Еничар

Арапът се приближи и извади кривата си арабска сабя.

- Също хубаво, старо оръжие, но не е това, което ни трябва. И то е изковано тук от голям майстор преди стотици години.

По всичко си личеше, че сейменът е много доволен, че научава нещо повече за оръжието си. Въпреки това той искаше да узнае още.

- А може ли да ми кажете още нещо за оръжието ми? - попита той.

Гласът замълча.

- Носили са я араби и много еничари. Това е оръжие, което е било носено винаги от мюсюлмани - после изчака още малко и добави. - Майсторът, който я изкова, беше един от най-добрите ковачи, които са се раждали на земята.

Гърдите на Юсуп още повече се издуха от гордост. - Познавах го - каза най-

накрая ал-Хадад.

Ибрахим не можа да разбере как така ал-Хадад го е познавал, когато майсторът на Юсуповото острие е живял преди стотици години. Не можеше обаче да попита. Отговорът затвърди в младия еничар, че от другата страна на завесата не стои човек, а някакво същество от преизподнята, демон архангел или някакъв бог.

Докато Ибрахим беше обзет от разговора на Юсуп с ал-Хадад, Явуз Челик все още стоеше пред завесата и не беше отстъпил назад. Той беше прибрал “Близнаците”, но не помръдваше. Сега, когато разговорът между ал-Хадад и Юсуп приключи, той каза:

- Когато тръгвах насам, агата на еничарите Кубилай Юндер ме повика и ми заповяда да взема със себе си неговото легендарно лично оръжие - пашата бръкна зад гърба си и извади “Призрачния ятаган”.

Ибрахим беше чувал легенди за оръжието на агата на еничарите. Той искаше да види острието на “Призрачния ятаган”. Говореше се, че то е прозрачно или поне става такова, когато се развърти. Така хората, които се изправяха срещу Кубилай Юндер, трябваше да се дуелират срещу ръката му, без да могат да виждат къде е оръжието, тъй като то ставаше прозрачно като джам. Други еничари говореха, че можело да говори и докато агата се биел, ятаганът му говорел направо с Аллах и молел да опрости и прибере душата на този, който след малко щял да падне мъртъв.

Една вечер Ибрахим беше слушал хиляди неща за този ятаган. Някои кзваха, че по време на битка можел сам да се удължава и от далече да поразява врага. Също, че агата можел да пробожда с него, без да движи ръката си. Когато агата го завъртял бързо и той станел прозрачен, около Кубилай Юндер се появявала преграда, която го пазела и макар враговете му да го виждали, не можели да го досегнат. Еничарите казваха, че никой не бил сигурен кога агата върти около себе си своя ятаган. Те смятаха, че дори когато изглеждало, че еничарският командир най-спокойно се разхожда, той можел да върти “Призрачния ятаган” и така да се защитава от всякакви нападения.

Ибрахим бе мечтал да види оръжието на агата на еничарите и сега имаше възможност. Явуз Челик го извади от ножницата и го поднесе към завесата.

- Мечът на Атила - каза след малко гласът - носен още от Ирник, Органа, Кубрат, Аспарух, каганът на аварите - Баян, Истеми и много други. Това е мечът на Изтока. Той произхожда от големите средноазиатски степи и носи духа на волните източни ездачи. Този меч е изкован от метал, взет от клокочещия кратер на един вулкан. Като елемент символизира огъня. Той ще внесе в зу-л-фикр духа на силата и свободата, дълбочината и мистиката на Изтока. Агата е знаел, че това е оръжието на Изтока, затова ти го е дал.

Явуз Челик постави оръжието на земята до камъка и камата. Когато ръката го дръпна, от другата страна на завесата се чу въздишка на облек¬чение. Или може би шум от радост. Като че ли нещото отзад се радваше, че отново вижда и държи в ръце Мечът на водачите на Изтока.

- Вече имаме Изтока и Центъра. Този камък си взел от спартанска мина. В древността най-добрият метал се е отделял от рудата в Димишк-еш-Шам. Това са били железни слитъци в желязна мина, намираща се близо до град Спарта. Именно такива тежки черни камъни са били купувани в Арабия и Персия, където са били претопявани и от тях са ковали качествено желязо. Това желязо било в основата на Византийското желязо, на север в Златната Орда и дори в Индия. Димишк доскоро се е владеел от мамелюците. Този камък символизира земята. Той е изваден от нейните студени недра и ще внесе в зу-л-фикр качествено желязо, защото доброто оръжие се нуждае от добро желязо. Така че вече имаме Изтока, който символизира Огъня, Запада, който символизира Земята и Центъра - Духа. Махди трябва да донесе още два вида метал - от север и от юг. Нека каже избраникът какво още носи. Получил ли е някакъв друг знак?

Ибрахим се зачуди. Не се сещаше за нищо повече. Бръкна в кожената чанта и напипа “Тайната книга”, която толкова време беше негов верен другар, но от толкова време не беше чел.

- Имам в себе си една книга - каза той, но беше решил да не отговаря каква е, откъде я има и да не я поднася към завесата, ако му я поискат.

Отговорът на гласа го изненада.

- Не ме интересува книгата - каза той.

Това малко обиди Ибрахим, защото не беше очаквал такова пренебрежение към книгата.

- Още нещо? - подкани го гласът.

Ако до преди малко младият еничар беше сигурен, че някой ги наблюдава иззад завесата, то сега му ставаше ясно, че това не е така. Иначе мъжът би видял толедската рапира, която висеше на десния му хълбок. Ибрахим беше сигурен, че и тя, както и книгата, няма да привлече вниманието на гласа зад завесата, но все пак реши да каже за нея, защото вече нищо метално не бе останало по него.

- Нося със себе си една рапира - каза Ибрахим. - Ако ви интересува?

Гласът проехтя, както се стори на младия еничар, още по-силно отпреди малко и все така идваше отдолу.

- Дай, дай да я видя! Знаеш ли произхода й? Откъде е?

Ибрахим преметна широкия кожен колан през главата си и свали рапирата на Балантрей. Постави я до камъка, камата и “Призрачния ган” . Отново някаква невидима ръка придърпа рапирата зад завеса

- Хубаво оръжие! - каза гласът. - Разкажи ми за него!

Ибрахим разказа за митарствата си по Средиземно море, за лорд Ба-

лантрей и за това, че рапирата е от Толедо.

- По точно от Саламанка - уточни гласът зад завесата.

Ибрахим спря, защото не разбра какво иска да каже гласът. Той като че ли разбра това и поясни:

- Саламанка е малко градче близо до Толедо. Там живеят най-добрите ковачи в Европа. Знам това, защото ние сме ги учили на изкуството. Но не това е най-важното. Всъщност от одеве питам точно за това оръжие. Стомана в Европа се добива само в една страна - далечната северна страна наречена Швеция. Това е една от най-хубавите стомани в света. Рапирата от Толедо - както вие я наричате, сигурно също е от шведска стомана. Тя се добива по странен начин - под вода, затова със сигурност това е елементът на Севера, който символизира водата.

След като обясни всичко това, гласът замълча за известно време, а след това каза:

- За да изкова зу-л-фикр, Махди трябва да ми донесе, по волята на Аллах, метал от четирите посоки на света, които да символизират четирите елемента. Северът или шведската стомана символизира Водата. Това е начинът, по който е била извадена. Ти ми я донесе чрез толедската рапира, защото въпреки че е кована в Испания, тя е от шведска стомана. Западът или черният камък Дамишк еш-Шам символизира Земята. Третият елемент е Огънят. Това е елементът на Изтока. Махди го до- несе чрез оръжието на агата на еничарите. Металът за нея е изтръгнат от огнените недра на земята. Остава още един - последният елемент.

Ибрахим вече беше сметнал, че липсва само Югът. От известно време се чудеше дали няма нещо по себе си, което да е от юг или поне да го символизира. За съжаление за нищо такова не се сещаше.

- Последният елемент, който липсва, символизира Въздуха - продължи гласът. - Избраният трябва да ми го донесе, за да може да утвърди волята на Аллах, че именно той е Махди.

Тримата еничари се спогледаха. Всеки един от тях беше очаквал, че ал-Хадад ще им каже къде да търсят това последно липсващо звено. Гласът обаче мълчеше като че ли, за да им подскаже, че разговорът е приключил.

- Учителю ! Учителю! - не издържа най-накрая Явуз Челик. - Къде да търсим този метал от Юга? Какво представлява?

- Аз също не знам! - след дълго мълчание отговори гласът.

- Все пак какво да правим? - продължи да пита пашата.

Отново последва мълчание.

- Търсете метала някъде в Бейт ал-харам! - чу се зад завесата.

След това Явуз Челик направи опит да попита за повече подробности, но никой вече не му отговори. Скоро жената се появи на входа, за да подкани мъжете да напуснат помещението. Ибрахим тръгна към завесата, да си вземе нещата, но откри, че тях вече ги нямаше там. Явно невидимата ръка ги бе прибрала. Нямаше време нито да мисли, ни- то да реагира по някакъв начин. Единственото, което успя да направи, беше да последва приятелите си.

След миг мъжете се оказаха навън в прохладната нощ. Те стояха, гледаха уличката и бяха като зашеметени. Струваше им се, че случката в подземието е била нереална. Ибрахим се въртеше сякаш търсеше нещо и си повтаряше: “Бейт ал-харам! Бейт ал-харам!” Той усещаше, че се бе случило нещо странно и не знаеш кое е реалност - това тук или онова долу.

Юсуп пръв се окопити и ги поведе нанякъде. Той тръгна и стиснал ръката на младия еничар, го влачеше след себе си. Ибрахим все още не можеше да раз-бере къде се намира, а в главата му се блъскаха всички понятия, откъслечни думи и фрази, които беше чул в мрачното подземие. В погледа, а и в поведе-нието му се четеше някаква лудост. Най-накрая на групата се движеше Явуз Челик. Лицето му беше мрачно, очите - почти притворени, а веждите му бяха сключени. По всичко си личеше, че е угрижен. Той беше изпаднал в състояние на съсредоточеност и то до такава степен, сякаш душата му се бе отделила от тялото.

Ибрахим скоро откри с учудване, че се намират пред кръчмата, от която бяха тръгнали пеш. Позна я по конете, които все така спокойно си стояха завързани на коневръза. Юсуп влезе вътре, говори със собственика и не след дълго тримата бяха настанени в отделна стая. За всеки имаше миндер, на който да спи. След като измиха ръцете и лицата си, двамата по-възрастни спътници, без да кажат нищо, се приготвиха да спят.

В главата на Ибрахим все още се блъскаха спомени от разговора с ал- Хадат. Вече мислеше, че е свикнал с мисълта, че може да е Махди, но сега разбра, че бе допускал тази възможност съвсем теоретично като че ли това се отнася за друг. Тази вечер за пръв път осъзна какво би означавало всичко това, ако се окажеше вярно и какво влияние можеше да има върху живота му. Започна да приема тази мисъл и сякаш все повече се смаляваше пред нея, а тя заплашваше едва ли не да го смачка.

Скоро откри, че мисли за съвсем друго. Гледаше мъжете, които се приготвяха да спят, и осъзна, че за пръв път в живота си вижда пашата и сеймена облечени в цивилни дрехи. Сега те му се струваха като най-обикновени мъже. Въпреки че ги виждаше по този начин, Ибрахим си ги представяше в пищните еничарски униформи. Той очакваше някой от двамата да проговори, но те явно нямаха намерение да правят това. Българинът имаше чувството, че ако поговори малко с тях, нещата в главата му ще се наредят и ще намери отговор на въпросите. Въпреки това, само като погледнеше лицата на мрачните фигури и се отказваше да пита. Явуз Челик беше все така съсредоточен и мрачен, а Юсуп като че ли бе станал още по-черен.

После мислите му “подскочиха” в друга посока. Погледът му по-дълго се задържа върху добре познатата фигура на Юсуп. Спомни си как се беше запознал с него. Наблюдаваше го как си ляга, но дори в леглото остави клупа на ортомата около китката на лявата си ръка и така си легна, със страховитото оръжие, подарено му от Ибрахим. Спомените на младия еничар го отведоха в Едирне, как двамата се упражняваха с различни оръжия. Спомни си, че при всеки инцидент, който се случваше с него, приятелят му сеймен винаги беше наблизо и се намесваше. Пред очите му отново се появи картината от вечерта в банята и турчинът на колена с прекършен врат, но после изведнъж си спомни онази нощ на пътя към Диарбекир. Тогава се бе учудил, че вижда Юсуп и че той го търси. Мозайката постепенно започна да се нарежда. Мисълта беше толкова тежка, че го накара да легне, иначе щеше да падне на земята. Сега той виждаше нещата с онази кристална яснота, която идва от безбройните потвърждения, наредени по правилен начин и обясняващи всичко случващо се. Мисълта го разтърси: всъщност Юсуп не на шега беше неговият ангел-хранител. Сега Ибрахим лежеше и виждаше всичко.

Досега не беше имал възможност да се учуди какво правеха Явуз Челик и Юсуп един до друг? Как така се бяха открили и без никакви въпроси сейменът се бе присъединил към тях?

Агата на еничарите бе сънувал пророчески сън. В него се казваше, че чаканият от всички Махди ще дойде не от правоверните, както се очакваше, а от раята и то точно от българите, живеещи в Румели. Тогава Кубилай Юндер заедно със султан Ахмед III решили да заповядат ново попълнение на еничарския корпус, което и без това било наложително, защото бил оредял след преследванията, които султанът провел след еничарския бунт, довел до свалянето на брат му. И така Кубилай Юндер успял да убеди султана рекрутьт да бъде събран само от българите от Румели. Агата на еничарите се надявал, че бъдещият Махди може да бъде сред момчетата взети при девширме. Със сигурност той е знаел, че това няма да е обикновено момче и може и да не попадне в мрежите на събирачите на кръвния данък. За да е по-сигурен в изпълнението на задачата, агата на еничарите изпратил помощника си и най-добър приятел - Явуз Челик паша, който със силата на таваджух да търси бъдещия Махди.

После Ибрахим се сети за онзи разговор, който неволно бе подслушал, докато бе лежал в лазарета. Сега вече всичко му ставаше ясно. Наистина, той беше показал камата на пашата, а това даваше шансове да е Махди. В този момент агата беше дошъл да го види и да потвърди пророческия си сън. От този момент или по-рано двамата най-главни сред еничарите бяха решили да назначат личен охранител на момчето, който да бди над живота му. И този човек е бил Юсуп. Ибрахим почувства горчилка в гърлото. Като че ли буца заседна там. Огромният черен гигант всъщност не му е бил приятел, а негов личен джелат. Той е правил вичко по заповед на агата и пашата.

Ибрахим си спомни, че от стаята във Велковата къща го бяха извели точно те двамата - Явуз Челик и Юсуп. Дали Юсуп беше най-обикновен сеймен, или ролята му беше много по-важна, отколкото си мислеше Ибрахим? Спомни си и думите на Кабил и всички, които бяха крещели: “Шейтан! Шейтан!” Всъщност Юсуп го е придружавал навсякъде като негова невидима сянка и беше бдял над живота и здравето му. Едва сега младият мъж разбра кой е бил Шейтан, защо Кабил се беше променил и защо арапинът го беше търсил толкова припряно в Анадола. Изведнъж всички постъпки и неочаквани появявания и изчезвания на сей- мена ставаха ясни. Това обясняваше и вчерашното му изненадващо появяване. Вече нищо не го учудваше, но все пак в него се породи някаква благодарност и привързаност към гиганта, когото до скоро бе смятал за свой приятел. Но ето, че нова мисъл се появи в главата му: “А може би Юсуп въобще не е сеймен? Може би и той е елитен еничар?” Спомни си колко добре владееше всички оръжия, как го беше спасявал и всичко, което можеше да прави. “Юсуп не е сеймен!” - тази мисъл се затвърди в главата на младия еничар.

Скоро престана да мисли за тъмнокожия си спътник и мислите му се върнаха на случилото се в подземието на ал-Хадад. Въпросите отново се заблъскаха в главата му. Струваше му се, че ще се пръсне, ако не попита. Мъжете вече бяха легнали и се канеха да заспят. Ибрахим реши да пита, докато не са заспали. Той беше възмутен от тяхното спокойствие. Все пак, за да не издаде вълнението си и чувствата, които бушуваха в него, той помълча още миг и тогава попита:

- Учителю, какво е Бейт ал-харам?

Въпросът му като че ли увисна в мрака над леглата на двамата му спътници. Скоро дъските на леглото на Явуз Челик изскърцаха. Пашата се наместваше, за да може да отговори по-ясно. Дори и да не кажеше нищо, Ибрахим поне щеше да бъде сигурен, че въпросът му е бил чут.

Скоро гласът на Явуз Челик прозвуча макар и тихо, но все пак достатъчно ясно.

- Бейт ал-харам означава затворен, забранен за иноверците храм. Това са мюсюлмански храмове, в които е забранено присъствието на хора от чужда вяра. Те са толкова свещени за нас, че са табу за другите религии. Доколкото знам, така могат да бъдат наричани само два храма. Единият е Кааба в Мека, най-известният храм в света, а другият е месджидът Куббат ас-Сахра в Йерусалим.

- Забраненият храм - като в унес повтори на себе си Ибрахим. После се усети, че може би го бе казал на глас, защото пашата замълча. Тъй като така или иначе го беше прекъснал, реши все пак да попита следващите въпроси, които се въртяха в главата му. - А за кой храм точно става въпрос, учителю?

- Не знам, но смятам още утре да тръгнем към Йерусалим - каза пашата. - Защо към Йерусалим, а не към Мека? - попита Юсуп.

- Защото е по-близо до Дамаск. Ако се наложи, ще отидем и до Мека - отговори пашата. - Така че почивайте, утре тръгваме към Йерусалим. Чака ни още път.

Тъй като се чудеше дали да продължи да пита, Ибрахим замълча за миг. В този момент пашата изпъшка, обърна се на една страна и каза:

- Ех, да беше сега тук мавляна, сигурно щеше много да ни помогне!

- Учителю, а какво означава, че трябва да се съберат седем звезди?

Ибрахим попита, но отговор повече не последва. Равномерното дълбоко дишане на спътниците му скоро му подсказа, че те вече спят. Така въпросите, които се въртяха в главата на младия еничар, щяха да останат без отговор.

Тази нощ Ибрахим спа лошо. Въртеше се неспокойно, а мислите и сънищата му се смесиха в един безкраен кошмар, в който ту излизаше в просъница, ту пак потъваше в дълбините на съня. На няколко пъти се събуждаше от собствените си викове и бълнувания. Сутринта беше като разбит, беше по-уморен от вечерта.

След като се събудиха, Явуз Челик заповяда да се приготвят за път, а той излезе някъде.

Юсуп и Ибрахим нямаха багаж за приготвяне, затова след като хапнаха, седнаха на леглата и зачакаха. В главата на младия еничар все още се въртяха много въпроси. За да не притесни Юсуп и да го предразположи, той реши да започне по-отдалеч.

Вчера, при нападението на Юсуп над него, нещо му беше направило впечатление. Той беше нападнал към дясната ръка, където смяташе, че може да бъде оръжието на нападателя, но ударът с ортомата бе дошъл изненадващо от лявата страна. Сега Ибрахим реши да попита сеймена защо досега никога не беше виждал ортома да се носи на лявата ръка.

- Юсуп ага! - обърна се към мъжа уважително, защото вече беше проумял колко пъти досега беше оцелял само благодарение на навременната намеса на арапа. - Вчера, като ме нападнахте, носихте ортомата на лявата си ръка. Видях, че и снощи, като си лягахте, тя пак беше там. Защо я носите на лявата си китка?

- Ти ме научи как да използвам ортомата. Знам, че тя е кесиджийско оръжие, но аз се опитах да я използвам и в битка. Искам да направя от ортомата истинско бойно оръжие. Но в дясната ръка всички воини държат ятаган, сабя или копие, затова реших и от известно време работя с ортомата закачена на лявата ми китка. Съчетанието ортома в лявата ръка и сабя в дясната е непобедимо.

Това, което чу, не се хареса на българина.

- Искам да пазите ортомата в тайна, Юсуп ага!

- Това, че искам да я направя равностойно оръжие, не означава, че ще разкрия тайната на това оръжие! Никога, без ваше позволение, Ибрахим ага, не бих си позволил да я покажа на друг!

Този отговор вече успокои Ибрахим. Тъкмо се канеше да прехвърли разговора върху това, което се беше случило при ал-Хадад, когато вратата на стаята се отвори. Там застана Явуз Челик. Разговорът спря и те тръгнаха веднага.

Когато напуснаха портите на Дамаск, Юсуп топлосърдечно се раздели с Ибрахим, като го прегърна и силно го стисна с огромните си ръце. След това поздрави официално пашата и яхна коня си в посока, в която според Ибрахим се намираше морето. Младият еничар не успя да го попита накъде е тръгнал, но знаеше, че така трябва. Още сутринта беше забелязал как Явуз Челик паша шепнеше нещо в ухото на Юсуп. Беше сигурен, че той изпълнява заповед на пашата.

Йерусалим беше обграден от високи стени. Докато Дамаск беше разположен повече в равното и наоколо беше обграден от каменисти хълмове и пустиня, Йерусалим беше в хълмиста местност, осеяна тук-там с редки маслинови горички. Ибрахим беше слушал за този град още от детството си. За повечето българи християни да посетят Божи гроб в Йерусалим беше цел в живота. Човекът, сбъднал тази мечта, носеше почетното название хаджия и беше на особена почит. Понякога керваните за Божи гроб пътуваха повече от година. Мечта на дядото на Ибрахим беше някой ден да пътува до Йерусалим. Сега той щеше да сбъдне неговата мечта. Но сърцето му не трепна, защото щеше да посети Божи гроб не като богомолец и християнин, а като мюсюлманин. Всъщност той и истински мюсюлманин не беше.

Докато наближаваха, Ибрахим гледаше като омагьосан терасовидно разположения град. Изведнъж се случи нещо странно. Когато вече бяха при-ближили до крепостната стена на града и двамата пресичаха една маслинова горичка, земята силно се разтресе. Конете сякаш полудяха и се уплашиха. Двамата ездачи ги пришпориха и се отправиха към портите на града. За щастие трусът беше единичен и освен уплаха за животните, нямаше други последствия. Когато навлязоха в града, всички вътре трескаво разказваха за земетресението.

Докато навлизаше в града, Ибрахим мислеше за дядо си. Към града бяха насочени много кервани, защото потоци от хора се стичаха от всички порти. В Йерусалим беше много оживено. Градът имаше уникално устройство. Всъщност това бяха четири града в един. Всеки един от тях беше отделен от другите с крепостна стена и входна порта, която вечер се заключваше и ставаше невъзможно преминаването от една част на града към друга. Някога градът бил съставен от две части - арабска и еврейска, но рицарите кръстоносци, които бяха властвали няколко столетия тук, а по-късно и арабите, бяха прокудили яхудите. Едва в последните години те пак се връщаха и заемаха полагащото им се място. Междувременно в града се бяха заселили и християни. Така в единия квартал живееха християни, най-вече гърци, а в най-малкия квартал се бяха заселили арменци, които имаха собствена черква, ритуали и отделен квартал. Сега, освен арменците и квартала на християните, отново имаше квартал на евреите. Но все още най-голямата част от града бе-ше тази на арабите мюсюлмани. Сред тях имаше много малко турци, повече араби, а от времето на Саладин, който беше кюрд, в арабската част имаше и много кюрди.

Ибрахим и Явуз Челик навлязоха в Йерусалим откъм арабската част. Младият еничар остана с впечатление, че пашата знае точно къде отиват. Дълго време обикаляха из кервансараите, но никъде нямаше места. Явуз Челик не се представяше като еничарски паша. Лицето му беше загоряло, а бузите му бяха обрасли, така че никой не можеше да го заподозре, че е воин. Той по-скоро приличаше на бедуин с брадата си и с острите изрязани черти на лицето си.

Вече се свечеряваше, а двамата мъже не можеха да намерят място, където да прекарат нощта. Изведнъж Явуз Челик тръгна бързо нанякъде като че ли в последния момент се сети за нещо, което досега беше забравял. Вървеше бързо из тесните йерусалимски улички, които на Ибрахим се сториха като лабиринт. За пашата обаче те явно бяха добре познати. Това учуди Ибрахим, но веднага се сети, че пашата произхожда от християните в Кавказ, които приемайки правата вяра, започват да се на- ричат мамелюци. Неговите предци бяха владели столетия наред Египет, Сирия и Палестина. Като нищо можеше да се окаже, че детството на па- шата е преминало именно в Йерусалим. Като гледаше уверената му стъпка, Ибрахим почти повярва в това. Той се сети, че така беше ходил пашата и в Дамаск. Освен това беше казал, че лично е помагал на ковача за изковаването на Близнаците, което означаваше, че вече веднъж е бил до Дамаск, а може би и до Йерусалим. Двамата преминаха през портата, която отделяше арабската от еврейската част. Това стана миг преди пазвантите да хлопнат и залостят високите и тежки порти. Така се оказаха в нов, различен град. Улиците бяха видимо по-широки, а къщите - по-богати. Пред входа на всяка врата имаше метална халка, в която беше поставена навита на руло хартия. Вървяха дълго, но Ибрахим никъде не забеляза кръчма или някакво помещение, в което могат да пренощуват. Скоро съвсем се стъмни. По улиците не се мярваше никакъв човек. На Ибрахим му се струваше, че в целия град са останали само те двамата. Тишината се нарушаваше само от тропането на подковите на конете им по калдъръмените улици. Скоро Явуз Челик избра едно закътано място и се приготви да нощуват. Той завърза поводите на двата коня, без да ги разседлава. После клекна, зави главата си и се при¬готви да спи така, клекнал, с облегнат на стената гръб.

Ибрахим се опита да поговори с него, но пашата му направи знак да мълчи и да седне до него. Младежът се подчини, но въпреки завивката, на която беше седнал, започна да се схваща от просмукващия се през дрехите студ. На няколко пъти се унасяше, но веднага се стряскаше. Не му беше удобно, беше притеснен и чувстваше враждебната среда навсякъде около себе си. Най-накрая умората от дългото яздене, а после от скитането из града надделя и той заспа. Явуз Челик отдавна вече спеше. Въпреки че спеше, Ибрахим усещаше всяко помръдване на конете и щеше веднага да се разсъни, при най-малкото движение по улицата. Беше сигурен, че Явуз Челик също спи леко, готов във всеки момент да скочи и да действа.

Въпреки това ги усетиха късно. Бяха много. За да прикрият лицата си, бяха сложили качулки. Бяха въоръжени с дебели дървени палки. Когато Ибрахим отвори очи, Явуз Челик вече беше посякъл един от тях, който стенеше и се търкаляше по земята и я обагряше с кръвта си. Други няколко го атакуваха, някои от тях бяха въоръжени със саби, защото Ибрахим чу добре познатия удар от срещащи се остриета.

В суматохата младият еничар забеляза как няколко от бандитите отмъкват конете им. Това малко го успокои, явно конете бяха целта на нападателите и когато ги отнемеха, щяха да ги оставят на мира. Но това не се случи. Мъжете не бяха конекрадци, защото все така стръвно продължиха нападението си. Срещу Ибрахим имаше трима мъже, които се опитваха да го ударят, а той избягваше ударите им. Колкото и да беше странно мъжете, които ги бяха нападнали, не бяха евреи. Те бяха с дрехи на мюсюлмани и всички бяха много силни и високи. Нападе¬нието им беше добре организирано. Не издаваха никакъв звук.

През цялото време Ибрахим чуваше звука от битката. “Близнаците” издаваха звука на смъртта, когато се приплъзваха един в друг. После ритъма се ускоряваше. Явуз Челик можеше да се дуелира с двама едновременно, като държи по един “близнак” в ръката си. Той като че ли имаше две глави и смогваше да отвръща и на двамата. Сега сигурно ставаше точно това, защото шумът наоколо беше сякаш група воини се бие срещу друга. Понякога някой изстенваше в мрака и тежко тяло падаше върху гладкия калдъръм на библейския град. Някой беше убит и той не беше пашата, защото ритъма на танца скоро пак увличаше “Близнаците” .

Ибрахим вече беше сигурен, че това е предварително подготвено и организирано от турските власти нападение. Личеше си, че нападатели-

те, макар и облечени с цивилни дрехи с качулки, са военни. И понеже толкова голяма група не можеше вечер да премине през вътрешните порти на града, това явно бяха хора от военния гарнизон на града. Нападателите ставаха все повече и повече. Явуз Челик също беше обграден от голяма група мъже, които го атакуваха. Ибрахим беше оставил всичките си оръжия в подземието при ал-Хадад и сега не беше въоръжен. Скоро разбра, че ако остане още малко на едно място, ще бъде заловен. Изправи се. Искаше да се бие, но виждаше колко много са нападателите. В този момент се случи нещо странно, няколко мъже се обърнаха назад. Някой извика нещо и те се върнаха. Това му помогна. Времето беше от решаващо значение и Ибрахим реши да действа веднага. Трябваше да се възползва от създалата се ситуация, колеба се само миг, избра един човек, издебна го и с всичка сила го ритна в главата. Човекът не очакваше това, защото се претърколи назад и така се отвори празнина в оградата от тела. Ибрахим се възползва от това, скочи и побягна нагоре по улицата. Бягаше през глава. Не смееше да погледне назад, защото знаеше, че това ще го забави, а и имаше опасност да се спъне, затова тичаше стремително напред. Отначало срещна двама-трима нападатели, блъсна ги и продължи да тича. Скоро установи, че няма нужда да поглежда назад, защото чуваше стъпките на преследвачите зад себе си. В този момент чу изстрел, който отекна в тишината на града. В ушите му той прозвуча като топовен гръм.

Тичаше като обезумял, трябваше да бъде още по-бърз, за да избегне куршумите. Преследвачите явно бяха въоръжени и с пушки и пищови, а той трябваше да бърза, за да не им дава възможност да го застрелят. Не познаваше града и улиците. Когато се изправеше пред кръстовище, в последния момент решаваше по коя улица да тръгне. Случваше се да не успее да завие навреме и да се блъсне в стена или ръб. Преследвачите бяха много. Те познаваха града, Ибрахим беше сигурен в това. Започна да проумява, че колкото повече тича, толкова по-голяма е възможността да го пресрещнат, да се обърка, да се върне към нападателите или просто да го настигнат. В най-скоро време трябваше да се “откачи” от тях. Почти веднага му се отдаде такава възможност. Както тичаше, с периферното си зрение видя малко храстче, което хвърляше сянка на стената. Там, където беше сянка в стената, имаше много тънка пролука, оставена между стените на две къщи. Без колебание, Ибрахим зави надясно и с удар се набута колкото се може по-дълбоко в пролуката. Ако имаше изход, щеше да се провре, но скоро спря. Благодари на Аллах за шанса, но все още не се чувстваше спасен. От тичането гърдите му се стягаха спазматично, затова първото нещо, което направи, беше да успокои дишането си колкото се може по-тихо. Опита се да наложи кон-

трол над него, но му беше много трудно. Скоро преследвачите минаха покрай него. Те бързаха и се движеха шумно. Това им попречи да чуят неговото все още шумно дишане. Уличката беше къса и това беше много добре за Ибрахим, защото така преследващите го мъже не можаха да разберат, че е кривнал. Така и стана. Потерята помисли, че вече е завил зад следващия ъгъл и го последва. Все пак еничарът знаеше, че при първата по-дълга и права улица те ще се усетят, че е кривнал някъде по-рано. Тогава щяха да се върнат да го търсят някъде в пресечките. Сега пред Ибрахим имаше две възможности. Ако е скрит добре, можеше да се спотайва и да чака втората проверка от връщащите се мъже. Но той реши да действа - да излезе от укритието и да се върне обратно. Така щеше да остане между хората, които се връщат и тези, които бяха останали на площадчето, където бяха нападнати. Ибрахим внимателно се измъкна от пролуката между двете огради. Огледа се и без да тича, за да не привлича излишно внимание, тръгна по улиците обратно. Погледна нагоре. Небето леко се бе просветлило. Скоро щеше да се зазори. Това означаваше, че щяха да го търсят по-активно, тъй като хората скоро щяха да се събудят и да излязат по улиците, а това щеше много да затрудни издирването му. Но светлината щеше да им помогне по-лесно да го забележат, а и щеше да е по-трудно да си намери място, в което да се укрие. Сега, когато се движеше под развиделяващото се небе, Ибрахим усети, че за да се спаси, някой трябваше да му помогне. Затова започна да опитва да отвори всяка врата, покрай която минеше. За негово съжаление всички те бяха грижливо залостени.

Какво беше станало с Явуз Челик? Беше сигурен, че е жив. С това, че беше избягал и го бе оставил сам му бе помогнал, защото така не се налагаше пашата да мисли и за него. Сигурно бе успял да разкъса обръча около себе си и вече беше свободен. За това щеше да мисли след малко, сега трябваше да се погрижи за себе си.

Скоро дочу гласовете на завръщащата се потеря. Те бяха превъзбудени и говореха високо. Бяха гневни от начина, по който бяха излъгани. Говореха на турски. Ибрахим започна още по-трескаво да проверява вратите. Вече виждаше първите от потерята. Те бяха заети да гледат настрани, за да видят ниша или пролука, в която се е скрил преследвания. Само това го спасяваше, че още не са го видели. Той инстинктивно се притисна до стената на една каменна сграда вляво. Тя беше изсечена от светъл пясъчник. Доколкото можеше да разбере, това беше малък храм. Още миг и щеше да бъде разкрит. Младежът се притискаше по-скоро за да отложи още малко развръзката, но не виждаше начин да се спаси. Трябваше да се случи някакво чудо. Приближи се до единствената вратичка, която се виждаше в храма. Тя беше много ниска. Когато приближи, видя, че надолу под земята има изсечени три стъпала. Вратичката не беше висока, но поне не беше толкова ниска, колкото изглеждаше отстрани. Тъй като беше в безизходица, Ибрахим реши да се свие на последното стъпало и да се моли никой да не го забележи. Сам не вярваше в това, което бе решил, но единственото, което му оставаше, бе да се надява и да се моли на Аллах.

Хората се приближаваха все по-бързо. Ибрахим слезе по стръмните. стълби. Притисна се към вратата. За всеки случай я натисна само, за да провери дали не е отворена. Знаеше, че като всички останали и тя ще е заключена, но все пак реши да даде последен шанс на съдбата да му помогне. За негово голямо учудване вратата поддаде и със скърцане се отвори. Сърцето на Ибрахим заби лудо. Ръцете му се разтрепериха, а движенията му станаха припрени и трескави. Сега беше важно да бъде бърз, тих и внимателен. Бързо се вмъкна вътре, а после много внимателно затвори вратата след себе си. Попадна в съвсем мрачно помещение. Отначало нищо не различаваше и осъзна, че навън вече е станало доста светло. Опита се опипом да намери резе или някакъв друг начин да за- лости вратата. Знаеше, че от това зависи живота му, защото вече чуваше гласовете на преследвачите си отвън. Не успя да открие нищо, затова натисна вратата с гръб. Трябваше да натиска толкова силно, че тя да не мръдне при опит да бъде отворена отвън. Почувства лек натиск, но може би защото вратата беше разположена ниско и беше неудобно. Човекът отвън само леко я натисна.

Мина доста време преди Ибрахим да престане да натиска вратата с всичка сила. Постоянно му се струваше, че отвън е останал някой от преследвачите му да го дебне и в момента, в който той престане да натиска, човекът отвън ще натисне вратата и ще го завари неподготвен. Когато се отмести от вратата, имаше усещането, че дъските й са се отпечатали на гърба му. С времето очите му се свикнаха с мрака, който цареше в помещението. Видя, че се намира в храм без прозорци. Не знаеше как така вратата беше оставена незалостена, но беше благодарен за това. Може би небрежност или грешка на някой равин го бе спасила. Ибрахим благодари на Аллах. В този момент се сети, че се намира в юдейски храм.

Най-накрая откри летва, с която залости вратата отвътре. Все още не беше решил какво да прави, но знаеше, че трябва да изчака поне до зазоряване. Едва след това щеше да излезе, да потърси пашата. Не можеше да си представи, че Явуз Челик може да бъде заловен и пленен. Беше сигурен, че след развиделяване и той щеше да излезе да го търси. Но сега можеше да си почине. Ибрахим видя нещо като голям стол, който се намираше в средата на помещението. Когато се приближи, забеляза, че това беше голям трон. Приближи се и седна на стола, в този момент чу тихо изхлипване от единия ъгъл на помещението. Ибрахим беше изненадан и подскочи. Той бързо се приближи и видя човек проснат по очи на земята. Той беше облечен с красива, чисто бяла дреха, която ка- то че ли светеше в мрака.

- Кой си ти? - попита Ибрахим, като внимаваше човекът да не го изненада. Той лежеше така, че под себе си можеше да крие оръжие. Затова младият еничар се наведе внимателно.

- Кой си ти? - отново попита еничарът.

Човекът едва сега се размърда. Той се навдигна, а след това бавно се обърна. Ибрахим видя красивата му дреха. Тя беше бяла, с бледа жълта бродерия. Цветът на красивото везмо я караше да изглежда златна или най-малкото позлатена.

Човекът беше много смешен. Първото нещо, което Ибрахим забеля- за, бяха големите му кръгли, пълни със страх очи. Ибрахим беше виждал чифути веднъж, когато беше ходил с дядо си до Станимака. Веднага позна, че мъжът е яхуди. Той имаше слабо лице, голям тънък гърбав нос и дълга рядка брада. Най-характерното и това, което най-много разкриваше принадлежността на мъжа към еврейската общност, беше косата му. Косата му беше подстригана късо и само пред ушите му бяха спуснати дълги къдрави масури, които се наричаха пейоти и стигаха до раменете му. На върха на главата си, точно върху темето, мъжът имаше малка бяла плетена шапчица.

Така по външния вид Ибрахим разбра, че мъжът е еврейски свещеник - равин. Той беше уплашен, ръкомахаше и беше очевидно, че след малко ще започне да говори. Тъй като се уплаши да не би мъжът да се развика и да привлече вниманието на преследвачите му, които сигурно още обикаляха отвън, Ибрахим направи категоричен знак към равина да мълчи.

Човекът бавно се изправи. Той осъзна, че ако се подчинява, не е заплашен. След като малко се успокои, седна на пода. Ибрахим седна до него, за да го контролира и да може веднага да запуши устата му, ако се наложи.

Мина доста време преди двамата да започнат да си говорят. Старецът имаше тънък писклив глас и отначало му беше много трудно да го разбира. Той говореше турски трудно и с много малко думи, които преди да произнесе, дълго търсеше и трудно намираше, а след това мляскаше, като че ли ги дъвче в устата си.

Старецът се казваше Моше бен Йохай. Ибрахим знаеше, че Моше е съкратено от Моис, а на български това име се произнасяше като Мойсей. Погледна стареца отгоре, но в сухата, прегърбена фигура не можа да види нищо от това, което си бе представял, че притежава патриарха на евреите - Мойсей. Като дете разказите за Мойсей и Йосиф му бяха любими. Той много пъти си беше представял осанката и силата на Мойсей, но неговият съименник с нищо не отговаряше на тази представа.

Разговорът отначало вървеше бавно и мъчително, но постепенно старецът се поотпусна и започна да говори по-свободно. Той не смееше да попита Ибрахим нищо, затова отначало само отговаряше на въпросите па младия еничар.

Очите на Ибрахим съвсем свикнаха с мрака и той успя по-добре и спокойно да разгледа помещението. Помещението не беше голямо, но таванът му беше доста висок. Цялата сграда беше вкопана в земята. Тази практика да се вкопават черкви и храмове в земята беше много добре позната на младия еничар. В родния му край, преди да се съгради храм, обикновено се искаше разрешение от властта, която, за да разреши, принуждаваше хората да вкопаят черквите поне до половината в земята. Защото не можело християнската черква да се вижда, да е хубава и в никакъв случай да е по-висока от турската джамия. И всички стари черкви, строени преди турците, били или съборени, а на тяхно място построени нови джамии или направо превърнати в джамии. Затова Ибрахим не се учуди много.

Помещението имаше две малки и ниски врати. Според Ибрахим дори Моше не можеше да излезе през тях, без да се наведе. “А може би точно с тази цел са били построени толкова ниски” - помисли си той. Едната - тази, през която беше влязъл Ибрахим, беше на тясната страна, а вдясно се намираше другата врата. Ибрахим се приближи до нея и опита да я отвори, но тя беше здраво залостена. Това го успокои, страхуваше се да не го изненадат.

После доста време премина в мълчание. Мракът и тишината накараха спалия на калдаръма младеж да започне да се унася. Той се бореше с дрямката, защото не желаеше да изпусне от очи евреина, който при първа възможност би се опитал да го предаде. Не искаше и да го хваща, защото тогава старецът можеше да го нападне с някакво оръжие. Така Ибрахим продължи да се бори с тежката дрямка, дори когато навън според неговите изчисления отдавна трябваше да е настъпил денят. В храма това си пролича по сноповете слънчеви лъчи, които скоро пробиха през цепнатините и пролуките на вратата. Те създадоха чудна картина. Приличаха на ножове, които, движейки се бавно, разсичат мрака царящ вътре в храма, а слънчевите петна танцуваха по стените. Но дори и тази красотата не успяваше да задържи очите на Ибрахим отворени.

В момента, когато някой натисна вратата и започна със сила да се опитва да я отвори, той отново беше задрямал. Скочи бързо на крака, но те не го слушаха и се преплетоха. Понечи да хване дръжката на толедската рапира или поне на камата, но и тях ги нямаше. Така за миг Ибрахим застина неподвижен. Чудеше се какво да предприеме. Намираше се в непознат град. в чужд квартал, не беше въоръжен, а и беше в капан. Сграбчи стареца, който се беше свил и не помръдваше. Тъй като беше сигурен, че вратата, на която се хлопа, е тази откъм улицата, от която беше влязъл, той помъкна уплашения старец към страничната врата. През това време евреинът се опитваше да каже нещо, но Ибрахим нямаше време да се занимава с неговите притеснения. Представяше си преследвачите застанали пред вратата - цяла потеря. Стигна до залостената врата. Кратко и ясно каза на стареца, с тон нетърпяш възражение:

- Отвори я!

Старецът почувства твърдостта и решимостта му и с припрени движения се зае да отвори страничната врата. Скоро вратата беше отключена и равинът отстъпи встрани.

Мозъкът на Ибрахим работеше трескаво. Ако преследвачите не бяха завардили и двата изхода, той трябваше да се възползва. Иначе щеше да се окаже затворен в капан. Съжали, че няма никакво оръжие. Знаеше, че сега всичко щеше да зависи от бързината и късмета. Вдиша дълбоко въздух, за да е готов да бяга, ако се наложи. Приближи се до вратата и с едно решително движение я отвори. Направи няколко бързи крачки я падна на колене. Светлината беше толкова силна, че младият еничар сякаш се удари в стена. Затвори очи и въпреки че опитваше, не можеше да ги отвори. Стоеше на колене върху нещо меко и се опитваше да погледне, но не успяваше. Знаеше, че от това зависи животът му, но нищо не можеше да направи. Очите го боляха, затова ги закри с ръце. Знаеше, че трябва по най-бързия начин да продължи и да не привлича вниманието на хората, но се чувстваше като слепец. Не можеше да направи и крачка. Ако пред вратата имаше пост, даже нямаше нужда да го гони, само трябваше да дойде и да го отведе.

Мина доста време преди да прогледне. Това, което видя, силно го учуди и му даде обяснение на ситуацията. Всъщност страничната врата водеше към малък зелен двор, целият ограден от високите фасади на къщите. Това беше вътрешен двор, но към него не гледаше нито един прозорец или чардак. Съседните сгради бяха високи, но слънцето все пак осветяваше зелената морава. Сигурно тук равинът четеше, пишеше и се зареждаше със светлина и топлина, защото храмът нямаше ни един прозорец. След тъмното помещение, сега дворът се стори на Ибрахим като райско кътче. Той бързо осъзна късмета, който бе имал. Ако вратата водеше към външна улица, сигурно отдавна щеше да е мъртъв. След като очите му привикнаха, мисълта се върна в главата му. И ако отначало гледаше на двора като спасение, сега осъзна, че той с нищо не променя положението му. Преди другата врата все още имаше хайка, а дворът не му осигуряваше никакъв изход, той само разширяваше капана, в който бе попаднал.

Опита се да измисли изход от ситуацията. В този момент думите на равина достигнаха до ушите му. След като беше излязъл на моравата и беше паднал на колене, Моше го беше последвал и сега стоеше зад него. Ибрахим го чу да казва:

- Това сигурно е Данаил, ага. Да отворя ли?

Мисълта, че пред вратата може да няма потеря, бавно проникна в главата на еничара. Скоро последва стареца и отвориха вратата. В помещението се шмугна малко игриво хлапе. Ибрахим беше оставил страничната врата към двора отворена и в помещението беше станало по-светло.

Момчето отначало беше като сляпо и нищо не виждаше. Мина доста време преди да види Ибрахим. То не знаеше турски, но Моше го разпита и предаде думите му на еничара. Доколкото можеше да се вярва на равина, момчето едва беше успяло да се промъкне през улиците. Всички те били завардени от турски аскер, който търсел някакъв беглец. Убиец бил - шушукали хората.

При тези думи Ибрахим потрепера от яд и възмущение. “Лъжа!” - опита се да каже той, но разбра, че няма пред кого да се защити. Момчето донесе вести, че щели да го търсят, докато не го открият и ще държат заварден целия квартал.

Момчето се оказа внук на равина. Доколкото Ибрахим успя да разбере, старецът живееше и спеше в помещението. Това беше не толкова храм, колкото работен кабинет на равин Моше бен Йохай. Старецът толкова се беше посветил на работата си, че почти не излизаше навън, а момчето всеки ден в една бохча му носеше храна, за да може да преживява. Ибрахим така и не разбра нито къде живее семейството на равина, нито жива ли е жена му. Но си личеше уважението на семейството към стареца, а Данаил служеше като връзка между тях.

Старецът закле Данаил да не казва на никого за “гостенина”. Едва след това Ибрахим се съгласи да пусне момчето да се прибере. Еничарът осъзна, че докато държи стареца като заложник, може да се чувства относително спокоен и реши да остане тук за известно време.

Данаил всеки ден се появяваше и носеше храна на дядо си, която старецът доброволно споделяше с гладния си “гост”. Освен храна, момчето носеше на еничара така нужната му информация. От него разбра, че блокадата и издирването на беглеца продължават. Данаил беше чевръсто и много будно хлапе, което се навираше навсякъде и разбираше всичко, което Ибрахим му заръчваше чрез дядо му.

Първата вечер беше тежка. Моше застла много одеяла направо на пода до леглото си и Ибрахим легна там. Въпреки умората, сънят не идваше. Мислите му се връщаха към случилите се неща от предната нощ и ден. Питаше се какво ли се беше случило с Явуз Челик, дали не му бяха преписали неговата смърт, или ставаше въпрос за човека, когото пашата бе проснал на земята и се беше въргалял в кръвта. Скоро обаче Ибрахим се съгласи, че няма особена разлика, само въпросът за участта на Явуз Челик го караше да мисли за онази вечер.

Следващите дни се занизаха бавно и мъчително. Ибрахим беше непрекъснато притеснен и искаше възможно най-скоро да напусне това място, което толкова много приличаше на синагога, но блокадата на квартала оставаше, а точно пред входа беше поставен денонощен пост от заптиета. Сега вече на Ибрахим му стана ясно, че именно официалната турска власт в града и командирът на гарнизона бяха организирали нападението. Ибрахим виждаше как с присъствието си притеснява и стареца. Равинът не се оплакваше и нищо не казваше, но еничарът чувстваше, че му пречи на работата и ограничава свободата му. Освен това, бен Йохай осъзнаваше, че ако открият беглеца при него, той също щеше да пострада, а може би и цялото му семейство.

Така в спокойствие и почивка минаха няколко дни. Тъй като нищо не зависеше от него, Ибрахим се опитваше да си почива. Данаил ги посещаваше всеки ден, по едно и също време. Отначало той се плашеше от облечения като турчин еничар и се дърпаше, но с времето свикна и понеже Ибрахим си играеше с него, той се вкопчваше в крака му и чакаше поредната игра. Момчето много обичаше еничарът да го върти като на въртележка, държейки го само за ръцете или да го подхвърля високо, превъртайки го, а след това да го улавя в последния момент, миг преди да се удари в земята. Двамата станаха приятели, но въпреки това момчето с тънкото вратле и големите кръгли кафяви очи никога не му досаждаше.

В първия ден Ибрахим имаше подозрение относно момчето. Когато останаха сами, непрекъснато разпитваше Моше какво точно са си говорили.

- Момчето да не ме предаде? - попита Ибрахим. - Казахте ли му да мълчи?

Еничарът питаше, за да може евреинът да разбере и да обясни на момчето колко е важно да си мълчи.

- Един евреин никога няма да те предаде - каза равинът. - Ние държим на народа си и не се предаваме взаимно! - като каза това, старецът ехидно се усмихна. Ибрахим се намръщи.

- Чувал съм други работи - каза той. - Чувал съм, че блясъкът на златото замъглява разума на твоите сънародници и тогава те са способни на всичко, дори на предателство. Нали Юда Искариотски предаде Иса?

След като зададе въпроса си, Ибрахим сам се учуди на него. Не толкова на това, което попита, отколкото това, че го нарече Иса. Нарече Спасителя на човечеството, Бога на своите предци по начина, по който го наричаха мюсюлманите. Нима беше започнал да мисли като мюсюлманин? Нима вече се беше превърнал в последовател на Мохамед? Именно това учуди Ибрахим. Старецът също то гледаше учудено.

- Само християните ни обвиняват, че сме предали Йешуа. Ако беше християнин и го твърдеше нямаше да се учудя, но ти си мюсюлманин?

- Аз съм еничар - каза веднага Ибрахим.

Това като че ли обясни на равина въпроса, който Ибрахим беше задал.

- Християнин ли беше преди това? - попита Моше, а след това се притесни. Той беше чувал за фанатизма и суровостта на еничарите и се уплаши твърде личния въпрос да не ядоса младия мъж. Това обаче не се случи, затова скоро Моше продължи: - Християните наричат евреите предатели и ни мразят, че някога нашите предци разпънали Йешуа на кръста. Но в същото време пропускат факта, че този, когото те смятат за свой бог и Спасител, е изпратен на земята именно като евреин. Като евреи са изпратени и повечето пророци и светци. Евреи са били и учениците - апостолите на този, когото смятат за бог. Евреи са и тези, които написали Евангелията. И омразата, която повечето народи изпитват към нас, е заради ревност. Всички те ни завиждат и ако видиш някой, който мрази евреите и силно говори срещу нас, трябва да знаеш, че той със сигурност е евреин или поне има еврейска кръв. И така най-големият гонител на моя народ и създател на Инквизицията на Запад е бил наш сънародник. Той е бил от испанските евреи и се е наричал Торквемада.

Равинът говореше равно и се изразяваше с доста сложни думи и термини. Той напомняше на Ибрахим за учителя Йенишехирли Абдаллах ефенди. Но докато мавлянът имаше осанка и величествените маниери на голям учител, с отработени жестове и похвати, които да въздействат на много ученици, равинът говореше по-тихо, нямаше жестовете на мавляна, но пък си личеше неговата дълбочина, познания и ерудиция. Той понякога малко странно прескачаше от тема на тема или не завършваше изреченията си. Така обаче изглеждаше само за страничен наблюдател, който не може да мисли със скоростта на бен Йохай. Ибрахим разбра това след като отначало изпускаше мисълта и това му се струваше като липса на логика в думите на равина. Но постепенно започна да разбира думите, преходите и гениалността в разговорите. Равинът нямаше нищо против да разговаря с Ибрахим, въпреки че беше иноверец. Отначало той заговори, като гледаше внимателно еничара, за да разбере дали разбира думите му, но младият мъж поклати глава и подсказа на стареца, че разбира добре.

- Не знам дали ти е известно, но в трите учения богът, на когото се молят, е един и същ. Някога в света хората познавали истинското име на Бог, защото от времето на Адам хората познавали Бог и непрекъснато общували с него. Адам е този, когото вие наричате Адем - като каза това, равинът се сети, че Ибрахим някога е бил християнин, което означаваше, че знае кой е Адам. - Нали познаваш Библията? - попита след малко бен Йохай.

Ибрахим кимна утвърдително. Това явно задоволи евреина и той продължи:

- От Библията знаеш историята за това как хората се възгордели и се опитали да достигнат Бог, и да станат равни нему. Опитали като построят кула, да се извисят до небето. А спомняш ли си какво е било наказанието, което Йехова им изпратил?

Ибрахим много добре познаваше тази история.

- Разделил хората, като всеки народ започнал да говори на собствен език и така те престанали да се разбират.

- Да! Да! - каза равинът и прекъсна думите на еничара като че ли той говореше неща, които само отнемат от времето му. - Всъщност - продължи старецът - Бог отнел привилегията, която бил дал на хората да говорят на истинския език. Това бил езикът, на който той разговарял с Адам. И хората знаели как се произнася божието име на този език и всеки път, когато го произнасяли, те викали Бог. След възгордяването на човека, Бог прекъснал връзката между себе си и хората и те загубили знанието за истинското му име. Така хората в различните религии се молят и вярват в един и същи Бог, но дори не знаят това. Това е ирония и божие наказание. Религиите са различни и се мразят, а всъщност бо¬готворят един Бог.

Трябва да знаеш още нещо. Всъщност това е история, която не бива да се разбира само дословно. Древните са я разказвали. Всъщност тя се отнася за всеки човек поотделно. Всеки човек в определен момент се възгордява и в него се появява стремеж да се сравни с Бог. Тогава Бог отнема възможността му да го разбира. Или може би защото се възгордява, човек губи възможността да разбира Бог, да общува с него, а когато егото му е толкова голямо, той не може да се разбира и с останалите хора. Точно това разделя хората и отдалечава човека от Бог. Всъщност това показва историята за Вавилонската кула.

Ибрахим познаваше добре тази история, но сега я чуваше по различен начин. Струваше му се, че прозира истината и научава истинската история. Така разказана, историята обясняваше много неща, които иначе не можеше да си обясни. Всичко това го накара да изостри вниманието си и да слуша с голям интерес. Това явно допадна и на бен Йохай, който, насърчен по този начин, продължи:

- Нашите предци - левитите*, знаели, че Бог пожелал да скрие името си от хората, затова започнали да го наричат с имена, които описват проявленията на Бог. Така ние, за да запазим истинското име на Бог, сме започнали да го наричаме Йехова, Адонай, Саваот, Яхве.

*левити - свещенослужители в еврейските храмове от древността

Ибрахим си спомни, че преди години мавляна беше говорил на момчетата за същите неща. Той дори беше казал това, което всички посветени смятаха, че е истинското име на Бог - Елохим или Ел, Ил. Именно за това име се отнасяше една от Божите заповеди: “Не споменавай напразно името божие!” Това име на Бог арабите четели като Ал или Аллах.

- Ние, евреите, и нашите мъдреци и първосвещеници, сме запазили тайната за истинското име на Бог. Въпреки че другите народи ни откраднаха знанието за Бог, който пръв се откри именно на нас, единствено ние знаем истинското му име.

Ибрахим се чувстваше все по-несигурен. Все пак той започна да допуска, че името на Бог, което равините са запазили, е може би много по-специално от това, което мавляна им бе казал. Младостта и горещата кръв накараха младия еничар плахо и напипващо да попита:

- За Елохим, Ел ли говорите, учителю?

Думите на младия мъж оказаха потресаващо въздействие ефект върху стареца. В следващия момент той реагира така, все едно че бе ударен с тежък предмет. Той се сви, след това остана като зашеметен, без да помръдва. Ибрахим разбра, че беше уцелил точните думи и бен Йохай е имал предвид същите имена и знания, които имаше и мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Това беше първият път, когато Ибрахим видя какво представлява силата на думите и колко силно може да бъде знанието. Досега никога не му се беше случвало думите, които е изрекъл, да предизвикват толкова силна реакция и ефект върху човека, на когото са казани. Ибрахим беше потресен от това свое откритие. Явно точните думи можеха да бъдат не по-слабо оръжие от краката, ръцете и ятагана.

Мина доста време преди Моше да заговори. Той предпочиташе да се държи така, сякаш не е чул думите на младия еничар.

- Християните много обвиняват нас, евреите, но те не знаят истината за самото християнство - продължи да говори равинът. - Те не знаят, че отначало последователите на този, когото те наричат Христос и чието истинско име е било Йешуа бен Йосиф, са се наричали назаряни. Старо еврейско пророчество казвало, че именно в Назарет ще се роди следващият цар и спасител на Юдея. Именно за това наричали този Йешуа Назарянина, а себе си - назаряни. Те били най-обикновена юдейска секта, обрязвали се, посещавали юдейските синагоги и храмове и спазвали всички еврейски празници. По вяра били юдеи. В първите години по-големият брат на Йешуа - Яков, бил водач на сектата на назаряните, а по-късно бил наследен от по-малкия брат Юда.

Тук бен Йохай се усмихна ехидно и намигна съзаклятнически.

- Нали се досещаш, ако Йешуа е имал по-голям брат, какво става с легендата за непорочното зачатие на майка му Мария? Та брата на Йешуа се казвал Яков. Неговите приятели и последователи го наричали Справедливия. На него се подчинявал дори този, когото християните наричат апостол Петър и чието име е Симон. Именно това било истинското християнство. Братът на Йешуа описва Христос като нисък, набит мъж, с мургава кожа и права черна, четинеста коса и брада.

Но тук християните се сблъскали с един измамник, който всъщност създал религия, която няма почти нищо общо с думите на учителя от Назарет. Този измамник се наричал Савел от Tapс. Понеже семейството му се опитвали да изглеждат римляни, по римски тертип го наричали Павел. Християните го наричат апостол Павел. Та този измамник твърдял, че Исус му се явил по време на едно негово пътуване до Дамаск и му поверил мисия да изгради християнска църква. Назаряните веднага разбрали, че този Савел е самозванец. Явно обвинението го засегнало дълбоко, защото в посланията си той се защитавал горещо. Така Яков Справедливия го привикал да се покае в Йерусалимския храм.

Павел твърдял, че Йешуа е висок, рус, изпит, с дълга руса, начупена коса и руса брада. Така той създал нова религия, която нямала нищо общо с Йешуа. След като пристигнал в Йерусалим, Павел бил изправен на съд пред Яков, който му поискал сметка защо “обръща” хората във вярата в Христос, без да бъдат обрязвани и защо е обожествил брат му. И защо след като християнството, което било едно от стотиците еврейски секти, той искал да създаде нещо друго. На това Павел отговорил, че когато изнасял проповеди из Гърция и Мала Азия, много хора искали да приемат новата религия, но щом разбирали, че на другия ден трябва да се обрежат, никой не оставал.

Въпреки оправданията, Яков принудил Павел да се покае и му забранил да извращава завета на Йешуа бен Йосиф. След това го завел в Йерусалимския храм, където се събирали и назаряните, като част от голямото еврейско множество. Но в този момент от тълпата го припознали назаряни, които били чували как този самозванец проповядва и сочейки го с пръст, рекли: “Ето го този дето води в заблуждение другите след себе си!” След това се впускали над него като лъвове над антилопа. В този момент Савел се уплашил за живота си, побягнал и поискал помощ от римските войници, намиращи се наоколо. Оказало се, че въпреки че бил евреин, този същият Савел, а и целият му род били римски граждани, а римските войници били длъжни да оказват помощ на хората с римско гражданство по всяко време, независимо къде се намират. Така настъпил разрив между назаряните и тези, които застанали зад Павел. В следващите години те успели да унищожат назаряните и книгите им и ги обрекли на пълно забвение. За тази цел Павел използвал един простодушен бивш рибар от Галилея. Той бил достоен за уважение човек, но необразован и наивен. Наричал се Симон, но всички го наричали Петър. Именно той бил един от дванадесетте ученици на Йешуа. Днес християните ги наричат апостоли. Та Павел спомогнал за написването на четирите евангелия, познати днес на християните като Нов Завет.

Това е истината за християнството, която самите християни не знаят Така че когато християните ни критикуват, те говорят на базата на пропаганда, но не и на знания.

Бен Йохай сигурно мислеше, че Ибрахим още държи на старата си религия и затова му разказа всичко това.

Равинът и еничарът говореха непрекъснато за философия, история и религия. Разговорите със стареца доставяха удоволствие на Ибрахим и му напомняха за общуването с мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди и Явуз Челик.

- Ибрахим - каза една вечер старецът, след като вече бяха легнали и загасили светилника.

Еничарът мълчеше, но равинът беше сигурен, че го слуша и още не е заспал.

- Искам да те помоля нещо! - продължи старецът. - Утре при мен ще дойдат няколко мои приятели равини, с които провеждаме ежемесечни сбирки. Може ли да те помоля да се скриеш някъде и да изчакаш срещата ни да премине?

Това, което чуваше, не се хареса на Ибрахим, но нямаше друг избор. Знаеше, че всеки опит да се промени каквото й да е, можеше да предизвика подозрението на пазачите отвън, така че си замълча. Ибрахим беше българин и знаеше, че когато си на гости, трябва да се съобразяваш с привичките в дома, с обичаите и особеностите на домакина. Така че щеше да бъде проява на висше неуважение, ако си позволеше да се намесва. Все пак той се укриваше при бен Йохай, а не го държеше като заложник. Ибрахим знаеше, че ако равинът иска да го предаде, това щеше да е най-подходящият момент.

На другия ден още от сутринта младежът беше заключен от равина в двора на сградата. Ибрахим седеше, напичаше се на слънце и оглеждаше високите стени, които обгръщаха отвсякъде вътрешния двор. Чувството, че се намира в капан, в който сам бе влязъл, не го напускаше и се засилваше все повече и повече. Това го притесняваше и му пречеше да се отпусне и да се наслади на почивката и хубавото лятно слънце, което напичаше през дрехите му и затопляше костите му. По някое време любопитството му надделя. Ибрахим се приближи до вратата и погледна през пролуката. Опитваше се да види какво се случва вътре. Тъй като в помещението беше много по-тъмно, му беше трудно да различи каквото и да е, но поне дочуваше какво говорят мъжете вътре. Разговорът беше на език, който Ибрахим не разбираше.

След доста време, когато слънцето се скри зад една съседна сграда и сянка покри почти целия двор, Ибрахим започна да различава случващото се в помещението и въпреки че нищо не разбираше, все пак се опитваше да надзърне вътре.

Едва привечер бен Йохай отвори вратата и го пусна в помещението. След това еничарът хапна. Този път явно и мъжете бяха донесли храна, защото имаше обилни остатъци. Обилното ядене се отрази много добре на изгладнелия млад мъж. След като се засити, Ибрахим започна да разпитва равина за целта на срещата. Старецът, макар че беше видимо уморен, отговаряше на младия еничар.

- Учителю бен Йохай… - започна Ибрахим. Старецът много обичаше, когато младежът се обръщаше така към него. - За какво разговаряхте с вашите приятели?

- Това са високо уважавани равини. Събираме се и всеки път четем и обсъждаме различни части от еврейското учение.

Ибрахим продължаваше да пита и така разбра, че те са част от някаква древна, мистична секта. Бен Йохай се съгласи да разкрие всичко това на Ибрахим едва след като българинът му показа книгата, която вече толкова години го съпътстваше. Въпреки че не я беше чел цялата, в съзнанието на младежа се бяха запечатали едни думи на равина, които му направиха силно впечатление:

- Някога нашият патриарх Мойсей, на когото били дадени божествени думи и който единствен сред хората успял да чуе божествените думи на планината Синай, и след това да ги запише в божествените скрижали. Та той написал пет книги, които съставят Тората. Това е еврейската божествена книга. По-късно именно тези книги послужили като основа на това, което християните наричат Библия, а мюсюлманите - Коран.

Ибрахим вече беше забелязал, че старецът има някаква странна склонност мисълта му да подскача от идея на идея. Когато искаше да обясни нещо, той се опитваше преди това да разясни толкова много други неща, че накрая забравяше първоначалното нещо, което беше започнал да обяснява или тръгваше по мисълта, която при него беше разперена като рогата на елен и не се знаеше къде ще го отведе. Понякога се случваше бен Йохай толкова да говори, че сам да забрави за какво е започнал разговора и скоро Ибрахим осъзнаваше, че двамата вече говорят за съвсем друго нещо. И колкото по-интересна беше темата за стареца, толкова по-вероятно беше да се оплете в нишката на собствената си мисъл. Иначе мисълта на равина, въпреки възрастта му, беше ясна и изказана на висок стил.

В началото Ибрахим на няколко пъти се опитваше да го прекъсне и върне към първоначалната тема на разговора, но това само още повече объркваше равина, който забравяше докъде беше стигнал и така нишката неговата мисъл, по-тънка и от паяжина, се прекъсваше. След време Ибрахим се научи да следва бен Йохай и да го оставя да говори, но през цялото време се стремеше да запомни откъде беше тръгнал разговорът или какъв въпрос беше задал. И едва след като старецът свършеше безкрайните си отклонения и пояснения, отново го връщаше към началото. Ибрахим забеляза, че вместо да получи прост отговор на въпроса си, бен Йохай съумяваше да изгради цялостно пространствено описание и вътре в тази обемна мисловна картина се намираше отговорът. Всъщност старецът не даваше отговор, а само описваше нещата според себе си или според еврейското учение, а младият еничар сам трябваше да си отговори на въпроса.

Този начин на отговаряне отначало дразнеше и объркваше Ибрахим, но по-късно той свикна и дори започна да му става интересно.

Тази вечер разговорът беше за Адам.

- Днес с моите приятели разговаряхме за Адам - каза бен Йохай и погледна към Ибрахим, за да види какво впечатление ще предизвика това в него.

Тъй като еничарът остана с непроницаемо лице, старецът помисли, че или темата е абсолютно безинтересна за него, или нищо не е чувал за Адам. Всъщност Ибрахим не реагираше, защото се беше научил, че ако иска да научи повече, трябва да се прави на незаинтересован. Това предизвикваше стария равин да обяснява много, за да докаже на човека отсреща колко интересна и значима е темата. Историята за Адам беше много интересна за Ибрахим, затова той се държеше така.

Тактиката му подейства безотказно. Скоро старецът се впусна в пространни обяснения, като бурно жестикулираше, а Ибрахим седеше върху завивките, които му служеха за легло, и внимателно слушаше.

- Както е известно, когато нашите предци живеели в Египет и били роби на фараона, те възприели египетския език, но не забравяли и своя. Попаднал в двореца на фараона, Мойсей бил възпитан от египетските жреци и по-късно посветен от тях в древните тайни на египетската мъдрост, усвоявайки от тях способността да пише свещени книги и във всяка дума да влага тройно значение. Така той написал Петокнижието по системата на тайното египетско учение, което означава, че всяка дума има три значения: обикновено или материално; идейно или символично и тайно или езотерично.

Днес, а и в древността, моите сънародници не познавали методите за дешифриране на тайния смисъл. Те четели разказите само в обикновения, материален смисъл, докато другите две значения - символичното и езотеричното, се предавали от уста на уста и то предимно между посветени хора.

- Учителю, вие и вашите приятели посветени ли сте?

Бен Йохай замълча и наведе глава. Изглеждаше така сякаш е затруднен от въпроса, но всъщност старият равин се замисли доколко да посвети в знанията младия мюсюлманин. После поклати глава. Беше взел решението толкова важно за него.

- Да, аз и моите приятели сме малцината останали духовници, които предаваме това, което другите наричат кабала, което ще рече “устно предаване на тайни”. Ние сме равини и изучаваме Талмуда, но в същото време предаваме и запазваме скритото знание на Тората. В кабала ние намираме оная висша духовна наслада, за която жадуват душите ни. Според мен отделянето на Талмуда от кабала е неправилно и води до профанизиране на древната мъдрост. Защото знанието на Талмуда без кабала засища само ума, но не сърцето и душата.

Ибрахим беше сериозно заинтригуван.

- Учителю, ще ми разкажете ли повече за кабала?

- Бих ти разказал, но нашето учение се предава само на евреи и се пази в най-строга тайна, като не се изнася извън левитите. Нямам основание да те посвещавам в кабала - отговори бен Йохай.

- Но, учителю, аз не искам да ме посвещавате в някакви дълбоки тайни, разкажете ми само повърхностно.

- За тези древни знания не може да се разкаже отгоре-отгоре. Кабала е най-древното, скрито знание, завещано ни от самия Бог. Ти защо се интересуваш? - попита с интерес, но и с известно подозрение равинът.

Ибрахим се замисли. Той сам не можеше да си отговори. Откакто беше започнал да приема за себе си мисълта, че може би е Махди в него се бе събудил интерес към религиозните учения на другите народи.

- Аз съм бекташ! - отговори Ибрахим.

Бен Йохай или не знаеше кои са бекташите, или не беше особено впечатлен от това, защото не реагира по никакъв начин, а само каза:

- От кой народ си?

Ибрахим се учуди на въпроса. Не разбираше защо произходът му е от значение за равина, след като сектата, в която членуваше, не го впечатли. Все пак реши да опита.

- Българин съм!

- Българин!? - каза старецът видимо впечатлен.

Ибрахим го гледаше, но така и не разбра какво толкова го впечатли.

- А защо се криеш? От кого, защо те преследват? - за пръв път старецът си позволяваше да повдигне този въпрос. Все пак той го направи много тактично, опитвайки се да научи истината, но без да го обиди. Това отношение на равина накара Ибрахим да отговори.

- Не знам кой ме преследва и защо - призна си чистосърдечно младият мъж. - С моя учител бяхме тръгнали да изпълняваме духовна мисия, когато ни нападнаха.

Докато говореше, Ибрахим гледаше с широко отворени очи в мрака, а пред очите му се разиграха сцените от последната вечер, прекарана с учителя Явуз Челик. Какво ли беше станало с него? Спомни си мисията. Всъщност те бяха тръгнали да търсят забранения храм - Бейт ал-харам, към който ги бе насочил най-добрият ковач в света. Ал-Хадад искаше да му донесат последното парче метал - металът на Юга.

Ибрахим си припомняше всичко това и сякаш откриваше себе си. В последно време толкова много се беше вживял в това да се крие, че беше забравил защо го прави. Но сега започваше да чувства прозрение за всичко, което му се случваше. Той осъзна, че скоро, макар и сам, трябва да продължи пътуването си. Не знаеше точно какво трябва да предприеме и какво ще му се случи, но усети сила, която го подтикваше да продължи. Може би това беше съдбата. Почувства се като мажа прашинка в огромния вихър на предопреде-лението.

Леко помръдване в леглото на бен Йохай го накара да се върне към действителността. Поради глупост, от младостта си или просто да накара стария равин да говори, а може би за да го впечатли, изведнъж той се чу да казва.

- Аз съм Махди.

Думите, които каза, го стресна. За пръв път изричаше тези думи. Въпреки че ги произнесе тихо, почти шепнешком, те го разтърсиха. Явно те направиха впечатление и на стареца, защото изведнъж той застина, Отначало Ибрахим се надяваше, че равинът не е чул думите му, но по реакцията му разбра, че не е така.

- Ти си Махди?! - попита след малко старецът.

Във въпроса му нямаше толкова питане или изненада, по-скоро той представляваше нещо като констатация. Ибрахим очакваше старецът, а и всеки, който чуе, че той е Последният спасител на човечеството и създател на последното духовно учение, изпратено от Бог, да подложи на съмнение това твърдение. Това обаче не се случи. Старецът, явно без колебание и съмнение, беше приел думите му.

- Ти си Махди?! Това обяснява всичко - говореше на себе си бен Йохай, замислен дълбоко.

Изведнъж Ибрахим изпита силно желание да се оправдае. Всъщност той сам още не беше убеден, че е Махди. Дори изпита съжаление, че Явуз Челик и мавляна Абдаллах ефенди го бяха накарали да мисли, че може би е Махди.

Настъпи тежко, дълго мълчание. За да го прекъсне, Ибрахим реши да изпита бен Йохай.

- Учителю, какво знаете за Махди?

- Знам какво смятат мюсюлманите за него - отговори равинът. - Според мен това ще бъде още един от божиите пророци, каквито са били Мойсей, Ной, Аврам, Исак, Илия и много други. Този, когото християните погрешно наричали Син Божи - Христос, а също и Мохамед, също били пророци. Ние, евреите, сме получили толкова много пратеници от Бог, че вече не им отдаваме толкова голямо значение, както е при арабите. Според мен Махди ще бъде още един от пророците.

- А учителю, мислите ли, че Махди ще бъде последният пратеник на Бог сред хората?

- Знам идеята на арабите. Чувал съм тяхното мнение, че Мохамед е последният пророк, човекът, който ще сложи край на божиите писания и божиите учения. Те смятат, че той слага край на голямата свещена книга, диктувана на хората лично от Бог.

- Да, ал-Инджил.

- Да, така я наричат. Християните я наричат Библия, а ние -Талмуд или Тора. Шиитите смятат, че Махди ще бъде последният изключителен пратеник на Бог. Според тях той не само ще сложи печат на свещената книга и след него няма да има повече религии, защото той ще посочи истинния път към Бог, а когато дойде Махди на земята, светът ще се разпадне. И всички светове ще се разпаднат. А Бог ще се върне към първичното си състояние на съвършенство и покой, в което няма да има тленност. И ще настъпи Съдният ден, в който ще изчезнат всички светове. Това е истинското божествено състояние, защото има ли материя, има крайност и несъвършенство.

Ибрахим изведнъж поиска да се намеси:

- Но, учителю, нали именно ние - хората, материята, сме тези, които даваме възможност на Бог да се самоусъвършенства и самоопределя? Нали ние му осигуряваме възможността той да живее?

Ибрахим беше учуден от думите, които каза. Всичко това водеше само към един извод и той го произнесе:

- Нали ние - хората, материята, сме животът на Бог?

Бен Йохай чу думите му, но въобще не беше впечатлен от тях. Той продължи да говори:

- Защо му е на Бог самоусъвършенстване? Та той, в първичното си състояние, по начало е съвършен. Той е в покой, изпълва Всичко. Всичко е Той! Това е Бог! Ние не сме самоусъвършенстваща се част, както ти твърдеше. Ние сме болест, изтръгнала Бог от истинското му божествено състояние. Ние сме кър-лежи, които смучат от неговата кръв и го карат да страда.

Ибрахим не искаше да противоречи на много по-стария и много повече чел от него човек, но в думите, които той казваше, имаше противоречие и младежът, следвайки пламенната си кръв, отговори:

- Но, учителю, в думите ви има противоречие!

Бен Йохай застина. Явно думите на Ибрахим стигнаха до него и сега той очакваше как ще продължи младежът. Кръвта на българина кипеше. По същия начин той се чувстваше и по време на битка. Никога не беше очаквал, че един разговор може да събуди у него такива страсти. Ибрахим разбра, че спорът може да е битка и хората да се нападат, отбраняват и нараняват с думи. И в този момент осъзна, че битката с оръжие започва, когато аргументите от словесните битки привършат. В битката с думи той беше много по-слаб от стария равин, но страстта на разговора го бе обзела и не можеше да замълчи. Затова продължи:

- Ако Бог е всесилен, всевиждащ, ако в съвършеното му състояние няма бъдеще и минало и ако той знае всичко, тогава как е допуснал нашето съществуване? Та нали ние не можем да съществуваме без неговото одобрение? Нали, ако сме болест, той може да ни унищожи на мига, с една мисъл, жест или махване на ръка? Нали така, учителю?

Ибрахим питаше, но беше видно, че бен Йохай няма намерение да отговаря. Той знаеше, че съгласиш ли се с доводите на опонент в разговор, без да поставиш предварителни условия, това означава да тръгнеш към своя крах в словесната битка. Затова бен Йохай мълчеше.

Скоро българинът разбра, че старецът няма намерение да говори и затова продължи. Той бързаше да се изкаже, докато мисълта все още беше ясна в главата му.

- Щом съществуваме, значи сме нужни на Бог. Бог е добър, най-мъдър, всесилен, всевиждащ и вечен, така че ние не можем да бъдем лоши. Няма откъде да бъдем лоши. Ние сме деца на Бог и плът от неговата плът. Как може да сме лоши?

Това, което каза, Ибрахим не го мислеше в началото, но самите думи го отведоха до този извод. Сега това му се струваше единственият правилен извод. Учуди се сам на себе си. Как досега не беше стигнал до тези заключе-ния? Едва сега осъзна, че това, което говори, е смесица между всичко, което беше чувал и знаеше от детството си, от християнските книги, разговорите с Инокентий, от Корана и разговорите с мавляна и Явуз Челик. Но не малка част от думите му бяха и от еретичната книга, която носеше през цялото време със себе си. Това откритие го накара да се притесни. Нима наистина в главата му по този странен начин се бяха смесили ерес, християнство, ислям и бекташи? Ибрахим изпита притеснение и чувство на вина. Въпреки това той не можеше да спре ума си, който като мелница се бе завъртял и сега раждаше мисли и идеи:

- Това, че съществуваме, означава, че сме нужни. Иначе просто ше да ни има. Ако вие твърдите, че нас ни има, но Бог не ни иска, това означава да отстоявате мнението, че ние сме по-силни от Бог. Това е все едно да смятате, че ние сме враговете на Бог, неговият противник - Сатаната, Дявола или ал-Шейтан. Нима мислите, че ние сме противник на Бог? Нима ни слагате толкова високо? А ако сме враговете божия и все още сме живи, значи в момента ние удържаме победа над Бог!

Йбрахим не можеше да издържи повече на силните думи, които изричаше. Гласът му се огъна под тежестта на тези думи и последното изречение той почти го изстена.

- Но, учителю, това е богохулство!

След тези думи младият еничар се почувства напълно изтощен, спря да говори, а в главата му не беше останала нито една мисъл. Той се оглеждаше в мрака. Беше уплашен от собствените си думи. Изпита усещането, че Бог присъства някъде в мрака. Ибрахим знаеше, че е отишъл твърде далеч в думите си и ако имаше Бог, който ги чува, имаше пълното право веднага да го порази. Затова младежът стоеше, оглеждаше се тревожно и очакваше божието възмездие. Мракът беше толкова гъст и тишината толкова пълна, че Ибрахим леко се сви. Той знаеше, че точно преди буря е най-голямото затишие. Това очакване се проточи дълго. Той почти беше забравил за присъствието на бен Йохай в помещението. Когато старецът заговори, силна тръпка от изненада разтърси тялото на уплашения мъж.

- Мюсюлманите смятат, че Махди ще се появи като лъв, а светът ще се разпада под нозете му. И никой смъртен няма да има силата да го погледне в очите, а гласът му ще убие всеки дръзнал да го чуе. Гласът му ще звучи като лъвски рев и никой няма да може да го разбере. Но всички ще треперят пред него и целият свят ще чуе гласа му.

След като каза всичко това, бен Йохай замълча. След малко попита:

- От къде знаеш, че си Махди? Кой ти каза това?

Ибрахим вече горещо съжаляваше, че въобще бе споменал на стареца за Махди. Любопитството и глупостта му го бяха подвели. Отначало се надяваше, че равинът няма да знае за Махди, но явно той прекрасно бе запознат и с другите религии. Какво трябваше да отговори на равина? Откъде знаеше, че е Махди? Самият той беше ли сигурен, че е Махди?

Тези въпроси започнаха да измъчват Ибрахим. Той сам не знаеше какво да мисли, затова реши да мълчи. Нямаше какво да каже на бен Йохай. Тъй като почувства, че младежът няма да отговори, равинът помълча известно време, а след това заговори. Като чу думите му, Ибрахим разбра, че старецът му се е доверил. Нещо в думите му го беше накарало да му разкрие тайни, които иначе никога не би му разказал.

- Кабала е древно знание, което моят народ е предавал от уста на уста от хилядолетия. В кабала са заложени скрити и недостъпни за обикновените хора знания за произхода и строежа на Вселената и Бог, за сътворението и за това какво представлява човешкото същество. На практика това знание използва буквите от нашата еврейска азбука и числовите им стойности. Ние разглеждаме писменото слово и буквите като дейни сили. Именно те са начинът да проникнем в тайните на божеството. Някои учени, които отчасти са били запознати с кабала, са я определяли като математика на човешката мисъл, алгебра на вярата. Според тях тя обяснява всички свойства на душата като уравнение, което определя неизвестното и дава на идеите отчетливата и строга точност на числата. Гласът на бен Йохай се извиси. По всичко си личеше, че това, което говори, му е познато и е негова страст, смисъл на живота му. Ибрахим не го виждаше в мрака, но чувстваше силата и страстта, с която говореше. На младия еничар му беше много интересно, затова се намести удобно, облегна гръб на стената и се заслуша.

- Без вяра, науката събужда съмнение - продължи да говори с равния си глас бен Йохай. - Без наука, вярата води към предразсъдъци. Едва когато се слеят тези двете, стават достоверни.

Думите на стареца малко объркаха еничара и докато той се опитваше да ги проумее, бен Йохай продължи:

- Същността на кабала се състои в това да проникне в тайните на света, живота и смъртта, да обясни скритата страна на битието и небитието посредством десетте творчески сили, наречени сефироти и да обясни на човека, че всичко съществуващо в света, в който ние се раждаме, живеем и умираме е продукт на един висш творец, който е над всички същества и всяка мисъл. Той е неограничен. Той е същността на съвършенството, неограничаващ се във време и пространство или както ние го наричаме - “Ен Соф”, който включва в себе си плана на сътворението във всички времена и пространства.

Ибрахим мълчеше и слушаше. Колкото повече време минаваше, толкова повече съжаляваше, че няма как да записва мъдрите думи на стареца. Те описваха света и същността на Бог по един интересен и неочакван за него начин. Би било много ценно, ако можеше да запише тези думи. Ибрахим напипа в тъмното книгата, която винаги носеше със себе си. В нея все още имаше празни места и той си представи как биха стояли изписани думите на бен Йохай там, но скоро пак се върна към думите на равина. Продължи да държи книгата в ръце. Докосваше приятната кожа на корицата, милваше изпъкналостта на обкова и украсата. Книгата като че ли излъчваше някаква сила и го успокояваше. Така той, Книгата в ръцете, продължи да слуша.

- От всичко това следва заключението, че светът не е създаден случайно. Безспорно е, че някой го е създал и наредил по този начин и ние виждаме неговото отражение във всеки детайл в природата. При това положение логично е всеки да се запита: Кой е създателят, кой е архитектът на този свят? Трябва да има създател на всичко това, защото от нищо нещо не може да се създаде.

В центъра на кабала стои учението за “Ен Соф” - Бог - тази безкрайна, неограничена субстанция, на която не бива да се приписват никакви атрибути. Той може да бъде определен само отрицателно. Всяко позитивно определение на неговото същество няма да е точно. Нему не могат да бъдат приписвани понятия като воля, намерение, мисъл, слово, действие и прочие, нито пък развитие и прием, тъй като той няма никакви граници. Ние, хората, сме крайни и затова определяме Бог само чрез себе си. Така той може да се определи само като наше отрицание. Затова казваме, че Бог е безкраен.

Във връзка с тази идея за Бог изниква сложният въпрос за творенията. Ако Бог е “Ен Соф”, тоест, ако нищо не съществува вън от Бога, то възниква въпросът: Как може да се обясни произходът на всемира, тъй като той не може да бъде мислим като предсъществуващата реалност или първична субстанция, защото нищо не съществува вън от него? Сътворението на всемира в определен момент от времето предполага промяна в намеренията на божеството, вследствие на което се налага той да премине от нетворящо състояние в творящо. Следователно за “Ен Соф” е немислимо никакво изменение. Но такова изменение, такава промяна в намеренията на твореца е допустима. Тя би се явила като резултат от причини, обуславящи направлението на неговата Божествена воля. Пита се тогава как след всичко това той може да даде начало на материалния мир, съставен, както е известно, от разнородни елементи, без да се намират в него каквито и да е отношения, съответстващи на телесния и материалния мир? Не по-малко загадъчен е и проблемът за съществуването на злото в света, което, както всичко останало, трябва да има своето начало от бога. Но как може. Бог, който е абсолютното съвършенство, да причинява зло?

- Учителю - обади се Ибрахим, - аз имам една книга, в която се говори, че Бог не е добър, а е лош по начало, какъвто е и светът, който е сътворил.

- В коя книга пише така? - попита заинтересован старецът.

- Ей в тая! - каза Ибрахим и подаде книгата в посоката откъдето идваше гласът на равина. Той я почувства и я пое.

- Утре можеш ли да ми почетеш от нея? - каза той.

- Разбира се, учителю, но вие сега продължете да ми разказвате за кабала! Извинете, че ви прекъснах!

Старецът се забави малко и скоро продължи, - С учението за първоначалната воля ние се опитваме да разясним всички възникнали въпроси относно творението и провидението. Според кабала сътворението на света не е довело до никаква промяна в първопричината, тъй като преходът от потенциалното състояние на света в реално вече е бил приключен в първоначалната воля.

Тук възниква още един въпрос: Как е възможно от абсолютната, не- разложима и неограничена първопричина да произлязат ограничения в състоянието на елементите, които ние намираме във всемира? По този въпрос нашите капацитети са създали теорията за самосъкращенията (цимщум), посредством която се обяснява преходът от безкрайното в крайното. Явленията, които ни заобикалят, не са нищо друго освен ограничение на онова, което първоначално е било безкрайно и следователно само по себе си е нечувстващо и невиждащо. Поради това, че безкрайното не може да се обозре, нито пък да се усети, “Ен Соф” според нас е ограничил сам себе си, за да може да остави “свободно място” за всемира.

Нашето учение признава съществуването на три свята: духовен, астрален и физически. Представител на първия е духът, на втория - енергията или силата, на третия - материята. Началото на енергията е духът, а енергията се проявява в материята, която я раздвижва. За нас постижимия от нашите сетива свят е материалният или физическият. Следователно двата полюса на кабала са духът и материята, между които съществуват много междинни системи. В духовния свят съществуват само идеите или принципите на предметите. Тези принципи до физическото им реализиране се намират в невидимо, нереално състояние. За да се осъществи реализирането на духа или принципа на предмета, трябва да се създаде астрално тяло.

Човекът се развива в духовното поле, но няма съмнение, че зад първото духовно поле се намират други духовни сфери, до които човек трябва да се издигне, усъвършенствайки се постоянно. Тъй като законът на Бог по аналогия прониква в цялата природа, според кабала човекът всъщност представлява най-висшето същество, което стои като венец над всички творения. Устройството на физическото човешко тяло е построено съгласно дълбоките тайни на най-висшите мъдрости.

Тук бен Йохай извиси глас. Явно темата, за която говореше, го караше да се вълнува. Ибрахим се опитваше не толкова да вникне в думите на стареца, колкото да ги запомни. Бен Йохай продължаваше да говори:

- Човекът, това не е материята, както повечето хора смятат и възприемат себе си. Човекът е душа, а нейната обвивка - тялото, е външно одеяние, което скрива душевната същност. Човекът е съставен от трите главни елемента: дух, душа и материя. Тези три елемента съответстват на трите свята - духовен, астрален и материален. Към първия принадлежат чистият разум и висшите духовни понятия и подбуди. Към втория - разумът, чувствата и желанията. Към третия - физическото тяло.

Изведнъж бен Йохай се раздвижи.

- Искаш ли да ти нарисувам как според кабала изглежда човекът?

- Не, учителю, не си правете труда! Опишете ми го с думи!

Така бен Йохай продължи да говори и явно си помагаше и с ръце, защото Ибрахим чуваше как се движи.

- Ако изразим елементите, съставящи човека, с три кръга, разположени един под друг отвесно, пресичащи се в своите центрове ще се получи схема, в която всеки един по-долен кръг прониква в по-горния.

Първият кръг - духовното поле, съответства на “Ен Соф” в човека. Той е духът. Вторият кръг - астралното поле, съответства на човешката душа. Третият кръг - физическото поле, съответства на природата в човека - това е тялото. Всички тези кръгове са включени в един общ, изразяващ волята на човека. Това показва, че волята принадлежи към същността на човека и обединява всички елементи.

От всичко, което ти казах до тук, следва, че човек с чист дух, извлича от трите свята есенция, която всички ние наричаме душа. Всеки човек притежава три големи сили: воля или божествен дух, мъдрост - любов или жив дух и най-накрая - дейност.

Астралният свят - светът на силите, служи за отражение на божествения или умствения свят, светът на мислите. Кабала утвърждава, че думата или словото като отражение на идеята е основата на всичко създадено, като източник на всички сили. И понеже думите се разчленяват на букви, на всяка буква е присъща известна сила, а еврейската азбука е създадена точно по законите на мирознанието. Това става възможно като се комбинират буквите и се образува дума. Така може да се влияе на астралния свят и да се произвеждат желани явления.

Бен Йохай се замисли за миг, а после с по-остър тон попипа:

- Ти нали каза, че си българин?

Ибрахим се учуди на този въпрос, но отговори:

- Да, българин съм!

- А знаеш ли нещо за своя народ? - попита старецът.

Ибрахим все повече се учудваше, че евреинът беше чувал за българите. Като гледаше как живее старецът, се съмняваше, че някога въобще е излизал от Йерусалим, а може би дори и от тази стара синагога, превърната сега в помещение за живеене.

- Нищо ли не знаеш за българите? - попита отново бен Йохай.

Ибрахим не знаеше какво да отговори. Той смяташе, че българите са народ, който винаги е бил рая. Доколкото знаеше, от векове бяха подчинени на османските турци. По-късно от думите на Явуз Челик бе разбрал, че пашата знае за българите повече, отколкото самите българи знаят за себе си. Сега Ибрахим наостри уши. Той искаше да научи нещо повече за своя народ.

Старецът продължаваше да говори, а младият мъж попиваше всяка негова дума.

- Някога един до друг живели два народа. Само на тях Бог дал възможност да познават същността му. Всичко това станало на място, което се намирало отвъд река Ефрат. Нашият народ живял там и затова ни наричали юдеи, което означава “хора отвъд реката”. Мисията на юдеите била да предадат знанието за Бог чрез словото. Именно затова най-ценното нещо, което левитите - нашите първожреци, са притежавали били скрижалите. Това са каменни плочи, върху които били изсечени заповедите, заветът даден на Мойсей лично от Бог на върха на Синайската планина. Скрижалите се съхранявали в кивота и винаги са били най-строго пазената тайна. Мисията на юдеите винаги е била да съхраняват писменото знание за Бог. Именно затова нашите свещени книги са в основата на свещените книги и на християните, и на мюсюлманите. Това е една от най-важните мисии на моя народ. Всички вие сте свикнали да мислите за скрижалите само като за Десетте божи заповеди, защото така е записано във вашата Библия. Аз знам, че скрижалите били много повече текстове и книги и всички те били изпратени от Бог. ”Божи заповеди” бил по-скоро етикет, с които знаещите ги наричали. По-късно Тората, Коранът и Библията били създадени, за да попълнят липсващите свещени текстове. Но трябва да знаеш още нещо, освен евреите, отвъд реката живеел още един народ, който също получил божието благоволение. Това били българите.

Ибрахим зяпна от учудване. Отначало не можа да разбере дали чува добре, но после проумя, че именно това казва равинът. Досега не беше чувал, че евреи и българи са живели един до друг някъде отвъд Месопотамия. Не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да повярва, че бен Йохай говори по този начин за неговия народ.

- На българите Бог дал възможността да го опознаят интуитивно чрез Духа, за разлика от нас, на които било дадено писменото слово. Ако ние Предаваме и пазим думите на Бог, вие сте запазили и съхранили неговия дух - като каза това, равинът замълча сякаш да даде време на момчето да осъзнае думите.

- Ибрахим, да не спиш? - попита той по някое време.

- Не, учителю! Как бих могъл да заспя в такъв момент? Ако не сте много уморен, бих ви помолил да продължите!

Старецът помълча още известно време. Ибрахим си помисли, че се чуди дали да продължи. Все пак целият ден той беше разговарял с приятелите си кабалисти, а сега цяла нощ, без прекъсване, говореше с него. Всъщност бен Йохай се чудеше как да продължи по нататък разговора и какво да разкаже на младия еничар.

След това той стана и скоро Ибрахим го чу, че се опитва да запали огън. Скоро мракът в стаята се разсея и младият еничар видя бен Йохай, носещ светилник. Той се приближи до масата, внимателно я разчисти, като преместваше някакви навити пергаменти и листове от древен папирус. Ибрахим беше виждал папируси още от времето, когато беше в Араповския манастир. Най-голямо внимание бен Йохай отдели на някакъв голям свитък, който се развиваше от дебела дървена тояга и докато се четеше, се пренавиваше на друга такава тояга с топки от двете страни. Бен Йохай внимателно пренави папируса и го постави в специална дървена поставка. Тя беше висока до гърдите на стария равин. Ибрахим дълго се беше чудил за какво точно служи дървеният постамент и едва сега разбра.

След като разчисти масата, бен Йохай извика Ибрахим при себе си. Българинът се приближи до стареца, като продължаваше да държи еретичната книга. Равинът я видя, пое я от Ибрахим и я отвори. Буквите, с които бе написана, му бяха непознати и той помоли младежа да му почете малко от нея.

Ибрахим четеше, а бен Йохай слушаше и беше сериозно заинтригуван от еретичните слова.

- Тази книга българска ли е? - попита най-накрая равинът.

- Да, учителю, българска е и е написана на български.

- Не знаех, че някога християните са достигнали до такива прозрения!

- Тези книги са забранени - отговори Ибрахим. - Те се пазят в тайна и никой не знае за тях!

- Има ли още такива книги там откъдето е тази? - попита старецът със странен блясък в очите. Явно, въпреки че беше над материалните неща, не можеше да се стърпи пред знанието и възможността да попадне в помещение с толкова много ценни и непознати за него книги. Всич¬ко това толкова възбуди въображението на стареца, че събуди неговата страст към скритите знания.

Ибрахим чистосърдечно разказа на бен Йохай всичко за Араповския манастир, за скрипторията и книгите. Опита се да си спомни всичко, което Инокентий му бе разказвал и това, което беше преживял през нощните посещения в манастирската скриптория. По настояване на бен Йохай Ибрахим особено подробно описа тайното помещение в скрипторията и книгите. Очите на стария равин трескаво горяха, докато слушаше. Въображението на стареца се беше развихрило и рисуваше пред очите му примамливи картини.

Когато любопитството на равина се засити, а очите на Ибрахим се умориха от четене и изчерпа всичко, което имаше да разказва, бен Йохай се наведе над разтворената българска книга и започна да разказва всичко, което знаеше или поне бе решил да му каже.

Бен Иохай говори почти цяла нощ и описа на Ибрахим почти всичко за кабала. Младият мъж слушаше с голямо внимание, а умората и сънят бягаха от очите му. Той помоли равинът да пише направо в книгата, за да не се загубят тези ценни знания.

- Древното еврейско писмо е изразено само от съгласни букви. Външната, материална част на библията, се състои от разбиране на съгласните букви с помощта на йероглифи. Съгласните букви са субстанцията, те са нетленното и непроменящо се и изразяват същността на Бог. Затова ние пишем само с това, което е сигурно и непроменящо се. А гласните букви са действието, промяната, те са тленното. И така например, когато пишеш със съгласни букви и слагаш между тях гласните, се образува дума, но тя е нестабилна. Тъй като в нея има движение и променлива, тя може да се разпадне и да промени значението си. Древните евреи са пишели, като изписвали само съгласните букви. Така написаното остава вечно. И всеки, който седне да чете, тъй като носи със себе си тленното и променливото, сам избира кои гласни да слага, според това какъв човек е, колко знае и докъде е посветен. Така един и същ текст в нашите свещени книги може да се чете по различен начин. Ето, например думата одър се състои от съгласните “д” и “р” и гласните “о” и “ъ”. Изписана по древния начин, би изглеждала така - и старецът написа “др”. - Като “одър” може да я прочете само посветен в тайните на кабала. Но същата тази дума може да се прочете и като: диря, дере, дар, а може и като едър или удря.

Когато се чете петокнижието на еврейски, често се среща в една и съща дума да има по някоя буква повече или по-малко, а понякога една буква бива поставена вместо друга или най-сетне някоя буква е поставена вместо в края на думите в средата и обратно.

Колкото повече и по-внимателно слушаше Ибрахим, толкова повече се объркваше. Въпреки това се опитваше, без да губи концентрация на вниманието си, да слуша и да вниква в думите на мъдрия равин. Ибрахим беше разбрал, че за да достигнеш до някакво разбиране и истина, трябва да имаш търпението да слушаш и да четеш, без да се отказваш, когато ти стане скучно или мозъкът ти откаже да проумее нещо. Търпението - е не по-малко важно за човека на знанието, отколкото за воина. Да бъде търпелив, да слуша и чете дори когато вече не му се искаше, Ибрахим се беше научил докато слушаше лекциите на мавляна и четеше книгата, върху чиито страници сега пишеха. Отначало книгата му се беше сторила сложна и неразбираема, но чрез упоритост и воля се беше връщал стотици пъти да чете един и същ текст, докато не го разбере. Тогава бе открил, че има книги, които колкото и да ги четеш, винаги от¬криваш нещо ново в тях и винаги ги разбираш по различен начин, според нивото, до което си достигнал.

Ибрахим беше концентриран и въпреки че не разбираше всичко, слушаше внимателно и се опитваше да разшифрова думите и смисъла на това, което старецът говореше. Когато не му беше ясно, си позволяваше да го прекъсва и пита. Въпросите, които задаваше младият еничар, убеждаваха стареца, че българинът се опитва да разбере и да вникне в това, което говори.

След малко Бен Йохай започна да обяснява и да записва за числата. Кабала, освен с буквите, боравеше и с числата.

- В самото начало, някога преди всичко останало, е имало Нищо. Тази празнота или място се бележи с цифрата нула. Нулата сама по себе си е липсата на Бог, но в същото време тя е съставна част, пространството, където Бог може да се реализира. Нулата е покой, празнина, липса на движение. Всъщност Нулата е божествената, застинала, съвършена и вечна същност на Бог. Пове-чето хора наричат Бог именно тази иманентна предсъществуваща същност. Ако съществуваше само нулата, това означава, че Бог е съвършен, вечен, безкраен в едно състояние и съществува сам за себе си. Но бидейки в това състояние, той не би съществувал, защото съществуване и реализация има само когато един обект започне да влияе на заобикалящото го. Ако Бог беше в състояние Нула, нямаше да съществува, защото неговото съществуване нямаше да има значение за никой друг, освен за него самия. Той започва да съществува едва когато има създадено нещо друго и някой друг. Този някой, когото можем да наречем Наблюдател или субект, всъщност представлява единицата. Така обективното не би могло да съществува, без да има субект, който да осмисли и определи съществуването му. Единицата - субектът, е материята, променливата компонента. Дълго време хората са смятали, че трябва да променят и усъвършенстват материята (Единицата) и да се прекланят пред Нулата. Това не е нужно. Всъщност Нулата и Единицата са напълно равностойни и нужни. Единицата, колкото и да е малка, грешна и несъвършена, е толкова важна, колкото и Нулата. Тоест човек е точно толкова значим и важен, колкото и Бог. И всякакво подценяване на човека е грешно, както и прекланянето пред Бог няма да свърши работа. Но Единицата, освен че осмисля Нулата, я унищожава. И след като вече съществува материята, не могат да съществуват съвършенство, покой и Бог. Така обективното не би могло да съществува, без да има субект, който да осмисли и определи съществуването му Но съществува ли субект, вече Бог не е такъв, какъвто би бил, без човека и материята.

След като съществува Единица, вече започва да съществува и Двойката. Числото Две изразява дуалността на света, това са категориите добро и зло, черно и бяло и т.н. Много учени смятат, че Две произтича от Едно. Всъщност двете започват да съществуват едновременно*.

Дори боговете могат да се разделят на две: добри и лоши, Бог и Сатана, Христос и Антихрист, Ариман и Ахура Мазда и този, когото самите те нарекли Единния Бог, той е Нулата. А ето имената, с които е назоваван: Бог Отец при християните, Аллах при мюсюлманите, при евреите - Елохим, Ен Соф, Яхва, Адонай, Йехова и др.

Много учени, особено в древна Персия, са се опитвали да разделят целия свят на две крайности. Те сгрешили само в това, че се опитвали да забравят Нулата и Единицата, а издигнали Двойката в култ. Но всъщност, ако се замислиш, ще разбереш, че Нулата, Единицата и Двойката могат да опишат целия свят, всичко съществуващо. Ето това е тройката.

Тройката е всичко. Тя е многото, разнообразието в цялото му великолепие. Тройката е равна и напълно идентична с четворката, петицата и т.н.

Откакто бен Йохай говореше за цифрите, Ибрахим изпитваше силно притеснение и не успяваше да разбере почти нищо. Сега, когато имаше миг покой, той го използва, за да почине. За съжаление това продължи твърде кратко. Скоро равинът продължи:

- Схвана ли, че докато говорех за Нулата и Единицата, се получи противоречие?

Ибрахим наистина бе забелязал противоречието, че без човек и материя Бог не може да съществува, а съществуването на материята и конкретно човек унищожава възможността Бог да съществува. Затова той, оживявайки се, каза:

- Да, учителю, схванах противоречието!

Бен Йохай помълча още малко, след което строго заговори:

- Всъщност Бог като Нула не може да съществува. Истинският, съществуващ Бог, при условие че ние съществуваме, не може да бъде Нула, След като има материя, Бог вече не е Нула, а Десетка (Едно и Нула едновременно). Всъщност Десетката е Истинският съществуващ Бог. Бог, който включва в себе си Съвършеното (Нулата) и променящото се (Единицата). Това е Бог В него неща-та имат място, той се самоусъвършенства чрез хората, но в същото време съдържа и съвършенството. Той може да съществува и е Единен, Вечен, не чрез Нулата, а чрез Баланса и Хармонията между Нулата и Единицата. Това е Богът на Десетката.

*бележка на автора - представените идеи в тази част на книгата са разработка на автора върху кабала

Ако внимаваш в думите ми, ще разбереш много неща за Бог - каза Бен Йохай и погледна строго Ибрахим.

На Ибрахим не му беше лесно, научаваше много нови, непознати неща, а някои от идеите на равина бяха твърде образни, за да може да ги обхване в пълнота и дълбочина.

- Дълго време между учените кабалисти е имало спор кой е истинският Бог - този на Нулата или на Десетката. Привържениците на Нулата са казвали, че истинският Бог е този на покоя, съвършенството, вечното заставане. Те твърдят, че Бог, който има материална, променяща се част, не би могъл да бъде постоянен и устойчив. Той би се променял и не би бил истински Бог, защото ще е зависим от променящата се част. Цялото развитие на всичко това ще продължи, докато един ден Единицата не завърши своето пътуване и не престане да съществува, постигайки това съвършенство, към което се стреми и по този начин, сливайки се с Нулата. Така че един ден всичко ще се върне в онова състояние, от което е започнало - Нулата.

А може това пътешествие никога да не завърши.

Навън беше започнало да се развиделява. Ибрахим се почувства изморен. Клепачите му натежаха. Бен Иохай като че ли разбра това, духна пламъка на светилника и двамата си легнаха.

В следващите дни равинът продължи да запознава Ибрахим с кабала. Момчето им носеше храна всеки ден. На няколко пъти младият еничар надзърташе през вратата, но с учудване откриваше, че стражевият все още стои на пост. Постовете се сменяха и стояха на улицата денонощно. Ибрахим знаеше, че е в капан, затова се спотайваше и за да не мисли за ситуацията, в която сам се бе поставил, се отдаваше на заниманията си с кабала. Съдбата му беше дала тази възможност и той се възползва по най-добрия начин от времето, което Бог му бе отредил.

От всичките си разговори с мъдри мъже Ибрахим беше забелязал, че винаги се стига до няколко важни въпроса, чието изясняване определяше нивото на познанията им. Това бяха въпросите за същността на Бог, за смисъла на човешкия живот, за Сътворението, за свободната воля и предопределението.

Доколкото младият еничар можеше да разбере това, което говореше бен Йохай, бе на не по-ниско ниво от думите на мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Друг един ден бен Йохай, без никаква провокация, започна да говори:

- Според кабала всеки човек може да освободи душата си от съблазънта на тялото и формите и да се приближи към природата, тоест да съзерцава нейната безусловна красота, което представлява най-висшата му награда. Когато човек започне да надделява над чувствените си влечения и при постигане на добри мисли и постъпки, Бог му дава възможност да проникне в скритите тайни на природата. И обратно, човекът, който отстъпва пред тялото си, пада под властта на законите, управляващи стихиите и става тяхна жертва. Тогава той е осъден на постоянно невежество, което е смъртта на духа. Чувствените наслаждения, като ни превързват към материята, задържат нашето възпитание и усъвършенстване. Единственият тласък, който може да ни освободи от влиянието на временните чувства и да насочи съществуванието ни към истинския път, към светлината, към освобождението, това е страданието. Страданието е нужно на човешкия живот. То разкрива на човека, че истинският живот не е в тялото, а в духа. Според мен страданието не е зло и не тряб¬ва да се отбягва от хората. Напротив, те сами, доброволно трябва да си налагат страдание, лишения и болка, тъй като последните възвишават духа на човека и го водят към предначертаното усъвършенстване.

Никога досега Ибрахим не се беше замислял за смисъла на страданието. Всеки нормален човек би се опитвал да избегне тежкия живот, лишенията и болката. Затова идеята да се стреми към страданието беше нова за него и му беше трудно да я осъзнае. В този момент старецът каза:

- Ти си воин! Доколкото съм чувал, еничарите са най-силните и смели воини на света! Воините са в непрекъснато общуване с трудностите и страданието, така че тези думи се отнасят най-много за вас!

- Да, учителю, но досега никога не съм се замислял за това - чистосърдечно си призна Ибрахим. Това предизвика усмивка на лицето на стареца. Изглежда той искрено се забавляваше с отговорите на младежа.

Престоят на Ибрахим при бен Йохай се бе проточил твърде много. Това притесняваше младия еничар, но той и без това нямаше особен избор. От ден на ден общуването със стария равин му ставаше все по-интересно. Всеки ден преминаваше по един и същ начин. Двамата мъже разговаряха по цял ден. Понякога се случваше да разговарят и по цели нощи. Разговорите със стария равин бяха толкова интересни и той толкова им се бе отдал, че без сам да забележи бе заприличал по-скоро на книжовник, отколкото на воин.

Един ден Ибрахим се опита да направи някакво упражнение и откри, че му е много трудно и се задъха, затова реши отново да възвърне формата си. Сети се за упражненията, които правеха, докато изучаваха Корана. След това реши да потренира малко удари с ръце, ритници и борба в битка с въображаем противник. Докато се опитваше да си представи Кая, когото да ритне, удари и да хвърли, без да усети, зад гърба му бе застанал старецът, който очевидно се забавляваше да наблюдава кълченията на младия си гост. Младежът малко се сконфузи, когато усети, че е наблюдаван и спря.

- Защо се кълчиш като маймуна? - просто попита равинът.

- Упражнявам се - отговори задъханият еничар.

- Това ли ви научиха да правите? - иронично попита бен Йохай.

Ибрахим, все още задъхан, погледна страховито равина. Откакто беше нахълтал в старата синагога, беше минало доста време, но българинът все още си спомняше проснатия на земята, треперещ евреин. Сега той се ядоса на хапливите му забележки. Нямаше да допусне някакъв книжен плъх да се подиграва с него.

Бен Йохай усети погледа на младия воин и за да го умилостиви, подхвана много интересна за Ибрахим тема:

- Според кабала всяка душа е цялостна част от Бог или както е казано в Талмуда: “Както Бог изпълва целия свят, така душата изпълва цялото тяло. Както Бог вижда, но е невидим, така и душата вижда, но е невидима. Бог храни целия свят, душата храни цялото тяло. Бог прониква във всичко, душата прониква в цялото тяло.”

Светът се дели на Земен, Астрален и Духовен. След първата смърт, възвишените духове, тези, които са завършили своята еволюция на земята, се издигат в по-горни нива на духовния свят и остават там, защото нищо вече не ги привлича към земята. Ако те се въплътят отново, то става по тяхно желание и за изпълнение на някоя мисия, най-вече пророческа. Но повечето от душите трябва отново да се завърнат на земята, за да изкупят предишните си грехове и заблуди и сред земните стра¬дания и занимания да придобият необходимите качества, за по-нататъшна еволюция. При това някои души сами си избират участта на земята и често нарочно се раждат в тежки условия за живот. И колкото душата е по-духовна, толкова тя е по-свободна при избора си.

- Искате да кажете, че възвишените души се стремят да не се връщат повече на земята и нямат нужда от този живот?

- Да.

- Но в такъв случай това означава, че такива хора не се страхуват от смъртта?

- Да, когато се стремиш повече да не се преродиш на тази земя, не те е страх от смъртта, защото не си привързан към земния живот.

Ибрахим хареса това описание на света. То би свършило много добра работа на воините. Представи си армия от воини, които не се страхуват от смъртта, а се стремят към духовното си усъвършенстване. Всъщност не бяха ли точно такива еничарите?

Ибрахим вече беше чувал идеята за прераждането във връзка със

сектата на карматите. Въпреки това начинът, по който бен Йохай разказваше за душите, беше много интересен. Това описание се различаваше от християнското и мюсюлманското.

- Прераждането обяснява смисъла човек да живее праведно - продължи да говори равинът. - То осмисля борбата и страданието. Според него и само с него може да се обясни, че задгробният живот на човека се определя от земния. Наказанието за лошите мисли, желания и постъпки се заключава в самите тях. В това се крие висшата справедливост, а именно, че всяко извършено престъпление, лоша мисъл или постъпка рано или късно трябва да получи заслуженото. Отричането на бъдещия живот унищожава всяка морална основа, тъй като добрите и лоши постъпки се свеждат до един и същ резултат - никакво възнаграждение за страдащите и угнетените, никаква разлика за бъдещето на егоиста, който е живял сам за себе си и на мъченика, който е раздал всичкото си благо на другите. Всички ли ни очаква този мрак?