Айла през равнината

ГЛАВА 24

Мъжът и жената погледнаха напред и не видяха нищо. Просто пред тях нямаше земя. Бяха на ръба на пропастта. Джондалар усети познатото присвиване под лъжичката, когато погледна надолу, но за негова най-голяма изненада, много ниско долу съзря дълго и равно зелено поле, през което течеше поток.

Обикновено на дъното на големите падини имаше дебел слой почва, неразтворима утайка от варовик, а някои вдлъбнатини се съединяваха и образуваха големи площи равна земя много по-ниско от нормалната повърхност. При наличието на почва и вода там долу вирееше буйна растителност. Проблемът беше, че от дъното на огромната дупка със стръмни стени никой от двамата не виждаше път за излизане към зелената ливада.

— Джондалар, тук нещо не е наред — промълви Айла. — Толкова е сухо и пусто, че едва ли има някое живо същество там долу. Ливадата с поточето и дърветата е прекрасна, но не можем да се доберем до нея. Имам чувството за нещо нередно.

— Наистина нещо не е наред. И може би ти си права, Айла. Сигурно това се опитваше да ни предупреди Джерен. Наоколо няма много ловци, опасно е. Никога не съм виждал място, където може както си вървиш, да паднеш от скалата и да се озовеш на долна земя.

Айла се наведе, хвана главата на вълка и допря чело до неговото.

— Благодаря ти, Вълчо, че ни предупреди.

Той изрази чувствата си с леко ръмжене и я близна по лицето.

Мълчаливо се върнаха назад и преведоха конете да заобиколят дупката. Айла дори не можеше да си спомни какво толкова важно обсъждаха, че не забелязаха опасността. Само си мислеше, че никога вече не трябва да се увличат така и да не гледат къде вървят.

Движеха се на север. Реката от лявата им страна навлезе в дефиле, което ставаше толкова по-дълбоко, колкото по-стръмни бяха скалите. Джондалар се двоумеше дали да следват реката, или да се придържат към нивото на земята горе, но беше доволен, че не се наложи да пресичат реката. За разлика от тревистите долини и обширните плодородни равнини, в карстовите области големите реки течаха по стръмни варовици. Пътищата бяха трудни, но още по-сложно беше да пресекат водата.

Като си спомни голямото дефиле на север, с дългите участъци, където нямаше бряг, Джондалар реши да продължат по суша. При изкачването той с облекчение забеляза, че един голям поток се спуска надолу към реката. Макар че водопадът беше пряко на реката, това означаваше, че ще могат да намерят вода и по-високо, въпреки че тя бързо изчезваше в карстовите пукнатини.

Но карстът имаше също и много пещери. Толкова често се срещаха, че Айла, Джондалар и конете прекараха следващите две нощи под закрилата на каменни стени, без да опъват палатката. След като огледаха няколко пещери, вече добиха усет зад кой отвор може да се крие някоя подходяща за пренощуване.

Въпреки че подземните езера ставаха все по-големи, броят на годните за подслон пещери близо до повърхността намаляваше. Имаше и някои много тесни, а други доста влажни, които пък се редуваха със съвсем сухи. В някои можеше да се влиза само при сухо време — явно беше, че по време на дъжд се наводняват. В други, макар и винаги достъпни, дъното беше залято от неспиращи потоци. Пътниците търсеха сухи пещери, обикновено по-нависоко, но именно водата беше инструментът, издълбал и оформил всички пещери.

Дъждовната вода, капеща през пукнатините, всмукваше разтворения варовик. Всяка капка калциева вода и дори най-малките водни пръски във въздуха бяха наситени с калциев карбонат, който после се отлагаше в пещерите. Обикновено чисто бял, твърдият минерал можеше да е и прозрачен на места, или пък се преплиташе със сиви, понякога жълтеникави или червеникави жилки. Имаше цели плочи, тук-там скалите бяха изцяло покрити с него като застинала драперия. От таваните се спускаха висулки, подобни по форма на тези, които се образуваха на пода. Някои се сливаха в дебели колони.

Дните ставаха по-хладни и ветровити, затова пътниците се радваха на завета на пещерите. Обикновено първо проверяваха дали няма да обезпокоят някои техни четириноги обитатели, но по-често се осланяха на по-острите сетива на своите животни. А що се отнася до хората, разчитаха на миризмата на дим и огън като предупреждение — хората бяха животни, които винаги използваха огън — обаче не срещнаха никого, дори и животните бяха рядкост.

Затова се изненадаха, когато приближиха до област с гъста растителност — или поне по-богата в сравнение с голата твърда земя, по която вървяха до този момент. Варовикът беше съвсем различен по своята разтворимост, а голяма част от него бе неразтворим. В резултат на това някои карстови участъци бяха плодородни, с ливади и дървета близо до потоците. Имаше и по-ниски места, пещери и подземни реки.

Когато попаднаха на стадо елени, пасящи на поляна с поизсъхнала трева, Джондалар се усмихна на Айла, после изтегли устройството си за хвърляне на копия. Тя кимна в знак на съгласие и подтикна Уини да последва мъжа и неговия жребец. Досега нямаше много животни за лов, а и реката беше далече за риболов. Хранеха се предимно от изсушените си запаси, и то с малки дажби, като ги поделяха и с Вълчо. Конете също бяха ограничени с храната. Пък и рядко поникналата между скалите трева не можеше да ги засити.

Джондалар преряза гърлото на убития елен и остави кръвта да изтече. После вдигнаха тялото му, наместиха го върху плаза и потърсиха място за лагеруване. Айла искаше да изсуши част от месото и да събере зимната мазнина от него, а мъжът пък копнееше за прясно парче изпечено месо и пресен черен дроб. Мислеха да поостанат ден-два, ако наблизо има и ливада — конете също се нуждаеха от храна. Вълчо пък беше открил изобилие от дребни животни — плъхове, лемури, бекаси, които ловеше и изучаваше.

Забелязаха пещера под един хълм и се отправиха към нея. Оставиха багажа, разтовариха конете и ги пуснаха в ливадата, после сами издърпаха плазовете.

Тръгнаха да съберат храсти и тънки клони за огън. Айла гореше от нетърпение да сготви прясно месо, но се чудеше какво да прибави към него. Събра от растенията в ливадата няколко изсъхнали глави на растения със семенца и зърна, няколко шепи малки черни семена от огничето около потока и напълни меховете за вода.

Вълчо пристигна преди Джондалар, но когато доближи пещерата, оголи зъби и заръмжа заплашително. Жената усети, че косата й настръхва.

— Вълчо, какво има? — Тя веднага посегна за прашката си и грабна един камък, макар че по-удобно беше да вземе устройството за хвърляне на копие. Вълкът бавно влезе в пещерата, като продължаваше да ръмжи. Айла го последва, присвивайки очи, за да свикне с тъмнината; съжали, че не взе факла. Но обонянието й показа това, което очите й още не виждаха. Много години бяха изминали, откакто за пръв път беше подушила такава миризма, но никога нямаше да я забрави. В паметта й изплува картината на онзи миг.

Бяха в подножието на хълмовете, на Мястото за събиране на Клана. Синът й седеше на коленете й, покрит със завивката си, а тя, макар че беше млада и от Другите, беше тук в ролята си на лечителка. Всички бяха застинали и гледаха голямата пещерна мечка, която спокойно чешеше гърба си в дънера на едно дърво.

Това огромно същество — два пъти по-голямо от обикновените кафяви мечки — беше най-почитаният тотем в Клана, обаче въпреки това младите хора от Бивака на Брун никога не бяха виждали жива такава мечка. В планината в близост до техните пещери не беше останала нито една, но имаше изсъхнали кости, които доказваха, че някога ги е имало. Тъй като в тях се съдържаше стаена могъща магия, Креб обра от кората на дървото кичури козина, след като мечката си тръгна, оставяйки след себе си само характерната ясно доловима миризма.

Айла даде знак на Вълчо да излезе. Едва сега забеляза прашката в ръката си и я завърза обратно на кръста си. Каква ли работа можеше да й свърши срещу една пещерна мечка?! Просто беше благодарна, че мечката беше заспала дългия си сън и не усети идването им. Бързо засипа огъня с кал и го стъпка, после взе кошницата си и я отмести далеч от пещерата. За щастие още не бяха разопаковали много от нещата си. Върна се за вързопа на Джондалар и сама изтегли плазовете. Тъкмо беше вдигнала своя вързоп, когато той се появи с пълни мехове за вода.

— Айла, какво правиш?

— Вътре има пещерна мечка — отговори тя и срещна невярващия му поглед. — Да, заспала е дългият си сън, струва ми се, но понякога се преместват, ако някой ги обезпокои в началото на зимата… поне така казват.

— Кой казва?

— Хората от клана на Брун. Слушах ги, като говореха за лов… Слушах винаги, когато можеше. Особено откакто започнах да се упражнявам с прашката. Мъжете рядко обръщат внимание на някакво момиченце, което се мотае наоколо. Знаех, че никога няма да искат ме учат, затова се заслушвах в разказите им за лова — така можех да се уча. Мислех, че ще се ядосат, ако разберат какво правя, но не знаех колко тежко може да бъде наказанието… разбрах по-късно.

— Предполагам, че ако има някой, който знае достатъчно за пещерните мечки, това е точно Кланът. Смяташ ли, че е безопасно да останем тук?

— Не зная, но и не искам да сме тук.

— Добре, извикай Уини. Докато се стъмни, ще имаме време да намерим друго място.

Прекараха нощта в палатката, а сутринта тръгнаха рано, защото искаха да изминат по-голямо разстояние този ден. Джондалар не беше съгласен да губят време да сушат месото и убеди Айла, че няма да се развали, понеже времето е достатъчно студено. Бързаше да излязат от тази местност. Където има една мечка, винаги има и други.

Но когато стигнаха върха на хребета, спряха. През острия, кристално чист студен въздух можеха да виждат във всички посоки, а гледката беше пленителна. Право на изток, от низината израстваше планина, покрита със сняг, отиваше на запад и се извиваше покрай тях. Макар и не много високи, ледниковите върхове бяха най-огромни на север — там добиваха форма на бели отвесни игли, които пробиваха небето и то ги поканваше с леки бледосини оттенъци.

Заледените северни планини бяха външната извивка на виещата се в дъга планина; пътниците бяха от вътрешната й страна, в подножието на опасващата ги планинска верига; стояха на хребета, простиращ се от северния край на древния географски басейн, който формираше и централната долина. Огромният ледник, спускащ се от север и покриващ почти половината от земята, завършваше в планинска стена, скрита зад далечните върхове. На северозапад падините бяха по-ниски, но по-близо до хоризонта.

Високите планини в далечината бяха внушителни, но най-впечатляваща бе гледката точно под тях. Ниско долу, в дълбокото дефиле, Великата майка река променяше посоката си — сега течеше от запад. Като гледаха към нея, те разбраха, че точно това място е смяна на посоката и за тях.

— Ледникът, който прекосихме, трябва да е на запад оттук — каза Джондалар, а гласът му звучеше толкова далечен, колкото бяха далечни и мислите му. — Обаче трябва да следваме Майката река, а тя скоро ще извие леко на северозапад и после пак на югозапад. Ледникът, който ще пресечем, за да стигнем до нея, не е много голям, обаче отгоре е почти равен. След като го преминем, отново ще тръгнем на югозапад, но главната ни посока оттук до дома е запад.

След като пробиваше варовика и кристалните скали, реката като ли с колебание се виеше на запад, стичаше се на изток, а после пак на север, докато най-после приемаше посока на юг през равнината.

— Това Майката река ли е? — попита Айла. — Искам да кажа, все тя, а не някой неин приток?

— Да, това е все тя. И тук още е голяма, но не колкото преди.

— Значи сме видели съвсем малко от нея. Не знаех — бях свикнала да я виждам по-пълноводна. Мислех, че вървим по един от притоците й — изрече тя с леко разочарование, че огромната мощна Майка река е станала просто още една голяма река.

— Доста нависоко сме. Оттук изглежда различна. Много по-голяма е, отколкото мислиш. Ще прекосим още няколко големи притока, а на някои места тя пак се разделя на ръкави, но, общо взето, нататък ще става все по-малка. — Джондалар се загледа на запад, а след малко добави: — Сега сме едва в началото на зимата. Трябва да стигнем до ледника…, но ще ни трябва доста време, а може и нещо да ни забави.

Пътешествениците тръгнаха на запад по един висок хребет, като следваха външната извивка на реката. Възвишението продължаваше да се издига от северната й страна, докато отгоре те можеха да видят една малка насочена на юг издатина. Спускането на запад беше стръмно. После се насочиха на север по по-полегат склон през редки храсталаци. В ниското един приток се виеше около основата на хълмистата местност, а на североизток — към дълбоко дефиле. Тръгнаха нагоре по течението му, докато стигнаха място за преминаване. Отсреща имаше хълмове. Вървяха по притока, докато стигнаха отново до Голямата майка, а после се отправиха на запад.

В обширната централна равнина бяха, видели само няколко потока, но сега се намираха в област, където много реки и потоци захранваха Майката на север. По-късно през деня попаднаха на голям поток и краката им се навлажниха, докато го преминаваха по брода. Беше съвсем различно от преминаването на потоци през лятото, когато няма никакво значение дали ще се намокриш. Беше станало хладно, а нощем дори беше студено. Замръзнаха в леденостудената вода и решиха да си направят лагер по-далеч от брега, за да се изсушат и затоплят.

После продължиха пак на запад. Прекосиха хълмистата местност и достигнаха отново до равнина със затревени блата, но не влажна както в ниското. Тук почвата беше киселинна, по-малко блатиста, с тресавища от торфен мъх, които на места дори се бяха превърнали в торф. Откриха, че той гори добре, когато един ден направиха бивака си върху суха част от него. На следващия ден събраха повече торф, за да имат за огън и по-нататък по пътя.

Когато достигнаха един голям, бърз поток, който при вливането си в Майката река се разклоняваше в голяма делта, решиха за известно време да следват потока нагоре, за да намерят по-удобен участък да го преминат. Стигнаха до мястото, където се сливаха двете реки. Тръгнаха по дясната и скоро видяха, че се присъединява и трета. Конете лесно прецапаха по-малката река, после съседната, но по-трудно стана при сливането на всичките, където имаше и торфен мъх, а почвата беше мека и податлива.

При вливането си с другите две последната река беше най-дълбока и нямаше как да не се намокрят; затова пък оттатък нея подплашиха един мегарог с огромни клонести рога и решиха да го преследват. С дългите си крака големият елен лесно надбяга натоварените коне, макар че Уини и Вълчо доста бързо тичаха след него. Заради дългия прът за плаза, Уини скоро се отказа, но настроението на всички стана по-приповдигнато.

Със зачервено и обветрено лице, с лък на гърба, Джондалар се връщаше усмихнат. Като го гледаше така изправен върху коня, Айла изпита отново копнеж и обич. Беше оставил светлорусата си брада да израсне, както всяка зима, за да му топли на лицето, а тя винаги го беше харесвала с брада. Той й казваше, че е красива, но според нея красив беше той.

— Това животно тича доста добре. — Джондалар потупа Рейсър. — А видя ли какъв прекрасен екземпляр? Единият от роговете му беше дори по-голям от мен самия.

Жената също се усмихна.

— Беше красив, разкошен; но се радвам, че не го догонихме. Доста големичък беше за нас. Нямаше да можем да носим всичкото месо, а щеше да е жалко да го убием само така.

Яздеха обратно към Майката река и макар че дрехите им бяха почти изсъхнали върху тях, предпочетоха да направят лагер и се преоблякоха. Закачиха дрехите си близо до огъня, за да изсъхнат.

На следващия ден тръгнаха на запад. После реката ги отведе на северозапад. Малко по-нататък видяха друг голям хребет. Високото му било се простираше по целия път до Великата майка река докъдето стигаше погледът им — там беше и последният връх от планинската верига, която ги съпътстваше, откакто бяха тръгнали. Планинската верига беше извита на запад от тях, а те бяха пропътували южната й част, следвайки долното течение на Великата майка река. После покрай горното й течение се издигна последният хребет за преминаване.

Към Майката река не се присъединиха нови притоци. Едва когато изкачиха последния хребет, разбраха, че отново се намират между нейни канали. Реката, която идваше от изток и се вливаше в подножието до скалисто образувание, беше всъщност другият край на северния канал на Майката река. Оттам реката започваше да тече между хребета и един висок хълм отвъд, но имаше достатъчно нисък бряг, по който да преминат.

Прекосиха още един голям приток точно срещу хребета. Високите хълмове на запад бяха най-далечната източна точка на планинската верига. Зад тях хребетът ставаше по-нисък, а Великата майка река се разделяше на три канала.

Те следваха външния бряг на най-северния поток през един по-малък басейн, който беше продължение на централната равнина.

В миналото, когато централният басейн е бил голямо море, тази широка речна долина с тревисти степи, заобиколена от мочурища и тресавища, е била излазът към затворено в сушата водно тяло. По вътрешната извивка на източната планинска верига имаше по-неустойчиви участъци в твърдата кора на земята, които на места бяха кратери на малки вулкани. Вулканичната маса заедно с древните отлагания в морето и изветрелия льос бяха създали богата и плодородна почва. Но за нея говореха само скелетите на дърветата.

Свирещият вятър от север преплиташе възлестите и обезлистени клони на няколко брези близо до реката. Сухи храсталаци, тръстики и мъртва папрат покриваха бреговете, имаше дори тънки ледени корички. На северните склонове и по облите хълмове между долините вятърът вчесваше с ритмични повеи замрелите полета със сиви, изсъхнали прави треви, а тъмните вечнозелени смърчове и борове се люлееха и тръпнеха в неравномерните пориви на вятъра като че се стремяха да намерят път към заслонените южни склонове. Над тях се виеше снежен прашец и после леко се посипваше по земята.

Времето беше станало съвсем студено. Конете, Вълчо и дори хората бяха свикнали със северните льосови степи, с техните сухи и леки зимни ветрове. Айла би се разтревожила само ако паднеше влажен сняг, защото щеше да пречи на конете да вървят и да намират храната си. Но сега я безпокоеше друго. В далечината беше видяла коне, а и Уини и Рейсър ги бяха забелязали.

Джондалар случайно се обърна назад и му се стори, че вижда дим откъм високия хълм отвъд реката от другата страна на хребета, който бяха прекосили. Чудеше се дали наоколо има хора, обаче повече не видя дима, колкото и да се обръщаше.

Привечер вече вървяха по един по-малък поток през открита местност с върби и брези с оголени клони, докато стигнат гъсти борове. Мразовитите нощи бяха подарили на едно застинало езерце наблизо прозрачен леден връх, а по краищата му имаше огърлица от висулки; все пак част от водата беше още открита и те отседнаха наблизо. Сухият сняг се сипеше и покриваше склоновете като бял прах.

Уини беше възбудена още от момента, когато видяха конете в далечината, а това напрегна и Айла. Тя реши тази нощ да сложи оглавника на кобилата и я завърза за един стабилен бор. Джондалар привърза въжето на Рейсър за едно дърво близо до нея. После събраха съчки и счупиха малко от ниските изсъхнали клони на боровете — винаги се намираха такива под зелените клони; народът на Джондалар ги наричаше „женски дърва“. Имаше ги по повечето иглолистни дървета и дори и в най-влажните сезони те оставаха сухи. Можеха да се събират без брадва и дори без нож.

Накладоха огъня пред входа на палатката и оставиха коженото платно отпред вдигнато, за да влиза вътре топлина. Точно когато Джондалар проверяваше устройството си за хвърляне на копие, един заек притича пред палатката. Стреля почти по инстинкт и късото копие с малък връх, направено от кремък, а не от кост, достигна целта. Той излезе, вдигна заека и се опита да издърпа копието. То не излизаше, затова с ножа си отряза върха му и видя доволен, че не е повредено.

— Ето месо за тази вечер. — Джондалар подаде заека на Айла. — Направо си мисля, че се появи само за да ми помогне да изпробвам новия вид копия. Леки и удобни са. Трябва да опиташ едно и ти.

— По-скоро ние сме се разположили насред обичайното му място за минаване — отвърна тя, — но това беше добър изстрел. Иска ми се да опитам новите копия, ала все пак мисля, че сега е по-добре да се заловя с готвенето, пък и да реша какво още да имаме към месото.

Тя изчисти вътрешностите, но не одра заека, за да не се загуби натрупаната там за зимата тлъстина. После го намуши на един брезов клон и го постави над огъня върху два чаталеста пръта. Изрови от замръзналата земя корени от хвощ и няколко познати вкусни растения, стри ги в една купа, докато станаха на бяла каша; наля вода, остави сипкавото нишесте да се утаява и отиде да провери какво още от запасите им може да добави.

Когато нишестето се утаи и течността стана почти бистра, тя внимателно изля по-голямата част от нея и пусна в купата изсушени плодове бъз. Докато чакаше да се овлажнят и да попият част от водата, обели кората на една бреза, изстърга малко от мекия сладък слой под нея и го добави към сместа. После събра борови шишарки, пусна ги в огъня и когато се разпукнаха, с удоволствие забеляза, че повечето от тях имаха твърди семена.

Когато заекът стана готов, тя разчупи опушената кожа и отърка вътрешната й страна върху няколко камъка от огъня, за да ги намаже с мазнината. После взимаше на малки шепи от сместа с нишесте и я пускаше върху тях.

Джондалар я наблюдаваше. Винаги можеше да го изненада с някакво ново познание за растенията. Повечето хора, особено жените, знаеха къде да намират ядливите растения, но той никога не беше виждал някой да знае колкото нея. Когато няколко от тестените бисквити бяха готови, той отхапа от една.

— Вкусно е! — каза. — Ти наистина си изумителна, Айла. Малко хора могат да намерят растителна храна през студената зима.

— Все още не е студена зима, Джондалар, и не е толкова трудно да се намери храна. Почакай да видиш, като замръзне земята — отговори му тя, после свали заека от пръчката, обели хрупкавата му опушена кожа и постави месото върху плосък съд от кост на мамут.

— Смятам, че дори и тогава ти ще успяваш да намираш храна.

— Но може би не растения — отвърна и му подаде крехък заешки крак.

Когато приключиха със заека и бисквитите с корен от хвощ, жената подаде на Вълчо остатъците и кокалите. Затопли приготвения чай, добави за аромат няколко вечнозелени листа и извади от огъня шишарките. Двамата седяха, пиеха на малки глътки чая и ядяха семената на шишарките, като ги чупеха с камъчета или направо със зъби. Нахраниха се и се приготвиха да тръгнат рано на другата сутрин, провериха дали конете са добре и едва тогава се пъхнаха между кожите да спят.

Айла погледна навътре в дълга, виеща се пещера и видя редица огньове — те показваха пътя и хвърляха отблясъци върху красиво нагънатите в разнообразни фигури стени. Една от тях й напомни извита конска опашка. Тя се приближи и тогава животното в цвят охра потропа с копито, изви тъмната си опашка, като че я викаше да се приближи. Последва го, но в скалната пещера притъмня, а сталагмитите около нея станаха повече.

Тя погледна надолу да види накъде върви, а когато вдигна глава, се оказа, че това, което я викаше, не беше кон, а приличаше на човек. Напрегна очи да види кой е и стресната установи, че от сенките към нея върви Креб. Той й помаха, като я подканваше no-бързо да го последва. После се обърна и изчезна.

Последва го и дочу цвилене на кон. Когато се обърна да види жълтата кобила, тъмната опашка изчезна сред стадо тъмно опашати коне. Затича се след тях, но те се превърнаха в летящи камъни, а после — в каменни колони. Когато отново обърна глава, Креб вече се стопяваше в тъмния тунел.

Затича се след него, опитвайки се да го догони. Когато достигна едно разклонение на коридора, не знаеше накъде е тръгнал той. Стоеше, обзета от паника, и гледаше ту в едната, ту в другата посока. Най-после тръгна надясно и видя, че един мъж стои там и й препречва пътя.

Това беше Джерен! Той запълваше целия коридор, краката му бяха разкрачени, ръцете — кръстосани, а главата му кимаше, сякаш казваше „не“. Тя му се примоли да я пусне да мине, но той не разбираше. После с кратко кимване я накара да погледне стената зад себе си.

Когато се обърна, тя видя как жълтият кон тича, а след него — рус мъж:. Внезапно стадото заобиколи мъжа и го скри от погледа й. От страх стомахът и се сви на топка. Докато тичаше нататък, чу цвиленето на конете, а Креб беше при входа на пещерата, махаше й, караше я да побърза, преди да е станало късно. Изведнъж чаткането на копитата се усили. Тя чу цвилене, пръхтене, а при силното и рязко изцвилване на кон я обля ужас и паника.

Айла се събуди стресната. Пред палатката цареше суматоха, цвилеха коне, топуркаха копита. Чу воя на Вълчо, после болезнен рев. Пътешествениците отхвърлиха завивките и се втурнаха навън.

Сребристата луна хвърляше слаба светлина; не виждаха нищо, но по шума се разбираше, че при боровете има много повече от два коня. Затичаха се нататък. Айла се спъна в един стърчащ корен и падна така тежко, че чак загуби дъх.

— Айла! Добре ли си?! — затърси я Джондалар в тъмното. Беше чул падането й.

— Да, да… тук съм — гласът й беше дрезгав, опитваше се да поеме дъх. Усети ръцете му и се опита да се изправи. Тъкмо когато се чу тропотът на препускащи коне, тя успя да се изправи и двамата се затичаха към мястото, където бяха вързани конете. Уини я нямаше!

— Тръгнала е с тях! — възкликна тя. Изсвири и я извика по име. Отговори й далечно цвилене.

— Това е Уини! Тя е! Тези коне са я увлекли със себе си. Трябва да я върна! — Жената се затича в тъмнината към конете, като се препъваше в корени и се блъскаше в дървета.

Джондалар я настигна с няколко скока.

— Айла, чакай. В тъмното не можем да я намерим. Дори не виждаш накъде вървиш.

— Трябва да я върна, Джондалар!

— Ще я върнем. Сутринта — хвана я той за ръцете.

— Дотогава ще са изчезнали.

— Да, но ще е светло и ще виждаме следите. Ще тръгнем по тях. Ще я върнем, Айла, обещавам ти!

— О, Джондалар. Какво ще правя без Уини! Тя ми е и като приятелка — Айла избухна в плач.

Мъжът я прегърна, остави я малко да поплаче, а после каза:

— Непременно трябва да видим дали Рейсър е тук, а и да се погрижим за Вълчо.

Изведнъж си спомни болезнения му вой и се разтревожи за него и за младия жребец. Изсвири веднъж за Вълчо, после издаде звука, с който викаше конете.

Първо чуха изцвилване, а след него и скимтене. Джондалар отиде да намери Рейсър, а Айла намери Вълчо. Посегна да успокои животното и усети нещо влажно и лепкаво.

— Вълчо! Ти си ранен! — опита се да го вдигне, за да го занесе на светло до огъня. Той изскимтя от болка в ръцете й. После се изтръгна, изправи се на краката си и макар тя да знаеше, че му коства усилие, сам тръгна към огъня.

Джондалар се върна, водейки Рейсър. Айла разпали огъня.

— Въжето го е удържало — обяви той. Винаги използваше по-здраво въже, защото по-трудно успяваше да удържа жребеца, отколкото тя удържаше Уини.

— О, толкова се радвам! — Айла прегърна жребеца през шията, после отстъпи назад, за да го погледне отблизо и да се увери, че той е добре.

— Защо не сложих и аз по-здраво въже? — тюхкаше се, ядосана на себе си. — Ако бях малко по-внимателна, Уини щеше да е тук. — Уини й беше приятелка, беше готова да изпълнява желанията й и Айла използваше само едно тънко въженце, за да я спре да не отива надалеч.

— Вината не е твоя, Айла. Стадото не е дошло за Рейсър — искали са кобила, а не жребец. Уини нямаше да тръгне, ако конете не са я накарали.

— Но аз знаех, че конете са наблизо и трябваше да се сетя, че може да дойдат за Уини. Сега нея я няма, Вълчо е ранен…

— Много ли е зле?

— Не зная. Боли го, когато искам да го прегледам, за да разбера какво му е; мисля, че има спукано или дори счупено ребро. Трябва да са го ритнали. Ще му дам нещо за болката, а сутринта ще видя какво друго да направя… преди да тръгнем за Уини. — Внезапно тя се притисна до мъжа и заплака. — Джондалар, какво ще стане, ако не я намерим? А ако съм я загубила завинаги?