Айла през равнината

ГЛАВА 22

Айла бе почти в безсъзнание, когато почувства под себе си твърдите камъни на речното дъно. Опита се да стъпи на крака, докато Уини я влачеше по каменистото дъно, направи няколко крачки по крайбрежните гладки и кръгли камъни при един завой на реката. После падна. Въжето, все още стегнато около ръката й, я дръпна и завъртя, принуждавайки кобилата да спре.

Джондалар също бе измръзнал в реката, но бе стигнал до отсрещния бряг по-рано от Айла, още преди да загуби чувството си за ориентация или способността си да мисли логично. Тя би прекосила реката по-бързо, ако не бяха многобройните отломъци и предмети, които се закачаха за въжето на Уини и силно забавяха движението й. Дори кобилата бе започнала да страда от студената речна вода, когато хлабавият възел, макар и набъбнал от водата, най-сетне се развърза и я освободи от тежкия товар.

За съжаление, когато Джондалар достигна брега, той все още бе объркан. Навлече връхната си дреха върху мокрите одежди и тръгна да търси Айла, като вървеше пеша по речното крайбрежие и водеше жребеца, но в неправилна посока. Когато се раздвижи, мъжът се затопли и мислите му се проясниха.

И двамата бяха отнесени надолу по течението, но тъй като тя се бе забавила, вероятно се бе озовала на брега по-надолу по реката. Обърна се и закрачи в обратна посока. Когато Рейсър изцвили и мъжът дочу ответно радостно цвилене, той хукна напред.

Когато Джондалар съзря Айла, тя лежеше по гръб на каменистия бряг край търпеливата кобила с ръка, опъната нагоре от стегнатото въже. Той се спусна уплашено към нея. Като се убеди, че тя все още диша, я вдигна на ръце и я притисна в прегръдките си. От очите му течаха сълзи.

— Айла! Айла! Жива си! Толкова се боях, че съм те загубил! Но си толкова студена!

Трябваше да я стопли. Развърза я от въжето и я вдигна на ръце. Тя помръдна и отвори очи. Мускулите й бяха стегнати и вкочанени, поради което й бе почти невъзможно да говори, но тя напрягаше сили и се опитваше да каже нещо. Той доближи глава към лицето й.

— Вълчо. Намери Вълчо — прошепна му дрезгаво.

— Та аз трябва да се погрижа за теб, Айла!

— Моля те. Намери Вълчо. Губя прекалено много синове. Не искам и Вълчо, също — промълви.

В очите й се четеше такава силна скръб и молба, че той не можеше да й откаже.

— Добре. Ще го потърся, но първо трябва да осигуря подслон за теб.

Понесе я през силния дъжд, поемайки по един склон със слаб наклон. Той завършваше с малка равна тераса, на която растяха няколко върби, някакви храсталаци и острица, а в дъното се виждаха и неколцина бора. Потърси по-равно място, през което не се оттичаше вода, и бързо разпъна палатката. Застла мамутската кожа върху покривалото за земя, след което внесе Айла, сетне багажа и разгърна кожените постели. Съблече мокрите й дрехи, а после и своите, положи я между кожите и пропълзя до нея.

Тя бе отпусната и замаяна. Кожата й беше студена и лепкава, а тялото й — сковано. Той се опита да я покрие със собственото си тяло, за да я сгрее. Когато Айла започна да трепери отново, Джондалар изпита известно облекчение. Това означаваше, че тялото й започва да се затопля. Но когато дойде в съзнание, отново си спомни за Вълчо и настойчиво заповтаря, че ще иде да го намери.

— Аз съм виновна — изрече тя с тракащи зъби. — Аз го накарах да скочи в реката. Аз му свирнах. Той ми се довери. Трябва да намеря, Вълчо.

— Айла, забрави за Вълчо. Та ти дори не знаеш накъде да тръгнеш да го дириш — обясняваше Джондалар, като се опитваше да я задържи в постелята.

Треперейки и хълцайки истерично, тя се опита да се измъкне, като викаше:

— Трябва да го намеря.

— Айла, Айла, аз ще ида. Ако останеш тук, аз ще ида да го потърся — предложи той, опитвайки се да я убеди да остане в топлата постеля. — Но ми обещай, че няма да мърдаш оттук и ще стоиш завита.

— Моля те, намери го — промълви.

Той бързо навлече сухи дрехи, а сетне и шубата си. Грабна две квадратни парчета от сухата храна за път, богата на масти и белтъчини.

— Тръгвам — каза й. — Изяж това и не излизай от кожите.

Обърна се, но преди да излезе, тя го сграбчи за ръката и изрече, взирайки се в очите му:

— Обещай ми, че ще го потърсиш.

Айла все още трепереше, но сякаш говореше с по-голяма лекота.

Той се взря в сиво-сините й очи, пълни с безпокойство и молба, и я притисна силно към себе си.

— Толкова се боях, че може да не си жива!

Тя се вкопчи в него, поуспокоена от силата и любовта му.

— Обичам те, Джондалар, и ми се иска никога да не те загубя, но моля те, намери Вълчо. Няма да мога да понеса загубата му. Той ми е като… дете… като син. Не мога да се откажа от още един син — каза тя с пресекващ глас и очите й се напълниха със сълзи.

Той се отдръпна и сведе поглед към лицето й.

— Ще го потърся. Но не мога да ти обещая, че ще го намеря, Айла, а и дори да го открия, не мога да ти обещая, че ще бъде жив.

Очите й се изпълниха със страх и ужас, но тя ги затвори и кимна.

— Само се опитай да го намериш — промълви, но когато се отдели от нея, тя продължаваше да го държи.

Когато стана от постелята, той не беше сигурен, че наистина възнамерява да търси вълка. Искаше да събере малко дърва за огън, за да й приготви топъл чай или супа и да нагледа конете, но вече беше обещал. Рейсър и Уини стояха прави във върбовата горичка. Одеялата, които използваха при езда, както и оглавникът на Рейсър все още не бяха свалени, но за момента силните животни изглежда, бяха добре, затова тръгна надолу по склона.

Когато стигна до реката, не знаеше в коя посока да поеме, но най-сетне реши да опита надолу по течението. Смъкна качулката си надолу, за да се предпази от дъжда, и закрачи по брега. Започна да проверява купищата плавен и струпаните по крайбрежието отломъци и боклуци. Намери много мъртви животни и видя не по-малко месоядни зверове и лешояди, както четирикраки, така и пернати, които се угощаваха с изхвърлените от реката остатъци. Зърна дори глутница вълци от южните земи, но никой от тях не приличаше на Вълчо.

Най-после мъжът се обърна и пое обратно. Реши да провери и нагоре по течението, но се съмняваше, че там ще му провърви повече. Всъщност не очакваше да намери животното и съзнаваше, че това го изпълва с тъга. Вярно бе, че понякога Вълчо им създаваше ядове, но Джондалар се бе привързал истински към него. Щеше да му липсва, а Айла щеше да страда още повече.

Стигна до каменистия бряг, където бе намерил Айла, и продължи нататък, следвайки завоя на реката. Не знаеше докъде би трябвало да върви в другата посока, пък и забеляза, че нивото на реката се повишава. Реши, че когато Айла отново бъде в състояние да пътува, ще преместят палатката по-далеч от реката. „Може би ще е най-добре да не се отдалечавам нагоре по течението, а да се погрижа за нея — каза си той колебливо. — Все пак ще трябва да ида до някъде; тя ще ме пита дали съм търсил и в двете посоки.“

Тръгна нагоре по течението, като заобиколи купчина пънове и клони, а когато зърна величествения силует на един скален орел, носещ се плавно във въздуха, разперил криле, спря и проследи полета му с възхищение. Ненадейно огромната грациозна птица сгъна мощните си криле и бързо се спусна към брега на реката, сетне отново се издигна, сграбчил с нокти голям съсел.

Малко по-нататък, там, където птицата бе намерила своята храна, един бърз приток добавяше своя дял към водите на Сестрата, като леко се разширяваше и образуваше неголяма делта. Стори му се, че зърна някакъв познат предмет върху широката пясъчна ивица край сливащите се реки, и се усмихна, когато го разпозна. Беше кръглата лодка. Но когато се взря по-внимателно, той се намръщи и се затича към нея. До лодката във водата седеше Айла и държеше в скута си главата на Вълчо. От една рана над лявото му око все още се процеждаше кръв.

— Айла! Какво правиш тук? Как стигна дотук? — завика той, обзет не толкова от гняв, колкото от страх и тревога.

— Той е жив, Джондалар — промълви тя, като трепереше от студ и в същото време хълцаше така силно, че едва се разбираха думите й. — Ранен е, но е жив.

Когато Вълчо скочи във водата, той заплува към Айла, но щом стигна до леката и празна кръгла лодка, носеща се по водната повърхност, той се опря с лапи на закрепените за нея пръти. Така и остана сред познатите предмети, като се задържаше на повърхността с помощта на плаващата лодка и прътите. Едва когато хлабавият възел се развърза и лодката и прътите започнаха да се накланят силно към буйните вълни, той се удари о един тежък, подгизнал дървесен ствол. В този момент вече почти бяха стигнали до отсрещния бряг. Лодката заора в пясъчния бряг и изтегли частично от водата прътите заедно с увисналия върху тях вълк. Ударът беше зашеметил животното, но по-лошото бе, че то остана полу потопено в студената вода. Дори вълците могат да получат измръзване и да загинат, ако бъдат изложени на природните стихии.

— Хайде, Айла, ти пак трепериш. Трябва да те върнем в палатката. Защо излезе? Нали ти казах, че ще го потърся? — говореше Джондалар. — Дай, аз ще го взема.

Той вдигна вълка и й помогна да се изправи. Когато изминаха няколко крачки, Джондалар разбра, че ще им бъде трудно да се доберат до палатката. Айла едва-едва пристъпяше, а вълкът бе голямо и тежко животно. Напоената му с вода козина допълнително увеличаваше теглото му. Мъжът не можеше да носи и двамата, а знаеше, че Айла никога не би му позволила да остави Вълчо и да се върне за него по-късно. Де да можеше да свирне на конете, както го правеше Айла… Всъщност защо да не опита? Джондалар бе измислил сигнал за Рейсър, но на практика не беше го тренирал да откликва на подсвирването. Никога не му се бе налагало. Младият жребец винаги идваше с майка си, когато Айла повикаше Уини.

Може би Уини щеше да дойде при него, ако й свирнеше. Поне можеше да опита. Постара се да изсвири сигнала на Айла, но ако конете не откликнеха, бе решен да продължи да върви. Хвана Вълчо по-удобно и се опита да обгърне с ръка Айла, за да я подкрепя.

Все още не бяха стигнали купчината с плавеите, а той се бе изморил. Успяваше да се движи само благодарение на силната си воля. Той също бе преплувал буйната река, а сетне бе изнесъл Айла на възвишението и бе опънал палатката. После бе вървял покрай реката в двете посоки, за да търси вълка. Дочу цвилене и вдигна поглед. Изпита облекчение и радост, когато видя конете.

Положи Вълчо напреко на гърба на Уини, тъй като тя го бе носила и преди и бе свикнала с него; след това помогна на Айла да се качи на Рейсър и поведе жребеца към каменистия бряг. Уини ги последва. Когато поеха нагоре по склона, дъждът се усили и жената, която трепереше в мокрите си дрехи, едва се задържаше на гърба на коня. Макар и бавно, успяха да стигнат до палатката край горичката. Джондалар помогна на Айла да слезе и я въведе в палатката; отново губеше разсъдъка си и изпадаше в истерия заради вълка. Той трябваше да го внесе незабавно, а после да обещае, че ще го изсуши. Претърси багажа, търсейки нещо, с което да го изтрие. Но когато тя поиска да го настани в постелята им, той твърдо отказа, макар че му намери отделна завивка. Докато Айла хълцаше, неспособна да се овладее, той й помогна да се съблече и я уви в кожите.

Отново излезе, свали оглавника на Рейсър и одеялата за езда от двата коня, потупа ги с признателност и изрече няколко благодарствени слова. Макар че конете обикновено живееха навън при всякакво време, той знаеше, че не обичат дъжда. Едва тогава Джондалар се прибра в палатката, съблече се, пъхна се под завивката до силно треперещата жена. Айла се сгуши близо до Вълчо, а мъжът я прегърна откъм гърба и притисна тялото си към нейното. След известно време, сгрята от топлото тяло на вълка от едната страна и на мъжа от другата, жената престана да се тресе.

Един влажен език облиза лицето на Айла и тя се събуди. Отблъсна Вълчо, усмихвайки се радостно, а после го притисна към себе си. Хвана главата му с две ръце и внимателно разгледа раната му. Дъждът бе отмил мръсотията от нараненото място и кървенето бе престанало. Раната не бе опасна и това я успокои. Неговата слабост се дължеше не толкова на удара по главата, колкото на въздействието на студената вода. Сънят и топлината бяха най-доброто лечение за него. Айла усети, че Джондалар я е обгърнал с ръце, макар че самият той спеше, затова остана да лежи неподвижна в прегръдките на мъжа с обвити около Вълчо ръце и се заслуша в барабанящия дъжд.

В съзнанието й нахлуха откъслечни спомени от предишния ден: как върви, препъвайки се о храсталаци и плавеи и търси Вълчо по речния бряг; как я боли ръката от стегнатото въже; как Джондалар я носи. Усмихна се при мисълта, че той е толкова близо до нея, после си спомни как го бе наблюдавала, докато опъваше палатката. Малко се срамуваше, че не му беше помогнала, бе се вкочанила от студ.

Вълчо се измъкна от прегръдката й и излезе навън, като се провря, душейки, изпод покривалото на отвора. Айла дочу цвиленето на Уини и обзета от радост, едва не й отговори, но в този миг си спомни, че Джондалар спи. Разтревожи се за конете останали под дъжда. Те бяха свикнали ни сухо време, а не на такава влага и на такъв всепроникващ дъжд. Чувстваха се добре дори при сковаващ, но сух студ. Но тя си спомни, че бе видяла коне, така че някои от тях сигурно живееха в този район. Долният слой на конската козина бе дебел, гъст и топъл дори когато беше мокър.

Помисли си, че силните есенни дъждове, които падат на юг, не й харесват, макар че бе посрещала с радост дългата и влажна северна пролет с нейната сгряваща мъгла и ситен дъждец. Пещерата, която кланът на Брун обитаваше, също се намираше на юг и есените бяха доста дъждовни, но не си спомняше да е имало такива прогизващи порои. Южните райони не бяха едни и същи. Айла си помисли, че трябва да стане, но се унесе и заспа отново.

Когато се събуди, мъжът до нея също се размърда. Докато лежеше в кожената постеля, тя долови, че нещо се бе променило, но не можеше да разбере точно какво. Сетне изведнъж осъзна, че не чува шума на дъжда. Стана и излезе навън. Беше късен следобед и доста бе захладняло. Съжали, че не се бе облякла по-топло. Облекчи се край един храст, а после се запъти към конете, които пасяха острица недалеч от върбовата горичка, през която течеше ручей. С тях беше и Вълчо. Когато приближи, те всички се завтекоха към нея. Сетне тя дълго ги милва и разчесва, като не спираше да им говори. Най-после отново се върна в палатката и пропълзя в кожената постеля до топлия мъж.

— Ама, че си студена! — възкликна той.

— А ти си хубав и топъл — отвърна тя и се сгуши да него. Той я прегърна и зарови лице във врата й. Изпита облекчение, когато телесната й температура се възстанови бързо. След измръзването, причинено от водата, тя се бе затоплила толкова бавно.

— Чудя се как можах да те оставя да се измокриш и да измръзнеш толкова много — каза Джондалар. — Не трябваше да пресичаме тази река.

— Но, Джондалар, какво друго можехме да сторим? Ти беше прав. Този проливен дъжд щеше да ни принуди да пресечем някоя река и щеше да е по-лошо, ако тя се спускаше направо от планината.

— Ако се бяхме разделили с Шарамудоите по-рано, щяхме да изпреварим дъжда. Тогава съвсем нямаше да ни е трудно да прекосим Сестрата — продължи да се самоупреква той.

— Но нали по моя вина не тръгнахме по-рано, пък и даже Карлоно смяташе, че ще успеем да стигнем преди дъждовете.

— Не, аз съм виновен. Знаех с каква река си имаме работа. С малко усилия от моя страна щяхме да тръгнем по-рано. И ако бяхме оставили тази лодка, нямаше да се забавим толкова в планината, пък и ти би преплувала реката по-бързо. Бях толкова глупав!

— Джондалар, защо се самообвиняваш? Ти не си глупав. Не можеше да предвидиш какво ще се случи. Дори и Онези, които служат на Майката, не могат да го правят много добре. Никога не е ясно. А ние успяхме. Сега сме тук и всички сме добре благодарение на теб, включително и Вълчо. Дори успяхме да запазим лодката, а кой знае колко полезна може да се окаже тя в бъдеще.

— Но аз едва не те загубих! — възкликна той, като зарови лице в шията й и я притисна толкова силно, че й причини болка. — Не мога да ти опиша колко те обичам. Ти означаваш толкова много за мен, че не мога да го изразя с думи. Не са достатъчни, за да разкрият чувствата ми към теб.

Джондалар не отслабваше прегръдката си, сякаш мислеше, че ако я притисне достатъчно силно, ще успее да я направи част от себе си и така никога няма да я загуби.

Тя също го бе прегърнала силно, изпълнена с обич към него и обзета от желание да направи нещо, за да намали терзанията му. В следващия миг осъзна, че знае какво трябва да стори. Задиша тежко в ухото му и го целуна по шията. Реакцията му бе незабавна. Зацелува я с буйна страст, започна да милва ръцете и гърдите й, сетне жадно засмука зърната им, обладан от силна страст. Тя обви крак около тялото му и го обърна така, че той се оказа върху нея. След това разтвори бедрата си. Той се отдръпна малко назад, опитвайки се да открие отвора й с набъбналия си член. Тя протегна ръка, за да го насочи, и почувства, че желанието, с което се бе устремила към него, бе не по-малко от неговото.

Когато се гмурна в дълбините й и почувства топлата прегръдка на дълбокия й кладенец, той изстена от внезапното неописуемо усещане. В миг всичките му кошмарни мисли, страхове и тревоги отстъпиха пред чувствената радост от този чуден Дар на Удоволствията, даден им от Майката, който го изпълни целия и не остави място за никакви други мисли освен за любовта му към нея. Отдръпна се назад, сетне почувства, че нейните движения са в хармония с неговите, и телата им отново се сляха. Реакцията й пробуждаше още по-силни страсти у него. Докато се разделяха и сливаха отново, тя се чувстваше толкова добре, че не мислеше за нищо. Телата им се отдалечаваха и приближаваха в ускоряващ се ритъм, на който тя се бе отдала изцяло, наслаждавайки се на чувствения миг. По тялото й лумваха внезапни пламъци, сливащи се в дълбините й при всяко следващо движение. Той се чувстваше зареден с вулканична сила. Вълни от възбуда пробягваха по тялото му, заливаха го целия и почти ненадейно настъпи взривът, сладкия миг на освобождението. Направи още няколко движения и потръпна, след което се отдаде на приятното усещане за пълно отпускане.

Лежеше върху нея, дишайки учестено след внезапното и силно напрежение. Тя доволно затвори очи. Не след дълго той се превъртя и се сгуши до нея, а тя се обърна с гръб и се притисна до него. Така останаха да лежат — спокойни и щастливи, с вплетени едно в друго тела.

Беше изминало доста време, когато Айла се обади тихо:

— Джондалар?

— М-м-м?

Не спеше, лежеше отпуснат, без никакво желание да се помръдне.

— Още колко реки като тази ще трябва да прекосим?

Той се протегна и я целуна.

— Николко.

— Николко ли?

— Николко, защото няма други реки, които да приличат на Сестрата.

— Дори и Великата майка река?

— Дори и Майката не е така бърза и коварна, или толкова опасна, колкото Сестрата — отвърна той, — но ние няма да пресичаме Великата майка река. Ще останем от тази й страна през по-голямата част от пътя до ледника на платото. Когато приближим леда, ще се намираме недалеч от един народ, който бих искал да посетя и който живее от другата страна на Майката. Но това е далеч оттук и докато стигнем дотам, тя ще бъде малко по-голяма от планински поток. — Той се обърна по гръб. — Не че не ни предстои да прекосим още няколко доста големи реки, но докато тече през тези равнини, Майката се разклонява на много канали, които се разделят и отново се събират. Когато отново я видим, тя ще бъде толкова малка, че едва ли ще можеш да разпознаеш в нея Великата майка река.

— Не съм сигурна, че ще я позная без водите на Сестрата.

— Мисля, че ще я познаеш. На мястото на сливането Сестрата е голяма, но Майката е още по-голяма. Има един голям приток, който я подхранва от другата страна непосредствено преди Гористите хълмове, където завива на изток. Двамата с Тонолан се запознахме с едни хора, които ни преведоха със салове точно на това място. В нея се вливат и още няколко притока от високите планини на запад, но ние ще се движим на север през равнината и дори няма да ги видим.

Джондалар се чувстваше отпочинал и спокоен и вече не му се лежеше. На другия ден трябваше да продължат напред. Замислен за пътешествието, той каза:

— Няма да ни се наложи да пресичаме много реки, докато не стигнем до възвишенията на север. Поне така ми казаха хората на Хадума. Споменаха, че има и хълмове, но че местността е предимно равнинна. Болшинството от реките, които ще видим, ще бъдат канали на Майката. Казват, че тук тя лъкатуши из цялото поле. Но местността е добра и за лов. Хората на Хадума непрестанно пресичат каналите, за да ловуват тук.

— Хората на Хадума? Струва ми се, че си споменавал за тях, но никога не си ми разказвал подробно — рече Айла, като стана и посегна към кошницата-самар.

— Не останахме дълго при тях, само толкова, колкото… — поколеба се, мислейки за Първите обреди, които бе споделил с красивата млада жена Нория. — …да присъстваме на една церемония, по-точно фестивал.

Жената забеляза странния израз на лицето му — смесица от неудобство и самодоволство.

— Фестивал в чест на Великата майка земя?

— Ами-и… всъщност да. Помолиха ме… ъ-ъ… помолиха ни двамата с Тонолан да го споделим с тях.

— Ще посетим ли народа на Хадума? — попита Айла откъм входа на палатката.

Тя държеше в ръка кожа от дива антилопа, за да се избърше, след като се измие в поточето край върбите.

— Бих искал, но не знам къде живеят.

Забелязал озадачения израз на лицето й, той бързо обясни:

— Няколко от техните ловци попаднаха на нашия стан, след което пратиха да доведат Хадума. Тя реши, че трябва да се направи фестивал, и тогава изпрати да повикат останалите. — Замълча, обзет от спомени. — Хадума беше страхотна жена. Тя е най-възрастният човек, когото някога съм срещал. По-стара е дори от Мамут. Майка е на шест поколения. — „Поне се надявам, че е така“ — помисли си той. — Наистина ми се иска да я видя отново, но нямаме време да ги търсим. Още повече, че тя сигурно вече е починала, макар че синът й Тамен навярно е все още жив. Той единствен говореше езика на Зеландониите.

Жената излезе, а Джондалар изпита силна нужда да се облекчи. Бързо нахлузи туниката през главата си и също излезе. Докато държеше члена си и наблюдаваше изпускащата пара арка от жълта течност с остра миризма, той се чудеше дали Нория наистина е родила бебето, което Хадума бе предрекла, че ще се появи, и дали органът, който сега държеше, бе причина за това.

Забеляза Айла, която вървеше към върбите, наметната единствено с кожата от дива антилопа. Помисли си, че вероятно и той ще трябва да иде да се измие, макар че съприкосновението му със студената вода бе напълно достатъчно за деня. Не че нямаше да нагази в нея, ако му се наложеше, например при пресичането на река, но докато пътуваше с брат си честото миене със студена вода сякаш не му се струваше толкова важно.

Не че Айла бе говорила с него по този въпрос, но тъй като самата тя никога не се спираше пред студената вода, — на него му се струваше, че едва ли би могъл да я използва като извинение, за да избегне миенето — пък и трябваше да си признае, че му харесваше чистотата на тялото й. Понякога тя дори разчупваше леда, за да достигне до вода, и той се чудеше как ли издържа на такъв студ.

Добре поне че бе станала и се бе раздвижила. Беше си помислил, че поради силното й измръзване ще им се наложи няколко дни да останат тук, дори се бе уплашил, че тя може да се разболее. „Може би честото къпане със студена вода я е направило по-издръжлива — каза си той. — Сигурно и на мен няма да ми стане нищо, ако се поизмия.“ Улови се, че не сваля поглед от голите й задни части, които се подаваха изпод кожата и изкусително се полюшваха при всяка нейна крачка.

Споделените от двамата Удоволствия бяха вълнуващи и им бяха донесли по-голямо удовлетворение, отколкото Джондалар би предположил, имайки предвид краткостта им, но докато наблюдаваше как Айла преметна меката кожа на един клон и нагази в ручея, той изпита силно желание да започне всичко отново, но този път щеше да й достави Удоволствия бавно, наслаждавайки се на всяка част от тялото й.

Дъждовете продължиха с прекъсвания и след като поеха през равната долина, сгушена между Великата майка река и Сестрата — притока, който почти се изравняваше с нея по пълноводност. Насочиха се на северозапад, макар че това съвсем не бе най-прекият път. Равнината наподобяваше разположените, на изток степи и на практика бе тяхно продължение, но реките, които прорязваха древното морско дъно от север на юг, играеха доминираща роля при определяне характера на местността. По-специално Великата майка река, която често променяше курса си, разклоняваше се и лъкатушеше, отбивайки се далеч встрани, оставяше след себе си обширни наводнени площи, простиращи се редом до големи и сухи затревени пространства.

При острите завои на по-големите канали се образуваха езера от слепи речни ръкави, които обхващаха голяма площ и заедно с мочурищата, богатите на влага ливади и тучните поля, внасящи разнообразие във великолепната степна картина, бяха рай за невероятно голям брой всевъзможни птици. Същевременно обаче принуждаваха придържащите се към сушата пътници да се отклоняват от пътя си, търсейки заобиколни маршрути. Тук имаше богата растителност и разнообразен животински свят, сравним с този от източните степи, но по-многоброен, сякаш една по-обширна местност се бе смалила, докато броят на обитаващите я същества бе останал неизменен.

Заобиколена от планини и възвишения, които подхранваха земята с допълнителна влага, сякаш стичаща се от фунии, централната равнина, особено на юг, бе по-гориста, макар че понякога това оставаше неуловимо за окото. Вместо закърнели дървесни видове край речните ръкави имаше много шубраци и гъсти гори. В югоизточната част, недалеч от обширната площ на сливане на буйните води, в, долините и падините имаше мочурища и блата, които придобиваха големи размери в сезоните на прииждащите реки. Малки горички от подгизнали блатни елши, ясени и брези стърчаха над водната повърхност между хълмчетата, покрити с върбови горички, сред които тук-там се забелязваха дъбове и букове, докато боровете пускаха корени в по-песъчливи почви.

Най-често почвите бяха смесица от богат льос и глина или от пясъчни и алувиални каменисти наноси, като на места някоя стара скала нарушаваше еднообразието на равнинния релеф. Обикновено тези изолирани възвишения бяха покрити с иглолистни гори, които понякога се простираха до равнините и по този начин създаваха условия за съществуването на няколко вида животни, които не биха могли да оцелеят в напълно равнинните местности; животинският свят бе най-богат в пограничните зони. Но въпреки разнообразието на растителни видове най-разпространеният от тях продължаваше да бъде тревата. Високи и ниски степни треви и билки, буйна переста трева и власатка покриваха тучните пасища и се полюшваха при полъха на вятъра.

Когато Айла и Джондалар отминаха южните планини и приближиха студените северни земи, смяната на сезоните започна да се усеща по-бързо от обикновено. Във вятъра, който брулеше лицата им, се долавяше смразяващият дъх на грамадата, която го пораждаше. Непосредствено пред тях лежеше невероятно масивният глетчер, простиращ се върху огромна площ от северните земи. Разстоянието до него бе много по-малко от това, което вече бяха изминали, и двамата можеха да стигнат дотам и пеша.

При смяната на сезоните леденият вятър ставаше все по-силен. Дъждовете намаляха, а сетне съвсем спряха и бели парцаливи ивици се появиха на мястото на буреносните облаци, отнесени от непрестанните ветрове. Внезапни пориви брулеха сухите листа от широколистните дървета, пръскаха ги по земята и образуваха килим. Сетне, при внезапна промяна на настроението, се извиваше вихрушка, която ги поемаше, завърташе ги яростно високо във въздуха, а сетне, уморена от играта, отново ги полагаше на земята нейде другаде.

Но сухото, студено време се нравеше повече на пътниците — беше им познато, а и те се чувстваха удобно във връхните си дрехи с качулки и кожена подплата. Джондалар бе правилно осведомен; в централните равнини се ловуваше лесно и животните бяха угоени и здрави след летния сезон. Това време на годината бе удобно и за прибиране на зърното, плодовете, ядките и корените. Не беше необходимо да използват сухата храна, която пазеха за неотложни нужди. Дори успяха да попълнят запасите си, когато убиха един огромен елен, а после решиха да поспрат и да си починат няколко дни, докато изсушат месото. Лицата им сияеха от физическо здраве и от щастие, породено от споделените усилия и любовта им.

Конете също се бяха освежили. Това бе тяхната среда — климата и условията, към които се бяха приспособили. Тежката им козина набъбна от ново израсналия зимен слой и всяка сутрин те бяха игриви и весели. Вълкът, с насочен срещу вятъра нос, улавяше миризми, които различаваше като познати в най-дълбоките и инстинктивни кътчета на своето съзнание, придвижваше се на големи скокове, обзет от доволство, понякога предприемаше самостоятелни набези, сетне внезапно се появяваше отново със самодоволен вид, както си мислеше Айла.

Лесно преминаваха реките. Повечето от тях течаха от север на юг паралелно на Великата майка река, макар че пътниците прецапаха и някои по-коварни. Криеха доста изненади и хората не знаеха дали потокът, изпречил се на пътя им, бе променила посоката си река или един от няколкото потока, стичащ се от планините. Няколко паралелни канала завършваха рязко, като се вливаха в течаща на запад река, която на свой ред сливаше водите си с друг приток на Майката.

Въпреки че понякога им се налагаше да се отклоняват от северната посока, която следваха, поради някой широк завой на реката, Айла и Джондалар се придвижваха през открити пасища, поради което язденето се превръщаше в огромно предимство в сравнение с пътуването пеша. Движеха се толкова бързо и всеки ден преминаваха такива дълги разстояния, че успяха да наваксат за предишните забавяния. Изпълнен със задоволство, Джондалар си мислеше, че така се компенсираше забавянето, когато тръгнаха по дългия и заобиколен път, за да посетят Шарамудоите.

Дните бяха свежи, студени и безоблачни и пред тях се откриваше широка панорамна гледка, забулвана единствено от утринните мъгли. На изток от тях се извисяваха планините, които бяха преминали, следвайки голямата река, пресичаща горещите южни равнини. Искрящите ледени върхове се приближаваха едва забележимо там, където планинската верига правеше голям и полегат завой на северозапад.

Вляво от тях, от изток на запад, се простираше най-високата планинска верига на континента, увенчана с тежка ледена корона, чийто долен край достигаше средата на склоновете й. Извисяващите се като кули и блестящи върхове изглеждаха донякъде призрачни в обагрената в лилаво далечина — една очевидно непреодолима бариера, отделяща пътниците от крайната им цел. Следвайки Великата майка река, те щяха да заобиколят широката северна страна на веригата и щяха да достигнат сравнително малък ледник, покриващ с щит от лед древен, закръглен масив в североизточните подножия на алпийските планини.

По-близо до тях, отвъд покритата с трева равнина, заобиколена от борови гори, се издигаше друг масив. Гранитните възвишения се извисяваха над степните ливади и над Майката, но на север постепенно се снишаваха и се сливаха със заоблените хълмове, които се простираха чак до подножията на западните планини. Все по-малко и по-малко дървета нарушаваха еднообразието на покритите с трева земи, а и тези, които се забелязваха, започваха да приемат закърнелите, смалени форми на дървета, изваяни от вятъра.

Айла и Джондалар бяха изминали почти три-четвърти от целия път, пресичащ огромните централни равнини от юг на север, когато започнаха първите кратки превалявания от сняг.

— Джондалар, виж! Вали сняг! — възкликна тя с лъчезарна усмивка. — Първият сняг!

От известно време жената долавяше дъх на сняг във въздуха, а първия за сезона сняг винаги възприемаше като по-специален.

— Не мога да разбера защо му се радваш чак толкова — отвърна той, но нейната усмивка бе така заразителна, че не се стърпя и също се усмихна. — Боя се, че в края на сезона и снегът, и ледът ще са ти омръзнали ужасно.

— Знам, но въпреки това обичам първия сняг. След няколко крачки тя попита: — Скоро ли ще се разположим на лагер?

— Току-що превали пладне — отвърна Джондалар озадачен. — Защо вече говориш за разполагане на лагер?

— Преди малко видях няколко бели яребици. Започнали са да се покриват с бяла перушина, но докато още няма снежна покривка, лесно се забелязват. Когато падне сняг, няма да можем да ги различаваме, а по това време на годината са толкова вкусни, особено както ги обичаше Креб, но за да се приготвят по този начин, трябва много време. — Тя се взря в далечината и започна да си припомня: Трябва да се изкопае яма в земята, да се облицова с камъни и вътре да се запали огън. Сетне да се пъхнат птиците, целите увити в сено, да се покрият и да се изчака. Ho пък си заслужават чакането.

— По-полека, Айла. Много се вълнуваш — усмихна се той развеселен.

Обичаше да я наблюдава, когато бе изпълнена с такъв ентусиазъм.

— Ако си сигурна, че ще бъдат толкова вкусни, значи трябва да спрем по-рано, да разположим лагера си и да вървим на лов за бели яребици.

— Направо ще се топят в устата — отвърна тя, — но ти си ги ял приготвени по този начин. Знаеш какъв вкус имат.

В този момент тя забеляза усмивката му и разбра, че той се шегува. Айла измъкна прашката от колана си и рече:

— Ти разпъни палатката, а аз ще хвана яребиците, пък ако ми помогнеш да изкопая ямата, ще ти позволя дори да опиташ една от тях. — Усмихна се и пришпори Уини.

— Айла! — извика Джондалар. — Ако ми оставиш шейната с багажа, ще приготвя всичко необходимо за лагеруването ти, Жена, която ловува.

Тя се сепна.

— Не знаех, че си запомнил как ме нарече Брун, когато ми позволи да ходя на лов — каза, като се върна и спря пред него.

— Може и да не притежавам спомените на твоя Клан, но някои неща помня, особено, когато се отнасят до жената, която обичам — отвърна той, без да сваля очи от лицето й. Усмивката я правеше още по-красива. — Освен това, ако ми помогнеш да решим къде да се установим, ще знаеш къде да се върнеш с птиците.

— И да не знам къде си, ще те открия по следите ти. Обаче ще дойда с теб, за да оставя плазовете с багажа. С тях Уини не може да се обръща бързо.

Продължиха да яздят, докато откриха удобно място за лагеруване, недалеч от един поток с равен терен за палатката и най-важното според Айла, скалист бряг с камъни, които можеха да се използват за вкопаната в земята фурна.

— Щом съм тук, защо да не ти помогна с подготовката на лагера? — каза тя, слизайки от коня.

— Върви да си ловиш яребиците. Само ми кажи къде искаш да започна да копая ямата.

Айла кимна. Колкото no-скоро убие птиците, толкова no-скоро ще може да се заеме с приготвянето им. Нужно й беше време да ги сготви, а може би и да ги улови. Тя обиколи местността и подбра едно място, което й изглеждаше подходящо за вкопана пещ.

— Ето тук — рече. — Да не е далеч от онези камъни. Огледа каменистия бряг и реши, че не би било лошо, докато още е там, да събере няколко кръгли и подходящи за прашката й камъни. Даде знак на Вълчо да я придружи и пое обратно по следата, която бяха оставили, докато търсеше яребиците. Търсейки охранените птици, забеляза няколко представители на други пернати видове, които приличаха на тях. В началото едва не се изкуши от семейство сиви яребици, които кълвяха зрелите семена на райграс и дива пшеница. Различи учудващо голям брой малки — не по големина, а поради малко по-слабо изразените им характерни белези. Макар че средните на ръст и набити птици снасяха по около двадесет яйца наведнъж, те обикновено бяха обект на толкова много нападения от хищни животни, че малко от тях оцеляваха до зряла възраст.

Сивите яребици също бяха ароматни, но Айла реши да продължи, като се постара да запомни мястото, където ги бе видяла, за да се върне, ако не намери любимите си бели яребици. Стресна я шумно излитащо ято от няколко семейства от по-малките и общителни пъдпъдъци. Закръглените малки птици също бяха вкусни и ако умееше да си служи с пръчка за хвърляне, с която можеха да се свалят по няколко наведнъж, тя може би щеше да опита късмета си.

Тъй като беше решила да подмине останалите видове, се зарадва, когато забеляза обикновено сливащите се е околната среда бели яребици недалеч от мястото, където ги бе зърнала преди. Макар че по гърба и крилата им все още личаха някои от обичайните им краски, преобладаващият цвят на перушината им беше белият, поради което птиците се открояваха на фона на сивкавата почва и златистата суха трева. Краката, на тлъстите и яки птици вече бяха покрити със зимна перушина, която обгръщаше дори стъпалата им и хем ги топлеше, хем им служеше като снегоходки. Макар че пъдпъдъците често изминаваха по-дълги разстояния, сивите и белите яребици, както и другите представители на това семейство зиме ставаха бели и обикновено не се отдалечаваха от една по-широка област, намираща се в близост с родното им място. Разстоянието между зимните и летните им ареали бе малко.

Съгласно правилата на този мразовит свят, който позволяваше близко съжителство на същества, чиито области на обитаване в други случаи биха били твърде отдалечени, всяко от тях имаше свой кът в централните равнини, в който щеше да преживее зимата. Докато обикновените яребици се придържаха към обветрените и открити затревени пространства, като се хранеха със семена и прекарваха нощите сред клоните на дърветата край реките и по платата, белите предпочитаха снеговете, където изравяха дупки, за да се топлят, и преживяваха от вейки, филизи и пъпки на храсти, често богати на мазнини и безвкусни, дори отровни за други животни.

Айла направи знак на Вълчо да не мърда, докато самата тя извади два камъка от кесийката си и приготви прашката. Както бе възседнала Уини, тя зърна една почти изцяло бяла птица и запрати по нея първия камък. В същия миг, възприемайки движението й като сигнал, Вълчо се втурна към друга птица. С плясък на криле и шумни крясъци останалите птици се издигнаха във въздуха с мощни движения. Окраската, която обикновено им осигуряваше защита на земята, поразително контрастираше със средата при полет, когато настръхналата перушина образуваше отчетливи шарки, благодарение на които други птици от същия вид лесно ги следваха й се придържаха към ятото.

След първия порив и рязкото издигане, придружено от внезапен шум на криле, полетът на белите яребици постепенно премина в реене. С притискане и движение на тялото си, което се бе превърнало в нейна втора природа, Айла даде знак на Уини да последва птиците, докато тя самата се приготви да запрати по тях втори камък. Както яздеше, младата жена хвана здраво прашката, плъзна ръка към свободния й край и с премерено и отработено движение, което следваше ритъма на ездата, отново я върна в ръката, с която стреляше, като преди да я прехвърли, пусна в гнездото втория камък. Макар че понякога правеше допълнителен мах при първия изстрел, рядко й се налагаше да се засилва за втория.

Умението й да изстрелва камъни така бързо, бе толкова трудно усвоимо, че ако беше попитала как се постига, щяха да й отговорят, че е невъзможно. Но тъй като нямаше кого да попита и нямаше кой да й обясни, че това е непостижимо, Айла сама бе усвоила техниката на изхвърляне на два камъка. С течение на годините бе усъвършенствала движенията си и постигаше голяма точност и с двата камъка. Птицата, в която се прицели, докато ятото беше на земята, така и не излетя. Докато втората птица падаше от небето, тя бързо сграбчи нови два камъка, но другите птици бяха отлетели.

Дотича и Вълчо, захапал трета птица. Айла слезе от кобилата и при подадения от нея сигнал вълкът пусна бялата яребица в краката й. Сетне той седна и вдигна самодоволен поглед към нея. От устата му висеше меко бяло перо.

— Браво, Вълчо! — похвали го тя, като зарови пръсти в дебелата зимна козина на врата му и долепи чело до неговото. След това се обърна към кобилата: — Тази жена високо цени твоята помощ, Уини — изрече на специалния език, който съдържаше както знаци, използвани от Клана, така и тихи, подобни на цвилене звуци.

Кобилата вдигна глава, изпръхтя и пристъпи към нея.

Айла задържа главата й в изправено положение и духна в ноздрите й, изразявайки по този начин признателността и приятелските си чувства.

Изви врата на една птица, която не беше мъртва; след това с помощта на жилава трева привърза заедно покритите с пера крака на птиците. Качи се на коня и ги провеси от двете страни на самара-кошница зад себе си. На връщане отново се натъкна на обикновените яребици и не можа да устои на изкушението да се прицели и в тях. С още два камъка тя повали още две птици, но при третия опит не улучи. Вълчо също улови една и този път тя му позволи да я задържи за себе си.

Реши, че ще ги сготви всички наведнъж, за да сравни двата вида пернати. Остатъците от храната щеше да запази за следващите ден-два. След това се замисли с какво би могла да напълни птиците. Ако мътеха, за пълнеж щяха да послужат собствените им яйца, а докато живееше при Мамутоите, бе използвала зърно. Но събирането на достатъчно зърна щеше да й отнеме много време. Сигурно щеше да се получи добре, ако събереше големи корени и прибавеше към тях диви моркови и лук.

Обзета от мисли за ястието, което щеше да приготви, младата жена не обръщаше особено внимание на заобикалящия я свят. Внезапно кобилата се закова на място, тръсна глава и изцвили. Айла долови обзелото я напрежение. Уини трепереше и жената разбра каква бе причината.