Еничар

Петко знаеше, че няма смисъл да премълчава и разказа на Явуз Челик за заниманията му с Юсуп.

- Сейменът! - каза с някаква нотка на презрение в гласа пашата. - Я да видя какво си научил? - каза той и му подаде единия ятаган.

След това, без никакво предупреждение, пашата започна да нанася удари, принуждавайки Петко да се защитава. Той замахваше съвсем бавно и явно държеше ятагана съвсем леко, но въпреки това аджамиогланът се затрудняваше и едва успяваше да се защити. Все пак за него това беше голямо изпитание. За пръв път държеше истински ятаган в ръка и се дуелираше. Нещо странно обаче като че ли му помагаше в “битката” с пашата. Не знаеше дали му се струва, но като че ли за пръв път почувства мистичната сила да предсказваш ходовете на противника. Като че ли Аллах го предупреждаваше за всяко действие на пашата. Така Петко съумяваше да се запази. Той чувстваше вътрешния си глас: “Отляво!”, “Отдясно!”, “Отгоре!” Може би за пръв път почувства таваджух, тази толкова мистична практика, за която му говореше пашата. Това много го зарадва, но дори нямаше време да го изрази, защото пашата не спираше да нанася удари, а вътрешният глас все така кънтеше в главата му.

Изведнъж чу “Край!” и пашата наистина спря. Петко беше очарован. Предчувствието му не го подведе нито веднъж. Такава точност и сигурност никога не беше очаквал.

- Учителю, почувствах нещо! - възкликна Петко.

- Знам, това беше таваджух - практиката, за която толкова много ти говорих. Чуваше ли ясно гласа ми, когато те предупреждавах?

Въпросът на Явуз Челик завари Петко неподготвен. Той мислеше, че е постигнал предчувствие за действията на противника, но сега разбираше, че се беше случило нещо съвсем различно. Оказа се, че самият Явуз Челик го беше предупреждавал за това какво ще прави. Петко беше доста разочарован въпреки че това, което се беше случило, беше цяло чудо. Явно наистина беше чувал гласа на пашата в главата си.

След това Явуз Челик показа на Петко как да се моли като бекташ. Разказа му за физическата и духовна чистота, която трябва да спазва, за да може да практикува таваджух.

- Бобът има ли нещо общо с тази чистота? - опита да се шегува Петко.

Коремът все още го болеше и му беше тежко. Реши да попита пашата защо в последно време ги хранят само с боб. Мисълта му беше “тънка”, да не би пашата да не знае, че ги хранят лошо и това да е някаква злоупотреба на по-низшите командири. Така Петко искаше да обърне внимание на Явуз Челик. Но по реакцията на учителя разбра, че той е запознат с всичко това и явно не счита за необходимо да му дава обяснение.

След това Явуз Челик съвсем сериозно започна да учи Петко на молитвата, която трябва да произнесе преди таваджух, как да се “умие” с пясък и най-накрая каза:

- Всеки човек чува мислите си. Всички ние сме свикнали да водим въшрешен диалог. Слабите хора се уповават на този диалог, за да забравят за Великата самота. Така, поддържайки този диалог в себе си, ние се учим как да разговаряме със себе си. Но в същото време отнемаме възможността да общуваме с Аллах. За да чуваш мислите на другите хора, първо трябва да спреш вътрешния си диалог. Много учители смятат, че това е първата крачка към опознаване на Аллах. Едва когато спреш да разговаряш със себе си и престанеш да се занимаваш само със себе си, ще можеш да чуваш Бог.

Трябва да постигнеш тази вътрешна тишина и да останеш сам със себе си. Знай обаче, че вътрешният глас е нещо като човек, който ти си създал. Точно така както Аллах е създал нас. Може би ние, хората, сме вътрешният глас на Бог. Точно така и ти някога си създал вътрешния си глас, изграждал си го и си го подхранвал. Днес той вече е голям човек. Сега, когато опиташ да спреш вътрешния си глас, той ще се опита да се съпротивлява и ще ти играе много игри. Най-опасните от тях са две. Едната е, че ти си този, който разговаря. Това е в началото. По-късно играта на вътрешния човек е да ни внушава, че това, към което се стремим, вече е постигнато и че самият той ни води към него. Но помни, най-важното нещо е да унищожиш вътрешния си глас. Това е единственият начин да се освободиш от оковите на себе си.

След тези думи двамата мъже продължиха да се упражняват в изкуството да предават мисли от разстояние.

Накрая Явуз Чрик взе ятагана си от младежа и го поведе. Докато следваше стария еничар, Петко се оглеждаше и видя накъде го беше повел. Скоро високата фигура на пашата се открои, заставайки на ръба на една скала. Отдолу зейна огромната паст на пропастта. Петко плахо пристъпи към ръба и се изправи до стария еничар. Гледката, която се разкри пред очите на младежа, беше едновременно красива и страховита. Все пак най-впечатляваща беше бездната, която се откриваше току под краката им. От пропастта към тях духаше лек ветрец. Петко гледаше като омагьосан надолу, но все пак с периферното си зрение наблюдаваше фигурата на пашата. Изведнъж се случи нещо странно. Тялото на Явуз Челик започна да се накланя над пропастта. От ужас стомахът на Петко се сви. Ужасът, че пашата ще падне, го обзе. Явуз Челик продължаваше да се накланя, а вятърът ставаше все по-силен. След доста време пашата възвърна изправеното си положение. След това отстъпи и докодкото Петко можеше да чуе, застана зад гърба му. Момчето гледаше към пропастта, но вниманието му изцяло беше привлечено от това, което правеше пашата. Сега младият еничар, без да се опитва да търси обяснение, си отдъхна.

Изведнъж чу ясния глас на Явуз Челик.

- Отпусни се!

Когато чу този глас, Петко подскочи като ударен с камшик. “Какво искаше пашата от него? Нима трябваше да направи същото?!” Петко се чувстваше неподготвен. Не искаше да прави това. Беше го страх, краката му се бяха вдървили и не можеше да ги помръдне. Едва следващите думи на пашата го успокоиха. Явуз Челик накара Петко да вдигне ръцете си нагоре и заговори:

- Представи си, че душата ти се отделя от тялото и ти се виждаш отгоре, застанал на ръба на пропастта. След това тя се издига още по-високо и високо.

Петко наистина като че ли летеше. Душа му беше като птица, която се извисяваше нагоре и сякаш той гледаше с очите на сокол.

- Издигаш се толкова нагоре - продължаваше Явуз Челик, - че виждаш себе си като съвсем мъничка точка на ръба на скалата. След това се издигаш толкова, че виждаш и еничарските казарми, и Едирне. Издигни се още нагоре и виж облаците под теб! От тук можеш да видиш дори Стамбул. Виждаш Златния рог, Топкапъ - двореца на султана. Сега погледни надолу и се опитай да откриеш себе си! Виждаш ли се как си едно зрънце пясък в реката? Виж колко си малък и незначителен! Но не спирай! Сега се издигни още нагоре. Направи така, че да бъдеш на небето. Трябва, като погледнеш, да виждаш цялата земя. На запад - големия Западен океан, Френско. На юг - Магреба и Африка, Арабия и Ирак. На изток - Персия, Тюркмения и царството на монголите, Индия и чак до Голямата източна земя - Китай. На север - Полша, Австрия, Русия и Германия. Това е цялата земя. А в центъра на земята се намира нашата Империя, най-голямата в света. Ние сме в центъра на тази Империя. Виж цялата земя! Направи така, че да виждаш и най-далечните и чудни земи. Виж черните арапи в Африка и черната им кожа като дървото абанос и голямата пустиня, в която слънцето слиза на земята! На запад християните, на изток свирепите воини с жълт цвят на кожата и тесни очи, на север русите и поляците, високи и едри, със сламен цвят на косите. Неизброим е броят на хората, живеещи на земята, както е безкрайна самата земя. Сега се върни и виж себе си. Виждаш ли колко си нищожен на фона на цялата земя? Ти си една песъчинка в огромното море! Ти си толкова малък, че си никой! Но не спирай! Сега се вдигни още нагоре и започни да летиш сред звездите! Виждаш ли колко са много? Техният брой не може да се изрази с число. Толкова голямо число на нас не ни е дадено да познаваме. Някои от нашите астрономи твърдят, че Земята е кръгла както звездите, но аз не вярвам в това. Астрономите смятат, че Земята не е нито най-голямата, нито най-централната планета. Сега продължи да летиш, отдалечавайки се от Земята! Тези учени хора смятат, че може да летиш хиляди години, без да стигнеш края на Вселената. Сега се обърни обратно! Виж онази малка точица! Това е Земята! А сега открий себе си! Виждаш ли колко си малък и незначителен? Не спирай, продължи да летиш напред! Ще стигнеш до там, че Вселената ще стане зрънце пясък пред очите ти, Земята въобще няма да я виждаш, а ти ще си песъчинка върху нея. В този момент няма да си изминал и една стъпка към Аллах, а ще си все така далеч от него. Аллах е толкова огромен, че цялата Вселена е само прашинка в неговото око.

Разбираш ли сега колко могъщ е Аллах? Всичко това, което си представяше досега, беше само едната по-малката и незначителна част от Бог. Неговата съвършена истинска природа е отвъд този свят. Аллах е всемогъщ! Той е Безкраен, Вечен, Всесилен! Ние познаваме само неговата реализирана същност. Аллах има две същности. Едната е чиста и безкрайна, тази, която е във вечен покой и за която няма Време, материя и Сила. Но ако Аллах беше само в това състояние, нямаше да има материя и съответно хора. Някои учители наричат чистата еманация на Аллах - Малък Бог, защото в Големия Бог, който също е Аллах, освен Малкия чист Бог се включва материята, животът, звездите и хората. Това според тях е Големият Бог. Това разделяне е много смешно, защото така нареченият Малък Бог всъщност е Всичко и не може да бъде по-малко от “Големия Бог”. Други наричат “Големия Бог” несъвършен, но те не разбират, че съвършенството включва в себе си и променливата, самоусъвършенстваща се компонента, каквато е материята и хората.

Всъщност няма два Бога! Аллах е един! Разбра ли това, което исках да ти покажа? Първо, никога не се възгордявай! Помни, че си една нищожна, незначителна част от хората и Земята и никога не мисли, че си велик! Помни, ти си смъртен и животът ти е само искричка от огромния пожар на живота! Въпреки това през цялото време имаш привилегията да общуваш с Аллах, с духа на целия този Всемир! Това е нашият шанс да общуваме с Аллах! Ако не общуваме с него, ние сме просто прашинка във Вселената! Ние сме никои!

Това е нашата голяма тайна!

Петко слушаше и не можеше да повярва.

- Разбра ли какво е второто нещо, което исках да ти покажа?

Петко стоеше все още на ръба на пропастта с вдигнати нагоре ръце.

Толкова много беше навлязъл в думите на пашата, че беше забравил за себе си, за тялото си и пропастта. Сега думите на Явуз Челик го връщаха към реалността, но не можеше да вникне във въпроса, който му беше задал. Затова предпочете да изчака. Все пак след известно време измънка:

- Не, учителю!

- Сега, когато виждаш и усещаш могъществото на Бог, мислиш ли, че Бог би оставил само един път към себе си? Възможно ли е Бог, който е навсякъде и е толкова могъщ и всеобхватен, да е оставил само един път? Очевидно е, че пътищата към Бог са много и всяко учение и религия са верни, всички имат право да съществуват, защото са еднакво мили на Всемогъщия. И християните, и яхудите, и мюсюлманите са прави. Но всяко едно от тези учения, от страх и несигурност, е развило една странна ревност към Бог и го желаят само за себе си. Те не искат да го “делят” с останалите.

Ние, бекташите, признаваме правото на всички пътища и учения да съществуват. Ние не се ограничаваме само в един от пътищата към Бог и смятаме, че човек трябва да измине колкото се може повече от тези пътища. Така има по-голям шанс да опознаеш не само Бог, но и пътищата към него. Пътищата са също толкова важни, колкото и самият Бог, но има и нещо по-важно от Пътя и от Бог дори. Това е Вървящият.

За първи път Петко разбра в какво точно се състоеше вярата и Пътят на бекташите.

- Има и един друг много оригинален път за постигане на Бог - продължи пашата. - Това е пътят на мавляните - последователите на мавляна Джеляледдин Руми. Те твърдят, че връзката между хората и Бог е именно тяхното учение и то свързва човека чрез любовта със сърцето на Бог. Това според тях е единствент път, който Бог е оставил към сърцето си.

Исках да ти кажа, че колкото и да сме незначителни, колкото и да е малък всеки човек, всеки един от нас има място в Аллах и има път, който ни свързва с него.

След това Явуз Челик помогна на Петко да се “отдели” от ръба на пропастта. Момчето беше толкова изтощено, че припадна на земята, разтърсвано от силни конвулсии. Този урок за своята незначителност Петко щеше да запомни завинаги. Сега той лежеше на земята. Пашата го беше загърнал с топлата си дреха и с кръстосани крака седеше до него, като продължаваше да говори:

- Сега вече като знаеш какво представляваш трябва да разбереш, че колкото и да се опитваш да увеличиш собствените си сили, това няма да е кой знае колко. И ако разчиташ само на себе си, никога няма да можеш да станеш добър воин. Уповавай се на голямата сила на Аллах, защото и малкото благоволение на Аллах е огромна сила за човека! - след като каза това, Явуз Челик се загледа в лицето на младежа. Въпреки слабостта и божата в корема, Петко успя да направи знак, за да покаже, че е разбрал. Пашата го остави за известно време, за да се възстанови и да може по-добре да осъзнае думите му.

Петко лежеше и постепенно започна да се чувства все по-добре. Съвсем скоро се съвзе. Погледът му беше насочен към разкъсаните облаци на небето. Те се движеха бързо и преливаха от един в друг, като образуваха чудни картини. Отначало това, че лежеше в присъствието на по-възрастен и уважаван от него човек, го притесняваше и искаше да се изправи. Чак след успокоителните жестове на учителя, младежът престана да усеща неудобство и продължи да лежи и да гледа небето, а в корема започна да чувства някаква странна топлина. Съвсем скоро силната болка в корема изчезна.

- Боли ли те още корема? - попита Явуз паша и се усмихна, като че ли знаеше, че болката му вече е отминала.

Петко се опита да отговори, но пашата му направи жест да замълчи. Това още повече го успокои. След малко Явуз Челик реши, че младежът се е успокоил и продължи:

- Преди време ти оглави бунт на аджамиогланите срещу останалите еничари.

- Но, учителю! - опита се да се изправи Петко и да възрази. Искаше да каже, че нещата съвсем не бяха такива.

В този момент почувства желязната ръка на еничара върху гърдите си. Пашата го притисна към земята и като че ли го “закова”. Това отказа Петко от каквито и да е възражения.

- Мълчи! - просъска Явуз.

Петко веднага си припомни кой е мъжът седнал до него. Това, че досега пашата го беше карал да се отпусне и успокои, го беше накарало да забрави за подчинението и уважението, което му дължи. Сега обаче веднага се поправи и реши да мълчи. Пашата продължи:

- За такова провинение веднага бих те убил! Преди време са убивали и наказвали аджамиоглани и за много по-малки неща, но едно нещо те спаси!

Учудването на Петко нарастваше. Той въобще не подозираше какво го беше спасило и искаше да научи, но много добре си спомни желязната ръка на пашата, поставена върху гърдите му, затова реши да си мълчи, В този момент мъжът му показа камата, която Петко много добре познаваше. Все пак момчето се загледа в изкусно икрустираната кания и дръжката, украсена в същия стил.

- Това! Това те спаси!

Явуз Челик гледаше момчето с огнени очи. Те горяха като въглени и бяха така втренчени, сякаш опитваха да прогорят дупка в младежа.

- Откъде имаш това оръжие? - произнесе бавно пашата на еничарите и продължи да гледа Петко като че ли искаше да види отговора, изписан върху лицето му.

- Откъде у теб се намери тази кама? - продължи да пита пашата. Петко мълчеше. Не знаеше какво да разкаже и дали въобще да каже нещо. Знаеше, че ако пашата продължи да говори, няма да се интересува от това, което Петко ще каже. Явуз Челик обаче мълчеше и явно чакаше отговор. Все пак реши да не рискува с истината, затова каза:

- Намерих я!

Разбира се, този отговор не беше достатъчен. Тъй като Явуз Челик настояваше Петко да му разкаже още, младежът съчини някаква история. Разказа за това как един ден, както си вървял сред полето, намерил камата. Еничарът го слушаше с внимание и тук-там питаше за някои подробности. Петко не изпита никакво съмнение, че камата е позната на пашата. Може би е на убит от Велко Кесиджи другар на Явуз Челик. Момчето искаше никой да не научава за познанството му с Велко. Беше чувал, че бившият му господар е вършел услуги и в Анадола, и Ирак, чак до Египет.

След като свърши, Явуз Челик дълго време мълча и най-накрая заключи:

- Както и да е. Явно трябва да се примирим с факта, че камата е у теб. Петко все още не можеше да разбере значението на камата, но мълчеше.

- На, дръж! - каза Явуз и бутна камата в ръцете му. Петко не вярваше, че някога въобще ще му върнат оръжието и го смяташе за безвъзвратно загубено. Това действие на пашата го учуди и в първия момент побутна камата обратно в ръцете на пашата. Явуз обаче настоя и продължи да бута камата в ръцете на момчето.

- Но, учителю, на нас ни е забранено да носим и да държим оръжие!

- Това беше до днес, но от утре вече няма да бъде така!

Петко се учуди на думите на пашата, но прие камата.

- Сега стани! - каза пашата и накара Петко да седне срещу него. Двамата седяха, а Петко видя, че докато беше лежал, Явуз Челик беше оградил едно малко място с камъчета, така че се беше образувал кръг, в който сега двамата седяха. Беше се спуснал мрак, но двамата мъже като че ли не забелязваха това. Седяха на върха на канарата. Вятърът беше станал доста силен, но студът не проникваше в телата на двамата воини. Кръгът сякаш защитаваше телата им от студения вятър.

- Мина ли болката в корема ти? - попита пашата.

- Да, учителю! - отговори Петко и се сети колко силно го болеше коремът. И сега го чувстваше надут от боба, но вече нямаше никаква болка.

- Знаеш ли защо ядохте толкова много фасул в последно време?

Петко мълчеше. Явуз Челик продължи:

- Утре ще бъде важен ден за вас! Утре вие, аджамиогланите, ще приемете исляма!

Петко подскочи. Въпреки че от много време се настройваше за това, сега се оказа напълно неподготвен. Нима толкова бързо беше минало времето? Нима беше толкова близо до преломния ден? Утре?! Не беше подготвен. Въобще не беше подготвен. Мисълта за предстоящия избор го притесни, но думите на пашата го накараха да забрави за избора.

- От няколко дни ядете само боб, защото утре, освен приемането на новата вяра, ще бъдете обрязани. Бобът помага да се притисне нервната връзка под кръста и да не се усеща болка. Сега, когато се приберем,

въпреки болката, се наяж хубаво с боб, за да можеш утре, по време на сюнета* да не усещаш никаква болка.

Това, че утре ще го обрязват, малко го уплаши. Беше чувал, че е много болезнено и самата мисъл за това го накара да потръпне. Всичко това щеше да се случи утре. Погледна пашата. Търсеше подкрепа и се надяваше на някакъв изход, който той да му предложи, но пашата седеше безизразен, като изсечен от камък. Това, което предстоеше на аджамиоглана, като че ли въобще не впечатляваше стария еничар. Все пак той забеляза смущението, което беше обзело Петко.

- Не мисли толкова много за сюнета! Чуй нещо друго, по-важно! Двамата с агата на еничарите взехме решение как ще се казваш. Тъй като всички аджамиоглани приемат едно и също име, ти също ще го приемеш. Това име е Абдаллах, което означава “роб на Аллах”. Всички вие, докато не постъпите отново в корпуса, ще носите това име. Така твоето първо име ще бъде Абдаллах, което ще показва, че си принесен в дар на Аллах. Сам трябва да разбереш това и да се посветиш на еничарството, на исляма и на участта, която Аллах ти е предопределил. А кой може да каже каква е волята на Всевишния?

Като твои кръстници с Кубилай Юндер решихме второто име, което ще ти дадем, да бъде Ибрахим. Така цялото ти име от утре ще бъде Абдаллах Ибрахим, което може да се преведе така - Божият раб Ибрахим. Сега ще ти обясня защо решихме да се казваш точно Ибрахим. Това е едно от най-старите имена в света. Познато е още от най-древните времена в Месопотамия, още от времето на сътворението на света. Това е видоизменено име, което идва от А-бу-ра-му, по-късно евреите го произнасят като Аврам. Според тях той сключил “завет” с Аллах, когото евреите наричат Яхве, Ел или Ил. Аврам е смятан за един от патриарсите на човечеството. Евреите го смятат за техен предтеча, защото той е баща на Исаак и дядо на Яков, който е смятан за баща на евреите. Но в същото време той е и родител на Измаил, който пък е смятан за баща на арабите. И въпреки това учението на Аврам не е била нито юдеизъм, ни- то ислям, а нещо по-чисто и древно. Нашият пророк Мохамед, Аллах да го дари с безсмъртие, тясно обвързва вярата си с тази на Ибрахим, който поради това, че е живял преди Мойсеевия закон, не е нито евреин, нито християнин. Така ресул Мохамед подчертава независимостта на исляма от ученията на Светото писание, които са откровения, произтичащи от същия извор както Корана, но деформирани, изопачени, неточни и непълни. Така според Пророка ислямът е завръщане към първичния завет, сключен между Ибрахим и Аллах. На Ибрахим му било изпратено писание, наречено в Корана “Писание на Ибрахим”. Идеята за вярата на Ибрахим едновременно свързва учението на Мохамед с юдеизма и християнството и утвърждава превъзходството на исляма.

*сюнет - ритуално обрязване при приемане на исляма

Вярата на Ибрахим била дадена лично от Аллах и много пъти Бог се намесвал в делата му като показвал благоволението си. Коранът обявява Ибрахим за ханиф (приятел) на Аллах.

Слушай внимателно и запомни тези думи! - каза Явуз Челик и погледът му прониза Петко. - Тъй като Кубилай Юндер твърди, че му се е явило видение, което му показало, че Махди ще носи камата за Меча на исляма, той иска да се наречеш Ибрахим! Името ти означава, че трябва да потърсиш и постигнеш най-висшата чистота на “завета”! Ти трябва да поставиш край на всичките пророци и светци! Всичко започва от Ибрахим и трябва да свърши с Ибрахим! Според Кубилай Юндер, който е свят човек и има пророчески способности, именно ти си последният Пророк, ти си печатът на Свещената книга, ти си този, който ще свърже началото и краят, ти си Махди! Затова главата на нашия орден реши да се казваш Ибрахим!

Чуй сега историята! Според еврейската традиция Аврам отначало изписвал и произнасял името си с едно “а”, но след сключването на завета с Бог, като особена милост получил и втори слог и така започнал да изписва името си Авраам. Предците на Авраам живеели отвъд реката (Ефрат), откъдето дошло името юдеи, което се превежда като “хора, живеещи отвъд реката”. Те били езичници. Отначало Авраам също бил езичник, молил се на звездите, луната, слънцето, но след това повярвал в Единния бог - Аллах. Опитал се да “обърне” в тази религия и своя баща Азер, който бил езически жрец и ваятел на идоли, но не успял. След това Нимрод, който бил цар на Ур Халдейски, откъдето бил Авраам, опитал да го накара да се поклони на идолите и на него, но Аврам отказал. Дори нападнал езическите божества и изпотрошил всичките им истукани. Нимрод и сънародниците му решили да го изгорят на клада, но Аллах Haправил така, че огънят не му причинил никаква вреда. Така Ибрахим станал едновременно и първият проповедник на вярата на Аллах, но и първият мъченик на тази вяра. След това Аллах накарал Авраам да напусне народа си, да се отдели и да търси земя за себе си, която Бог ще му покаже. Така той, заедно с жена си Сара и племенника си Лот, от Ур Халдейски в Месопотамия стигнал до Ханаан (Палестина). Там трябвало да водят живот, показан му лично от Аллах. Така, водейки живот на номад и скотовъд, той обикалял из Палестина, където Аллах му се явявал още много пъти, потвърждавайки с това своята милост. Известна време живял в пустинята на арабите, където в Мека поставил началото на Кааба.

По време на големия глад Ибрахим (Авраам) преминал в Египет. Фараонът много харесал Сара. За да спаси живота си, Ибрахим излъгал фараона, че Сара му е сестра. Въпреки че Сара попаднала в харема на фараона, тя, чрез своето целомъдрие и с помощта на Аллах, скоро принудила уплашения владетел на Египет да награди двамата, Ибрахим и Сара, с богати дарове и да ги изпрати обратно, откъдето са дошли. След тази случка Ибрахим се настанил за дълго в Ханаан. Разпънал шатрата си в дъбравата Мамре, близо до Хеврон и там поставил жертвеник на Аллах. След това се изявил като воин-водач, защото според вашето Писание той победил царя на Елем, за да освободи племенника си Лот. При завръщането си от похода той получил жреческо благословение от най-големия мъдрец в света - Мелхиседек.

Но ти сигурно по-добре от мен знаеш историята на Ибрахим - каза Явуз Челик. - Ако си запознат с всичко това, кажи ми да не ти говоря неща, които знаеш!

Петко мълчеше. В общи линии беше чувал името на Авраам, но нищо повече не си спомняше. А нещата, които чуваше, му бяха съвсем непознати. Младежът беше чувал и името Ибрахим, но въобще не знаеше, че това е същото име - Аврам или Авраам. Някога, когато дядо му искаше да каже, че в къщата, в която живеят, влизат всякакви хора и всеки прави каквото си иска, казваше “Този хан заприлича на Аврамов дом!”

- Въпреки целия си свят живот, Ибрахим се притеснявал, че нямал деца. А Бог му обещал, че неговият наследник ще носи правата вяра и правият път към Бог. Когато станал на преклонна възраст, със съгласието на жена си Сара, направил дете на своята робиня Агар. Тя била египтянка и служела като прислужница на Ибрахим. Името на Агар означава да се отвърнеш, да избягаш. Оттук идва и арабската дума Хиджра - бягството на Мохамед от Мека в Ятриб (Медина). Въпреки че Сара предложила Ибрахим и Агар да имат дете, което да бъде наследник, още по време на бременността между двете избухнал конфликт и бременната Агар избягала в пустинята. Но там срещнала ангел, изпратен от Аллах, който й заповядал да се върне. Още тук Аллах показал подкрепата и това, че е благосклонен към арабите, защото Агар била бременна с Измаил. Ангелът предрекъл, че Агар ще роди войнствен, смел и силен син. Според евреите Аллах пак се появил на Ибрахим и сключил с него нов завет, според който неговите наследници ще продължат човешкия род, но само един от тях ще продължи правата вяра. И Бог ще закриля и ще се появява само на тях, но това няма да бъде родът от детето на Ибрахим и Агар, а от сина, който ще му се роди от законната му жена. Така обаче твърдят йехудите.

Тук Петко прекъсна пашата. Една мисъл се въртеше в главата на младежа, затова реши да прекъсне учителя:

- Учителю, затова ли наричаме турците измаилтяни и агаряни?

Явуз Челик спря. Беше видимо, че прекъсването не му хареса, но все пак реши да отговори на неуместно зададения въпрос.

- Да! Раята нарича турците измаилтяни и агаряни, въпреки че турците и арабите нямат нищо общо като произход. Но днес именно турците са носители на вярата на Ибрахим и Измаил. Турците и ние не сме наследници на кръвната линия на Ибрахим, а носим неговия дух и вяра. Повече не ме прекъсвай!

Забележката на Явуз паша беше много строга и на Петко му стана ясно, че повече не бива да прекъсва стария еничар.

- Така според йехудите, чрез намесата на Аллах, се случва немислимото, деветдесет годишната Сара забременява от Ибрахим и ражда дете Исак. Според йехудите той е свят, затова го наричат Исаак. Първородният син Измаил е прогонен заедно с майка си, за сметка на напълно законния и получилия особено благословение от Аллах Исаак. Това според нас обаче е измислица на евреите. Оттогава арабите смятат, че са излъгани от наследниците на Исак. Според нас, мюсюлманите, евреите измислят всичко това, за да докажат, че вярата им е по-близка и истинска от нашата. Това е лъжа. Именно ние, наследниците на Измаил, сме носители на правата вяра и никакъв опит за преврат не може да спре истината, защото такъв е бил заветът. Наследникът на Ибрахим щял да бъде благословен от Аллах, а с това и родът му. Затова е спорът между арабите, които са наследници на Измаил, и евреите – наследници на Исаак. Ние смятаме, че Измаил е определеният от Бог да носи неговата вяра. Това учение е ислямът. Едва по времето на Мохамед Бог дал това учение на арабите и по този начин ги върнал към първоначалния завет. Евреите смятат, че Бог е говорил не за детето на Ибрахим и Агар, а за законно родения от Ибрахим и Сара - Исак. Единият бил първороден, а другият законнороден. Този спор стои в основата на враждата между тези два народа - евреи и араби, и на двете религии - юдеизъм и ислям.

Най-известната случка от живота на Ибрахим е така наречената от еврейте “проверка на вярата”. Аллах накарал Ибрахим да вземе сина си Исак, да го отведе в земята Мория и да го пренесе в дар на Бог, като висша саможертва. Ибрахим, за да покаже силата на вярата си, завързал сина си Исак и се канел точно като агне да го заколи, прекарвайки ножа си през гърлото му. Точно тогава според евреите ангел божи спрял ръката на Ибрахим и го възнаградил, заради силата на вярата му, с ново благословение. Той му посочил един овен и го научил как да прави жертвоприношение, без да убива хора. Оттогава евреите принасят овни в жертва на Бог.

Според нас не ангел, а самият Иблис спрял ръката на Ибрахим и попречил да стане това, което Аллах пожелал, а именно, да останат единствено наследниците и последователите на Измаил, а Исак да бъде пренесен в жертва. Ако беше станало това, днес нямаше да има йехуди. Не може ангел да е спрял ръката на Ибрахим, защото волята на Бог била изразена чрез ангела, който спасил Агар в пустинята и й посочил пътя обратно към Ибрахим. Именно Бог пожелал Исак да е мъртъв и на света да останат само наследниците на Измаил.

Има още много неща, които ще научиш за името си и за човека, на когото си наречен, но това ще става последователно, по време на живота ти и според нивото ти на посвещение. Засега това ти е достатъчно, така че носи с гордост името си Абдаллах Ибрахим.

След като каза всичко това, двамата воини се изправиха. Петко се чувстваше леко замаян от всичко, което му се беше случило. Явуз Челик разрита камъните, които доскоро бяха наредени в кръг около тях. Явно те вече бяха изпълнили мисията си и сега трябваше да бъдат разхвърляни наоколо.

Скоро двама ездачи се приближиха в лек тръс към казармите на еничарите. Въпреки мрака, който се спускаше, все още не беше много късно. Като погледна над крепостта, Петко видя странно явление. Цялото небе беше оза-рено от магическо сияние, което като че ли беше живо и се движеше чрез странни отблясъци. Когато влязоха в крепостта, Петко веднага разбра причината за това. Когато големите, дървени, обковани с желязо врати хлопнаха зад гърба му, той погледна натам, където обикновено имаше огромно празно пространство и еничарите провеждаха маневрите си. Това, което видя, накара дъха му да секне. Навсякъде пред очите му цареше оживление. Цялата площ бе осеяна с огромни шарени палатки. Те бяха красиво украсени с висулки и знаменца. Всичко беше много красиво, осветено от играещите отблясъци на факли и огньове. Там, където допреди няколко часа беше пусто и тъжно поле, сега се беше поместил цял град. Не по-малко впечатляващи от поселението бяха хората, които се движеха между палатките или се бяха наредили в кръг около огньовете. Те бяха облечени в красиви униформи, изпъстрени с всички цветове на дъгата. На главата си всеки носеше висока бяла еничарска шапка. Всичките мъже бяха едри и силни и изпълняваха поставените им задачи с някаква особена концентрация и импулс в действията си.

Петко веднага ги позна - еничарите. Не можеше да ги обърка с нищо друго. При вида на всички тези мъже, на веещите се знамена, огньовете и палатките, сърцето на младия аджамиоглан трепна. Нещо като че ли му подсказа, че между него и тези мъже ще има връзка, която ще остане за цял живот. Вече знаеше, че лагерът в Едирне е само тренировъчен. Отначало мислеше, че всички воини в лагера са еничари. По-късно, в разговорите си с Юсуп, разбра, че това бяха сеймени, които само охраняваха лагера. Сега, като видя мощта и многобройността на еничарската армия, изпита искрено възхищение. Младежът вече беше изучил устройството на корпуса на еничарите и знаеше, че се командва от агата на еничарите, но основната част е разделена между четирима паши. Най-старшият сред тях и заместник на агата Кубилай Юндер беше Явуз Челик. Всеки паша предвождаше войската си, която беше обле- чена по различен начин, с различен преобладаващ цвят. Такъв беше и цветът на флага на пашата. Всеки паша имаше право на знаме. Всички те бяха с различен цвят и форма и върху тях обикновено с красиви златни букви бяха изписани части от Корана, които служеха и като девиз на всеки военачалник. Така Петко вече знаеше, че цветът на знамето на Явуз Челик паша е зелен, какъвто е и цветът на исляма, а върху тях със сърмени букви беше изписано: “Аллах акбар”, което означаваше: “Аллах е велик”, въпреки че Петко вече знаеше, че “акбар” всъщност означава “Излъчващ светлина”.

По цвета на флаговете Петко разбра, че в лагера присъстват армиите на още трима паши. Виждаха се цветовете на червени, сини и жълти еничари. Множеството беше неизброимо. Петко досега не беше виждал такава армия. Не само това, досега той не си беше представял, че може да има нещо толкова грандиозно. Дори фантазията му не можеше да си представи такава армия. Гледаше всичко като омагьосан.

Двамата се приближаваха към стана на еничарите, но изведнъж мравунякът от хора като че ли се раздвижи от някаква невидима сила. Без команда, всички започнаха да се събират и оформиха ромб. Едноцветните униформи и високите бели шапки създаваха усещането за ред и мащабност. Само в началото всичко това изглеждаше объркано и хаотично, но сега редът си пролича. Петко наблюдаваше прехласнат. Любопитството и възхищението го накараха да забави хода на коня. Изпита усещането, че движението на коня му пречи на престрояванията и отнема от времето, нужно на войниците, за да се строят. Накрая Петко съвсем спря. Повече не можеше да продължи. Като че ли силата, излъчваща се от еничарите, го възпираше. Така той стана свидетел на най-странната случка в живота си.

Пашата продължи да язди красивия си дорест кон, а силуетът му като че ли с всяка крачка на коня ставаше все по-голям и по-голям. Накрая той се извиси над еничарите. Петко наблюдаваше Явуз Челик и не можеше да повярва, че това е същият мъж, с когото преди малко бяха седели един до друг на върха на планината.

Въпреки че пашата привличаше погледа на Петко, скоро еничарите до такава степен погълнаха вниманието му, че той дори забрави за благодетеля си. Аджамиогланът гледаше лицата на воините ветерани. Те бяха сурови и като изсечени от камък. Дълбоките бръчки и белези потвърждаваха суровостта на тези мъже и бяха спомен от трудностите, които бяха преживели, за да станат такива, каквито бяха днес - най-силните воини в света. Досега Петко беше възприемал тези думи по-скоро като пропаганда и не им вярваше, но сега, изправен пред всичките тези воини, той се почувства незначителен и нямаше нужда да бъде убеждаван в това. Беше сигурен, че това са най-добрите воини в света. Гледаше огнените очи и отблясъците, които пламъците хвърляха по еничарските лица, и усещаше духа, силата, волята и заплахата, които те таяха. Като ги гледаше, на Петко съвсем не му беше трудно да си ги представи в атака срещу себе си. Това видение го разтърси до дъното на душата му и той целият потръпна, сякаш го обгърна вледеняващият полъх на зимата.

Изведнъж всички еничари, без никаква команда, едновременно подвиха колене. Чу се страхотен шум. Всичко беше направено така, като че ли на коляно застана само един воин. Преди време Петко щеше да се изуми от синхрона и от това, че никой не командва, но сега беше сигурен, че е свидетел на таваджух и всички поддържат постоянен мисловен контакт помежду си. Явно еничарите не разчитаха само на зрението, те бяха почувствали силата на Явуз Челик и се бяха строили, за да приветстват пашата. Повечето от тях бяха участвали в множество битки редом с него. Уважението им беше спонтанно и не беше продиктувано само от някаква външна форма на уважение.

Докато бяха на коляно, нито един еничар не помръдваше. Единственото движение беше на знамената на пашите, държани от специални знаменосци. Неподвижността на воините и тишината беше абсолютна. Толкова злокобна и заредена с напрежение тишина Петко не беше усещал. Никога не си беше представял, че в присъствието на толкова много хора може да цари такава тишина. Изведнъж всички воини, явно за да поздравят Явуз Челик, издадоха някакъв звук, който звучеше като “хъм” с много дълбоко “ъ”. Прозвуча като заплаха, с някаква странна дълбочина. Петко целият настръхна. Звукът сякаш го удари в гърдите със силата си. След малко пак всички произнесоха “хъм”. Сега Петко разбра защо е било всичко, което правеха досега в корпуса. Едва сега си даде сметка, че трябва да се превърнат в най-добрите воини. Именно неговите приятели, а и самият той, трябваше да бъдат най-добрите воини. Гледаше мъжете и си мислеше: “Възможно ли е тези ветерани и воини някога да са били като нас? Някога дали са били уплашени? Как ли са изглеждали в нощта преди да им сменят вярата и да ги обрежат?” Тези мисли го успокоиха. Като ги гледаше, Петко, освен със страхопочитание, се изпълни и с гордост. Това, в което трябваше да се превърне, го изпълваше с удоволствие. Не смееше да си признае, но мисълта, че е избран да бъде еничар, че именно той ще бъде еничар, ще води живот на воин, ще се бие и ще побеждава, ще покорява чудни, непознати земи, започна все повече да го радва.

Всички воини извикаха още няколко пъти като един. Те поздравиха пашата с неговия боен вик. Мощният вик “Аллах акбар” разцепи тишината. На Петко му се стори, че този звук се разнесе в тишината на нощта над цялата Империя. Еничарите продължаваха да крещят “Аллах акбар”. Викът беше толкова силен, че притисна гръдния кош на момчето, то започна да се чувства зле и му се догади. Докато крещяха, воините се изправиха и започнаха да вдигат голите си оръжия над главите си. Петко наблюдаваше лицата на еничарите ветерани и освен бойния дух усети обичта, която тези сурови воини изпитват към пашата. За пръв път усети какво е мъжката, воинска дружба. Личеше си, че уважението между тях се гради на това, че много пъти бяха залагали живота си, взаимно бяха спасявали живота си и никога досега не се бяха предавали. Именно затова еничарите се наричаха помежду си йолдаши, което означаваше спътници и другари. Петко си пожела много силно някой ден и той да бъде обект на такова уважение и любов. Това беше най-голямото му желание. За пръв път осъзна, че не само иска да бъде еничар, той искаше да стане най-добрият воин и да бъде командир на еничарите. Да бъде командир и дори паша на тези мъже, щеше да бъде най-голямата чест за него. Само мисълта за това го накара да се почувства щастлив.

Войниците обградиха Явуз Челик и започнаха разпалено да жестикулират. Явно се връщаха от някакъв боен поход и разказваха за това на пашата. Те го чувстваха като свой командир. За истинския командир на еничарите, Кубилай Юндер ага, се чуваха само легенди, но повечето еничари никога не го бяха виждали. Те го уважаваха, защото чувстваха уважението на своите паши към него. За тях това беше достатъчно. За Кубилай се знаеше, че е учител и е бил командир на всички паши, че е много стар командир, но малцина го бяха виждали. Агата живееше в уединение и аскеза. Почти никой не знаеше къде се намира. Носеха се легенди, че вече от години се моли на Аллах, че е пророк и има видения. Петко беше един от малкото еничари зървали агата.

От пръв поглед беше ясно, че войниците са преизпълнени с уважение към Явуз Челик. Той се държеше с тях приятелски. Въпреки милата гледка, която се разкриваше пред очите му, Петко не можеше да забрави, че това са най-добрите, доблестни и смели воини, рискували живота си хиляди пъти и убивали стотици противници. Освен това момчето си спомни синхрона, с който воините бяха изпълнили поздрава и се бяха прегрупирали. Петко вече беше изпълнявал бойни маневри и можеше да оцени за какво майсторство става въпрос. Знаеше с колко упражнения, лишения, труд и дисциплина се постига всичко това.

Той все още седеше върху седлото на коня там, където беше спрял. Красивото животно под него, както беше показало буйна кръв и темперамент по време на ездата, сега беше застинало неподвижно, демонстрирайки уважение и търпение. Петко чувстваше чистокръвното животно като част от себе си. За младежа беше явно, че конярите на пашата са положили особени усилия да превърнат и без това доброто животно в прекрасен боен кон. Тъй като беше още младо животно, засега явно беше само подготвяно и едва в бъдеще щеше да се превърне в бойния кон на Явуз Челик. Иначе пашата не би го предоставил на Петко да го язди. Името на младия жребец беше Аракс. Беше кръстен на някаква река под голямата планина Кавказ, където беше роден Явуз Челик. Там в специален чифлик се отглеждаха и обучаваха конете на пашата.

Докато наблюдаваше всичко около него и гърдите му се преизпълваха с гордост и възхищение към еничарите и пашата, към Петко се приближи толмачът, който беше и фараш на Явуз Челик. Това беше човекът, който водеше делата на пашата. Той му прислужваше, грижеше се за оръжието му, казваше му какво трябва да свърши за деня, носеше му дрехи и писмени принадлежности. Двамата много добре се познаваха, но откакто Петко разбра, че мъжът не е само толмач, а и фараш на Явуз Челик, изпитваше подозрения, че целият интерес на преводача всъщност е бил заповед от пашата. Все пак Петко си спомняше моментите, когато се чувстваше слаб и уязвим и как мъжът му беше помагал, затова все пак му беше благодарен.

Фарашите помагаха при молитвите. Така че обикновено, освен оръжията, храната и книгите, фарашът носеше и молитвеното килимче. За никого не беше тайна, че фарашите, обикновено учени и мъдри хора, често са съветници на господарите си, които се допитват до тях особено при вземането на по-важни решения.

- Господарят каза да се наядеш добре с боб, а след това да отидеш в хамама и хубаво да се изкъпеш, защото заради обрязването и раната скоро няма да може да се къпеш. Твоите йолдаши вече се изкъпаха и си легнаха.

Думите на фараша върнаха опиянения младеж на земята. Петко толкова дълго беше наблюдавал еничарите, че беше забравил, че той самият още не е еничар. Освен това беше забравил голямото изпитание, което утре му предстоеше. Сега всичко това се върна в мислите му.

Фарашът пое поводите на Аракс, помогна на младия еничар да слезе от животното, след което го отведе към конюшните. Петко, останал сам, се отправи към столовата. Там веднага му дадоха комат хляб и голяма топла паница с боб. Докато ядеше, си мислеше. Беше очаквал денят на промяна на вярата все някога да дойде и много пъти беше мислил какво ще прави в последната нощ преди помохамеданчването. Понякога си представяше как отхвърля предложението и се обрича на геройска смърт. Друг път - как цяла вечер се моли на Бог да му прости. Винаги беше мислил, че това ще е най-специалната нощ в живота му. Не можеше да си представи себе си като мюсюлманин и че за него може да има живот след приемането на исляма. Устата му бавно като че ли сама произнесе:

- Абдаллах Ибрахим.

Гласът му прозвуча далечен и чужд. Нима това щеше да бъде неговото име? Щеше ли да замени Петко Боляров с Абдаллах Ибрахим? Имаше чувство, че Петко ще загине, а този Ибрахим ще е някой друг човек.

Въпреки че се опитваше да мисли за някакви значими неща в тази последна вечер, нищо не се получаваше. Времето минаваше толкова бързо и се налагаше да мисли за съвсем обикновени неща. Наяде се много добре, за което не се насили много, защото, като седна и хапна от претоплената специално за него вечеря, Петко се сети, че почти през целия ден не беше ял. Откакто беше тук се беше научил да яде бързо и да поема колкото се може повече храна. Тази вечер беше сам в столовата и никой не го притесняваше, но все пак бързаше. Докато ядеше, се сети за думите на Явуз Челик за боба, затова реши да се натъпче до краен предел. Беше почти среднощ и приятелите му отдавна бяха по леглата си и навярно спяха сладко. Вярно, че поздравът на еничарите към пашата не може да не ги е разбудил, но все пак вече беше минало доста време откакто си бяха легнали. Освен това те навярно цял ден се бяха приготвяли за толкова важния утрешен ден, а Петко не беше имал време за това. Или може би те не знаеха?

След това Петко се отправи към хамама, който беше доста отдалечен от другите помещения. В ръката си беше взел факла. В банята винаги имаше топла вода, а басейнът се подгряваше непрекъснато. Като влезе вътре, младежът забеляза, че е сам. Отначало си помисли, че в гъстата пара може да има още някой, но като пообиколи се убеди, че е напълно сам. Съблече се. От трудния живот, режима и подготовката тялото му беше станало твърдо и жилаво. Доскоро Петко беше по-скоро смешно висок и слаб, а в последно време бе натежал и изглеждаше застрашително едър. Разбира се, пред старите еничари видът му не правеше особено впечатление, но сред другарите си се извисяваше с една глава.

Момчето нагази в горещата вода. Отначало тя му се стори нетърпимо гореща и изпита желание да отскочи назад като опарен, но си наложи и натопи цялото си тяло. Първоначално всичките му мускули се стегнаха, но съвсем скоро напълно се отпуснаха. Тялото му “пищеше” от умора, а топлата вода сякаш отне цялото му напрежение и изтощение. Чувстваше се отпуснат и знаеше, че всеки миг тук се равнява на часове сън и почивка. След малко започна да чувства раните си. Всяка травма, всеки удар, всеки белег като че ли изплува и започна да го боли. Петко знаеше, че това е добре и топлината на водата е проникнала толкова дълбоко в него, че ги лекува. Отпусна се още повече и продължи да стои потопен във водата, а отгоре се подаваше само главата му.

Отначало вниманието на младежа “скачаше” между нещата, които му се бяха случили през деня. А те бяха толкова много. Спомняше си Аракс и приятното чувство да яздиш толкова добър кон. Мислеше за разказа за Ибрахим, за това, че научи името си, че утре ще бъде обрязан и ще приеме исляма. В съзнанието му изплуваха думите на пашата и кръгът от камъни, а след това си спомни чувството, което го беше обзело, докато седеше над пропастта. Сети се за това как Явуз Челик се беше надвесил над урвата и се беше “облегнал” на вятъра. Една част от него пожела да се замисли върху това кое беше истина и дали беше възможно, но той бързо я заглуши и продължи да си припомня. Следващото, което си припомни, бяха еничарите. Беше много впечатлен. Скоро спомените му се смесиха с мечти и младежът започна да сънува с отворени очи. Изпаренията и гъстата мъгла, които изпълваха хамама, се движеха пред очите му. Те преливаха, размесваха се и пред очите му започнаха да се разкриват чудни видения. Облачетата се превърнаха в препускащи конпищи, стрелба, битка, видя чудни, непознати земи. Мечтаеше как ще предприеме пътуване, освен бойните походи, и освен като воин, ще се прочуе и като мъдрец. Ще се срещне с най-мъдрите хора на земята, ще обори всички опоненти и всички ще го признаят за най-мъдрия сред мъдрите. Някой ден щеше да стане паша на еничарите, а защо не и ага?

В съзнанието на момчето изплуваха Явуз Челик и Йенишехирли Абдаллах ефенди и двете облачета като че ли се сляха. Скоро се усети, че мечтите му го бяха отвели твърде далеч. Притесни се. Огледа се, за да се убеди, че е сам. Мечтите му бяха толкова смели, че изпита неудобство от тях, затова се върна към реалността. Започна да мисли за това, което утре щеше да се случи. Освен неизвестност и очакване, чувствата му бяха объркани. Не желаеше да сменя вярата си, но в същото време и мавляна Йенишехирли, и Явуз паша им бяха обяснили толкова много неща за вярата, че Петко знаеше повече за християнството, отколкото поповете и хората в манастира. Той беше съгласен с всяка дума, казана от мавляна. А внушенията на Явуз Челик, че е специален, стопляха корема му и го караха да се чувства значим. И не на последно място той копнееше да стане еничар, особено след тази вечер, когато ги видя. Не желаеше нищо повече от това да стане еничар. Освен това нямаше да стане обикновен мюсюлманин, щеше да бъде бекташ. Самите бекташи вярваха в Иса, така че той всъщност нямаше да смени вярата си. Или щеше да смени вярата си с разбиране?! Опита се да мисли за утрешния ден не като приемане на нова вяра, а като разширение и приемане на други вери или отричане от вярата и приемане на мъдростта. Тази мисъл временно го успокои. Това му хареса. Реши да мисли за нещо друго, защото го притесняваше мисълта за това, което щеше да се случи утре.

Така той си забрани да мечтае за еничарите и скоро топлата вода, парата и умората свършиха своето. Върна се към детството си. Представи си Боляровия род, насядал под асмата в топла лятна вечер. Старците, които с пукащите си колене сядат на ниските трикраки столчета, прехвърлят кехлибарените зърна на броениците и си говорят тихо и бавно за миналото, за бъдещето. По-младите бяха с бели ризи, а облите им мускули си личаха под тях. Всекидневният тежък труд бе оставил отпечатък върху телата им. Те току що са се погрижили за стоката. По-младите обикновено разговаряха за това, което бяха правили през деня и трябва да се свърши утре. Техният разговор беше по-остър и рязък. Малчуганите не обичаха да се въртят около тях, защото, освен някой шамар, можеха да получат задача за утрешния ден или натякване за недобре свършена работа през изминалия ден. Не, че работата щеше да им се размине, но поне щяха да я научат утре сутрин, а сега всички те искаха да си поиграят волно. Затова момчетата предпочитаха да слушат своите дядовци.

Жените обикновено пренасяха софрата и се караха на палавите момчета. Петко си спомни дядо си и суровото изражение, което се бе отпечатало на лицето му. Толкова много обичаше да го слуша. Предпочиташе да се бори с него, а не с баща си. Понякога старецът, когато Петко беше още малък, оставаше момчето и му създаваше впечатлението, че побеждава. Едва по-късно разбра, че се беше предавал. Баща му беше много силен, но почти нямаше време да се занимава с двете момчета. Затова двамата братя бяха поверени на жените и на дядото. Изведнъж пред очите му се появи образът на майка му, с бяла кожа и толкова красива. Тя беше много добра и много ги обичаше, но веднага до бялото облаче, което представляваше майка му, се появи черната сянка на баба му. Петко изтръпна. Тя беше висока, властна, костелива жена, винаги облечена в черно. Петко винаги си беше представял смъртта по този начин.

Понякога момчето изпитваше жал към дядо си, който беше толкова добър. Не знаеше как се бе оженил за толкова зла и остра жена. Не знаеше как той успява да я контролира, но в Боляровия род командваше дядо му. Понякога баба му се противопоставяше, но тогава гласът на дядо му ставаше решителен и винаги ставаше това, което той казваше. Въпреки това Петко беше сигурен, че дядо му командва само защото баба му така иска. Пред синовете и внуците си баба му не даваше звук да се произнесе срещу мъжа й. Така дядо му командваше, а баба му уж се подчиняваше.

После се сети за брат си Яне и му стана много тъжно. В последно време все по-рядко се сещаше за него. Или беше уморен, или погълнат от това, което му се беше случило през деня. Дали някога щеше да го види пак? Може би отдавна го смятаха за мъртъв? Как ли щяха да се изненадат, ако някой ден застане на прага на родната си къща? За миг си представи, как вече е прославен воин и еничар ветеран. После мислите му се върнаха към манастира “Света Неделя”. Припомни си приятеля си Инркентий и времето, което беше прекарал в християнската обител. Спомни си, макар и с нежелание, за Пафнутий. След това мисълта му го понесе към къщите близнаци в Козбунар. Колкото и да бе чудно, не си спомни хора и лица, а двете къщи, които се извисяваха като самотни кули-крепости. Едва след това в съзнанието му изплуваха образите на Велко и Георги. Припомни си баба Василка, Ирис и едва накрая като десерт остави да си помечтае за Гергина. Нейният образ изплува ярко в съзнанието му. Единственото усилие, което положи, беше да забрави, че Гергина е мъртва. Споменът за нея го затопли. Спомни си най-красивата усмивка на света, черешовите устни, белите зъби, бялата нежна кожа на младата чербаджийка. В последно време не се беше връщал в спомените си и установи, че някои образи сякаш бяха започнали да избледняват. Но сега, когато си спомни за нея, отново се почувства влюбен. Всичко изплува в съзнанието му с голяма сила и яснота. За съжаление скоро спомените му от блаженството се прехвърлиха към Георги Кехая. Сети се за доскорошния си господар, за нещата, които се бяха случили на Сливодолското падало, и последвалите събития в къщата на Велко чорбаджи. За това как Георги беше предал Петко на аяните й беше пожелал да го убие. В корпуса беше толкова зает, че беше забравил всичко това. Сега обаче за пръв път беше добре нахранен и отпочинал, киснеше се с наслада в топлата вода и спомените нахлуваха в главата му. Дали момичетата бяха живи? Дали да не остане тук през цялата нощ? Утре щеше да е като зашеметен и не на себе си, но може би така по-лесно щеше да приеме помохамеданчването и сюнета. Какво ли правеше в момента доскорошният му господар Георги? Дали все още искаше да го убие?

Така постепенно се унесе. Стресна се едва когато осъзна, че потъва. Топлата вода и умората го приспиваха неудържимо. Реши да отиде да спи, но мускулите му не го слушаха. Едва когато положи голямо усилие, успя да стегне мускулите си и те му се подчиниха. Бавно излезе от водата. Когато се изправи, почувства тялото си много тежко. Като че ли много хора го натискаха надолу. Почувства се много уморен. След това изведнъж почувства как олеква и пред очите му причерня. В следващия момент му прималя, не контролираше тялото си, но очите му продължаваха да гледат и той видя как плочките на пода на банята бързо се приближават към него…

Образите в главата му се смесваха. Виждаше образи на хора, които познаваше, но имаше и такива, които не познаваше. Живите се смесиха с мъртвите. Смесваха се образи, картини и гласове. След това всичко се успокои и като че ли се нареди. Сънуваше. Някой от много далече говореше нещо за него. Архангел Гавраил и архангел Михаил се бяха надвесили над него.

“Все пак умрях като православен християнин! Изпреварих ги!” - помисли си Петко.

Облекчение се разля из тялото му. Това, че е мъртъв, не го притесняваше. След като това бяха християнските архангели, значи все пак беше успял. Явно християните бяха прави. После в мисълта му се появи една тънка нишка. Но архангелите съществуваха и в юдеизма, и в исляма. И то същите ангели и архангели, както в християнството. Само че архангел Гавраил се нарича Джибраил, а архангел Михаил - Микаил.

Разясненията на моллата относно исляма веднага изплуваха в главата му. Четири архангела стояха начело на йерархията според Корана: Джибраил - вестителят на Бог; Микаил този, който бди над природата; Израфил, който възвестява Съдния ден и Азраил - ангелът на смъртта. Според моллата човек притежава двама ангели пазители. Това са двамата “писари”, които записват добрите и лошите му дела. В исляма има още два ангела на гроба - Монкер и Накир, ангел на рая - Ридуан и на ада - Малик. И последният ангел, наречен Иблис.

Сега Петко се поколеба дали над него са надвесени Джибраил и Микаил. В това, че бяха мюсюлманските архангели, вече нямаше никакво съмнение, защото ги чуваше как си говорят. Не различаваше много добре думите и това, което казваха, но нямаше съмнение, че говорят на турски. Притесни се. А ако не бяха Микаил и Джибраил? Ако бяха ангелът на смъртта Азраил, или най-лошото - ангелът на ада Малик и възгорделият се Иблис? А ако беше Махди, може би един от ангелите му щеше да бъде Израфил? Той специално възвестява настъпването на Съдния ден. А се знаеше, че Съдния ден ще настъпи, когато на земята се появи Махди. Тази мисъл го накара да потръпне. Не се уплаши, но се притесни, защото единият от ангелите замахна и силно го удари. След това му удари още един шамар. Петко се опита да се съпротивлява, но не можеше. Или нямаше ръце, или те не му се подчиняваха. Архангелът продължаваше да му бие шамари, най-накрая Петко пое шумно въздух.

Отвори очи и видя надвесени над себе си преводача и приятеля си Юсуп. Именно Юсуп му беше удрял шамари. Трябваше да мине доста време докато осъзнае къде се намира. Беше припаднал на пода на хамама и беше останал така цяла нощ. Сутринта бяха открили, че го няма и Неджиб ага беше попитал за липсата му Явуз Челик. Той беше изпратил фараша и Юсуп да открият младежа. Докато му разказваха всичко това, двамата го пренесоха навън, да подиша свеж въздух. След това му помогнаха да се облече и започнаха да го приготвят. Петко все още беше замаян, но двамата го подкрепяха и той скоро се озова в строя до своите другари. Въпреки пролетта, ранната утрин беше доста студена. Иван и Ахмед много се зарадваха на появяването на приятеля си и го поеха. Петко осъзнаваше важността на деня и се опитваше да се стегне, но му беше много трудно.

Момчетата стояха в боен строй. Всички бяха облечени в чисти униформи. Унилите им физиономии контрастираха на чистите дрехи. Явно вече знаеха какво ги очаква. Неджиб ага и всичките еничарски командири на аджамиогланите също бяха пременени с чисти дрехи. След като за последен път тази сутрин бяха яли обилно боб, аджамиогланите се бяха строили на централния плац, който беше украсен със знамена и няколко палатки. От едната страна беше издигната дървена платформа. Този ден слънцето се беше скрило зад гъсти облаци, но приятно полъхваше мек, топъл ветрец. Той милваше младежите, сякаш искаше да ги успокои. Макар момчетата да се намираха под открито небе, украсата и природата ги караха да се чувстват като под огромен купол. Плацът се беше превърнал в огромен храм, а купол на храма беше самото небе. Стояха и чувстваха необратимостта на събитията, които се случваха с тях. Петко беше все още слаб и се нуждаеше от подкрепата на Иван и Ахмед. Все пак му беше интересно, затова огледа приятелите си. Всички бяха унили, а върху бледите им лица се беше отпечатало отчаянието. Потърси да види Васил. Единствено от него очакваше някаква съпротива, но това, което видя, го притесни. Лицето на Васил беше изпито и болнаво. Беше добило жълт цвят, като църковна свещ, но най-страшно от всичко беше това, което се четеше в очите на младежа. Това беше един див и отчаян поглед, като на уловено в клетка диво животно. Явно всички се бяха примирили и изглеждаха така сякаш им предстои смърт.

Петко беше не по-малко отчаян и уплашен от останалите момчета. На всичкото отгоре слабостта му пречеше да мисли. Мислите му бяха объркани. Питаше се дали да откаже и гордо да заплюе неверника молла. За бягство вече и дума не можеше да става. Чудеше се какво да предприеме. Не желаеше да приема новата религия, в същото време вече нямаше нищо против животът му от тук нататък да бъде на еничар. Много добре знаеше, че няма път назад. За родителите си той отдавна беше мъртъв, а Георги Кехая сигурно щеше да го дебне, за да го убие. Така че еничарите, освен всичко останало, му осигуряваха и сигурност. Петко много добре осъзнаваше това. Беше сигурен, че ако беше останал в Козбунар, отдавна вече нямаше да е жив. От много мислене и напрягане главата го заболя. Все още не знаеше какво да предприеме. Решението за това остави за последния момент. Тогава щеше да мисли какво да прави, сега трябваше да почива.

Скоро всичките еничари, които Петко беше видял предната нощ, се строиха. Те също бяха облечени в пищни униформи. Над главите им се развяваха знамената на пашите. Присъствието на ветераните еничари респектира аджамиогланите. Погледите им бяха вперени в младежите и като че ли ги пронизваха. Всички те бяха в пълното си въоръжение. Личеше си, че повечето от старите еничари не присъстват формално или по задължение, а се интересуват да видят тези, които скоро щяха да станат техни братя и бойни другари - йолдаши, а някога и да ги наследят. Всички искаха да видят кои щяха да бъдат следващите еничари. Опитваха се да отгатнат кой от тези младоци ще стане голям воин. Всички искаха да запомнят бъдещите соколи още от пилета. Петко проследи погледите на старите еничари. Нито един от тях не беше насочен към него. Почти всички гледаха неговия приятел Саръто. Те смятаха, че Петко е слабак, а Иван е силният и затова го подкрепя. Това го разгневи. Досега никой не го беше гледал със съчувствие и пренебрежение, беше свикнал веднага да го определят като тартор и никога като слаб. Събра сили и отблъсна ръцете на приятелите си. Те го погледнаха учудени, но той нищо не можеше да им обясни.

Изведнъж всички застинаха. Пред всяка орта застанаха командирите им, начело с пашите. Всеки паша яздеше прекрасен кон, с красива сбруя. Челото на всеки кон беше украсено с големи пухкави пера, които бяха оцветени със съответния цвят на пашата. От групата на пашите се открои зеленият цвят на Явуз Челик. Високото му тяло странно се поклащаше върху красивия вран кон. Редом до пашата яздеше много по-нисък воин. Слаб и дребен, със сухо тяло, облечен със семпли черни кожени дрехи. Главата на човека беше кръгла, кожата му - тъмна, а очите, дълбоко хлътнали, бяха сини. Този цвят на очите никак не подхождаше на цвета на кожата му. Такъв човек би трябвало да има черни или кафяви очи, но сините му стояха като откраднати. Скоро двамата мъже застанаха един до друг. Петко веднага го позна. Това беше най-големият командир на еничарите и глава на сектата на бекташите - Кубилай Юндер ага. Името му Кубилай - старо турско и татарско, означаваше владетел, завоевател; Юндер означаваше вожд, водач, лидер. Петко знаеше навика на еничарите да дават истинско воинско име след първото аджамиогланско име, което задължително включваше Абдаллах. Обикновено воинското име отговаряше на това, което воинът постигаше в битките и бойните походи. Какво ли трябва да е направил дребният сух мъж, за да го нарекат Кубилай Юндер?

Личността на агата на еничарите беше голяма загадка. Всички говореха за Явуз Челик и се обръщаха към него, когато искаха да получат някакво напътствие или помощ, но никой не безпокоеше Кубилай Юндер. Много хора го смятаха за светец, други твърдяха, че пророчествата му се сбъдват до едно.

“Кубилай ага е свят човек - казваше Явуз Челик. - Той живее сред хората само с краката си, но не е обикновен човек, а гигант! Главата му през цялото време е сред облаците, където разговаря направо с Аллах.”

Старите еничари не обичаха да се споменава името на агата. Те твърдяха, че той е самият Шейтан, че се появява изневиделица и чува всяка казана дума. Всички бяха сигурни, че Кубилай Юндер е същество от света на демоните. Твърдяха, че той не може да бъде убит в битка. Разказваха, че са го виждали поразен с оръжие или съсечен със сабя, по начин, който би предизвикал смърт за всеки друг човек, но агата още на другия ден бил на крака, жив и без никакво видимо нараняване. И най-старите еничари, участвали в стотици битки, с коси бели като сребро и целите насечени от грозни белези, твърдяха, че агата на еничарите е много по-стар от тях и откакто го помнят, той винаги е изглеждал по този начин. Те бяха сигурни, че агата е безсмъртен и не остарява както останалите хора.

Петко погледна сухия мъж на средна възраст, който изглеждаше дори по-млад от Явуз Челик, и не можеше да повярва, че това е агата, за когото беше слушал всичко това. По всичко личеше, че Кубилай Юндер пращи от здраве. Тялото му беше изпънато като струна. Той правеше впечатление на мъж в разцвета на силите си, жизнен и енергичен. Доколкото Петко обърна внимание, никой от младите аджамиоглани не разпозна старшия си командир. Повечето не го забелязаха, само един-двама попитаха: “Кой е този дето е до Явуз Челик паша?”, но въпросите им останаха без отговор.

Скоро до двамата конници се изправи моллата. До тях имаше още няколко духовници. Петко ги разпозна по дългите бели ентерии и високите конусовидни шапки с големи бели чалми. Точно над главата на моллата се вееше огромно зелено знаме с извезани златни арабски букви. Отнякъде се появи и мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди.

- Готови ли сте, момчета? - дружелюбно попита той аджамиогланите и ги погледна така, все едно ги прегръща.

Момчетата почувстваха доброжелателността на мавляна и веднага потърсиха подкрепа от него. Всички, дори тези, които бяха доста пасивни при лекциите му, сега се оживиха.

След това мавляна отправи няколко окуражителни думи към момчетата и потупа всеки от тях по рамото. Като направи това, и той се присъедини до моллата и командирите на корпуса. В този момент толмачът разгъна един свитък и с висок глас започна да чете имената на всеки един аджамиоглан. Първото име, което извика, беше на Петко. Толмачът високо и ясно съобщи:

- Петко Боляров, наричан още Кьосе Петко, от село Козбунар.

Краката на Петко се подкосиха. Беше се настроил, че ще има време да види какво представлява церемонията. Сега трябваше да бъде пръв и да поведе другарите си. Осъзнаваше отговорността, която носи. Знаеше, че другарите му ще го последват, ако се разбунтува, и ще посрещнат смъртта заедно с него, но знаеше, че щяха да го последват и ако безропотно приеме новата вяра. Чувстваше погледите на другарите си приковани в гърба му. Петко ходеше бавно сякаш отговорността, която носеше, го притискаше към земята. Така най-накрая застана до моллата. Ясно и високо, така че всички да чуят, мюсюлманският духовник каза:

- Падни на колене!

Петко се опита да се съпротивлява, но някаква невидима сила, по-силна от него самия, сломи волята му и го натисна отгоре, до смачкване. Падна подкосен, като с отрязани жили на краката. Коленете му се удариха в шарения молитвен килим, който предвидливо беше застлан пред моллата.

След това моллата, доволен от това, че момчето му се подчинява безпрекословно, продължи. Той знаеше, че за да подчини младежа, а и останалите аджамиоглани, не трябва да им дава време да се опомнят.

- Повтори след мене: Символа на вярата - гръмогласно продължи моллата.

Петко много пъти беше чувал думите, които, като произнесеш веднъж, се отказваш от предишната си вяра и приемаш исляма. От този момент започват да те смятат за пълноправен мюсюлманин. Сега обаче за нищо на света не можеше да се сети какви бяха тези думи. Допреди малко беше очаквал да се случи някакво чудо и гръм да порази всички неверници или поне някаква сила, или архангел да слезе от небето и да го прободе в сърцето. Очакваше някакъв знак от Бог, с който да му подскаже коя религия е истинската, но нищо такова не се случваше. Чудото все не идваше и не идваше и никаква поличба не се появяваше. А моллата неумолимо продължаваше церемонията.

- Повтаряй след мен! - продължаваше моллата. - “Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.”

Петко чу много ясно думите, но за миг замълча. В него все още живееше някаква надежда, че нещо ще се случи. Не можеше да повярва, че Бог и архангелите го бяха изоставили. Тишина легна над цялата армия. Чувстваше се огромно напрежение. Тишината беше толкова гъста и изпълнена с толкова напрежение, че можеше да се разреже с нож. Изчака още миг. Напрежението дотолкова се повиши, че във всеки момент щеше да избухне. Тъй като седеше с лице към старите еничари, видя побелелите им кокалчета на ръцете, които стискаха дръжките на ятаганите. Петко много добре знаеше какво означава това, но въобще не се уплаши. Притесни го това, че не чувстваше нищо. Бог го беше изоставил.

Стоеше така на колене. Топлият вятър нежно милваше бузите му и придаваше някакъв мистичен “вкус” на цялата тази драматична сцена. Чувството за това, че се намира в храм, а небето е куполът на този храм, се засили. Наоколо цареше мек и приглушен сумрак. Поредният повей на вятъра помилва голата му глава, като че ли Бог му съчувстваше, но му показваше, че и той е безсилен. Устните на Петко бяха пресъхнали и напукани от вятъра или от напрежението. Те едва-едва промълвиха: - “Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.”

Тук моллата извика:

- По-високо! По-високо, аджамиоглан!

Петко преглътна, но гърлото му беше сухо и му приседна. Мина време преди да каже по-ясно.

- “Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.”

Думите отново не бяха казани много високо, но достатъчно, за да ги чуят всички. Тук всички стари еничари отправиха поздрав към небето, за да поздравят Бог, с когото поддържаха пряка връзка. А аджамиогланите се свиха още повече, като че ли някой с магическа пръчка им отне живеца и душата.

В мига, в който Петко произнесе тези думи, небето като че ли се раздра. Облаците, някъде високо горе, в храма на природата, се разкъсаха и един единствен ярък лъч светлина се спусна от небето и освети коленичилия младеж. Може би точно това беше очаквал. Това беше поличба. Нима Бог потвърждаваше и одобряваше смяната на вярата и приемането на новата религия?! Всички видяха лъча светлина. Никой няма. ше съмнение, че това е Божи знак. И старите еничари, и аджамиогланите възкликнаха в недоумение и стъписване. За много от тях това беше истинско чудо. За такива неща досега те само бяха чували или чели в Библията, или Корана, но сега всички присъстваха на това чудо.

С огромни усилия Петко се изправи. По отпуснатите рамене и бавната, залитаща походка личеше, че младежът е сломен. В този момент към момчето се приближи Юсуп. Голямата фигура на сеймена се появи като от нищото.

- Дръж се, момче! - прошепна гигантът.

Петко погледна към него с невиждащи очи. Още миг и щеше да изгуби съзнание, но в този момент силните ръце на арапа го подхванаха. Петко погледна черното лице, красивата бяла, ситно къдрава брада, добрите големи очи и се успокои. Присъствието и подкрепата на Юсуп му помогна бързо Да се съвземе. Сейменът го водеше към една маса, зад която стоеше толмачът. Когато се изравни с масата, Юсуп го обърна към толмача. Писарят преводач го поздрави, леко кимна и извика:

- От днес вече ще се наричаш Абдаллах Ибрахим. С това име ще бъдеш записан в списъка на аджамиогланите.

След това силните ръце на сеймена го насочиха към палатките.

Докато ходеше към тях, зад гърба си чу името на своя приятел. Толмачът извика:

- Иван Саръсакалов от Козбунар.

Споменаването на името на приятеля му като че ли го събуди. Спомни си, че именно той беше последната надежда на своите приятели и от него те бяха търсили духовна подкрепа. Изправи се гордо и се опита да ходи и да се държи много по-уверено. Стигна до палатката. Вътре имаше едно платнище. Петко предчувстваше за какво е всичко това. От другата страна на платнището стоеше ходжа. Предстоеше да го обрежат. Целият потръпна. Дърпаше се назад, но силната ръка на арапа бавно, но настойчиво го буташе към платнището.

- Свали гащите! - чу се силен, заповеднически глас иззад платнището. - Дръж се като мъж! - продължи ядосано.

След това настъпи дълго време на тревожно очакване. Юсуп му подаде късо дърво и го накара да го захапе. Отначало, при всяко докосване, долната част на корема му силно се стягаше. Но изведнъж, Юсуп силно го хвана отзад и в този миг почувства силна болка, като че ли някой разкъсваше кожата му. В първия момент болката не беше толкова голяма, но чувстваше и дори чуваше късането на плътта си. След това дойде болката - остра, но някак си не я чувстваше в тялото си, а извън себе си. Така и не можеше да определи къде точно го болеше. Явно всичко беше свършило. Въпреки това чувстваше още много дразнене. Юсуп го пусна и приятелски потупа младежа по гърба. Ибрахим го считаше за свой приятел, но в този момент изпита силна омраза към едрия черен човек. Чувстваше се предаден от него.

- Следващата седмица не бива да се къпеш и да мокриш раната! - каза ходжата. - Ако те заболи много, ела при мен да те видя! Докато си обличаше шалварите, Ибрахим с любопитство погледна надолу, но нищо не се виждаше. Болката вече беше преминала, от кръста надолу се чувстваше изтръпнал.

Но с това изпитанията на младежа не свършиха. Юсуп го поведе към друга палатка. Когато влязоха вътре, там завариха мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди. Ибрахим беше замаян, но повтори някаква формула, която мавляна му прочете от Корана. В този текст се говореше нещо за скритата тайна. Младежът се напрегна, но не си спомни такъв текст в Корана. Някакъв интерес се събуди в него, но се чувстваше толкова слаб, че не намери сили в себе си. Мавляна може би видя, че Ибрахим не се чувства добре и го помоли да клекне. След това му сподели няколко тайни, които младежът запомни. Така той вече беше част от посветените бекташи. После мавляна в един ибрик изми ръцете, лицето и крaката му, накрая каза:

- Ако живееш, без да се стремиш към Бог, знай, че животът ти минава безсмислено! Защото не изследваш ли Бог и не живееш ли чрез Бог,

все едно не си бил жив! И помни, че Пътят ти не бива да спира, а сега тръгваш по него! И според това, което дадеш, ще получиш различно ниво на посвещението.

След това Ибрахим седна, мавляна застана зад него и го накара да затвори очите си. Когато младежът затвори очи, Йенишехирли Абдаллах ефенди постави ръцете си с длани надолу над главата на младежа. Изведнъж Ибрахим почувства, че лети. Намираше се в дълъг коридор и се движеше с огромна скорост. Изпита усещането, че този коридор води към Бог. Беше сигурен в това. Нима щеше да се срещне с Бог? Вече се движеше толкова бързо, че чувстваше, че се е превърнал в чист дух. Отдавна беше забравил тялото си там някъде, в някаква палатка в еничарския корпус в Едирне. Сега беше чист дух. Очакваше срещата с Бог да се случи всеки момент. Изведнъж тунелът свърши. Обля го ярка светлина, по-точно светлината избухна и го погълна. Изчезна, претопи се, сля се със светлината… и тогава го видя.

Някой разтърси Ибрахим и той се върна към действителността. Като отвори очи, за пореден път това беше абаносовото лице на Юсуп. Всеки път, когато се случваше нещо лошо с Ибрахим, Юсуп беше до него и го свестяваше.

- Вече си бекташ - каза мавляна и се поклони на младежа.

Ибрахим се учуди на поклона на човека, който той смяташе за най-умния и мъдър човек в света. Такъв израз на уважение го учуди. Това като че ли ги правеше равни. Мисълта, че е равен с мавляна, странно затопли корема му. Мавляна като че ли прочете мислите му и каза:

- Ние, всички бекташи, сме равни! Всеки от нас има божествена искра! Разбира се, посветените в по-висши нива и тайни знаят повече и въпреки че йерархията е строга и желязна, ние всички сме равни!

В този момент страните на палатката, там, където беше входът, се разместиха и в отвора застана самият паша на еничарите. Ибрахим много се зарадва, че вижда Явуз Челик. Сега обаче той го гледаше не като духовен учител, а като паша и водач на толкова много еничари. Някак тържествено, без да бърза, пашата застана пред Ибрахим и каза:

- Когато ти се закле и каза: “Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк”, ти спази всичко, което е нужно за един правоверен. Това означава, че ти вярваш в Аллах, но в него вярват и християни, и мюсюлмани. Освен това ти смяташ, че Мохамед е негов пророк. Всичко, в което си се заклел, ти трябва да изпълняваш, но това не означава, че няма да влезеш в синагога или църква. Не означава, че няма да изследваш други религии. Не означава, че няма да създадеш нова религия. Символът на вярата в исляма е само едно стъпало. Това, че си го изкачил и го спазваш, не означава, че трябва да спреш да се изкачваш нагоре по стълбата.

След това Ибрахим излезе от палатката и, подкрепян от Юсуп, се върна обратно в строя. Той застана на друго място. Погледна момчетата, всички те изглеждаха ужасно притеснени. Понякога от палатката се чуваха силни викове от божа. Въпреки дръвчето, което им даваха да захапят, те все пак извикваха от божа. Момчетата гледаха Ибрахим с неприкрита омраза, като че ли по някакъв начин ги беше предал. Той се чувстваше толкова изтощен, че не намери сили в себе си да отвърне на погледите им.

Скоро до него застана приятелят му. Ибрахим много се зарадва да го види. Неговото присъствие го успокои.

- Ибрахим! - каза той.

- Как е твоето име? - попита той Саръто.

- Новото ми име е Абдаллах Рефик Сарък.

Скоро към тях се присъединиха и останалите момчета, но вече по-мюсюлманчени и обрязани. Така Ахмед запази името си и се казваше Абдаллах Ахмед, а Васил се казваше Абдаллах Бахтияр Казим.

Пред аджамиогланите застана агата на еничарите Кубилай Юндер, придружен от Явуз Челик. Двамата яздеха конете си.

- Млади еничари! - извика с ясен и много силен глас агата. Беше чудно, че от такъв малък човек можеше да излезе толкова силен глас. - Поздравявам ви с това, че вече сте братя мюсюлмани! Освен това вече членувате в братството на бекташите! От днес трябва да се обръщате помежду си само с новите си имена и с йолдаш! Забравете как сте се наричали като християни! Помнете, вие сте мюсюлмани и се дръжте като истински правоверни, спазвайте стълбовете на исляма и на нашата секта! Поздравявам ви!

След поздрава на агата, старите еничари поздравиха аджамиогланите със странния звук, който Ибрахим беше чул предната нощ. Всички те извикаха: “Хъм! Хъм!” Звукът беше толкова силен, че удари младежите в гърдите. Видът на старите еничари беше толкова страховит, че младежите стъписани отстъпиха. Само Ибрахим остана на място. Той вече беше виждал тази страховита гледка.

Официалната част беше приключила. Младите еничари се строиха и роде-ни от Неджиб ага и останалите командири, за пръв път напуснаха казармата под строй. Не бяха излизали от крепостта от деня на влизането си. Ибрахим беше излязъл вчера за пръв път. Разходката из улиците на Едирне се отрази много добре на момчетата. Повечето от тях съвсем бяха забравили за съществуването на друг свят извън еничарските казарми.

Момчетата вървяха мълчаливи. По някое време толмачът, който ги придружаваше, започна да им разказва какво точно означават имената им. Защото, както разбраха, всяко турско име означаваше нещо, а смисълът на всички имена беше хубав. Все пак щеше да мине доста време преди да свикнат и да приемат турските си имена. Отначало щяха да правят това само на шега или в присъствието на началниците си, но постепенно щяха да свикнат.

Така Ибрахим разбра какво означава името на приятеля му Рефик Сарък. Рефик означава приятел, спътник, другар. Името на Васил - Бахтияр Казим, Бахтияр означава радостен, щастлив, а Казим - който контролира гнева и яда си. Въпреки болката и депресията, момчетата се радваха да научат, че поне имената им са хубави и ще звучат красиво на турски.

Сега ги водеха за пръв път в живота им да се помолят в джамия. В центъра на Едирне се намираше най-голямата джамия, която момчетата бяха виждали. Това беше голяма правоъгълна сграда с четири високи минарета от всяка страна. Джамията беше наречена “Селимие” на султан Селим I - деветият османски султан. Тя беше смятана за най-големия шедьовър на най-големия турски архитект - мимар Синан. Той построил тази джамия, когато бил на 80 години и вложил в нея всичките си знания и опит, който успял да натрупа през дългия си живот. Всички смятаха, че именно тази джамия е връх в архитектурната мисъл на мимар Синан. Джамията се извисяваше над околните сгради на града и впечатли момчетата с размерите си. Пред входа й имаше колонада от пет арки с шест мощни масивни колони. Джамията беше с девет оловни кубета, с оформени девет свода. Някога е имала 1000 прозореца (бин пенджар), но по-късно един от тях бил зазидан и така останали 999 (докуз юз доксан докуз пенджар).

Толмачът помагаше на младите аджамиоглани и им разказваше всичко това. Първо ги накара да си измият ръцете, лицето и краката, преди да влязат в джамията, след което оставиха на входа обувките си. Джамията беше градена от дялани камъни, редувани с тухли. В дъното на храма имаше богато декориран михраб*, вдясно от нея - дървен амвон с нещо като островърхо покривче.

Денят беше петък и аджамиогланите можеха да видят и да участват в петъчната молитва. След като влязоха вътре, Неджиб ага им заповяда да се съберат около толмача, който отново им припомни това, което моллата и мавляна многократно им бяха повтаряли.

Молитвите в исляма можеха да се провеждат навсякъде, но на обедната петъчна молитва беше желателно вярващите да се събират в джамията. Това е така наречената салат ал джомоа. Тя включва в себе си и хотба (клетва). В джамията вярващите се подреждат плътно един до друг и следват действията на имама, който ръководи молитвата. Имамът застава пред нишата в насрещната стена, сочеща посоката на Мека, към която трябва да са обърнати и богомолците.

Молитвата съдържа: формиране на “намерението”; обявяване на све-щено-действието (Аллах акбар); рецитация на въвеждащата сура от Корана - фатиха; поклон; изправяне; две падания на колена и лягане на земята; рецитация на “символа на вярата”; приключване на свещенодействието.

Скоро мюезинът призова правоверните към молитва. Така момчетата взеха участие в първата си молитва като мюсюлмани.

Ибрахим можеше да сравни богослуженията при двете религии. Докато беше в манастира, а и преди това, беше присъствал и наблюдавал множество християнски литургии. Така че беше добре запознат с обредността в християнството. Трябваше все пак да признае, че мюсюлманската молитва беше много по-проста, изчистена, а освен това беше насочена лично към всеки човек и всеки лично участваше в нея. Липсваше й театралността на християнското богослужение. Християнската молитва беше измолване. В нея обикновено имаше молба, отправена към Бог. Обикновено се молиш за здраве, пари, късмет. В мюсюлманската молитва беше забранен всякакъв момент на молба. Салат изразяваше благодарност към Аллах, без каквото и да е просене. Смяташе се, че за мюсюлманина е обидно да моли, пък било то и Бог. Освен това, молейки Бог, ти го унижаваш и едва ли не го заставяш да действа според твоите желания. Това изнудване беше немислимо за правоверния.

*михраб - олтарна ниша, показваща кибла - посоката, в която се намира Кааба в Мека

Най-накрая този ден приключи с пищен зиафет*. С момчетата се бяха случили толкова много неща, че денят им се стори безкраен. Когато се прибраха, видяха, че в казаните ври курбан**. Освен месо в него имаше много зеленчуци. По-късно Ибрахим разбра, че това не беше обикновен курбан. Преди да заколят жертвените животни - обикновено овни, имам или ходжа произнасял заклинание: “Нека кочът курбан стане, еничарите - не!” Същото изречение казваха и хората, когато им наливаха с черпак от ароматната гозба. Обилната топла храна се отрази много добре на момчетата, които в последните дни бяха яли само боб. Всички се стоплиха и живнаха. След това всеки имаше възможност да почива. Прибраха се в топлото помещение. Някои заспаха, други се опитваха взаимно да запомнят имената си или си припомняха значението им. Никой не повдигаше въпрос за това, което се беше случило. Отстрани изглеждаше, че това са същите момчета от вчера и нищо кой знае какво не се беше случило. Само тук-там някой го преболяваше и се хващаше отпред за шалварите.

Следващите дни бяха кошмарни за Ибрахим и приятелите му. Известно време изпитваха затруднение при ходене по малка нужда. Мина почти месец преди обрязаното да заздравее напълно и бойците да започнат да се чувстват пълноценно в бойните занятия. С имената си свикнаха по-бързо, но най-трудно беше да приемат мисълта, че вече не са християни. Откакто приеха исляма, отношението на другите еничари и командирите към тях се промени. С тях вече се отнасяха като с човешки същества. Дори командирите понякога се допитваха за тяхното мнение.

След приемането на новата вяра, момчетата започнаха същинската си военна подготовка. Неджиб ага ги строи и каза:

- Човек е устроен да харесва само нещата, които му носят наслада и удоволствие. Ако искате да бъдете воини, трябва да промените тази нагласа. Трябва да знаете, че само болката и страданието могат да ви научат на каквото и да е. Самоусъвършенстването ви се гради върху неща, които не са приятни за вас. Трябва непрекъснато да поддържате самоконтрол над себе си и постъпките си, сами да се принуждавате да вършите неща, които ви костват усилия, а понякога и болка. Лесно е да харесвате това, което ви носи радост и е приятно за вас. Но вие трябва да осъзнаете и да направите така, че да харесвате неща, които ви носят болка и са трудни за вас. Обикновените хора са хедонистично настроени, затова те никога няма да ви разберат. Това е огромната разлика между тях и нас. Когато станете воини, на вас ще ви харесва да се упражнявате, да залагате на риск живота си, да отвръщате на предизвикателствата и дори да бъдете наранявани. Някои от нещата никога няма да ви харесат, например болката, но с времето ще започнете да ги възприемате като неотменна, задължителна част от Пътя си. Понякога хората, свикнали да се врат в къщите си, да имат деца и семейства и да търсят само лекото и приятното, ще ви питат: “Защо?!” и вие никога няма да можете да им обясните. Защото, каквото и да кажете, те няма да ви разберат.