Айла през равнината

ГЛАВА 34

Двамата тръгнаха обратно към Великата майка река. Айла водеше по същата диря, която бяха следвали, за да намерят Бивака на Сармунаите. Когато стигнаха реката, решиха да прекосят малкия приток и след това да се отправят на югозапад. Яздеха към реката през местност, разположена върху ветровитите равнини на древна низина, разделяща двете големи планински системи.

Въпреки че снеговалежът беше оскъден, те често трябваше да търсят прикритие от виелиците. Студът беше свиреп и непрекъснатият вятър вдигаше снежинките и ги издухваше от място на място, докато ги набиеше в замръзналия пясък, смесен тук-там със стрит на пепел скален прах — льос — от краищата на движещите се ледници. Когато вятърът духаше изключително силно, жулеше кожата им до кръв. Сухата трева по най-откритите места отдавна беше набита в земята, но вятърът, който пречеше на снега да се натрупва, оголваше достатъчно съсухрения и пожълтял фураж, за да пасат конете.

Обратният път беше много по-бърз за Айла, защото тя не се опитваше да следва диря по трудния терен, но Джондалар беше изненадан от разстоянието, което трябваше да изминат, преди да достигнат реката. Той не беше осъзнал колко далеч на север бяха достигнали, макар да допускаше, че Бивакът на Сармунаите не беше много далеч от Великия лед.

Разсъждението му беше правилно. Ако бяха отишли на север, след около пет или десет дни път щяха да достигнат масивна отвесна стена от континентална ледена покривка.

В ранното лято, точно преди да започнат Пътешествието си, бяха ловували мамути пред замръзналото лице на същата обширна северна преграда, но далеч на изток. Оттогава бяха пропътували източната страна на планините, около южното подножие и нагоре по западния фланг на планинската верига, почти отново до простиращия се над земята глетчер.

Оставяйки зад себе си последните хълмове и предпланини, които преобладаваха в пътешествията им, те се отправиха на запад, когато достигнаха Великата майка река и започнаха да се приближават към северното подножие на още по-обширната и висока планинска верига на запад. Вървяха по следите си, търсейки мястото, където бяха оставили част от багажа си, следвайки същия маршрут, по който бяха вървели, за да търсят Уини.

— Местността ми изглежда позната, трябва да е някъде тук — предположи той.

— Мисля, че си прав. Спомням си тази скала, но всичко друго е съвсем различно — каза Айла, разглеждайки променения пейзаж.

Наоколо се беше натрупал и улегнал още сняг. Реката бе замръзнала по края, снегът беше натрупан на преспи и запълваше всяко по-ниско място, което не позволяваше да се различи къде свършва брегът и къде започва реката. Силните ветрове и ледът, който се беше образувал по клоните по време на сменящите се замръзвания и разтопявания рано през сезона, бяха повалили няколко дървета. Храстите и къпините се огъваха под тежестта на замръзналата вода, полепнала по тях; покрити със сняг, те често изглеждаха на пътешествениците като хълмчета или могилки от скали, докато не пропаднеха в тях при опитите си да ги изкачат.

Спряха до няколко дървета и внимателно проучиха местността, опитвайки се да открият нещо, което да им помогне да открият скривалището си.

— Трябва да сме близо. Зная, че това е районът, но всичко е така различно — каза Айла и погледна към мъжа.

— Много неща изглеждат различно от това, което бяха, нали?

Той я погледна с озадачено изражение на лицето.

— Е, да, през зимата нещата изглеждат по-различно, отколкото през лятото.

— Нямам предвид само земята — каза тя. — Трудно е да се обясни. То е, като когато си тръгнахме и Сармуна ти поръча да предадеш сърдечните й поздрави на майка си, но каза, че ги изпраща Бодоа. Това е името, с което я нарича майка ти, нали?

— Да, сигурен съм, че тя имаше точно това предвид. Когато е била малка, вероятно са я наричали Бодоа.

— Но тя е трябвало да се откаже от името си, когато е станала Сармуна. Точно както и Зеландони, за която говориш. Същата, която ти е била известна като Золена.

— От името се отказват охотно. То е част от това да станеш Този, който служи на Майката — каза Джондалар.

— Разбирам. Беше същото, когато Креб стана Мог-ър. Той не беше задължен да се откаже от рожденото си име, но когато извършваше обред като Мог-ър, ставаше различен човек. Когато беше Креб, приличаше на своя рожден тотем, Сръндака — боязлив и тих, мълчалив, сякаш наблюдава от скривалището си. Но когато стана Мог-ър, беше властен и силен като своя тотем Пещерната мечка. Той винаги беше различен.

— Ти си почти същата, Айла. Обикновено слушаш и не говориш, но когато някой страда или е в беда, ставаш друг човек. Поемаш всичко в ръцете си. Казваш на хората какво да правят и те го правят.

Тя се изчерви.

— Никога не съм мислила за това по този начин. Просто искам да помогна.

— Знам. Но то е повече, отколкото да искаш да помогнеш. Винаги знаеш какво да направиш и повечето хора го оценяват. Мисля, че затова слушат какво им казваш. Смятам, че ти би могла да бъдеш Тази, която служи на Майката, ако поискаш — каза Джондалар.

Жената се изчерви още повече.

— Не мисля, че го желая. Не бих искала да се откажа от името си. Това е единственото нещо, което ми е останало от истинската ми майка, от времето преди да заживея с Клана — каза, след това тя се напрегна и посочи към покрита със сняг могилка: — Джондалар! Виж там!

Мъжът погледна в посоката, която тя му посочи, без да разбере веднага какво е видяла, но след това извика и пришпори Рейсър.

— Може ли това да е…?

Могилката се намираше в средата на преплетени шипки, което увеличи възбудата им. Слязоха от конете. Джондалар намери един здрав клон и проправи път през гъсталака. Когато стигна до средата и удари симетричната могилка, снегът падна и откри обърнатата им с дъното нагоре лодка.

— Това е тя! — извика Айла.

Тъпкаха и мачкаха дългите трънливи клони, докато успеят да достигнат лодката и внимателно увитите пакети, скрити под нея.

Не бяха избрали най-подходящото място и Вълчо веднага усети. Те разбраха причината за неговото раздразнение едва когато откриха вълчите изпражнения. Вълците бяха опустошили скривалището им. Бяха успели да разкъсат някои от пакетите. Дори и палатката беше разкъсана, но те бяха изненадани, че щетите не са още по-големи. Обикновено вълците не могат да стоят настрана от кожа и веднъж достигнали я, обичат да я дъвчат.

— Средството против вълци! То трябва да не им е позволило да направят по-големи бели — каза Джондалар, доволен, че сместа на Айла беше държала настрана от нещата им не само опитомения им придружител, но също така и останалите вълци. — А през цялото време си мислех, че Вълчо прави Пътешествието ни по-трудно. Всъщност ако не беше той, ние вероятно нямаше вече да имаме даже и палатка. Ела тук, момче — каза той, потупвайки се по гърдите и приканвайки животното да скочи и постави лапите си върху тях. — Ти отново го направи. Спаси живота ни или най-малкото палатката ни.

Когато той сграбчи дебелата козина на врата на вълка, Айла се усмихна. Беше щастлива да види промяната в отношението му към животното. Не че Джондалар беше проявявал някога враждебност към него или не го беше харесвал. Той просто никога не се бе държал така открито приятелски и нежно с него.

Въпреки че щетите щяха да бъдат значително по-големи, ако не беше средството против вълци, то не ги беше задържало далеч от неприкосновения им запас от храна. По-голямата част от сушеното месо и питките за из път беше изчезнала и много от пакетите със сушени плодове, зеленчуци и зърно бяха разкъсани или липсваха, вероятно отнесени от други животни, дошли след вълците.

— Може би трябваше да вземем повече от храната, която ни предлагаха Сармунаите, когато ги напуснахме — каза Айла, — но тя беше недостатъчна дори за тях. Предполагам, че бихме могли да се върнем обратно.

— Не ми се ще да се връщам — каза Джондалар. — Да видим с какво разполагаме. Ако ловуваме, може би ще ни стигне до Лозандунаите. С Тонолан срещнахме няколко от тях и престояхме една нощ заедно. Те ни помолиха да се върнем и постоим при тях.

— Ще ни дадат ли храна, за да продължим Пътешествието си?

— Сигурен съм, че ще го направят. Те са ми задължени.

— Задължени? Да не са твои роднини? Както Шарамудоите?

— Не не са ми родственици, но се държат приятелски и са търгували със Зеландониите. Някои от тях знаят езика.

— Ти си говорил за това и преди, но аз никога не разбрах напълно какво означава „задължени“, Джондалар.

— Задължение означава да дадеш каквото и да ти поискат в замяна на нещо дадено или по-често спечелено в миналото. В повечето случаи това се използва за изплащане на дълг, когато някой е играл и е загубил повече, отколкото е могъл да плати, но се използва също и при други случаи — обясни мъжът.

— Какви други случаи? — Тя имаше чувството, че има още какво да се добави и че за нея е важно да разбере.

— Е, понякога да се отплатиш за нещо, което са направили за теб, обикновено нещо специално и трудно за оценяване — каза Джондалар. — Тъй като не му се поставя ограничение, задължението за в бъдеще може да бъде тежко задължение, но повечето хора не биха поискали повече от полагащото се. Често пъти самото поемане на задължението показва доверие и искреност. Това е начин да се предложи приятелство.

Айла кимна с глава. Наистина имаше какво да се добави.

— Ладуни ми е задължен за в бъдеще — продължи мъжът. — Не е някакво изключително задължение, но от него се изисква да ми даде каквото и да поискам, а аз мога да поискам всичко. Мисля, че той ще бъде щастлив да изпълни задължението си, като ни даде малко храна.

— Далеч ли е до Лозандунаите?

— Разстоянието е доста голямо. Живеят в западния край на тези планини, а ние сме в източния, но няма да е трудно да се пътува, ако следваме реката. Все пак ще трябва да я пресечем. Те живеят от другата й страна, но ние можем да го направим нагоре по течението.

Решиха да пренощуват на същото място и внимателно провериха всичките си принадлежности. Беше изчезнала най-вече храна. Когато събраха всичко, което можаха да спасят, се получи незначителна купчинка, но те съзнаваха, че би могло да бъде и по-лошо. Щеше да им се налага да ловуват и събират много храна по време на пътуването си, но повечето от вещите им бяха недокоснати и щяха да бъдат напълно използваеми с малки подобрения и поправки с изключение на месо съхранителницата, която беше сдъвкана на парчета. Лодката беше запазила склада им от атмосферното влияние, но не и от вълците. На сутринта трябваше да вземат решение дали да продължават да теглят покритата с кожа лодка.

— Навлизаме в по-планинска местност. Ще ни бъде по-трудно, ако я вземем — каза Джондалар.

Айла проверяваше коловете. От трите кола, които беше използвала, за да предпази храната от животните, единият беше счупен, но на тях им трябваха само два за пътуването.

— Защо не я вземем засега с нас, а ако наистина се окаже проблем, винаги ще можем да я изоставим след това — каза тя.

Пътувайки на запад, те скоро оставиха след себе си ниските ветровити равнини. Източно-западният маршрут на Великата майка река, който следваха, бележеше линията на титаничната битка между двете най-могъщи сили на земята, водена в безпределно бавното движение на геоложкото време. На юг се простираха подножията на високите западни планини, чиито върхове никога не бяха сгрявани от топлите дни на лятото. Високите изпъкналости натрупваха сняг и лед година след година и най-високите върхове на планинската верига искряха в ясния, студен въздух.

Възвишенията на север представляваха кристалинната скална основа на огромен масив, закръглена и заравнена останка от древни планини, разрушавани през вечността на времето. Те се бяха извисили изпод земята в най-ранните епохи и се бяха закотвили върху най-мощната основна скала. Срещу това неподвижно образувание от юг бавно и неумолимо се бяха придвижвали неустоимите сили на континентите, бяха чупили и огъвали земната кора от твърда скала, издигайки масивната система от планини, разпрострели се през земята.

Но древният масив не бе успял да се измъкне невредим от великите сили, които създали планините с високи върхове. Изкривяването, пропадането и натрошаването на скалата, изразило се в разпадане на втвърдената й кристална структура, разказваха каменна приказка за отчаяното огъване и тласкане, които тя бе понесла, устоявайки непреклонно на невъобразимия натиск от юг. В същата епоха от движението на континентите, напиращи срещу упоритата основна скала, се издигнали не само високата западна верига и още една друга далеч по на запад, но също и дългата криволичеща източна планина, с която те граничеха, както и цяла поредица от планински вериги, които продължаваха на изток към най-високите върхове на земята.

По-късно, по време на ледниковата епоха, когато температурите били ниски, ледената покривка се разпростряла далеч надолу по страните на масивните планински вериги, покривайки с искряща кристална кора дори и по-умерените височини. Запълвайки и разширявайки долините и пукнатините, докато бавно пълзял надолу, глетчерният лед оставил след себе си ерозиращи полета и тераси от чакъл. От грубо издяланите по-млади върхове изрязал рязко изпъкващи кули от камък. Сняг и лед покривали през зимата северните планински страни. Но само най-големите височини, близки до замръзналите планини, останали истински глетчер — траен пласт от лед, упорстващ лете и зиме.

Въпреки че закръглените подножия на ерозиралите планини на север се простираха върху сравнително равнинни плата и тераси, горните течения на реките, протичащи през древната земя, имаха плитки долини и умерени наклони, но в средните си течения ставаха буйни. С изключение на тези, които скачаха направо от челото на масива, реките, слизащи надолу по стръмните склонове от южната страна, течаха по-бързо. Границата между умерените северни склонове и планинския юг се определяше от плодороден льос, през който протичаше Великата майка река. Айла и Джондалар се бяха отправили на запад, продължавайки Пътешествието си, следвайки северния бряг на водния път през откритите равнини на речната долина. Макар и не вече така огромна, каквато беше Майката на реките в долното си течение, Великата майка река беше все още значителна и след няколко дни, вярна на характера си, тя се раздели още веднъж на няколко потока.

След половин ден път те достигнаха още един голям приток, чиито мътни води, мятащи се надолу от височините, придаваха величественост на сливането с ледените шушулки, образуващи замръзнали завеси и могили от натрошен лед, покриващ двата бряга. Реките, съединяващи се на север, вече не идваха от височините и подножията на познатите планини, които бяха оставили след себе си. Тази вода се стичаше от непознатите земи на запад. Вместо да пресекат опасната река или да се опитат да тръгнат нагоре по нея, Джондалар реши да се върнат и преминат няколкото ръкава на Майката.

Изборът се оказа правилен. Въпреки че някои от потоците бяха широки и покрити с лед по краищата си, по-голямата част от студената водна преграда едва стигаше до хълбоците на конете. Те не разсъждаваха много по този въпрос, освен късно вечерта. Накрая всички успяха да преминат Великата майка река. След опасните си и мъчителни приключения по други реки извършиха пресичането с толкова несъществени произшествия, че почти изпитаха разочарование.

Само да пътуваш в студената зима беше достатъчно опасно. Повечето хора се гушеха в топлите си жилища и ако някой се забавеше навън малко по-дълго, приятелите и роднините излизаха да го търсят. Айла и Джондалар бяха сам сами. Ако нещо се случеше, можеха да разчитат единствено един на друг и на придружаващите ги животни.

Теренът постепенно да се издигаше нагоре и те започнаха да забелязват промяна в растителността. Ели и борики се появяваха между смърчовете и боровете в близост до реката. Температурата по равните места на речната долина бяха изключително ниски, тук често бе много по-студено, отколкото по височините на околните планини. Въпреки че височините, които ги обграждаха, белееха, в речната долина рядко валеше сняг. Прелитащите сухи снежинки едва образуваха тънка покривка върху замръзналата земя, най-вече в пукнатините и в по-ниските места, а понякога не се задържаха дори и там. Когато нямаше сняг, единственият начин да се сдобият с вода за пиене беше да използват каменните си брадви, за да откъртят лед от замръзналата река и да го стопят.

Това накара Айла да добие по-ясна представа за животните, които бродеха из долината на Майката. Те бяха от същия вид като тези, които бяха видели по степите из целия си път, но студенолюбивите същества преобладаваха. Тя знаеше, че тези животни можеха да се препитават от сухата растителност, която лесно се намираше из равнините с отрицателни температури и почти без сняг, но се чудеше как намираха вода.

Предполагаше, че вълците и другите хищници набавят необходимата на телата им течност от кръвта на жертвите им, с които се хранеха, а те от своя страна обикаляха обширни райони в търсене на сняг и мек лед, които да дъвчат. Но как се справяха конете и останалите тревопасни животни и тези, които се хранеха с листа и млади фиданки? Как намираха вода в земята, която през зимата се превръщаше на замръзнала пустиня? В някои области имаше достатъчно сняг, но други представляваха безплодна пустош от скали и лед. И все пак колкото и сухи да бяха, те бяха обитавани от животни, ако по тях се намираше някаква паша.

Макар и все още нарядко, Айла забеляза повече космати носорози, отколкото някога беше виждала на едно място и въпреки че не се движеха в едно стадо, често заедно с носорозите срещаха мускусни бикове. Двата вида предпочитаха открити, ветровити и сухи райони, но носорозите обичаха трева и шавар, докато мускусните бикове, верни на природата си на кози, се хранеха с листата и фиданките на по-дървесните храсталаци. Замръзналата земя се обитаваше също и от едри северни елени, гигантски мегацероси с масивни рога и коне с гъста зимна козина, но ако имаше някои животни, които да се отличават сред населяващите горното течение на Великата майка река, то това бяха мамутите.

Айла никога не се умори да наблюдава огромните животни. Въпреки че ги преследваха от време на време, те бяха така безстрашни, че изглеждаха почти питомни. Често позволяваха на жената и мъжа да се приближат съвсем до тях, без да се страхуват от близостта им. Опасността, ако съществуваше такава, беше за хората. Въпреки че вълнистите мамути не бяха най-едрите екземпляри от вида си, те бяха най-гигантските животни, които хората някога бяха виждали или повечето от тях вероятно биха видели. Със своята рошава козина и дори напълнели за зимата, с огромните си извити бивни те се струваха на Айла дори още по-големи.

Огромните им бивни започваха да се развиват още при телетата от петсантиметровите, уголемени горни резци. След година млечните зъби падаха и се заместваха от постоянни бивни, които оттогава започваха постоянно да нарастват. Освен че бивните на мамутите бяха украшение, което имаше съществено значение при общуването помежду им, те имаха също и практическо приложение. Използваха ги да разчупват с тях леда.

Айла наблюдаваше стадо женски мамути и тогава за пръв път видя как го вършат. Няколко от тях използваха бивните си, по-малки и по-прави, отколкото на мъжкарите, за да откъртят леда, образувал се в скалните пукнатини. Отначало тя беше озадачена, докато не забеляза един мъник да вдига парче лед с малкия си хобот и да го поставя в устата си.

— Вода! — възкликна. — Ето как намират вода, Джондалар. Чудех се как го правят.

— Права си. Никога преди не съм се замислял много по този въпрос, но сега се сещам, че Даланар каза нещо за това. Но за мамутите има много поговорки. Единствената, която помня, е: „Никога не тръгвай на път, когато мамутите се отправят на север“, въпреки че същото може да се каже и за носорозите.

— Не я разбирам тази поговорка — каза Айла.

— Това означава, че ще има снежна буря — обясни й той. — Изглежда, те винаги знаят. Тези големи рунтавелци не обичат много снега. Могат да използват бивните и хоботите си, за да разчистят известно количество, но не и когато е много дълбок и те затънат в него. Нещата се влошават, когато се топи и замръзва. Те лягат през нощта, когато той е все още кишав от следобедното слънце, до сутринта козината им замръзва в земята и те не могат да се изправят. Тогава стават лесна плячка, но ако наблизо няма ловци и не се размръзне, започват бавно да умират от глад. Някои измръзват до смърт, особено малките.

— Какво общо има това с отиването им на север?

— Колкото повече се приближаваш до леда, толкова по-малко сняг има. Помниш ли как беше, когато отидохме на лов за мамути с Мамутоите? Единствената вода наоколо беше потокът от самия глетчер и това беше през лятото. През зимата всичко замръзва.

— Затова ли снегът тук е толкова малко?

— Да, този район винаги е студен и сух, особено през зимата. Всички твърдят, че това се дължи на близостта на глетчерите. Те са по планините на юг, а Великият лед не е много далеч на север. Повечето от земята между тях е на плоскоглавците… искам да кажа страната на Клана. Тя започва малко по на запад оттук. — Джондалар забеляза израза на лицето й при неволно изтърваните думи и почувства смущението й. — Както и да е, има още една поговорка за мамутите и водата, но не мога да си спомня как точно гласеше. Беше нещо от рода на „ако не можеш да намериш вода, търси мамут“.

— Тази я разбирам — каза Айла, гледайки зад него. Той се обърна да види. Женските мамути се бяха придвижили нагоре по течението и се бяха присъединили към няколко мъжки. Част от женските бяха съсредоточили усилията си върху тесен, почти отвесен бряг от лед, който се издигаше по края на реката. По-едрите мъжкари, включително един величествен, прошарен в сиво самец, чиито внушителни, макар и не така ефикасни бивни бяха израсли толкова дълги, че се бяха кръстосали отпред, стържеха и къртеха огромни буци лед от брега. След това ги вдигаха високо с хоботите си и ги стоварваха на земята със силен трясък, за да ги натрошат на по-използваеми късове, и всичко това се придружаваше от мучене, сумтене и тръбене. Изглеждаше като че ли огромните рунтави същества си играеха.

Шумното трошене на лед беше работа, която научаваха всички мамути. Мъничките петсантиметрови бивни даже и на малките две-тригодишни мамутчета, които едва бяха загубили млечните си зъби, бяха износени откъм външната им страна от стъргането на лед, а върховете на половин-метровите зъби на десетгодишните мамути бяха гладко остъргани от движението на главите им надолу и нагоре срещу отвесните повърхности. По времето, когато младите животни стигнеха двадесет и пет годишна възраст, бивните им започваха да нарастват напред, нагоре и навътре и начинът, по който ги използваха, се променяше. Долните повърхности започваха да се износват от стъргането на леда и отмитането встрани на снега, натрупал се върху сухата трева и растителността из степите. Но чупенето на лед беше и опасна работа, тъй като бивните често се трошаха заедно с леда. Обаче дори и счупените краища отново биваха гладко остъргвани от дълбаенето и стърженето на лед след това.

Айла забеляза, че и други животни се бяха събрали наоколо. Стадата от рунтави животни, с техните могъщи бивни, бяха начупили достатъчно лед за всички, включително за младите и старите, както и за общността от следващите ги. Много животни се радваха на изгодата да вървят по петите на мигриращите мамути. Огромните рунтавелковци не само оставяха купчини от натрошени късове лед през зимата, който беше дъвкан за вода от другите животни, но и понякога през лятото използваха бивните си, за да изкопават дупки в сухите поречия, които след това се пълнеха с вода. Дупките за вода, които те правеха, се използваха също и от други животни.

Следвайки замръзналия воден път, мъжът и жената яздеха и често ходеха съвсем близо до брега на Великата майка река. Малкото сняг не можеше да образува меко одеяло, което да скрие земята в бяло, и заспалата растителност излагаше на показ сивото си зимно лице. Високите стъбла на последните летни единични тръстики и бодлите на хвощовете се надигаха смело от замръзналите си блатисти легла, докато мъртвите папрати и шавари лежаха проснати близо до леда, натрупан по брега. Лишеите се бяха прилепили по скалите като струпеи от зараснали рани, а мъховете се бяха сбръчкали в крехки сухи постелки.

Дългите, кокалести пръсти на обезлистените клонки се поклащаха от острия, пронизващ вятър и само опитно око би различило дали са върбови, брезови или елшови храсти. Тъмнозелените иглолистни дървета — смърчове, ели и борове, се различаваха по-лесно, защото ги издаваше формата им. Когато се изкачваха на по-високо, за да ловуват, срещаха полегнали джуджета-брези и високи до коляното борчета, прилепнали плътно до земята.

Дребният дивеч беше основната им храна; едрият обикновено трябваше да бъде дебнат по-дълго, отколкото те искаха, въпреки че не размишляваха дали да опитат да убият елен, когато срещнеха някой. Месото замръзваше бързо и дори на Вълчо не се налагаше да ловува за известно време. Зайците и бобрите, с които планинският район изобилстваше, бяха обикновената им храна, но също така се срещаха и степни животни от по-сухия континентален климат — мармоти и гигантски хамстери. Виждаха и бели яребици — дебели бели птици с перушинести крака.

Прашката на Айла често им вършеше добра работа, защото пазеха копията за по-едър дивеч. Беше лесно да се намерят камъни, отколкото да направят нови копия и заменят загубените или счупените. Но в някои дни ловуването им отнемаше много време, а всяко нещо, което искаше време, правеше Джондалар раздразнителен.

Те често допълваха храната си, която беше предимно от крехко месо, с вътрешната кора на иглолистни и други дървета. Обикновено я добавяха към бульон от месо и биваха много доволни, когато намираха замръзнали плодове по клоните на дърветата. Преобладаваха хвойновите плодове, които бяха изключително добри за месо, ако не се слагаха в голямо количество; шипки се намираха по-рядко, но където ги имаше, бяха в изобилие и много по-вкусни, след като са замръзнали; пълзящите храсти на черните боровинки със своите иглоподобни, вечнозелени листа, имаха малки черни плодове, които често оцеляваха през зимата.

Месните им супи включваха също така зърна и семена, събирани усърдно от изсъхналите треви и билки, които все още бяха запазили семенните си кутийки, въпреки че им отнемаше много време да ги намерят. Повечето от листата на семенните билки вече се бяха разпаднали и растенията бяха потънали в сън, докато пролетното размразяване не ги събудеше за нов живот. Айла съжаляваше за изсушените зеленчуци и плодове, които вълците бяха унищожили, но не й се беше посвидило да даде запасите си от храна на Сармунаите.

Въпреки че през лятото Уини и Рейсър пасяха само трева, Айла забеляза, че храненето им вече включва връхчета на клонки, вътрешните пластове на дърветата и един определен вид лишеи, който предпочитаха и северните елени. Тя събра малко количество от тях й го опита, а след това приготви и за тях двамата. Миризмата беше силна, но поносима и тя потърси начини да ги сготви.

Друг източник на зимна храна бяха малките гризачи, като полевки, мишки и леминги, но не самите животни, защото Айла винаги ги даваше на Вълчо като награда за това, че й помагаше да открие гнездата им. Тя търсеше и най-неуловимите признаци, които подсказваха наличието на дупка, след това пробиваше замръзналата земя с пръчка, за да открие малките животни, заобиколени от семена, ядки и луковици, които те предварително бяха складирали.

Носеше със себе си лекарствената си торба. Когато си помислеше за всички щети, нанесени на нещата, които бяха скрили, тя потръпваше при мисълта какво би се случило, ако беше оставила и торбата с лекарства. Не че щеше да го направи, но мисълта за загубата й караше стомахът й да се свива. Торбата дотолкова се беше превърнала в част от нея, че тя щеше да се чувства загубена без нея. Даже нещо повече — материалите в торбата от видрова кожа и дългата история на знанията, натрупвани чрез опити и грешки, които й бяха предадени, запазваха пътниците по-здрави, отколкото някой от тях можеше да осъзнае.

Тя познаваше различни билки, кори и корени, които можеха да се използват за лекуване и предпазване от определени болести. Въпреки че не ги наричаше авитаминоза и нямаше име за витамините и минералите, които билките съдържаха, и дори не знаеше как точно действат, тя носеше много от тях със себе си в медицинската торба и непрекъснато ги вареше в чая, който пиеха.

Използваше също и растителността, която лесно се намираше през зимата, като игличките на вечнозелените дървета и особено последните издънки от върховете на клоните, които бяха богати на витамини, предотвратяващи скорбута. Тя постоянно ги добавяше към ежедневния им чай, най-вече, защото харесваха острия им, цитрусоподобен вкус, а не, защото знаеше колко са полезни или кога и как да ги използва. Тя често правеше чай от иглички за хора с подути и кървящи венци, чиито зъби започваха да се клатят през дългите зими, когато се препитаваха основно със сушено месо, независимо дали по предпочитание или необходимост.

Изминаваха големи разстояния за кратко време. Но рядко оставаха без месо, въпреки че това, което си набавяха от време на време, беше недостатъчно и в резултат на толкова малкото мазнини в храната и постоянните ежедневни физически натоварвания те отслабнаха. Не говореха много по този въпрос, но и двамата започнаха да се уморяват от пътуването и да желаят да стигнат до целта си. През деня почти не разговаряха.

Яздейки или ходейки пеш и водейки конете, Айла и Джондалар често се движеха един след друг, достатъчно близо, за да могат да доловят някоя забележка, изговорена на висок глас, но не достатъчно близо за разговор. В резултат те имаха време да остават насаме с мислите си, които понякога споделяха вечер, докато се хранеха или лежаха един до друг в спалните си кожи.

Айла често мислеше за последните им преживелици. Мислеше за Бивака на трите сестри, сравнявайки Сармунаите и жестоките им вождове, като Атароа и Бругар, с техните роднини Мамутоите и техните отзивчиви и приятелски сестринско-братски съвождове. Зеландониите, народът на човека, когото обичаше, предизвикваха учудването й. Джондалар притежаваше толкова много добри качества, че тя беше сигурна, че в основната си част те ще се окажат добри хора, но като имаше предвид отношението им към Клана, все още се питаше как ли ще я посрещнат. Даже и Сармуна беше направила лек намек за силното им отвращение към тези, които те наричаха плоскоглавци, но тя беше сигурна, че никой зеландунаец няма някога да бъде така жесток, както жената-вожд на Сармунаите.

— Не зная как Атароа е могла да извърши тези ужасни неща, Джондалар — забеляза Айла. — Учудващо е.

— На какво се чудиш?

— Моят род хора, Другите. Когато за пръв път те срещнах, бях благодарна, че накрая съм намерила някой като мен. Успокоение е да знаеш, че не си сам на света. След това, когато ти се оказа толкова чудесен, толкова добър, внимателен и нежен, аз си помислих, че всички от моя род хора биха могли да са като теб, и това ме накара да се почувствам добре.

Тя щеше да продължи, докато той не реагираше с отвращение на разказа за живота й в Клана, но промени решението си, когато го видя да се усмихва, почервенял от смущение и очевидно доволен. Бе щастлив от думите й, мислейки си, че тя също е възхитителна.

— След това, когато срещнахме Мамутоите, Талут и Лъвския бивак — продължи Айла, — бях сигурна, че всички от Другите са добри хора. Те си помагаха един на друг и всеки имаше глас при вземане на решенията. Отнасяха се приятелски, смееха се много и не отхвърляха някоя идея просто, защото не са чували за нея преди това. Разбира се, там беше Фребек, но той също се оказа не чак толкова лош. Даже и тези на Лятната среща, които се опълчиха против мен заради Клана, и даже някои от Шарамудоите го направиха от страх, а не от зли намерения. Но Атароа беше злобна като хиена.

— Атароа беше само една — напомни й Джондалар.

— Да, но на колко хора повлия. Сармуна използваше свещените си знания, за да й помага да убива и наранява хората, макар че след това съжаляваше, а Епадоа с готовност изпълняваше всичко, което й наредеше.

— Те имаха причини да го правят. Към жените са се отнасяли зле.

— Зная причините. Сармуна мислеше, че постъпва правилно, а мисля, че Епадоа обичаше да ловува и обичаше Атароа, защото й позволяваше да го прави. Познавам това чувство. Аз също обичам да ловувам и тръгнах срещу Клана, като извърших нещата, които се искаха от мен, за да мога да ловувам.

— Ами сега Епадоа може да ловува за целия Бивак и аз не мисля, че го правеше лошо — каза Джондалар. — Изглежда, като че ли тя открива любовта, която изпитва майката. Добан ми каза, че му е обещала никога да не го наранява отново и че никога няма да позволи на друг да го нарани. Може би чувствата й към него са но-силни, защото го е наранила толкова много и сега е получила възможност да изкупи вината си.

— Епадоа не искаше да наранява тези момчета. Тя каза на Сармуна, че се е страхувала, че ако не изпълни желанията на Атароа, тя ще ги убие. Това бяха основанията й. Дори Атароа имаше основания. Толкова много зло е имало в живота й, че тя се е превърнала в дяволско изчадие. Тя вече не беше човешко същество, но нищо не би могло да я извини. Как можа да извърши всички тези неща? Дори Брод, колкото и зъл да беше, не беше толкова лош, а ме и мразеше. Той никога не нарани преднамерено дори и едно дете. Мислех, че моят род хора са много добри, но вече не съм така сигурна — каза тя тъжно.

— Има добри и лоши хора, Айла, и всеки един носи добро и лошо в себе си — каза той. Усещаше, че тя се опитва да нагоди новите усещания, които беше събрала от последните си неприятни преживявания, към личната си схема за нещата и той знаеше, че това е важно за нея. — Но повечето хора са свестни и се опитват да си помогнат един на друг. Те знаят, че е необходимо; в края на краищата никога не се знае кога ще имаш нужда от помощ и повечето хора предпочитат да се държат приятелски.

— Но има някои, които са изключение, като Атароа.

— Вярно е — кимна мъжът, принуден да се съгласи. — А има и други, които биха дали само това, което им се иска, ако изобщо дадат, но това не ги прави лоши.

— Но един лош човек може да изкара на бял свят лошото у добрите, както Атароа направи със Сармуна и Епадоа.

— Предполагам, че най-доброто, което можем да направим, е да не позволим на злите и жестоките да причинят твърде много беди. Може би трябва да се считаме щастливи, че няма повече толкова лоши като нея. Но, Айла, не разрешавай на някой лош човек да промени начина, по който се отнасяш към хората.

— Атароа не може да ме накара да се отнасям различно към хората, които познавам, и аз съм сигурна, че ти си прав по отношение на повечето хора, Джондалар, но тя ме направи по-предпазлива и по-внимателна.

— Не вреди, ако си малко предпазлив отначало, но дай възможност на хората да покажат добрите си страни, преди да ги съдиш.

Височините от северната страна на реката следваха стъпките им докато продължаваха да се движат на запад. Изваяните от вятъра вечнозелени дървета по заоблените била и платата на масива се очертаваха на фона на небето.

Реката се раздели отново на няколко ръкава, пресичащи низината и образуващи заливи. Южната и северната граници на равнината поддържаха характерните си отличия, но основната скала беше напукана и пропаднала дълбоко между реката и варовиковите подножия на високата южна планина. На запад се издигаше стръмен варовиков ръб на разломна ивица. Течението на реката се обърна в северозападна посока.

Източният край на низината също граничеше с разломен хребет, създаден не толкова от издигането на варовика, колкото от потъването на земята в залива. На юг земята се простираше равно на известно разстояние, преди да се издигне към планините, но гранитното плато на север се бе приближило плътно до реката и се извисяваше почти отвесно от другата страна на водата.

Разположиха бивака си в ниския залив. В долината близо до реката, сред смърчове, ели, борове и лиственици, се забелязваха гладката сива кора и голи клони на буките; районът беше достатъчно защитен, за да даде възможност за растеж на няколко широколистни дървета. Около дърветата кръжеше в очевидно объркване малко стадо мамути, състоящо се от женски и мъжки животни. Айла се промъкна по-наблизо, за да види какво става.

На земята лежеше един мамут — стар гигант, с кръстосани отпред бивни. Тя се зачуди дали това беше същата група, която бяха видели преди това да чупи лед. Би ли могло да има два толкова стари мамута в един и същи район? Джондалар се приближи до нея.

— Страхувам се, че умира. Бих искала да мога да направя нещо за него — каза жената.

— Зъбите му вероятно са изпадали. След като това стане, никой не може да помогне с нищо, освен това, което те правят. Остават при него, докато умре.

— Може би никой от нас не би могъл да иска повече.

Въпреки сравнително неголемия си размер всеки възрастен мамут ежедневно поглъщаше огромни количества храна, най-вече високи треви с вдървени стебла и единични малки дръвчета. При тази груба храна зъбите им бяха от основно значение. Те бяха толкова важни, че определяха продължителността на живота на мамутите.

Вълнестите мамути развиваха няколко комплекта от големи кътници през живота си, продължаващ около седемдесет години, обикновено по шест отгоре и отдолу на всяка страна. Всеки зъб тежеше около три килограма и половина и беше пригоден изключително за стриване на груби треви. Повърхността на всеки един беше изградена от множество изключително твърди и успоредни ръбчета — пластини от зъбен материал, покрити с емайл, имаха по-високи коронки и повече ръбове, отколкото зъбите на който и да било друг от вида им преди или след тях. Мамутите се хранеха предимно с трева. Парчетата кора, които късаха от дърветата, особено през зимата, листата, клоните и малките дръвчета бяха случайност в основната им храна от груба, жилава трева.

Най-ранните и малки кътници се образуваха близо до предната част на всяка челюст, а останалите растяха навътре зад тях и постоянно се местеха напред през живота на животното, като само един или два зъба се използваха по едно и също време. Колкото и да беше твърда, стриващата повърхност се износваше при местенето си напред и корените се разрушаваха. Накрая и последните тънки и безполезни частици от зъба падаха и на тяхно място се придвижваха новите зъби.

Последните зъби започваха да се използват при възраст около петдесет години и когато почти изчезнеха, старите сиводрешковци не можеха повече да дъвчат грубата трева. Все още можеха да се хранят с по-меки листа и растения, пролетна растителност, но през останалите сезони те липсваха. В отчаянието си недохранените възрастни мамути често напускаха стадото, търсейки по-зелени насища, но намираха единствено смъртта си. Стадото разбираше кога наближава краят и често можеше да се види да споделя последните дни на възрастния.

Другите мамути защитаваха умиращия, така както защитаваха и новородените; събираха се около него, опитвайки се да изправят падналия на крака. Когато всичко свършеше, те погребваха мъртвия праотец под купчина кал, трева, листа или сняг. Знаеше се, че мамутите погребват и други мъртви животни, дори и хора.

Пътят на Айла, Джондалар и четириногите им спътници стана по-стръмен и по-труден, когато оставиха низината и мамутите зад себе си и наближиха някакво дефиле. Подножие на древен масив на север се бе разпростряло също и далеч на юг и бе разсечено от разделящите го води на реката. Те се изкачиха по-нависоко, когато реката се втурна през тясното дефиле, движейки се твърде бързо, за да успее да замръзне, но носеща ледени блокове от по-бавните участъци на запад. Беше странно да се види движеща се вода след толкова много лед. Пред високовърхите бастиони на юг се издигаха скалисти плата, масивоподобни възвишения, покрити с обширни плата и гъсти гори от иглолистни дървета с отрупани в сняг клони. Тънките вейки на широколистните дървета и храсти бяха покрити с ледени висулки, което впечатляваше Айла със зимната си красота.

Височината продължаваше да се увеличава и всяка следваща долина между хребетите беше на по-високо ниво от предишните. Въздухът беше студен, свеж и чист и даже когато беше облачно, не валеше сняг. Валежите намаляваха със задълбочаването на зимата. Единствената влага във въздуха беше топлият дъх, издишван от хората и животните.

Реката, покрита с лед, изчезваше всеки път, когато преминеха замръзналата долина на някой приток. В западния край на низината имаше още една клисура. Те се изкачиха по скалистия хребет и когато достигнаха най-високата му точка, погледнаха напред и спряха в благоговение пред гледката. Реката пред тях се разделяше отново. Пътниците не знаеха дали това е последният път, когато тя се дели на ръкави и канали, характерно за пътя й през равните полета, през които минаваше по-голямата част от течението й. Клисурата се извиваше остро точно пред низината, събирайки отделните канали в един и образуваща яростен водовъртеж, отнасящ лед и плуващи отпадъци в дълбините си, преди да ги изхвърли в потока надолу по течението, където замръзваха бързо отново.

Те се спряха на най-високото място и се загледаха надолу в малък дънер, който се въртеше в спирала, потъвайки все по-дълбоко и дълбоко при всеки кръг.

— Не бих искала да падна вътре — каза Айла, потръпвайки при мисълта.

— Нито пък аз — отвърна Джондалар.

Погледът й беше привлечен от нещо в далечината.

— Откъде идват тези облаци от пара, Джондалар? — попита тя. — Студено е, а и хълмовете са покрити със сняг.

— Там има езерца с топла вода, подгрявана от горещия дъх на самата Дони. Някои хора се страхуват да се приближат до тези места, но тези, които искам да посетим, живеят близо до един такъв дълбок горещ кладенец или поне така ми казаха. Горещите кладенци са свещени за тях, въпреки че миришат лошо. Говори се, че те използват водата за лекуване на болести.

— Още колко има до тези хора, които познаваш? Тези, които използват водата за лекуване на болести? — попита Айла. Всичко, което можеше да добави нещо към богатството й от медицински знания, винаги възбуждаше интереса й. Освен това храната им беше започнала да намалява или те не желаеха да отделят време, за да търсят, но няколко пъти си бяха лягали гладни.

Наклонът на терена се увеличи видимо отвъд последната равна долина. От двете си страни те бяха оградени с височини от напиращата планина. Ледената покривка на юг увеличаваше дебелината си, колкото повече се придвижваха на запад. Далеч на юг и малко на запад високо над останалите остри планински възвишения се издигаха два върха: единият по-висок от другия, като съпружеска двойка, наблюдаваща челядта си.

В точката, където височините почти се изравняваха с едно по-тясно място в реката, Джондалар зави на юг, изостави реката и се отправи към облак пара, издигащ се в далечината. Изкачиха нисък хребет и погледнаха надолу през покрита със сняг поляна към изпускащ пара воден басейн в близост до пещера.

Няколко човека бяха забелязали приближаването им и ги гледаха втренчено, вцепенени от изненада. Но един мъж се целеше в тях с копие.