В изоставения летен бивак Айла и Джондалар прекараха два дни, очаквайки дъждът да спре. На третото утро той най-сетне отслабна. Мрачната и плътна пелена от сиви облаци се разкъса и следобед от синевата, изпъстрена с пухкави бели облачета, заструи ярка слънчева светлина. Появи се свеж, студен вятър, който повя в една посока, сетне в друга, сякаш пробваше различни положения и не можеше да реши кое от тях най-добре ще подхожда на случая.
Повечето от вещите им бяха изсъхнали, но те вдигнаха краищата на жилището, за да може вятърът свободно да преминава през него и да доизсуши тежките покривала, а така щяха да проветрят и всичко останало. Някои от кожените им предмети се бяха втвърдили. Щеше да се наложи да ги обработят отново и да ги опънат, макар че редовната употреба вероятно би била достатъчна, за да възвърнат еластичността си. По-иначе стояха нещата с плетените им кошове за багаж. При сушенето те бяха променили формата си, бяха доста раздърпани, а и бяха започнали да гният. Бяха се размекнали от влагата, хлътнали под тежестта на пренасяните в тях вещи, при което влакната се бяха раздалечили и прокъсали.
Айла реши, че трябва да изплете нови, макар че сухата есенна трева, както и растенията и дърветата през този сезон не бяха най-здравият или най-добрият материал, който можеше да се използва. Когато сподели мислите си с Джондалар, той повдигна и друг въпрос.
— От известно време и аз се тревожа за тези кошове. Ако всеки път, когато пресичаме дълбока река и конете трябва да плуват, не ги сваляме, те се мокрят. Сега, когато разполагаме с кръгла лодка и плазове, проблемът не е толкова голям. Просто слагаме кошовете в лодката, а когато се движим през откритата равнина, най-лесно е да се използват плазовете. По-голямата част от пътя, който ни предстои, минава през открити пасища, но ще вървим и през гори и насечени местности. Там, както и тук, в планината, вероятно няма да ни е леко да влачим тези пръти и лодката. По някое време можем да решим да ги изоставим, но ако го сторим, ще са ни нужни кошове за багаж, които да не се мокрят, когато конете преплуват реките. Можеш ли да изработиш няколко такива?
— Прав си, че се мокрят. Когато правех тези кошове, не ми се налагаше да пресичам много и дълбоки реки.
Тя сбърчи чело, което означаваше, че мисли съсредоточено; тогава се сети за панера, който беше изработила най-напред.
— В началото не използвах дълбоки кошове за багаж. Първия път, когато исках да сложа товар на гърба на Уини, изплетох голяма плитка кошница. Сигурно и сега ще мога да направя нещо такова. Щеше да е по-лесно, ако не яздехме конете, но…
Затвори очи и се опита да си ги представи как ще изглеждат.
— Навярно… бих могла да измайсторя кошове за багаж, които да се вдигат на гърбовете им, когато сме във водата… Не ако в същото време яздим, няма да стане така…, но… навярно бих могла да направя нещо, което конете могат да носят върху задните си части, зад нас… — Тя се обърна към Джондалар: — Да, мисля, че мога да направя нещо, което ще свърши работа.
Събраха тръстика и хвощови листа, тънки върбови пръчки, дълги и тънки корени от смърч, както и всичко друго, което Айла забеляза и което според нея можеше да се използва като материал за кошници или като върви при изработката. Двамата работиха цял ден, като опитваха различни подходи и нагаждаха съда към размерите на Уини. Късно следобед вече разполагаха с не дълбока кошница-самар, която можеше да побере вещите на Айла и багажа, нужен им за пътуването. При това кобилата можеше да носи новата кошница, докато жената яздеше, а когато плуваше, тя щеше да остава сравнително суха. Веднага се заловиха да направят кошница-самар и за Рейсър. С нея се справиха много по-бързо.
Вечерта вятърът се засили и промени посоката си — сега беше по-остър, духаше от север и бързо разнасяше облаците на юг. Когато здрачът премина в мрак, небето бе почти ясно, но времето бе много по-студено. Възнамеряваха да тръгнат на сутринта. Решиха да прегледат вещите си и да намалят товара си. Старите кошове бяха големи, но в новите, мястото не достигаше. Част от предметите трябваше да бъдат извадени. Разгледаха всичко, което носеха.
Айла посочи плочката от бивник, върху която Талут бе начертал картата, показваща първата част от тяхното Пътешествие.
— Това вече не ни е нужно. Земите на Талут останаха далеч назад — каза тя с известна тъга.
— Права си, нямаме нужда от него. Въпреки това не ми се ще да я изхвърлям. Би било интересно да показваме какви карти правят Мамутоите, пък и плочката ми напомня за Талут.
Тя кимна с разбиране.
— Ами, ако имаш място, вземи я, но тя не е от съществено значение.
Джондалар хвърли поглед към нейните добре подредени предмети на пода и взе в ръце тайнствения пакет, който беше виждал и преди.
— Какво е това?
— Това е нещо, което направих миналата зима — каза тя, като го взе от ръцете му и бързо извърна поглед.
По лицето й изби червенина. Сложи го зад себе си, като го пъхна под купа с вещите, които смяташе да вземе.
— Ще оставя летните си дрехи за пътуване — и без това са с петна и са протрити. Ще нося зимните. Така ще ми се освободи още място.
Джондалар се взря в нея изпитателно, но нищо не каза.
Когато се събудиха на следващата сутрин, беше студено. Облякоха се бързо и като запалиха огън, за да приготвят сутрешната си чаша горещ чай, прибраха постелите си и се приготвиха за път. Но когато излязоха навън, се спряха изненадани.
Тънка покривка от блестящ скреж бе преобразила околните хълмове. Той искреше и отразяваше лъчите на яркото утринно слънце с необичайна сила. При топенето му всяка водна капка се превръщаше в призма, преобразуваща светлината в блестящо късче дъга и ненадейно се обагряше в червено, зелено, синьо или златно, като цветовете потрепваха и преливаха един в друг, когато мъжът и жената променяха положението си, за да видят спектъра от друг ъгъл. Красотата на ефимерните бижута от скреж им напомни, че топлият сезон бе само мимолетен разноцветен проблясък в един свят, подвластен на зимата, и че бе дошъл краят на краткото горещо лято.
Когато прибраха всичко и бяха готови да тръгнат, Айла обърна поглед назад към летния бивак, който се бе оказал толкова навременно убежище. Сега той бе още по-порутен, тъй като те бяха откъртили части от по-малките постройки, за да поддържат огъня си, но паянтовите жилища и без това нямаше да издържат още дълго. Изпитваше благодарност, че ги бяха открили, когато им бяха необходими.
Продължиха на запад към реката, известна като Сестрата. Слязоха по един склон и се озоваха на друга равна тераса, но все още се намираха достатъчно високо и виждаха широките степни пасища от другата страна на бурната река, която приближаваха. Така получаваха представа за цялата област и виждаха докъде се простират наводнените от реката райони. Ширината на ивицата равна земя, която речната вода обикновено заливаше по време на наводнение, бе около 15 километра, но тази откъм далечния бряг бе широка. Нормалният разлив на водата откъм страната на по-близкия бряг се ограничаваше от подножията на планината, макар че и отвъд реката се забелязваха височини, хълмове и скали с отвесни склонове.
Наводнените райони представляваха пустош от блата, езерца, гори и заплетени храсталаци, през които бълбукаше речната вода. Макар че тук липсваха лъкатушещи канали, гледката напомняше на Айла за огромната делта на Великата майка река, но в умален вид. Върбовите фиданки и обраслите през този сезон шубраци, които сякаш растяха направо от водата по бреговете на бързотечната река, показваха както размера на наводненията, причинени от последните дъждове, така и голямата ивица земя, където реката бе навлязла.
Вниманието на Айла отново се насочи към непосредствено заобикалящата я среда, когато Уини неочаквано забави ход, тъй като копитата й бяха затънали в пясък. Малките поточета, които прорязваха по-горните тераси, се бяха превърнали в реки с дълбоко вкопани корита, преминаващи покрай дюни от песъчлив мергел с променлива форма. Конете с мъка се придвижваха напред, като при всяка стъпка изпод копитата им изригваха фонтани от ситна, богата на калций почва.
Надвечер, когато залязващото слънце — почти ослепително ярко — се приближи до земята, започнаха да търсят място за лагеруване. Щом приближиха наводнените райони, забелязаха, че финият, подвижен пясък започна да придобива малко по-различен вид. Подобно на разположените в горната част на планината тераси той се състоеше главно от льос — скали, стрити на прах под въздействието на глетчера и донесени от вятъра — но понякога реката бе толкова пълноводна, че достигаше дори до възвишението, на което се намираха. Смесвайки се с почвата, глинестият нанос я втвърдяваше и стабилизираше. Когато забелязаха познати степни треви, растящи край потока, който следваха — един от многото, прорязващи планинския склон, устремени към Сестрата — решиха да спрат.
Опънаха палатката и се отправиха в различни посоки, за да уловят нещо за вечеря. Айла взе Вълчо, който тичаше пред нея и не след дълго подплаши ято бели яребици. Той се хвърли върху една от тях, а жената измъкна прашката си и улучи друга птица. Помисли си дали да не позволи на вълка да запази за себе си яребицата, която бе уловил, но когато той оказа съпротива и не й я даде веднага, тя промени решението си. Макар че една тлъста птица със сигурност би стигнала за двамата с Джондалар, тя искаше да накара вълка да разбере, че той ще трябва да разделя улова си с тях.
Хладният дъх, който долавяше във въздуха, я бе накарал да осъзнае, че ще пътуват през студения сезон през непознати земи. Народите, които познаваше — както Клана, така и Мамутоите — рядко пътуваха надалеч по време на суровите ледникови зими. Установяваха се на някое място, защитено от силния студ и снежните бури, и се хранеха от предварително складирани запаси. Мисълта, че ще пътуват през зимата, будеше у нея тревога.
Джондалар бе улучил с копиемета си голям див заек, който решиха да запазят за по-късно. Айла искаше да изпече птиците на шиш, но лагерът им бе разположен на открито, недалеч от поток, край който растяха само рехави шубраци. Тя се огледа и съзря два чифта разклонени рога, далеч не еднакви по размер и очевидно от различни животни, захвърлени предишната година. Макар че еленовите рога се раздробяваха много по-трудно от дървото, двамата с Джондалар успяха да ги разчупят с остри кремъчни ножове и с малката брадвичка, която той носеше на колана си. Айла използва част от отломките, за да опече птиците, а отчупените върхове се превърнаха в разклонени подпори за шиша. След всички положени усилия реши, че ще ги запази за бъдеща употреба, най-вече заради свойството на роговия материал да се възпламенява бавно.
Жената даде на Вълчо неговия дял от приготвените птици заедно с едри тръстикови корени, които бе изкопала от една канавка със застояла вода край потока, и няколко полски гъби, за които знаеше, че не са отровни и са вкусни. След вечеря поседяха край огъня, загледани в потъмняващото небе. Дните ставаха по-къси и те не се чувстваха толкова уморени нощем, още повече, че да яздят конете през откритата равнина бе много по-лесно, отколкото сами да си пробиват път през гористите планини.
— Месото бе вкусно — каза Джондалар. — Харесва ми, когато кожата е така хрупкава.
— Това е най-добрият начин да се приготвят по това време на годината, когато са толкова хубави и тлъсти. Цветът на перата им вече се сменя, а перушината на гърдите е толкова гъста. Щеше ми се да я вземем. От нея ще стане чудесен мек пълнеж. От перата на белите яребици стават най-леките и най-топли постели, но нямам място за тях.
— Може би догодина, Айла. И Зеландониите ходят на лов за бели яребици — отвърна той в желанието си да я насърчи, да й предложи нещо, което да очаква в края на тяхното Пътешествие.
— Белите яребици бяха любимото ястие на Креб — изрече тя.
Джондалар си помисли, че тя изглежда тъжна, и тъй като Айла замълча, той продължи да говори, надявайки се да разсее грижите й.
— На юг от нашите пещери има яребици, които не стават бели. През цялата година те изглеждат така, както бялата яребица през лятото, а и на вкус са същите като този вид птици. Хората, които живеят в този район, я наричат червена яребица и използват перата й като украса за шапките и одеждите си. Изработват си специални костюми за Церемонията на Червената яребица и танцуват, имитирайки движенията на птицата, като тропат с крака и правят всичко така, както мъжкарите, когато се опитват да примамят женските. Това е част от техния Фестивал, посветен на Майката. — Помълча известно време, а после продължи: — Те ловят птиците с мрежи и хващат по много наведнъж.
— Аз свалих едната от тези с прашката, но другата я улови Вълчо — обади се Айла.
И тъй като не добави нищо повече, мъжът реши, че просто не й се разговаря. Известно време мълчаха и наблюдаваха как огънят поглъща храсталаците и сушения тор, който, намокрен от дъждовете, бе изсъхнал достатъчно, за да гори. Най-сетне тя заговори отново:
— Спомняш ли си пръчката за хвърляне на Бреки? Ще ми се да имам нещо такова. С нея тя можеше да сваля по няколко птици наведнъж.
С настъпването на нощта рязко застудя и те бяха доволни, че имат палатка. Макар че Айла бе необичайно мълчалива, обзета от тъга и спомени, тя откликна на допира му с топлота и Джондалар скоро престана да се безпокои за настроението й.
Студеният дъх във въздуха се чувстваше осезателно и на сутринта, а земята отново бе покрита с призрачен, блестящ скреж. Когато се измиха в ледения поток, им стана студено, но се освежиха. Бяха завили убития заек с кожата му и го бяха заровили под горещите въглени, за да се задуши през нощта. Когато развиха почернялата кожа, забелязаха, че богатият слой от подкожна зимна мазнина бе напоил обикновено сухото и често жилаво месо, а бавното задушаване в естествената му обвивка го бе направило сочно и крехко. Този сезон бе най-подходящ за лов на дългоухите животни.
Яздеха един до друг през високата зряла трева, без да бързат, но с постоянно темпо и от време на време разговаряха. Местата, през които минаваше пътят им към Сестрата, изобилстваха с дребен дивеч, но единствените едри животни, които съзряха до обед, бяха отвъд реката, в далечината: група мъжки мамути, движещи се на север. По-късно същия ден забелязаха смесено стадо от коне и антилопи сайга отново на отсрещния бряг. Уини и Рейсър също ги видяха.
— Сайгата беше тотем на Иза — спомни си Айла, — Това е много мощен тотем за жена. По-силен е дори от тотема, с който се е родил Креб — Сърната. Разбира се, Пещерната мечка го беше избрала и преди да стане Мог-ър, той е имал два тотема.
— Но твоят тотем е Пещерният лъв. Това животно е много по-силно от една антилопа сайга — отбеляза Джондалар.
— Знам. Това е мъжки тотем, който подхожда на ловец. Точно затова в началото им беше толкова трудно да повярват в него. Аз не си спомням, но Иза ми е разказвала, че Брун дори се разгневил на Креб, когато назовал тотема ми по време на церемонията за моето осиновяване. Затова и всички бяха сигурни, че никога няма да имам деца. Няма мъж, чийто тотем да е толкова силен, че да победи Пещерния лъв. Много се изненадаха, когато забременях с Дърк, но аз съм сигурна, че е бил заченат от Брод, когато ме насили. — Тя се намръщи при неприятната мисъл. — А ако духовете на тотемите имат нещо общо със зачеването на бебетата, тотемът на Брод беше Рунтавият носорог. Спомням си как ловците от Клана разказваха за един рунтав носорог, който убил пещерен лъв, така че е възможно той да е бил достатъчно силен, пък и също като Брод носорозите могат да бъдат подли.
— Рунтавите носорози са непредвидими и могат да бъдат зли — рече Джондалар. — Тонолан беше намушкан от едно такова животно недалеч оттук. Тогава щеше да умре, ако Шарамудоите не бяха ни намерили.
Мъжът затвори очи при мъчителния спомен и се остави да бъде носен от Рейсър. Известно време и двамата мълчаха, сетне той попита?
— Всеки член на Клана ли има свой тотем?
— Да — отвърна Айла. — Тотемът напътства и брани. Могър-ът на всеки клан открива кой е тотемът на всяко новородено бебе, обикновено преди края на годината, в която се е родило. По време на церемонията за обявяване на тотема той дава на детето амулет, в който има парче червен камък. Амулетът е домът на духа на тотема.
— Значи така, както фигурката донии е място, където си почива духът на Майката?
— Нещо подобно, струва ми се, но тотемът пази теб, а не твоя дом, макар че се чувства по-добре, ако обитаваш жилище, което му е познато. Човек трябва да носи амулета със себе си. Така го разпознава духът на неговия тотем. Креб ми казваше, че духът на моя Пещерен лъв няма да може да ме намери, ако съм без амулета. И че тогава той вече няма да ме защитава. Креб ми каза, че ако някога загубя амулета си, ще загина.
До този момент Джондалар не знаеше това и не разбираше защо тя толкова държи на амулета си. Понякога дори си мислеше, че прекалява. Жената рядко го сваляше, може би само когато се къпеше или плуваше, а понякога и в тези случаи той оставаше на врата й. Той предполагаше, че това е връзката й с детството, прекарано в Клана, и се надяваше, че някой ден тя ще успее да преодолее всичко това. Сега осъзна, че нещата бяха много по-сложни. Ако човек с голяма магическа сила му дадеше нещо и му кажеше, че ако някога го изгуби, ще загине, той също би го пазил ревностно. Вече не се съмняваше, че жрецът на Клана, който я беше отгледал, е притежавал истинска сила, предоставена му от света на духовете.
— В амулета се носят и знаците, които тотемът оставя за човека, ако той вземе правилно решение за нещо важно в неговия живот — продължи Айла.
Непрестанно измъчващата я тревога, която се бе загнездила в съзнанието й, се обади с нова сила. Защо тотемът й не й бе дал знак, за да потвърди, че е направила правилен избор, когато бе решила да тръгне с Джондалар към неговия дом? Откакто напуснаха Мамутоите, не бе намерила нито един предмет, който би могла да изтълкува като знак от своя тотем.
— Малцина Зеландонии имат лични тотеми — каза Джондалар, — но се намират и такива. Обикновено се смята, че те са късметлии. Уиломар има свой тотем.
— Това е стопанинът на майка ти, нали? — попита тя.
— Да. И Тонолан и Фолара са родени в неговото огнище, а и към мен винаги се е отнасял така, сякаш съм роден там.
— Кой е неговият тотем?
— Царският орел. Казват, че когато бил бебе, един царски орел се спуснал върху него, грабнал го и понечил да го вдигне във въздуха, но майка му го измъкнала от птицата и тя не могла да го отнесе. Белезите от ноктите още личат на гърдите му. Тяхната Зеландони казала, че орелът е разпознал в него собствената си рожба и затова е дошъл да го вземе със себе си. Така разбрали, че това е неговият тотем. Мартона смята, че на това се дължи и голямата му любов към пътешествията. Уиломар не може да лети като орел, но изпитва нужда да види земята.
— Това е силен тотем, също както Пещерния лъв или Пещерната мечка. Креб винаги казваше, че със силен тотем се живее трудно, и беше прав, но аз получих толкова много. Та той ми изпрати дори и теб. Мисля, че имах голям късмет. Надявам се, че Пещерният лъв ще донесе късмет и на теб, Джондалар. Сега той е и твой тотем.
— Казвала си ми го и преди — усмихна се Джондалар.
— Пещерният лъв те е избрал и доказателство за това са белезите по тялото ти. Точно така, както и Уиломар е бил белязан от своя тотем.
Той се замисли за миг.
— Може би си права. Досега не съм гледал на нещата по този начин.
Вълчо, който беше изчезнал, за да проучи местността, се появи ненадейно. Изджавка, за да привлече вниманието на Айла, а сетне тръгна край Уини. Тя го наблюдаваше. Изплезеният му език висеше, ушите му бяха щръкнали, тичаше по обичайния за вълците начин — без да се изморява и близко до земята, гмуркаше се в сухата трева, която на места го скриваше от погледа й. Изглеждаше толкова радостен и пъргав. Обичаше да се отдалечава, за да изучава околността самичък, но винаги се връщаше, което пък радваше нея. Радост й доставяше и ездата успоредно с мъжа и жребеца.
— От начина, по който винаги говориш за брат си, оставам с впечатлението, че е бил като мъжа от своето огнище. Тонолан също е обичал да пътува, нали? Той приличаше ли на Уиломар?
— Да, но сходството между тях не е толкова силно, колкото между мен и Даланар. Всички го отбелязват. Тонолан приличаше много повече на Мартона, но той никога не е бил избиран от орел, така че желанието му да пътува не може да се обясни по този начин. Белезите по тялото на брат ми бяха причинени от онзи подъл рунтав носорог. — Той се замисли за миг. — Но пък и Тонолан открай време си беше малко непредугадим. Може би той е бил неговият тотем. Но това сякаш не му донесе голям късмет, макар че Шарамудоите ни намериха; но никога не съм го виждал така щастлив, както след запознанството му с Джетамио.
— Според мен за разлика от този на Пещерния лъв тотемът на Рунтавия носорог не носи късмет — каза Айла.
— Когато ме избра, той дори ме беляза със същите резки, с които Кланът обозначава тотема на Пещерния лъв, така че Креб да ги разпознае. Твоите белези не са като знаците на Клана, но са ясни.
— Няма никакво съмнение, че нося върху тялото си знаците, които доказват, че съм белязан от твоя пещерен лъв, Айла.
— Според мен духът на Пещерния лъв те е избрал, така че духът на твоя тотем да бъде също така силен, както и моя, за да мога някой ден да зачена твоите деца.
— Та нали самата ти казваше, че мъжът е причина за появата на дете в утробата на жената — възрази Джондалар.
— Така е, но може би и духовете трябва да помогнат. Тъй като моят тотем е толкова силен, тотемът на мъжа, който ще бъде мой стопанин, също трябва да бъде силен. Така че може би Майката е решила да каже на Пещерния лъв да те избере, за да можем двамата да направим бебета.
Продължиха да яздят мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Айла си представяше бебенце, което приличаше на Джондалар, но беше момиченце, а не момченце. Като че ли не й вървеше на синове. Може би, ако имаше дъщеря, щеше да успее да я задържи при себе си.
В неговите мисли също се мяркаха деца. Ако беше вярно, че мъжът създава нов живот със своя член, то Айла бе имала много шансове да зачене бебе от него. Тогава защо не беше бременна?
„А дали Серенио беше бременна, когато се сбогувах с нея? — помисли си той. — Радвам се, че е намерила човек, с когото е щастлива, но ми се ще да беше казала нещо на Рошарио. Има ли по света деца, които в известен смисъл са част от мен?“ Опита се да си спомни жените, които бе познавал, и в съзнанието му изплува образът на Нория, младата жена от народа на Хадума, с която бе споделил Първите обреди. Както Нория, така и старицата Хадума, изглежда, бяха сигурни, че неговият дух е проникнал в младата жена и че в утробата й се е появил нов живот. Очакваше се тя да роди момченце със сини очи като неговите. Дори му бяха измислили и име — Джондал. „Така ли е наистина?“ — чудеше се той. Дали неговият дух се беше смесил с този на Нория и бе заченал нов живот?
Но народът на Хадума не живееше много далеч от там, където се намираха в момента, при това посоката съвпадаше с тяхната — на северозапад. Защо да не се отбият да им погостуват, помисли си той, но внезапно осъзна, че всъщност не знае как да ги открие. Те самите бяха дошли там, където двамата с Тонолан бяха разположили лагера си. Знаеше, че Пещерите, които им служеха за жилища, се намират не само на запад от Сестрата, но и на запад от Великата майка река. Въпреки това не знаеше точното им местоположение. Спомни си, че понякога ловуват в района между двете реки, но това не му помогна много. Навярно никога нямаше да узнае дали Нория е родила това бебе.
Айла си мислеше, че ще трябва да почакат с децата, докато стигнат дома на Джондалар, и това насочи вниманието й към неговия народ. Питаше се как ли изглеждат те и дали ще я приемат. След срещата им с Шарамудоите тя се чувстваше малко по-уверена, че все някъде щеше да се намери място и за нея, но не беше сигурна, че то щеше да бъде сред Зеландониите. Спомни си реакцията на силно отвращение от страна на Джондалар, когато за пръв път разбра, че е била отгледана от Клана, както и странното му поведение предишната зима, докато живееха с Мамутоите.
Необичайното му държание бе донякъде предизвикано и от Ранек. Бе осъзнала това, преди да заминат, макар че в началото й се струваше необяснимо. Начинът, по който бе възпитавана, изключваше ревността. Дори да изпитваше такова чувство, никой мъж от Клана не би показал ревността си заради една жена. Но странното поведение на Джондалар бе донякъде предизвикано и от притеснението му за това как неговият народ ще я приеме. Сега тя знаеше, че въпреки любовта си към нея той се бе срамувал за това, че тя е живяла сред Клана и най-вече за това, че там бе родила своя син. Струваше й се, че това вече не го тревожи толкова. Защити я и не показа неудобство, когато разговаряха с Шарамудоите и стана въпрос за живота й в Клана, но вероятно имаше някаква причина за чувствата, които го бяха обзели в самото начало.
Тя обичаше Джондалар и искаше да живее с него, пък и вече беше твърде късно да променя решението си; въпреки всичко Айла се надяваше, че е постъпила правилно, като е тръгнала с него. Отново си пожела нейният тотем — Пещерният лъв — да й даде знак, за да е сигурна, че е взела правилно решение, но, изглежда, не можеше да очаква такъв знак в близко бъдеще.
Когато пътешествениците приближиха разширението, където се сливаха буйните води на Сестрата и на Великата майка река, рохкавият и ронлив мергел — пясък и глина, богати на калций — свлечен от по-горните планинските тераси, отстъпи място на чакъл и льосова почва на по-долните нива.
През по-топлите сезони на този мразовит свят от заледените планински хребети в пълноводните потоци се стичаше размразена ледена вода. Към края на сезона, когато допълнително се изсипваха проливни дъждове, превръщащи се на по-високите места в огромна снежна маса, която можеше да се размрази неочаквано при резки температурни промени, бързите потоци причиняваха наводнения. Тъй като в западната част на планината липсваха езера, които да задържат събиращите се поройни води в естествено хранилище и да ги разпределят по-равномерно чрез оттичащи се от тях потоци, разрастващият се прилив се изсипваше по стръмното нанадолнище. Водопадите издълбаваха пясъка и дребния чакъл от планинския варовик, пясъчниците и глината и ги отнасяха надолу чак до могъщата река, където те се отлагаха в коритата и в наводнените райони.
Централната равнина, която някога бе дъно на вътрешно море, се простираше в долина, заключена между две масивни планински вериги на изток и запад и възвишения на север и юг. Пълноводната Сестра, която близо до мястото на сливането бе почти еднаква по обем с Великата майка, приемаше водите, оттичащи се от част от равнината и от цялата западна страна на планинската верига, която се извиваше на северозапад. Носени от силно течение, поройните води на Сестрата прорязваха най-ниската част от речната долина, за да дадат своя принос към Великата майка на реките, но бушуващият приток се сблъскваше с достигналите по-високо ниво води на Майката, вече изпълнена до краен предал, и се връщаше обратно. Принудена отново да се насочи към собственото си корито, Сестрата разливаше разрушителните си води на големи разстояния.
Към обед мъжът и жената приближиха необятното заблатено пространство, изпъстрено с полу потопени ниски храсти и тук-там с малки групи дървета, отчасти залети с вода. Айла си мислеше, че отблизо приликата му с прогизналото мочурище край източната делта е по-голяма, като се изключи фактът, че движещите се в различни посоки течения на сливащите се реки причиняваха водовъртежи. Тъй като времето бе застудяло рязко, насекомите им досаждаха по-малко, а част от тях се рояха над подутите, отчасти разкъсани и загниващи трупове на животни, застигнати от пороя. На запад, сред пурпурната мараня, причинена от изригващите вихри, се издигаше масив с гъсто залесени склонове.
— Това навярно са Гористите хълмове, за които ни разказа Карлоно — рече тя.
— Да, но съвсем не са обикновени хълмове — уточни Джондалар. — По-високи са, отколкото ти се струва, и обхващат голямо пространство. Великата майка река тече на юг, докато стигне до тази бариера. Хълмовете насочват руслото й на изток.
Ездачите заобиколиха един обширен и спокоен воден басейн — лагуна, отделена от течащите води — и спряха на ръба на източния бряг на пълноводната река, малко по-нагоре от мястото на сливането. Загледана отвъд буйните поройни води в отсрещния бряг, Айла започна да разбира предупрежденията на Джондалар за трудностите при пресичането на Сестрата.
Мътните води, носещи се около тънките стволове на върби и брези, изтръгваха дърветата, чиито корени не бяха проникнали дълбоко в почвата на ниските островчета, заобиколени от канали през по-сухите сезони. Имаше множество опасно наклонени дървета, както и голи клони и дънери, изтръгнати от горите нагоре по течението затънали в тинята покрай бреговете или кръжащи в шеметен танц в самата река.
Жената се питаше как ли ще стигнат отсрещния бряг.
— Къде смяташ, че трябва да пресечем?
На Джондалар му се прииска отново да се появи голямата лодка на Рамудоите, с която преди няколко години се бяха спасили двамата с Тонолан, и да ги отнесе до другия бряг.
При спомена за брат му отново го прободе острата болка на скръбта, но същевременно внезапно се засили и тревогата му за Айла.
— Според мен е очевидно, че не можем да я прекосим тук — отвърна той. — Не знаех, че положението ще се влоши така рязко и толкова скоро. Ще трябва да поемем нагоре по течението и да потърсим по-лесно място, където да опитаме късмета си. Само се надявам да не завали отново, преди да сме го намерили. Още една дъждовна буря като последната и целият този район ще бъде изцяло залят. Нищо чудно, че онзи летен бивак е бил изоставен.
— Нивото на тази река не би могло да се повиши чак толкова, нали? — попита Айла с широко отворени очи.
— Още не, но би могло. Водата, която се стича от планините, в крайна сметка ще се озове тук. Освен това внезапен порой може да се появи и откъм потока, който течеше толкова близко до бивака. Вероятно често така и става. Мисля, че трябва да побързаме, Айла. Ако завали отново, тук съвсем няма да сме в безопасност.
Той пришпори жребеца в галоп и наложи такова бързо темпо, че на Вълчо му беше много трудно да ги следва. След известно време отново забави ездата, но не възобнови спокойния ход, който бяха поддържали преди.
От време на време Джондалар спираше, взираше се изпитателно в реката и в отсрещния бряг, а после отново продължаваше на север, като отправяше тревожен поглед към небето. На някои места реката сякаш бе по-тясна, а на други — по-широка, но тъй като бе толкова пълноводна, не можеха да бъдат сигурни, че това е действително така. Яздиха до здрач, без да намерят удобно място, за да преминат на отсрещния бряг, но Джондалар настояваше да се разположат за нощуване на някое възвишение, затова спряха едва когато стана твърде тъмно.
— Айла! Айла! Събуди се! — разтърси я леко мъжът. — Трябва да тръгваме.
— Какво? Джондалар! Какво се е случило? — попита тя. Обикновено тя се будеше преди него, а и поради ранния час се чувстваше объркана. Когато отметна кожената завивка, усети студа и едва тогава забеляза зейналия отвор на палатката. Мекото сияние на раздвижените облаци, очертани от отвора, проникваше вътре. На слабата сивкава светлина тя едва различи лицето на Джондалар, но това й беше достатъчно, за да види, че е разтревожен. Младата жена потръпна от лошо предчувствие.
— Трябва да тръгваме — каза й.
Той не беше спал почти през цялата нощ. Не можеше да обясни точно защо чувстваше, че трябва да пресекат реката възможно най-скоро, но усещането бе толкова силно, че стомахът му се бе свил на топка от страх — не за себе си, а за Айла.
Тя стана, без да пита защо. Знаеше, че не би я събудил, ако не смяташе положението за сериозно. Облече се бързо и извади пособията си за запалване на огън.
— Хайде да не губим време за палене на огън тази сутрин — предложи Джондалар.
Жената се намръщи, после кимна и наля и за двамата студена вода за пиене. Докато дъвчеха питките сушена храна, събираха багажа. Щом се приготвиха за път, Айла потърси Вълчо, но той не беше в лагера.
— Къде е Вълчо? — попита тя с отчаяние в гласа.
— Сигурно е отишъл на лов. Ще ни настигне, Айла. Винаги го прави.
— Ще му свирна — рече тя и прониза тишината на ранното утро с характерния призивен звук.
— Хайде, Айла. Трябва да тръгваме — настоя Джондалар, подтикнат от раздразнението, предизвикано от поведението на вълка.
— Без него няма да тръгна — заяви тя и отново изсвири, този път по-силно и по-настойчиво.
— Трябва да намерим удобно за пресичане място, преди да е заваляло, иначе може да не успеем да се доберем до отсрещния бряг.
— Не можем ли просто да продължим да вървим нагоре по течението? Там реката трябва да е по-тясна.
— Щом завали, ще започне да се разширява. Дори нагоре по течението ще бъде по-пълноводна, отколкото е тук сега, а и не знаем какви води ще потекат от онези планини. Лесно може да ни залее някой внезапен порой. Доландо каза, че те се появяват често, щом започнат дъждовете. А може и някой голям приток да се изпречи на пътя ни. Какво ще правим тогава? Пак ли ще катерим планината, за да го заобикаляме? Трябва да прекосим Сестрата, докато още е възможно — решително изрече той.
Качи се на жребеца и погледна жената, която стоеше край впрегнатата в плазовете кобила.
Айла се обърна с гръб към него и отново изсвири.
— Трябва да тръгваме, Айла.
— Защо да не изчакаме мъничко? Той ще дойде.
— Той е само едно животно. Твоят живот е по-важен за мен от неговия.
Тя се обърна и вдигна поглед към него, а сетне отново наведе очи и се начумери. Нима наистина бе толкова опасно да се чака? Прав ли беше Джондалар, или просто нямаше търпение? Ако действително бе така, то не би ли трябвало и неговият живот да е по-важен за нея от този на Вълчо? Точно в този момент вълкът се появи. Айла въздъхна с облекчение и се стегна, за да посрещне с тяло скачащото в прегръдките й животно, което я поздрави, като сложи лапи на раменете й и я близна по брадичката. Тя се качи на Уини, като се хвана за един от прътите от впряга й. Сетне даде знак на Вълчо да не се отдалечава и последва Джондалар и Рейсър.
Нямаше изгрев. Денят настъпи неусетно с бледа, лишена от яркост светлина. Облачната покривка бе надвиснала ниско над земята, придавайки на небето еднакъв сив цвят, а хладният въздух бе влажен. След известно време спряха, за да отдъхнат. Айла приготви горещ чай, за да се стоплят, а по-късно свари богата супа с една от питките суха храна. Добави й и листа от киселец, диви шипки, които почисти отвътре от семената и острите четинести власинки, както и няколко цвята от растящите наблизо полски рози. След чая и топлата супа опасенията на Джондалар сякаш понамаляха за известно време, но сетне той забеляза, че се събират още по-тъмни облаци. Настойчиво подкани Айла да събере нещата си бързо и отново поеха на път. Обзет от тревога, наблюдаваше небето и следеше приближаването на бурята. Обръщаше поглед и към реката — търсеше удобно за пресичане място. Надяваше се водовъртежът да отслабне на някое по-широко и плитко място, или да зърне остров, или дори пясъчен нанос между двата бряга. Накрая, страхувайки се, че бурята скоро ще се разрази, реши, че ще трябва да рискуват. Съзнавайки, че щом завали, положението ще се влоши, той се запъти към брега, където достъпът до реката бе по-лесен. Спряха и слязоха от конете.
— Как мислиш, дали да се опитаме да преминем яздейки? — попита Джондалар, вдигайки тревожен поглед към небето.
Айла се взря в бързотечната река и в различните предмети, които водите й влачеха. Край тях преминаваха големи дървета и множество пречупени стволове и клони, свлечени от високите планини. Тя потръпна, когато забеляза голям, подут труп на елен, чиито рога се бяха закачили и вплели в клоните наедно дърво, спряло се недалеч от брега. Мъртвото животно пробуди у нея страх за конете.
— Мисля, че ще им е по-лесно да преминат реката, ако не ги яздим — отвърна тя. — Според мен ние трябва да плуваме до тях.
— И аз така си мислех.
— Но ще ни трябва въже, за което да се държим — отбеляза жената.
Извадиха въжета, после провериха хамутите и кошниците, за да се убедят, че палатката, храната и няколкото им скъпоценни вещи са в безопасност. Айла разпрегна Уини от плазовете, тъй като сметна, че ще бъде твърде рисковано кобилата да се опита да преплува бурната река с пълен впряг. Същевременно им се щеше да съхранят прътите и кръглата лодка, ако това бе възможно. Затова завързаха двата пръта с връв. Докато Джондалар закрепяше единия им край за кръглата лодка, Айла привърза другия към каишите, придържащи кошницата-самар на гърба на Уини. Възелът, който използва, можеше лесно да се развърже, ако преценеше, че е необходимо. След това пристегна здраво друго въже към плоската, плетена връв, която преминаваше отдолу през гърдите на кобилата и придържаше одеялото, което жената използваше при езда.
Джондалар също привърза Рейсър с въже. Свали ботушите си, вътрешните си нозебрани, както и тежките си горни дрехи и кожи, защото щяха да го теглят надолу и да му пречат да плува, когато се намокрят. Уви всичко в един вързоп, който качи най-отгоре на самара. Остана само по долна туника и панталони. Макар и мокри, дрехите от лицева кожа щяха да предпазят тялото му от измръзване. Айла направи същото.
Животните доловиха припряността и безпокойството на хората. Смущаваше ги и мътната вода. Конете се бяха отдръпнали от мъртвия елен и сега пристъпяха наоколо и се изправяха на задните си крака, като клатеха глави и въртяха очи, но ушите им бяха щръкнали и обърнати напред, което показваше, че са нащрек. Вълчо пък се бе приближил досами водата, за да разгледа елена, но без да влиза в реката.
— Айла, смяташ ли, че конете ще се справят? — попита мъжът, когато усети първите едри капки.
— Неспокойни са, но мисля, че ще се оправят, особено след като и ние ще сме с тях, но за Вълчо не съм толкова сигурна — отвърна тя.
— Не можем да го носим до отсрещния бряг. Ще трябва сам да се добере дотам — отговори, но като забеляза колко е разстроена, добави: — Вълчо е силен плувец, би трябвало да се справи.
— Надявам се — продума Айла, сетне коленичи и прегърна вълка.
Дъждът се усилваше.
— Най-добре е да тръгваме — подкани я Джондалар и хвана Рейсър направо за оглавника, тъй като поводът беше завързан по-назад. Затвори за миг очи и си пожела да имат късмет. Помисли си за Дони, Великата майка земя, но не знаеше какво да й обещае, за да ги запази цели и невредими. Само безмълвно й се помоли да им помогне да прекосят Сестрата. Макар да знаеше, че някой ден ще трябва да се срещне с Майката, не му се щеше това да стане сега, а и никак не искаше да загуби Айла.
Жребецът тръсна глава и се опита да се вдигне на задните си крака, когато Джондалар го поведе към водата.
— Кротко, Рейсър, кротко — зауспокоява го той. Усети колко студена бе водата, която обливаше босите му крака. Когато се потопи, Джондалар пусна оглавника на Рейсър, като по този начин освободи главата на животното. Самият той уви свободния край на въжето около ръката си, като разчиташе, че силният млад жребец сам ще намери правилния път до отсрещния бряг.
Айла хвана въжето, закачено за каишите върху плешките на кобилата, уви го няколко пъти около ръката си и стисна в юмрук, за да го задържи. Сетне пое след високия мъж, вървейки успоредно с Уини. Подръпна и другото въже, което беше завързано за прътите и лодката, за да се увери, че не се е заплело, докато навлизаха в реката.
Водата бе студена, а течението — силно. Младата жена обърна поглед към брега. Вълчо бе останал там, като ту се спускаше напред, ту отстъпваше, скимтеше уплашено и не се решаваше да навлезе в бързата река. Тя му подвикна окуражително. Той направи няколко крачки назад, а после отново пристъпи, като не сваляше поглед от водата и увеличаващото се разстояние между него и жената. Неочаквано, точно когато дъждът се усили и заплющя неумолимо, той седна и зави. Айла му свирна и след още няколко опита той най-сетне се гмурна във водата и заплува към нея. Тя отново насочи вниманието си към кобилата и реката пред нея.
Усилващият се дъжд сякаш изглади къдравите вълни в далечината, но около тях бушуващите води влачеха повече предмети и отломки, отколкото си бе представяла преди.
Прекършени стволове и клони, някои все още с листа, други подгизнали и почти изцяло потопени, се въртяха бързо или се блъскаха в тялото й. Още по-неприятни бяха подпухналите тела на животни, често разкъсани от силата на пороя, който ги бе застигнал и помел надолу по планинския склон, захвърляйки ги в мътните води на реката.
Айла забеляза няколко полски мишки и полевки. По-трудно й бе да разпознае една катерица; бледокафявата й кожа бе потъмняла, а гъстата й пухкава опашка се бе сплъстила и смалила. Един леминг с дълга и бяла зимна козина — провиснала, но лъскава — прераснала през сивия летен слой, който изглеждаше черен, показваше долната част на лапите си, вече обагрени в бяло. Вероятно бе довлечен от някоя високопланинска местност, недалеч от снежната покривка.
Телата на големите животни бяха в по-лошо състояние. Покрай тях премина дива антилопа със счупен рог и наполовина одрана муцуна с оголен розов мускул. Когато забеляза и трупа на млад снежен леопард, тя отново обърна глава назад и подири с поглед Вълчо, но не можа да го види.
Забеляза обаче, че за въжето, с което кобилата влачеше прътите и лодката, се бе закачил и един пън. Това бе ненужен товар, който допълнително забавяше Уини. Айла започна да дърпа и опъва въжето, опитвайки се да го доближи до себе си, но изведнъж то се освободи само. На него продължаваше да виси един неголям разцепен клон, но той не я тревожеше. Безпокоеше я това, че не забелязва Вълчо, макар че самата тя бе до такава степен потопена във водата, че не виждаше надалеч. Свирна му веднъж, като се чудеше дали той ще я чуе сред грохота на буйните води.
Отново се обърна и се взря изпитателно в Уини. Безпокоеше се, че може да се е изморила от тежкия дънер, но кобилата продължаваше да плува с неотслабваща сила. Айла отправи поглед напред и с облекчение съзря Рейсър и Джондалар, който се движеше успоредно с него. Тя риташе с крака и гребеше със свободната си ръка, като се стараеше да не увеличава товара на кобилата повече, отколкото беше необходимо. Но постепенно се отпускаше и се оставяше да бъде теглена от въжето. Започна да трепери. Струваше й се, че преплуването на реката продължава прекалено дълго време и другият бряг е все още много далеч. В началото треперенето бе слабо, но колкото по-дълго стоеше в студената вода, толкова по-силно и упорито ставаше то. Мускулите й се стягаха силно, а зъбите й тракаха.
Отново се обърна назад и се огледа за Вълчо, но пак не го видя. „Трябва да се върна и да го потърся, толкова му е студено — помисли си тя, макар че трепереше силно от студ. — Може би Уини ще успее да се обърне и да заплува обратно.“ Но когато се опита да проговори, челюстта й бе така стегната и тракаше толкова силно, че от устата й не излязоха никакви слова. „Не, не бива да карам Уини да се връща. Аз ще го сторя.“ Тя се опита да развие въжето от ръката си, но то бе стегнато и оплетено, а и ръката й бе така вкочанена, че почти не я чувстваше. „Навярно Джондалар ще може да се върне и да го потърси. Къде е Джондалар? В реката ли е? Върна ли се за Вълчо? А, още един пън се е закачил за въжето. Трябва… нещо… да дръпна нещо… да освободя въжето… тежко за Уини.“
Айла бе престанала да трепери, но мускулите й бяха така стегнати, че не можеше да направи никакво движение. Затвори очи, за да си почине. Беше й толкова приятно да затвори очи… и да си почине.