Еничар

- С голи ръце, господарю - с неудоволствие съобщи Ибрахим и вътрешно се възмути на смешната сигурност, с която французинът смяташе, че със сигурност ще победи арабинът с оръжие.

- С голи ръце?! - в гласа на емира имаше и учудване и удоволствие. Въпреки че не го показваше, господарят на оазиса беше щастлив. По-интересна вечер не можеше да си представи. Цялото му тяло потръпваше от вълнение заради предстоящата битка. Всичко беше толкова добро, че чак граничеше със съвършеното - еджнеби* слабак с голяма уста. По-добре не можеше да бъде. Лесна победа за племето му над останалия свят, а после едно добро угощение щеше да бъде достоен завършек на вечерта.

Тъй като вече беше ясно как ще се проведе битката и по въпроса вече нищо не можеше да се направи, Ибрахим се приближи до льо Комб и се опита поне със съвети да му бъде полезен.

- Някога участвал ли си в битка? - попита той французина, който много се обиди от този въпрос.

Докато продължаваше да загрява, като смешно махаше ръце наляво и надясно, льо Комб каза:

- Аз ти казах, че съм професор в Сорбоната, но това не е цялата истина.

Ибрахим се усмихна, французинът се готвеше да му каже това, което

еничарът отдавна знаеше - че е шпионин. И когато разказът на човека пред него отиде в съвсем друга посока, той се изненада.

- Преди няколко години - продължаваше своя разказ льо Комб - в Марсилия се запознах с нещо, което по-късно нарекох френски бокс. Знаеш ли какво е това? - въпросително погледна дребничкият мъж към еничара.

Ибрахим не разбираше какво му казва, затова само вдигна рамене.

- Марсилия е голямо пристанище в родината ми. Там се събират моряци, пътували из всички краища на света. Така в марсилските кръчми и по пристанището се оформило нещо като боен стил без оръжие. Още първия път, в който видях този стил на бой, разбрах, че ще остана влюбен в него завинаги. В английския бокс, който съществува повече от сто години, бойците се бият само с ръце.

* еджнеби - на арабски гяур, иноземец

Льо Комб показа как удрят само с ръце. Той смешно вдигна ръцете си пред лицето, обърна юмруците към лицето си и нелепо започна да ги върти, описвайки кръг напред.

Ибрахим познаваше тези движения от кораба на Балантрей. Той вече се беше изправял срещу човек, който се бие по този начин.

- За няколко месеца обучение станах добър. Много ми харесваха ударите с крак, които моряците, пътуващи из Далечния изток - Сеам, Тай и Чи* бяха донесли. Въпреки че ритах не лошо, английските моряци продължаваха да ме побеждават, защото имаха по-силни удари с ръце от мен. За да поправя тава, се принудих да поживея в Лондон, където останах половин година. Там техниките ми с ръце се подобриха значително.

Льо Комб погледна Ибрахим, но тъй като еничарът не реагира по никакъв начин, продължи:

- След това продължих обучението си в Париж при един майстор на английския бокс, който се казваше Адамс. Така станах най-компетентният боец по шосон**, смесих различните стилове на английския бокс - уестморлендски, девънширски и кимбърлендски, с ритниците на френския бокс.

Ибрахим слушаше, но не разбираше нищо от това, което му говореше французинът. Накрая само попита:

- Искаш да кажеш, че си участвал в битка?!

Това все пак беше някаква надежда. За миг еничарът се обнадежди, после обаче насочи поглед към готвещия се за битката арабин и отново го обзеха опасения. Въпреки че французинът отказваше да го слуша, опита се да му даде няколко полезни съвета преди битката.

Най-накрая емирът направи знак битката да започне. Льо Комб беше заел смешната поза и смешно въртеше юмруците си. Движенията му искрено забавляваха насядалите араби. Арабският боец не беше заел бойна позиция. Той стоеше с отпуснати надолу ръце и като че ли очакваше действията на французина. Льо Комб продължаваше да върти ръцете си като че ли хипнотизираше арабина и изведнъж, вдигайки високо крак, ритна нищо неподозиращия човек в главата. Арабинът явно нямаше добра бойна подготовка, особено в битките с голи ръце. Той може би беше добър стрелец или боец със сабя, но по действията му личеше, че няма представа от борба и юмручен бой. След ритника в главата, той се олюля и се свлече на земята. Ибрахим въздъхна с облекчение. Явно изборът на льо Комб наистина беше добър и беше готов да му се извини за недоверието, което бе проявил към него. Сега той искрено се радваше на успеха на новия си приятел. Вече познаваше достатъчно арабските нрави и знаеше, че една загуба на французина би ги поставила в тежко положение.

*Сеам, Тай, Чи - древни имена на Виетнам, Тайланд, Китай

**шосон - праобраз на днешния френски бокс, сават

Насядалите араби се бяха изправили и помагаха на своя боец да стъпи на краката си. Той се олюляваше, но вече се крепеше сам, без помощ. Погледът му се беше избистрил и той погледна към емира. Ибрахим проследи погледа му точно навреме, за да види, че владетелят на оазиса прави знак на боеца си да продължи битката. Глъчката в шатрата беше неописуема. Ибрахим се опита да предупреди льо Комб, който се беше обърнал с гръб и гледаше победоносно емира. Опитът му обаче беше неуспешен. Арабинът скочи и сграбчи французина отзад. Той се гърчеше и опитваше да се освободи, но безрезултатно. Личеше си, че французинът има идея за борба и може би някога се е борил, но хватът на арабина беше силен.

Арабите отново ревяха от възторг. На нито един не му правеше впечатление нечестният начин, по който бе продължила битката. Арабите, за разлика от турците и персите, не се славеха като добри пехливани. Борбата противоречеше на начина им на живот. Но все пак младежът беше по-силен и тежък, затова опитите на льо Комб да се освободи от захвата завършиха с това, че двамата се строполиха тежко на земята. Падането беше лошо и за двамата, защото ръцете им не бяха свободни. Те започнаха да се въртят и да се боричкат на земята. Постепенно арабинът взе надмощие над французина. Той застана над льо Комб, като го надкрачи, след което нанесе няколко юмручни удара в главата му. От носа на лежащия на земята мъж рукна кръв. След още няколко удара льо Комб започна да се отпуска. Ибрахим си припомни годините обучение, усещането му беше познато. Още един или два удара и французинът щеше да изпадне в несвяст, но с последно усилие се опита да пренесе арабина. В това движение той вложи всичката си сила, явно също осъзнаваше, че ако не успее, краят му ще настъпи. Льо Комб успя да застане над арабина, но нямаше сили за нищо повече. Нито арабинът можеше да се освободи от захвата на французина, нито пък той имаше сила да го удари или задуши. Льо Комб притискаше тялото на арабина на земята, а кръвта от носа му продължаваше да тече върху бялата дреха на човека отдолу. Така колкото повече време минаваше, толкова по-трудно беше и за двамата бойци да направят нещо, с което да победят. Въпреки насърченията и крясъците на околните, не можеха да направят нищо повече. Знакът на емира да прекратят битката беше приет с облекчение от Ибрахим. Няколко от най-близките хора на арабина го поеха, веднага свалиха напоената с кръв горна част от облеклото и го изведоха от шатрата.

Ибрахим се приближи към льо Комб. От носа на французина продължаваше да тече кръв, а Касим се опитваше да му помогне. Той беше взел съда, в който емира преди малко беше измил мръсните си ръце, и се опитваше да измие кръвта от лицето му. От това кръвта само рукваше още по-силно. В момента, в който еничарът се канеше да се присъедини към Касим и да помогне на ранения им спътник, видя, че като се подюляваше, емирът направи знак на един от пазачите до изхода. Ибрахим знаеше, че мюсюлманите и особено арабите не пият алкохол, но емирът се държеше точно като пиян. Изведнъж се сети, че може да е пушил опиум. Това сега не го интересуваше, важното беше, че войнствеността на емира се беше разпалила и той искаше мъст. Зрелището на битката беше разбудило кръвожадността му, която все още ле бе задоволена. Емирът не искаше нищо друго, освен нова, още по-кървава битка. Хората от племето познаваха този маниакален блясък в очите на емира. Везирът се дръпна настрани, а една от жените се приближи до владетеля и се отърка у него. След това, умилквайки се, опита да умилостиви господаря си и да го приласкае. Емирът стоеше сякаш не я забелязва. После се сепна, като че ли изведнъж почувства присъствието на жена му толкова близо до него. Той силно дръпна ръката си. Златните му пръстени светнаха и заслепиха за миг погледа на еничара. Емирът беше гневен на жена си и я отпрати, като й посочи входа на шатрата, през който жените бяха внесли блюдата. Ибрахим погледна натам и видя как всички жени тихомълком една по една се оттеглят от шатрата. Емирът стоеше изправен със стегнато тяло. Той очакваше зрелището си. Ибрахим беше виждал змии, които факир кара да танцуват под свирката му. Тези змии застиваха, вдървявайки тялото си, точно както сега стоеше Фейзула. Ибрахим се сети - кобра, така се наричаше змията. Младият еничар усещаше, че опасностите още не бяха отминали. Беше сигурен, че домакинът им е подготвил още някаква изненада, затова беше нащрек. Скоро разбра каква е изненадата. На вратата се появи огромен мъж. Той имаше гигантско туловище, а силният му врат издаваше с какво се занимава. Ибрахим веднага го позна. Тялото му се изпъна като струна. Това беше Кая. Човекът, който преди толкова години беше успял да го победи на пехливанските борби в Едирне. Кая - единственият, който досега го беше побеждавал. Башпехливанинът Кая. Ибрахим беше чувал, че “Канарата” е станал пръв пехливан на падишаха. Сега, когато го видя на входа на шатрата, спомените го заляха като вълна.

С влизането на гиганта всички замлъкнаха като по знак.

- Какво става тук, ваше височество? - попита пехливанинът. Гласът му отекна в шатрата като гръм и предизвика потресаващ ефект върху Ибрахим. Цялото му тяло се разтресе от конвулсия. Съжали за това, че през последния месец не се беше занимавал сериозно с бойната си подготовка. Спомни си предишния си сблъсък с гиганта. Цялото му тяло се беше стегнало, защото Ибрахим знаеше, че няма да се размине без бой.

- О, най-скъп от моите гости! Ти, повелителю на Силата и считан от всички за най-силен човек в света! Ти, най-праведен от борците, чиято ръка подкрепя сам Аллах!

Емирът демонстрира раболепие пред Кая, каквото неговите хора показваха пред него. Ситуацията все повече се разясняваше пред очите на Ибрахим. Беше ясно, че емирът ласкае Кая като пратеник на султана и в същото време зад гърба му уреждаше да вземе пушки и злато от французите.

- Чух шум и дойдох да видя с очите си какво става - каза Кая.

- Нищо, господарю! - с примирение каза емирът. - Някакъв еджнеби ни обиди.

Кая погледна към льо Комб, но тъй като той беше с гръб, погледът на пехливанина се хлъзна и спря на гордо изправения еничар. В следващия момент гърдите на Кая се издуха, а погледът му стана метален, веждите се свъсиха. Видът му стана още по-страшен и заплашителен. По всичко си личеше, че Кая го позна.

- Затова най-добрият от моите хора се опита да защити честта ни!

Тъй като Кая стоеше с втренчен в Ибрахим поглед и не обръщаше

никакво внимание на думите на емира, той продължи:

- Радвам се, че се отзовахте на шума, господарю Кая! Сигурно сте почувствали обидата, която всички ние изпитахме! Нашият боец не успя достатъчно категорично да защити честта на народа ни, затова изпратих да повикат още един наш боец!

- Знам, че не сте го победили - каза Кая, като мислеше, че целият този разговор се отнася за Ибрахим.

- Но този човек е самохвалко - каза емирът. - Той твърди, че е най-добрият боец на света! Празнодумец и самохвалко!

- Това е най-добрият боец, с когото някога съм се срещал. Той и този, когото преследвам, това са най-силните хора в света след мен!

Разговорът изостри до крайност вниманието и любопитството на арабите и отдавна бяха забравили за отминалата битка. Вече не очакваха и боеца, когото емирът бе изпратил да повикат. Затова, когато мъжът се появи, вместо да се представи, седна до останалите си съплеменници, защото усети, че вече никой не го очаква.

Кая пристъпи напред. Льо Комб, вече с измито лице, се изправи и заставайки пред Ибрахим, изгледа отдолу вървящия към него гигант. Арабите гледаха слабичкия, невзрачен човечец със смачкан зелен костюм, изцапан с кръв. Никой не можеше да повярва, че турчинът, за когото всички знаеха, че е легендарен боец и човек с авторитет, смята, че нещастният, дребен, невзрачен гяур е един от най-силните бойци в света. Когато самият гяур бе казал за себе си, че е силен воин, всички се бяха подиграли с думите му. Но сега, когато друг го казваше и то човек като Кая, те се смутиха. Можеше ли наистина този смешен мъж да има някаква сила, която те не можеха да оценят и видят?

Емирът също наблюдаваше сцената с небивал интерес. Той искаше да види как дребничкият французин ще се изправи пред грамадата от мускули, каквато представляваше турският пехливанин. Господарят очакваше Кая да смачка нещастника и садистичната му душа вече копнееше за кървавото зрелище. От удоволствие той бавно премляска с беззъбата си уста като че ли усещаше насладата. Неговото участие в сцената вече не бе нужно, затова се отпусна тежко назад и седна. Успокоен емирът искаше да смуче бавно от удоволствието и да го вкусва като фурма, която държи в устата си, за да може по-дълго да й се наслаждава. Той наблюдаваше сцената между Кая и льо Комб като естет, като човек, който може да оцени детайла.

Льо Комб се изпъчи, за да си вдъхне смелост пред гиганта, който очевидно притежаваше огромна сила.

- Как се казваш? - попита с гръмовния си глас Кая.

- Льо Комб - опита се да отговори французинът.

Кая учуден погледна надолу и видя подутото лице на европееца. Той направи някаква гримаса, която сигурно трябваше да представлява усмивка. Сцената беше дотолкова интригуваща, че в шатрата беше тихо, сякаш нямаше нито един човек. Никой не смееше да помръдне.

- Кой си ти? - този път Кая се обърна към французина. Още преди да успее да каже нещо, огромната ръка на Кая го подпря за рамото и бавно го измести с нетърпящ възражение жест. В това движение имаше повече сила, отколкото льо Комб можеше да изцеди от цялото си тяло.

Сега всички прегради между двамата воини изчезнаха. Ибрахим беше издул гърдите си, така че да изглежда малко по-едър и ако може да респектира пехливана.

- Как се казваш? - попита отново Кая.

- Ибрахим Абдаллах.

Името, което младият мъж произнесе, подейства на арабите като гръм и те подскочиха назад като ударени. Льо Комб се огледа. Досега не беше виждал споменаването на име да предизвика толкова силно, шокиращо въздействие. Всички бяха потресени. По лицата им бяха изписани притеснения и страх. След като чуха името на спътника му, всички зашумяха и изведнъж от абсолютна тишина шатрата се превърна в кошер на пчели. Льо Комб не знаеше, че името на този, който преди се беше нарекъл само Ибрахим, а сега - Ибрахим Абдаллах, показваше недвусмислено, че той е човек на Портата, олицетворение на Империята - еничар. Всички араби знаеха, че Абдаллах означава, че човекът е “куче на войната”. Еничарите избиваха и потискаха арабите от столетия. Видиш ли еничар, нищо добро не те чака. Видиш ли един еничар, това означава, че някъде наоколо има и други еничари. Именно затова, предчувствайки опасностите, които се задаваха, арабите реагираха така.

- Ибрахим Абдаллах - тихо повтори емирът и съжали, че не бе изслушал госта си по-рано, когато се беше представил. Дали нямаше някакъв заговор, французинът предлагаше сделка, еничарът беше с него, а тук беше и султанският башпехливан? Можеше ли всичко това да е случайно?

Льо Комб и Касим следяха с огромен интерес случващото се. Те все още не можеха да разберат какво точно става.

Мъжете стояха един срещу друг. Кая - огромен и непоклатим като канара и Ибрахим - много по-слаб, но не по-малко смел. Едва сега Касим си даде сметка за огромната смелост, която притежава неговият нов приятел. Льо Комб стоеше и си повтаряше на глас: “Еничар! Еничар!” Той беше чул този възглас, който бе обиколил шатрата, и сега го повтаряше като че ли се опитваше да се сети нещо, което някога е знаел, но е забравил.

- Ще се бием! - просто каза пехливанинът. Думите му не прозвучаха като въпрос, а като заповед. Все едно, че не само той го желаеше, а се бе допитал до мнението на двамата и едва тогава го каза.

Като чу тези думи, емирът зави от възторг. От задоволство той потриваше дланите си една в друга. Вечерта предлагаше неочаквани развлечения. Тя щеше да се окаже много по-интересна и вълнуваща, отколкото бе очаквал. Другите араби също бяха видимо доволни и с тихо шумолене на бурнусите отново заеха местата си. Понеже Кая беше огромен, те опряха плътно гръб в шатрата, за да могат да оставят повече място за схватките. Мълвата за случващото се в палатката на Фейзула и за предстоящата битка се бе разчула и към нея прииждаха все повече и повече мъже.

Кая се изтегли към входа и се съблече гол до кръста. Като видяха огромното му тяло, с мускули като корабни въжета, всички араби възкликнаха. Пехливанинът размени няколко думи с арабите, които се бяха скупчили около него и го гледаха така, все едно не можеха да повярват, че може да има такъв човек. След малко хората донесоха нещо, което разнесе странна миризма*, докато Кая го втриваше в тялото си.

*става въпрос за палмово масло

Касим и льо Комб помагаха на българина. Французинът още не беше съвсем наясно какво се случва. Той беше превъзбуден и не можеше да повярва, че младият му познат е един от считаните за най-силни воини на света - еничарите. Младият българин се съблече. Едва сега Касим и льо Комб забелязаха изключително силното му тяло, с обли, твърди мускули, като топки. Но освен силно, тялото му беше и гъвкаво. Касим гледаше широките рамена на приятеля си и силните му ръце и се чудеше как бурнусът бе успял така добре да ги прикрие. Той въобще не беше предполагал колко силен е всъщност Ибрахим.

Кая мажеше тялото си с палмово масло, за да затрудни не само захвата на противника си, но и нанасянето на удари в тялото му. Така юмруците на Ибрахим щяха да се хлъзгат по него и да не предизвикват големи поражения.

Емирът, предчувствайки зрелището, тръпнеше от очакване. Двама воини щяха да се бият. Единият от тях беше смятаният за най-силен борец в Империята - башпехливанинът на султана - Кая. Както личеше другият също не беше случаен човек и явно двамата имаха стари сметки за уреждане, а може би дори имаха инкам* помежду си.

- Време е за битка - извика емирът.

Мисълта, че ще се бият двама добри бойци, без това да се отрази на племето му, беше много приятна. Това го лишаваше от удоволствието да държи за боеца от неговото племе, но пък така нямаше да се притеснява за здравето на бойците. Фейзула не се поколеба нито за миг за кого да държи в битката. Изборът беше направен и от всичките араби в шатрата, а и тези, които се тълпяха отвън. Всички искаха Кая, макар и турчин, да смачка чужденците, които ги бяха обидили. Турчинът беше по-малкото зло в сравнение с еничара.

Когато емирът прикани към началото на битката, Ибрахим съжали за пропуснатите месеци и за годините, в които не беше тренирал тялото и духа си. Беше сигурен, че в този момент е много по-слаб от времето, когато се бяха срещнали с Кая. Спомни си как бе завършила срещата тогава и си представи какво ще стане сега. Трябваше да измисли нещо! Трябваше да изненада турчина, нямаше друг начин да победи! Всъщност той не мислеше за победата, а само за това как да оцелее.

По всичко си личеше, че Кая е в много по-добра форма и е решен да го убие. Турчинът го беше виждал да се бори и сигурно все още си спомняше стила му. За съжаление в борбата Ибрахим нямаше с какво да го изненада. Така реши да се върне към техниките от “Ето” и към удрящите техники на Болярови. Кая не го беше виждал да удря и рита и щеше да очаква отново само да се борят. Младият еничар беше измислил как да го изненада. Тъй като Кая беше огромен и едва ли Ибрахим би могъл с удар или ритник в тялото му да постигне нещо, реши да атакува главата. Колкото и да е силен човек, главата му няма мускули, които да я прикрият. Още от корпуса Ибрахим знаеше, че има хора, които могат да понесат силен удар в лицето, но има и такива, които падат в несвяст дори при по-лек удар. Сега еничарът реши да се възползва от всичко това. Взе решение, когато Кая се доближи достатъчно близо, да го удари с всичка сила с юмрук в лицето. За миг се замисли дали да не го ритне в главата, но бързо се отказа. Пехливанинът беше доста по-висок от него и щеше да му бъде трудно. Освен това не знаеше дали ще успее да прицели добре ритника в тази грамада, която след миг щеше да се устреми към него.

*инкам - арабска вендета, кърваво отмъщение за нанесена смърт

Двамата бойци се изправиха един срещу друг. Погледите им бяха стоманени. Те ги кръстосваха така, че на арабите в шатрата им се струваше, че дочуват металния звук на кръстосващи се саби.

- Нека битката започне! - с висок и ясен глас обяви емирът.

Досега двамата воини бяха стояли напълно неподвижни. Изведнъж, като по команда, едновременно започнаха да се движат настрани. Тъй като и двамата тръгнаха с дясното си рамо напред, отстрани изглеждаше все едно са вързани един за друг или поне са се наговорили преди битката. Движеха се с плавни и дебнещи движения. Ибрахим беше изключително внимателен, защото знаеше, че ако Кая го докопа със силните си ръце, ще го прекърши. Трябваше да нанесе удара си преди да бъде хванат. Той нямаше ход в началото на битката, затова доброволно предостави инициативата на пехливанина.

Арабите гледаха като хипнотизирани случващото се пред очите им. Напрежението нарастваше все повече и повече. Кая като че ли очакваше Ибрахим да го атакува, но това не се случваше. Той знаеше, че колкото повече оставя младежа на крака, толкова по-спокоен и сигурен в своите възможности става той и с всяка изминала секунда губи предимството си. Затова реши и без никакво предупреждение се спусна към Ибрахим. Еничарът видя атаката на турчина, но малко закъсня. Въпреки това удари налитащия пехливанин. Ударът му обаче се подхлъзна, защото Кая беше намазал лицето и бръснатата си глава с палмово масло. Турчинът беше доста по-висок, поради което ударът на българина дойде отдолу нагоре и много слабо. Той по никакъв начин не успя да го спре. Така, без да може да направи нищо повече, в следващия момент Ибрахим почувства силните ръце на пехливанина да се сключват около него и да го стягат като в клещи. За да отнеме опората на по-ниския и по-лек от него българин, опитният борец се огъна назад и вдигна противника си от земята. Краката на Ибрахим безпомощно увиснаха във въздуха. Той ги размаха, за да се добере до земята или до някаква опора, но турчинът го стискаше с всичка сила и не го пускаше. Това, което се случваше, доставяше удоволствие на арабите, които виеха от възторг и започнаха да издават някакъв странен звук, въртейки смешно езиците в устите си. Ибрахим беше забелязал, че по този начин те се поздравяват в пустинята. Едва сега разбра защо използваха именно този звук. Той беше толкова силен, че на еничара му се стори, че пространството се сви и въздухът в палатката свърши. Вибрациите странно се напластяваха и образуваха други звуци, които взаимно се засилваха. Главата го заболя. Като че ли силата и захвата на Кая не бяха достатъчни, ами и тези звуци… На арабите обаче този звук не им правеше впечатление и те продължаваха да го издават. Ибрахим почувства как тялото му се отпуска. Още миг и ужасният звук щеше да го накара да загуби съзнание. В този момент усети как хватът на Кая също леко се отпусна. Явно не само той, но и турчинът не беше свикнал с това ужасно свистене и виене. Еничарът мигновено се възползва от слабостта на пехливанина и силно дръпна дясната си ръка нагоре. Палмовото масло и изненадата му по- могнаха да освободи ръката си. След това всичко стана за миг. Кая стисна силно ръцете си. Сега, когато младият мъж беше успял да извади ръката си, на пехливанина му беше по-лесно да стисне силно тялото на прилепналия за гърдите му боец. Докато го държеше през ръцете, му беше много трудно да наложи силен захват. Сега турчинът знаеше, че има сили да го стисне така, че да смачка гръдния му кош. Ибрахим усети какво цели врагът му и тъй като нямаше какво друго да направи, понеже краката му все още висяха във въздуха, сви ръката си и започна да удря с лакът главата на Кая. Ударите с твърдия и остър лакът попадаха в слепоочието, носа и очите на бореца. Той въртеше глава и се опитваше да се предпази, но не успя. Все още, държейки еничара, той залитна назад, но краката му останаха на място. Пехливанинът, загубил съзнание, падна назад като стар, величествен, вековен дъб. Той пусна Ибрахим в последния момент и така българинът се оказа върху него.

Докато се изправяше, Ибрахим забеляза, че всички са онемели и не помръдваха. Никой не беше очаквал, че огромният башпехливанин може да бъде победен, още по-малко от този млад мъж. Сега арабите стояха и не искаха да повярват, че това е истина. Дори проснат на земята, Кая представляваше страшна и респектираща гледка. По лицата на всички наблюдаващи беше изписано разочарование и дори болка. Арабите не обичаха турците, но много повече мразеха еничарите. Някакъв, никому неизвестен еничар, три пъти по-лек, беше победил башпехливанина на падишаха. Всички присъстващи и най-вече емирът осъзнаха какво ще стане, ако султанът реши, че арабите имат нещо общо със случилото се с неговия пратеник. А присъствието тук на еничара означаваше, че “кучетата на султана” са нейде наблизо и душат, и глутницата може да нападне във всеки момент. Ужас скова вените на емира. За миг той се отрезви. Чувството за надвиснала опасност го бе обзело. Без следа на угодничене и лицемерие, той каза:

- Утре заран чужденците да напуснат оазиса. Нека не прекаляват с гостоприемството ни. И се погрижете за пратеника на султана - продължи, посочвайки към проснатия в несвяст пехливанин.

Заповедите на емира се изпълниха веднага. Няколко арабски воини извадиха кривите си саби и изпратиха тримата все още зашеметени гости до палатката им, а те останаха да пазят на входа й. Ибрахим не можеше да разбере дали пазят живота им от посегателствата на другите араби, или ги охраняват да не избягат. Той сподели подозренията си с льо Комб. Беше му по-лесно да говори с французина, защото така часовите отвън не можеха да го разберат. Нямаше съмнение, че хората отвън ще ги подслушват.

- А може да им е заповядано вечерта, като заспим, да ни прережат гърлата - даде още едно предположение французинът.

Тримата легнаха, но Ибрахим не беше спокоен. По някое време льо Комб усети, че българинът е буден и попита:

- Ти наистина ли си еничар?

Ибрахим не желаеше да отговаря, но и без това не можеше да заспи. Той лежеше, но за всеки случай държеше ръкохватката на сабята в дясната си ръка. На кръста му беше закачена джамбията.

Така, почти изнудвайки го, льо Комб го накара да му разкаже за корпуса. На французина му беше много интересно всичко, което му разказваше младият еничар. Особено настойчиво Ибрахим беше разпитван за структурата, за обучението, за това как ги събират и т.н. Всички тези въпроси караха Ибрахим да се въздържа и така той скриваше истината, отговаряше уклончиво или въобще не го правеше.

- Защо ти е да знаеш всичко това? - попита Ибрахим най-накрая.

Льо Комб замълча. По всичко си личеше, че има още нещо. За да се

пошегува, Ибрахим го притисна:

- Кажи, кажи, значи аз ти казах всичко, а ти криеш от мен!?

Думите му явно засегнаха французина и той реши да сподели с ени-

чара тайната си. Сниши глас, а после поверително каза:

- Имам ти доверие, еничарю, затова ще ти кажа! Всъщност аз съм шпионин на френския крал!

Ибрахим едва не прихна. Беше толкова сигурен, че льо Комб е шпионин, че сега, когато чуваше това откровение, му дойде да се засмее. Нима французинът допускаше, че той не знае?

- Аз съм изпратен от моя крал, най-великият владетел на света, за да науча всичко за еничарите. Затова дойдох тук, в пустинята, при арабите, вашите най-големи врагове…

Ибрахим щеше да се изсмее. Твърдението, че арабите са най-големите врагове на еничарския корпус, беше смешно. Еничарите въобще не признаваха арабите за хора, а какво остава да ги признаят за врагове и достойни противници.

Смешната убеденост, с която французинът говореше за неща, от които нямаше и най-малка представа, искрено го забавляваше. Той вече беше забелязал, че западните хора всичко измерват със своя аршин. Те с лекота умееха да говорят за неща, от които нищо не разбираха, но вътрешно смятаха, че всичко им е ясно. Според тях нещата се въртяха единствено и само около тях.

Ибрахим се вслуша в думите на французина и се усмихна, защото льо Комб тъкмо обясняваше какво движи еничарите в живота им и какво ги прави най-добрите воини в света. Той ги описваше като злобни и корумпирани хора, фанатици, мразещи целия свят, защото са били отнети от родителите им. Твърдеше, че са били насила помюсюлманчени и са промили мозъците им. По всичко си личеше, че Ибрахим беше първият еничар, когото льо Комб виждаше. Но българинът не желаеше да обяснява на дребния човек колко много греши. Изпита желание да види реакцията и това, което ще се изпише на лицето на всезнайкото, ако му каже, че всъщност нищо от това, което смята, че знае за тях не е вярно, ако му разкаже за Меча на исляма зу-л-фикр, за Махди и за 73-те секти на исляма. Всъщност това бяха мотивите, които движеха еничарите и нито един от тях не беше от този свят. Всички те бяха от света на идеите, а льо Комб дори не подозираше за тях. Той дори не знаеше, че освен физическия свят, има свят на идеите, свят на чувствата и свят на вярата.

- Аз трябва да изуча опита на еничарите и във Франция да създадем Легион от доброволци, в който да служат хора от други народи. С тяхна помощ нашият крал смята да покори Алжир, Мароко и всички мюсюлмански владетели. Там, освен еничарското обучение, ще се занимават и с това, което аз умея - дуелиране и шосон. Нашият Легион ще стане по-добър от корпуса на еничарите.

Ибрахим щеше да се изсмее. Всички бяха видели, че така прехваленият шосон не струва в битка. Той по всичко отстъпваше на еничарските умения, но сега не беше време да се заяжда. Малкият французин му беше станал напълно ясен.

Въпреки усилията, сънят бягаше от очите на Ибрахим. Дори Касим не успя да се отпусне и да захърка дълбоко и равномерно, както обикновено правеше навън в пустинята.

Тримата спътници бяха будни и на крака много преди навън да се развидели и мълчаливо се заеха да приготвят багажа си за отпътуването. Стражите отвън се разшумяха, за да покажат, че ги чуват и така да пресекат всякакво желание у тях да вършат нещо подозрително. След като приготвиха дисагите с багажа, арабите им помогнаха да оседлаят пъргавите берберски коне и ги изпратиха. Единственото оръжие, с което тримата разполагаха, беше арабската сабя на Ибрахим и двата ритуални ножа на Касим и еничара.

Като повървяха известно време, Ибрахим попита:

- Касим, накъде ще поемем сега?

От предната вечер младият арабин беше мълчалив. По всичко си личеше, че освен обидата, която емирът му беше отправил, като беше нарекъл него и дедите му крадци на камили, много го потискаше фактът, че и двамата му спътници са воини. И ако за Ибрахим арабинът вече знаеше, то това, че и французинът се оказа воин го гнетеше особено много и го караше да ой спомни за страха и за онази зловеща нощ, в която бе открил, че е страхливец.

Касим водеше групата към едно близко селище, но нямаше никакво желание да казва на Ибрахим. С многото си приказки предният път се бе изложил пред приятелите си. Затова сега ги водеше мълчаливо към селището на ятеибехите - най-големите врагове на джейхините. Именно с тяхна помощ Касим смяташе да се защити от бандата на пустинните бандити, върлуваща наоколо.

Почти същите мисли се въртяха и в главата на Ибрахим. Той също се притесняваше от преследвачи. Еничарът знаеше, че в момента, в който Кая се съвземе, ще организира потеря, която да тръгне по петите им. Емирът също не беше очарован от гостите си. Първо, без причина беше обидил Касим, а може би причината се криеше някъде далеч в миналото. Може би Фейзула познаваше бащата и дори дядото на арабина. После емирът беше разочарован от льо Комб, а накрая и Ибрахим го бе разочаровал с победата над Кая, За арабите гостоприемството беше основен закон. Ако емирът не се притесняваше, че ще се злепостави пред съплеменниците си, той сигурно веднага би заловил и убил тримата. Така според Ибрахим по следите им можеше да вървят Кая, хората на шейха или джейхините, ако бяха разбрали, че има оцелели свидетели от нападението им над кервана.

Ибрахим осъзнаваше, че въпросът ще е много болезнен за Касим, но като приятел предпочиташе да го попита, отколкото да мисли лоши неща.

- Касим - попита той директно, - защо Фейзула те обиди? Защо нарече теб и предците ти “крадци на камили”?

Преди да отговори, Касим доста се забави. Ибрахим чувстваше, че другарят му води дълбока вътрешна борба. Нетърпението му нарастваше. Каква ли тайна криеше Касим? Когато заговори, гласът на арабина звучеше сподавено, сякаш всеки момент ще се разридае. Ибрахим чувстваше, че горчива буца е заседнала в гърлото на приятеля му.

- Тъй като си приятел, ще ти разкажа цялата истина. Всъщност аз, Касим бин хаджи Халеф Омар бин хаджи Абдул Абас ибн Кахтан, не съм това, за което се представям.

Ибрахим наостри уши. Нима и Касим беше шпионин?

- Всички около мен винаги са се хвалели и гордеели с произхода си. Те

се наричаха хаджии и прославяха в имената си родовете и предците си. Аз съм от много беден род. Баща ми цял живот работеше една микшана, превиваше гръб и въпреки това живеехме бедно и в мизерия. Дядо ми ходеше с окъсани дрехи, целият в кръпки. И ето, аз съм най-заможният от всичките си предшественици. Наемат ме в кервани и така припечелвам поне колкото да ходя добре облечен. Затова реших да се нарека по този начин, въпреки че не съм никакъв хаджия. Цял живот съм живял около Мека и нито веднъж не съм ходил на поклонение. И дядо ми, и баща ми не успяха да съберат пари и да посетят свещената Кааба. Цял свят идва тук, а ние, които живеем току до Мека, нямахме пари да я посетим. Сигурно сме единствените в Хиджас, които не сме се поклонили на гроба на Ибрахим. Може би затова над нас тегне тази прокоба да бъдем бедни.

Ибрахим не знаеше какво означава думата микшана, но не желаеше да прекъсва тъжния монолог на приятеля си, затова само слушаше, а Касим продължи:

- Всъщност моето име е Касим бин Халеф Омар бин Абдул Абас ибн Кахтан, наистина принадлежа към народа Кахтан, но едва ли някой от моите сънародници се гордее с това.

Ибрахим погледна към приятеля си. Със сигурност в този момент това беше най-тъжният човек в света. Мизерията на предшествениците му и превитият му гръб като че ли бяха сменили гордата осанка на арабина.

- Касим, ти си достоен мъж! Изправи се! Ти не само че си най-богатият от вашия род и всичко си постигнал сам, но с теб би се гордял и баща ти, и дядо ти! Ако трябва двамата с теб ще посетим Мека и ще накараме бъдещите ти синове да се гордеят с баща си и с достойнство да слагат титлата хаджи пред името си!

Като слушаше думите на приятеля си, Касим постепенно се изправи. Не знаеше как точно, но Ибрахим винаги успяваше да намери точните думи и да възвърне самочувствието, гордостта и достойнството му.

Не след дълго с благодарност в гласа той рече:

- Цял живот са ме учили, че вие, еничарите, сте най-лошите хора, демони, зли убийци, че сте маша в ръцете на султана, но ти си странен човек, еничарю! Ти си свят човек! Всички еничари ли са като теб? Ако сте такива, вие не може да сте зли! Ти си най-умният човек, когото съм срещал в живота си! По-умен от моллите, шейховете и дори от техните съветници! Всички еничари ли са толкова умни? Има ли по-умни от теб? Може ли да има по-умни от теб?

Ибрахим изслуша своя приятел. Не знаеше какъв отговор да му даде, затова просто кимна в знак на съгласие.

Касим яздеше коня си, но се вцепени, като че ли застина пред голямата сила, която си представи. А картината обсеби мисълта му, хиляди воини с най-добрата бойна и военна подготовка. Хора без родители и дом, които да ги привързват към някое място па гази земя и към живота в този свят. Хиляди, които могат да извикат: “Еничарският корпус е моят дом и моята родина! Братята ми по оръжие са моите братя и спътници, а агите са моите родители!” Гледката беше страховита. Касим си ги представяше с развъртени ятагани над главите си. Хиляди свирепи воини, но не само това, те бяха и най-умните, знаещи и разбиращи света на хората! Най-мъдрите хора на света, но с оръжие и мисия! Сила! Това беше най-голямата сила на света!

Касим усети тази сила, осъзна какво представлява еничарският оджак и целият му гръб настръхна. Погледна още веднъж към младия мъж, който яздеше редом до него. Той беше един от тях. Беше видял как приятелят му хладнокръвно бе проснал ма земята башпехливанина на султана, най-силния мъж на света - Кая. Изпита истинско преклонение и почит към Ибрахим. Щеше да го последва до края на свет а, ако еничарът поискаше това от него. Беше очарован от този мъж не само заради думите, които му бе казал, за да го окуражи или за това, че смяташе да го заведе в Мека, не и затова, че е еничар и най-силният човек па света, а заради доброто му сърце. Касим реши да посвети живота си на този човек. Той вече знаеше, че няма да се жени и ще живее бедно като прислужник в краката на господаря си. Той щеше да посвети живота си на Ибрахим.

Този ден Ибрахим повече не говори с Касим, а се беше приближил и разговаряше с французина. Това не помрачи настроението на арабина. Щом неговият господар желаеше, той беше щастлив, че има възможност да бъде в неговото обкръжение. Сега той водеше господаря си през пустинята. Това го накара да стане два пъти по-внимателен и с много по-голяма точност ги водеше към поселението аз-Залелалех. Дотам имаше още два дни път, затова когато слънцето започна да залязва и обагри хоризонта зад гърба им в червено, Касим приготви място за нощуване.

Ибрахим му помогна, докато говореше с льо Комб.

- Хайде, нарисувай твоята страна, там откъдето идваш!

Явно двамата водеха отдавна този разговор. Льо Комб взе една дълга пръчка и започна да рисува. Така пред Ибрахим се разкри чудна картина. Льо Комб като учен мъж много пъти беше виждал карти на Европа. Северна Африка и Мала Азия. Сега той рисуваше всичките земи около морето* и гордо показа на Ибрахим къде e Франция, Англия и Дуч.

- Това е Аустрия, а това Московия - каза французинът. - Тук е Полша, а тук Татария.

Льо Комб рисуваше страните, а Ибрахим мечтаеше да посети всички тези места.

*има се предвид Средиземно море

- А къде е държавата на падишаха? - попита Ибрахим.

Тогава льо Комб загради повече от половината свят.

- А знаеш ли къде е България? - отново попита еничарът. Льо Комб погледна тъжно и поклати глава. Той не знае къде се намира родната му страна. Ибрахим стоеше и запомняше всичко. Картата сякаш се запечата завинаги в съзнанието му. За цял живот запомни как изглежда земята, която лъо Комб му бе нарисувал.

- Сега ние се намираме ей тук - каза французинът и посочи една точка на земята.

- Твоята земя - Франкия, не е по-голяма от Турция. Види ми се пет-шест пъти по-малка.

Льо Комб погледна, а в погледа му имаше изненада. Като че ли сега за пръв път виждаше, че това, което бе нарисувал като Франция, беше по-малко от Османската империя.

Тази вечер Ибрахим легна спокоен и спа дълбоко. На другия ден привечер тримата пътници пристигнаха в аз-Залелалех. Там се представиха пред местния шейх, който се отнесе много добре с тях. Дори им осигури самостоятелна шатра. Въпреки това Ибрахим се притесняваше и преди да отидат на вечерята, която шейхът даваше в тяхна чест, каза на Казим:

- Искам още утре да отпътуваме. По най-бързия начин трябва да стигнем до Мека. Ти можеш ли да ни заведеш до там?

Едва ли не обиден, Касим се тупна по гърдите. Като че ли казваше: “Аз съм най-добрият водач в Хиджаз!”

Ибрахим го погледна и се опита да не изразява съмнение пред приятеля си, но си спомни няколкото пъти, в които думите на Касим не бяха съвсем премерени.

Докато тримата пътуваха към шатрата на шейха, Ибрахим каза на французина:

- Утре ние с Касим ще се отправим към Мека. Ти накъде ще тръгнеш?

Льо Комб помълча малко и отговори:

- След като съдбата ме срещна с вас, мога ли да ви придружа? Ибрахим нямаше нищо против да го вземат със себе си, но знаеше, че на неверници е абсолютно забранено да влизат в Свещения град, затова се опасяваше той да не им бъде в тежест. Затова отговори уклончиво на льо Комб.

Местният шейх беше много дебел мъж. Касим го “погъделичка”, като нарече воините му и народа ятеибехите - най-добрите воини в света в най-благоденстващият народ.

Ритуалът с храненето в уста пак се повтори, но този път льо Комб беше подготвен и се справи много по-добре, дори не повърна. Празненството не беше пищно, явно абу Саид - така се наричаше шейхът, за разлика от абу Сайфа си падаше повече по жените, защото вместо битки, през цялото време, докато се хранеха, дебели и грозни жени танцуваха облечени със зле прикриващи ги воали.

Льо Комб отначало беше впечатлен от голотата на жените. Явно в неговата страна жените нямаха обичай да танцуват полуголи.

Според Ибрахим, който идваше от България, страната с най-красивите жени, дебелите, друсащи се арабки бяха грозна гледка, затова той въобще не ги удостои с поглед. Мислите на младия еничар отново се завъртяха около възлюбената му Бурчин. После си спомни за Гергина и Ирис, за онази магическа нощ в Танжер и за момичето, чието име дори не знаеше. Дори си спомни за загадъчната жена, която българинът злодей бе отвлякъл.

В това време Касим и абу Саид водеха задушевен, дружески разговор. Абу Саид казваше:

- Най-хубавият град в света е Сана ал-Йемен. Липсват ми къщите, строени с черен дялан камък за първия етаж, а вторият етаж на всички сгради да е от красиви печени тухли. Първият етаж символизира земния живот, с неговата грубост и суровост. А вторият и третият етаж - рая.

Касим му пригласяше и това накара Ибрахим да се сети, че приятелят му също беше роден в Сана ал-Йемен.

- Прозорците, украсени и изписани с бяла боя, което ги кара да изглеждат толкова ефирни и неповторими.

- А ефирната машребия*, в която прелива всеки прозорец? - прекъсваше го абу Саид.

- А помниш ли атмосферата на всеки един от 49-те пазара, всеки със собствен аромат? И майсторите и търговците, които цял живот работят и продават в едни и същи сергии и са неотменна част от пазарчетата. Липсва ми зеленият цвят и миризмата на микшана** из целия град.

Едва сега Ибрахим разбра какво е микшана.

- А какво ще кажеш за сватбите и танците с джамбия…?

Двамата си говореха почти цяла вечер, унесени в мечти по родния

край. Така льо Комб и Касим прекараха вечерта добре, само Ибрахим беше притеснен. Той знаеше, че тази вечер тук те ще бъдат защитени от воините на Фейзула и от Кая, но утре нямаше да бъде така.

Льо Комб и Касим решиха да останат два-три дни в аз-Залелалех. Те уж се бяха загрижили за конете, които трябвало да се възстановят. Ибрахим се съг-ласи, защото виждаше, как спътниците му си почиват и се чувстват добре. Знаеше колко тежко пътуване им предстои, затова ги остави да си починат.

*машребия - черчеве с дърворезба

**микшана - парк и зеленчукови градини между сградите в Сана. Напоявани площи и градини, заемащи цялото място в града.

По някое време българинът заболява, че Касим изчезва за все по-дълго време. Отначало той помисли, че сигурно приятелят му ходи да си говори с абуСаид. Един ден го проследи и откри, че ходи в къщата на един беден пастир, които имаше дъщеря, която свенливо навеждаше глава, когато Касим я погледнеше.

Една вечер Ибрахим реши да поговори с приятеля си.

- Касим, харесваш ли младата жена, при която ходиш всеки ден?

Погледът на арабина блесна.

- Тя е най-красивата жена на света!

- А тя какво мисли?

- Тя ме обича!

- Какво смяташ да правиш? - попита Ибрахим.

- Ще платя па баща й зестра, ще се оженя за нея и ще я отведа със себе си в Сана. Преди това ще събера пари за зестрата и за къщата, в която ще живе-ем. Ще имаме много деца… - продължаваше да говори с все така замечтан поглед Касим. - Първородния си син ще нарека Ибрахим, господарю.

На Ибрахим му беше неудобно от прекалената привързаност, която арабинът демонстрираше, както и това, че го гледаше като предано куче и му казваше “господарю”. Идеята, че приятелят му ще нарече сина си Ибрахим, го ласкаеше, но все пак не смяташе, че е направил нещо чак толкова значимо и е заслужил това.

Дните, в които тримата оставаха в аз-Залелалех, ставаха все повече и повече. Касим всяка вечер отлагаше потеглянето по най-различни причини и накрая престоят им се удължи повече от десет дни.

Една вечер Ибрахим не се стърпя и каза:

- Касим, утре трябва да тръгнем!

Арабинът подскочи от изненада.

- Но, господарю, нека останем още един ден. Ще говоря с Ясмин и с баща й. Той е благосклонен към мен.

- Ще я откупиш ли, или само ще я уговориш?

- Но, господарю, аз нямам никакви акчета, алтъни, камили или стока! Как мога да я откупя?

Ибрахим също съжали, че няма никакви пари у себе си. Единственото по-ценно, което имаше, беше кривата арабска сабя и йеменският нож.

- Нали бащата на Ясмин също е от Сана, като теб и абу Саид, ще ти Дам сабята, за да му я подариш или ще я продадем и ще ти дам парите.

Неочаквано в разговора се намеси французинът. Той през цялото вре- ме беше подслушвал разговора между двамата.

- Колко пари ще иска бащата на момичето?

Касим каза не много голяма сума. Тогава льо Комб бръкна в една от дисагите си и извади голяма кесия. Тя беше пълна догоре със златни пари. После с бавни движения отдели исканите жълтици и без да се замисли, ги подаде на Касим.

Арабинът стоеше като вкаменен. Той се опита да каже нещо, но от устните му не излезе нито звук. За Ибрахим беше нормално шпионинът на френския крал, натоварен с мащабна тайна мисия, да разполага с много пари.

На другия ден Касим предложи Ибрахим да го придружи и така двамата уговаряха бащата на булката Касим да отведе Ясмин, а след няколко месеца, когато се върнат от поклонение, да направят официална сватба. Всичко мина много по-добре отколкото Ибрахим очакваше. По всичко си личеше, че както Ясмин, така и родителите й нямат нищо против тя да тръгне с арабина. Семейството имаше още няколко дъщери и беше готово да се раздели с едната. Ибрахим не можеше да определи колко са дъщерите, защото те не спираха да се движат и му беше трудно да ги преброи.

Ибрахим съжали само в момента, в който бащата на Ясмин взе кривата му арабска сабя, развъртя я над главата си и я прие с благодарност.

Въпреки неудоволствието на французина и арабина, които искаха да останат, още на другия ден рано сутринта четиримата тръгнаха към Мека. От картата, която льо Комб бе начертал върху пясъка, Ибрахим разбра къде е Мека. Те доста се бяха отклонили на изток към Месопотамия и сега трябваше да наваксат цялото това отклонение. Ясмин беше мъжко момиче. Единствено тя яздеше камила и въобще не изоставаше.

Ясмин и Касим, въпреки любовта си, се държаха резервирано и не си позволяваха изблици на чувства пред спътниците си. Те спяха отделно. Ако се налагаше да разпънат малка палатка за жената, Касим спеше навън, пред самия й вход.

Бъдещата жена на Касим беше непретенциозна, силна и издръжлива. С нейното присъствие това, което ядяха, се подобри. Както беше казал Льо Комб: “Заплащаше за честта да придружи тримата.”

Първите дни керванът, състоящ се от четиримата, вървеше през пустиня с много остри камъни. Мина доста време преди да стигнат до един тесен участък, където скалите почти се събираха. Тук бяха спрели няколко кервана. Пренощуваха заедно, а после всеки пое по пътя си.

Спътниците имаха късмет. Най-големият от керваните беше именно за Мека. Това бяха поклонници и търговци. Керванът беше доста голям, което означаваше, че е добре защитен и предпазен от нападение. Едва ли джейхините биха посмели да нападнат толкова голям керван. Или ако дръзнеха да атакуват, трябваше няколко банди да се обединят, а те обикновено враждуваха помежду си. Това можеше да стане само ако се появи силен водач, който да реши проблема с разпределяне на плячката.

Така Ибрахим и другарите му се възползваха от кервана и се присъединиха към него.

В Арабия да знаят за теб, че си еничар и си сам беше много рисковано, затова Ибрахим помоли спътниците си да не разгласяват какъв е. Все пак, когато всички бяха около него и не разговаряха с други хора, той се чувстваше най-спокоен.

Сега Ибрахим видя втората по големина пустиня на света - тази на саудитите. Тя беше от фин пясък, малко по-червен от този на Сахара и беше безбрежна. Керванът се придвижваше бавно и мъчително се промъкваше между скалите, които бяха осеяли цялото поле. За разлика от Сахара, където почти всичко беше пясък, оформен в огромни дюни, тук си личеше, че под пясъка има скали, които тук-там се показваха и над повърхността.

Керванът се движеше толкова ритмично, всеки ден беше като предишния и най-запомнящата се гледка беше тази на монотонно поклащащите се камили. Ибрахим изгуби броя на дните и като че ли забрави, че е имало и друг живот преди да се включат в кервана.

Конете и на тримата се държаха геройски. Тези малки издръжливи животни доказаха защо берберите, освен на камилите, разчитат на тях при придвижване в пустинята.

На няколко пъти се наложи да отблъснат атаките на джейхини. - Може да са и ятеибехи - каза Касим. - Те също понякога нападат кервани - той каза това тихо, защото нямаше да се хареса на Ясмин, ако го чуеше.

Пътищата, по които поклонниците мюсюлмани достигаха до Мека, бяха много. По-богатите предпочитаха пътуването с кораб, други яздеха коне и на големи групи изпреварваха кервана, оставяйки облак прах след себе си. По-бедните се движеха в кервани. Някои от тях достигаха до Кайро, Багдад, Дамаск или Йерусалим. Там продаваха волските или конски каруци, купуваха или наемаха камили и продължаваха пътуването си през пустинята. За повечето това беше пътуването на живота им.

Най-бедните от всички тръгваха на свещеното поклонение пеш. Мнозина от тях не се завръщаха и оставяха костите си по пътя. Повикът за хадж за тях беше по-силен от страха и смъртта. Тези поклонници тръгваха без нищо и само вярата им ги водеше напред. Те като вълна заливаха големите градове на Египет, Ирак, Сирия и Палестина и напомняха на хората, че е време за хадж. И докато бедните поклонници - пешаци от Хиджаз и Магреба, се наемаха тук-там, за да заработят прехраната си, то поклонниците от Пакистан и Индия, които бяха с по-тъмен цвят на кожата, предпочитаха да просят по пътя си, но не и да работят.

Водачът на всеки керван се казваше далил. Освен че отговаряше да отведе поклонниците до Мека, той трябваше да помогне на бъдещите хаджии да изпълнят ритуала на постигане на хаджийство.

Далилът на кервана, в който се бяха включили Ибрахим и спътниците му, се казваше Осман. Постепенно Ибрахим започна да си припомня защо пътува до Мека. Затова започна все по-често да язди в челото на кервана, опитвайки се да разговаря с далила Осман.

Една вечер далилът го покани да седне до огъня и така двамата се разговориха. Далил Осман имаше фини черти, рядка, дълга бяла брада и пооредяла бяла коса. Лицето и чертите му излъчваха деликатност и онази присъща на знаещите и мислещи хора, вглъбеност. Цялото му поведение показваше на околните, че той е мъдър човек, излъчващ достолепие. Ибрахим беше наблюдавал стареца при няколко от нападенията и знаеше, че освен ум, старият мъж има дух на водач и самообладание - качество, толкова ценено при воините.

Ибрахим знаеше, че от хора като далил Осман биха станали добри еничари. Те бяха родени за бойци и водачи. Такива хора, с каквото и да се занимаваха, си оставаха воини. Ибрахим се сети за дядо си. Въпреки че бяха различни, нещо в Осман много му напомняше за дядо му.

Двамата седяха около огъня, а старецът бавно отпиваше глътка след глътка от ароматното си, черно като катран кафе и пушеше от лулата си. Както винаги става при арабите и турците, разговорът отначало се водеше за незначителни неща. За тези народи беше обидно да ги попиташ направо за това, за което си дошъл и те интересува. Тяхната дума за разговор беше мохабет. Това не беше просто разговор, а по-скоро радост от общуване между двама или повече хора. И мохабетьт никога не биваше да кара събеседника да се чувства неудобно. Той трябваше да тече като бавна, ленива река и всеки следващ въпрос да е насочен от предишния, така че мисълта на говорещия да не се прекъсва. Добрият мохабет трябваше да бъде дълъг и приятен. Той можеше да се получи само с добър събеседник. Много рядко възрастни хора сядаха на разговор с по-млади. Възрастните бяха спокойни, овладели в тънкости изкуството на разговора. Те вече общуваха със смъртта и бяха способни на истински мохабет. Докато младите обикновено бързаха, бяха припрени, с взор и мисъл вперени в ежедневието.

Като гледаше бавните и премерени движения на достолепния далил, на Ибрахим му стана ясно, че пред себе си има майстор на мохабета. Далилът изпълняваше всяко движение и изговаряше всяка дума с табиет. Преди да каже дадена дума, старецът сякаш я вкусваше и я произнасяше само ако вкусът й му харесаше. Ибрахим също усещаше вкуса на думите, произнесени от далила Осман. Някои думи и изрази бяха като захаросани смокини, други - леко нагарчаха като бадем или миришеха на рози и шафран. Ибрахим го слушаше като опиянен. Той разбра, че далилът е поет, но не с думите, а с вкусовете и миризмите. Този мъж не беше умен колкото мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди, нито знаеше колкото бен Йохай. Но старецът пред него беше мъдър по един свой начин и успяваше да изгради свят на изкуство около себе си. Това беше свят на красота и идилия. И целият разговор беше обвит в миризмата на паш- рек* и тютюн. Тази всепроникваща миризма пропиваше всеки разговор с далил Осман. По-късно, когато помиришеше пашрек, кафе или тютюн, Ибрахим се сещаше за стареца и за разговорите им в пустинята.

Една вечер старецът се разсмя, защото Ибрахим се размърда, опитвайки да избегне струйката дим, която се издигаше от лулата и като се проточваше, влизаше право в носа на младия еничар, насълзявайки очите му и карайки го да кашля. Ибрахим не само че никога не беше пушил, но и не беше заставал толкова близо до човек, който пуши. В корпуса на еничарите беше забранено да се пуши. Това относително ново влечение за Империята беше непознато и в България, така че не беше имал възможност да опита от цигарения дим. Затова сега се мъчеше да се отърве от давещата го струйка дим, но тя всеки път го откриваше и влизаше в носа му. Именно тези отчаяни опити на момчето накараха стареца да се разсмее.

Ибрахим съжали. Той беше решил да се представи на ниво в разговора. Като еничар беше развил търпение и можеше да осъществи пълен контрол над себе си. За да измъкне повече информация от стареца, беше решил да направи дълъг мохабет с него. Като добър ученик на мавляна, Ибрахим можеше да бъде идеален слушател и беше сигурен, че ще достави удоволствие на далила и така ще си отвоюва още няколко мохабета. Но сега този дим заплашваше да провали всичко.

Най-накрая, без да иска, Ибрахим глътна с устата си от дима на лулата и тежко се закашля, което още повече развесели далила.

- Не си пил досега джебел**! - бавно каза той. - Пази се! Не прави неща, без които можеш! Ето, аз вече толкова години пия тази отрова и не мога да я спра! Кашлям лошо, но не мога да спра!

Ибрахим беше учуден. Как така старецът хем наричаше тютюна отрова и смяташе, че е лош за него, хем не можеше да спре да го пуши. Така българинът разбра, че има неща, които като започнеш да ползваш веднъж, после е много трудно да откажеш. Такива бяха също виното, ракията и опиумът. Тази идея отначало се стори непонятна на еничара, за когото волята и издръжливостта бяха най-важните неща в живота.

- Ако смяташ, че можеш да се откажеш от тези неща, направи го веднага или по-добре не ги започвай! - продължаваше да говори старецът.

След това разговорът тръгна в друга посока. Далилът му разказа с бавен и равен глас за лулата си. Като показа чашката на лулата си, той каза:

- Това е скъпа и много ценна лула. Направена е от мершаум - това е мека и пореста глина. От нея се правят най-добрите лули в света. Френските, английските, холандски и всякакви други лули се пекат от мершаум. А най-добрата такава глина в света се добива в Турция и именно от там всички вземат материала за лулите си.

*пашрек - ароматно питие, което старите араби обожавали, представлявало кафе с канела.

**джебел - тютюн

Въпреки че по никакъв начин не го интересуваха лулите, старецът разказваше толкова красиво, че Ибрахим го слушаше като омагьосан.

След като изпуши една лула с тютюн, старецът плесна с ръце и едно момче донесе някакво сладко. Тъй като вече беше притъмняло, еничарът не успя да го разгледа добре. После разбра, че докато се води мохабет, трябва бавно да се похапва нещо, обикновено нещо сладко, защото и арабите и турците обожаваха сладкото. Това можеше да бъде бяло сладко на лъжичка, потопена във вода, локум на клечка, кадаиф, фурми, стафиди или нещо друго.

Ибрахим опита сладкото, което току що му бяха поднесли.

- Какво е това, господарю? - попита младежът.

- Харесва ли ти?

- Да, много е вкусно, досега не съм ял такова сладко.

- Това е чекири.

- Чекири ли, какво е това?

- Това е специално сладко, което може да ядеш само тук, в Арабия.

- А от какъв плод се прави, господарю? Не мога да определя.

- Не можеш, защото това сладко не се прави от плод. Това е сладко, което се прави от скакалци.

Ибрахим беше изненадан и погнусен, но прояви самоконтрол и с нищо не се издаде. Той знаеше, че всеки човек с по-слаби нерви би повърнал или изплюл сладкото от скакалци, но той беше еничар и бавно преглътна. “Преди малко, когато не знаех, че това са скакалци, ми беше вкусно, така че ще мога да ям и сега! ” - помисли си Ибрахим. Така младият еничар продължи да похапва чекири, без да показва, че го е гнус.

- Ти си много умен! Изглеждаш силен и смел! Кой си ти? Откъде си, кой е родът ти? С какво се занимаваш?

Ибрахим вече имаше опит как реагират арабите като чуят, че пред себе си имат еничар, затова си премълча.

- От Турция съм - каза той. - От Едирне.

- А какво работиш? - пак попита далила.

Ибрахим се замисли и каза:

- Налбантин съм, господарю, подковавам коне.

- Силна ръка имаш, може да си налбантин. А майстор ли си?

Ибрахим почувства, че лъжата му не беше удачна. Ами ако го накарат да изкове някоя подкова или да подкове кон?! Сгреши. Сега трябваше по най-бързия начин да се върне назад.

- Не, господарю, не съм никакъв майстор. Млад съм още, само помагам, гледам и се уча.

Еничарът изпита облекчение, когато разговорът тръгна в друга посока. Поговориха още малко, след известно време старецът недвусмислено показа, че му се спи. Вече се разделяха, когато далилът каза:

- Ибрахим, защо млад и силен мъж като теб е тръгнал на едно толкова опасно пътешествие без оръжие? Другарите ти също нямат оръжие, защо?

- Дадохме оръжието си, за да откупим жената на един от спътниците ми.

- Благородно - каза старецът, - но и доста глупаво! Ами ако ви нападнат? Затова ли не вземате участие в битките?

Ибрахим само вдигна рамене. Единственото оръжие, което му беше останало, беше късата джамбия, но тя беше по-скоро за лична самоотбрана, не за битки.

- Трябва да се поправи това.

След това двамата си пожелаха лека нощ и се разделиха с най-добри намерения.

Ибрахим се прибра при другарите си, които вече си бяха легнали. Касим се събуди, седна и започнаха да говорят. От известно време Ибрахим беше забелязал, че арабинът странеше от него. Отначало мислеше, че Ясмин е причината за това, но после забеляза, че той прекарва вре¬мето си с льо Комб. По късите отговори на арабина и от това, че понякога му отговаряше троснато, Ибрахим усети, че приятелят му го ревнува и му е неприятно, че отделя толкова много време на далила.

Ибрахим беше загубил връзка и с французина. Въпреки че льо Комб го преследваше, еничарът го отбягваше. Нямаше какво повече да му каже, той вече му беше ясен. Иначе жената на Касим беше наистина чудно създание. Тя беше мълчалива, умна и много работна. Ибрахим никога не я заговаряше, но понякога през пролуката на фереджето се виждаше как очите й приветливо му се усмихват. Да, той възприемаше тази жена чрез очите й, а те бяха живи и одухотворени. Тя подчертаваше очите си с черно и това ги правеше още по-изразителни.

На другия ден керванът стигна до някакъв оазис. Далилът беше пре-дупре-дил, че ще останат няколко дни, за да могат да починат животните и да заредят запасите си от вода и храна. Ибрахим реши да отдели това време, за да поговори с приятелите си, но още на другата сутрин далил Осман изпрати да го повикат.

Когато българинът влезе в шатрата на далила, старецът го посрещна с Дълбоко темане* и каза:

- О най-велики ковачо, тъй като си най-умният млад мъж, с когото съм * темане – поклон общувал от много години насам, затова приеми поканата ми да бъдеш мой гост и да споделиш с мен посещението при нашия домакин, емира на Джида, чиято власт се простира чак до реката ал-Фарад (река Ефрат).

Тъй като искаше да се види с приятелите си, Ибрахим реши да отклони поканата, но старецът беше изключително настойчив:

- Не може да откажеш, Ибрахим! Това ще обиди емира абу ар-Разан. Но така не може да се явиш пред негово светейшество, емира.

След това далилът подаде на Ибрахим един чисто нов бурнус, който на ръкавите и около шията имаше красива шевица от свила. Освен бурнуса, старецът подаде и една чисто нова бяла чалма, която младежът нави около главата си. Далилът обаче не остана доволен, разтури чалмата и сам я зави върху главата на младия мъж. Тъй като отскоро беше мюсюлманин, а през цялото време в корпуса носеха шапки, Ибрахим все още не се бе научил да завива стегнато чалма на главата си.

Сега вече Ибрахим се хареса на далила. Когато излезе от шатрата, видя, че отпред ги чакаха оседлани два красиви арабски коня, които явно бяха изпратени от емира. Ибрахим беше сигурен, защото в кервана не можеха да останат незабелязани две толкова красиви животни. Преди да се качи на коня, за Ибрахим имаше още една приятна изненада. Един от прислужниците на далила му подаде дълга арабска пушка, която арабите наричат тютек. Тя стреляше малко по-бавно, но беше с голя- ма далекобойност и много точна. Освен пушка, прислужникът му пода- де сабя, която младежът препаса под бурнуса и едно дълго копие с пюскюл на върха. Това копие се нарича от арабите джерид.

Така облечен и въоръжен Ибрахим приличаше на емир. Като се добави и джамбията, вече бе напълно въоръжен. Яхна коня и кръвта му закипя. Отново беше воин и си припомни, че е еничар. След това двамата в тръс се отправиха навътре в пустинята. Докато яздеха, изпита странното чувство, че не разполага със свободата си. Това не му хареса, но пък имаше доста време, за да обмисли положението си. Не знаеше къде отиват, можеше да е капан. Отначало се притесни, че може да го отвлекат, но пък тогава нямаше да му дават пушка, сабя и копие. Ибрахим се сети, че освен джейхините, воините на Фейзула и Кая, официалните турски власти също можеха да го преследват.

Ибрахим следваше Осман със свито сърце, защото не знаеше накъде го води. Българинът осъзнаваше, че водачът на кервани познава пустинята като дланта си и че е изцяло под негова власт. Той нито можеше да се скрие, нито да избяга и дори старецът само да го изоставеше, щеше да го обрече на сигурна смърт.

Яздеха доста време, изведнъж пред очите им се разкри нещо странно. Отначало Ибрахим помисли, че е мираж. В средата на може би най-безводната и суха пустиня в света беше построена сграда. Колкото повече се приближаваха до постройката, толкова по-ясно ставаше, че тя не е мираж, а е истинска. Овалният й купол говореше само за едно, но Ибрахим дори не можеше да си го помисли. Това беше сграда, чието място не беше тук. Разположението й насред пустинята беше най-абсурдното нещо на света, защото това беше хамам. Да, колкото и да бе чудно, насред пустинята имаше построена баня. Ибрахим не можеше да обърка очертанията й с нищо друго. Това можеше да бъде само сградата на хамам. В постройката явно имаше хора, защото пред входа й беше разпънато огромно платно, което хвърляше сянка и тихо потрепваше, движено от неуловим вятър. Или може би маранята и горещият въздух движеха платното? Под платното бяха завързани още няколко коня, бели и красиви като тези, които яздеха те.

Когато се приближиха до хамама, Ибрахим видя, че зад постройката също имаше платнище, окачено на високи пръти. Имаше завързани камили достатъчни за един керван. Отпред горяха огньове, над някои от тях имаше окачени казани пълни с вода, а в други се вареше месо с непознати подправки.

Ибрахим още не беше ял и устата му се изпълни със слюнка. Когато приближиха, всички хора спряха да вършат това, което правеха и ги поздравиха, като се покланяха дълбоко. Към тях се приближи някакъв човек, вероятно разпоредител.

Ибрахим вече беше сигурен, постройката на хамама може би беше единствената сянка на дни път с кон от тук. Може би емирът го използваше за дворец или по-скоро за резиденция

Разпоредителят се кланяше доземи, наричайки ги с най-хвалебствени думи. Той величаеше далила Осман като най-знаещ сред знаещите и най-добър сред далилите, наричаше го капитан в пясъчното море. Ибрахим беше наречен млад кедър със сила и сърце на лъв. Той се кланяше и ръкомахаше и вървейки назад, водеше двамата според него най-скъпи гости към могъщия и тръпнещ от очакване на бъдещата среща, най-великия емир на света, негово светейшество емир абу ар-Разан.

Докато вървяха, Ибрахим успя да види подноси с фурми, ябълки, ориз и най-различни гозби. Ако не беше толкова притеснен от предстоящата среща, щеше да се чувства много добре, но мисълта, че във всеки момент пред него ще се изправи Кая или няколко заптиета на султана, го караше да ходи със свито сърце и стомах. Всъщност еничарът осъзнаваше, че нищо не би могъл да направи. Тук, в пустинята, той беше безпомощен, неговите врагове и преследвачи можеха да го заловят, къ- дето и както пожелаят.

Вместо врата, сградата имаше нещо като дебело чергило, което плътно затваряше входа й. Ибрахим беше силно учуден, когато влезе и видя,

че вътре цари гъста мъгла. Наистина, колкото и да беше чудно, това беше хамам. Явно, за да покаже богатството си, емирът беше донесъл вода от най-близкия оазис. Това сигурно беше най-скъпата баня в света. Ибрахим осъзна това и изпита истински респект.

Емирът вече беше влязъл във водата и стоеше потопен до брадичката си. Когато видя двамата си гости, той се усмихна широко и приветливо, след което се изправи. Ибрахим се извърна срамежливо, но това въобще не смути далила. Той се приближи и радушно се прегърнаха с абу ар-Разан, при което емирът почти се избърса в бурнуса на стареца. След това владетелят поздрави и Ибрахим, разбира се, много по-сдържано. С недвусмислени жестове емирът подкани двамата си гости да се съблекат и да се присъединят към него. Ибрахим се съблече и бързо, от срам и притеснение, да не би да си проличи откога не се е къпал и колко е мръсен, се шмугна във водата. Водата беше толкова гореща, че Ибрахим се притесни да не се ощави. Мина доста време преди да свикне с топлината и да успокои мислите и страшното бумтене в слепоочията си. Толкова му беше горещо, че пред очите му беше притъмняло.

Еничарът забеляза, че емирът беше слабичък старец със запазено тяло, което някога е било силно. Белите косми по тялото му контрастираха с по-тъмната кожа. “Владетелят на пустинята” беше гладко и грижливо избръснат и само дълги бели мустаци украсяваха лицето му. Но най-чудното в това лице бяха изумруденозелените очи, които изпъкваха, подчертани от тъмната му кожа и от бялата коса и мустаците. Тези очи сякаш бяха кладенци, в които Ибрахим изпита желание да надникне.

По всичко личеше, че емирът, както далилът, е майстор на мохабета. Дълго време никой не проговаряше, сякаш тримата се бяха срещнали на най-обикновено място и то съвсем случайно. Това даде възможност на младежа да огледа по-подробно хамама. Сградата отвътре беше достойна за дворец. Беше изрисувана с образи на хора, ангели и светци. Рисунките му напомняха за черквите в родната му България. Повечето от ръкописите и там, както и тук, бяха с преобладаващ син цвят, а аурите и ореолите на светците бяха със злато. Но най-впечатляващи бяха четиримата архангели, облечени със златни ризници, огромни разперени златни крила, като всеки държеше пред себе си огромен златен меч. Ибрахим гледаше нагоре като омагьосан. Той много добре знаеше, че мю¬сюлманите никога не биха изрисували фигура на човек. Тъй като човек е божие подобие, а Бог в заповедите си бе забранил да се изписва неговият образ, затова никога не изписваха стените на свещените си храмове с хора и животни. Те си позволяваха на сградите и на книгите да рисуват орнаменти само от растителен произход или калиграфия и красиви геометрични форми.

След като разгледа внимателно стенописите, Ибрахим разбра, че това беше постройка, строена от християни и то явно преди хиляди години, когато още цяла Арабия е била християнска. Не можеше да бъде нищо друго освен това. Затова образите, които видя през гъстите изпарения, толкова много му приличаха на стенописите в черквите в България. Не можеше да си отговори само на един въпрос, дали сградата в самото си начало е била построена като баня, или е била храм и едва по-късно е била преправена в баня. Докато мислеше, еничарът продължаваше да оглежда таваните и стените. Спомените за селото и за семейството му го заляха като вълна. Те като че ли го удариха право в сърцето. Дори усети физическа болка именно там. От много време не беше си спомнял за близките си и сега, когато се беше успокоил, когато му се случваше нещо толкова странно - да се къпе в средата на пустинята, спомените го бяха издебнали и удариха с пълна сила.

Докато Ибрахим беше зает с тези мисли, Осман се радваше на топлата вода и бавно махаше с ръце в нея. Изглеждаше така все едно във всеки момент ще заплува, но всъщност той само нежно милваше водата. Горещата баня и хамамът напомняха на младия еничар за корпуса и събратята му. От много време не беше чувствал тялото си толкова отпуснато и чисто. Имаше чувството, че хамамът го връща към истинския живот, прекъснат толкова отдавна. Беше така отпуснат, че не можеше да помръдне нито една част от тялото си, дори главата започна страшно да му тежи.

Емирът проследи погледа на младежа и се усмихна.

- Впечатлен ли си от хамама ми?

- Да! - отговори Ибрахим.

- Какво ти прави най-силно впечатление? - попита емирът с видимо удоволствие, че е успял да впечатли госта си.

- Самата баня е изумителна - каза еничарът.

- Какво ще кажеш за идеята да се построи хамам в пустинята? - каза емирът, като изпъчи гърди.

По всичко си личеше, че той се опитваше да подведе младежа и да му внуши, че идеята е негова. Разговорът между двамата беше интересен за далила, защото той внимателно слушаше въпросите, които емирът задаваше и отговорите, които младежът даваше. Ибрахим не знаеше дали да се направи на наивен и да изиграе ролята на глупак, който смята, че емирът е построил хамама. Поколеба се известно време, а после реши да говори направо. Знаеше, че може да предизвика уважението на двамата мъже само ако бъде честен и те решат, че е умен и интересен. Затова той отговори:

- Само не мога да разбера дали сградата е строена като храм преди около хиляда години, или още в началото е била хамам?

Двамата мъже бяха впечатлени от отговора на младежа, защото се спогледаха и учудени повдигнаха вежди. Те бяха изненадани от познанията на чужденеца.

Ибрахим забеляза реакцията им, затова продължи:

- Днес, като кажем Румелия, имаме предвид цяла Европа, но някога не е било така. На мястото на Империята на султана някога е била империята на християните, която се нарича Румелия*. Та може би този хамам е построен от румелите. Те имали две секти, едната изобразявала в храмовете светците, Иса и ангелите, а другата, като нас, мюсюлманите, не изписвали по никакъв начин божиите твари.

Като чуха за изобразяването на божия образ, двамата мъже отправиха кратка молитва към Аллах, за да не им се брои чутото като грях. Ибрахим видя реакцията на двамата, но въпреки това продължи:

- Хората, които не рисували образи по стените на храмовете, дворците и постройките си, започнали да воюват с другите и унищожавали всеки образ на човек или животно. Те се нарекли иконоборци. За да спасят образите от иконоборците, останалите християни започнали да строят храмовете си на все по-недостъпни места. Може би тогава е построена тази сграда.

Днес в християнския свят са успели да се наложат тези, които изповядват ширк, а иконоборците и тези, които държали християнството по-близо до истинската религия на Бог, изчезнали. Така християнството се отдалечило от юдеизма, от исляма и от Завета на Ибрахим - завърши разказа си Ибрахим.

Двамата мъже мълчаха. Те явно бяха впечатлени. Емирът избухна:

- Кой си ти? Откъде знаеш всичко това? Само гяур или голям талиб** може да знае всичко това!

Емирът учудено оглеждаше младежа. Той наведе глава като че ли преценяваше човека пред себе си.

- Твърде млад си за талиб! Говориш като гяур, нямаш страх от думите, говориш за времето на ширка! Откъде знаеш всичко това?

Сега Ибрахим се почувства неудобно. Беше си позволил да се прави на умен пред други умни хора. Това нямаше да остане ненаказано. “Сега вече ще ме разкрият!” - помисли си еничарът.

- За налбантин знаеш твърде много - констатира и далилът Осман.

- От кой народ си? - попита емирът.

Двамата по-възрастни очакваха отговор вече от доста време. Ибрахим знаеше, че това е проява на неуважение, но осъзнаваше, че трябва да бъде много внимателен в разговора. Тъй като изглеждаше така сякаш няма намерение да отговори, а далилът го беше представил, той се почувства задължен да даде отговор на емира вместо него.

*Румелия - Рим. Така се наричала империята, която ние познаваме като Византийска.

**талиб - учен

- Турчин е - каза просто той.

- Турчин! - повтори емирът и се замисли като че ли искаше да си спомни нещо. - Някога моите предци от рода Корейш подеха джихад за налагане на исляма над целия свят, но постепенно вие, турците и селджуките, идващи от степите на Средна Азия, ни изместихте от власт. Империята, която днес всички наричат Османова, всъщност трябваше да бъде наша.

В погледа на дребния мъж гореше странен блясък. Не беше трудно за Ибрахим да си представи, че смешният нисък мъж, изпънат като струна, съвсем гол, е наследник на рода на Пророка. Всички мюсюлмани знаеха, че Мохамед е бил от рода Корейш. Нима виждаше пред себе си наследник на Пророка?

На Ибрахим не се хареса това, което емирът говореше за турците, но той самият не беше турчин, така че не виждаше защо да се обижда. Някога с интерес беше разбрал, че арабите, турците и персите са от различен произход. Сега му беше интересно да види всичко това на живо и да разбере за техните дрязги.

Тъй като момчето не реагира по никакъв начин, емирът постепенно се успокои. Той много добре знаеше, че не Ибрахим беше подменил борбата на неговия предтеча - пророка Мохамед. Осман също се намеси и отвлече вниманието на развълнувания мъж към по-приятни занимания. Все пак интересът на емира към младежа беше изострен до край и скоро отново го включи в разговора.

- Господарю, вие от рода на корейшитите ли сте? - попита с възхита Ибрахим.

Опита се въпросът да не звучи като недоверие и обида, а като възхищение за произхода. Беше явно, че абу ар-Разан се гордее със своя произход и този въпрос погъделичка самолюбието му.

Без да смята, че го обижда, емирът каза:

- Ти не може да си от знатен род - като че ли турците не можеха да имат родове.

За да смекчи думите на емира, старецът каза:

- А твоите спътници откъде са?

Ибрахим се учуди, че го питат за приятелите му, но реши да отговори.

- Единият се нарича Касим - каза Ибрахим. После се опита да си спомни цялото име на приятеля си, но не успя. Освен това се сети, че предците му в действителност не са били хаджии, затова не беше нужно да споменава техните имена. Спомни как бе реагирал Фейзула, когато беше чул името на приятеля му и не желаеше сега това да се повтори, затова само каза:

- Той е от рода Кахтан, от Сана ал-Йемен.

- От рода Кахтан!? - възкликна емирът. Явно това означаваше нещо за него и то не му хареса.

- Защо се намръщихте, като чухте за рода Кахтан, учителю?

Емирът предостави на далила да разкаже историята на Ибрахим.

- Някога, когато Пророкът бил изгонен от Мека - започна да разказва Осман, - той живеел и водил войските на правоверните в Медина. Тогава в Йемен се появил някакъв си Маслама. Той бил от Йемен и твърдял, че е пророк точно както Мохамед и че Аллах му изпраща откровения. Пророкът, със силата на оръжието, успял да победи лъжепророка Маслама и да докаже правотата на учението си. Оттогава арабите и по-специално Корейш не се обичат много с арабите от Йемен, наследници на Маслама.

- Но Корейш не са ли били заедно с воините на Маслама? - Ибрахим реши да покаже знания и да оправдае времето, което мавляна беше от- делил да го учи на Корана.

Въпросът учуди абу ар-Разан, но явно и го засегна. Осман само се усмихна.

- Отначало Корейшите са били най-големите врагове на исляма, но и самият Пророк е от рода Корейш. Ние сме били най-добрите воини в света. После сме станали най-верните воини на исляма и той именно благодарение на нашите военачалници е получил голямото си разпространение - каза абу ар-Разан, засегнат от думите на младежа.

Тези думи накараха Ибрахим да се замисли за началото на исляма. Колко крехко и несигурно е било всичко в началото. Колко трудно е било да се различи истинският Пророк от множеството лъжепророци. Освен Маслама, Ибрахим знаеше за Бану Надир и Асма бинт Маруан. Днес на всички бе ясно, че вярата на Мохамед е била истинската, но Ибрахим се питаше дали ако беше живял тогава, щеше да се ориентира и да различи Пророка от лъжепророците. После се сети, че така е било и по времето на Иса, когато по еврейската земя ходили десетки пророци и всички претендирали, че са Месията, а Иса е бил само един от тях. Спомни си, че според някои именно той е следващият пророк - Махди, че той е Месията. Усети мисълта като нещо хладно и приятно. Тя беше толкова хубава, че го накара да се усмихне.

“А дали наистина Мохамед е бил истинският пророк? - мисълта разтресе младежа. - Може би просто е бил по-добър воин?”

После се сети за първите битки в исляма. Те бяха смешни както по мащаби, така и по жертви. Така например в една от битките при Бадр мюсюлманите губят 14 човека, а езичниците - 70, в битката при Ухуд нещата се обръщат и мюсюлманите губят 70 души, а езичниците - 22. Това в сравнение с битките на средноазиатските народи, на турците и на еничарите беше смешно. Тази мисъл го беше накарала отново да се усмихне, затова старецът, които седеше от лявата му страна, го попита:

- Защо се. усмихваш?

Ибрахим реши да не лъже.

- Защото си спомних за Пророка като военачалник и за първите битки на правоверните. Смятам, че не са били големи.

Емирът, засегнат, скоро каза:

- Най-голямата битка на Пророка и на воините Корейшити е именно сражението с войските на Маслама в Йемен. Само в прочутата битка в Градината на смъртта загиват десет хиляди привърженици на Маслама и 1700 мюсюлмани.

После тримата започнаха да говорят за Пророка. Ибрахим се интересуваше дали емирът като негов роднина няма да знае нещо, което се предава в родовата памет, но го няма в Корана или в книгите, написани за живота му.

За да подчертае връзката на Бог със своя предтеча, абу ар-Разан разказваше най-вече случките от живота на Пророка, в които той се бе докоснал до свърхестественото. Той разказа една история, болезнено позната на Ибрахим, за нощното пътешествие на Мохамед, по време на което за броени минути прекосил разстоянието от Мека до Йерусалим, а сетне бил вдигнат при Аллах на седмото небе. Разказа и за срещата на Мохамед с арахангел Гавраил в пещерата Хира.

- По примера на своите съплеменници - започна с удоволствие да разказва абу ар-Разан - Мохамед всяка година прекарвал известно време уединен в една пещера близо до Мека. Когато навършил 40 години, той бил споходен от божествено откровение. Пред него се появил архангел Гавраил и му рекъл: “Чети!” Мохамед отвърнал, че не може да чете.

Ибрахим беше чувал тази история по много по-обикновен начин и сега му беше интересно да я чуе от устата на един жив наследник на Пророка. Емирът разказваше толкова увлекателно и с такъв плам, че еничарът си представяше всичко сякаш е там.

- Тогава Гавраил го разтърсил така, че Мохамед се уплашил да не би това да е самата смърт. Сетне отново му заповядал да чете, ала Мохамед отново отговорил, че не е учен на четмо. Гавраил пак го разтърсил и пак му заповядал да чете, а Мохамед за трети път му казал, че не може. Гавраил отново го разтърсил и му повторил заповедта си. Тогава Мохамед, по собственото му признание, по-скоро с цел да се спаси, попитал: “Какво да чета?” Гавраил отвърнал: “Чети, в името на твоя Господ, който сътвори човека от съсирек! Чети! Твоят Господ е най-щедрият…”

След това Пророкът почувствал, че в сърцето му е съхранена цялата книга. Това беше легенда за начина, по който Мохамед получил Корана. Но не

всичко, което разказа емирът, беше познато на Ибрахим. Една история му направи силно впечатление. Тя беше за самото зачеване на Пророка. Историята беше следната:

“Ден преди сватбата си с Амина бин Уахаб, бащата на Пророка - Абдуллах, минал покрай една от най-знатните жени на Мека, която се наричала Рукая. Тази жена го погледнала и рекла: “Къде отиваш Абдуллах? Давам ти същия брой камили, които бяха заклани заради сватбата ти с Амина, за да ме обладаеш сега. Абдуллах отказал под предлог, че е с баща си и не може да се отдели от него. На другия ден, след като прекарал нощта с Амина и тя заченала Мохамед, Абдуллах се върнал при Рукая и я попитал защо днес не му предлага това, което му предложила предния ден. Отговорът на Рукая бил, че светлината на пророчеството е изчезнала от челото му и тя вече няма нужда от неговата близост.”

След като разказа историята, емирът многозначително погледна към младия мъж. Той сякаш искаше да каже: “Разбираш ли, цялата природа е очаквала раждането на Пророка. Той е бил определен още преди да се роди.”

Докато слушаше този разказ, Ибрахим се сети за книгата от Забранената стая, която беше взел от скрипторията на Араповския манастир. Някои от апокрифните истории за Исус толкова много приличаха на историята, която току що бе чул. Дали някой ден нямаше да се разказват истории и за него?

Вече беше минало доста време и Ибрахим чувстваше все по-отчетливо глада, който престъргваше корема му. Точно навреме, като че ли беше прочел мислите, прислужници, направлявани от раболепния разпоредител, внесоха подносите, които беше видял отвън. Той не знаеше дали Осман и емирът бяха яли нещо за закуска, но и те лакомо се нахвърлиха върху подносите, унищожавайки шумно храната, която бе поставена вътре.

Това като че ли бе покана и Ибрахим, по примера на по-възрастните мъже, се нахвърли върху един от подносите. Скоро засити глада си и доволен се потопи в басейна, който вече му се стори доста по-хладен. В този момент в хамама отново влязоха прислужници, които носеха един огромен казан с вряща вода и внимателно го изляха в басейнчето, в което тримата се бяха потопили. Топлата вода дойде като вълна. Сега щастието беше пълно. Какво повече можеше да иска? След като се заситиха, двамата му другари по баня се умълчаха и на него му се стори, че дори се унасят в дрямка. По някое време емирът плесна с ръце, гледайки към входа на хамама. Ибрахим също погледна натам. От облаците от пара, които изпълваха хамама, изплува силует, който накара сърцето му да спре. Беше фигура на огромен мъж. Отначало младежът помисли, че това е Кая, но когато мъжът се приближи, Ибрахим успя да го разгледа по-добре. Човекът наистина беше едър и висок, но за разлика от Кая,

който беше изключително силен, този беше по-скоро дебел. Както по-късно разбра, това беше личният теляк на емира. Човек с ловки и силни ръце, познаващ тайните на всяка гънка на човешкото тяло. Един по един мъжете излизаха и лягаха на една дървена скара, където мъжът ги мажеше с някакво благовонно масло, което попиваше в кожата, а след това ги масажираше с бавни движения. Ибрахим се чувстваше като размекнато тесто в ръцете на опитен хлебар. Беше се отпуснал дотолкова, че когато телякът приключи, трудно се върна обратно в басейнчето.

След това телякът нагази във водата, изми мъжете със сапун и ги изплакна. После ги изтри с парче груб плат. Мъжът жулеше толкова силно тялото му, че Ибрахим едва се сдържаше да не извика от болка. Отначало помисли, че само с него телякът се отнася жестоко, но когато след малко видя как жули телата на другите, се успокои. Тялото му тлееше. Валма кир се бяха отделили от кожата му и го караха да се срамува. Имаше чувство, че беше станал по-лек. След като се изплакна за последен път, Ибрахим излезе от басейна и уви тялото си с дълъг бял чаршаф. Така увити тримата седнаха в малка ниша. Вътре мъглата беше още по-гъста. Ибрахим едва успяваше да види останалите двама. Три-мата седяха и се потяха. Едва сега еничарът видя, че в помещението има два мангала с тлеещи въглени.

От известно време тримата не говореха. Може би, за да събуди разговора, емирът каза:

- А кой е другият ви спътник?

Ибрахим усети, че му задават въпрос, който наистина ги интересува. Бяха водили целия този разговор само за да зададат този въпрос. Време беше за сериозни въпроси, след това щеше да бъде негов ред да попита. Реши да отговори честно:

- Казва се льо Комб. Идва от една от западните земи.

- С какво се занимава? - бавно, сякаш не го интересуваше, попита “владетелят на пустинята”.

Ибрахим знаеше, че мъжете пред него знаят много. Явно те се интересуваха от льо Комб. Единственият шанс да спечели доверието им беше да им разкрие всичко, което знаеше.

- Той твърди, че е учен, но видях как се бие и смятам, че е воин.

Ибрахим се чувстваше зле. На пръв поглед изглеждаше, че предава

Другаря си, но всъщност той се досещаше, че льо Комб е следен от много време. Беше сигурен, че двамата, а може би и много други знаеха за приятеля му повече от него. За да го защити, Ибрахим беше длъжен да им каже нещо и да разбере те какво знаят за него, и какво искат. Така че всъщност не го предаваше. Въпреки това в него остана усещането, че върши нещо нередно, нещо, което еничар не би сторил. Все пак продължи:

- Аз мисля, че той е шпионин.

Ибрахим се сети за многото злато, което французинът носеше със себе си, но едва ли човек богат колкото емира, можещ да си позволи такова къпане, би преследвал някакви си пари. Освен това забеляза раздвижването в парата, когато каза последните си думи. Двамата мъже се интересуваха именно от това.

В този момент в малката стаичка се появи голямото тяло на теляка. Той като гигант сред облаци размести слоевете пара. В ръката си носеше четка, малко легенче и бръснач, с които след малко започна да бръсне първо емира, после далила и най-накрая Ибрахим. Отначало еничарът се уплаши, защото си даде сметка, колко близо е острието до гърлото му. Представи си тялото си с прерязан гръклян в топлата вода. Знаеше, че топлата вода пречи на съсирването и помага кръвта по-бързо да изтече от тялото на човек. Целият беше настръхнал и отначало докосването на бръснача му беше изключително неприятно. Въпреки това не се издаде и един мускул не трепна по лицето му.

Когато телякът свърши, Ибрахим изпита истинско облекчение. Сега бръсненето му се стори толкова приятно. Никога досега не се беше чувствал толкова лек. Помоли да обръснат бузите и брадата му, остави си само едни мустаци, както се бръснеха еничарите в корпуса. Ибрахим докосна с ръка бузите си. Едва сега осъзна, че брадата го бе дразнила през цялото време. Пипаше лицето си и имаше чувството, че докосва нечие чуждо лице.

Телякът изсипа от едно шишенце някаква силно миришеща течност в дланите си, след това ги разтьрка и ги опря до лицето на емира. После повтори същото с далила и най-накрая се изправи и пред него. Българинът бе забелязал, че въпреки приятната миризма, и двамата мъже се бяха дръпнали назад. Сега, когато телякът докосна и неговото лице, разбра защо. Течността беше огнена, тя “запали” бузите и цялото му лице. Ароматът го задушаваше, а очите му се насълзиха. Опита се да вдиша, но се задави. Топлината от бузите се разля по цялото му лице. Усещането наистина беше на границата на неприятното, но Ибрахим не си позволи да помръдне.

После се преместиха в друго помещение, където телякът намаза телата им с бяла каша. Това беше хума. Ибрахим познаваше светлата пръст, защото нерядко майка му и баба му го бяха пращали до баира, където той от една дупка вземаше хума да я носеше в хана.

Скоро хумата засъхна по телата им и стана още по-светла, с леко синкавосив цвят. Тримата стояха, без да мърдат. Ибрахим реши, че е настъпил неговият момент да пита:

- Далил ефенди, досега никога не съм чувал какво трябва да правя при хадж, бихте ли ми разказали!?

Далилът явно се почувства доволен, че го питат за нещо, което толкова добре знае и на което може по всяко време да отговори. Той се чувстваше малко пренебрегнат досега и беше доволен, че вече можеше да бъде център на внимание.

- Ще ти кажа, млади налбантино. Първото задължение на всеки поклонник е да отиде, още щом пристигне, в ал Харам (Голямата джамия), а после - в Беид Аллах (Божият дом). Трябва да остави камилите при входа и да влезе вътре. Там хората си търсят водач далил, но вас аз ще ви водя и ще ви напътствам. Другите от кервана са ми платили за това предварително, но ако искате, ще се договоря и с вас за цената. Другите далили лъжат и “ограбват” хората.

По всичко си личеше, че Осман ще е много недоволен, ако Ибрахим реши да наеме друг далил за пътешествието в Мека.

- Щом забележим Кааба - продължаваше разказа си далилът, - ще сторим нисък поклон, като четем подходяща молитва, за да благодарим на Аллах, че ни е допуснал до свещения град. Знаеш, че гяурите и неомъжените жени не могат да влизат в Мека. Тях Бог ги наказва веднага с гръм.

Старецът разказваше сякаш беше в Мека и преживява всичко отново. Той беше притворил очи и гледаше някъде нагоре. Ибрахим усети, че далилът извършва хадж в мислите си.

- После ще се отправим към манбарт*, откъдето ще ти издадат китаб,

че си посетил Мека и вече имаш право да се зовеш хаджия. И не забравяй,

преди да влезеш, да се събуеш! После започва товаха**, седем пъти около

Кааба.

- В каква посока?

- Надясно, така че Кааба да остава отляво. Първите три обиколки трябва да станат с бързи крачки.

- Защо?

- В памет на Пророка. Когато Мохамед се разболял, из Мека плъзнал слух, че е смъртно болен и за да го опровергае, той обиколил тичешком три пъти Кааба.

Другите четири обиколки са по-бавни. След всяка обиколка се целува свещения камък. Като се свърши товаха, трябва да притиснеш гърдите си до вратата на Кааба, да простреш ръце и да помолиш Аллах да опрости греховете ти.

- Това ли е всичко? - с облекчение попита Ибрахим.

- Не. После ще отидем в Ел-Меджем***. Оттам ще отидем при свещения извор Зем зем и ще пиеш, след кратка молитва, толкова вода, колкото можеш. Ще ти дам няколко шишета и ще ги напълниш с вода, защото тя е лек за всички телесни и душевни болести.

*манбарт - канцеларията

**товаха - шествие

***Ел-Меджем - мястото откъдето Авраам (Ибрахим) е взел мрамор, за да построи Кааба

- А после какво трябва да направя?

- После ще се качиш на хълма в Сафа, ще обърнеш лицето си към джамията, ще вдигнеш ръце към небето и ще се молиш Аллах да ти помогне по свещения път от Сафа до Маруа. По пътя ще видиш четири каменни колони, трябва да ги отминеш тичешком. На хълма в Маруа пак ще се помолиш и ще извършиш това пътуване шест пъти.

- И така завършва хадж, нали?

- Не, защото ще трябва да посетиш Омрах, който е малко по-далеч от Мека. Едва тогава ще си изпълнил всичко и ще можеш да се върнеш.

Ибрахим питаше за всичко това не за да изпълни предписанията на хадж, а за да се ориентира в обстановката. Той знаеше, че мисията му е такава, че не може да я изпълни пред очите на други хора, затова бързо взе решение. Щеше да се отдели от кервана и да изчака поклонението в Мека да свърши и богомолците да намалеят. Представяше си колко учудени ще бъдат всички, когато в канцеларията открият, че техният спътник няма тескере.

- А охраняват ли Кааба? - зададе той последния си и най-важен въпрос.

- Да - каза далилът. - Това е най-строго охраняваният храм в света. Отговорът на далила беше изчерпателен, но в същото време неясен, защото еничарът не успя да разбере дали Кааба се охранява реално от пазачи или старецът има предвид някаква мистична сила или ангел, които пазят светилището на мюсюлманите.

След като научи това, което го интересуваше, Ибрахим се почувства много уморен. Беше загубил представа за времето. Отново беше започнал да огладнява. И точно, когато искаше да се раздвижи, дойде телякът и бавно с един тас и с чиста вода ги изплакна. След това те отново се наметнаха, но този път с чисти чаршафи. Излязоха в помещението, което беше най-близо до преддверието. Там ги чакаше отново обилна закуска. Този път Ибрахим се нахвърли върху един поднос с грозде. Големите кехлибарени зърна се пукаха в устата му и божественият нектар бавно се стичаше в гърлото му. Това беше най-чудесният ден за него. Мъжете се излегнаха срещу него и лениво похапваха. Не след дълго емирът заспа. Двамата разбраха това по равномерното му дишане. Докато емирът спеше, далилът отиде до дрехите, където ги бяха оставили. Ибрахим го придружи. Изумлението и на двамата беше огромно. Нечии невидими ръце бяха изпрали и изсушили дрехите им. Сега дрехите на тримата, чисти и миришещи на сапун и парфюм, ги чакаха грижливо сгънати. До тях бяха поставени личните вещи, а на стената беше подпряно оръжието им.

До дрехите на далила беше оставена голяма, препълнена кесия, лулата му с торбичка тютюн и чакмак. Далилът взе в ръка кесията, претегли я с ръка, сякаш можеше да определи колко пари има вътре само по тежестта. След това взе лулата и тютюна. Ибрахим го придружи, за да провери книгата си. Цяла и непокътната тя внимателно беше поставена до дрехите му. След като видя всичко това и се успокои, Ибрахим се върна с Осман. Той продължи да похапва ту месо, ту плодове, ту нещо, което приличаше на сирене, но беше меко и имаше по-силен дъх. Старецът бавно напълни лулата си с ароматен джебел. Натъпка много добре нарязаните на дълго листенца, за да може лулата да гори по-бавно и по-дълго да й се наслаждава. Ибрахим наблюдаваше действията на стареца и това го успокояваше по някакъв странен начин. След като напълни лулата си, бавно и с пъшкане се изправи. Беше се отпуснал много и сега всяко движение му беше трудно. Все пак той внимаваше да не разбуди сладко спящия емир. Далилът отиде до един от мангалите и с помощта на ма¬ша взе един тлеещ въглен и го поднесе към лулата. С две-три жадни всмуквания разпали тютюна в изящната глинена чашка. Опиващият аромат на току що запаления тютюн веднага се разнесе из целия хамам.

Старецът седна срещу младия еничар. Димът от лулата като опитна хрътка отново го надуши и бавно се проточи към него, измъчвайки и задушавайки го. Изведнъж старецът със сериозно изражение на лицето, което контрастираше на цялото блаженство, което тримата през целия ден изпитваха, каза:

- Ти не си налбантин!

Той гледаше еничара, без да помръдне и като че ли го пронизваше.

За миг Ибрахим загуби самообладание. Почувства се слаб и незначителен сякаш бе прозрачен. Нима беше разкрит? Осъзна, че го бяха подмамили. Бяха го накарали да се отпусне и да се почувства като в рая. “Само хурии липсват!” - помисли си той. Ако това беше капан, той щеше да се затвори именно в този момент. Но не, нищо такова не се случи. Явно старецът не желаеше да развива мисълта си. Той просто искаше да му покаже, че усеща всичко, което става, и само нежеланието му го възпира да се добере до. истината.

Изведнъж емирът прохърка, стресна се и се разшава. Той отвори очи. В първия момент учуден огледа двамата сътрапезници. Споменът за това кой е и къде се намира бавно изплува в паметта му и накара очите му от мътни да станат прозрачни, чисти и блестящи. Той се усмихна на Двамата и бавно се изправи…

Докато се прибираха към лагера, приятна лекота бе обзела младия еничар. Той сякаш летеше. Кожата му беше мека като най-фино кадифе. Чистотата, обръснатото му лице и коса правеха така, че чувстваше топлия вятър на пустинята като нежна милувка. Тялото му изпитваше възторг при всяко докосване с чистите, току що изпрани и напарфюмирани дрехи.

След като се разделиха с керванбашията*, Ибрахим отиде при приятелите си. Дьо Комб и Касим изгаряха от любопитство да разберат къде е бил през деня. Вместо това мислите на Ибрахим тръгнаха в друга посока. Тримата мъже бяха седнали с гръб към оазиса и финиковите палми. Слънцето вече беше залязло, но здрачевината все още не бе достатъчно сгъстена. Така мъжете бяха вперили поглед към Мека - свещения град на мюсюлманите.

- Колко красиво и спокойно е всичко! - не се стърпя Касим.

- Има някаква магия! - констатира французинът. - Сега разбирам защо всички, посетили Арабия и Турция, говорят за магията на Изтока.

Ибрахим също се чувстваше щастлив. След целия ден, сега и нощта се оформяше да бъде магическа. Тримата можеха да останат будни цяла нощ. Утре керванът щеше да почива, така че мъжете щяха да имат възможност да се наспят и да починат. Те знаеха това, затова сега бяха толкова спокойни и с очите си сякаш отпиваха от заобикалящата ги омая. В този момент една пеперуда с красиви бели крилца запърха около тях. Тя беше толкова красива и ефирна. Летеше в непредвидима траектория. Мъжете като омагьосани следяха полета й. Тя беше като разтварящ се призрак в сгъстяващия се мрак. Ибрахим изпита чувството, че ако изпусне полета на ефирното създание, нещо ще се промени и нещата вече няма да са същите. После той заговори, но гласът му звучеше глухо и сякаш отекваше в главата му. Той почти не чуваше какво говори.

- Не сме ли и ние хората като тази пеперуда? - другарите му сериозно и съсредоточено го слушаха и само поклащаха глави. - Дали летящата пеперуда си спомня, че до вчера се е мъчила да се измъкне от какавидата, която е била неин затвор? Помни ли тя как се е гърчила и борила за свобода? Дали трансформацията е била болезнена за нея? Вчера тази пеперуда е била грозна. Днес тя е летящо същество. Но помни ли това? Помни ли, че преди това е била най-обикновена гъсеница, космата и знаеща само да яде и да оцелява? Като гъсеница тя е служила само за едно нещо - за храна. Тогава единственият начин да полети е бил като се окаже в корема на някоя птица. Не сме ли ние като тази гъсеница? Чрез силата на нашия Път можем да преживеем тази божествена метаморфоза и от гъсеници да се превърнем в светещи същества. Ако изпитваме страдание, това означава, че имаме шанс вече да сме какавида. Птиците, които се хранят с нас, са демоните и ангелите. Друг би казал, че това са враговете на нашия Път - нашите недостатъци.