите се отнасяха с уважение към всеки мъртвец, дори към своите врагове. След битка те винаги погребваха телата на всички воини и никога не оставяха костите им на открито, за да не ги осквернят животните и да ги разнасят кучетата.

Айше му разказа, че дечицата се разболявали, че били слаби и не издържали. Ибрахим знаеше, че при девширме винаги се събира цвета на раята. Беше сигурен, че това не е истината. От този ден нататък Ибрахим стана много по-внимателен.

Освен останалите, много го мъчеше и бабата. Тя непрекъснато го кълнеше, ако откажеше или се забавеше да изпълни някое нейно желание. След това веднага отиваше при Кабил и гневът на грубия мъж се стоварваше върху гърба на момчето. Ибрахим ги намрази и вътре в себе си ги наричаше “убийци”.

Мизерията, гладът и умората бяха толкова големи, че отчаяха Ибрахим. Отначало мислеше, че няма да издържи. Няколко пъти за малко щеше да се предаде. Не можеше да измисли нищо. Страхуваше се да не посегне на Кабил или на себе си. Резкият контраст между Едирне, приятелите и учителите, и Анадола го смазваше. Не знаеше как ще живее по този начин. Чувстваше се сякаш някой му отнемаше цветовете на света и сега виждаше всичко само в сиво. Броеше дните, откакто беше в семейството и го обземаше отчаяние като се замислеше колко дни още му остават. Не беше сигурен дали ще оцелее.

Мразеше всички освен Айше. Беше благодарен, че не му позволиха да се храни с останалите, така вечер той си отиваше в сайванта при магарето, а Айше или Нури му донасяха вечерята. Храната беше отвратителна. Жулиде не само не можеше да шие, но и да готви. Месо нямаше и непрекъснато ядяха някакви редки, блудкави, безвкусни каши. Тъй като солта беше скъпа, храната винаги беше безсолна. Ибрахим даже не си правеше труд да познае какво има в кашата. Празник за него беше когато имаше пилаф*.

Храната не можеше да го засити и Ибрахим беше постоянно гладен. Той отслабна, ребрата му започнаха да се броят. Ръцете му вече не държаха толкова силно, а очите му хлътнаха.

*пилаф - ястие, постен ориз

С времето разбра, че семейството на Кабил се къпят най-много два пъти в годината. През другото време, особено през лятото, миеха само ръцете и лицето си. Отначало му призляваше само като ги помиришеше, но постепенно престана да ги усеща. Това означаваше, че или е свикнал, или и той е започнал да мирише като тях. Косата му порасна и започна да го сърби. Той непрекъснато се чешеше и дори не обръщаше внимание на това. Един ден, както си седяха, Айше улови въшка на врата му. Семейството също имаше въшки и това не й направи впечатление. Ибрахим поиска от Жулиде сапун, за да се изпере, но му беше отказано. След този ден все по-често се улавяше как чеше чорлавата си главата до кръв. Брадата му също растеше. Рядка и слаба, тя стоеше като проскубана и му припомняше за прякора, който имаше в Козбунар.

Ибрахим разбра, че семейството не бяха турци, а кюрди. В корпуса се беше научил да различава различните народи, които живееха в Империята. Отначало наричаше всички мюсюлмани турци, но с времето разбра, че те не са един народ. Арабите идваха от юг, от пустинята. Турците идваха от Туркменистан, отвъд морето, което се наричаше Каспийско или Хазарско. Въпреки че много приличаха на турците, кюрдите бяха от ирански произход. Те идваха някъде от земите на Персия. Тези три народа, въпреки че бяха приели вярата на Мохамед, нямаха нищо общо помежду си като произход. Те се мразеха и всеки се опитваше да властва над останалите. Турците бяха подчинили не само християните, но и арабите, и кюрдите, и сега ги държаха в мизерия.

Идеята, с която децата от корпуса се изпращаха по мюсюлмански семейства, беше да се научат да уважават народните празници и вярата на турските домове. Те трябваше да забравят за християнството и да свикнат с исляма, за да започнат по-късно да го приемат за своя религия, без особени сътресения. С Ибрахим обаче нещата стояха по друг начин. Той вече беше приел правата вяра. Семейството се смятаха за ревностни мюсюлмани. Може би това беше един от критериите, по които избираха кое семейство да вземе младежи от корпуса за възпитание. Ако не беше видял рушвета, щеше да мисли, че това е единственият критерий, тъй като не можеше да си представи какво друго би могло да предложи семейството. Кабил държеше всички да се молят по пет пъти на ден. Тъй като бяха много бедни, освен него никой нямаше молитвено килимче и те се молеха направо върху земята. Пет пъти на ден се обръщаха към Мека и отправяха своята молитва. Семейството спазваше всички мюсюлмански празници.

След като отмина зимата и пътят към Диарбекир беше разчистен от снега, мъжете в семейството всеки петък ходеха в джамия за петъчната молитва. Въпреки че ходеха пеш и ставаха в най-ранни зори, за да могат да са там за обедната молитва, това беше празник за Ибрахим. Ходенето до Диарбекир беше най-дългото свободно време, с което разполагаше, и го използваше, за да си спомня за корпуса и еничарите. А толкова много имаше нужда да си припомня, че е еничар и че скоро ще бъде най-великият воин. Освен това Диарбекир беше мястото, където за последен път беше видял своите приятели йолдаши. Всеки път, когато се приближеше до града, мечтаеше да срещне някого от тях. Знаеше, че някой ден отново ще се съберат и от тук ще тръгнат обратно към Едирне. Стамбул, към еничарството, приключенията и славата.

Тежкият труд, мизерията и тормозът често го караха да забравя кой е. Все пак Ибрахим се опитваше да се запази. Мислите му бяха единственото нещо, което можеше да го спаси. С времето започна да усеща как загрубява и оскотява. От Козбунар и корпуса Ибрахим беше разбрал колко е важна средата, в която попадаш и хората, с които общуваш, защото постепенно привикваш и ставаш като тях. Досега никога не беше допускал средата да го промени и винаги беше тартор. За пръв път беше в подчинено положение. Сега се бореше и се опитваше да не мисли само за това, което вършеше през деня. Главата му беше като храм. Опитваше се да воюва и да не допуска глупави мисли.

Понякога, докато вървеше по пътя, Ибрахим гледаше тъжния пейзаж, който се разкриваше пред очите му. Всичко беше пусто и грозно, дори пролетта не успя да промени пущинака. Това беше най-грозната природа, която досега беше виждал. Времето беше безпощадно към тази забравена от Аллах земя. Лятото беше сухо и горещо, а слънцето безмилостно жулеше голите камъни. През зимата камъните се пукаха от студ и постоянно духаше силен леден вятър, който правеше студа още по-непоносим. Дърветата бяха слаби, криви и изстрадали. Те по-скоро приличаха на храсти. И борът, и дъбът, и брястът само носеха тези имена, но всъщност нямаха много общо с онези дървета, които познаваше от родните гори.

Като гледаше всичко това, Ибрахим разбра защо един от най-големите зандани беше построен именно тук. Ако някой избягаше от Диарбекир, щеше да попадне в капана на планината и нямаше къде да се скрие. Ако светът имаше край, това беше краят на света, място забравено от времето, от цивилизацията, от Бог.

На няколко пъти, докато ходеха към Диарбекир, Ибрахим се опитваше да заговори Нури. Особено в началото той смяташе, че е нормално двамата да си говорят и дори да станат нещо като приятели, защото бяха на една възраст, но това не се случи. Нури се отдръпваше остро и с пренебрежение гледаше Ибрахим. Въпреки това младият еничар се опитваше съвсем добронамерено да привлече Нури към себе си. Беше му странно, че това прокъсано мръсно момче, което никога не беше ходило по-далече от Диарбекир, имаше толкова високо самочувствие и се държеше така надменно. Ибрахим знаеше, че тук Нури е господар и се смята за много повече от останалите, но ако отидеше в Станимака, Филибе или Едирне, щеше да изглежда по съвсем друг начин. Там той щеше да бъде без никакво самочувствие, като онези селяни, попаднали в града, изглеждащи объркани, уплашени и стреснати. Ибрахим беше сигурен, че това надуто момче, поставено в корпуса на еничарите, щеше да изглежда безлично, като спукан свински мехур. Усмихваше се като гледаше момчето и в същото време си го представяше, как би изглеждал далеч от Диарбекир.

Самочувствието на Нури идваше и от това, че баща му беше най-големият чорбаджия. Всъщност някога цялата долина принадлежала на дядото на Нури и мъж на Гюлфие, който се наричал Адем. Той имал двама сина, които нарекъл Кабил и Хабил. Преди да умре Адем завещал цялата земя на по-големия си син Кабил, а стадата си - на Хабил. Земята била слаба и каменлива и Кабил, въпреки изнурителния труд, едва изкарвал хляба си. А стадата на Хабил се множели и растели. Оказало се, че тревата и климатът в долината били много по-добри за отглеждане на овце и кози.

Така Кабил, който живеел в къщата на баща си, изгонил брат си и го накарал да изведе стадата си извън долината. Всички прислужници и хората от долината го последвали, защото бил с много по-поносим нрав и по-богат. Той си построил собствена къща в един съседен дол и големи дървени постройки, в които държеше стадата си.

От Нури Ибрахим разбра, че Хабил се отнасял много добре към своите племенници и винаги, когато те му отидели на гости, ги черпел с прясно мляко, пастърма или сирене. Това обаче не се харесвало на Кабил, който им забранил да се срещат с Хабил и неговото семейство. Той мразел роднините си, защото сам изкарвал хляба си с горчива пот и по най-трудния начин. За това обвинявал баща си, брат си и всичките му роднини. Отначало Кабил бил доволен, че получил земята на цялата долина, но по-късно, като видял, че отглеждането на животни е по-изгодно, започнал да претендира за стадата на брат си.

Нури се смяташе за повече от другите момчета и че стадата на чичо му принадлежат на него и на баща му. Ибрахим гледаше мръсните му дрехи. Дори еничарските дрехи скоро заприличаха на дрипи по него. Как можеше толкова бедни хора да смятат себе си за чорбаджии?! Това беше смешно. Та те живееха по-бедно и по-зле от най-пропадналите бедняци в България и Едирне. Ако видеха богатствата на Истанбулските богаташи или на чорбаджиите в Българско и Едирне, щяха да се смаят. Там те биха били най-бедните и окаяни хора.

Скоро Ибрахим разбра защо Кабил е толкова беден. Той беше неграмотен и местните прекупвачи го лъжеха най-безобразно - и с бройката, и с килограмите. Аджамиогланът неведнъж беше ставал свидетел на това как го мамят. Можеше да се намеси, но се направи, че нищо не разбира и остави търговците да го лъжат. Понякога след петъчната молитва Кабил отиваше да напазари и вземаше със себе си децата. Понякога Нури си позволяваше да помоли за нещо, но нито веднъж молбата му не беше удовлетворена. Когато разбра, че Ибрахим може да смята, да пише и да чете, Кабил започна да го кара той да пазарува.

Когато чу историята на семейството на Кабил, Ибрахим се засмя. Тя учудващо приличаше на една от най-известните истории в Библията. Според християнското Свето писание Адам имал двама сина - Каин и Авел. Адам на арабски се произнасяше като Адем, Каин - Кабил, а Авел като Хабил, което означаваше магьосник, чародей, фокусник. Каин се занимавал със земеделие, но земята не била благосклонна към него и той с пот, с цената на големи усилия и изтощение изкарвал прехраната си. Авел се занимавал с животновъдство. Каин му завиждал за лесния начин, по който живее и изкарва прехраната си, затова го намразил и дори се настроил срещу баща си и Бог. Един ден Каин посегнал и убил брат си Авел. Според Библията освен първородния грях, който хората носят заради Адам и Ева, носят и този на Каин, тъй като днешните хора, които наследяват света, са наследници на братоубиеца Каин.

Още когато беше чул историята за Каин и Авел, Ибрахим се беше запитал: “Откъде братята са имали потомство, след като само те двамата са били децата на Адам и Ева? Откъде бяха намерили жени?” В Библията обаче такъв отговор нямаше. Спомни са как беше попитал за това попа, а по-късно и Инокентий. Отговор не бе получил, но потресе и двамата монаси. Въпреки това въпросът си остана открит за него. Едва по- късно в Корана намери отговор и той му беше показан от Абдаллах ефенди. Там прочете, че Адам и Ева са имали дъщеря - сестра на Каин и Авел (Кабил и Хабил), която се казвала Адай. Заради нея станало първото убийство, защото братята не могли да си я поделят. Страшно било да се убие безсмъртен, защото преди това на земята смъртта не била позната. Така не била позната и скръбта, сълзите и болката от липса на човек. Когато Ева разбрала, че Кабил е посегнал на брат си и го е убил, отначало не разбрала какво е смъртта, а след това заплакала. Най-накрая почувствала божата от липсата и от това, че една част от нея е умряла. Така за пръв път човек изпитал болка и пролял сълзи.

Коранът и разговорите с Абдаллах ефенди дадоха отговор на Ибрахим и той разбра коя е била жената на Хабил и Кабил и защо се е стигнало до разрив между братята. Днес хората бяха наследници на Каин и Адай. Те носеха върху себе си знака на Каин и бяха прокълнати дважди (след прокълнаването при изгонването от рая), бяха заченати след насилие и смърт и бяха смъртни, защото, когато са били зачевани, Хабил вече е бил мъртъв.

Докато си припомняше всичко това, Ибрахим се сети за книгата, която Кабил му беше отнел. Сега осъзна колко много му липсва тя и знанието. Домъчня му за разговорите с Абдаллах ефенди и Явуз Челик паша. Даде си сметка какъв галеник на съдбата е бил досега. Реши в следващите дни да открие книгата и да си я върне. Къщата беше такава, че нямаше къде да бъдат скрити книгата и канията. Можеха да бъдат само в долапа. Единствената пречка беше, че къщата почти никога не оставаше без човек вътре. Или едната, или другата жена бяха в стаята и постоянно вършеха нещо.

Една сутрин Ибрахим реши да действа. Вече беше втората зима, откакто живееше тук. Снегът навън не беше голям, но духаше силен вятър. Нури, Кабил, Али и Айше дълбаеха дълбока яма, за да построят нов нужник. Старият вече се беше напълнил почти догоре и миришеше ужасно. Кабил беше решил да го затрупа, като събори малката постройка, но преди това трябваше да издълбае яма и да построи нова. Тъй като искаше години наред да не се занимава с нужници, държеше ямата да бъде много дълбока. Така, преди още да е замръзнала земята, цялото семейство помагаше. Тъй като изкопът беше много дълбок, вътре беше завет и не беше толкова студено. За пореден път бяха сложили Ибрахим да работи горе, където беше най-студено и леденият вятър го пронизваше. В този момент видя черната прегърбена фигура на Гюлфие, която отиваше до сайванта. Там държаха дървата, които Ибрахим беше нацепил. Явно бабата щеше да пали огъня. Ибрахим продължи да работи. В следващия момент видя Жулиде ханъм, която се държеше за корема и тичаше към стария нужник. Ибрахим разбра, че му се разкрива страхотна възможност. В къщата не беше останал никой. Трябваше да действа бързо, защото моментът бързо щеше да отмине. Затича се към вратата на къщата. Като стигна до нея, рязко я отвори. Това, което видя, го завари неподготвен. Видя Гюлфие клекнала до огнището, а пред нея беше поставена книгата. Бабата току що беше откъснала няколко листа от нея и ги мачкаше в костеливите си ръце. Ибрахим веднага разбра какво се беше случило. Гюлфие беше взела дървата и се беше върнала, без той да забележи. Но не това го потресе. Дъртата вещица късаше страници от неговата книга и ги използваше за разпалки. Неграмотните “скотове”, понеже не можеха да четат, бяха решили, че книга не може да им послужи за друго, освен за разпалване на огъня.

Сълзи избиха в очите му. Почувства се унизен и ограбен. Тези неграмотници, които живееха като животни, си позволяваха да унищожат книгата. Ибрахим стоеше, беше свил юмруците си, а от очите му течаха сълзи. Кой знае откога вещицата и ханъмата горяха от книгата му? Каква ли част вече беше унищожена от нея? Колко ли беше останало? Погледна към книгата, но очите му бяха премрежени и не можеше добре да я види.

Гюлфие се обърна. Влизането на Ибрахим я беше стреснало, а може би беше и гузна. И както всяко страхливо, слабо същество, тя реши да го нападне. Изправи се и тръгна към него, а през това време викаше и грозно го кълнеше. Пискливият й глас още повече го ядоса. Силната горчилка, която се беше насъбрала в него, се надигна и заседна в гърлото му. Цяла година беше търпял тези мизерници да го унижават. Това повече не можеше да продължава! Черна пелена се спусна пред очите му. Тръгна към старата вещица. Тя явно беше видяла стиснатите му юмруци и се беше уплашила, защото започна да крещи неистово. Той виждаше отворената й уста, но чуваше писъците й тихо сякаш идваха някъде отдалеч.

Преди да стигне до старицата, почувства, че вратата се отваря зад гърба му. В следващия момент писъците станаха два. Един отпред и един отзад. Явно Жулиде ханъм беше влязла след него. Скоро усети нов хлад зад гърба си. Входната врата се беще отворила още веднъж. Ибрахим се беше спрял пред огнището и с невиждащите си очи гледаше огъня, в който изгаряха страниците, които вещицата току що беше пуснала. От пергамента и мастилото огънят се оцвети в красиви цветове. Беше толкова отчаян, че юмруците му се отпуснаха, а ръцете му безпомощно увиснаха надолу. За това, което беше изгоряло, вече нищо не можеше да се направи.

В този момент дойде ударът, подло в гръб, без предупреждение…

Когато съзнанието му започна да се прояснява, все още лежеше на пода и не можеше да се изправи. Над него се беше надвесила някаква сянка, която ръкомахаше и говореше, но на Ибрахим му беше невъзможно да различи думите. След малко погледът му се избистри и видя, че човекът е Кабил, а в ръката си държи неговата кания.

- Гяур, как смееш? - ревеше Кабил. - Ще те убия, куче!

Съзнанието му ту се проясняваше, ту отново като че ли потъваше в дупка. Този път много бавно възвърна спомените си. Въпреки това остана да лежи проснат на земята. Кабил го разпитваше, подпрял се на една лопата, с която го беше проснал на пода:

- Имаш ли оръжие? - питаше мъжът. - Къде си скрил ножа? Искаш да ме убиеш, така ли? Мен?!

Мъжът продължаваше да пита, но като че ли не се нуждаеше от отговор. Страхът, че момчето има оръжие, го беше тревожил през цялото време и сега беше решил да сложи край на това.

- Къде е ножът, казвай!? Защо ти е нож, бе?

В следващия момент Ибрахим потъна в света на сенките. След това спомените му се разбъркаха, както цветовете на дрехите на дервищ, който се върти, за да постигне сливане с Бог. Чуваше гласове, шумове, виждаше сенки и образи. Сънят се смеси със спомените и само виковете му насън и бълнуването понякога го събуждаха за миг, за да може после отново да потъне в света на сенките. Постоянно чуваше нечии гласове и дори понякога, с цената на огромно усилие, успяваше да повдигне клепачи и да забележи силуета на надвиснал над него човек. Обикновено силуетът беше на младо момиче, което му говореше нежни слова и го приласкаваше към себе си. Но веднъж различи някакъв огромен, мрачен силует.

“Иблис!” - помисли си само за миг. Усмихна се вътрешно. Не знаеше дали лицето му може да отрази усмивката, но се усмихна, защото си спомни за своя стар приятел Юсуп и колко пъти го беше спасявал като съшински ангел-хранител. Спомни си как бялата душа и чистото сърце на арапа контрастираха с черната му кожа и страховития му вид.

“Ех, приятелю!!!” - помисли си Ибрахим и вълната на бълнуване отново го заля.

Когато се съвзе, видя до себе си хекимин, който правеше нещо над него. В първия момент не разбра какво става, а миризмата на лечителя странно се смеси с миризмата на магарето. След това почувства как някакво острие се движи по главата му и разбра - хекиминът бръснеше главата му. Когато привърши, Ибрахим се опита да вдигне ръката си, за да опипа голата си кожа. Струваше му се, че този допир много ще му помогне, но ръката му отказваше да се вдигне. Спомни си, че това е болната му ръка. От дългото лежане сигурно ключицата пак го беше заболяла.

В следващите дни всичко беше много спокойно. Ибрахим си лежеше, три пъти на ден Жулиде ханъм или Айше му носеха храна и то хубава, с месо вътре. Хекиминът също идваше доста пъти. Другата голяма, важна промяна беше, че вече го бяха преместили вътре в къщата. Ибрахим лежеше по цял ден и нощ и не можеше да помръдне, но думите на хората постоянно му създаваха интерес.