Реваншът на Тангра

90.

След обилния обяд умората го надви и Ат задряма на креслото, което му бяха сложили до кормчията. Сънят му бе неспокоен и накъсан, смесваха се било и не било, реалност и мечти, плясъкът на греблата и тишината на унеса.

Разбира се, че най-често пред него бе Боз-бий. Започна от представянето й на джиена… сините очи… бялото лице… светлият кичур коса… Препуска на червен жребец… приближава към него… После изведнъж конят се извръща и започва да се отдалечава… Разбира, че повече няма да я види… а знае, че просто трябва да извика и ще я върне… Но гърлото му е като затъкнато, езикът му е като огромен килим… червен килим, който не може да помръдне…

Гларус… гларус изкряка. Ат полуотвори очи, видя гърбовете на кормчията и Йоанидис и пак ги затвори успокоен… Не. Преди да ги затвори, мярна огромен леопард, полегнал на носа на кораба. Не може да бъде. Не може… Това примърка умореният му мозък. Пък и шарената котка го гледаше умилено с жълто-кафявите си неподвижни очи и почти му се усмихна: да бе, да… аз съм онова от Суреж…

Е, картината се смени — Суреж. Белокаменната висока стена, която прегражда прохода. Строили са я албанците на Шан Албан Рищав — най-изкусните строители из целия Каф… ето железните врати, дали името на тоя край. Сурежките воини77… И джиенът там, където бе ходил с баща си. Управителят на Суреж, който гледаше в клетка леопард — роднина на кафския барс, изпратен му като дар от персийския цар след поредния неуспешен опит да завладее крепостта…

Чакай… Какво прави леопардът от Суреж тук, на кораба?… Спокойно, това е сън… само сън…

Няма я… Разтревожи се, още не можеше да разбере коя е тази, която я няма… Но сърцето му се сви… ах, как се сви… Като малко птиченце… като сърчице на малко птиченце…

Няма я. Боз-бий. Пак плисна слънце. Откъде толкова слънце?… Леопардът мъркаше от удоволствие. Някак приспивно, кротко… Но Ат се носеше над скалисти хълмове, клисура… Ето — Боз-бий. Опънала лък, стрелата почти опира в гръкляна му… Но той не се страхува, та това е Боз-бий! Колко месеца вече я търси?…

И пак изскочи оня леопард на носа на кораба. Леопард — пък на кораб? Не и в клетка дори… Мърка, изправя се и поклаща глава: защо ти е пък тая Боз-бий?…

И в същото време я видя — гола, покрита само от дългите до коленете й коси. Тя като че ли усети погледа му, извърна се… очите им се срещнаха… Нейните се разшириха от ужас… Ат се учуди, искаше му се да извика: „Та това съм аз, Ат!“… Защо се плаши от него?… Чакай, да не би оная шарена котка?… Не, нея я няма, тя е на кораба. А те са край река… Котката шепне от някакъв друг пласт на света: няма ме… няма ме… И в същото време започна да вижда през очите на Боз-бий. Тя не е край река, в банята е… Затова е без дрехи. От ъгъла, от малка дупчица излиза сива мишчица… Всяка жена се страхува от мишки… Очите на Боз-бий се разшириха. Тя стреля с лък по хора, без да й мигне окото. Нали е ханска дъщеря и майка на бъдещи воини… Но от мишка се плаши и й иде да крещи неистово… А зверчето започва да расте… расте… Изведнъж се оказа, че това е клекнала жена. Изправи се… физиономията й бе остра, с малки черни очички. По-висока от Боз-бий… Почти с глава. Колкото Ат. Тръгна напред. Ат я позна — това е алп-бий Сомор78 Нечестивата…

Събуди се от яко друсане — Йоанидис се бе навел над него, държеше го за раменете и побелелите му очи току опираха в носа му. Ушите му изведнъж се отпушиха и чу крясъци, свирещ вятър и грохот на разсърдена вода.

Първо погледна към носа: нямаше, нямаше никакъв леопард… После видя черното небе, вълните, които се силеха да прескочат борда на кораба и сивите облаци, виснали почти до главата му.

— Какво става?

— Това ти разправям! — изрева Йоанидис. — Дойде от никъде!

— Кой?

— Вятърът! Бурята!

Ат се изправи и веднага се разкрачи, за да не падне. Хвана се за кормилото и се огледа. Водата край кораба вреше като подгрята от огън. Моряците бяха свалили платната и вятърът, студен и бръснещ, се блъскаше като слепец в мачтите и провисналите дебели въжета. Греблата махаха отчаяно като пречупени крила. Понякога изчезваха и тогава от този борд се чуваше изплашения вик на робите долу. Навремени увисваха във въздуха, когато корабът се издигнеше на гърба на поредната огромна вълна.

Обаче… Ат видя, че далече, далече сивото свършваше и морето блестеше равно и златно. Обърна се на другата страна — далечен, но зелен бряг. А над него — късче синева.

— Какво става? — успя да отрони той.

— Е, това питам и аз! — извика в ухото му Йоанидис.

Част от моряците бяха зарязали всякаква работа и паднали на колене, с една ръка се кръстеха, а с другата се държаха за нещо неподвижно. Долу, при гребците, ако се съди по виковете, ситуацията всеки момент можеше да излезе извън контрол.

— Към брега — каза Ат.

— Стръмен е, няма удобно място за акостиране — започна гъркът и млъкна.

Бурята се дръпна като ластик към тях и се откри мирен и кротък залив. Ат бавно изтри лицето си — мокро и солено от пръските. Стори му се, че над равната повърхност на две хиляди крачки от него подскочи делфин. Не… Не можеше да бъде.

— Това… — посочи той тихото заливче. — Истинско ли е?

И кормчията заряза задълженията си. Корабът се замята, огромна вълна го метна към плитчините и позлатената вода. В същото време се срути от гребена и към него се засили друга хала с бял запенен връх. Отдолу, от трюма, долетя плач и вой.

Йоанидис скочи към кормилото и с последни усилия успя да обърне кораба с нос към вълната. В този момент отдолу започнаха да излизат първите гребци, изтръгнали веригите си. Няколко моряци се опитаха да ги спрат и бяха смазани. Ат извади меча си и тръгна срещу разбеснелите се роби.

Следващата вълна помете всичко живо. Ат успя да се хване за някакво въже и мокър, с уста, пълна със солена вода, се тресна в един от бордовете. Видя как край него прелита Йоанидис — сякаш носен на ръце — и пада в бездната зад преминалата вълна.

А идеше следващата.

Корабът вече бе като перце във въздуха.

Още роби излязоха от трюма и видели ада, който се засилваше да прескочи кораба, само успяха да вдигнат ръце за молитва към небето.

И бяха пометени в морето.

Ат успя да направи две неща — да прибере меча в канията и да го преметне през рамо.

После водата го изхвърли извън борда.