Реваншът на Тангра

26.

— Трябва да ми помогнеш.

Младежът стоеше зад гърба на Елена и я гледаше как готви. Тя леко потръпна, но не се извърна.

— Самоуверен си.

— Бях господар — сви той рамене.

— Беше — съгласи се тя. — И пак ще бъдеш.

Ат се засмя късо.

— Пътят ти е дълъг. Орисниците са били щедри към теб.

— Към мен?

— Нима ако тръгнеш към съседното племе, пътят ти ще е само по равно?

— Аз… аз съм в пропаст.

— Има и такива пътища — които слизат в тесни и дълбоки клисури и пак извеждат до върха на планината.

Ат махна с ръка и тръгна към вратата.

— Знам какво искаш от мен — настигнаха го думите на вещицата.

— Значи ще ми помогнеш?

— Да — просто каза тя. После помисли, загледана в него: — Но…

— Ще искаш нещо в замяна, нали?

— Аз не работя даром.

Ат се засмя гърлено.

— И какво — душата ми ли искаш? Защото нали твоят господар това иска?

— Е, услугата все пак е дребна — великодушно разпери ръце тя. — Но по-нататък може да стигнем и до нея.

Младежът поклати глава и излезе.

… Надвечер Елена слезе по скърцащите стъпала към избата. Малко след това оттам изхвръкна червено-черна пеперуда.