Еничар

Помни, гневът и страхът са най-големите врагове на воина!

С всяка дума Петко се отчайваше все повече. Даде си сметка пред какъв противник се бе изправил. Никога досега не беше чувал толкова дълбоки думи. Осъзна, че през цялото време Велко Шейтан е бил като паяк, плетящ своята мрежа, а той е бил глупавата муха, уловена в паяжината.

- Заслужаваш да те заколя като яре! - просъска мъжът. - Ще ти подаря живота, но помни това! - продължи той.

След това пусна Петко да стъпи на земята. Младежът беше толкова изтощен, че краката му се подкосиха и се строполи на земята.

- Разбра ли кой съм? - попита мъжът, като гледаше отгоре падналото на земята момче.

Петко не можеше да разбере въпроса. Какво го питаше Велко? Той знаеше кой е Велко. Това объркване зарадва гиганта и той доволно прибра камата в канията си.

- Не исках да те уплаша или да те нараня, Кьосе - каза той.

Сега вече прякорът му не го подразни толкова. Петко седеше с подгънати под себе си крака. Велко отстъпи назад и отново седна на ръба на леглото. Той много спокойно се взря в очите на момчето. Петко не знаеше какво да мисли. Само една мисъл се въртеше в главата му: Шейтан! Шейтан! Шейтан!…

Човекът наистина беше дявол. Нима за това го питаше? Нима седеше срещу самия дявол? Настръхна.

След малко чу мъжът отново да пита:

- Разбра ли кой съм?

Сега вече целият настръхна.

В този момент се чуха скърцащи стъпки по стълбите. Потропа се на вратата и след миг два силуета със светилник се появиха на прага. Единият беше огромен, а другият - малък, сух и приведен.

Иван се беше уплашил толкова много, че когато пристигнал в съседната къща, решил да предупреди баба Василка за това, което можеше да се случи. Тя беше събудила Георги и сега двамата идваха тичешком, за да прекратят свадата.

- Мале! - каза Велко и се изправи, за да целуне ръката на сухата женица. После се прегърнаха с брат му, като се потупваха по гърба. След миг двамата излязоха, а старата жена ги последва. Преди това тя попита:

- Добре ли си, момче?

После го разгледа и излезе, без да дочака отговор.

Когато остана сам, Петко се почувства ужасно уморен и се тръшна на леглото. Чувстваше тежките стъпки на двамата гиганти в съседната стая и ниските им боботещи гласове. Чу как жената се извини и след малко заслиза по скърцащите стълби.

Петко чуваше гласовете им, но нямаше сили да стане от леглото. Мисли, които се бяха трупали в него през целия ден, започнаха да изплуват в съзнанието му. А един въпрос през цялото време кънтеше в главата му: “Разбра ли кой съм?” Кой беше Велко Шейтана? Явно беше, че досега той беше водил двойнствен живот. Велко не беше милият, добродушен луд. А може би пак беше луд, но в друг смисъл? Той беше опасно луд. Някаква мисъл се появяваше в главата му, но не успяваше да я улови. Всички неща, които знаеше, се въртяха пред очите му, смесваха се и се разделяха и му говореха нещо. Но той като че ли нямаше очи да ги види и уши да ги чуе. В един момент се унесе и заспа.

В миг нещо го притесни и се стресна. Лежеше в стаята си, обърнат с лице към тавана. В съседната стая се чуваха гласове. Спомни си къде се намираше и какво се беше случило преди да заспи. Може би това го беше накарало да се събуди. Беше паднал и заспал така както си беше облечен.

Много тихо, като внимаваше да не настъпи някаква скърцаща летва на дюшемето, стана. Постави няколко цепеници в огъня и го стькна, за да се разгори отново. След това внимателно се приближи до малката вратичка между двете стаи. Клекна и в миг притихна. Гласовете бяха доста тихи, но той ги чуваше. Все още си спомняше изкривеното от злоба уродливо лице на Велко и не желаеше скоро да го види от толкова близо.

Погледна в съседната стая. Гледката, която се разкри пред очите му, беше любопитна. Тя го накара да ахне и за малко щеше да се издаде.

Двамата мъже бяха седнали с кръстосани крака върху огромното легло, а между тях имаше огромна купчина злато. Гледката беше наистина впечатляваща. Толкова много злато Петко никога не беше виждал. Даже не си беше представял, че някъде може да има толкова много злато. Сега разбра защо чорбаджи Георги Шейтана имаше толкова много пазванти и защо никъде не тръгваше без него. И винаги имаше много въоръжени мъже, които пазеха не само стоката, а и къщата му.

- С тези пари купи цялото землище на Прангите - каза Велко.

- А за Избеглии кога ще донесеш злато? - попита Георги.

Петко се смая. Никога не си беше представял такова нещо. Избеглии и Прангите бяха две съседни села. Нима Шейтаните смятаха да купят целите села, със землищата им? Тази мисъл го потресе. Нима имаше толкова богати хора, които да купят цяло село? Дори две села! Цели две села! Ако не виждаше златната купчина, щеше да си помисли, че подслушва несвързаните брътвежи на луди хора.

- Трябва да ми дадеш пари и за Али ага - каза Георги.

Велко стана и с бърза крачка тръгна към Петко. Движеше се толкова бързо и отривисто, че младежът загуби присъствие на духа и щеше да се издаде, но огромният мъж мина някъде вдясно от него. Петко си представи подредбата на съседната стая. Сети се къде потъна огромният мъж. Там точно имаше долап с две крила.

Докато го нямаше, Петко наблюдаваше чорбаджи Георги и сега го виждаше по друг начин. Винаги беше смятал, че чорбаджията е властен и силен и навсякъде командва. Мислеше, че само от състрадание се грижи за безотговорния си и вятърничав брат. Сега виждаше коренно различна картина. Оказваше се, че властният и силният е Велко, а Георги се свиваше пред него и не смееше да възрази. Винаги беше смятал Георги за богаташа и човека, държащ парите, а се оказваше, че цялото богатство е на Велко. Беше ясно, че Белязаният дава пари на брат си.

След малко Велко се зададе с тежка кожена торба в ръка. Като прецени колко време се забави мъжа, Петко проумя нещо. Долапът явно имаше таен вход, който водеше до подземията на къщата, където се намираше златото.

- Ето злато за Али ага - каза Велко.

Петко погледна лицето му. Строго и сурово, нямаше и следа от безобидния луд. Това беше лице на властен, силен и съсредоточен мъж. Човек, който е убивал и ще убива, но ще наложи волята си и ще преследва целите си.

- Кога ще започнем да купуваме села от Станимашката и Ахъчелебиш - ката кааза*? - попита Велко. - Купи ли Пъшкавица? Пъшкавица беше огромна нива. Дори цялата местност на изток от Козбунар се наричаше така. Георги чорбаджи се беше опитал да я купи и Петко няколко пъти го придружаваше, но когато всичко беше почти уредено, изведнъж господарят му се отказа. Тази нива беше много голяма и тежка за обработване и понеже всички, които я бяха обработвали, бяха пъшкали над нея, затова тя се наричаше Пъшкавица. Така че те не бяха успели да я спазарят.

* Ахъчелебийско - района на Лъки и Чепеларе до Смолян

За негова голяма изненада Георги каза:

- Да, купих я.

Думите на чорбаджията го накараха да се втрещи. Как, та те не бяха успели да я купят? Да не би чорбаджията да бърка?

- Парите стигнаха ли? - попита Велко.

- Да!

- А тапия* за нея взе ли? - настояваше обезобразеният гигант.

Петко се замисли. Или господарят му беше купил Пъшкавица без той да знае, или лъжеше човека, който му даваше златото. Нима можеше да краде и да лъже родния си брат?

И друга мисъл още го държеше потресен. Нима Георги беше фасадата, а истинският господар беше Велко? Толкова много тайни! Целият този дом беше изграден върху толкова много тайни и лъжи. Стана му смешно за хората, които смятаха, че познават Шейтаните. Сети се за прякора на Велко Дели. Колко много се лъжеха хората и колко малко знаеха за господарите си.

“Кой ли можеше да знае тайната на двамата братя?” - запита се Петко.

Явно Гергина знаеше тяхната тайна. Тя осъзнаваше, че Георги е само външност и фасада, а Велко е съдържанието. Затова беше заслепена от истински силния мъж. Може би още един човек знаеше тайната на двамата братя. Не можеше да не я знае, та тя ги бе отгледала. Те бяха отрасли пред очите й - чорбаджи Василка. Сега Петко се сети с каква топлина и покорство старицата посрещаше Велко при всяко негово завръщане. Спомни си “сухото” й държане към Георги и как понякога му се противопоставяше. Всъщност тя въртеше цялото домакинство.

Сега разбра. Георги трябваше да купува земя с парите, които Велко му даваше. Василка управляваше имотите. Гергина служеше за прикритие пред другите. Те с Георги трябваше да изглеждат като щастливо, богато семейство.

Вниманието на Петко беше привлечено от ставащото в съседната стая. Двамата мъже се изправиха и натъпкаха златото в торби. Георги нарами няколко и се огъна под тежестта им. Велко му помогна с останалите. Сега Петко видя колко по-силен е Велко от брат си. Докато минаваха покрай него, Петко чу нещо, което Велко каза на вървящия пред него:

- И помни завета на Вълчан войвода!

*тапия - нотариален акт

Не успя да чуе какво каза мъжът отпред. Или не каза нищо, или вече беше влязъл в тайния коридор.

Сега Петко беше сигурен и в още нещо. Между двете къщи имаше таен коридор, който ги свързваше и собствениците го ползваха доста често.

Изведнъж се почувства ужасно уморен. Може би тайните на Шейтаните го притесниха и караха да се чувства толкова изтощен. Колко по-хубаво щеше да е, ако не знаеше нищо.

Събуди се от това, че някой силно разтърсваше болното му рамо. Това го накара да се сгърчи от болка. Може би имаше и срам, защото бе допуснал някой да влезе в стаята му, без да го усети. Ами ако беше враг? Вчерашният ден и това, което се беше случило през нощта, го бяха изтощили до такава степен, че беше спал дълбоко и безпаметно, загубвайки контрол над себе си.

- Момче, хайде ставай! - говореше Велко.

Петко отвори очи и видя гиганта надвесен над него.

- Ставай! - повтори той.

Петко се изправи и седна на леглото.

- Вчера не ми отговори - каза гигантът. - Откъде знаещ да се бориш така? От Боляровите ли си?

Петко се чудеше как мъжът беше толкова свеж, като не бе спал цяла нощ. Макар и буден, той все още спеше. Даже не смяташе да отговаря на настойчивите въпроси на мъжа. Осъзна, че прекалено много се бе разшумяло около името му. Това можеше да насочи преследвачите му и те отново да го погнат или да му изпратят кесиджия.

Думата се завъртя в главата му: “Кесиджия! Кесиджия!…”

Като се усмихна, Велко заговори. Усмивката подчертаваше грозния белег, може би заради контраста, който се появяваше на лицето му. Така лицето му още повече заприличваше на гротескна маска.

- Като те видях за първи път, помислих, че си кесиджия, изпратен да ме убие - каза Велко. - Като чух какво си направил с арнаутите, пак се разколебах. Ще те попитам направо, кой си ти? Кесиджия ли си?

Петко занемя. Забеляза, че гигантът държи в ръката си камата, с която го бе заплашил снощи. Сега разбра. Велко не беше спал цяла нощ от страх да не го убие в съня му.

“Кесиджия, кесиджия!” - думата натрапчиво се въртеше в главата му. Тя нещо му говореше. Изведнъж знанието се появи като гръм. Двете думи се сляха и Петко разбра всичко. Велко и Кесиджи - две думи, които досега само веднъж беше свързал за миг, но отхвърли веднага, сега му разкриха истината. Пред него стоеше най-опасният човек в Империята, най-хладнокръвният убиец, най-добрият боец, страшилището за керваните и богаташите. Това беше Велко Кесиджи. Стоеше лице в лице с най-страховития убиец в света. Досега беше предизвикал два пъти на смъртоносна битка именно Велко Кесиджи - човекът, за когото се говореше, че е убил стотици хора.

Велко Кесиджи! Страхът го скова. Това беше най-големият страх, който досега бе изпитвал. Беше се вцепенил като мишка пред змия. От цялото си тяло можеше да движи само устните.

- Велко Кесиджи! - чу се да казва.

Мъжът го погледна и разбра, че тайната му вече е разкрита.

- Ако гъкнеш, ще те заколя! - беше категоричен кесиджията. - Слушай, момче, аз съм Велко войвода! Имам малка чета в Ахъчелебийско. Имам нужда от още един хайдут. Чух за теб и идвам да те проверя. Но първо трябва да знам кой си и откъде е родът ти. Докато не знам кой си и откъде си, не мога да те взема.

Това, че Велко въобще не се интересуваше дали младежът е съгласен, много го подразни, но все още беше парализиран и по никакъв начин не можеше да изрази възмущението си.

Велко продължаваше:

- Преди да дойдеш при нас в планината, трябва да те одобря и да те подготвя - каза гигантът, след това стана и напусна стаята, като остави младежа с повод за много размисъл.

На другия ден Велко пак дойде в стаята на Петко и двамата проведоха общо занимание. Отначало младежът мислеше да запази някои от тайните си похвати в борбата, но по-късно, като се убеди в майсторството на Велко, му показа всичко, на което бе способен.

По време на цялото занимание Велко обясняваше не само външната, но и вътрешната идея за битката. През цялото време искаше да знае за какво мисли Петко и му повтаряше, че трябва да контролира противника и да си дава сметка и той какво мисли във всеки един момент.

- Трябва да знаеш как врагът възприема нещата - казваше майсторът убиец. - За да го контролираш, трябва да знаеш как мисли човекът отсреща. Трябва да влезеш в главата му и да го накараш да се предаде. Помни, крепост може да се превземе само отвътре! Само това е начинът да сломиш съпротивата на врага и само по този начин няма опасност да загубиш. Направи така, че противникът сам да се увещава да загуби. Той трябва да престане да те възприема като враг. По същия начин трябва да контролираш и себе си.

Кесиджията разказа на Петко най-различни случки от богатата си бойна практика. Тогава момчето започна да разбира колко хитрост и мъдрост има в думите на Белязания.

След това Велко му обясни, че трябва сериозно да започне да изучава битката с оръжие. Сабята беше най-разпространеното хладно оръжие. Петко имаше някакви познания как се работи с нея от службата си като пандур в манастира.

За голяма изненада обаче, Велко каза, че ще започнат с едно оръжие, което е много добро за подготовка за работа със сабя. Петко се чудеше кое ли е загадъчното оръжие.

- Знаеш ли какво е ортома? - попита той младежа.

Петко много добре знаеше какво е ортома. Това беше дебело плетено въже за връзване на добитък. Но какво ли оръжие можеше да бъде едно въже? Може би Велко имаше предвид ласо, направено от въже?

Без повече да обяснява, Велко го поведе. Двамата слязоха долу в обора. Големият мъж избра едно дебело здраво въже, извади красивата си кама и го отряза с равни краища.

- Освен че ще си хайдутин, ще те уча и как да бъдеш кесиджия! Всеки кесиджия трябва да може да направи оръжие от всяко нещо, което му попадне под ръка - каза Велко, докато продължаваше да приготвя оръжие от ортомата. - Всяко нещо, колкото и безобидно да изглежда, може да се превърне в смъртоносно оръжие в ръцете на кесиджия. Ортомата е кесиджийско оръжие.

- Гледаш ли? - попита мъжът.

Петко го наблюдаваше с голям интерес.

Велко избра въже дълго един лакът. От едната страна оформи свободните краища на въжето като клуп, а от другата ги разплете. След това на всяко жило от въжето направи възелче, така че да не може да се разплита повече. След това двамата се качиха в стаята. Велко донесе отнякъде една паница, пълна с малки оловни топчета. Паницата явно тежеше много. След това мъжът му показа как да реже топчетата от едната страна и окичиха всяко жило на въжето с оловни топчета. Получиха се малки оловни гирляндчета. Всяко от тях заприлича на божигробска броеница, с малки топчета по нея. Топчетата бяха по-едри оловни сачми за пушка.

Оръжието беше готово. То тежеше много.

- Това е топът на ръчните оръжия - каза кесиджията. - Удариш ли с него, удряш само веднъж.

Клупът се слагаше на китката. За ръкохватка служеше неразплетената част от въжето. Цялото оръжие приличаше на бич, но беше много по-тежко и опасно.

Велко му показа ударите с ортома. Като го гледаше, Петко разбра защо мъжът го беше изпреварил с бича. В съзнанието му изплува споменът и дори отново почувства болка в гърлото. Отстрани изглеждаше, че Велко борави с лекота, но само след малко, когато сложи клупа на ръката на Петко, младежът се убеди колко тежко е оръжието и колко много сила трябва да притежаваш, за да се справиш с него.

- Тежи ли? - попита Велко с усмивка.

Петко не можеше да отговори, защото се беше задъхал, а и според него това беше очевидно. Съвсем скоро ръката му дотолкова се умори, че той не можеше въобще да я помръдне.

- Това е най-добрият начин да заякнат ръцете ти, преди да се научиш да сечеш със сабя - каза кесиджията. - Ортомата може да бъде два пъти по-тежка от сабята, така че силата ти ще нарасне много бързо. Освен това, когато се върти, трябва да се държи винаги изправена, което много наподобява движението на сабя. Затова ортомата е много добра за упражняване на сабя. А и няма опасност да се посечеш, най-много да се удариш.

Петко кимна не толкова, защото разбираше, а защото искаше да бъде така. След това се опита пак да повдигне ортомата.

Беше толкова уморен, че този ден повече нищо не можеше да направи. А и от умората простреляното му рамо пак се “обади”. Затова двамата седнаха със скръстени крака на пода и започнаха да говорят. По някое време въпросите на Петко явно подразниха огромния мъж, защото той започна да отговаря уклончиво. Въпреки това младежът продължаваше да пита:

- Велко Кехая, откъде е белегът на лицето ти?

- Дълга история - отговори уклончиво кесиджията. След това махна с ръка. Явно нямаше намерение да отговаря.

- А кой беше твоят учител? - Петко продължаваше да пита.

Този въпрос накара свирепия убиец да се върне в миналото. Мъжът явно си спомняше детството си и някакви хубави моменти, защото на лицето му се появи усмивка, която доби уродливи очертания, деформирана от грозния белег. За пръв път Петко виждаше нещо толкова уродливо. Усмивката въобще не подхождаше на лицето на кесиджията. То сякаш беше създадено, за да бъде съсредоточено и намръщено.

Тъй като реши, че кесиджията не го е чул и за да го изтръгне от унеса, Петко повтори въпроса си.

- Кой ви е учил на всичко това, кесиджи?

Велко излезе от унеса си и каза:

- Баща ми, но това е друга история.

- Сигурно е бил голям воин, щом ви е научил толкова добре – продължаваше ученикът.

- Да, така е - каза Велко, но като че ли не чуваше въпросите му, а отговаряше на някакви свои, вътрешни въпроси.

Именно затова той прекъсна Петко, който току що беше решил да зададе следващия си въпрос.

- Не е важно кой ми е бил учител, а това, че ти, момче, трябва да се учиш много и да знаеш, че ще бъдеш мой личен ученик! Знай само, че вече си мой ученик и наследник на много всеотдайни и добри майстори в битките! Много хора казват за мен, че съм най-добрият боец, но баща ми беше много по-добър от мен! Ето, аз ти казах кой съм, кажи ми кой си ти! От Боляровите ли си?

Петко отговори кратко и сухо с едно “Да”. То беше напълно достатъчно. Велко явно много добре знаеше кои са Боляровите, както Петко вече много добре знаеше кои са Шейтаните. Затова нямаше нужда от повече думи.

- Като доказателство за това, че си мой личен ученик, ще ти подаря най-скъпата си вещ - като каза това, Велко, както си беше седнал, бръкна в пояса си и извади камата, която младежът много добре познаваше. Сега обаче за пръв път можа да я огледа на спокойствие и толкова отблизо.

Канията беше изключително красива, инкрустирана и много изящна. Велко му подаде камата с острието към себе си. Това беше уверение на това, че оръжието се подава с най-добри намерения. С всяко движение кесиджията като че ли показваше колко много държи на това оръжие. Петко познаваше много добре обичаите, затова стана, извади една пара и я подаде на Велко. Имаше поверие, че оръжие никога не се подарява, защото това означава да покажеш пренебрежение към оръжието, от което някой ден може да зависи животът ти. Смяташе се, че ако приемеш като подарък оръжие, това е все едно да вземеш в дар живота от друг човек. Пара се даваше и за да не скъса оръжието нишката на приятелството между двама души.

Така Петко подаде на Велко парата и пое канията с камата.

След това Велко стана и напусна стаята. Цяла вечер Петко си игра с камата. Това беше най-красивото оръжие, което бе виждал. То беше изящно и ювелирно. Ръкохватката беше много удобна и “заспа” в ръката на младежа. А острието беше толкова тънко, че погледнато отгоре почти не се виждаше. Освен това беше толкова гъвкаво, че можеше да се огъне под прав ъгъл, а след това се изправяше като удар на жило. При това издаваше странен звук, като струна на кемане*.

От двете страни, върху широката част на острието, имаше красиво изписани арабски букви, преплетени като плетеница. Надписът беше много красив и подхождаше на камата. Това показваше, че тя е арабска или поне са я ковали арабски майстори.

От този ден Петко не се разделяше с камата. Колкото пъти я погледнеше, докосваше или само като си помислеше за нея, той се усмихваше я топлина сгряваше сърцето му. Така разбра, че мъжът, освен любов към жените, може да изпитва любов и към оръжията. Беше чувал, че някой изпитват такава любов и към златото, но тях той не можеше да разбере.

*кемане, кемене - гъдулка

В следващите дни Петко беше освободен от всяка работа при Георги чорбаджи. Този път това не го учуди, защото вече знаеше как стоят нещата в семейството на Шейтаните. Тренираше през цялото време и упражняваше удари, борба и бойна тояга. Иван също имаше повече свободно време, може би пак заради Велко, и много му помагаше.

Велко Кесиджи пак се беше запилял нанякъде. Пролетта “пукна” и всичко се раззелени. Стопанката ставаше все по-красива и все още вълнуваше мислите и сънищата на младежа.

Петко постепенно свикна с мисълта, че някой ден Велко ще го вземе със себе си в планината. Да стане хайдутин, защо не! Струваше му се добра идея. Ако зависеше от него при какъв господар да служи, Петко винаги щеше да избере по-силния. По-силният господар винаги би осигурил по-сигурно оцеляване на хората си, а и винаги те са по-добре платени. Слугата на по-силния господар е по-силен от слугата на по-слабия. Петко беше наясно кой между двамата братя е по-силен и винаги би избрал Велко. Въпреки че го мразеше, той би го предпочел пред Георги, с когото иначе се разбираше много добре. Петко беше като хищно животно и точно като хищник щеше да се подчини на по-силния водач, макар и с неохота.

В заниманията си се опитваше да постигне бързината на Велко. Помнеше добре думите му за гнева, страха и изненадата. Постепенно осъзна колко дълбоко нещо е битката. Осъзна колко много късмет беше имал в битките досега. Само един разговор с кесиджията му бе помогнал да научи повече за битките, отколкото при всичките занимания с дядо си, с Инокентий и пандурите, с Иван и пазвантите. Беше сигурен, че това е най-добрият боец и убиец в Империята. Възхищаваше му се, но не само като на кесиджия, но и за ролята, която играеше като Делия. Беше сигурен, че дори да сподели тайната с някого от селяните от Козбунар, те щяха да му се изсмеят. Лудият син на Въльо Шейтана, кесиджия - това беше смешно! Именно поради това Петко не сподели тайната дори със Саръто. Представяше си как приятелят му ще се опули и ще го сметне за луд.

С пролетта градината се раззелени и стана много красива. Понякога Петко се разминаваше по двора с младата стопанка.

- Петко! - каза Гергина веднъж, като сведе срамежливо очи, а младежът погледна красивото й лице и дългите мигли и любовта към нея, колкото и да беше потисната, се завърна с пълна сила. - Защо ме отбягваш? Да не съм те обидила нещо?

Петко мълчеше, защото гърлото му беше пресъхнало.

- Липсват ми беседите с теб и това да ми четеш от книгата. Господарят ни утре ще предприеме пътуване до Узунджово и ще ме остави сама. Ще тръгне рано, искаш ли да се видим по икиндия?

Сърцето на Петко подскочи. Отново щеше да я види насаме. Беще толкова щастлив. Напоследък не можеше да спи спокойно. Отново я съд нуваше.

Сутринта през отворените кепенци проследи тръгването на чорбаджията. Гергина беше излязла и му махаше с бяла кърпа. Само Петко може би прозираше колко много преструвка има във всичко това. Радваше се, че Велко му е осигурил възможност да се упражнява и да не придружава Георги в пътуванията му. Иван вече беше станал ясъкчия на негово място и замина с чорбаджията. Узунджово беше доста далеко и чорбаджията щеше да се забави поне три-четири дни. Три-четири дни с Гергина! Потръпна от вълнение. От самото си събуждане беше започнал да се конти и смени всичките си дрехи. Готвеше се за срещата и постоянно поглеждаше през капандурите, дано я зърне. Беше нетърпелив и припрян. Докато се приготвяше, се случи нещо странно. Петко пръв го забеляза. Беше минало малко време, когато пред портата на съседната къща спря пищна процесия от няколко конника. Всички те бяха много богато облечени, със златовезани дълги наметала и пищни тюрбани. Един от ездачите беше с по-красиво облекло от останалите. Той яздеше гарваново черен ат, по-едър от останалите коне. Животното беше с гореща кръв, защото ездачът едва го удържаше на едно място. Изглеждаше като че танцува ръченица, така движеше краката си.

Петко видя стопанката да излиза да посрещне знатния гост. Веднага го позна. Това беше Али ага. Гордо изправеният турчин влезе в двора. Неговите придружители и пазванти го последваха. Петко позна и тях. Когато стигна до къщата, Али ага спря. Без да слиза от коня, той проведе доста дълъг разговор със стопанката. Петко знаеше, че Гергина, като добра домакиня, ще го покани, но уважаващ себе си човек никога не би отседнал в къщата на приятел в негово отсъствие. Явно двамата говореха и за други неща. По някое време Гергина повика при себе си Василка, която стоеше ниско приведена пред агата. Явно на турчина не му беше удобно да разговаря така, защото конят под него пристъпваше нервно и се въртеше, а Али ага трябваше непрекъснато да се върти върху седлото. След малко Петко видя как господарката изпрати един прислужник, който мина през портата между двете къщи, застана току под прозореца му и започна да вика.

- Петко Ясъкчи! Петко Ясъкчи!

В първия момент Петко се стъписа. Не очакваше такова нещо. После реши, че сигурно агата искаше да го види и може би да остави някакво съобщение за госполапя. Запали срещата с Гергина беше облечен с най-хубавите си дрехи. Изпита силно раздразнение, че така очакваната от него среща щеше да се провали. Явно трябваше да се примири!

Слезе бързо по стълбите и само след миг се представи пред знатния ага.

- Петко Кьосе, конете ни трябва да починат за малко, за да продължим пътя си следобед! Георги чорбаджи го няма. Удобно ли ще е да ни подслониш за малко?

Петко много добре осъзнаваше, че молбата всъщност е заповед и каквото и да каже, ще се изтълкува като оправдание. Въпреки това реши да каже:

- Ага, домът не е мой, а на Велко чорбаджи, но знам, че той не би имал нищо против един толкова знатен гост да отседне в къщата му. Това би било чест за него. Освен това, ага, живея сам в къщата и е неподредено, и ядене няма кой да направи.

- Яденето и софрите ще бъдат от ханъм Гергина, тя обеща.

Петко знаеше, че няма избор. Съгласи се и отиде да отвори голямата порта. След малко турчинът и ескортът му се настаниха в къщата. Напоиха конете и ги пуснаха да пасат свободно из двора. Али ага се настани в стаята на Велко. Петко знаеше, че това няма да се хареса на домакина, но агата се настани почти насила. И дума не даде да се каже да си разменят стаите с Петко.

От пролуките в капаците Петко видя как върволица от прислужници носи блюда към къщата, в която живееше. Господарката не ги придружаваше, а ги изпращаше само до оградата между двете къщи. Василка дойде и за миг подреди и почисти цялата къща и нареди софрата. Разнесе се аромат на най-различни гозби.

Петко изчака още малко и докато се чудеше какво да прави, реши да се поупражнява с ортомата. Нахлузи клупа на ръката си и започна да маха, като се опитваше да пази тишина.

След малко на вратата му се похлопа. Али ага го канеше на обяд. Знаеше, че не може да откаже. Опита се да изхлузи клупа на ортомата от ръката си, но тя беше толкова стегната, че скоро набута оловния край в ръкава си. Излезе в софата, която иначе служеше само за минаване и видя няколко пазванта, които стояха и небрежно разговаряха. Когато мина покрай тях, те учтиво го поздравиха. Той ги познаваше, защото неведнъж бе гостувал в сарая на Али ага и беше носил съобщения между него и Георги Кехая.

Влезе в стаята на Велко и видя колко много се беше променила тя за толкова кратко време.

- Петко Кьосе, влизай, влизай! - добронамерено и много вежливо го покани агата. Той се беше излегнал на нара и от всички страни беше ограден с възглавници. Пред него, върху бели покривки, беше разположена софрата. Тя беше отрупана с най-различни гозби. Петко се учуди кога Василка и Гергина бяха успели да приготвят толкова много блюда. Имаше турски, и български гозби. Имаше и пилаф, и пържен боб, и печено пиле със счукани печени червени чушки. Не липсваше ракия и вино, и дори локум, халва и чаши с вода, вътре с лъжички с бяло сладко. А по средата на трапезата имаше голяма пита, току що изпечена. Тя разнасяше аромата си из цялата стая.

Петко беше достатъчно гладен и пред тази гледка не се нуждаеше от повторна покана. Приближи се до софрата. Но Али ага не беше сам. С него около софрата бяха насядали или полегнали още трима души. Момчето ги познаваше. Това бяха най-приближените му пазванти. Петко взе едно трикрако столче, сложи го до леглото и така започна лакомо да се храни. Турчинът го гледаше и му се радваше:

- Яж, яж, Кьосе! - казваше той. - После ще поговорим!

Един от пазвантите се наведе и му сипа вино в една чаша, но Петко категорично отказа. Досега не беше пил вино, а и не искаше да прави това за пръв път точно пред агата. Продължи лакомо да се храни. Ездачите, които идваха от път, бяха много по-спокойни и явно по-сити от него. Скоро и той се засити. Изпъна се назад, доколкото можеше на неудобното столче и вдигна глава. Избърса се в кърпа на светлосини и бели ивици и се почувства много по-добре. От одеве сътрапезниците си говореха тихо на турски, но тъй като той не знаеше добре езика, не се и вслушваше в думите им.

Али ага беше успял да се преоблече. Петко едва сега му обърна внимание.

- Петко Кехая - обърна се към него агата.

Петко знаеше много добре, че агата няма никакво основание да го нарича кехая, затова застана нащрек. Събеседникът му не току така го титулуваше с титла, каквато не заслужаваше. Всъщност така турците изразяваха уважение към събеседника си.

- С теб винаги сме се разбирали много добре - продължи турчинът. - Смятам те за свой доверен човек.

Тук агата направи по-голяма пауза, като че ли да остави време на момчето пред него по-добре да разбере думите му. Петко не виждаше какво може да отговори. Но от дума на дума това, което искаше да каже Али ага, започваше все повече да го притеснява. Затова беше нащрек.

- Винаги съм те ценил високо като воин и с удоволствие съм слушал нещата, които се разказват за подвизите ти.

Докато казваше всичко това, пазвантите на агата, които бяха тежки над сто кила пехливани, с пренебрежение изгледаха четиринадесет годишния хлапак, който тежеше наполовина колкото тях. Петко почувства пренебрежението, c което те го изгледаха, но сега нямаше време за това. Думите на агата му се струваха по-страшни от погледите на неговите пазванти.

- Кажи така ли е, Петко Кехая?

Вежливото отношение подсказа на Петко да бъде внимателен. Али ага преследваше някаква сериозна цел, но още не можеше да разбере каква е тя. Сигурно щеше да поиска нещо от него. Но какво може да иска агата от него? Та той нямаше нищо свое, освен дрехите на гърба си и книгата. Затова реши да отговори, за да види какво ще стане.

- Да, Али ага, всичко това е вярно!

Али ага видимо остана доволен от отговора. След това прошепна нещо на единия си пазвант. Той стана, отиде до вратата и предаде нещо на пазачите отвън. След малко се върна на софрата. Като изчака да седне, агата щракна с пръстите на дясната си ръка. Това предизвика мигновена реакция в другите сътрапезници. Те станаха едновременно, отидоха до младежа, побутнаха го да се изправи и много внимателно го претърсиха. Петко знаеше, че може да бъде претършуван за оръжие, затова беше взел със себе си само ортомата. А тя беше така прикрита, че по никакъв начин не можеше да се познае, че има оръжие в себе си. Пазвантите, естествено, не откриха ортомата. Именно това беше едно от големите предимства на това оръжие.

След като го претърсиха внимателно, двамата си седнаха на местата.

- Сега, Петко Кехая - продължи турчинът, като че ли успокоен. - Знам, че си най-довереният човек на моя приятел Георги Кехая. Кажи ми, да ти е казал за едни пари, които трябва да ми предадеш? Да знаеш нещо за златото му?

Гласът на агата коренно се промени, от вежлив и мазен стана заплашителен.

- Казвал ли ти е Георги чорбаджи за едни пари, които трябва да ми предадеш и знаеш ли къде държи златото си? - зададе за втори път въпроса си агата.

Едва сега Петко разбра за какво беше цялата тази работа. Веднага се сети за торбата със злато, която Велко беше подал на брат си.

- Нищо не знам, ага! Чорбаджията в последно време не ме взема със себе си, иначе защо щях да съм тук, докато той пътува към Узунджово?

Сепна се, кой го беше бил през устата да казва накъде е тръгнал Георги чорбаджи. Замълча. Али ага не показа никаква реакция. С поведението си той показваше, че много добре знае къде е Георги Кехая. “Значи посещението му неслучайно е по това време!” - помисли си Петко. Тази мисъл го притесни.

- Петко Кехая, за последен път ще те попитам. Знаеш ли за някакви пари, които трябва да ми предадеш?

Гласът на агата “стържеше” и беше заплашителен. Ако отначало смяташе, че агата го пита просто ей така, сега вече се чувстваше точно като на разпит.

- Нищо не знам, ага! - отговори вече много по-бързо. Не желаеше със забавянето си да предизвика гнева на турчина и всичко да се стовари върху неговата глава. Не искаше да се намесва в никакви спорове между двамата първенци.

Докато двамата разговаряха, може би по сигнал, който Петко не видя, пазвантите отново се изправиха и застанаха отстрани на младежа. Действието им беше много заплашително и не съответстваше на това, което говореха двамата мъже.

- Петко Кьосе, ще те питам още нещо! Ти живееш в тази къща, нали? Без да бави отговора си, Петко потрърди.

- Говори се, че в къщата има подземия пълни със злато - продължи да говори съвсем спокойно агата. - Ти, Петко Кьосе, ще ми покажеш тези подземия!

Отначало Петко мислеше, че чорбаджията не е платил на агата онези пари, които Велко му беше дал, но сега разбра, че Али ага не идваше за тях, а искаше да постави ръка върху голямата купчина злато.

Тъкмо се канеше за пореден път да каже, че нищо не знае, когато единият пазач бързо го хвана, а другият силно го удари в корема.

Петко падна на земята и започна да се гърчи. Не можеше да вдиша. Изненадата беше голяма. Не беше очаквал такова нападение. С нищо не беше го провокирал. Пред очите му падна мрак. Не можеше да вдиша. Задушаваше се. Едва след малко успя да поеме дъх.

Агата търпеливо изчака Петко, а след това продължи:

- Ще ми кажеш за подземията, Петко ага, или ще умреш!

Тъй като мълчеше и все още не можеше да отговори, двамата пазванти се нахвърлиха върху него, като го ритаха и блъскаха. Петко безпомощно беше свил ръце пред лицето си, за да предпази поне главата си! доколкото можеше. Един удар в главата го изпрати в несвяст. Пазвантите на агата бяха много тежки и силни.

Когато се съвзе, видя, че Али ага плиска чаша вода в лицето му. По погледите на надвесилите се над него разбра, че те не се шегуваха. Чудеше се какво да направи. При друга ситуация би се съвземал дълго от това състояние, но сега направи това за секунди. Тялото му разбираше, че трябва да бъде бърз. Трябваше да взема решение какво да прави и то много бързо. В този момент видя, че един от пазвантите беше извадил нож и нямаше съмнение, че ще го използва.

Петко взе бързо решение. Реши да защити живота си. Както лежеше, напипа с ръка ортомата. Той като че ли искаше да се убеди, че оръжието си е на мястото. Изведнъж рязко се изправи и с движение, подобно на цигански шамар, замахна с ортомата с цялата сила, на която бе способен. Отначало му беше много трудно, но тя се засили и той само я насочи. Ударът попадна в лицето на пазванта, който държеше в ръката си нож. Той прозвуча като изстрел и подейства на дебелия пазвант точно по този начин. Силата на ортомата беше толкова голяма, че повдигна нещастника от земята и той отлетя, удари се в стената и се свлече по нея. Петко нямаше време да се наслаждава на ефекта от удара. Както беше замахнал, оръжието продължи да се движи по инерция. Много ловко използва това и отново я засили. Така движението стана много бързо и не костваше на младежа никакво усилие. Удари втория пазвант в главата и врата от лявата страна. Отново видя същото нещо, както при първия удар. Човекът изхвърча по посока на прозорците и тежко падна на пода. Досега не беше виждал такъв удар.

Останалите двама турци бяха стъписани. Те явно бяха изненадани от бързината и дързостта, с която той ги бе нападнал. Сега стояха и продължаваха да го гледат с опулени очи. Петко се възползва от стъписването им. С всичка сила ритна Али ага, така че той се препъна и падна, оказвайки се върху софрата. Чу се ужасен шум. Агата събори чаши, подноси и чинии. Бързо! Бързо! Трябваше да действа бързо! Третия пазвант Петко удари с ортомата в коленете и го подкоси. Пазвантът падна тежко на пода и се удари лошо.

Не знаеше какво да предприеме. Трябваше да бяга и за това имаше само един изход. По най-бързия начин се приближи до долапа и отвори дясното крило на дървената врата. Вътре имаше някакви дрехи и различни униформи. Влезе вътре и натисна дъното на долапа, но нищо не стана. Бързо излезе и се изправи пред лявата врата на долапа. Натисна дъното и пред него се отвори каменна врата. На входа като вкаменена стоеше Гергина. Без много обяснения, тя му показа със знак да я последва. Нямаше време. Даже не можеше да се учуди на нейното появяване. Без да се бави, тръгна след чорбаджийката. Стълбите бяха стръмни, а от вътрешността го лъхна хлад и миризма на влага и застоял въздух.

- Те ме нападнаха! - каза Петко като че ли да се оправдае, но думите му останаха без отговор. Коридорът беше толкова тесен, че сигурно гласът му не достигаше до ушите на младата чорбаджийка, която вървеше напред. А и какво имаше да се оправдава.

Тя го водеше с уверена стъпка, явно знаеше къде отиват. Скоро влязоха в широко помещение, като голяма стая. Гергина носеше светлина и Петко успя да се огледа. Стаята беше празна. Скоро пред тях се отвори някаква странична врата и Гергина го поведе натам.

- Къде отиваме? - попита Петко, но и този въпрос остана без отговор.

Разбра, че сега трябва повече да бърза и по-малко да пита. Изведнъж почувства зад себе си нечие присъствие. Извика и се обърна. Зад тях по коридора се движеше някой със светилник. Нима преследвачите се бяха организирали толкова бързо и бяха вече по петите им? Защита в този тесен коридор беше невъзможна. Опасяваше се, че застигнат ли го ще бъде мъртъв. Отново забърза. Жената беше много по-лека и както се разбра - по-бърза от него. Изведнъж пред лицето му светна ярка светлина. Бяха стигнали до изхода на коридора.

Веднага след Гергина Петко изскочи навън. В първия момент ярката светлина го заслепи. После се ориентира и видя, че са излезли в една местност, която се намираше близо до селото, малко зад къщите близнаци, но извън дворовете им. На клоните на едно дърво съвсем наблизо беше вързан кон. Явно Гергина се беше досетила за намеренията на Али ага и беше подготвила всичко. Чорбаджийката се отиде до тайния изход и с голям железен ключ заключи обкованата с желязо врата. Така пътят на преследвачите беше прекъснат. Разбиването на желязната врата щеше да отнеме много време, през което двамата щяха да се отдалечат. След като заключи вратата, Гергина я прикри с храсти и камъни, така че никой не можеше да я намери, освен ако не я знаеше.

Петко се приближи до коня. Беше очевидно, че само той ще бяга, а Гергина ще се върне в къщата на Георги чорбаджи. През цялото време, докато бягаха из коридорите, Петко си мислеше за прибързаното напускане на дома и кое е най-ценното нещо, което изоставяше. Сега реши да каже на господарката.

- Гергина чорбаджи, прибери книгата и камата ми!

Той така и не успя да прецени кое е по-ценно за него - книгата или

оръжието.

- Книгата я знам, но коя е камата? - попита Гергина, като го погледна с най-красивите очи на света.

- Даде ми я Велко Кехая - каза Петко.

Тя кимна. Явно много добре знаеше коя е камата на Велко Кехая.

Беше толкова хубава! Толкова много искаше да я прегърне поне веднъж, за последен път. Гледаше я в очите, за да види дали и тя не иска същото.

В този момент откъм тайната врата се чу шум. Но това не беше звук от разбиране на вратата, а от ключ, който се превърта в ключалката. Явно хората отвътре имаха ключ. Това беше неочаквано. И двамата, изненадани и учудени, гледаха към вратата, която се отвори и вместо нападателите, от нея приведен се измъкна Георги чорбаджи.

Петко се зарадва, че не се беше опитал да прегърне чорбаджийката. Гергина се втурна към мъжа си.

- Какво става, защо не си в Узунджово? - попита тя.

- Няма значение - отговори той. - Бързай да се прибереш! - каза той, с което показа, че много добре знае какво става.

След това чорбаджията яхна коня. Петко го следваше пеша. Докато пътуваха така, Петко му разказа какво се беше случило. Когато завърши разказа си, чорбаджията само поклати глава и каза:

- Трябва да те спасим!

Петко искаше да попита какво е станало със златото и къде е то, но нима щеше да се издаде, че е чул разговора на двамата Шейтани. А той току що му беше казал, че не знае какво съкровище търси Али ага.

Най-накрая двамата стигнаха до една постройка, която беше на известно разстояние от селото. Това бяха постройки, в които живееха чобаните на чорбаджията. Взеха от тях един кон и в галоп се отправиха към планината. Привечер стигнаха до Станимака. Георги чорбаджи се настани сам в стаята на един кервансарай, а Петко отиде да спи в сеновала при животните.

На сутринта двамата продължиха пътуването си. С бърз ход тръгнаха по поречието на река Чая. Откакто бяха тръгнали от Козбунар, двамата спътници бяха разменили само няколко думи.

Когато стигнаха до Бачково, чорбаджията слезе от коня и накара и Петко да направи същото. След това, без никаква подготовка, каза:

- Петко Кьосе, трябва да ми помогнеш!

Петко искаше да попита в какво ще се състои помощта, когато Георги продължи:

- Ще те възнаградя богато! Помни, че аз те спасих!

Петко много добре помнеше, че Георги се бе появил от нищото като ангел и го беше спасил, въпреки че през цялата нощ Петко се чудеше всъщност откъде се бе появил чорбаджията.

Двамата се качиха на конете, подминаха селото и продължиха по течението. Петко видя вляво величествената сграда на манастира “Света Богородица” и се захласна по нея. Това бе най-голямата сграда, която беше виждал. Искаше му се да я види и отвътре, но Георги толкова много бързаше, че дори не успя да му го каже. Малко след селото, след един голям завой, чорбаджията скочи от седлото. Петко направи същото. После двамата тръгнаха нагоре, вляво по един скат, покрай един малък поток, който се вливаше в Чая. Тъй като нямаше никакво оръжие, Петко отново постави клупа на ортомата на дясната си китка. Оръжието щеше много да му тежи и сигурно щеше да му пречи, но очакваше да се случи нещо лошо и в никакъв случай не желаеше да остане без оръжие.

Двамата вървяха покрай потока. През лятото, в горещините, той сигурно пресъхваше, но сега беше буен и пенлив. На няколко пъти пътечката пресичаше потока. Петко забеляза, че Георги има затъкнати два пищова в пояса си и дълга извита сабя. След време се изкачиха на една канара, а потокът остана някъде долу. Тук чорбаджията спря и каза:

- Стой тук и не мърдай! Ела само, ако те извикам!

Петко остана на място. След малко реши да поседне, да си почине. Мина доста време. Беше му приятно, защото под вековните дръвчета беше прохладно и подухваше свеж ветрец. Мястото беше удобно за защита. Пътеката беше много тясна, а склонът толкова стръмен, че никой не можеше да премине, без да бъде забелязан. Въпреки че се стараеше, бдителността на Петко постоянно спадаше. И точно когато се чудеше къде да натрупа шума, за да полегне на нея, чу изстрел. Той изтрещя съвсем наблизо и отекна в тясното дере.

Петко скочи. Затича се бързо по пътеката по посока на изстрела. Постепенно пред очите му се разкри красива гледка. От срещуположната скала буйни потоци се спускаха стремглаво надолу. Струите се разпръскваха и се превръщаха във фина, ефирна мъгла. Пътеката беше на височината на половината водопад и позволяваше да се проследят пръските, от отделянето им от камъка, до потъването им в дълбокото дере.

При други обстоятелства Петко би се възхитил от картината, която ce разкри пред очите му, но сега почти не й обърна внимание. Той знаеше, че някъде над Бачково, в местността Червената стена, се намира висок водопад - Сливодолското падало. Беше сигурен, че пред очите му е именно той. Не можеше да си представи, че наоколо може да има по-висок водопад. Шумът от падащата вода го поразяваше. В пръските, които водопадът разпръскваше на пътеката пред него, видя фигурата на човек, който се целеше с пистолет по посока на водопада. След това видя огънчето, което излезе от дулото на пистолета и чу изстрела. Така се беше засилил, че твърде късно разбра, че се бе превърнал в прекрасна мишена за стрелеца. Спря се. Силуетът му беше много познат. Едва сега видя, че в краката му лежи друго тяло. Като хипнотизиран Петко продължи да се приближава към стрелеца, но не гледаше към него, а към трупа в краката му. А това без никакво съмнение беше Велко Кесиджи. С всяка крачка, с която се приближаваше, все по-ясно виждаше белязаното лице на кесиджията. Човекът, който държеше пищовите и се целеше по посока на водопада, беше чорбаджи Георги.

Гледката го разтърси. Велко Кесиджи беше застрелян. Явно някой го! беше гръмнал, докато беше разговарял с брат си и сега Георги стреляше по убиеца.

- Бързо! - извика Георги към Петко.

Петко се затича, наведе се към обезобразеното, застинало в конвулсия лице на кесиджията. Беше ясно, че е мъртъв. Стрелецът с поразителна точност го бе уцелил точно в сърцето. Велко беше умрял на място.

Георги продължаваше да гледа към водопада, но там нищо не се виждаше. Пропастта между двете скали беше толкова дълбока, че по никакъв начин не мажеха да проследят стрелеца. Двамата хванаха тялото на Велко, брат му - при ръцете, а Петко - при краката, и го отнесоха. Велко беше едър, но едва сега Петко усети всъщност колко е тежък. Двамата носеха тялото бавно и мълчаливо. Най-накрая стигнаха до поточето и тогава, за голямо учудване на Петко, чорбаджията започна да дърпа тялото нагоре по течението към водопада. Петко мислеше, че по най-бързия начин ще отнесат Велко при хекимин в Бачково, в манастира или в Станимака, но сега разбра, че господарят му има съвсем други намерения. Не знаеше какво да мисли, но нямаше друг изход, освен да го подкрепи.

Георги загради потока и го отклони встрани. Заровиха тялото в руслото на потока, като разместваха големите обли камъни. Стана голяма купчина. Когато отново пуснаха потока по стария му път, тялото остана дълбоко под водата. Може би никой никога нямаше да открие трупа на големия хайдутин и кесиджия. Преди да погребе тялото на брат си, Георги съблече всичките му дрехи. Отначало Петко се чудеше за какво е всичко това, но по-късно се сети, че сигурно ще ги зарови на друго място, за да не може по никакъв начин да се разбере кой е човекът, лежащ под водата. След като го погребаха, Георги свали шапката си и двамата останаха притихнали няколко минути, в памет на Велко. Петко беше много натъжен заради смъртта на човека, когото отначало беше мразил, а след това признал за свой учител и беше обикнал.

Най-накрая двамата излязоха на пътеката. Краката им бяха мокри и много тежаха. Запъхтени, те седнаха на земята. Георги започна да зарежда пищовите си, като първо ги почисти. След това помоли Петко за най-странното нещо. Накара го да направи белег на лицето му, точно такъв, какъвто имаше брат му. Петко беше втрещен от съпричастието на брат към брата. Отначало се противеше, но след това го направи. Раната стана страшна и тече много кръв. Петко направи превръзка, така че да не пречи на чорбаджията да вижда. Георги хареса всичко това и заповяда на Петко да отиде да пази дома му в Козбунар и да го чака. Трябваше да върне конете обратно в Козбунар. Петко искаше да възрази, защото в Козбунар щеше да го чака Али със своите пазванти, но не посмя. А господарят му тръгна пеш да преследва убиеца на брат си. Явно белегът беше за маскировка и щеше да му послужи да залови убиеца.

Преди да се разделят Георги накара Петко да се закълне в Бог, че няма да каже на никого за раната и за всичко, което беше видял през тези два дни.

Докато се прибираше към селото и водеше коня на Георги, Петко през цялото време мислеше какво ли го чака там. Беше сигурен, че агата ще е бесен, а като си спомни как пазвантите отлитаха при удара с ортомата, не знаеше дали не е наранил смъртоносно някого от тях. Въпреки това нямаше друг избор освен да изпълни повелята на Георги Кехая.

Късно посред нощ потропа на дясната порта на къщите близнаци в Козбунар. Бързо няколко ратая дойдоха да му отворят. Явно в къщата хората не спяха. Стопанката го посрещна разтревожена. Петко предусещаше голямата опасност. След това Гергина го подхвана за ръка и го поведе към портата между двете къщи. В първия момент младежът се дръпна, но след това влязоха в двора на къщата, в която живееше. Нищо не издаваше присъствието на турците в нея.

- Къде е Али ага? - тревожно попита Петко.

- Погрижихме се за тях! - отговори уклончиво Гергина.

Двамата с господарката разговаряха, докато се качваха нагоре в къщата. Гергина му разказа, че всички турци вече са мъртви и погребани в подземията. С голяма почуда разбра, че четиримата в стаята били заклани.

Петко остана силно изненадан, че Гергина смята, че той ги е убил.

- Но аз нямах нож! Единственото ми оръжие беше ортомата - каза Петко и понечи да й я покаже, но се осъзна и спря на време. - Не съм ги убил аз! - Сега нямаха време да уточняват това.

- Но кой е убил турците в стаята на Али ага, а и тези отвън?

Още не беше задал въпроса, когато единствено възможният отговор му се натрапи. Само чорбаджията можеше да ги е убил. Той познаваше много добре подземията, влязъл е в стаята след като Петко беше избягал и ги е убил преди да се съвземат.

- Къде са погребани? - попита в объркването си Петко, при условие, че много добре беше чул.

- В подземията ги погребахме - повтори тя. - Така че никога да не бъдат открити.

Докато говореше, Петко се чудеше дали да разкаже на Гергина за смъртта на Велко, но тъй като знаеше какви са чувствата й към него, реши да премълчи.

Всички следи от турците в къщата бяха заличени.

В селото бяха казали, че Али ага си е тръгнал през нощта.

През следващия ден Петко стоя и си почива в своята стая. Беше толкова уморен от преживяванията, че цял ден спа без да се събуди.

На втория ден из улиците се разнесе музика на зурни и тъпани. Над дворовете се мяркаха някакви високи бели шапки. Това или беше странна сватба, или военна част. След малко се разнесе вестта, че в конака се е настанил отряд от еничари аяни - събирачи на девширме.

- Какво е девширме? - попита Петко.

- Как какво, не си ли чувал? - учуди се приятелят му Иван, който току що се беше върнал от пътуването до Узунджово. Разбира се, господарят не беше с него.

- Викат му още “кръвен данък”. На няколко години специален отряд от еничари минава през определени каази и подбира най-силните младежи, за да ги направят еничари.

- А какво е еничар? - попита Петко. Тъй като никога досега не беше живял в село, а в хан, не беше чувал такова нещо.

После двамата се занимаваха с борба и се радваха на младостта и свободата. Иван беше донесъл бутилка с ракия. След като се нахраниха добре, Петко за пръв път опита ракия. Тя беше люта и отначало Иван много се смя на гримасите, които правеше приятелят му. След като изпи една чаша, устата му се подпали, а стомахът му странно се затопли. Доспа му се. Не знаеше кога точно е заспал…

Събудиха го тежките стъпки на човек, който се качваше по стълбите. Това бяха толкова познатите стъпки на стопанина на къщата.

Откакто се беше върнал от Сливодолското падало, Петко спеше много, сънуваше кошмари и постоянно се чувстваше уморен. Понякога се събуждаше през нощта, целият облян в пот, без да знае кое е истина и кое - бълнуване. Така стана и тази нощ. С тежък махмурлук Петко седеше на леглото и слушаше тежките стъпки на своя учител да се изкачват по стъпалата. Не можеше да разбере дали това, което чува, не му се присънва. А може би случилото се на Сливодолското падало беше лош кошмар? Махмурлукът допълнително утежняваше ситуацията.

Не знаеше колко време седя така. Имаше чувството, че както е седнал, заспива, защото по някое време се сепваше. Тишината и ритмичните стъпки на човека още повече го унасяха. Изведнъж нещо в ситуацията в съседната стая се промени. Колкото и да бяха тихи, той чуваше стъпките на втори човек.

От одеве Петко не смееше да помръдне, защото се страхуваше. Да, той се страхуваше! На няколко пъти му дойде мисълта да отиде и да погледне какво става, но го притесняваше мисълта да не би духът на неговия учител да се е върнал. Като дете, покрай огнището, неведнъж беше чувал различни истории за завърнали се духове като таласъми и караконджули. Винаги се беше страхувал. Знаеше, че до четиридесетия ден душата на човек скита из земята и се опитва да свърши нещата, за които не е стигнало времето му приживе. А и знаеше колко лют и бърз беше Велко приживе, не желаеше да вижда духа му като таласъм.

Все пак, като дочу и другите стъпки оттатък, се престраши. Стана и много тихо се приближи до малката вратичка. В този момент оттатък се чу по-силен шум, явно тялото на тежък мъж лягаше на голямото легло. Петко погледна през дупчицата и го видя. Той беше легнал на леглото. Беше облечен с дрехите на Велко, но дали беше той? В стаята беше запалена една свещ и цареше дрезгав сумрак. Човекът беше легнал така, че лицето му падаше в мрак и не се виждаше. Униформата му обаче се виждаше добре. Не можеше да я обърка. Това беше пищната, светла униформа на Велко, с която беше облечен в деня на смъртта му. Дъхът на Петко спря за миг. За пръв път виждаше дух, а може би всичко, което бе видял на Сливодолското падало, не е било истина. Може би е било само сън и не се е случило. Въздъхна тежко. Нима всичко е било кошмар? Олекна му. Почувства се толкова добре. Явно Велко беше жив, а Али ага въобще не бе мъртъв. Идеше му да се засмее с глас. Толкова хубаво завършваше всичко. В този момент видя нещо, което го накара да изтрезнее. Погледна дрехите на лежащия на леглото мъж и то точно там, където беше попаднал куршумът. Ако всичко, което му се беше сторило, че е преживял, беше само сън, то униформата на Велко трябваше да бъде здрава. Вгледа се внимателно. В стаята беше доста тъмно и по униформата на лежащия мъж се бяха получили гънки, които хвърляха тъмни сенки, но все пак успя да я види. Точно там, където трябваше да има дупка, имаше грубо пришита кръпка. Явно някой се бе опитал да прикрие грозната дупка. У Петко изчезна всякакво съмнение. Това, което лежеше на широкия дървен нар, не можеше да е човек, а сигурно беше духът на Велко.

Изтръпна от ужас. Без да подозира нищо, пред леглото на Велко коленичила седеше стопанката на дома. Тя явно беше чула идването му и веднага беше дошла, за да го види. Личеше си, че набързо е наметнала дрехите си, а косата й беше чорлава, въпреки че беше положила усилия да я приглади. Тя седеше, навела глава пред гиганта, и говореше:

- Велко, господарю мой! Толкова много те чаках, господарю мой! Любов моя!

В този момент мъжът мръдна и лицето му застана така, че свещта го освети. Петко щеше да извика. Толкова силно беше въздействието, което това лице възпроизведе у него. Това беше Георги Кехая. Петко виждаше обезобразеното му лице. Белегът беше още пресен. Лицето му беше изкривено в страшна, болезнена гримаса. Явно това, което чуваше, го караше да изкриви така лицето си, а и раната беше още прясна и предизвикваше болка. Но Петко видя, че не външната болка е изписана на лицето на бавно изправящия се мъж, а душевната болка, която думите предизвикваха у него.

О, колко много грешеше Гергина, като изричаше тези думи. Ако можеше да я предупреди и да запази живота й. Петко искаше да я спре. Животът й беше в опасност. Тя гледаше надолу и не го виждаше. Говореше му хубави думи, каквито говорят влюбените един на друг. Петко виждаше лицето на мъжа. Вените на главата му бяха изпъкнали, имаше усещането, че след миг главата му ще се пръсне.

Мъжът бавно се изправяше. Всяка дума пълнеше вените му и те се надуваха все повече и повече. Главата му беше станала безформена, по-добно на грудка, и червена като мак. Петко не можеше да направи нищо. В следващия миг беше вече късно. Мъжът се изправи и седна, после бавно извади дългата си кама от пояса си. Същата тази кама, с която Петко му беше направил белега, хладнокръвно промуши гърдите на жената. Ударът беше насочен към сърцето й. Жената изохка и учудено погледна нагоре към лицето на убиеца си. В миг изражението на лицето й се промени. Тя погледна учудено. На какво ли се учуди младата жена? Дали на това, че Велко я е убил, или бе познала лицето на мъжа си, обезобразено като това на любимия й? Петко беше сигурен, че тя го е познала. Миг преди смъртта си, тя го позна. Не беше Велко този, който я убиваше. Изненадата изчезна. На нейно място се появи презрение. Да, не страх, а презрение. След това падна назад, както беше на колене, а камата продължаваше да стърчи от гърдите й. Дори в смъртта лицето й не се промени и не погрозня. То все така си остана светло и одухотворено. Петко изпита нетърпима болка. Любимата му лежеше мъртва. Прималя му. Кошмарът продължаваше. Не искаше да повярва. Искаше да заспи и когато отвори очи, да се окаже, че всичко е било страшен кошмар и въобще не се е случвало…

ЕДИРНЕ

Отвори очи и разбра, че лежи на пода в стаята си. Не си спомняше нищо от това, което се беше случило предната нощ. Изправи се. Виеше му се свят и страшно му се гадеше. Сети се, че бяха пили със Саръто. Горчиво съжали и се закле повече никога да не пие ракия. Главата го болеше, а усещаше, че мръдне ли по-рязко, ще повърне. Дори само движението на очите го караше да залита. Беше му толкова зле, че съжали себе си и жалкия си живот.

Доколкото можеше да чуе, долу в двора ставаше нещо. До ушите му достигаше някаква глъчка. След малко чу тежки стъпки, които почти тичаха по стълбите нагоре. Последваха удари на юмруци по вратата. Сигурно бяха разкрили смъртта на Али ага и идваха да го заберат. Докато се готвеше да отвори вратата, тя се отвори с удар. Появиха се фигурите на двама огромни мъже, облечени в пищни, шарени униформи. На главите си носеха високи бели шапки, които ги караха да изглеждат още по-високи. Единият от воините беше арапин и черната му кожа странно контрастираше с бялата шапка и дрехи. За пръв път Петко виждаше арапин от толкова близо. Беше впечатляващ с размерите си. Той се насочи към младежа и му каза на турски:

- Приготвяй се! Тръгваме!

Всичко беше очаквал, но това, което се случваше, го изумяваше. Нима властите бяха разбрали всичко? Нима убийствата вече бяха разкрити? Все още не можеше да разбере какво става, но явно двамата мъже не се шегуваха. Започна бързо да се облича. Камата, подарък от Велко, лежеше на една лавица точно под книгата. Облече най-новите си дрехи. Въпреки че навън времето беше топло, метна си и дебелия ямурлук с качулка. После посегна, уж да вземе книгата и да я напъха в пояса си, но в същото време прибра там и камата.

Турските войници бяха извели всички мъже и момчета от 10 до 20 годишни пред къщата на Георги Кехая. Това бяха всички ратаи, прислужници и въобще момчета, които се намираха в къщата и стопанството на кехаята. Самият чорбаджия, маскиран като брат си, и Петко също бяха включени към вече събраната група. Петко беше така объркан, че не моЯ жеше да разбере какво се случва. Все пак в тълпата успя да открие познато лице - това на приятеля си Иван. Приближи се до него и попита: - Какво става?

Докато питаше, трескаво се оглеждаше. Търсеше да види красивото лице на Гергина. Това щеше да докаже, че всичко, което беше “видял предната нощ, е било плод на пиянското му бълнуване и кошмар. За съжаление не я виждаше. Дали това потвърждаваше нещата, които беше видял? Отказа да повярва. Накара и Иван да гледа за Гергина. Приятелят му обаче беше много по-впечатлен от това, което се случваше с тях, и не искаше да мисли за нищо друго. По лицето му Петко разбра колко е объркан и уплашен Саръто. Явно и той не знаеше какво точно се случваше.

- Сега ще видим - отговори все пак приятелят му и продължи тревожно да наблюдава огромните воини, и да подслушва това, което те си говореха.

Докато двете момчета говореха, огромните воини изправиха чорбаджията пред цялата група. Арапинът, който го беше извел от стаята му, все така косо го следеше като че ли очакваше да се съпротивлява. Едва сега Петко се огле-да и видя, че пред всяка къща и домакинство са строени всички момчета и мъже, а пред всяка група е застанал главата на семейството и рода. Не пред всички порти имаше такива големи групи, както беше пред къщата на чорбаджи Георги. Пред някои, в които живееше само едно семейство, беше застанал бащата, а зад него се строяваха синовете му, отраснали деца, младежи с току що наболи мустаци и дори мъже. След като всички се строиха, явно по знак на войниците облечени в бяло, отнякъде се появиха хора със зурни и флейти. Те започнаха да издават остри, протяжни звуци, които се свързаха в някаква странна музика. Отначало Петко не успя да улови мелодията и му се струваше, че това е някаква безумна какафония. Едва след малко звуците се преляха, люшнаха се едни към други, преплетоха се и най-накрая започнаха да се настройват и с времето от какафонията започнаха да се отделят хармониращите струи от звуци. Музиката започна да изплува от мъглата на хаоса и се наложи над всичко. Петко за първи път чуваше такова нещо. Той знаеше, че турските маанета* се изпълняват от зурни, бяха му разказвали как звучат, но сега това не бяха зурни, а някакви флейти. Зурнаджиите издуваха бузите си, сякаш най-важното за тях беше да надуват свирките колкото се може по-силно.

След малко музикантите тръгнаха бавно към мегдана на селото. Отделните групи хора се люшкаха, но умело направлявани от бойците с високите бели шапки, се вляха в един общ поток и последваха свирачите. Гледката беше изключително впечатляваща. На младежа тя му заприлича на това как опитни чобани водят стадата си с овце. Само че вместо овце, еничарите водеха хора.

Когато с бавна и тържествена стъпка достигнаха мегдана, Петко с учудване откри, че е променен. В стройни редици в земята бяха забити дългите дръжки на знамена. Те бяха големи и тежки и когато порив на вятъра ги развееше по-силно, плющяха и създаваха впечатление, че целият мегдан е препълнен с воини. На мегдана беше издигната огромна бяла шатра, на чиито връх също имаше знаме. Тъй като беше най-високо, то като че ли плющеше най-силно. Повечето знамена бяха зелени, а върху тях със свила бяха изрисувани завъртулките на арабската писменост. Петко не можеше да чете арабски, но буквите на това писмо винаги му се бяха стрували като рисунки. Толкова красиви бяха. В скрипторията също беше виждал книги на арабски и винаги им се беше възхищавал. Все пак това беше писменост, която най-много се различаваше от познатите му, Докато и римската, и гръцката писменост имаха отделни букви, съчетани в думи, дори някои букви бяха сходни, арабското писмо се лееше като река, а тук-там образуваше вълни. Като го наблюдаваше, Петко не можеше да види никакво сходство между българското и арабското писмо. Не можеше да отдели нито една арабска буква, толкова слети бяха те. Дори понякога му се струваше, че това не е истинска писменост и от нея не може да се чете. Навярно арабите мамеха света, като пишеха някакви завъртулки, а всъщност бяха безсмислени и в книгите им нищо не пише.

*маане - турска фолклорна мелодия с протяжни извивки

Навсякъде имаше хора, които припряно вършеха задълженията си. Зад шатрата Петко забеляза много коне и магарета, за които се грижеха ратаи. Повечето от хората на площада бяха непознати и явно идваха от чужди земи. Това си личеше по дрехите, маниерите и езика им.

Отстрани на площада се бяха наредили селяните, които с интерес и страхопочитание наблюдаваха зрелището, което се разкриваше прел очите им. В някои погледи Петко видя голямо притеснение и страх, а това бяха погледите на всички жени, по-малките деца и старците. Петко оставаше със странното впечатление, че това вече им се е случвало и единствено той не разбираше какво става.

Шумът беше силен, но над всичко това се извисяваше всепобеждаващият вой на флейтите. Воините, които доскоро надзираваха и охраняваха движението на групите мъже, когато стигнаха до широката поляна на мегдана, се отделиха от групите хора и минаха отстрани, като образуваха кръг. В кръга бяха мъжете и момчетата, а отвън - останалите хора. Те пазеха двете групи да не се смесват. Въпреки че оставаха без войници, отстрани групите се запазваха и пред всяка от тях стоеше водачът й. Личеше си с какво майсторство войниците изпълняват маневрите. Всичко показваше, че те вършеха това не за първи път. Петко вървеше, обграден от ратаите и слугите на чорбаджи Георги. През цялото време рамо до рамо до него беше Саръто, но това, което се случваше, беше толкова странно и интересно, че нямаше време дори да попита. Най-накрая, когато спряха, той успя да огледа лицата на войниците. Това беше най-впечатляващата гледка, която досега беше виждал. Осанката на воините беше респектираща. Всички бяха високи и едри, лицата им - тъмни сурови, странно контрастираха с шарените им дрехи, с красивите, жълти, сърмени везби и високите бели шапки. Кожата на всички беше мургава. Явно лицата им дълго време бяха излагани на слънце и вятър. В погледите им се четеше суровост и вътрешна твърдост. Като че ли отвътре воините бяха от желязо. Само като ги наблюдаваше, Петко разбра, че това са воини, водили битки, видели ужаси, преживели болка и лишения, но никога побеждавани. От началото до сега Петко не ги беше чул да разговарят. Въпреки това всяко тяхно действие беше премерено и винаги в синхрон с действията на останалите.

Външният вид и поведението на воините силно впечатли младежа. Вътре в шатрата, върху множество по-големи и малки възглавници, беше легнал човек, който му се стори или везир, или дори самият султан. Дрехите му бяха пищни и везани с много злато и сърма. Тюрбанът му беше огромен, а отпред беше закачен червен скъпоценен камък, от който надолу, като водопад, се спускаха множество златни мъниста. Това беше най-важният човек, който досега Петко беше виждал. Лицето на мъжа излъчваше благородство, а жестовете, пръстените и всичко около него показваше, че е свикнал с лукса и обича разкоша.

Любовта към разкоша си личеше и в най-малките подробности. Петко забеляза, че украшенията на възглавничките бяха еднакви с тези на нежния воал, с който от трите страни беше обградена шатрата. Този воал имаше за задача не толкова да спира вятъра, колкото да предпазва седящите вътре от досадните насекоми. Вятърът преминаваше през него и леко го издуваше, а знамената силно плющяха. Петко си представи, че знамената са воините, а воалът - техният началник. Силата на вятъра беше еднаква, но колко различно действаше той на различните материи.

Петко беше много по-впечатлен от осанката на воините, отколкото от полегналата пред тях фигура. Суровите, изрязани лица го привличаха много повече от мъжа в шатрата. Той продължи да оглежда безизразните им лица. Взираше се в очите им и искаше да научи историята, която се криеше зад тях.

Изведнъж видя лицето на воина, който го беше отвел от стаята му, не на арапа, а на другия. Понеже не беше виждал арап, когато бяха дошли да го заберат, Петко беше насочил цялото си внимание към него и почти не беше забелязал другия воин. Сега обърна внимание и на него. Лицето му беше белязано от дълбоките следи на лишения и страдание. То беше по-сурово от лицата на останалите воини. Погледът на мъжа беше остър, като че ли пронизваше хората и гледаше отвъд видимото. Огромният гърбав нос засилваше усещането, че очите са на хищна птица, а над всичко това гъстите сключени вежди доказваха, че с него шега не бива. Веждите му придаваха свъсено, дори намръщено изражение. Не можеше да си представи това лице усмихнато.

Петко успя, без да откъсва поглед от човека със страшното лице, да попита приятеля си:

- Кои са тези?

През това време видя как мъжът се приближи към шатрата и започна да говори с полегналия. Двамата явно говореха за тях. Това разбра по ръкомаханията на полегналия мъж.

- Как така не знаеш кои са? - попита го приятелят му.

Петко се учуди на въпроса.

- Наистина ли не знаеш?

Явно наистина трябваше да знае, но не знаеше. Това засили у Петко усещането, че участва в нещо, което другите знаят какво е, а само той е като в небрано лозе. Ядоса се на приятеля си, че не отговаря на въпросите му.

- Кажи кои са? - попита той.

- Как кои? - каза Саръто. - Това са еничарите аяни на султана. Това са най-добрите воини на света!

Еничарите! Нима това бяха еничарите? Славата на най-елитните части на султана се носеше из цялата Империя, а и из целия свят.

През това време човекът, който беше полегнал в шатрата, се изправи. До него застана един също така добре облечен човек. Иван явно разбра, че приятелят му нищо не разбира, затова му каза:

- Човекът, който се приближи до султанския сановник, е кадията на Хаджи Елиз махала (днес Първомай).

- А кой е този? - Петко посочи с глава към мъжа с гърбавия нос.

- Сигурно е някакъв еничарски офицер - без особен интерес отвърна Саръто. Неговият поглед изцяло беше привлечен от султанския пратеник. Той се беше изправил и бавно зачете от някакъв лист, който държеше пред себе си. Големецът четеше на турски и Петко нищо не разбираше. Всъщност скоро разбра, че изброява имена. От този момент ставащото пред него престана да го интересува и той продължи да наблюдава лицата на воините. Те бяха толкова различни, но върху всички беше поставен печатът на суровостта и това ги караше толкова много да си приличат.

Когато турският сановник престана да чете, отпред излезе някакъв човек и явно започна да повтаря думите на турския велможа. Той сигурно беше толмач*. “В името на негово величество султан Ахмед III, пратеник и сянка на Аллах на земята…” - така човекът зачете някакви неща, но Петко, погълнат от това как изглеждаха воините, въобще не слушаше. При толкова много големци наоколо нима султанът би написал и буквичка, която да се отнася за него? Никога не се беше надявал, че ще има възможност дори да зърне еничар. А сега му се отдаваше възможност съвсем спокойно и толкова дълго да ги наблюдава и то отблизо. Беше запленен от каменното им изражение, от това колко изчистено беше всяко тяхно движение и жест. Тяхната осанка и всяко помръдване излъчваха сила и контрол. Те не само бяха силни, но и с движенията си като че ли показваха, че осъзнават тази своя сила. Въображението на Петко се развихри. Той си представяше, че е еничар и побеждава всички тези мъже. Представяше си как стои до тях, с изражение подобно на тяхното, и как им е равен по сила. Но мечтите му не спираха до тук. След малко се улови как мечтае не просто да бъде еничар, а да бъде най-добрият и силен сред тях. Така, както си мечтаеше, почувства тежък удар в лявото рамо. Петко отскочи от силата му. Веднага се обърна и откри, че стои лице в лице с високия еничар с орловия нос. Толкова висок беше воинът, че Петко гледаше в гърдите му. Почувства се малък и незначителен. Погледна нагоре към очите на еничара. Погледът на воина беше толкова остър и твърд, че коленете му се огънаха.

*толмач - преводач

Мъжът го попита на турски за имената на родителите му. Петко излъга, че е кръгъл сирак и от малък е цанен като ратай в различни семейства. След това мъжът започна да го оглежда, за да впише някакви особени белези.

- Имаш ли някакви особени белези? - попита той направо.

Петко се чудеше дали да му каже, че прякорът му е Кьосе, когато видя, че мъжът нещо вписа в документите.

След това той продължи нататък в строя, който се беше образувал, изправи се пред Иван и тупна и него по рамото, след което записа нещо. И отново продължи някъде назад. Пред всеки един от тях застана по един еничар, хвана ги и ги вдигна от земята. След това ги изнесоха пред строя и ги поставиха пред групата, която се водеше от Георги Кехая.

Петко се учудваше на всичко, което се случваше с него, но му беше интересно и всичко наоколо. Иван явно по-добре от него знаеше какво се случва и се опита да се съпротивлява. Но това само предизвика еничара, който го държеше, да го притисне по-силно и така да го успокои. Петко само седеше и наблюдаваше случващото се пред очите му. Забеляза, че страшният еничар с големия нос и сключените вежди минава и избира някои от момчетата. Така от цялото село бяха избрани десетина момчета. Понякога, когато еничарският офицер поставяше ръка на някое момче, от наобиколилите мегдана хора се чуваха сподавени възклицания, хлипане и рев.

Петко не можеше да разбере реакцията на хората. Най-накрая офицерът завърши обиколката си и се изправи пред шатрата. Тук дойде ред на кадията и преводача. Кадията се изправи пред всеки водач на група от българите.

Най-накрая застана пред чорбаджи Георги. Двамата започнаха да си говорят нещо на турски. Чорбаджията махаше с ръка и нещо обясняваше. Петко не разбираше какво толкова си говорят двамата, но явно разговорът беше напрегнат и в него имаше заряд. Офицерът беше привлечен от шумния разговор, който се водеше, затова се приближи до тях. Въпреки че не разбираше езика, на Петко му направи впечатление тревожния начин, по който преводачът поглеждаше ту него, ту спорещите мъже. По всичко си личеше, че ставаше нещо лошо.

Офицерът на еничарите прекъсна бурния спор между двамата мъже и дълбокият му гърлен глас като с нож разсече думите на спорещите. След това говореше само той. Гласът му приличаше на лай на голямо псе. На Петко му се струваше, че им се кара.

Докато еничарът говореше, всички мълчаха и гледаха с покорно наведени глави, а гласът му се извисяваше над тълпата като тътен на гръмотевица. Изведнъж Георги чорбаджи се извърна, извади от пояса си същата онази дълга кама и замахна към стоящия зад него Петко. Движението на чорбаджията беше толкова изненадващо, че всички наблюдаващи се вкамениха от дързостта му. Селяните смятаха, че виждат пред себе си Велко и знаеха, че той не е с всичкия си, но все пак такава дързост не можеше да си позволи дори луд човек. В присъствието на еничар, кадия и султански наместник никой нямаше право да вади оръжие и да се саморазправя. Само офицерът на еничарите не се стъписа. При замахването чорбаджията се беше обърнал с гръб към него. Тъй като желаеше да съсече момчето и да го убие, Георги направи много го-лям замах с ножа над главата си, при което оръжието отиде много назад и се приближи до еничара. Последният не чакаше много, кръстоса ръце пред корема си и хвана кокалените дръжки на ятаганите, висящи от двете му страни. След това всичко протече за миг. Еничарът замахна със силно движение на двете оръжия отстрани. Остриетата, с чист метален звън, се хлъзнаха едно по друго. Тъй като ятаганите бяха извити напред, двете остриета уловиха острието на дългата кама и върховете им препречиха пътя й напред и надолу. Ударът беше толкова силен, че отсече острието на камата. Част от него отлетя някъде високо нагоре. Георги усети силния удар, но нямаше друг избор и продължи движението на счупената вече кама. Опитваше с втори удар да посече стоящото пред него момче. Тъй като беше пресечено, острието не успя да достигне вцепенения и чакащ смъртта си Петко. В този момент обаче офицерът ритна с такава сила чорбаджията в гърба, че той, претъркулвайки се, по-вали момчето и двамата се оказаха един върху друг на земята.

Докато падаше върху него, Петко видя изкривеното от злоба лице на чорбаджията, който сумтеше: “Ще те убия! Ще те убия!”

В следващия момент отнякъде се появиха много еничари. Всички те бяха с извадени ятагани в ръце. Георги беше изправен на крака и още миг и щеше да бъде посечен от еничарите, когато хората наоколо се развикаха:

- Пощадете го, той е дели! Луд е, моля ви, пощадете го!

Еничарите като че ли се вслушаха в тези викове. Мюсюлманите имаха почит към лудите. Те смятаха, че лудите са подарък за човечеството от Аллах и са хората, говорещи направо с Бог. Това спаси чорбаджията.

Петко също беше изправен на крака и отведен с една група момчета зад палатката. Младежът вървеше подкрепен от приятеля си, но все още не беше наясно какво точно се беше случило. Едва по-късно осъзна, че чорбаджията щеше да го убие, ако еничарът не го беше възпрял. Седеше и целият трепереше. Денят преваляше. След малко към Петко се приближи човекът, който превеждаше, съпроводен от кадията и му каза:

- Момче, кажи си името!

Петко се зачуди кое име да каже, но понеже се уплаши да лъже властта, а и беше замаян, каза:

- Петко Боляров.

- Петко Боляров - човекът изписа името му, като си го повтаряше буква по буква. След това Петко видя, че изписва името му на арабски и на друг един списък. След като записа Петко, писарят се изправи пред Иван Саръсакалов и записа и неговото име. Кадията се приближи към Петко и на лош български го попита:

- Ти убивал ли си някога?

Петко отначало не разбра какво го пита, но след малко осъзна и веднага категорично отрече:

- Не, ефенди, никога и никого не съм убивал!

Още докато казваше това, се сети за арнаутите и за хората на Али ага, но думите вече бяха изречени.

- Сигурен ли си, гяур? - продължи да настоява кадията.

Петко знаеше, че кадиите са местни съдии, съдещи всички по ислямския религиозен кодекс - шериата. Беше чувал, че шериатът е строг, но справедлив. Въпреки че беше религиозен съд, по шериата можеше да бъдат съдени и иноверци. Кадиите бяха хора с много житейски опит и в повечето случаи се опитваха да бъдат справедливи и да съдят по съвест и закон. Имаше много случаи, когато кадии бяха отсъждали в полза на християни пред мюсюлмани. Затова много от кадиите бяха уважавани както от турците, така и от раята.

Да отговаряш на въпросите на кадия беше закон и не трябваше да лъжеш, защото по шериата наказанието за лъжа беше отрязване на езика. Петко осъзна какво беше направил и обърна цялото си внимание на отговорите, които даваше. Кадиите бяха “стари лисици”, а знаеше колко лесно можеше да се докаже, че е излъгал. В този момент на помощ му дойде офицерът на еничарите. Човекът със сключените вежди и гърбавия нос видя кадията и започна да му говори, както се стори на Петко заплашително. По всичко си личеше, че кадията няма никаква власт над еничара. Кадията само се обърна и почти побягна от Петко.

Иван се приближи до Петко и му каза:

- Лоша работа, брат!

- Какво? Какво става? - попита Петко.

Преводачът явно беше свършил работа, защото се приближи към тях и им заговори:

- Велко Кехая - каза той, като посочи към завързания - твърди, че си убил брат му чорбаджи Георги, жена му Гергина, Али ага и пазвантите му. Иска да те съдят и убият. Спаси те Явуз Челик, да знаеш!

- Това не е Велко, това е Георги! - каза Петко.

Иван клатеше глава, той нищо не разбираше, но не вярваше и на думите на Петко. Не можеше да разбере защо Велко Шейтан беше опитал да съсече Петко. Той обаче си спомни онази вечер, когато Велко го беше изгонил от стаята и какво се беше случило между двамата. Приятелят му явно се беше побъркал и не можеше да различи Велко от Георги. Не знаеше какво да прави, затова Иван каза:

- Ето онзи човек те спаси! - и посочи суровия мъж с гърбавия нос.

- Кой е Явуз Челик? - попита Петко.

- Нима не знаеш кой е Явуз Челик? - учуди се преводачът. - Той е един от най-знатните хора на падишаха и най-добрият воин в света след самия ага на еничарите - Кубилай Юндер. Явуз Челик е пашата на еничарите, той е бюлюкбашия. Той лично се застъпи за теб.

- Познаваш ли онзи човек? - попита толмачът, сочейки Георги Кехая.

- Да! - отговори Петко.

- Лош човек е той! Лош, да знаеш! - каза писарят.

- Защо? - попита Петко.

- Защото иска да те убие.

- Аз нищо лошо не съм му сторил!

- Този мъж твърди, че си безскрупулен убиец и че си убил брат му чорбаджи Георги Шейтана. Каза, че си кесиджия. Той се опита да те предаде на кадията, да те съдят за това. Но Явуз Челик каза, че вече си избран за корпуса на еничарите и не може да бъдеш съден от кадията, а само от него и то по военните закони.

- За какво съм избран? - попита Петко.

- Не знаеш ли? - отговори му Иван. - Току що двамата с теб бяхме записани в корпуса на еничарите - това приятелят му изрече с притеснение, но и с доза гордост и радост. Беше го обзела някаква треска и авантюристичен дух. Петко, обратно, беше изпаднал в апатия. Той сякаш не забелязваше случващото се около него и му беше безразлично. След големите емоции силите му изведнъж го напуснаха.

- Трябва да намеря майка си преди да тръгнем - каза Иван и се запиля нанякъде. Той отдавна беше останал без баща и за да не е в тежест на старата си майка, се беше хванал като ратай у Шейтаните. Знаеше, че майка му е притеснена, но предпочиташе да стане воин и да замине в някой голям град, вместо цял живот да превива гръб на чужди господари. Последните месеци чорбаджи Георги го беше използвал като лична охрана и доверен човек. Това беше много за него, но да бъде еничар беше съвсем друга работа. Вярно, че нямаше да види скоро майка си, но той и сега рядко я виждаше. Сега момчето я търсеше, за да я успокои и да се сбогува с нея.

Петко продължаваше да седи и да мисли. От преводача той разбра, че това, което се случваше, се нарича девширме, което означавало “събиране”. Наричаше се още “челик”. Явно името на еничара Явуз Челик включваше и това понятие в себе си.

Петко само беше чувал за така наречения от българите “кръвен данък”. Този данък се определяше лично от султана, а заповедта, която беше прочел сановникът, беше написана от агата на еничарите. Това се случваше много рядко. Писарят си призна, че в планинските райони понякога имало голяма съпротива срещу девширмето, но в Румелия това никога не се беше случвало.

Някои хора, за да не вземат децата им ги обезобразявали, за да не бъдат харесани и избрани. Други пък женели момчетата си още съвсем малки, защото женени момчета в корпуса на еничарите не се вземаха.

Петко разбра защо не знае нищо за девширме. Неговият род - Болярови, някога били и дервенджии. Те се занимавали с охрана на проходите. Пазели най-големия проход, който свързвал Румелия с Беломорието, по поречието на река Чая. Основните им пунктове били в Станимака, Бачкьой, Пашмакли, но те пазели и други по-малки пътища. Освен за проходите, Болярови се грижели и за охраната на керваните от камили, които тръгвали от Станимака и пресичали планината Родопа. Това била тежка и опасна работа, която изисквала смелост, бдителност и бойни умения. Болярови били страховити воини, но въпреки това те били привилегировани и от тях не се събирало девширме. Именно затова Петко не знаеше много за този данък.

Петко разбра още, че много често, за да спасят собствените си деца, чорбаджиите бяха склонни да дават кръвен данък от ратаите и от други хора. Така се беше случило с Иван Саръсакалов, Явуз Челик беше разбрал, че Георги не е баща на Петко и затова се беше ядосал толкова. Разбра още, че цигани и евреи няма и никога не е имало в еничарския корпус, а най-добрите еничари са българите от Румелия и арменците.

- Последният рекрут*, по изрична заповед на султана, трябва да бъде събиран само от Румелия и от никъде другаде, а това, че самият Явуз Челик лично избира момчетата, е голяма чест - каза преводачът, Скоро толмачът забеляза, че Петко е разсеян и въобще не го слуша, затова съвсем деликатно се оттегли и повече не досаждаше на младежа. Петко се замисли за други неща. Мисълта му се връщаше към дома на Шейтанови. Сега вече много неща започнаха да му се изясняват и започна да разбира всичко, което се бе случило.

Всъщност Георги чорбаджи го беше накарал да му направи белег не за нещо друго, а за да може другите да го вземат за Велко. Но защо искаше това чорбаджията, който имаше пари, власт, много земи, хубава жена и спокоен живот? Не можеше да разбере. Петко видя как Георги навсякъде се представяше за своя брат близнак. Това не беше случайно. Спомни си трагичните действия от предната вечер, които се бяха paзиграли в съседната одая. Пред очите му “изплува” сцената как Георги уби собствената си жена и целият настръхна. Може би беше подозирал за случващото се между брат му и хубавата му жена и беше решил да провери дали е вярно. Това обяснение се хареса на Петко, но след малко се появиха и противоречия. Може ли на единия ден да преследваш убиеца на брат си, а на другия най-хладнокръвно да убиеш собствената си жена? Георги ли беше заклал пазвантите на Али ага?

Всички тези мисли се блъскаха в главата на младежа и ту му се paзясняваше и му се струваше, че започва да разбира, ту отново облаците се сгъстяваха и преставаше да разбира какво се случваше.

Всички тези противоречия в поведението на Георги го смущаваха. Самият Петко вече донякъде се беше запознал с противоречивата същност на любовта. Така че колкото повече се замисляше, толкова “по-нормално” започваше да му се струва поведението на Георги. А може би смъртта на брат му и изневярата на жена му му бяха дошли в повече? Може би беше станал истински делия?

Докато мислеше, един натрапчив спомен, една картина се въртеше в главата му. Георги - с извадени пищови, и в краката му проснатото тяло на мъртвия му брат. Колкото и да се опитваше да се спаси от тази натрапчива гледка, не успяваше. Като че ли някаква свръх сила искаше да му подскаже нещо. Отначало младежът се опита да мисли за други неща. Вместо за неприятната картина до водопада се опитваше да мисли за Гергина, но това не му се отдаваше. Мисълта му постоянно се връщаше към разигралата се над Бачково сцена. Към проснатия на влажната земя Велко и фините капчици, които като пелена завиваха Георги с извадените пищови, гледащ към убиеца на брат си. Картината беше колкото натрапчива, толкова и ясна. Петко опита пак да мисли за нещо друго, но съвсем скоро мисълта му се върна отново там, под Сливодолското падало. Опита да се бори с мисълта, но тя беше изключително натрапчива. Скоро се примири, че явно трябва отново да преживее събитията от онзи ден. Така се остави и се потопи в онази атмосфера. И изведнъж ясно се появи следващата картина пред очите му - дрехите на мъртвия и заровен вече Велко и Георги, който седи, чисти и зарежда двата си пищова. Петко, вече много по-спокоен, се отдаде на спомените си, но вместо последвалите събития, споменът изведнъж се смали и останаха само ръцете на чорбаджията и пищовите. Той така и не можеше да разбере. Опитваше се да се отърве от натрапчивата картина, но тя отново се появи пред очите му. Ръцете, които зареждаха двата пищова. Като че ли невидима сила го насочваше и желаеше да му покаже нещо. Какво ли? Вместо да се съпротивлява, опита се да вникне в гледката. Изведнъж му стана ясно. Мисълта се появи и го накара целия да настръхне. Как не беше забелязал досега!? През цялото време всичко е било пред очите му! Силата на мисълта го накара дълго време да остане вцепенен.

*рекрут - военно събиране, вербуване

Сега всичко му се изясни. Това обясни поведението на чорбаджията. Като че ли, за да провери достоверността на мислите си, се върна отново към ръцете, които зареждаха пищовите. В този момент погледна с недоумение собствените си ръце, като че те бяха на Георги и бяха извършили убийството. Спомни си как чу изстрела и докато тичаше, беше чул и втория изстрел. Георги го беше заблудил, че някой с пушка отгоре, от скалите на водопада, е застрелял Велко. Петко беше повярвал в очевидното. Сега обаче се замисли. Спомни си как Георги зарежда и двата си пищова. Петко беше сигурен, че чу само един изстрел, а после видя как Георги стреля нагоре към водопада. Изведнъж си изясни точността, с която Велко беше поразен в сърцето. Дори за добър стрелец щеше да бъде трудно през облаците от фини пръски, шума и царящия сумрак да уцели толкова точно Велко. Сега една картина се разиграваше във въображението му и беше толкова жива, сякаш я виждаше пред очите си. Представи си как Георги се доближава до брат си и от упор го застрелва в сърцето, а след това решава да излъже Петко и стреля нагоре, твърдейки, че е някого да стреля оттам. Всичко беше толкова ясно. Затова зареждаше и двата си пищова. Ако чорбаджията беше стрелял само веднъж, защо после да зарежда двете си оръжия? И двата пъти беше стрелял той. Единият път в сърцето на брат си, а после - по неговия ясъкчия. Петко наистина беше мярнал някаква сянка горе върху водопада. После Георги беше настоял веднага да заровят тялото на брат му и то под водата. Гроб, който никога нямаше да бъде открит. А дрехите на брат си взе не за да ги зарови, а за да ги облече и да се представи за него. Не можеше да разбере защо му беше нужно това. Спомни си обаче как Велко беше дал злато на Георги, а после Али ага търсеше същото това злато. Явно Георги през цялото време беше планирал как да убие брат си, защото това убийство не можеше да бъде случайно. Това беше планирано убийство. Така Петко разбра, че много малко познаваше братята и дълбочината на отношенията им. Сега започна да си дава сметка какво се криеше зад видимата страна на нещата. Разбра и защо Георги днес се бе опитал да го убие и го беше обвинил в убийство. Може би ясъкчията на Велко също вече беше мъртъв или въобще не беше имало човек на водопада. Може би всичко беше измислено от Георги. Сега единственият човек, останал посветен в тайните на Шейтаните, видял смъртта на Гергина, Али ага и неговите пазванти и участвал в закопаването на Велко, беше той. Затова Георги Кехая желаеше неговата смърт. Но Петко знаеше и много повече. Той знаеше тайната на Гергина, която дори и самият Георги не подозираше, а именно, че някое от момичетата не е негова дъщеря. Изтръпна. Ако Георги знаеше това, животът на поне едно от момичетата също беше в опасност.

На площада настъпи оживление. Еничарите се разтичаха. Момчетата, които бяха избрани, се строиха пред палатката. Отляво на турския велможа застана кадията, а отдясно - пашата на еничарите. Петко веднага се сети за името на своя покровител - Явуз Челик. Той трябваше да отиде и да спаси момичето. Опита се да открие Георги с поглед. Оглеждаше се тревожно, но не го видя. Сигурно вече беше тръгнал. Петко си представяше как Георги тича към къщите близнаци, влиза вътре и убива момиченцето. Той се затича. Еничарите обаче бяха готови за това. Двама от тях веднага скочиха и го хванаха за ръцете. Единият от тях беше арапинът. Петко крещеше и опитваше да им обясни, но те не го разбираха. Тогава той се сети и започна да вика: “Явуз Челик! Явуз Челик!”

Мъжете трепнаха. Те не разбираха какво става и завлякоха момчето пред своя командир. Петко се изправи пред мъжа. Това явно беше неговото еничарско име. Иван, който знаеше много повече за еничарите, му беше казал, че всеки еничар, освен приемането на исляма, трябваше да приеме и ново име. Явуз означаваше смел, храбър, безстрашен, решителен, а Челик, освен кръвен данък, означаваше и стомана. Петко погледна сключените вежди, острия, пронизващ поглед, високата фигура, едра и гъвкава, като че ли готова всеки момент да скочи напред. Този човек наистина беше Явуз Челик.

Мъжът изръмжа нещо. Еничарите бяха помислили, че момчето се опитва да избяга и да се спаси от девширмето. Петко опитваше да обясни, че Георги сигурно в този момент убива момичето, но еничарите и техният командир не го разбраха или не искаха да го разберат.

Скоро Петко разбра, че съпротивата му е безсмислена. Може би вече беше закъснял. Момичето сигурно веЧе беше мъртво. Отново го обзе апатия и вътрешно се срина. Стоеше като обезумял.

След малко официално прочетоха имената на младежите, които трябваше да тръгнат с аяните. Те бяха определени да станат еничари. От този момент животът им щеше да се промени. При прочитането на всяко име от страната на тълпата, обградила площада, се чуваха силни възклицания, хълцане и рев. Другите младежи, на които им се беше разминало, бяха прегърнати силно в прегръдките на майките и близките си. След като провериха поименно момчетата, всички, предвождани от Явуз Челик, тръгнаха към Хаджи Елиз. Момчетата бяха съпроводени от рева и сълзите на своите майки. Отстрани стари жени, като оплаквачки, нареждаха и оплакваха момчетата. Чак сега Петко си даде сметка какво се случваше. Досега той твърде много мислеше за нещата, които се бяха случили докато беше в Шейтановите, но сега ревовете и виковете го накараха да се събуди. Те като че ли го извадиха от вцепенението, в което бе изпаднал. Чувството беше все едно е на погребение, но не го гледа отстрани, а той е в ковчега и него погребват. Плачът на жените и бабите потискаше момчетата още повече и освен Петко, всички плачеха. Плачеше и Саръто. Петко не плачеше, но започна да осъзнава, че го чака тежко бъдеще.

Слънцето преваляше. Момчетата вървяха по прашния път и вдигаха облак прах над главите си. Отдалеч все още чуваха плача на жените. Отпред, вече на кон, яздеше Явуз Челик. Скоро той нареди на музикантите да засвирят и така вопълът на майките заглъхна в далечината.

До вечерта стигнаха до Хаджи Елиз. През целия ден не бяха яли. Повечето от тях държаха в ръцете си различни бохчи. Преди да тръгнат, Василка и на него му беше пъхнала един вързоп с дрехи, но вътре нямаше никаква храна. Скоро Петко огладня, а момчетата, понеже бяха притеснени, му даваха от тяхната храна. Вечерта ги настаниха в палатки, които бяха строго охранявани. Преди да легнат отново ги провериха по списък, който писарят беше приготвил, След това момчетата налягаха направо на земята. Петко беше страшно изморен. През деня му се бяха случили толкова много неща, че веднага потъна в сън.

По някое време се разсъни. Стана и излезе от палатката. На много места горяха огньове и факли, които хвърляха игриви отблясъци във всички посоки. Петко се протегна и в този момент видя безоблачното звездно небе. Луната я нямаше, но небето беше много красиво. Даде си сметка, че за него започва нов живот, който няма нищо общо с досегашния му. Продължи да гледа небето като омагьосан, а гърдите му се разшириха дотолкова, че можеше да вдиша цялата Вселена.

Без да усети, към него се беше приближил някакъв еничар. Той попита:

- По нужда ли, момче?

Петко се стресна и го погледна. Беше Явуз Челик. Говореше български грубо и гърлено.

- Не - каза Петко, - просто гледам небето.

- Хайде, лягай да спиш! - каза меко еничарът, по-скоро добронамерeно като съвет, а не като заповед. След което се оттегли. Сред еничарите се носеше слух, че офицерът на еничарите никога не спи. Дори в нощта преди тежка бит-ка той обикалял, проверявал постовете и приготвял планове за предстоящата битка.

Петко остана така още малко. Гледайки небето, той се почувства като но-вороден, като че ли за пръв път виждаше това небе и чувстваше, че е жив.

Реши да си легне, огледа се и се стресна. В мрака, не много далече от него, неподвижно бе застанал арапът, който придружаваше Явуз Челик, когато го изведоха от къщата на Велко Шейтан. Той го следеше, сигурно по заповед на еничарския паша, и не го изпускаше от поглед. Само очите на черния мъж се виждаха в мрака. Петко побърза да легне. Не искаше да се набива в очите на тези сурови мъже и да ги прави свои врагове.

На другия ден Явуз Челик назначи арапа да заведе групата от стотина момчета до казармите на еничарите, които се намираха в Едирне. Неговата длъжност беше сюрюджия*.

Храната беше добра. Повечето момчета никога досега не бяха яли толкова месо. Почти всяка вечер в огромни казани се слагаше да ври по един голям тлъст коч и момчетата хищно се нахвърляха върху курбана.

Следващите дни бяха кошмарни. Сюрюджията и охраняващите еничари вървяха много бързо, а момчетата подтичваха след тях. Те бяха свикнали да ходят много, не се изискваше нищо специално, само да се ходи. Момчетата от Козбунар се сплотиха едно до друго, помагаха си и се подкрепяха в трудните преходи. Ако някой се умореше прекалено, другите веднага му се притичваха на помощ. Така децата, които доскоро се биеха и караха по махалите, сега осъзнаваха опасността и се обединиха.

*сюрюджия - пратеник, пощальон, куриер

Докато се движеха в групата, момчетата започнаха да се опознават. Те бяха събирани от селата около Хаджи Елиз, Станимака, Заара (Стара Загора), Хаскьой и Филибе. Всички бяха много различни. Петко за първи път беше принуден да живее в близост с толкова много и различни момчета. Въпреки че бяха събрани при девширме, сред тях имаше и едно турче. То беше малтретирано от другите момчета. Казваше се Ахмед. Петко беше учуден как така турче е взето при девширме. От писаря разбра, че гяурите не искат да дават децата при девширме, защото еничарите задължително приемат правата вяра - исляма. Никой родител не иска детето му да приеме друга вяра. Всеки родител иска детето му да бъде хранено добре, да е грамотно и с възможности в живота, но това нямаше как да се случи, ако не го вземат на девширме. За турците и мюсюлманите нямаше никакъв проблем децата им да бъдат взети за еничари, защото те си бяха мохамедани. Затова, особено за по-бедните от тях, да изпратиш детето си в еничарския корпус, беше особено престижно. Много от по-заможните бяха готови да платят, а за по-бедните това често беше въпрос на оцеляване на детето. Писарят не го каза, но Петко разбра, че за турчето това е един добър начин да оцелее. Именно така Ахмед беше попаднал сред младежите от девширмето.

Петко не можеше да понесе издевателствата, особено на по-едрите и силни българчета, над по-слабото и нисичко турче. То беше тормозено особено жестоко от едно от тях, което се държеше като тартор. Около него се беше оформила малка групичка от по-силни момчета. Явно бяха събрани от някакво друго село и се бяха сплотили. Те постоянно се подиграваха, особено на по-слабите момчета. Спъваха ги, замеряха ги с камъни, биеха ги и им вземаха храната. Еничарите пазачи виждаха какво става, но оставяха момчетата сами да се оправят. Те знаеха, че ще оцелеят само най-силните. Преди това обаче трябва да преживеят всичко това, за да станат истински другари и да бъдат най-силните воини в света. Еничарите не искаха те да определят кой да живее и кой да умре.

Момчето се казваше Васил. Беше няколко години по-голямо от Петко й вече се беше оформило като зрял мъж. Един ден докато обядваха, Петко седеше, а около него бяха насядали Иван и момчетата от Козбунар. В този момент Васил се приближи до Ахмед и след като го ритна в корема, взе храната му - някаква полупрозрачна течност с плуващи в нея мазни парчета и комата хляб. Той с лекота ги отне от гърчещото се на прашната земя дете. Това нещо се случваше на всяко хранене. Ахмед не беше ял от няколко дни и това си личеше. Съвсем изтощен той залиташе по пътя и с всяка крачка силите му го напускаха. Само обедната почивка спасяваше момчето и когато то, с трепереща ръка, опита от рядката чорба, за да влее някаква, дори и мъничка сила в телцето си, се случи това. Ритникът беше силен и го завари неподготвен. Той извади дъха на турчето и го накара да извика, а след това дълго не успя да вдиша. Останалите момчета наблюдаваха случващото се със страх в очите. Чувството за справедливост у някои от тях беше будно, но страхът надделяваше. Никой не искаше да дразни якия като биче Васил. Всеки си даваше сметка, че групата му е много силна и е по-добре да не се занимават с тях. Затова всички седяха и безучастно наблюдаваха това, което се случваше.

Васил държеше в ръка комата хляб и купата с яденето на Ахмед. Със сръчно движение той подхвърли комата на един от своите хора, а след

това, продължавайки безучастно да гледа агонията на умиращото момче, изля цялата купа върху него. Това сложи капак на търпението на Петко. Беше му трудно да гледа как Васил и приятелите му издевателстват над момчетата и Ахмед. Въпреки крехките си години, вече беше убивал, но беше го правил само когато се налагаше, за да запази живота си и никога не беше. изпитвал удоволствие от насилието. Петко знаеше, че само слабите хора са жестоки, че са такива от страх и не знаят какво е доблест и чест. Само силният човек може да си позволи да бде великодушен. Това той помнеше от дядо си.

Не това, че Васил желаеше смъртта на Ахмед потресе Петко, а това, че силното момче се гавреше с него, искаше да го унизи и да отнеме достойнството му. Ако той беше изял храната му, нямаше да му е толкова неприятно. Но той не я изяде, не я беше дал и на някого другиго, а демонстративно я беше излял отгоре му. “Никой няма право да унижава друг човек! Ако решиш да го убиеш, убий го, но не го унижавай! - казваше дядо му. - Войнът живее в свят, в който честта и доброто име са по-важни от живота! Когато двама воини се изправят един срещу друг, те знаят, че единият ще умре, защото такъв е Пътят на воина! Но воините не са само врагове, които се убиват. Те са приятели, които взаимно пазят честта си.” Дядо му казваше още: “Убивай, но никога не накърнявай честта на човека срещу теб! Знай, че днес си победил ти, но утре теб някой ще победи! Така че, за да си спокоен някой ден за своята чест и име, се погрижи днес за честта и името на своя противник.”

Мъдър беше дядо му, Петко винаги се вслушваше в неговите думи и живееше според тях.

Затова сега, когато видя как Васил се гаври и посяга на честта и достойнството на изнемощялото хлапе, той не издържа. Скочи рязко, но в последния момент се овладя и вместо да се сбие с насилника, се наведе и се опита да помогне на гърчещото се турче. Всички бяха изненадани. Никой не беше очаквал някой да се намеси, а и Петко го направи толкова бързо, че никой не раз-бра какво се случва. Мина доста време, докато Васил се окопити и разбере какво става.

- Ей, какво правиш? - извика той, като се опитваше да направи гласа си по-дебел, за да уплаши Петко.

Петко реши да не отговаря. Той мълчеше и се опитваше да помогне на нещастното момче. И дядо му, а по-късно и Инокентий, го бяха учили как да се справя с последиците от удар. Защото и пехливанската борба, и “Ето” учеха не само как да се удря, но и как да се лекуват пострадалите. Петко беше видял как беше ритнато момчето и веднага предени как да му помогне. При удар в корема трябваше да се обърне момчето по гръб. Той го направи, въпреки неговата съпротива. След това хвана пояса му отпред и силно го задърпа нагоре, така че главата и краката на момчето увиснаха. Формата на тялото му наподоби арката на мост, но от тези, керванджийските, с извита като гърбица на камила арка. Ахмед изведнъж изстена и започна да диша. По всичко си личеше, че всяка глътка вдишан въздух предизвиква болка в малкото тяло. Ахмед беше спасен. Петко тръгна да се изправя. Омразата му към Васил се беше изпарила. Все пак беше решен повече да не допуска това да се случва. Но сега не му се занимаваше, искаше само да седне, да довърши яденето и да си почине. Може би щеше да даде няколко залъка на Ахмед. Този ден ги чакаше още много път. Не желаеше да се бие. Знаеше, че една рана може да го постави в неизгодно положение. Но в този момент дойде подлото нападение. Почувства силен удар в главата. В първия момент пред очите му светна, като че ли светкавица удари току пред него. Дори тътенът отекна в ушите му. После настъпи мрак. Не можеше да определи колко продължи това. Изведнъж до ушите му достигнаха някакви отдалечени гласове. Те се засилваха и ставаха все по-силни и по-близки. Най-накрая глъчката стана непоносима. Много детски гласчета крещяха. Помисли си, че е на панаир. Спомни си захаросаните ябълки и вкусните калугерски топчета, поръсени с шекер. Усмихна се, толкова радостна беше гледката. Спомни си роднините си и веселата глъчка на хората, особено на децата, които тичаха и като че ли искаха едновременно да са навсякъде и нищо да не изпуснат. Те знаеха, че днес е техният ден и това ще се повтори чак догодина.

Шумът от глъчката ставаше все по-силен и достигна до болка. Да, шумът предизвикваше болка в главата му. Отвори очи. Видя телата на изправените момчета, но те не гледаха него, а някъде встрани. Беше му нужен само миг, за да си припомни какво се беше случило. Беше сигурен, че Васил го е издебнал и го е ударил с нещо в главата. Опита се да се изправи, но не успя. Не можеше да разбере къде е земята и краката му безпомощно махаха във въздуха. Явно до него нещо се случваше, защото всички гледаха натам и крещяха неистово. Инициаторът на битката се изместваше и всички го последваха. На земята останаха само Ахмед и Петко.

Петко гледаше турчето и не можеше да разбере дали диша. Може би неправилно се беше намесил. Така или иначе той не го беше спасил. За миг съжали, но после го обзе гняв. Събра сили и се изправи. С олюляваща походка тръгна да види какво става. Всички момчета бяха обградили едно място и крещяха, а отвътре се чуваше шум от борба. Докато вървеше, Петко опипа главата си и размаза нещо гъсто и лепкаво. Цялата му глава беше подута и ужасно го болеше. Само високата капа от агнешка кожа го беше спасила. Петко си помисли, че сигурно е ударен с дърво или камък. Знаеше, че Васил няма откъде да намери толкова бързо сопа, така че веднага възстанови това, което му се беше случило. Докато вървеше, машинално бръкна в пояса си. Там напипа най-ценните неща, които притежаваше - книгата и камата. Това той правеше всеки път, когато се случваше нещо важно. Беше му станало навик да проверява дали книгата и камата са си на мястото. Всеки път преди да легне да спи и след като се събудеше ги проверяваше. Сега също ги напипа, те бяха там, в пояса. И винаги проверяваше първо книгата и едва след това - камата. Когато в ръката му попадна ръкохватката на камата, изведнъж като че ли тялото му се изпълни със сила. За миг пред очите му минаха образите на дядо му, баща му, спомни си Инокентий и най-накрая човека, който му беше подарил тази кама - кесиджията Велко. Това го накара да се опомни кой е, скочи и раз-блъска тълпата. В кръга се биеха Васил и Саръто. Приятелят му беше отдолу, а Васил го налагаше. Петко нанесе мощен ритник. Ударът попадна в главата на русолявия момък и го накара да се изтъркаля встрани. Иван изглеждаше зле. Петко го беше учил, но приятелят му все още беше начинаещ в ударите и борбата. Дори и силата му не можеше да му помогне срещу по-голямата маса на Васил.

Васил беше изненадан от атаката на Петко. Това си пролича от погле-да, който отправи към ритналото го момче. Отначало го погледна с уплаха, явно мислеше, че в битката се е намесил някой еничар, но когато видя, че това е Петко, веднага възвърна самообладанието си. Бързо осъзна, че е допуснал страхът и изненадата да го обземат и всички момчета бяха видели това. За да заличи това и явно ядосан на себе си, той обърна цялата си агресия към Петко. Васил побесня. Изправи се, започна да вика и да заплашва младежа със сцепената глава. Беше толкова ядосан, че ръкомахаше и се държеше като обезумял. “Петко изпита усещането, че той иска да го победи или да го убие, без да го докосне, само с думи. Васил крещеше и жестикулираше. Беше очевидно, че не просто ще се бие с Петко, а иска да го убие. Той заплашваше и казваше точно как ще го убие, обиждаше и се подиграваше на младежа.

Всичко това ставаше без никаква реакция от страна на Петко. Той стоеше и наблюдаваше истерията на младия мъж. Многото битки, които беше водил, му помогнаха сърцето му дори да не трепне. Не почувства никакъв страх. Знаеше, че ако Васил му посегне с оръжие и поиска да го убие, ще извади камата и ще го убие. Петко беше приел едно правило за себе си. Той не слушаше какво говорят противниците му преди битка. Можеха да го наричат както си искат, да го заплашват, дори да обиждат роднините и приятелите му. Той знаеше, че всичко това са само думи. Думите не боляха и не можеха да убият. Освен това да отвърне на обидите му се струваше недостойно. Та ако той отвърнеше на Васил, нямаше ли двамата да заприличат на каращи се жени? Петко оставяте противниците му да ругаят, да ръкомахат, но всичко това продължаваше само до момента, в който някой му посегнеше. Тогава той се опитваше да нанесе на врага си поражение и да го победи. Това правило Петко беше приел за себе си. Той много добре си спомняше един от многото уроци на Велко Кесиджи. В онази вечер най-известният кесиджия в Империята на падишаха му беше казал: “Никога преди битка не говори, не викай и не жестикулирай! Трябва да си като изсечен от камък и нищо да не се чете по лицето ти! Преди битка се отделя голямо напрежение, което не бива да бъде използвано за разговори и ръкомахания! Трябва да направиш така, че това напрежение да остане в теб и да се натрупа! После то ще избухне! Трябва да се научиш да не го пръскаш напразно, а да го управляваш и да го включваш в битката! Помни, добрият боец никога не изразходва напразно това напрежение! Но има хора, които преди битка се държат като маймуни. По-лошо, държат се като обезумели. Те са страхливи и времето преди битка им е нужно, за да се заредят с това напрежение. Колкото повече чуват гласа си и виждат, че ги оставяш, толкова повече се зареждат. Такива хора са много опасни, защото не са истински бойци, а страхът и нарастващото напрежение ги води в битката.”

Петко много ясно си спомняше тези съвети, сякаш сега учителят му стоеше пред него и му ги казваше. Беше благодарен за това, че някога беше внимавал. Даде си сметка, че следващият път, когато срещне учител, трябва да бъде също толкова внимателен, защото осъзнаваше, колко му е полезно това сега.

Отначало Петко се чудеше защо Васил само говори и го заплашва, а не смее да го нападне. Сега се сети. Една от причините беше начинът, по който изглеждаше. Главата му беше спукана. Там зееше грозна рана. Кръвта, кожата, прахът и сплъстената коса бяха станали на пихтиеста маса. По цялото му лице течаха кални струи от кръв, които сега се съсирваха. Петко изглеждаше страшно, като демон на възмездието. Именно това свръхестествено излъчване спираше младия побойник. Затова крещеше, за да може да го уплаши и да си вдъхне малко смелост. Ако беше обикновен човек, щеше да го нападне веднага, но Петко приличаше на обсебен от зъл дух, а Васил, като всеки слаб и страхлив човек, беше суеверен. Може да се каже, че именно това спаси Петко, защото всяка секунда забавяне на атаката му помагаше да се възстанови,

А мисълта продължаваше да тече в главата на Петко. Той дори чуваше гласа на учителя си;

- Има хора, които преди битка се нуждаят от това да се “напомпят”, те са като ковашки мях. Истинските воини не се нуждаят от това. Ако се изправиш пред такъв човек, не го оставяй да говори, а веднага удряй! Да! Удряй!