Айла през равнината

ГЛАВА 9

Джондалар внимателно разгледа разположението на стадото зубри покрай реката. Говедата се бяха разпръснали между подножието на склона и края на брега по полянки с тучна трева, изпъстрени с храсти и дървета. Петнистата женска беше сама в една малка ливада с гъста брезова горичка и елшови храсти в единия край, които я отделяха от останалите зубри. Гъсталакът продължаваше покрай полите на склона, а по-нататък в ниската и влажна земя на другия край, отстъпваха на туфи острици и тръстики с остри стъбла. Оттам се отиваше към блатисто заливче, задръстено от висока тръстика и хвощ.

Той се обърна към Айла и посочи блатото.

— Ти ще яздиш покрай реката и ония тръстики и хвощове. Аз ще я приближа откъм елшовите храсти. Така ще я заклещим между нас и ще я подгоним надолу.

Айла прецени ситуацията и кимна одобрително. После слезе от коня.

— Искам да завържа копиехвъргача си, преди да започнем — каза тя и привърза дългия калъф от сурова кожа с форма на тръба към ремъците, които придържаха наметката на коня, направена от мека еленова кожа. В твърдия калъф имаше няколко добре изработени изящни копия с тънки загладени върхове от кост, силно заострени и излъскани, разцепени в основата си, където се прикрепяха към дългата пръчка. Всяко копие имаше на задния край две прави пера и една резка върху дръжката.

Докато Айла завързваше калъфа, Джондалар се пресегна да вземе копие от своя калъф, преметнат на гърба с кожен ремък през гърдите му. Беше свикнал да го носи така, когато ловуваше пеша, макар че когато пътуваше преди на двата си крака и носеше самар на гърба си, тогава държеше копията в специален калъф, провесен отстрани. Той постави копието в копиехвъргача, за да е готово.

Джондалар бе изобретил копиехвъргача през лятото, когато живееше с Айла в нейната долина. Това бе една поразителна новост, вдъхновено творение на истински гении, което се бе родило от естествените му технически наклонности, интуицията, вродения му усет към физичните закони, които щяха да бъдат дефинирани и записани хиляди векове по-късно. Идеята беше много находчива, макар че самият копиехвъргач наглед бе съвсем прост.

Беше издялан от цяло дърво, дълъг около стъпка и половина, широк един-два пръста, като към предния край се стесняваше. Държеше се хоризонтално и в средата имаше жлеб, където се поставяше копието. Една проста кукичка, изрязана отзад на хвъргача, съвсем точно влизаше във вдлъбнатината върху дръжката на копието. Тя действуваше като предпазител и задържаше копието на мястото му, докато се изхвърляше. Това допринасяше за точността на ловното оръжие. А в предната част на копиехвъргача на Джондалар имаше прикрепена по една примка от мека еленова кожа от двете страни.

При използуване копието се поставяше с дебелия край към кукичката. Палецът и показалецът се промушваха през кожените примки отпред, които достигаха малко по-назад от средата на дългото копие в една подходяща равновесна точка и леко го придържаха на мястото му. Но когато копието се изхвърляше, те имаха много по-важна функция. Предницата на хвъргача се държеше здраво, докато копието се мяташе и това караше задният му край да се повдигне, при което се получаваше нещо като удължение на ръката. По-голямата дължина увеличаваше силата и действаше като лост, което от своя страна увеличаваше силата и дължината на полета на копието.

Мятането на копие с копиехвъргач приличаше на хвърлянето му с ръка; разликата беше само в крайния резултат. С помощта на това изобретение, дългата пръчка с остър връх можеше да се изтласка напред два пъти по-далеч, отколкото с ръка, и то с многократно умножена сила.

Приспособлението на Джондалар използваше механичното предимство за предаване и увеличаване на мускулната мощ, но то не беше първото устройство, при което се прилагаха тези принципи. Неговият народ имаше традиции в създаването на новости и бяха използвали подобни хрумвания по друг начин. Например острото парче кремък, хванато в ръка, беше полезен режещ инструмент, но ако се прикрепеше и дръжка към него, тя му придаваше неимоверно по-голяма сила и удобство. Наглед простата идея да се поставят дръжки на предметите — ножове, брадви, тесли и други сечива за дълбаене, рязане и пробиване; по-дълги дръжки за лопатите и греблата и дори нещо като подвижни дръжки за хвърляне на копия — увеличаваше многократно ползата от тях. Това не беше само проста идея, а важно изобретение, което правеше работата по-лесна и увеличаваше възможностите за оцеляване.

Техните предшественици продължително време бяха разработвали и подобрявали най-различни сечива и оръдия, но именно хора като Джондалар и Айла бяха едни от първите с такова богато въображение и изобретателност. Те можеха да разсъждават абстрактно. Бяха способни да раждат идеи и да планират тяхното прилагане. Започваха с обикновени предмети, направени по прогресивни принципи, които усещаха интуитивно, после вадеха заключения, които прилагаха при други обстоятелства. Постигаха нещо повече от създаване на полезни инструменти — те творяха наука. Именно от този извор на творчество, от способността им за абстрактно мислене идеше и различният им светоглед. Те умееха да възприемат света около себе си във вид на символи, можеха да извличат същността му и да я възпроизвеждат — те поставяха началото на изкуството.

Айла завърза калъфа за копия и отново яхна коня. После видя, че Джондалар е подготвил копиехвъргача, и също се приготви за стрелба. Тръгна в посоката, която той й бе показал. Дивите говеда се движеха бавно покрай реката и поспираха да пасат. Юницата, която бяха набелязали, вече не беше на същото място и не беше така отделена от останалите. Едно младо биче и още една женска бяха съвсем наблизо. Айла следваше реката и насочваше Уини с колене, бедра и движения на тялото. Когато наближи плячката отвъд зелената полянка, тя видя високият мъж да язди през пролуката между храстите. Трите зубъра бяха между тях.

Джондалар вдигна ръката, в която държеше копието, като се надяваше, че Айла ще приеме това като знак да изчака. Може би преди да се разделят, трябваше да й обясни тактиката по-подробно, но беше трудно тя да се планира с абсолютна точност. Много зависеше от ситуацията в момента и от поведението на плячката. Другите две животни, които сега пасяха край петнистата юница, усложняваха ситуацията, но нямаше защо да се бърза. Животните не изглеждаха уплашени от тяхното присъствие и той искаше да измисли някакъв план, преди да се втурнат към полянката.

Изведнъж зубрите вдигнаха глави и самодоволното им безразличие се превърна в страх и безпокойство. Джондалар погледна зад животните. Обзе го истински гняв. Вълчо беше дошъл и вървеше към говедата с провесен език, като успяваше да си придаде едновременно заплашителен и закачлив вид. Айла още не го беше забелязала и Джондалар едва се сдържа да не й изкрещи да го махне оттам. Но един вик щеше само да подплаши зубрите и може би да ги накара да хукнат, затова когато махна с ръка и привлече вниманието й, той посочи вълка с копието си.

Тогава Айла забеляза Вълчо, но от движенията на Джондалар не можа да разбере точно какво иска той и се опита с жестовете на Клана да го накара да й обясни. Макар че той горе-долу владееше езика на Клана, точно в този момент не възприемаше жестовете като език и не можа да разпознае знаците, които тя му правеше. Беше се съсредоточил върху мисълта как да спасява положението. Животните бяха започнали да мучат и изглеждаха готови да побягнат. Идеалните до преди малко условия за лесен лов, бързо се превръщаха в безполезни усилия.

Преди да бе станало още по-лошо, Джондалар смушка Рейсър да тръгне напред и точно в този момент червеникавата самка хукна да бяга, уплашена от приближаващия се кон и ездач към дърветата и храстите. Врещящото теле я последва. Айла изчака само колкото да види към кое животно се е насочил Джондалар, след което и тя препусна след петнистата. Вече приближаваха зубрите, които все още стояха насред ливадата, гледаха ги и мучаха тревожно, когато белязаното животно премина в тръст и се насочи право към блатото. Продължиха да го гонят, но когато настигнаха юницата, тя изведнъж се отскубна, преви се и се стрелна между двата коня към дърветата на отсрещния край на ливадата.

Айла промени тежестта на тялото си върху коня, Уини я разбра веднага и смени посоката. Кобилата беше свикнала с бързите промени. И друг път Айла бе ходила на лов с коня, макар че по-често преследваха малки животни, които тя поваляше с прашката си. Джондалар беше затруднен малко повече, дръпването на юздите не беше толкова бърза команда, колкото смяната на тежестта на ездача, а мъжът и младият жребец нямаха толкова голям опит в съвместния лов. Все пак след известно колебание в първия миг те също се спуснаха след зубъра с белите петна.

Животното препускаше като бясно към гъсталака и горичката пред него. Ако успееше да се скрие, трудно щяха да го последват и имаше прекрасната възможност да избяга. Айла и Уини, а зад тях Джондалар и Рейсър скъсяваха разстоянието до зубрите, но те, както и всички тревопасни, разчитаха на бързината си, когато трябваше да се спасяват от нападатели — дивите говеда бяха почти толкова бързоноги колкото конете, когато се окажеха в опасно положение.

Джондалар сръчка Рейсър и той се хвърли с всички сили напред. Намести копието си, за да се опита да стреля по бягащото животно, и се изравни с Айла, но после я задмина. Един неуловим сигнал от Айла обаче накара кобилата да продължи със същия ход. Жената също държеше копието си, готова да го запрати. Дори и в галоп, тя яздеше без никакво усилие, леко и грациозно, което се дължеше на дългата практика и предварителното й несъзнателно обучение на коня. Чувствуваше, че много от сигналите, които дава на кобилата, бяха no-скоро продължение на мисълта й, отколкото целенасочено направляване на животното. Само трябваше да си помисли как и накъде желае да тръгне, и Уини веднага се подчиняваше. Толкова добре се разбираха, че Айла дори не съзнаваше как едва доловимите движения на тялото, които придружаваха мисълта, бяха насочили чувствителното и умно животно.

Докато Айла се прицелваше с копието, Вълчо изведнъж префуча покрай бягащата самка. Тя се обърка от този по-познат за нея нападател, забави ход и свърна встрани. Вълчо скочи към нея, а тя се обърна и насочи рогата си към четириногия хищник. Вълкът отстъпи назад, после скочи отново и като се опитваше да намери някое уязвимо място, впи острите си зъби и стисна в яката си челюст меката оголена муцуна на зубъра. Едрата женска измуча, отметна глава, вдигна Вълчо над себе си и започна да го разтърсва, като се мъчеше да се отърве от причинителя на болката й. Зашеметеният звяр висеше като празен кожен мех, но продължаваше да стиска зъби.

Джондалар начаса беше забелязал промяната в хода на зубъра и бе готов да се възползува от това. Препусна в галоп към борещите се животни с всичка сила и запрати копието си съвсем отблизо. Острият костен връх прониза издутата страна на самката и потъна дълбоко между ребрата към вътрешните органи. Айла беше точно зад него и нейното копие улучи целта само миг по-късно. То прободе животното косо от другата страна точно зад гръдния кош и проникна дълбоко. Вълчо остана да виси на муцуната на самката, докато тя не падна на земята. Неговата тежест я дърпаше надолу, тя се строполи на една страна и прекърши копието на Джондалар.

— И все пак той помогна — успя да спре зубъра, преди да стигне до дърветата — настояваше Айла, докато двамата се напъваха да преобърнат огромната си плячка, като газеха в локвата кръв под гърлото на животното — Джондалар бе направил дълбок разрез, за да изтече.

— Да, но ако не беше тръгнал да я гони точно тогава, тя сигурно нямаше да побегне, преди да я бяхме сгащили, и щяхме да я убием много по-лесно — противопостави се той. После вдигна пръчката на счупеното си копие. Мислеше си, че то щеше да е здраво, ако Вълчо не беше връхлетял и съборил зубъра върху него. Не беше лесно да се направи хубаво копие — трябваше доста да поработи.

— Не можеш да си съвсем уверен в това. Тая женска без малко да ни се изплъзне, пък и бягаше много бързо.

— Да, но тя изобщо не се плашеше от нас, докато не се появи Вълчо. Опитах се да ти кажа да го повикаш при себе си, но не исках да крещя и да пропъдя животните.

— Аз пък не разбрах какво искаш. Защо не ми каза със знаците на Клана? Попитах те, а ти не ми обърна никакво внимание — оправдаваше се Айла.

Знаците на Клана? Джондалар се замисли. Изобщо не беше се сетил, че е използвала знаците на Клана. Това би бил чудесен начин за предаване на съобщение в такива случаи. Но после поклати глава.

— Съмнявам се, че това щеше да помогне. Едва ли щеше да спре, дори и да бе опитала да го повикаш.

— Възможно е да си прав, но все пак смятам, че Вълчо може да се научи да ни съдейства. Той вече ми помага, като изкарва по-дребния дивеч от скривалищата. Бебчо също се беше научил да ловува с мен. Добър партньор беше. Щом като един пещерен лъв може да се научи да ловува с хората, значи, че и Вълчо може — опита се да го защити тя. В края на краищата нали бяха убили зубъра, и то благодарение на Вълчо.

Според Джондалар Айла не разсъждаваше реалистично по отношение на уменията, които един вълк може да придобие, но нямаше смисъл да спори с нея. Тя се отнасяше към животното като към дете и това само щеше да я накара още повече да се застъпи за него.

— Е, хайде, няма да е зле да изкормим тоя зубър, преди да започне да се подува. И ще трябва да го одерем и нарежем на парчета, та да го отнесем в Бивака — каза Джондалар, но веднага му дойде на ум един друг проблем. — Ами какво ще правим с тоя вълк?

— Как така „какво ще правим“? — попита Айла.

— Ако нарежем зубъра на парчета и занесем част от месото горе в Бивака, той ще може да яде от това, което ще остане тук — обясняваше Джондалар, а раздразнението му растеше, — и като се върнем да вземем още, той ще може да докопа месото, което сме пренесли там. Значи един от нас трябва да стои тук да пази, а другият да стои там. Тогава как ще пренесем другото месо горе? Ще трябва да си направим шатра тук, за да изсушим месото на място, вместо да използуваме жилищата. И всичко това само заради Вълчо.

Джондалар се беше разгневил от трудностите, които си въобразяваше, че вълкът им създава, затова не разсъждаваше съвсем ясно.

Но той разсърди и Айла. Възможно бе Вълчо да яде от месото, ако тя не е там, но нямаше да го докосне, докато бе с него. Просто трябваше да го вземе със себе си. Той не представляваше чак такава пречка. Защо Джондалар се бе заял с него? Тя отвори уста да му отговори, но изведнъж промени решението си и подсвирна на Уини. Плавно възседна коня и после се обърна към Джондалар.

— Не бери грижа за тая работа. Аз ще отнеса зубъра в Бивака — заяви тя, извика Вълчо и се отдалечи.

Изкачи енергично височинката до землянките, скочи от коня и се втурна вътре. След малко се появи с каменна брадва с къса дръжка, която Джондалар бе направил за нея. После отново скочи на коня и подкара Уини към брезовата горичка.

Той я наблюдаваше как язди нагоре, после пак надолу, видя я да влиза между дърветата и се чудеше какво ли е намислила. Бе започнал да разрязва корема, за да извади червата и стомаха на зубъра. Смесени чувства го обзеха, докато работеше. Наистина вярваше, че има основание за своите опасения относно младия вълк, но съжаляваше, че ги е изказал пред Айла. Знаеше какво изпитва тя към животното. Неговите оплаквания нямаше да променят нищо, пък и трябваше да признае — в обучението на Вълчо тя бе постигнала доста повече, отколкото му се струваше, че е възможно.

Като чу, че тя сече дърво, веднага се досети какво бе решила да прави. Той също се отправи към горичката. Завари я да излива гнева си върху една висока права бреза в средата на рехавата горичка, като ожесточено блъскаше с брадвата по ствола й.

Вълчо не е толкова лош, колкото Джондалар казва, мислеше си тя. Той май наистина уплаши онези зубри, но после им помогна много. Айла спря за миг да почине и се намръщи. Ами ако не бяха успели да я убият — нямаше ли това да значи, че не са добре дошли? Че духът на Майката не желае те да останат в Бивака? Ако Вълчо бе провалил лова, тя нямаше сега да мисли как да пренесе тази юница, защото щяха да си тръгват. Но ако е било предопределено да останат, тогава той не би могъл да провали лова им, нали? — Отново започна да сече. Всичко ставаше прекалено сложно. Бяха убили белязаното животно, макар и с намесата на Вълчо — и с неговата помощ, разбира се. Следователно беше правилно да използват жилищата. Може би те всъщност са били специално изпратени на това място — разсъждаваше тя.

Изведнъж се появи Джондалар. Опита се да вземе брадвата от ръцете й.

— Върви да потърсиш друго дърво, дай на мен да довърша това — рече той.

Айла вече не беше толкова ядосана, но му отказа:

— Нали ти казах, че ще пренеса зубъра в Бивака. Мога да се оправя и без теб.

— Знам, че можеш, така както можа да ме пренесеш до твоята пещера в долината. Но ако работим и двамата, ще се сдобиеш с колчета много по-бързо — отвърна й Джондалар и след малко добави: — Е, да, трябва да призная, че си права. Вълчо наистина помогна.

Айла замръзна с ръка във въздуха, преди да нанесе следващия удар, и вдигна очи към него. Лицето му издаваше сериозна загриженост, но изразителните му сини очи показваха смесени чувства. Тя не разбираше опасенията му относно Вълчо, но в погледа му прочете силна любов към нея. Изведнъж почувствува огромната притегателна сила на тези очи, усети мъжкото му обаяние при тази близост, чара, който той може би не съзнаваше напълно, че притежава, и полека-лека съпротивата й я напусна.

— Но ти също си прав — призна тя с известно разкаяние, — той наистина ги накара да хукнат, преди да се бяхме приготвили, и можеше да провали целия лов.

Намръщената физиономия на Джондалар се смени с усмивка на облекчение.

— Значи и двамата сме прави — заключи той.

Айла отвърна на усмивката му и в следващия миг се намериха в обятията си, а устните му се долепиха до нейните. Стояха вкопчени един в друг, доволни, че спорът им е приключил, и с тази физическа близост искаха да унищожат отчуждението, което се бе появило между тях.

След като така пламенно бяха изразили радостта си, те останаха прегърнати още малко и Айла рече:

— Все пак мисля, че Вълчо може да се научи да помага в лова. Само ще трябва да му покажем какво да прави.

— Не знам. Сигурно ще може. Пък и след като ще пътува с нас, смятам, че трябва да го обучиш колкото може повече. Ако не на друго, то поне да не се бърка, когато ловуваме.

— Но и ти трябва да помагаш, за да се подчинява и на двама ни.

— Съмнявам се, че ще ми обърне внимание — продължи Джондалар, но като видя, че тя се готви да възрази, додаде: — Е, ако много настояваш, ще опитам. — Той взе каменната брадва от ръцете й и заговори за другата идея, която тя му беше дала.

— Ти спомена нещо за използуване на знаците на Клана, когато не искаме да викаме. Това може да се окаже полезно.

Айла се усмихна и тръгна да търси друго дърво с подходяща форма и големина.

Джондалар разгледа дървото, с което тя се бе мъчила досега, за да види още колко ще трябва да го сече. Трудно беше да се пререже дърво с каменна брадва. Острието, направено от трошлив камък, бе доста дебело, за да не се чупи много лесно от силата на удара, така че то не се врязваше достатъчно дълбоко, а само дялкаше и нащърбяваше ствола. Дървото изглеждаше no-скоро сякаш някой го бе гризал, а не рязал. Айла се вслуша в ритмичния звук от кремъка върху дървото, докато внимателно разглеждаше горичката. Намери едно подходящо дърво, беляза го с резка върху кората и продължи да търси друго.

Когато отсякоха необходимите им дървета, те ги замъкнаха до полянката и окършиха клоните с ножовете и брадвата, после ги подредиха на земята. Айла ги премери на око, отбеляза нужната дължина и ги отрязаха, за да станат еднакви. Докато Джондалар вадеше вътрешностите на зубъра, тя отиде до жилището за въжета и едно приспособление, което бе направила от завързани и преплетени кожени ремъци и каишки. Донесе и една от скъсаните рогозки, после повика Уини и й надяна специалния хамут.

Като използува само двете колчета — третото беше необходимо за триножника, на който закачаше храната, за да я държи далеч от зверовете — тя прикрепи по-тесния им край към хамута на коня и ги кръстоса зад гърба му. По-тежките краища се влачеха по земята от двете страни на кобилата. С въжетата завързаха рогозката към раздалечените колчета на шейната-носилка близо до земята и прикрепиха допълнителни въжета, с които да привържат зубъра.

Когато погледна огромното животно, Айла се зачуди дали пък тежестта му няма да се окаже твърде голяма дори за яките степни коне. И двамата с Джондалар трябваше доста да напрегнат сили, докато качат зубъра върху приспособлението. Рогозката не беше много стабилна опора, но като вързаха животното направо върху прътите, то не се влачеше по земята. След тези усилия Айла още повече се притесни, че товарът ще се окаже твърде голям за Уини, и едва не промени решението си. Джондалар вече беше изкормил животното и извадил стомаха и другите вътрешности; може би трябваше да го одерат на самото място и да го нарежат на парчета с по-приемливо тегло. Вече нямаше нужда да доказва, че може и сама да прекара плячката до Бивака, но щом като я бяха натоварили, Айла реши да остави Уини да опита.

Наистина се изненада, когато конят помъкна тежкия товар по неравния терен, но учудването на Джондалар беше двойно по-голямо. Зубърът бе по-обемист и по-тежък от Уини и бяха нужни немалко усилия, но товарът се оказа по силите на кобилата, тъй като самарът опираше само в две точки, а по-голямата част от теглото падаше върху колчетата, които опираха о земята. Изкачването на склона беше по-трудно, но здравият степен кон успя да преодолее и тази трудност. Шейната-носилка се оказа най-ефикасното средство за превозване на товари по неравна повърхност.

Това приспособление бе изобретено от Айла благодарение на нуждата, подходящия момент и вътрешния импулс. Докато живееше сама, тя често бе изправяна пред необходимостта да премества разни твърде тежки за нея неща — като например цяло животно — и й се налагаше да ги разрязва на по-малки парчета. А после пък трябваше да мисли как да опази оставената част от диви зверове. Животът й бе предоставил уникалната възможност да отгледа кобила и да използува конската сила в някои случаи. Но най-голямото й предимство бе умът, способен да открива нови възможности и да измисля съответни средства.

Щом като се доближиха до землянката, Айла и Джондалар развързаха зубъра и след множество похвални думи и благодарствени прегръдки поведоха обратно коня, за да приберат вътрешностите на животното, защото те също вършеха работа. Като стигнаха до сечището, Джондалар вдигна счупеното си копие. Предният край на пръчката се бе прекършил, а върха още не бяха извадили от трупа, но задната дълга и права част беше цяла. Може би щеше да намери за какво да го ползува, помисли той и го взе със себе си.

Като се върнаха в Бивака, свалиха хамута на Уини. Вълчо започна да души карантията — много обичаше черва. Айла се поколеба за момент. Ако имаше нужда, би могла да ги използува за няколко неща — от съд за съхраняване на мазнини до материал за подплатяване — но не бе възможно да носят повече багаж, отколкото вече имаха.

Сякаш само защото имаха коне да мъкнат багажа, нуждите им все се увеличаваха. Спомняше си, че когато напусна Клана и пътуваше пеша, носеше всичко необходимо само в една кошница на гръб. Вярно, че сега шатрата им беше много по-удобна от ниската кожена колиба, която използваше преди, а освен това имаха резервни дрехи и дрехи за зимата, които не обличаха, и повече храна и съдове, и… — в никакъв случай не биха могли да носят всичко това в една кошница, разбира се.

Тя хвърли на Вълчо ненужните в момента черва и двамата с Джондалар се заловиха да разрязват дивото говеждо месо. Направиха разрези на няколко важни места и започнаха да издърпват кожата — това бе много по-ефикасен начин за смъкване на кожата, отколкото дрането с нож. Със съвсем малко усилия се отделяше ципата между кожата и мускулите и когато свършиха, единствено двете дупки от върховете на копията нарушаваха целостта на кожата. Навиха я, за да не изсъхне много бързо, и заделиха главата. Езикът и мозъкът бяха хранителни и крехки и смятаха да изядат тези деликатеси още същата вечер. Черепа с големите рога обаче решиха да оставят за Бивака. За някои може би той притежаваше особено значение, ако ли не — по него имаше множество полезни части.

После Айла занесе стомаха и мехура до малкия поток край Бивака, за да ги измие, а Джондалар отиде до реката да намери храсти и тънки жилави пръчки, които да огъне и от тях да направи кръгла рамка за малка лодка. Потърсиха също сухи съчки и плавеи — за да предпазят месото от зверове и насекоми, трябваше през цялата нощ да поддържат няколко огъня навън, както и един огън вътре в землянката да ги топли.

Работиха почти до тъмно. Първо разделиха животното на едри късове, после нарязаха месото на тънки филийки и го поставиха върху импровизирани стойки от клони, но имаше още работа. Внесоха стойките в къщата за през нощта. Шатрата им беше мокра, но я сгънаха и също я прибраха вътре. Щяха да я разпънат и да изнесат месото навън чак на другия ден, за да се доизсушат на вятъра и слънцето.

На сутринта довършиха рязането на месото и Джондалар започна да строи лодката. Като използваше сгорещени камъни, той огъна дърветата за рамката. Айла бе много заинтригувана и го попита откъде е научил всичко това.

— Моят брат Тонолан. Той беше майстор на копия — обясни Джондалар, докато натискаше края на едно малко право дърво, което бе оформил като дъга, а тя го завързваше към друга извита част с връвчица, направена от сухожилията на зубъра.

— Но какво общо има правенето на копия с правенето на лодки?

— Тонолан умееше да изработи съвсем права и гладка пръчка за копие. Но за да се научиш как да изправиш едно криво дърво, първо трябва да знаеш как да изкривиш дървото, а той можеше да прави и това също толкова добре. Беше по-голям майстор от мен в тая работа. Имаше истински усет към нея. Може да се каже, че занаятът му не бе само да прави копия, а да оформя дървото. Той изработваше най-хубавите снегоходки, а това значи да вземеш едно дърво и да го извиеш така, че да стане съвсем кръгло. Може би затова се чувствуваше така добре сред Шарамудоите. Те бяха отлични майстори дърводелци. Използваха гореща вода и пара, за да огъват своите канута до желаната от тях форма.

— Какво е това кану?

— Това е лодка, издълбана от един дънер. Предната част е оформена като тънък ръб, задният край — също и тя се плъзга по водата така лесно и гладко, сякаш я разрязва с остър нож. Много красиви лодки са. Тази нашата е тромава в сравнение с тях, но тук наблизо няма достатъчно големи дървета. Ще видиш кану, когато стигнем при Шарамудои.

— Още колко остава, докато стигнем там?

— Далече е. Отвъд онези планини — обясни той, като гледаше през лятната мараня към високите неясни очертания на върховете на запад.

— О, — въздъхна Айла разочаровано, — надявах се да е по-близо. Хубаво е да срещнем хора. Искаше ми се и тук в Бивака да бяхме заварили някого. Може да се върнат, преди да тръгнем.

Джондалар долови тъга в гласа й.

— Самотна ли се чувствуваш без други хора? Толкова време си прекарала сам-самичка в твоята долина, мислех, че вече си свикнала.

— А може би именно затова. Била съм предостатъчно сама. Известно време това, не ми пречи, дори понякога ми харесва, но толкова дълго не сме виждали никакви хора… Просто реших, че ще е приятно да си поговорим с някого. — Тя вдигна поглед към него. — Толкова съм щастлива, че си при мен Джондалар. Щях да съм много самотна без теб.

— И аз съм щастлив, Айла. Не мога да ти опиша колко се радвам, че дойде с мен и че не се наложи да пътувам сам. Аз също горя от нетърпение да срещнем хора. Когато стигнем до Великата Река Майка, там би трябвало да има някакви люде. Досега пътувахме през полета и гори, а хората обикновено се заселват покрай прясна вода — реки, езера, а не насред голото поле.

Айла кимна и хвана края на друга тънка пръчица, която се бе сгорещила върху топлите камъни и пара, а Джондалар внимателно я огъна в кръг, после тя му помогна да я привържат към останалите. Като погледна рамката, прецени, че ще отиде цялата кожа на зубъра, за да я покрият. Щяха да останат не повече от няколко парченца, съвсем недостатъчни, за да направи нова кожена торба за месо на мястото на онази, която изгубиха в наводнението. Но лодката им беше необходима, за да прекосят реката. Значи трябваше да се измисли нещо друго. Може би кошница щеше да свърши същата работа, ако е гъсто изплетена, плоска, дълга и с капак отгоре. Наоколо бе пълно с хвощ, тръстика, върби — идеален материал за кошници, но дали тя щеше да е подходяща да държат месото в нея?

Неприятното беше, че когато се носи прясно месо, то продължава да пуска кръв и колкото и плътно да е изплетена, една кошница може да започне да пропуска през дупчиците. Ето защо дебелата и здрава необработена кожа беше най-удобният материал за такъв съд — тя също попиваше кръвта, но много бавно; не пропускаше и след като бъде използвана известно време, можеше да се изпере и изсуши. Нуждаеше се от нещо, което да върши същата работа. Трябваше да помисли по този въпрос.

Мисълта за нова торба не я напусна и когато рамката беше готова и я оставиха да изсъхне, докато сухожилията се втвърдят. Айла се отправи към реката да събере материал за кошници. Джондалар я придружи, но само до брезовите дръвчета. Тъй като се бе заел с дърводелска работа, той реши да възстанови счупените и изгубените копия, като направи няколко нови.

Уимез му бе дал малко хубав кремък, преди да заминат, оформен съвсем грубо, така че от него лесно да се издялат нови върхове. Бе му показал как се правят копия с костен връх, преди да тръгнат за Летния Събор. Те бяха типичното оръжие за неговия народ, но се бе научил как се правят и копия с кремъчен връх, използувани от Мамутоите. И тъй като беше голям майстор в обработването на кремък, за него беше по-лесно и бързо да направи от тях, отколкото да оформя и изглажда кости.

След пладне Айла се зае да плете специална кошница за месо. Когато живееше в долината, тя бе прекарала множество дълги зимни нощи в плетене на кошници и рогозки, за да разсее самотата, и беше станала много бърза и изкусна плетачка. Можеше да изработи кошница почти, без да гледа, така че новият съд за месо беше готов преди здрач. Бе обмислила добре формата и размера, материалите и гъстотата на плетката. Кошницата беше хубава, но тя не бе съвсем доволна.

Излезе навън по тъмно, за да смени вълнената си превръзка и да я изпере в малкото поточе. После я постави край огъня да се изсуши, но така че Джондалар да не я вижда. После, като се стараеше да не го поглежда, си легна в спалните кожи до него. Жените от Клана бяха научени да избягват мъжете, когато кървят, доколкото това е възможно, и никога да не ги гледат право в очите. Мъжете от Клана ужасно се изнервяха, ако са край жените в такива моменти. Чудеше се как може Джондалар да няма такива скрупули в това отношение, но тя самата все още се чувствуваше неудобно и полагаше големи усилия да оправя тоалета си съвсем дискретно.

Джондалар винаги се отнасяше с голямо внимание през лунните й периоди, защото усещаше безпокойството й. Но щом като си легнаха, той се наведе и я целуна. Тя му отвърна сърдечно, макар че държеше очите си затворени. После той отново се обърна по гръб. Двамата лежаха един до друг, загледани в отблясъците на огъня, играещи по тавана и стените. Разговаряха, но тя през цялото време внимаваше да не го погледне.

— Иска ми се да замажа с нещо тази кожа, след като я окача на рамката — каза той. — Ако варя дълго време във вода копитата, остатъците от кожата и малко кокали, ще се получи много гъсто и лепкаво тесто, което се втвърдява, като изсъхне. Имаме ли някакъв съд, в който мога да го приготвя?

— Сигурна съм, че ще намерим нещо. Дълго ли трябва да се вари?

— Да, трябва хубавичко да се сгъсти.

— Тогава ще е най-добре да го сложиш направо върху огъня, като супа… може би парче кожа. Ще трябва да го наглеждаме и да добавяме вода, няма да изгори, докато е мокро… чакай. Какво ще кажеш за търбуха на зубъра? Налях го с вода, за да не изсъхне, но от него може да излезе много хубав готварски съд — предложи Айла.

— Не съм съгласен — отвърна Джондалар. — Няма защо да прибавяме вода, нали искаме да се сгъсти.

— Тогава, предполагам, най-подходяща ще бъде една не пропускаща кошница и сгорещени камъни. Ще я направя още сутринта.

Айла лежеше умълчана, но сънят не я хващаше — все си мислеше, че има и по-добър начин да се свари такава смес. Просто в момента не й идваше на ум. Беше почти задрямала, когато изведнъж й хрумна нещо.

— Джондалар! Сетих се!

Той също заспиваше, но се сепна и отвори очи.

— Ъхъ! Какво има?

— Нищо лошо. Просто си спомних как Нези топеше мазнина и смятам, че това ще е най-добрият начин да приготвиш гъстата смес. Изкопаваш плитка дупка в земята във формата на купа и я постилаш с парче кожа — трябва да е останало някое достатъчно голямо. Натрошаваш малко кости и ги разпръскваш по дъното. После слагаш вътре водата и копитата и каквото друго искаш. Можеш да ги вариш много дълго, като пускаме горещи камъни, а кокалите няма да позволяват на камъните да се допират до кожата и няма да я изгорят.

— Добре, Айла. Точно така ще направим — промърмори сънено Джондалар, обърна се на другата страна и скоро захърка.

Но в главата на Айла все още се въртеше нещо и не й даваше мира. Беше решила да остави стомаха на зубъра на хората от Бивака да го използват като мех за вода, но той трябваше постоянно да е мокър, иначе щеше да се втвърди и после да не си възвърне предишното гъвкаво, водонепропускливо състояние. Дори и да го оставеше пълен с вода, тя можеше случайно да изтече от някъде или да се изпари — кой знае кога щяха да се върнат тези хора.

Изведнъж я осени идея. Едва не извика отново, но успя навреме да сподави радостния възглас — Джондалар спеше и не искаше пак да го събужда. Щеше да остави стомаха да изсъхне и да го използува за подплатяване на новия съд за месо, но още докато е мокър, ще го оформи, така че да прилепне плътно към кошницата. В тъмното помещение сънят я унесе. Заспа доволна, че е измислила начин да се сдобие отново с тази толкова необходима вещ.

През следващите няколко дни докато месото съхнеше и двамата работеха усилено. Довършиха лодката и я покриха с пласт от лепилото, което Джондалар приготви, като свари копитата, кокалите и късчетата кожа. Докато и тя съхнеше, Айла правеше кошници — за месото, което щяха да оставят като подарък на хората от Бивака; за готвене, за да подмени изгубените съдове; за събиране на разни неща. Някои от тях смяташе да остави там. През деня събираше растителна храна и лечебни билки и ги сушеше, за да ги вземат със себе си.

Един ден Джондалар я придружи, за да потърси нещо, от което да направи гребла за лодката. Малко след като тръгнаха, той със задоволство откри черепа на един гигантски елен, умрял преди огромните му рога да са паднали, така че Джондалар се сдоби с два еднакви по големина рога. Беше още рано и той остана с Айла до обед. Покрай нея се учеше да разпознава някои храни и тогава разбра колко много знаеше тя. Имаше невероятно богати познания за растенията и помнеше кое за какво се използува. Когато се върнаха в бивака, Джондалар подряза върховете на широките рога и ги прикрепи към яки, къси колчета. Така направи едни напълно пригодни за гребане лопатки.

На другия ден намисли да изпробва приспособлението си за оформяне на дърво, което беше направил заради рамката на лодката. С него щеше да изправи пръчки за нови копия. Оформянето и изглаждането им му отне следващите един-два дни, макар и да си служеше със специалните инструменти, които носеше увити в една кожа и вързани с връвчици. Но докато работеше, всеки път щом преминеше покрай землянката, където бе захвърлил старото прекършено копие, го обземаше прилив на раздразнение. Колко жалко, че нямаше начин да спаси тази права пръчка и да направи от нея едно по-късо копие. Всяко от копията, които правеше сега и влагаше толкова много труд, можеше да се счупи също толкова лесно.

Когато се увери, че копията летят съвсем правилно, той взе един друг инструмент — тесен кремъчен резец с връх във форма на длето, закрепен за дръжка от еленов рог — и започна да изрязва дълбоки жлебове в по-дебелия край на пръчките. После от предварително подготвените парчета кремък издяла нови остриета, прикрепи ги към дръжките на копията с гъстото лепило, което беше сварил за замазване на лодката, и ги върза с връвчици от сухожилия. Жилавите сухожилия се свиваха, след като изсъхнат, и правеха много здрава и стабилна свръзка. Накрая забоде по две дълги пера от многобройните орли, соколи и черна каня, които живееха наоколо и се хранеха със земни катерици и други дребни гризачи. Беше ги събрал покрай реката.

С Айла си бяха направили мишена от един дебел дюшек, натъпкан с трева, който борсукът бе разкъсал и вече не ставаше за нищо. Бяха го позакърпили с кожички от зубъра. Тази мишена поглъщаше силата на удара, без копието да се повреди. И двамата се упражняваха по малко всеки ден. Айла просто поддържаше формата си, но Джондалар експериментираше с различни дължини на копията и размери на върховете им, за да види кое е най-ефикасно при стрелба с копиехвъргача.

Когато новите копия бяха готови и изсъхнали, те ги занесоха при мишената да ги изпробват с копиехвъргача и всеки си избра по няколко. Макар и двамата да боравеха много изкусно с ловното оръжие, някои от пробните изхвърляния неизбежно отиваха встрани от целта, без да улучат меката мишена, но обикновено падаха невредими на земята. Обаче Джондалар метна едно от новите копия много силно, не уцели и удари един голям мамутски кокал, използван като пейка. То се огъна и отскочи назад. Чу се изпращяване и Джондалар се сепна. Разбра, че дървената дръжка се е пречупила в една слаба точка на около стъпка от върха.

Приближи се да го разгледа и забеляза, че крехкият кремъчен връх също се е разбил — голямо парче се бе откъртило от единия му край. Сега върхът беше крив и не можеше да се поправи. Ужасно се ядоса на себе си, задето бе похабил копието — толкова време и усилия беше вложил, докато го направи, а не можа да го използува за нищо полезно. Във внезапен пристъп на гняв той прекърши негодното копие о коляното си и го захвърли.

Но като вдигна поглед, видя, Айла го наблюдава. Обърна се, изчервен от срам заради този изблик на ярост, после се наведе и вдигна строшените парчета с намерението да се отърве от тях незабелязано. Като погледна отново нагоре, видя, че Айла се готвеше да метне още едно копие, сякаш нищо не се е случило. Той отиде до землянката и хвърли парчетата при копието, счупено по време на лова. После се загледа в тях и се почувствува глупаво. Нелепо беше да се ядосва толкова много заради някакво си копие.

И все пак се иска доста работа, за да се направи ново, мислеше той и гледаше дългата пръчка с откършен край и оная част от другото копие със счупения кремъчен връх все още прикрепен към нея, които лежаха една до друга на земята пред него. Жалко, че двете не можеха да се съединят и да се получи едно цяло.

Но докато стоеше така загледан в тях, той започна да се чуди дали пък наистина не би могъл да ги свърже, отново вдигна двете парчета и внимателно разгледа краищата им. Намести ги едно в друго и за момент двата разтрошени края останаха съединени, после пак се разпаднаха. Погледът му се спря на издълбания жлеб в по-дебелата част на пръчката, където влизаше кукичката на копиехвъргача, а после отново се отмести върху откършения край.

„Ако издялкам по-дълбока дупка отсам — мислеше той — и подостря пръчката с нащърбения връх, а после ги долепя, дали ще се задържат?“ Изпълнен с ентусиазъм, Джондалар отиде в къщата и извади връзката с инструменти. Седна на земята и разгъна кожата с най-различни кремъчни сечива. После взе длетото, разгледа счупената пръчка, извади кремъчния нож от канията в колана си и започна да изрязва треските, докато хубаво го заглади.

Айла бе приключила с упражненията по стрелба и бе прибрала копиехвъргача и копията в калъфа, който бе приспособила да носи на гръб, преметнат през едното рамо, така както правеше Джондалар. Тя се връщаше към жилището с някакви растения в ръце. Той се завтече към нея, ухилен до уши.

— Виж, Айла — извика й, като държеше копието. Парчето със счупения връх беше прикрепено в горния край на счупената пръчка. — Поправих го. Сега ще проверя дали е годно!

Тя го последва при мишената. Наблюдаваше го как поставя копието в хвъргача, издърпва го, прицелва се и после го изстрелва с всичка сила. То улучи мишената и отскочи. А когато Джондалар отиде да провери, установи, че предната част се бе забила здраво в целта. От удара дългата задна част се бе отделила и отскочила назад, но беше невредима. Двойното сглобяемо копие можеше да се използува.

— Айла! Разбираш ли какво значи това? — Джондалар направо крещеше от радост.

— Не съвсем — отвърна тя.

— Гледай — върхът попадна в целта и после се отдели от пръчката, без да се счупи. Това значи, че следващия път ще трябва да направя сам един нов връх и да го прикача към една къса пръчка като тази. Не се налага да правя цяла дълга пръчка за копие. Мога да направя два такива върха… всъщност няколко… и само две-три дълги пръчки. Ще можем да носим много повече къси пръчки с върхове, отколкото цели дълги копия, а ако загубим някое, ще можем да го възстановим много по-лесно. Вземи, пробвай и ти — предложи й той и извади върха от мишената.

Айла го разгледа внимателно.

— Не съм голям майстор на дългите прави пръчки за копия, пък и върховете, които правя, не са чак толкова хубави като твоите — рече тя, — но смятам, че дори и аз бих могла да изработя едно такова. — Айла бе също толкова развълнувана, колкото и Джондалар.

В деня, определен за заминаване, те провериха всичко, което бяха поправили след щетите, нанесени от борсука, поставиха кожата му на видно място, за да разберат обитателите каква е причината за поразиите, и извадиха приготвените за тях дарове. Кошницата със сушеното месо провесиха на една греда от мамутски кокал, за да не може да я достигне някое хищно животно. Айла подреди още няколко кошници и окачи връзки сушени лечебни треви, както и някои ядливи растения, особено такива, които най-често се използваха от Мамутоите. Джондалар остави на собственика на жилището едно изключително добре изработено копие.

После набучиха полуизсъхналия череп на зубъра с големите рога на един кол пред землянката, за да я предпазят от зверове. Рогата и другите костни образувания по него можеха да се използуват за нещо, пък и това беше начин да се обясни на хората какво е месото в кошницата.

Младият вълк и конете като че ли усетиха наближаващата промяна. Вълчо подскачаше възбудено около тях, конете също бяха неспокойни. В този момент името на Рейсър наистина му подхождаше — той се стрелваше стремително напред и пак бързо се връщаше, а Уини стоеше близо до Бивака, гледаше за Айла и изцвилваше леко, когато я видеше.

Преди да си легнат, опаковаха всичко с изключение на завивките си и закуската. Прибраха и шатрата, макар че не беше много лесно да я сгънат и напъхат в коша за багаж. Кожите бяха опушени предварително, за да останат достатъчно гъвкави дори и ако напълно се намокрят, но въпреки това се бяха втвърдили. Шатрата щеше да омекне при по-продължителна употреба.

През последната нощ в удобната къща Айла съзерцаваше мъждукащите светлинки на гаснещия огън, които играеха по стените на стабилното жилище и усещаше как чувствата трепкаха и играеха в съзнанието й подобно на огъня — ту светли, ту по-мрачни. Нямаше търпение да тръгнат отново, но й бе мъчно, че напуска едно такова място, което през краткия им престой бе започнала да възприема като дом — само дето нямаше други хора. През последните няколко дни се улавяше, че поглежда към върха на хълма с надеждата да зърне обитателите на Бивака да се връщат, преди те да са го напуснали.

Все още искаше те да се завърнат неочаквано, но вече не се надяваше много, а чакаше с нетърпение деня, в който ще стигнат до Великата Река Майка. Имаше вероятност да срещнат хора някъде по течението й. Обичаше Джондалар, но се чувствуваше самотна без други хора — жени, деца и по-възрастни, липсваха й смехът и разговорите и съвместният живот с други от нейния вид. Но не искаше да мисли за твърде далечното бъдеще — за утрешния ден или следващия населен Бивак. Не искаше да мисли за народа на Джондалар или колко още трябва да пътуват до неговия дом, нито пък й се мислеше за това как ще прекосят тази широка и бърза река само с една малка кръгла лодка.

Джондалар също лежеше буден, загрижен за Пътуването им, нетърпелив да тръгнат отново, макар наистина да смяташе, че престоят им тук бе много полезен. Шатрата им бе суха, бяха попълнили запасите си от месо и възстановили изгубените и повредени при наводнението вещи, а освен това се радваше, че е измислил сглобяемото копие. Доволен бе, че имат кръгла лодка, но се притесняваше как дори и с нея ще преминат отвъд. Реката беше голяма, широка и бърза. Сигурно не бяха много далеч от морето и затова нямаше изгледи да се стесни. Всичко можеше да се случи. Щеше да е щастлив, когато стигнат до другия бряг.