Айла през равнината

ГЛАВА 28

На следващата сутрин Джондалар поговори със Самодун за двете осакатени момчета. Цялата нощ беше мислил за тях, като си спомни как Дарво се беше заел с обработването на кремък още като малко момче, и му се струваше, че ако бъдат научени на занаят, например да обработват кремък, биха могли да водят независим и пълноценен живот, въпреки че са куци.

— С водач като Атароа смяташ ли, че някога ще имат такава възможност? — попита възрастният човек.

— Тя дава на Ардемун по-голяма свобода. Може пък да реши, че двете момчета също няма да са голяма заплаха, и да ги пуска по-често навън от кошарата. Може някой дори да я убеди колко е подходящо да има двама майстори на сечива тук. Оръжията на ловците й са изработени много; лошо. Пък и кой знае, може да не бъде водач още дълго.

Самодун погледна замислено русокосия чужденец.

— Чудя се дали знаеш нещо, което аз не знам. Във всеки случай, ще им кажа да дойдат да гледат как работиш.

Предната вечер Джондалар работи отвън, за да не се разпръснат в подслона треските и парчетата от дялането. Избра си едно малко място зад клозета им. Заради миризмата стражите избягваха да минават оттук и най-малко наблюдаваха това място.

Остриетата, които бързо беше издялал от сърцевината на кремъка, бяха поне четири пъти по-широки, отколкото дълги, със заоблени краища; това бяха образците, от които щяха да се изработят другите сечива. Поради това, че бяха от кремък, ръбовете бяха остри като бръснач, за да режат твърда кожа, все едно, че е парче втвърдена мазнина. Всъщност бяха толкова остри, че често се налагаше ръбовете да се изтъпяват, за да не се порязва този, който ги използва.

На сутринта първата работа на Джондалар беше да си избере в подслона място под цепнатините на покрива, за да има достатъчно светлина. После отряза парче кожа от наметката си и го постели на земята, за да се събират върху него отхвърчащите при дялкането парченца кремък. Около него седяха двете куци момчета и неколцина мъже и гледаха как един твърд объл камък и няколко парчета кост могат да послужат за направата на сечиво от кремък, което на свой ред служеше за оформяне и направа на вещи от кожа, дърво и кост. Макар че трябваше да внимават да не привлекат вниманието и се налагаше от време на време да демонстрират, че спазват ежедневния си режим — ставаха, движеха се, после пак се събираха един до друг да се топлят — всичко това не нарушаваше очарованието от гледането.

Джондалар взе едно острие и го огледа критично. Искаше да направи няколко вида сечива и преценяваше за кой вид от тях ще е най-подходящо едно от парчетата. Единият дълъг, остър ръб беше почти прав, а другият беше малко извит. Той започна с изтъняване на неравния край, като го триеше с каменния чук. Остави другия ръб както си беше. После с дългия заострен край на една кост проби дупки в изравнения ръб и отчупваше внимателно малки частици, докато накрая го изостри добре и оформи връх. Ако имаше жила, лепило или някакви други материали за прикрепване, щеше да му сложи и дръжка, но дори и без тях накрая се получи истински нож.

Докато останалите го заразглеждаха и изпробваха върху космите на ръцете си или парчета кожа, Джондалар се зае с друго парче. То беше вдлъбнато в средата. Той няколко пъти натисна леко със закръглената част на една кост, отчупи острите парчета в двата края, с което едновременно ги заобли и укрепи, така че това сечиво да става за оформяне и изглаждане на парчета дърво или кост. Показа как се използва и го пусна на всички да го разгледат.

Взе следващия къс и изтъни двата му края, така че да се хваща лесно. След това с два добре премерени удара от едната страна отчупи две парченца, в резултат, на което върхът се оформи като длето. За да покаже за какво служи, с него той издълба улей в едно парче кост, после няколко пъти мина по улея, като го правеше все по-дълбок при всяко следващо минаване. Същевременно обясняваше как всяка дръжка, острие или стрела може първо да бъде издялана в най-груба форма, а после постепенно да бъде до изстъргана и огладена.

Демонстрираното от Джондалар беше почти като откровение. Никой от момчетата и по-младите мъже не беше виждал опитен майстор на сечива от кремък, а много малко от по-възрастните познаваха по-изкусен от него. Предишната вечер, при последните отблясъци светлина на здрачаване той беше успял да изработи почти тридесет готови за използване модела само с едно парче кремък, преди то да се износи съвсем. До следващия ден повечето мъже вече използваха по едно или няколко от приготвените сечива.

После той се опита да им опише ловното оръжие, което искаше да изработи. Някои го разбраха бързо, макар че продължаваха да изказват съмнение колко голяма би могла да бъде точността и скоростта на копие, изстреляно с копие хвъргач. Други не можеха да схванат идеята, но това нямаше значение.

Това, че държаха в ръцете си добре направени сечива и изработваха с тях нещо необходимо, им даваше чувството, че имат някаква цел. А понеже правеха нещо, насочено срещу Атароа и наложените им от нея условия, отчаянието в Бивака на мъжете се разсея и проблесна надежда, че може би някой ден ще успеят да си върнат свободата.

През следващите няколко дни Епадоа и жените-стражи усетиха промяна и бяха убедени, че нещо става. Мъжете вървяха с по-лека стъпка, прекалено много се усмихваха, но колкото, и да се опитваха, не успяха да разберат нищо. Затворниците криеха много внимателно не само ножовете и длетата, направени от Джондалар, но дори и отпадъците. И най-малкото парченце или късче кремък, най-фините частици дърво или кост бяха заравяни вътре в подслона и мястото бе закривано с дъска от покрива или с парче кожа.

Но най-голямата промяна настъпи у двете сакати момчета. Джондалар не само им показа как се правят сечивата, но им направи и специални сечива и им показа как да работят с тях. Те престанаха да се крият в тъмните ъгли на подслона и започнаха да се сближават с по-големите момчета. И двамата бяха превърнали чужденеца в свой идол, особено Добан, който беше по-голям и разбираше нещата по-добре, макар че все още се срамуваше да го показва.

Откакто се помнеше, той беше живял с лудата Атароа и винаги се беше чувствал безпомощен и зависим от нея. Винаги бе живял с опасението, че ще му се случи нещо ужасно, така че след извънредно болезнената и страшна травма, която беше изживял, вече живееше с убеждението, че оттук нататък ще го сполетяват само все по-лоши неща. Затова остана дълбоко поразен, когато видя как един човек взема два случайни камъка от реката и с ръцете и ума си създава надеждата, че животът може да се промени. Добан се страхуваше да задава въпроси — все още не смееше да се доверява на никого — но повече от всичко на света искаше да се научи да прави сечива от камък.

Русият мъж усети интереса му и му се щеше да имаха повече кремък, за да започне да го учи поне на основните неща. Чудеше се дали този народ ходи на някакви срещи, като Летните Срещи или Събиранията, където обикновено се разменяха и нови идеи и някои стоки. Не можеше да няма майстори на сечива в тази област, които да обучат Добан. Той имаше нужда от такова знание, което да го накара да забрави недъга си.

След като Джондалар измайстори дървен модел на копиехвъргача, за да им покаже как изглежда и как се прави, някои от мъжете започнаха да правят копия за този странен уред. Той направи и няколко върхове на копия от останали парчета кремък, а от най-здравата кожа, която се намери, изряза тънки ивици, за да ги завърже. Ардемун дори успя да открие гнездо на земен орел и оттам донесе няколко пера. Единственото, което им липсваше, бяха пръчки за дръжки на копията.

Джондалар се опита да направи няколко от оскъдните налични материали. С остро длето отряза тънко парче от една дъска на покрива. Показа на мъжете как се завързва върхът и се прикрепят перата, после демонстрира как се държи копиехвъргачът и техниката на използването му, но без да изхвърля копие. Но изрязването на дръжка за копие от дъска ставаше бавно и изискваше търпение, а и дървото беше сухо, чупливо и лесно се цепеше.

Трябваха му млади, прави пръчки или достатъчно дълги клони, които можеха да бъдат изправени; но за това пък му трябваше огън. Чувстваше се отчаян така затворен и ограничен. Да можеше само за малко да излезе да потърси нещо подходящо за дръжки! Докато се приготвяха за сън, сподели проблема с Ебулан. Той го погледна странно, започна да казва нещо, поклати глава, затвори очи и се обърна на другата страна. Джондалар се замисли за реакцията му, но скоро я забрави и заспа с мисли за проблема.

Атароа мислеше за Джондалар. Тя очакваше с нетърпение промените, които щяха да настъпят у него през зимата и как постепенно ще се поддаде на нейната власт, докато накрая успееше да докаже на всички, че е по-силна от този висок красив мъж. А след като се справи с него, ще осъществи и другите си планове. Чудеше се дали той вече е готов да бъде изведен на работа. Епадоа беше споделила с нея мненията си, че нещо става и че в това е замесен и новият мъж, но още не беше разбрала със сигурност какво е. Може и беше време да го отделят за малко от другите мъже, мислеше водачката, например да го върнат в клетката. По този начин щяха да държат всички мъже неспокойни.

На сутринта тя каза на жените, че иска група за работа, в която да включат и Зеландони. Джондалар се зарадва на предстоящото излизане, защото най-после щеше да види нещо различно от голата земя и окаяните мъже. За пръв път го извеждаха да работи навън и макар че нямаше представа какво щяха да му възложат да върши, все пак се надяваше да му се удаде възможност да потърси млади прави дървета. Как щяха да ги внесат в кошарата, засега беше друг проблем. По-късно през деня Атароа се разхождаше пред землянката, придружавана от още две жени с копия и от Сармуна.

Водачката беше облечена с кожената туника на Джондалар. Мъжете пренасяха кости от мамут и ги трупаха там, където им кажеше. Работеха от сутринта без никаква почивка и храна. Макар че беше навън, той не успя да потърси материал за копия, а още по-малко да може да отсече и да го внесе вътре. Наблюдаваха го прекалено внимателно и не му разрешаваха никаква почивка. Не само се чувстваше отчаян, а беше и уморен, гладен, жаден и много ядосан.

Джондалар пусна на земята единия край на костта от крак, която двамата с Оламун бяха донесли. Изправи се и погледна жените. Когато Атароа се приближи, той забеляза, че тя е по-висока от повечето мъже. Можеше да бъде привлекателна дори. Какво ли й се е случило, че така да намрази мъжете? Когато го заговори, усети сарказъм в думите й, макар че не разбираше смисъла.

— Е, Зеландони, готов ли си да ни разкажеш някоя друга историйка като предишната? Настроена съм да се забавлявам — преведе Сармуна със съответната интонация.

— Не е историйка. Казах истината.

— Че си пътувал с жена, която язди коне? Е, добре, къде е тогава тази жена? Ако има силата, за която твърдиш, защо още не е дошла да те потърси? — попита Атароа с ръце на кръста.

— Не знам къде е. А ми се иска да знаех! Боя се, че е паднала от скалата заедно с конете, които преследвахте.

— Лъжеш, Зеландони! Моите ловци не са намерили никаква жена на гърба на кон и никакво тяло на жена при конете… Мисля, че си чул за наказанието за кражба от Сармунаи — то е смърт. А ти се опитваш и да се изплъзнеш с лъжа!

Никого не са намерили? Джондалар едва удържа радостта си, когато чу превода на Сармуна, щастлив, че Айла все още е жива.

— Защо се усмихваш, когато току-що ти казах за смъртното наказание? Съмняваш ли се, че ще го изпълня? — продължи водачката, сочейки към него и после към себе си за по-голяма убедителност.

— Смърт? — Повтори той, после пребледня. Как може някой да наказва със смърт друг за това, че е ходил на лов? Толкова беше щастлив от мисълта, че Айла може да е жива, та отначало не беше разбрал точно думите й. Когато ги проумя, гневът му се върна.

— Конете не са само на Сармунаи. Те са тук за всички Деца на Земята. Как можеш да наричаш лова кражба? Дори и да бях тръгнал на лов за коне, то щеше да е за храна.

— Ха! Ето, хванах те в лъжа! Признаваш, че си бил на лов за тези коне.

— Не съм! Казах „дори и да бях ходил на лов за тези коне“, а не че съм го направил. — Той погледна преводачката. — Сармуна, кажи й, че Джондалар, син на Мартона, която беше предишният водач на Деветата пещера, не лъже.

— Сега казваш, че си син на жена, която е била водач? Този Зеландони е пълен лъжец, щом говори лъжи за жена-водач.

— Познавал съм много жени-водачи. Ти не си единствената, Атароа. Много жени при Мамутои са водачи.

— Съ-водачи са. Те делят водачеството с мъж.

— Майка ми беше водач десет години. Стана водач, когато умря нейният мъж, и не делеше с никого водачеството. Беше уважавана както от мъжете, така и от жените, и предаде водачеството доброволно на моя брат Джохаран. Не хората поискаха това от нея.

— Уважавана от мъже и жени? Само го чуйте! Да не мислиш, че не познавам мъжете, Зеландони? Че не съм имала мъж? Толкова ли съм грозна, та никой да не ме пожелае?

Атароа почти пищеше срещу него, а Сармуна превеждаше едновременно с думите й, все едно, че знаеше предварително какво ще каже водачката. Джондалар почти беше забравил, че вместо нея говори жената-шаман като че ли слушаше самата Атароа, но все пак лишеният от емоции превод правеше думите странно откъснати от жената, която говореше толкова възбудено.

— Моят мъж беше водач тук. Беше силен водач, силен мъж!

— Много хора са силни. Не силата прави водача такъв.

Но Атароа всъщност не го чуваше. Тя се замисли, извика спомените си.

— Бругер беше толкова силен водач, че ме биеше всеки ден, за да го докаже! — усмихна се презрително. — Не е ли срамно, че гъбите, които изяде, бяха отровни? — Усмивката й стана зловеща. — Аз водих честна битка със сина на сестра му за водачеството. Той беше по-слаб. Умря. — Тя погледна мъжа. — Но ти не си слаб, Зеландони. Не искаш ли да се биеш с мен за живота си?

— Нямам желание да се бия с теб, Атароа. Но ще се защитавам, ако трябва.

— Не, ти няма да се биеш с мен, защото знаеш, че ще победя. Аз съм жена. Имам силата на Муна на моя страна. Майката е благословила жените — те са тези, които дават живот. Те трябва да бъдат водачите.

— Не — възрази Джондалар. Няколко души наоколо трепнаха, когато го чуха толкова открито да изразява несъгласие с Атароа. — Водачеството не принадлежи непременно на този, когото Майката е благословила, а на по-силния физически. Например водач на берачите на къпини е този, който знае къде има къпини, кога ще са узрели и кой е най-добрият начин да се берат. Водачът трябва да е надежден, достоен за доверие; трябва да знае какво прави.

Атароа се мръщеше. Думите му не й въздействаха, тя слушаше само себе си, но не й харесваше наставническия тон в гласа му — той май си въобразяваше, че има право да говори свободно или да изразява мнението си.

— Няма значение каква е задачата — продължаваше Джондалар. — Водачът в лова е този, който знае къде може да са животните и кога; той може да ги проследява. Той е най-опитният в лова. Мартона винаги казваше, че водачите на народа трябва да се грижат за хората, на които са водачи. Ако не го правят, няма повече да са водачи — говореше, давайки отдушник на гнева си, без да обръща внимание на мрачното лице на Атароа. — Какво значение има дали са мъже или жени?

— Повече няма да позволя мъже да бъдат водачи! — прекъсна го тя. — Ето, тези мъже знаят, че водачи са жените. Децата от малки се възпитават така. Тук ловци са жените. Нямаме нужда от мъже да търсят следи или да ръководят. Мислиш, че жените не могат да ловуват?

— Разбира се, че могат. Майка ми беше ловец, преди още да стане водач. А жената, с която пътувах, беше един от най-добрите познати ми ловци. Тя обичаше лова и беше много добра в откриването на следи. Аз можех да хвърлям копие по-далеч от нея, но тя беше по-точна. Можеше да уцели птица в небето или да убие тичащ заек само с един-единствен камък от прашката си.

— А, още измислици! — изръмжа Атароа. — Много е лесно да се твърдят разни неща за жена, която не съществува. Моите жени не ходеха на лов — не им беше позволено. Докато Бругер беше водач, на никоя жена не се разрешаваше да докосне оръжие и никак не беше лесно, когато аз станах водач. Никой не знаеше как се ловува, но аз ги научих. Виждаш ли онези мишени за упражнения?

Атароа посочи редица стълбове, забити в земята. Джондалар ги беше забелязал на минаване край тях, но не знаеше за какво служат. Сега видя и един скелет на кон, висящ от дебела дървена стойка. От него стърчаха няколко стрели.

— Жените се упражняват задължително всеки ден, и то не само да убиват от място с копията, а и да ги хвърлят. Най-добрите стават ловци. Но и преди да се научим да правим копия и да ги използваме, бяхме добри ловци. Тук наблизо има една скала, близо до мястото, където израснах. Хората, там преследват конете поне веднъж на година. Научихме се да ловуваме като тях. Не е толкова трудно да докараш конете до ръба на пропастта, особено, ако съумееш да ги примамиш.

Тя погледна Епадоа с нескрита гордост.

— Епадоа откри, конете много обичат сол. Тя накара жените да събират урината си и я използва да примамва конете. Моите ловци са моите вълци! — завърши водачката, като се усмихваше на жените с копия, наредени в кръг.

На тях явно им стана приятно от похвалата и се поизпъчиха. Джондалар не беше обръщал внимание на облеклото им, но сега забеляза, че всички ловци носеха нещо от вълча кожа. Повечето имаха качулки от вълча козина и завързан около врата им поне по един вълчи зъб, но най-често повече от един. Някои имаха вълча кожа и на ръкавите на туниките си, или по подгъва, или на двете места, както и по още няколко декоративни кръпки. Качулката на Епадоа беше изцяло от вълча кожа, с част от вълча глава на върха. От раменете й висяха вълчи лапи, а една пухкава вълча опашка допълваше украсата.

— Копията им са техните зъби, те убиват в глутница и донасят храната. Краката им са техните лапи, те тичат неуморно цял ден и изминават дълги разстояния — каза Атароа почти напевно, с ритъм, който явно се беше получил от много повторения. — Епадоа е техният водач, Зеландони. Не бих търсила по-добър. Тя е много умна.

— Сигурен съм, че е така — каза Джондалар, чувствайки се надминат. Но също така не можа да подтисне чувството на възхищение от постигнатото от тях, след като са започнали без никакъв опит. — Просто мисля, че е голяма загуба мъжете да стоят без работа, когато те също биха допринесли много, ако помагат в лова, в събирането на храна, в правенето на сечива. Тогава жените няма да работят толкова много. Не казвам, че не могат, но защо трябва да вършат всичко — и женската, и мъжката работа?

Атароа се засмя — дрезгавият й, налудничав смях го смрази.

— И аз съм се чудила за същото. Жените създават новия живот; тогава защо изобщо ни трябват мъже? Някои жени още не могат да се откажат от тях, но в крайна сметка за какво са ни? За Удоволствия? Мъжете са тези, които получават Удоволствия. При нас вече не се стараем да даваме на мъжете Удоволствия. Вместо да живеят в огнища по двойки мъж и жена, аз съм сложила при жените жени. Те делят работата, помагат си една на друга за децата, разбират се една друга. Когато наоколо няма мъже, Майката ще трябва да събере духовете на жените и ще се раждат само момичета.

Дали ще стане това? Джондалар не вярваше. Самодун беше казал, че в последните години се раждат малко деца. Изведнъж си спомни как Айла казваше, че споделянето на Удоволствията от мъж и жена слага началото на новия живот у жената. Атароа държеше мъжете и жените разделени. Дали това не беше причината да са по-малко бебетата?

— Колко деца са се родили? — попита той, просто от любопитство.

— Не много, но има няколко, а където има малко, ще има и повече.

— Всичките ли са момичета?

— Мъжете все още са прекалено близо. Това пречи на Майката. Много скоро всички мъже няма да ги има вече. Тогава ще видим колко момчета ще се родят.

— Или колко бебета изобщо ще се родят — каза Джондалар. — Великата Майка Земя е направила и мъже, и жени, и като Нея жените са благословени да дават живот и на момичета, и на момчета, а само Майката решава духът на кой мъж да се събере с духа на жената. Но винаги го има духът на мъжа. Наистина ли смяташ, че можеш да промениш това, което Тя е предписала?

— Не се опитвай да ми казваш какво ще направи Майката. Ти не си жена, Зеландони — отвърна му надменно. — На теб просто не ти харесва да слушаш колко сте ненужни, а може би не искаш да се лишиш от Удоволствията? Така е, нали?

Внезапно Атароа промени тона си, от което стана малко по-привлекателна.

— Искаш ли Удоволствия, Зеландони? Щом няма да се биеш с мен, какво би направил, за да заслужиш свободата си? О, знам! Удоволствия! За такъв силен и красив мъж може би Атароа би била готова на Удоволствия. Но можеш ли ти да дадеш Удоволствия на Атароа?

Сармуна беше променила тона си. — говореше не като другата жена, а само от нейно име. Едва сега Джондалар се сети, че беше слушал превод на думите. Едно нещо беше да се слуша гласа на жената-водач Атароа, а съвсем друго — гласа на Атароа — жената. Сармуна можеше да превежда думи, но не можеше да се отъждестви с интимната същност на жената. Сега вече Джондалар чуваше и двете.

— Толкова висок, толкова рус, така съвършен, той би могъл да бъде мъж на Самата Майка. Виж, та той е по-висок дори от Атароа, а не са много такива мъже. Дал си Удоволствия на много жени, нали? Само една усмивка на високия, едър, красив мъж с неговите сини, сини очи, и жените са готови на всичко. На всички ли даваш Удоволствия, Зеландони?

Джондалар не й отговори. Да, имаше време, когато се беше наслаждавал на Удоволствията с много жени, но сега искаше само Айла. Острата болка го прониза отново. Какво ще прави без нея? Нима вече имаше значение дали ще живее, или ще умре?

— Ела, Зеландони, ако доставиш на Атароа големи Удоволствия, ще си свободен. Атароа знае, че можеш да го направиш. — Високата, привлекателна жена-водач му махаше прелъстително. — Виждаш ли, Атароа е готова да ти се отдаде. Покажи как един силен мъж дава Удоволствията на една жена. Джондалар от Зеландони сподели с Атароа, дара на Муна, Голямата Майка Земя.

Тя обви ръце около врата му и се притисна към него. Джондалар не откликна. Жената се опита да го целуне, но той беше доста по-висок, а не се наведе. Тя не беше свикнала с толкова висок мъж; не й се налагаше често да се повдигне, за да достигне някой мъж, особено такъв, когото не можеше да преклони. Почувства се глупаво и пламна от яд.

— Зеландони! Искам да бъда с теб и ти давам шанс да получиш свободата си.

— Няма да споделям Дара на Удоволствията от Майката при такива обстоятелства — заяви той. Тихият му, овладян глас издаваше огромния му гняв, но той и не се опитваше да го крие. Как се осмеляваше тя така да обижда Майката? — Дарът е свещен, даден е да бъде споделян с желание и радост. Съешаването по този начин ще бъде незачитане на Майката. Ще обезцени Нейния Дар и ще Я разгневи точно толкова, колкото, ако жена бъде взета насила. Аз избирам жените, с които да се свържа, а нямам желание да деля Нейния Дар с теб, Атароа.

Джондалар можеше да откликне на поканата на Атароа, но смяташе, че не е честно. Той беше вълнуващо красив мъж за повечето жени. Беше усвоил начина да ги накара да се чувстват приятно с него и да създава взаимно привличане и желание. Но у тази жена нямаше топлина и тя не запали у него искрата на желанието. Той усети, че дори и да беше се опитал, нямаше да успее да й даде удоволствие.

А Атароа се вкамени, когато чу превода. Повечето мъже нито миг не биха се поколебали да споделят Дара на Удоволствията с такава красива жена, за да получат свободата си. Пътниците без късмет, които случайно попадаха на тяхната територия и бяха залавяни от ловците, обикновено веднага се възползваха от възможността да се изплъзнат толкова лесно от Жените-Вълци Сармунаи. Макар че някои се колебаеха, понеже не знаеха истинските й намерения, никой не беше си позволявал да й откаже така открито. Впрочем те много скоро се убеждаваха, че са имали право да изпитват съмнения!

— Ти отказваш… — жената-водач заекна, не можеше да повярва. Преводът дойде безчувствен, - но реакцията й беше ясна на всички. — Отказваш на Атароа! Как се осмеляваш! — изкрещя тя, после се обърна към Жените-Вълци:

— Съблечете го и го завържете на мишената за упражнения!

Така бе решила да постъпи с него, но едва след като го унизи и сломи напълно. Надяваше се Джондалар да я държи заета през цялата зима. Тя обичаше да измъчва мъжете с обещания за свобода в замяна за Удоволствия. За нея това беше върхът на подигравката. Оттам нататък ги докарваше до все по-унизителни действия, докато ги принудеше да й се подчинят напълно, преди да приключи с тях. Те дори сами се събличаха, когато тя им кажеше, че ако го направят, ще ги пусне да си тръгнат, защото се надяваха това най-после да й достави пълно удоволствие.

Но никой мъж не можеше да даде на Атароа Удоволствията. С нея се бяха отнасяли зле като момиче и тя с нетърпение беше очаквала да се събере със силен водач от друга група. После обаче откри, че мъжът, с когото се събра, беше още по-лош от предишните. Неговите удоволствия винаги бяха свързали с бой и унижение, докато най-после тя се възпротиви и причини неговата болезнена, унизителна смърт. Но урока си беше научила прекалено добре. След причинените й жестокости тя не можеше да изпита Удоволствията, без да причинява болка. Атароа всъщност малко се вълнуваше дали ще сподели Дара на Майката с мъже, или дори с жени. Тя си доставяше Удоволствия, като наблюдаваше как мъжете умират от бавна и мъчителна смърт.

Когато дълго време нямаше външни посетители, Атароа беше си играла с мъже Сармунаи, но след първите двама или трима, които попаднаха в нейните „Удоволствия“, те разбраха играта и отказваха да играят. Просто се молеха за живота си. Обикновено тя отстъпваше за тези, които имаха жени, да се молят за тях; Някои от жените обаче не се намесваха — те не разбираха, че именно заради тях тя се опитва да елиминира мъжете — но пък можеха да бъдат контролирани лесно чрез мъжете, с които бяха свързани, така че тя оставяше техните мъже живи.

Обикновено пътници минаваха през по-топлия сезон. Рядко някой пътуваше през студената зима, особено онези, които правеха Пътешествие, така че напоследък не бяха минавали много пътници, а през последното лято — нито един. Имаше няколко мъже, които бяха успели да се измъкнат по някаква щастлива случайност, а и няколко жени избягаха. Те предупреждаваха навсякъде. Всички, които чуеха разказите им, ги препредаваха на останалите като слухове или фантастични истории, но слуховете за злите Жени-Вълци се увеличаваха, така че хората гледаха да стоят надалеч.

Атароа беше много доволна, когато взеха Джондалар, но той се оказа доста по-лош от нейните мъже. Не искаше да играе нейната игра, дори не искаше да й достави радост, като й се моли. Ако беше го направил, тя може би дори щеше да го остави малко по-дълго да живее, само заради удоволствието да гледа как се пречупва пред нейната воля.

При командата й Жените-Вълци се втурнаха към Джондалар. Той ги отблъсна, отстрани копията им и за раздава силни удари. Опитите му да не се остави да го хванат бяха почти успешни, но в един момент те успяха да го повалят.

Той продължи да се бори, докато те прерязваха връзките на туниката и панталона му, за да го съблекат, но се оказаха предвидливи — вече бяха опрели до гърлото му остри ножове.

След като разкъсаха туниката му и оголиха гръдта му, те завързаха ръцете му, повдигнаха го и го провесиха с ръце над главата от една висока кука до мишените. Докато го събуваха, той риташе силно и ги уцелваше, но всичката му съпротива само ги доведе до желание отново да го нападат. А знаеха, че ще имат тази възможност.

След като вече го бяха провесили, те отстъпиха назад и го загледаха, доволни от себе си. Колкото и да беше едър и силен, не бе успял да се пребори с тях. Пръстите на Джондалар докосваха земята, но едва-едва, а повечето мъже щяха да висят по-нависоко. Докосването до земята му даваше едва доловимо чувство за сигурност и той дори се усети, че отправя слаб, безмълвен призив към Голямата Майка Земя да го отърве по някакъв начин от това неочаквано и крайно ужасно унижение.

Атароа се заинтересува от раната на бедрото му. Вече беше заздравяла. Той не беше обърнал особено внимание на големия разрез, дори не куцаше и не щадеше крака си. Ако наистина беше толкова силен, сигурно щеше да издържи по-дълго от другите и тя щеше да си получи желаното забавление. При тази мисъл тя се усмихна.

Извратеното одобрение на Атароа наведе Джондалар на нови мисли. Усети силен вятър и потръпна, но не само от студ. Когато погледна към нея, видя, ме тя му се усмихва. Лицето й беше порозовяло, а дишането — учестено; изглеждаше доволна и странно чувствена. Нейната радост биваше още по-голяма, ако мъжът, който й доставяше Удоволствията, беше и красив. Привлечена по своя собствен особен начин от този висок мъж, тя очакваше този път да продължи възможно по-дълго.

Той погледна към оградата от колове и видя, че мъжете гледат през пролуките. Чудеше се защо не го предупредиха. Явно такова нещо не се случваше за пръв път. Дали щеше да има някаква полза, ако го бяха предупредили? Или просто щеше да го очаква със страх? Може би те бяха решили, че е по-добре да не знае предварително.

В интерес на истината някои мъже бяха говорили за това. Всички харесваха Зеландони и обожаваха умението му да прави сечива. С острите ножове и други уреди се надяваха да успеят да избягат. Винаги щяха да го помнят с това! Но всеки от тях беше наясно, че дотогава щеше да мине доста време, а ако нямаше външни посетители, Атароа щеше непременно да провеси някого от тях за мишена. Двама вече бяха провесвани веднъж и знаеха, че едва ли техните сърцераздирателни молби щяха да я накарат да отложи за втори път своята смъртоносна игра. Тайно в себе си те се радваха на неговия отказ да и се подчини, но се бояха, че всеки шум би могъл да привлече вниманието й към тях. Затова гледаха мълчаливо, като всеки от тях изпитваше състрадание и страх, но и мъничко срам.

Не само Жените-Вълци, а и всички жени в Бивака трябваше да присъстват като свидетели на церемонията с мъжа. Повечето от тях мразеха това, но се страхуваха от Атароа — дори и нейните ловци. Стояха доста настрана, не смееха много да се приближат. Чувстваха се зле, но ако ги нямаше тук, следващият щеше да бъде който и да е друг от мъжете. Някои жени се бяха опитвали да бягат, дори някои бяха успели, но повечето бяха хванати и върнати обратно. А ако имаха в кошарата мъже, на които държат — особено техните мъже, братя, синове, за наказание трябваше да ги гледат как страдат в клетката без храна и вода. И понякога, макар и рядко, те самите бяха затваряни в клетката.

Жените, които имаха момчета, бяха наплашени, понеже не знаеха какво ще се случи със синовете им, особено след като видяха какво стана с Одеван и Ардобан. Най-уплашени биха обаче двете жени с бебета и тази, която беше бременна. Атароа им се радваше, оказваше им специално внимание и грижи, но всяка от тях имаше своя малка тайна и се боеше, че ако водачката я разкрие, ще свършат обесени на мишената.

Жената-водач пристъпи пред своите ловци и взе едно копие. Джондалар забеляза, че е доста тежко и грубо направено и неволно се замисли как би могъл да им изработи по-хубаво. Но лошо направеното дебело острие в никакъв случай не беше по-тъпо. Гледаше как внимателно се прицелва тя ниско долу. Знаеше, че голотата му й дава възможност да му причини каквато болка реши, и изпита желание да свие крака, за да се предпази поне малко. Но това щеше да е равносилно на отстъпление и показан страх, а знаеше, че това ще го направи още по-уязвим.

Атароа го гледаше с присвити очи, знаеше, че се страхува от нея и това я радваше. Някои мъже в такъв момент й се молеха. Но този нямаше да се моли, беше сигурна, или поне не веднага. Тя изтегли ръката си назад като че се приготвя да хвърли копието. Той затвори очи и си помисли за Айла, като се чудеше дали е жива или не, дали тялото й лежи долу под скалата, смазано от стадото коне. С болка, по-силна от тази, която можеше да причини което и да било копие, си помисли, че ако тя не е жива, животът нямаше никакъв смисъл за него.

Чу изсвистяването на копие. То се заби в мишената над него. Внезапно падна на земята, понеже ръцете му бяха свободни. Погледна ги и видя висящ къс от срязаното въже. Атароа още държеше своето копие. А копието, което той чу, не беше изпратено от нея. Джондалар погледна нагоре към мишената и видя едно красиво, не много голямо копие с връх от кремък да стърчи над кола, а задният му край е перо на него още трептеше. Тънкият, фино изработен връх беше прерязал въжетата. Той познаваше това копие!

Обърна се да погледне в посоката, откъдето беше дошло. Видя раздвижване непосредствено зад Атароа. Погледът му се замъгли, защото очите му се изпълниха със сълзи. Не можеше да повярва напълно. Наистина ли беше тя? Беше ли наистина жива? Наведе глава и премигна няколко пъти, за да може да вижда по-ясно. Когато вдигна очи, видя два коня, а на единия — жена!

— Айла! — извика. — Ти си жива!