Реваншът на Тангра

78.

После си помислих: това е само част от картината. Ъгълче. Или може би част от центъра. А в цялата влизаше — вече бях убеден — грешката от четиридесет и седем дни на Радамант. Лудването ми по Биляна. Двата опита за отстраняване на Делян. Плюс моето бездействие, което можеше да доведе до същото. Убийството на вещицата… Опа — и елбирите. Аудан не влезе в оня кораб и не освободи елбирите. И това ако не е важно за цялата история… Какво имаше още, което моето младежко око изтърваше и моят незрял ум не можеше да смели?…

Добре, жълтоклюнесто алпче, добре. Поред… Кой? Разбира се — кой?

Албастий и йорегите? Нямаха тия възможности. Особено оттатък. Не биха ги допуснали в Самодивия дори ако си направеха устата да минат в миналото. Особено нелегално.

Чакай… Боцкането. Помня — имаше го. Като излязох от Тунела. Преди да отворя очи. Много кратко и леко. Почти не го усетих, да си призная. И го отдадох на досега си със света Земя. А не е било. Някой ме е чакал. Някой, който е знаел къде и кога ще изляза.

Кой?

Бързаш, хлапе, бързаш. Може ли това да стори йорег? Не. Да не говорим, че дори шефът им, Албастий, не може да „води“ вещица. Още по-малко да организира цяла дяволска засада. Макар че би могъл да ги наеме…

Е, тогава?

Някой, който може да окаже натиск на Стара самодива и да я принуди да ме предаде. Някой, който може да накара Радамант да „сгреши“. Да прати свой в миналото, който да ни чака. Да обладае вещица и да я изпрати на смъртна мисия. И да организира отряд дяволи…

Зави ми се свят. Добре, че лежах. Но по челото ми изби пот.

— Да не те тресе? — чух разтревожения глас на Делян.

Отворих очи с неохота. Беше се надвесил над мен.

— Не. Оправям се.

И пак ги затворих. Не… Не го мразех. Нищо злобно не кипваше в мен.

Срещу мен стоеше същество от висок ранг. Дявол?

Какво имахме досега? Бе отдалечил от мен Тулпар. И ако тръгнех да го търся, кой знае още колко препятствия ми предстоеше да преодолея. Друго?… Искаше да отстрани Делян. Защо? Ако друг оплоди самодивата, магията в нея ще се пренасочи. А явно искаха да я съберат с Аждаха Младия — защо инак той се бе озовал при нея?

Врагът знаеше за мисията ми и с най-малко усилия се мъчеше да ми попречи да я изпълня. Нормално. В такава среда като миналото трябва да се действа внимателно. Нали сте чували за ефекта на пеперудата71? Размахването на крилата й може да доведе до ураган в другия край на Света в друго време… Дрън-дрън. Не е точно така. И все пак е така. Защото историята има безброй нереализирани възможности. Не можеш да завиеш на двайсетмилиметров болт десетмилиметрова гайка. Но двайсет милиметра и няколко микрона може. Понякога и с половин милиметър разлика. Ако употребиш сила. Така ни учеха.

Обаче това отстраняване на вещицата… И елиминирането на помощта на стоте елбири… Какво следваше от това?

Хм… Видях го: Атила се явяваше сам с двамата си другари при устието на Бури-чай и не можеше да стигне до Кулата на Албастий. А дори и да стигнеше, с кого щеше да щурмува? Бяхме учили, че в боя тогава са участвали почти двеста йореги…

Е?

Атила не открива убежището на Албастий. Боз-бий става негова наложница. Човекът от Дуло се връща и наследниците му от дъщерята на Шан Рищав Албан не се раждат никога. Няма Ирник72… няма Кубрат… Аспарух…

Или?

Все пак научава пътя. Как?… По някакъв начин… ще мисля… И се явява с петдесетина обикновени мъже пред Кулата.

Ще ги попилеят. Ще ги убият. Със сигурност. И пак няма да се съберат Атила и Боз-бий. И пак няма да се родят Ирник, Кубрат…

Косата ми се изправи.

В същото време в главата ми се мотаеше и друго: това е най-окайваното време в нашата история. Толкова пъти бях чувал, че ако не е бил размазан Албастий, отрядите на Иисус никога не биха спечелили по-късно първата от Големите войни. И оня нещастник Борис никога не би покръстил най-силната част от нашата армия… Но имаше и противоположно мнение — че това е блян на старите. Всъщност безпристрастният анализ сочи, че ако тоя владетел не бе предприел тази стъпка, българите отдавна щяха да са само спомен като скитите, аварите, узите, куманите…

Ударих с юмрук в пръстта…

— Боли ли те нещо? — долетя до мен загриженият глас на Делян.

Олекна ми — не бях сам…