Айла през равнината

ГЛАВА 13

На следващото утро на Айла много й се искаше веднага да станат и да тръгнат, макар че времето беше също така мрачно като предишния ден. Докато чаткаше с кремъка, й се прииска да не палят огън. Храната и водата, които беше отделила предишната вечер, щяха да им стигнат за сутрешното ядене, а като си спомни за Удоволствията, които бяха споделили с Джондалар, й се прииска да забрави за магическото лекарство на Иза. Ако не пие специалния чай, може би ще разбере дали са заченали бебе. Но Джондалар така се разтревожи от мисълта, че тя може да забременее по време на това Пътешествие, че тя трябваше да си изпие чая.

Младата жена нямаше представа как действува лекарството. Тя просто знаеше, че ако изпива по две горчиви глътки от силната отвара от сърма всяка сутрин преди лунарния й период и малка паничка от отвара от корен на пелин всеки ден, когато кърви, нямаше да забременее.

Нямаше да е толкова трудно да се грижи за бебе, докато пътуват, но не искаше да е сама, когато ражда. Не знаеше дали ще оцелее при раждането на Дърк, ако Иза не беше при нея.

Айла цапна един комар на рамото си, после провери запаса си от билки, докато водата се загряваше. Имаше достатъчно от съставките за сутрешния чай, за да й стигнат за доста време, което беше добре, защото беше забелязала, че тези растения не виреят в мочурищата. Те харесваха по-големи височини и сух климат. След като провери торбичките и пакетчетата в лекарствената си чанта от износена кожа, тя реши, че има достатъчни количества от повечето билки, които й трябват при спешни случаи, макар че би й се искало да замени някои от миналогодишните растения с по-нови. За щастие досега не беше й се налагало често да използува билките си.

Малко след като се отправиха отново на запад, стигнаха до сравнително голям и бърз поток. Джондалар развърза кошовете с провизиите, които висяха ниско на хълбоците на Рейсър, и ги разтовари в пирогата, качена на плазовете, след което проучи реките. Малката река се вливаше във Великата Майка под остър ъгъл срещу течението й.

— Айла, забелязваш ли как този приток се влива във Великата Майка? Мисля, че точно на това се дължи онова бързо течение, в което попаднахме вчера.

— Мисля, че си прав — каза тя, разбирайки го какво иска да каже. После му се усмихна. — Ти обичаш да намираш причините за нещата, нали?

— Ами водата не започва изведнъж да тече без никаква причина за това. Реших, че трябва да има някакво обяснение.

— Ти го намери.

Айла си помисли, не Джондалар е в много добро настроение, след като пресякоха реката, и това я зарадва. Вълчо стоеше близо до тях, вместо да скита, и това също я радваше. Даже конете изглеждаха с по-бодър дух. Почивката им се беше отразила добре. Тя също се чувствуваше бодра и отпочинала, може би, защото току-що беше проверила лековете си и беше много наясно с подробностите от флората и фауната на устието на Великата Майка и прилежащите му ливади, през които се движеха. Беше забелязала някои трудно уловими промени.

Около тях преобладаваха птиците. Най-често се срещаха чаплите, но имаше и много други птици. Над главите им прелитаха големи ята пеликани и красиви неми лебеди, много видове грабливи птици, включително черни кани и орли с бели опашки, мишелови и ястребо подобни соколи орко. Виждаше малки птици да подскачат, прелитат, пеят и да привличат с различни цветове: славеи и коприварчета, черноглави коприварчета, белогуши коприварчета, червено-гърди мухоловки, златни косове и още много други видове.

Малките битерни бяха типични за делтата, но тези криещи се, добре замаскирани блатни птици повече се чуваха, отколкото се виждаха. Пееха характерните си, доста глухи, грухтящи песни по цял ден, което се засилваше с идването на вечерта. Но когато някой приближеше към тях, те вирваха дългите си човки и така добре се сливаха с тръстиките, където свиваха гнезда, сякаш изчезваха напълно. Обаче тя забелязваше много от тях как прелитат над водата, търсейки риба. Битерните добре се виждаха, когато летят. Перата им по предницата на крилете и основата на опашката бяха светли и контрастираха силно с тъмните им гърбове и задна част на крилата.

Но в блатистите местности също живееха много животни, които се нуждаеха от различни среди: сърни и глигани в горите; зайци, гигантски хамстери и гигантски елени. Докато двамата яздеха, срещаха много същества, които не бяха виждали от доста време, и ги посочваха един на друг: антилопи сайга, които препускаха покрай тътрещи се зубъри, малка, петниста дива котка, дебнеща птица, семейство лисици с малките, двойка тлъсти язовци и няколко необикновени пора с козини на бели, жълти и кафяви петна. Виждаха видри във водата, бобри и тяхната любима храна — ондатрите.

Гъмжеше от насекоми. Покрай тях се виеха големи, жълти водни кончета, а нежните пеперуди с блестящи сини и зелени цветове, украсяващи сивите стъбла на живовляка, бяха красиво изключение от досадните гъмжила, които внезапно се появяваха. Всичко се появяваше сякаш за един ден. Първите облаци дребни комари се бяха появили сутринта и висяха над водата, но още не бяха нахлули в местата с изсъхнала трева, и те скоро ги забравиха.

Но като се свечери, беше невъзможно да не им обръщат внимание. Комарите се впиваха в натежалите, пропити с пот покривала на конете, свиреха около очите им и се завираха в устата и ноздрите им. Бедните животни просто подлудяваха от милионите насекоми. Те дори се завираха в косата на хората и двамата пътешественици постоянно плюеха и триеха очите си, за да се освободят от гадинките, докато яздеха. Облаците комари бяха по-гъсти към делтата и те започнаха да се чудят къде да вдигнат бивак за нощувка.

Джондалар откри един затревен хълм от дясната им страна и реши, че от възвишението ще имат по-голяма видимост. Изкачиха се на върха му и пред тях проблесна водата на елипсовидно езеро. В него липсваха буйната растителност на делтата и застоялите води, подхранващи появяващите се имаго, но покрай брега му имаше няколко дървета и храсти, ограждащи широк и мамещ плаж.

Вълчо хукна надолу и конете го последваха без подканване. Единственото, което мъжът и жената можаха да направят, бе да ги спрат, за да свалят кошовете и да откачат плаза на Уини. Хвърлиха се в бистрата вода с такъв устрем, че единственото нещо, което им оказа съпротива, беше водата. Дори неспокойният Вълчо, който не обичаше да пресича реки, без колебание зашляпа в езерото.

— Мислиш ли, че вече започва да му харесва да се топи във водата? — попита Айла.

— Надявам се да е така. Чакат ни още много реки за пресичане.

Конете потопиха глави, за да се напият, изпръхтяха, после се върнаха в плитчините. Отпуснаха се на тинестото дъно, за да се овъргалят и начешат, и Айла не се сдържа да не се засмее, като ги видя какви гримаси правят и как въртят очи от истинско удоволствие. Когато се изправиха, бяха покрити с кал, но щом тя изсъхна, потта, мъртвата кожа, личинките и други причини за сърбеж опадаха с нея.

Те направиха бивак на брега на езерото и на другия ден потеглиха рано. Към вечерта им се прииска да намерят пак такова приятно място за бивак. След комарите идваха вълни от папатаци, които им причиняваха червени, сърбящи подутини, които принудиха Айла и Джондалар да навлекат по-дебело облекло, макар че се чувстваха неудобно в него, свикнали да бъдат полуголи. Никой от двамата не можеше да разбере кога точно се появяваха насекомите. Около тях винаги се навъртаха няколко конски мухи, но сега изведнъж се увеличиха дребните папатаци. Макар че нощта беше топла, те се пъхнаха рано в спалните си козини, само и само да се скрият от летящите орди.

Не вдигнаха бивака до късно следващата сутрин, докато Айла не откри билките, които могат да се използуват за облекчаване на ухапаните места и отблъскване на насекомите. Намери кафявото растение със странните си разперени кафяви цветя в едно влажно и сенчесто място край водата и набра много от него, за да направи промивка. Когато видя големите листа на живовляка, набра и от тях, за да ги прибави в сместа — те бяха отлично средство за зарастване на всичко от ухапвания до циреи, че дори тежки язви и рани. От по-сухите места в степите набра цветчета пелин, за да ги прибави като общо противоотровно средство.

Много се зарадва, че намери яркожълти невени заради прочистващите им свойства и способността им бързо да затварят рани и защото бяха много ефикасни срещу насекоми. А на слънчевия край на горичката намери див риган, който не само, че отблъсква насекомите, когато се прилага външно като отвара, но като се пие като чай, придава на човешката пот остър мирис, който е неприятен за комари мушици и папатаци. Тя даже се опита да накара конете и Вълчо да пият от него, макар че не беше сигурна дали е постигнала успех.

Джондалар я гледаше какво прави, задаваше въпроси и изслушваше обясненията й с интерес. Когато дразнещите го ухапвания преминаха и той се почувствува по-добре, през ума му мина, че е късметлия да пътува с човек, който може да направи нещо срещу насекомите. Ако беше сам, просто трябваше да се примири с тях.

Отново бяха на път и промените, които Айла беше забелязала по-рано, се увеличиха драматично. Вече виждаха много по-малко блатисти места и повече вода, а островите намаляваха. Северното рамо на делтата вече преставаше да бъде мрежа от лъкатушещи потоци и стана един воден път. И ето, че изведнъж, почти без никакво предупреждение, северното разклонение и едно от средните на огромната речна делта се сляха и се получи огромен обем течаща вода. Малко по-нататък реката отново нарасна, когато южното разклонение се свърза с другия главен ръкав и съчетано с останалите, всичките четири ръкава образуваха един дълбок.

Големият воден път беше погълнал стотици притоци и оттока на две планински вериги, обвити в лед. Носеше се през континента, но гранитните зъбери на древните планини бяха блокирали пътя му по-нататък на юг. Накрая те се бяха разтворили под неудържимия натиск на прииждащата река и земята неохотно бе направила път на водата. Великата Майка, вкарана в тесния пролом, събира водите си за кратко, преди да направи остър завой, за да се влее през масивното устие в очакващото я море.

Айла бе впечатлена от огромната река, а Джондалар, макар и да е бил тук по-рано, я видя по различен начин. Бяха зашеметени и грабнати от гледката. Страховитата водна шир приличаше повече на течащо море, отколкото на река, разпенената повърхност намекваше за огромната мощ, скрита в дълбините й.

Айла забеляза отчупен клон, който се движеше към тях, малко по-голям от пръчка, носена от дълбокото пъргаво течение, но нещо в нея привлече вниманието й. Дървото ги достигна по-бавно, отколкото тя очакваше, и когато ги наближи, дъхът й секна от изненада. Не беше клон, а цяло дърво! Докато то спокойно преминаваше покрай тях, тя с удивление видя, че това е най-голямото дърво, което й се беше изпречвало на пътя.

— Такава е Великата Майка-река — каза Джондалар. По-рано беше пропътувал по цялата й дължина и знаеше разстоянието, което тя преминава, терена, който пресича, и Пътешествието, което все още им предстоеше. Макар че на Айла не всичко й беше ясно, тя наистина осъзнаваше, че след като е събрала всичките си води най-сетне в едно място, в края на своето дълго Пътуване, Майката-река тук беше Най-велика.

Продължиха срещу течението покрай пълноводната река, оставяйки зад себе си пенестото речно устие и заедно с него многото насекоми, които ги тормозеха. Установиха, че напускат и откритите степи. Широките тревни терени и блатисти местности отстъпиха на редуващи се хълмове, покрити с обширни гори с разпръснати сред тях ливади.

Под сенките на разлистените дървета беше по-хладно. Това беше толкова приятна промяна, че когато стигнаха при едно езеро, оградено от дървета и в близост до разкошна зелена ливада, те се изкушиха да спрат и да издигнат бивак, макар че беше само ранен следобед. Тръгнаха покрай рекичката към един пясъчен бряг, но като наближиха, Вълчо започна да ръмжи, козината му настръхна и той зае отбранителна поза. Айла и Джондалар огледаха внимателно района, опитвайки се да разберат какво е разтревожило животното.

— Не виждам нищо лошо — каза Айла, — но тук има нещо, което не се нрави на Вълчо.

Джондалар още веднъж разгледа мамещото езеро.

— Все пак е рано за бивак. Да продължаваме да вървим — каза той и насочи Рейсър назад към реката.

Вълчо изостана за известно време, после ги догони.

Яздеха през приятните гористи местности и Джондалар бе доволен, че не спряха при езерото. До вечерта преминаха покрай още няколко езера — бяха в изобилия в областта. Той си помисли, че е трябвало да се сети за това от предишното си преминаване покрай реката, но си спомни, че двамата с Тонолан се бяха спуснали по течението в лодка на Рамудоите, като рядко спираха край брега на реката.

Освен това той знаеше, че в такава идеална местност би трябвало да живеят хора, и се опита да си спомни дали някой от Рамудоите е говорил за Речен народ, който да живее надолу по течението на реката. Но не сподели мислите си с Айла. Щом няма признаци за такива хора, значи те не искат да ги видят. Все пак непрекъснато се чудеше какво накара Вълчо да реагира така. Дали някаква миризма на хора? Нещо враждебно?

Когато слънцето започна да се спуска зад планините, които се издигаха в далечината пред тях, те спряха край едно по-малко езеро, което беше водосбор на няколко ручейчета, идващи от по-високи места. То се вливаше пряко в реката и в него срещу течението бяха проникнали едра пъстърва и речна сьомга.

Откакто стигнаха реката и рибата започна редовно да участвува в менюто им, Айла започна да плете мрежа, подобна на тези, които кланът на Брун използваше, за да лови риба от морето. Трябваше първо да изработи кордата и тя опита няколко вида растения, които имаха жилави и влакнести части. Конопът и ленът, изглежда, вършеха отлична работа, макар че конопът беше по-груб.

Тя реши, че е изплела достатъчно мрежа, за да я опита в езерото. Докато Джондалар държеше единия край на мрежата, а тя другия, те навлязоха на известно разстояние навътре, а после се върнаха към брега, теглейки мрежата след себе си. Когато извадиха две по-едри пъстърви, Джондалар прояви по-голям интерес и се запита дали няма начин да се прикрепи дръжка към мрежата, така че един човек да може да лови риба, без да навлиза във водата. Тази мисъл го зачовърка.

На сутринта се отправиха през една местност, покрита с рядка гора, но съставена от разнообразни дървета, към насрещната планинска верига. Дърветата бяха широколистни и иглолистни и подобно на растенията в степите се разпределяха като мозайка от отделни гори, разделени от ливади и езера, а в някои низини — от торфени мочурища или тресавища. Определени дървета растяха на самостоятелни групи или смесени с други видове или по-ниска растителност в зависимост от незначителните колебания в климата, височината, наличието на вода или от почвата, която беше най-различна.

Вечнозелените дървета предпочитаха северните склонове и по-песъчливи почви и там, където влагата беше достатъчна, достигаха голяма височина. Гъста гора от смърчове, извисяващи се до петдесет метра, беше заела един по-нисък склон и се съчетаваше с борове, които като че ли достигаха същата височина, но макар и над четиридесет метра, растяха на по-високия терен точна над този склон. Групички високи ели отстъпваха място на горички от високи, дебели, белокори брези… Даже върбите достигаха повече от двадесет и три метра.

Там, където хълмовете бяха обърнати на юг и почвата беше влажна и плодородна, широколистни дървета с твърда дървесина също достигаха удивителна височина. Гигантски дъбове с идеално прави стволове и без излишни клони настрани, освен корона зелени листа на върха, се извисяваха над четиридесет и два метра. Огромни липи и ясени достигаха почти същата височина, а разкошните явори не им отстъпваха.

В далечината напред пътешествениците можеха да видят сребристите листа на бели тополи, редуващи се с дъбове, оживени от лястовичите гнезда. Айла дори откри гнезда на лястовици, пълни с яйца и новоизлюпени птичета вътре в гнездата на свраки и ястреби. В горите имаше и много червеношийки, но техните малки вече можеха да летят.

По полегатите склонове на хълмовете, където пролуките в плетеницата от листа позволяваха повече слънчева светлина да достигне земята, ниската растителност беше буйна; цъфнал клематис и други лиани често се спускаха от високите клони на широколистните корони. Ездачите приближиха до група брястове и бели върби, покрити с лозя, виещи се по стволовете им, и висящи растения. Там откриха гнездата на много петнисти орли и черни щъркели. Минаха покрай трепетлики, люлеещи се над едри къпини и дебели иви край един поток. Смесена гора от величествени брястове, елегантни брези и благоуханни липи, напредващи нагоре по склона, засенчваха гъсталак от плодове. Те се спряха да си наберат малини, коприва, недоузрели лешници, точно както Айла ги обичаше, и няколко пинии с твърди шишарки.

По-нататък група габъри изтласкваше букове, които после взимаха тяхното място. Паднал гигантски габър, покрит с жълто оранжеви медни гъби, привлякоха Айла. Мъжът се присъедини към нея в събирането на гъби, които тя намираше. Джондалар беше този, който откри дървото с меда. С помощта на факла и секирата си той се изкачи по самоделна стълба, направена от паднал ствол на ела, чиито стъпала бяха остатъци от клонове, и устоя на ужилванията, за да вземе няколко медни пити. Започнаха да си похапват от меда, смеейки се като деца на изцапаните си лица и ръце.

Тези южни райони отдавна са били естествени резервати на дървета от умерения климат, растения и животни, изтласквани от сухите, студени климатични условия на останалата част на континента. Някои иглолистни видове бяха толкова древни, че бяха свидетели на възникването на планините. Те съществуваха в малки области, благоприятни за оцеляването им, така че когато климатът отново се променеше, да се разпрострат в земите, отварящи се пред тях.

Мъжът и жената с двата коня и вълка продължиха на запад покрай широката река по посока към планините. Промените ставаха по-отчетливи, само снежните хребети постоянно бяха пред погледите им. От време на време се изкачваха по хълмовете на гористите местности на север, които се оказваха насечени и стръмни, но през повечето време се придържаха към плоската равнина близо до руслото на реката. Терените бяха различни, но в гористите местности имаше много растения и дървета, каквито се срещаха в планините.

Пътешествениците стигнаха до голям приток, който бурно се спускаше от високите плата. Прекосиха го с пирогата, но скоро след това стигнаха до друга бърза река точно когато правеха завой на юг, откъдето идваше Великата Майка Река, след като беше обиколила по-ниския край на планинската верига. Понеже не бе успяла да се изкатери до северните високи плата, реката беше направила остър завой и бе пробила планинската верига, за да достигне морето.

Пирогата се оказа безполезна, когато пресичаха втория приток, макар че трябваше да пътуват срещу течението. Точно след завоя още няколко по-малки реки се вливаха в Майката река. След това, придържайки се към левия бряг, пътешествениците се понесоха на запад и завиха още веднъж назад. Макар че голямата река беше все още от лявата им страна, те вече не бяха с лице към планините. Планинската верига сега им беше отдясно и те гледаха точно на юг към откритите степи. На хоризонта се мержелееха пурпурни възвишения.

Айла не спираше да наблюдава реката, докато пътуваха срещу течението й. Знаеше, че всички притоци се вливат надолу по течението и че сега голямата река не е вече така пълноводна както преди. Водната шир не изглеждаше по-различна, но въпреки това тя усещаше, че водата във Великата Майка Река вече е понамаляла.

Не след дълго обаче видът на огромната река наистина се промени. Дълбоко под плодородната льосова почва, която се беше образувала от скала, стрита на прах от огромните глетчери и блъскана от вятъра и глината, пясъка и чакъла, отлагани с хилядолетия от течащата вода, лежеше древният масив.

Скритият масив се простираше под реката, но един оголен хребет, ерозиран с времето, но все още достатъчно висок, за да препречи на изливането на реката в морето, беше я принудил да промени посоката си на север в търсенето на излаз. Най-сетне неподатливата скала неохотно беше отворила тесен пролом, но преди да нахлуе в теснината, отново беше текла успоредно на морето през равнината, разделила се кротко на два ръкава, свързани помежду ей с лъкатушещи канали.

Гората остана назад, когато Айла и Джондалар се насочиха на юг през равнинна местност, сменяща се с ниски, полегати хълмове, покрити с трева, в непосредствена близост до огромно мочурище край реката. Околността напомняше откритите степи край делтата, но тук беше по-горещо, земята по-суха, пясъчни дюни. Растяха жилави, устойчиви на сушата треви и дърветата, които бяха малко дори край водата. Преобладаваха храсталаци като пелин и ухаещ пелин, които се опитваха да виреят в сухата почва, като понякога избутваха разкривените борове-джуджета и върби.

Блатистата местност, често наводняваният район между ръкавите на реката, отстъпваше по големина само на огромната делта и беше също така богата на тръстика, блата и водни растения. Ниски острови с дървета и малки зелени ливади бяха оградени от канали с кална жълта вода или поточета бистра вода, пълни с необикновено големи риби.

Яздеха през открита ливада доста близо до водата, когато Джондалар спря Рейсър с опъване на юздите. Айла го настигна и спря до него. Той отговори с усмивка на озадачения израз на лицето й, но преди тя да успее да проговори, й даде знак с пръст, допрян до устните си, да мълчи и посочи към един бистър басейн. Виждаше се как се поклащат подводните растения, движени от невидими течения. Отначало тя не забеляза нищо необикновено, но после видя как от зелените дълбочини се появи огромен и красив златист шаран. Друг път видяха няколко есетри в една лагуна — гигантските риби достигаха цели девет метра дължина. Това припомни на Джондалар неприятен случай с такава огромна риба. Помисли дали да го разправи на Айла, но се отказа.

Тръстиките, езерцата и лагуните покрай лъкатушещия път на реката примамваха птиците да свиват гнезда. Големи ята пеликани се плъзгаха по издигащите се топли въздушни течения, като едва припляскваха с широките си крила. Жаби, годни за ядене, пееха вечерния си хор, а понякога осигуряваха и вечерята. Пътешествениците не обръщаха внимание на малките гущери, притичващи по калните брегове, и избягваха змиите.

В тези води като че ли имаше повече пиявици, което ги караше да внимават къде избират места за плуване, макар че Айла беше заинтригувана от странните същества, които се лепваха и смучеха кръв, без хората да усещат това. Най-неприятни бяха най-малките. В блатистата местност наоколо беше пълно и с насекоми, като че ли повече от преди, които понякога принуждаваха хората и животните да влизат в реката, търсейки облекчение от тях.

Планините на запад се отдръпнаха назад, когато пътешествениците наближиха южния край на планинската верига, отваряйки по-широки равнини между Великата река, към която те се придържаха, и линията на насечените хребети, които се появяваха от лявата им страна на юг. Покритата със сняг планинска верига завърши с рязък завой, където друго разклонение на веригата по посока от изток на запад и очертаващо южната й граница се събираше с разклонението до тях. Два високи върха се извисяваха над останалите близо до най-далечния югоизточен ъгъл.

Движейки се на юг покрай реката и отдалечавайки се от главната планинска верига, те добиха представа за разстоянието. Поглеждайки назад, започнаха да виждат цялото протежение на дългата редица високи била, отиващи на запад. По най-високите места блестеше лед, а склоновете им бяха покрити със сняг, както и побелелите съседни хребети — едно постоянно напомняне, че краткото горещо лято в южните равнини е само къса прелюдия в една земя, къде властва ледът.

След като оставиха планините зад себе си, пред очите им на запад се разкри безкрайна суха степ. Дните минаваха неусетно, докато се движеха на юг по левия бряг на реката, където се простираше еднообразна местност, лишена от гористи хълмове или остри върхове.

Но преди да изтече денят, Великата Майка-Река отново се разпростря. Следвайки я, двамата продължиха на юг, завивайки едва забележимо на запад. Далечните пурпурни хълмове се приближиха и започнаха да изявяват характера си. За разлика от острите северни върхове южните планини, макар и да достигаха височини, които задържаха снега до късно през лятото, бяха заоблени, създавайки впечатление за възвишения.

Планините на юг променяха течението на реката. Когато пътниците ги наближиха, се увериха в тази промяна. Лъкатушещите потоци се събираха и се вливаха в течението. Обраслите с тръстики острови изчезнаха при завоя на голямата река.

Джондалар и Айла следваха завоя на реката, докато отново се обърнаха на запад към слънцето, което залязваше в дълбоката мараня на червеното небе. Джондалар не виждаше никакви облаци и се чудеше на какво се дължи вибриращият равномерен цвят, който отразяваше начупените хребети на север, насечените високи хребети оттатък реката и придаваше на пенестата вода окраска на кръв.

Продължиха срещу течението по левия бряг, търсейки добро място за бивак. Айла се усети, че отново изучава реката, заинтригувана от грандиозното й течение. Лъкатушещите потоци се сливаха. Сега Айла видя, че Великата Майка Река е по-малка спрямо обема на всяка от реките, които бяха преминали, но беше толкова широка, че все още беше трудно да се забележи някакво намаляване на огромния й обем. Въпреки това младата жена чувствуваше това някъде дълбоко вътре в себе си.

Айла се събуди преди зазоряване. Обичаше хладните утрини. Направи си противозачатъчното питие с горчив вкус, после приготви чаша чай от пелин и градински чай за спящия мъж и друга за себе си. Изпи я, наблюдавайки пробуждащото се слънце на север в планините. Първо се забеляза розов оттенък, на фона на който се очертаха двата ледени върха. После се показа розово зарево на изток. Внезапно, още преди блестящата огнена топка да бе изпратила опипващ лъч над хоризонта, блестящите планински била приветстваха идването му.

Когато мъжът и жената тръгнаха отново на път, те очакваха голямата река да се е разпростряла, затова се изненадаха, като видяха само едно-единствено русло. В широкото течение се бяха образували няколко острова, покрити с храсталаци, но тя не се беше разделила на няколко водни пътя. Те така бяха свикнали да я виждат да лъкатуши през тревистите равнини по широк път, че сега им се виждаше странно огромното течение да е само в едно русло. Но Великата Майка Река неизбежно беше поела най-ниския път, докато се виеше около и между високите планини през континента. Реката течеше на изток през най-южните равнини на дългото си пътешествие. Низината беше в полите на ерозирани планини, които ограничаваха и определяха десния бряг на реката.

По левия бряг, между реката и рязко очертаните блестящи хребети от гранит и слюда на север, се простираше варовикова област, покрита с льосова обвивка. Беше груба и напукана земя. Силни черни ветрове от юг я пресушаваха през лятото; високото налягане над северния глетчер хвърляше мразовити въздушни течения в откритото пространство през зимата; от изток често я нападаха жестоки бури от морето. Проливните дъждове, силните изсушаващи ветрове и големите разлики в температурите бяха напукали варовика под льосовата почва, което беше създало стръмни оголености на равни открити плата.

В сухия, обрулен от ветровете ландшафт бяха оцелели жилави треви, но дървета почти нямаше. Само някои видове храсти устояваха както на суха жега, така и на пронизващ студ. Можеше да се види тук-там някой тънкостеблен вечнозелен храст с перестите си листа и стъбла с розови цветове или зърнастец с черни плодове и остри бодли, че дори и малки къпинови храсталаци. Преобладаваха няколко вида артемзия, включително вид пелин, който Айла не познаваше. Черните му стъбла изглеждаха голи и мъртви, но когато тя накъса от тях, като мислеше да ги използува за гориво, откри, че те не са сухи и чупливи, а зелени и живи. След една кратка дъждовна буря от стъблата израснаха отделни листа със сребриста лъскавина по гладката долна страна и по страничните клонки се появиха многобройни малки жълти цветчета като свити ядра на маргаритки. Като се изключат по-тъмните му стъбла, храстът приличаше на по-познатите видове със светли цветове, които често растяха покрай власатка и переста трева, докато вятърът и слънцето изсушат равнините. Тогава той отново ставаше безжизнен и мъртъв.

С разнообразието си на треви и храсти южните равнини примамваха животните. Не бяха по-различни от тези, които бяха виждали по далечните северни степи, само някои от по-студолюбивите видове като мускусния бик никога не се осмеляваха да отидат толкова на юг. От друга страна, Айла никога досега не беше виждала толкова много антилопи сайга на едно място. Те бяха широко разпространени, срещаха се навсякъде в откритите равнини, но обикновено не бяха многобройни.

Айла спря и започна да наблюдава едно стадо от странните тромави животни. Джондалар беше отишъл да проучи едно заустване в реката с тънки дървени трупи, забити в брега, които изглеждаха неестествено. От тази страна на реката нямаше дървета и това изглеждаше като направено нарочно. Когато той стигна при нея, тя се бе загледала в далечината.

— Не съм сигурен — каза той. — Тези дървета може да са поставени там от някой Речен народ, някой може да си завързва лодката там. Но може и да са довлечени от течението.

Айла кимна и посочи към сухите степи.

— Виж тези сайги.

Отначало Джондалар не ги видя. Те бяха с цвета на земята. После забеляза очертанията на правите им рога, леко завити към краищата.

— Напомнят ми за Иза. Духът на Сайга беше нейният тотем — каза жената, усмихвайки се.

Антилопите сайга винаги я караха да се усмихва. Имаха дълги провиснали муцуни и особена походка, което не пречеше на бързината им, както беше забелязала тя. Вълчо обичаше да ги преследва, но рядко успяваше да се доближи до тях, и то не за дълго време.

Тези сайги, изглежда, много обичаха пелина с черни стъбла, защото се събираха на много по-големи стада. Обичайно явление бяха стадата от десет до петнадесет животни, обикновено женски, с едно-две малки — някои от самите майки не бяха на повече от година. Но в тези райони стадата наброяваха повече от петдесет животни. Айла се чудеше къде са мъжките. Единственият път, когато видя много от тях, беше през сезона на разгонването им, когато всеки мъжкар се опитваше да направи Удоволствие на максимален брой женски много пъти. След това се намираха доста трупове на мъжкари. Те сякаш се съсипваха от Удоволствия и обикновено оставяха оскъдната храна през останалото време на годината на женските и малките.

В равнините също се срещаха и малко диви кози, които често предпочитаха да се придържат към оголените стръмни скатове, по които дивите кози и овце леко се катереха. Срещаха се и големи стада зубри, повечето с тъмно червено-черна плътна козина, но изненадващ брой отделни животни имаха бели петна, някои от които доста големи. Двамата видяха също сърни с бели петна, благородни елени и бизони и много диви азиатски магарета. Уини и Рейсър познаваха повечето от четириногите тревопасни, но дивите азиатски магарета привлякоха вниманието им. Те наблюдаваха табуните коне подобни магарета и дълго душеха изпражненията им, подобни на техните.

Присъстваха и обичайните дребни обитатели на ливадите: суслик, мармоти, пустинни гризачи, хамстери, зайци и един вид бодливо прасе с гребен, който беше непознат за жената. Броят им се контролираше от животни, които се изхранваха с тях. Хората срещаха малки диви котки, по-едри рисове и огромни пещерни лъвове, чуваха кикота на хйени.

През следващите дни голямата река често променяше вида и посоката си. Докато ландшафтът на левия бряг, по който пътуваха, оставяше почти непроменен — полегати тревисти хълмове и равнини с оголени скатове с остри ръбове и назъбени планини — те видяха, че отсрещният бряг стана по-насечен и разнообразен. Притоци бяха изрязали дълбоки долини, по ерозираните планини се извисяваха дървета, като понякога покриваха цял склон чак до ръба на водата. Назъбените основи на хълмове и неравният терен, които очертаваха южния бряг, допринасяха за широките криви във всички посоки, даже и назад, но като цяло реката се насочваше на изток към морето.

В рамките на големите завои и криволичения мощното течение на реката, носещо се към тях, се разпростираше и разделяше на отделни ръкави, но не се превръщаше в блатиста местност като делтата. Това си беше просто една огромна река или през по-равна земя — лъкатушещи големи успоредни потоци с храсталаци и зелена трева близо до водата.

Независимо че понякога я дразнеше, на Айла й липсваше хорът на блатните жаби, макар че флейтовите трели на различните по-дребни жаби продължаваха да се дочуват в нощта. Появиха се гущери и степни влечуги и заедно с тях отличаващите се с красотата си моминарски жерави, които се изхранваха от влечуги, както и от насекоми. Айла с радост гледаше как една двойка от дългокраките птици, синьо-сиви, с черни глави и бели пера зад всяко око хранеха малките си.

Не й липсваха обаче комарите. При липсата на блатистата местност за тяхното развъждане тези досадни хапещи насекоми почти бяха изчезнали.

— Айла! Виж! — каза Джондалар и посочи едно просто съоръжение от дървени трупи и греди на брега на реката. — Това е пристан за лодки. Направен е от Речния народ.

Макар че тя не знаеше какво е пристан за лодки, беше очевидно, че това не е случайно струпване на материал. Беше нарочно изградено съоръжение, което имаше някакво предназначение за хората. Жената усети прилив на вълнение.

— Това означава ли, че наблизо има хора?

— Може би не точно тук — няма лодка, вързана за пристана — но сигурно не са далеч. Това е място, което често се използува. Не може да са отишли надалеч. Не биха си правили труда да изграждат пристан, ако не го използват често, а не биха се спрели на това място, ако често са далеч от него.

Джондалар се зае да проучи пристана после се загледа нагоре срещу течението и отвъд реката.

— Не съм сигурен, но бих казал, че тези, които са изградили това съоръжение, живеят на другата страна на реката и излизат тук, когато я пресичат. Може би идват на този бряг да ловуват, да събират корени или за нещо друго.

Докато вървяха срещу течението, те продължиха да гледат на отсрещния бряг. Досега не бяха обръщали много внимание на територията на отсрещната страна и на Айла й мина през ума, че там може да има хора, които досега не са забелязали. Не бяха изминали много път, когато Джондалар забеляза някакво движение във водата малко по-нагоре. Спря, за да провери какво е.

— Айла, я виж ей там — каза той, когато тя спря до него. — Това може да е лодка на рамудои.

Тя погледна. Сритаха конете. Когато приближиха, Айла видя странна лодка. Тя познаваше само направените в мамутойски стил — пирога като паница, направена от рамка, покрита с кожи, като тази, която караха на плаза. А тази в реката беше от дърво и заострена отпред. В нея имаше няколко човека един зад друг. Като приближиха, Айла забеляза още хора на срещуположния бряг.

— Хола! — извика Джондалар, махайки с ръка за поздрав. Извика и още няколко думи на език, който не беше познат на Айла, макар че слабо напомняше мамутойския.

Хората от лодката не реагираха и Джондалар се зачуди дали са го чули, макар да знаеше, че са го видели. Извика отново и този път беше сигурен, че са го чули, но те не отговориха на махането. Вместо това започнаха да гребат бързо към срещуположния бряг.

Айла също разбра, че един от хората на срещуположния бряг ги видя. Той се затича към една друга група и им посочи отвъдния бряг, после заедно с няколко от тях бързо се отправиха нанякъде. Двама останаха, докато лодката стигна брега, после и те изчезнаха.

— Сигурно пак заради конете, нали? — попита тя.

На Джондалар му се стори, че видя сълза да проблясва в очите й.

— Въпреки всичко не би било добре да пресичаме реката точно тук. Там живеят хората от Пещерата на Шарамудоите, доколкото ми е известно.

— Сигурно е така — каза тя и даде знак на Уини да тръгва. — Но те можеха да пресекат с лодката си. Поне можеха да отговорят на поздрава ти.

— Айла, помисли само колко странни трябва да сме изглеждали, яхнали тези коне. Сигурно сме приличали на нещо от света на духовете с четири крака и две глави — каза той. — Не можеш да обвиняваш хората, че се плашат от нещо, което не познават.

Отвъд реката има просторна долина близо до мощен поток. Той течеше по средата й и се вливаше във Великата Майка-Река, създаваше водовъртежи и в двете направления и я правеше още по-широка. Към играта на сблъскващите се течения точно зад притока се прибавяше и извивката на южния планински склон, който определяше десния бряг на реката.

На един склон те видяха няколко жилища, направени от дърво, очевидно беше селище. Около тях стояха хората, зяпнали към пътешествениците, преминаващи по отвъдната страна на реката.

— Джондалар, да слезем от конете.

— Защо?

— Ами поне за това тези хора да видят, че ние приличаме на хора, а конете са си просто коне и че не сме двуглави същества с четири крака — каза тя, като слезе от кобилата и тръгна пеша пред нея.

Джондалар кимна, преметна крак и скочи. Хвана повода и я последва. Но точно когато жената тръгна пеша, вълкът изтича към нея и я приветства по обичайния си начин. Подскочи, постави лапите си на раменете й, лизна я и потри нежно зъбите си в брадичката й. Когато се спусна на земята, нещо, вероятно мирис, долетял през реката, го накара да усети хората, които гледаха. Той отиде на брега и започна да скимти, а после нададе сърцераздирателен вой.

— Защо прави така? — попита Джондалар.

— Не знам. Изглежда, защото и той не е виждал човек дълго време. Може би им се радва и иска да ги поздрави. И аз бих искала, но няма да ни е никак лесно да прекосим реката, а и те не искат да дойдат тук.

Още, откакто оставиха зад себе си дълбоката извивка на реката, която промени посоката на пътуването им спрямо залязващото слънце, пътешествениците постоянно се отклоняваха леко на юг. Но след долината, където планините оставаха назад, те определено се насочиха само на запад. Това беше най-южната точка от Пътешествието им и беше най-горещият период на годината.

През летните дни жегата беше много мъчителна в южните части на континента. Тя ставаше още по-неприятна от силния, горещ, непрекъснат вятър. Мъжът и жената, яздейки един до друг или вървейки пеша по изгорелите степи, за да могат конете да почиват, се придвижваха бавно.

Събудиха се с първите проблясъци на зората по високите планински върхове на север и след лека закуска с горещ чай и студена храна отново бяха на път, преди още денят да е настъпил напълно. Слънцето се издигна и с такава сила огря откритите степи, че от земята започнаха да се издигат вълни от трептяща горещина. По телата на хората блестеше пот. Езикът на вълка висеше от устата му и той се задъхваше от жегата. Нямаше никакво желание да се впуска в самостоятелни проучвания или лов, а ходеше в крак с Уини и Рейсър, които се влачеха с ниско отпуснати глави. Техните пътници се кандилкаха апатично, оставили конете сами да определят темпото си, и почти не разговаряха в задушаващата жега.

Когато вече не можеха да я издържат, търсеха бистър вир или бавен ръкав на Великата Майка Река. Дори Вълчо вече беше престанал да се плаши от по-бавните течения, макар че все още не се чувствуваше уверен, когато покрай него се носеше бърза река. Когато човешките същества, с които пътуваше, се насочваха към реката, слизаха от конете и започваха да развързват кошовете им, той се втурваше и пръв цамбурваше във водата. Ако беше приток, те обикновено нахлуваха в хладната освежителна вода, преди да свалят кошовете с провизии или плаза.

След като се освежаха от пътуването, Айла и Джондалар се оглеждаха какво могат да хапнат, ако не ми беше останало достатъчно или не бяха намерили нещо по пътя. Храна се намираше в изобилие, само да знаеш къде и как да я търсиш.

Почти винаги успяваха да уловят риба, използвайки начина на Айла, този на Джондалар или комбинация от двата. Ако ситуацията го изискваше, използваха Айлината дълга мрежа, газейки във водата, като я държаха помежду си. Джондалар беше измайсторил нещо като дръжка за част от нейната мрежа, с което се получаваше мрежа за потапяне. Още не се чувствуваше много добре с нея, но тя беше полезна при определени обстоятелства. Той ловеше риба и с въдица и кукичка — кост, която беше изострил от двете страни и вързал по средата със здрава връв. На нея нанизваше парчета риба, месо или червеи за стръв. Щом рибата я погълнеше, бързото дръпване обикновено караше куката да се забие странично в гърлото й с двете си остриета във всяка страна.

Понякога Джондалар хващаше някоя доста голяма риба на куката и след като веднъж загуби една, направи нещо средно между кука и харпун, за да си помага при прибирането на рибите. Започна с един раздвоен клон от дърво, отрязан точно под раздвоението. Използваше по-дългата част за дръжка, а на по-късата беше направил заострен зъб, който използваше, за да закача и прибира рибата. Край реката имаше малки дървета и високи храсти и първите харпуни, които направи, вършеха работа, но така и никога не успя да намери достатъчно жилав раздвоен клон, който да трае дълго. Теглото и борбата на някоя голяма риба често го чупеха и той продължаваше да търси по-здраво дърво.

Мина покрай короната от рога, без да й обърне внимание. След това внезапно си спомни насочения назад връх на рог и се върна да я вземе. Рогата на елените бяха твърди и здрави, много трудно се чупеха, а тези бяха с подходящата форма и размери. С малко подостряне щеше да стане отличен харпун.

Айла продължаваше да лови риба с ръка, както я беше учила Иза. Джондалар я наблюдаваше с удивление. Техниката е много проста, все си казваше той, но така и не можа да я усвои. Трябваха много упражнения и умения и най-вече търпение — безкрайно търпение. Айла търсеше корени, дървета, довлечени от течението, или скали, които надвисваха от брега, защото рибите обичаха да си почиват в такива места. Те винаги заставаха с глава срещу течението, като движеха плавателните си мускули и перки толкова, колкото да не ги отвлече течението.

Когато видеше пъстърва или малка сьомга, тя влизаше във водата по-надолу по течението, потапяше ръката си във водата и бавно напредваше срещу течението. Забавяше движенията си още повече, когато приближеше до рибата, като внимаваше да не раздвижи тинята или водата, което може да накара отпочиващата плувкиня да се стрелне настрани. Тя внимателно промъкваше ръката си изотзад и под нея, което рибата не можеше да забележи. Когато стигнеше хрилете й, сграбчваше я бързо и я изхвърляше на брега.

Айла също откриваше и сладководни миди, подобни на онези, които имаше в морето близо до пещерата на Клана на Брун. Търсеше растения като куча лобода, лобода и подбел, богати на естествена сол, за да попълни запасите им, наред с други корени, листа и семена, които бяха започнали да узряват. В откритите тревни терени и храсталаците до водата често се срещаха яребици на семейства, образуващи големи ята. Шишкавите птици бяха добра храна и не се ловяха трудно.

Почиваха през най-силната жега, докато се готвеше главното им ястие. При наличието само на закърнели дървета край реката те правеха от палатката си навес, за да си осигурят малко сянка от изгарящата топлина на открития ландшафт. Късно следобед, когато започваше да захлажда, отново тръгваха на път. Докато яздеха с лице към залязващото слънце използваха конусообразните си шапки, изплетени от слама, за да засенчват очите си. Започваха да търсят подходящо място за нощувка, когато яркото кълбо се скриеше зад хоризонта. Издигаха простия си бивак в здрач, а понякога, когато имаше пълнолуние и степите блестяха под студената лунна светлина, продължава да яздят през нощта.

Вечерното ядене беше сравнително леко. Често се състоеше от храната, останала от обяд с добавка от пресни зеленчуци, зърно или месо, ако са намерили такива по пътя си. Приготвяха за сутринта нещо, което можеше да се изяде бързо и студено. Вечер обикновено хранеха и Вълчо. Макар че той ходеше на лов през нощта, беше започнала да му харесва сготвена храна, че дори и зърна, и зеленчуци. Рядко издигаха палатката, но винаги използваха топлите спални завивки. Нощем бързо ставаше студено, а сутрин се появяваше влага.

Случайните летни бури и проливните дъждове бяха добре дошъл охлаждащ душ, макар че след тях атмосферата ставаше още по-мрачна, а Айла ненавиждаше гръмотевиците. Прекалено много й напомняха на земетресенията. Светкавиците, раздиращи нощното небе, винаги ги изпълваха със страх, но Джондалар се безпокоеше от светкавица, която падаше наблизо. Ненавиждаше да е на открито, когато те падаха, и винаги му се искаше да се намъкне в спалните си завивки и да се покрие с палатката, макар че не го правеше и не го признаваше.

С течение на времето освен жегата най-много забелязваха насекомите. Пеперудите, пчелите, осите, дори мухите и комарите не бяха особено досадни. Най-много ги мъчеха най-дребните, облаците папатаци. А животните бяха направо нещастни. Досадните създания се завираха навсякъде — в очите, носовете, устата и потната кожа под парцаливите покривала.

През лятото степните коне обикновено мигрираха на север. Гъстата им козина и дребните им тела бяха пригодени към студа, докато вълците обитаваха южните равнини. Те бяха най-широко разпространеният хищник — Вълчо произхождаше от северна глутница. С течение на времето вълците, които обитаваха южните райони, се бяха адаптирали по няколко начина към големите температурни крайности на юга, горещите сухи лета и зимите, студени почти като в земите близо до глетчерите, когато често падаше дебел сняг. Така например те сваляха много повече козина, когато времето се затоплеше, и се охлаждаха по-добре, като държаха отворени устата си.

Айла правеше всичко възможно за страдащите животни, но дори ежедневните потапяния в реката и различните лекове не можеха да ги отърват напълно от дребните папатаци. Отворените им рани се пълнеха с бързо узряващите им яйца и ставаха още по-големи въпреки лековете.

Конете и Вълчо сваляха цели шепи козина, оставяйки голи участъци, и дебелите им хубави козини оредяваха и се сплъстяваха.

Докато правеше успокояваща промивка на една лепкава открита рана до едното ухо на Уини Айла каза:

— Писна ми от това горещо време и тези ужасни насекоми! Няма ли пак да захладнее?

— Може пак да поискаш да е такава горещина, преди да свърши това пътешествие.

Постепенно, докато продължаваха да яздят срещу течението на голямата река, насечените високи земи и върхове на севера се приближаваха, а ерозираната планинска верига на юг стана по-висока. Всичките криволичения и завои на придвижването им на запад постепенно ги бяха отклонили леко на север. След това се насочиха пак на юг, а после започнаха остър завой, който ги поведе на северозапад, след това направиха дъга на север, накрая на юг в продължение на известно разстояние, след което в една точка завиха отново на северозапад.

Макар че не можеше точно да определи защо — липсваха теренни признаци, които можеше с положителност да разпознае — Джондалар започна да усеща, че ландшафтът му е познат. Придържането към реката щеше да ги изведе на северозапад. За първи път, откакто бяха стигнали голямата делта, той реши да остави сигурността на Великата Майка-Река и да яздят на север покрай един приток към полите на високите планини с остри върхове, които сега бяха много по-близо до реката. Посоката на притока постепенно се насочи на северозапад.

Пред тях планините се сливаха — един хребет от дългата арка северната верига, покрита с лед, се сливаше с ерозираните южни плата, които бяха станали по-тесни, по-високи и с повече лед, докато се разделиха само от една тясна клисура. Хребетът някога е опасвал дълбоко затворено море, обградено от високи планински вериги. Но през хилядолетията входът, през който е постъпвало ежегодното натрупване на вода, беше ерозирал варовика, пясъчника и глинестите шисти на планините. Нивото на вътрешния басейн бавно се е понижило, за да достигне височината на коридора, който се е издълбал в скалите, докато най-сетне морето се е източило, оставяйки равното дъно, което се превърнало в море от трева.

Тесният пролом се забиваше във Великата Майка Река с насечени стръмни стени от прозрачен гранит. А от двете страни се издигаха вулканични скали. Това беше дълга порта през планините към южните равнини до Бераново море и Джондалар знаеше, че не може да се върви покрай реката, докато тя преминава през пролома. Трябваше да го заобиколят.