Айла през равнината

ГЛАВА 18

Айла се хвърли върху влажната земя и седна. Загледана в растенията, дишаше богатия горски въздух, а спомените преливаха. Дори в Клана не бяха известни тайните на този корен. Познаването им идваше по линията на Иза и само нейните потомци — или само обучаваните от нея — биваха запознавани със сложната му обработка за получаване на крайния резултат. Айла си спомни обясненията на Иза за необичайния начин на сушене, така че свойствата да се концентрират в корена на растението, и също, че те се засилваха при по-дълго съхранение, ако се държат на тъмно. Макар че Иза много пъти внимателно й беше обяснявала как да направи отвара от сухите корени, тя нямаше право да я остави да го опита, преди да отидат на Събирането на Клана; не можеше да се използува без съответния ритуал, а той — наблягаше Иза — е прекалено свещен, за да бъде пренебрегнат. Ето защо Айла беше изпила само остатъка от питието, приготвено за мог-ърите — макар че на жените не беше разрешено да го пият — само за да не го изхвърли. Никога дотогава не беше мислила толкова ясно! Беше изпила най-различни отвари, някои замъглиха ума й, но това питие беше толкова мощно, че дори малкото погълнато количество й оказа много силен ефект.

Тя се поскита по тесните пътечки през дълбоките пещери и в момента, в който видя Креб и другите мог-ъри, вече не можеше да се върне, дори и да се беше опитала. Тогава се случи. По някакъв начин Креб усети, че тя е там, и я взе с тях назад при спомените. Ако не беше го направил, тя щеше винаги да си бъде обикновена и безполезна; но в онази нощ се случи нещо, което промени и него. Той вече никога не можа да бъде Мог-ърът, вече нямаше нагласа за това — до онзи последен път.

Тя носеше малко от този корен със себе си, когато напускаше Клана. Беше в лечителската й чанта, в свещената червена торбичка и Мамут стана много любопитен, когато му каза за корена. Но той нямаше силата на Мог-ър или може би растението влияе различно върху Другите. И тя, и Мамут бяха изтеглени в черна пустота и почти не се върнаха оттам.

Тя седеше, взираше се в привидно безвредното растение, което можеше да бъде превърнато в нещо толкова мощно, и си спомняше своя опит. Внезапно я полази хладна тръпка и усети тъмна сянка от минаващия отгоре облак, а после не просто си спомняше, а наново изживяваше онова странно пътешествие с Мамут. Зелените гори се отдалечиха и изчезнаха, тя се беше върнала обратно в спомена за затъмнената землянка. В гърлото си усещаше хлад и растящата спора на древните праисторически гори. Усети, че с голяма скорост се движи към странни светове заедно с Мамут и почувствува ужаса на черната пустота. После съвсем слабо, много отдалеч, тя чу гласа на Джондалар — пълен със страх и любов — да я вика, дърпаше рамото й, заедно с Мамут, с безграничната сила на своята любов и потребност от нея. След миг тя вече се върна, усещаше се изстинала до кости в топлината на лятното слънце. — Джондалар ни върна обратно — каза тя на глас. Тогава не го знаеше. Когато отвори очи, беше видяла него, но после той се отстрани и Ранек беше този, който й подаде топло питие, за да се сгрее. Мамут й беше казал, че някой им е помогнал да се върнат. Тя не беше разбрала, че е Джондалар, но изведнъж го осъзна, почти като по предопределение да знае това!

Възрастният мъж й беше казал никога повече да не използува корена, но наред с предупреждението, беше я посъветвал, ако случайно реши да го направи, винаги да има до себе си човек, който да я върне обратно. Беше й казал, че коренът е направо смъртоносен. Можеше да отнеме духа; тя можеше завинаги да се загуби в пустотата и да не може да се върне при Голямата Земя Майка. Тогава, разбира се, за нея бе без значение — тя нямаше повече корени. Бяха ги употребили всичките с Мамут. Но сега пред нея беше същото растение.

Това, че се намира пред нея, не е достатъчна причина да го вземе, мислеше си. Ако го остави, никога няма да се тревожи, че ще го използува пак и ще загуби духа си. Бяха й казали, че питието е забранено за нея. То беше за мог-ърите, които се занимаваха със света на духовете, а не за знахарки, които трябва само да им го приготвят; обаче тя го беше пила вече два пъти, И освен това Брод я беше проклел — що се отнасяше до Клана, тя беше мъртва за тях. Тогава кой може да й забрани сега?

Айла дори не се запита защо го прави, когато взе един счупен клон, внимателно изкопа с него корените на няколко стръка, без да ги повреди. Тя беше един от малкото хора, които познаваха свойствата му и знаеха как да ги обработят. Не можеше да ги остави. Не че имаше намерение да ги използува. Тя държеше най-различни видове билки, които можеше някога да влязат в употреба, но точно това растение беше нещо различно. Другите имаха различни приложения, дори магическата златна нишка на Иза можеше да помогне при рани и ухапвания, ако се приложеше външно. Но това растение, доколкото й беше известно, нямаше друго приложение. Коренът беше магическият дух.

— А, ето те. Започнахме да се тревожим — извика Толи, като видя Айла по пътеката. — Джондалар каза, че ако не се върнеш скоро, ще изпрати Вълчо да те търси.

— Айла, защо се забави толкова? — попита Джондалар.

— Толи каза, че се връщаш веднага — без да се усети, той говореше на Зеландони, от което тя разбра, че е разтревожен.

— Пътеката продължаваше надолу и реших да видя къде отива. После намерих няколко растения, които ми трябват — показа тя събраните листа. — Тази местност много прилича на мястото, където израснах. Не съм виждала някои от тези растения, откакто тръгнах да пътувам.

— Какво толкова важно има сред тях, че трябваше точно сега да ги береш? Онова за какво служи? — попита Джондалар, като сочеше златната нишка.

Айла вече го познаваше достатъчно, за да прецени, че гневният му тон идва от неговата тревога, но въпросът я изненада.

— За… за ухапвания и ужилвания — отвърна тя смутена и объркана. Звучеше като лъжа; макар че казваше истината, тя не беше пълната.

Айла беше отгледана като жена от Клана, а жените в Клана не можеха да откажат да отговорят на пряк въпрос, особено зададен от мъж, но Иза много строго я беше предупредила да не казва на никого, и по-точно на мъж, каква е магическата сила на златния конец. Самата Иза едва ли би могла да не отговори изчерпателно на въпроса на Джондалар, но нямаше и да й се наложи. Никой мъж от Клана нямаше право да пита една лечителка за нейните билки и треви.

Можеше да даде това лекарство, ако смяташе, че е подходящо. Иза й беше казала, че хората, особено мъжете, не бива да разберат, че тя знае как да победи най-силните духове и да предотврати бременност. Това тайно знание беше разрешено само на лечителките.

Внезапно една мисъл осени Айла. Ако то можеше да попречи на Нея да благослови една жена, тогава можеше ли магическото лекарство на Иза да бъде по-силно от Майката? Как е възможно това? Но щом Тя е създателка на всички растения на земята, значи е имала нещо предвид, за да го направи! Трябва да го е създала, за да помага на жените, когато е трудно или неудобно да бъдат бременни. Но тогава защо повечето жени не го знаят? А може би го знаеха. След като растеше толкова наблизо, сигурно жените Шарамудои го познаваха. Можеше да ги пита, но дали ще й кажат? А ако Майката го е предназначила за жените, няма ли да е по-правилно да им каже? В главата на Айла се блъскаха въпроси, но не намираше отговорите им.

— Защо пък сега трябва да събираш растения за ужилвания и ухапвания? — питаше Джондалар, а тревогата не изчезваше от очите му.

— Не исках да ви тревожа — усмихна се Айла, — просто околността тук ме кара да се чувствувам у дома, исках само да я поразгледам.

Той също се усмихна.

— И си намерила и малко къпини за закуска, нали? Сега знам защо се забави. — Беше забелязал смущението й, но остана доволен, защото си мислеше, че е разбрал причината за забавянето й.

— Ами, да… хапнах малко. Може после да отидем да наберем за всички. Сега са толкова зрели и хубави. Има и други неща, които искам да видя.

— Имам чувството, че щом си тук, ще оберем всички къпини, Айла — каза Джондалар, докато целуваше лилаво оцветените й устни.

Той беше така успокоен, че тя е добре, и толкова доволен от себе си, като мислеше, че я е заловил в нейната слабост към сладки дребни плодове, че тя можа само да му се усмихне и да го остави да мисли, каквото иска. Тя наистина обичаше сладки плодове, но истинската й слабост беше той, и внезапно я изпълни такава топла любов към него, че й се прииска да го прегръща, да го докосва, да му даде Удоволствие и да вземе от него. Очите й издаваха всичките й чувства; неговите прекрасни сини очи им отвърнаха, но с малко повече сдържаност. Тя усети бодване дълбоко в себе си и реши, че трябва да се вземе в ръце.

— Как е Рошарио? — попита. — Събуди ли се вече?

— Да, и казва, че е гладна. Каролио дойде от пристана и ни готви нещо, но решихме да изчакаме и ти да се върнеш.

— Ще отида да видя как е, а после искам малко да поплувам — каза Айла.

Когато стигна жилището, оттам излизаше Доландо, а след него Вълчо — хвърли се към нея, постави лапи на раменете й и я близна по лицето.

— Вълчо, слез долу! Ръцете ми са заети.

— Радва се, че те вижда — каза Доландо. Поколеба се, после добави: — И аз също. Рошарио има нужда от теб.

Посланието беше не любезност, а no-скоро, че той не би искал тя да страни от жена му заради неговото избухване. Тя го разбра още когато я прие в жилището вечерта, въпреки че той не беше го изрекъл.

— Имаш ли нужда от нещо? Какво да донеса? — попита той, като видя пълните й ръце.

— Искам да изсуша растенията. Ще ми е необходима една решетка. Мога да си направя, но ще ми трябват дърва и пръчки, и нещо за връзваме.

— Май че имам нещо по-добро. Шамуд използваше такива решетки да суши растенията и знам къде да ги намеря. Ще вземеш ли от неговите?

— Ще бъде чудесно, Доландо.

Той кимна и тръгна, a тя влезе. Усмихна се, като видя Рошарио седнала в леглото остави растенията и седна до нея.

— Не знаех, че Вълчо пак ще влезе. Нали не те е притеснявал?

— Не, сигурна съм, че дойде да ме пази. Първия път влезе през вратата — научил се е как и веднага дойде до мен. Потупах го, а той отиде и застана в ъгъла си. Знае си мястото! — обясни Рошарио.

— Добре ли спа? — попита Айла, като опъна ръката на жената и я подпря по-удобно с кожите.

— По-добре, отколкото от падането досега. Особено след като си поговорихме с Доландо — каза тя. Погледна високата руса жена, чужденката, доведена от Джондалар, която беше поразбъркала живота им и беше предизвикала толкова много промени за кратко време. — Той всъщност не мислеше наистина това, което ти наговори, Айла, но беше разстроен. Живее със смъртта на Доралдо от години, без да може да се примири и да я забрави. Не знаеше всички обстоятелства от онази нощ. Сега се опитва да подтисне многогодишната омраза към тези, за които е бил убеден, че са зли животни, да приеме всичко, свързано с тях, включително и теб.

— А ти, Рошарио? Бил е твой син.

— Аз също ги мразех, но тогава умря майката на Джетамио и ние я приехме при нас. Тя не го замести напълно, но беше зле, имаше нужда от много грижи, така че нямах време да се оттам на скръбта си. Чак когато я почувствувах като моя истинска дъщеря, тогава се поуспокоих. Доландо също заобича Джетамио, но за мъжете момчетата имат особено значение. Не можа да преодолее загубата на Доралдо точно във времето, когато беше достигнал зрялост и животът беше пред него. — В очите на Рошарио имаше сълзи. — Сега и Джетамио я няма. Дори изпитвах страх да приемем Дарвало — да не би и той да умре млад.

— Никога не е лесно да загубиш син… нито пък дъщеря — каза Айла.

Рошарио като че забеляза болка да припламва в очите на младата жена, но тя стана и отиде до огъня да приготвя отварите. Когато се върна със своите странни панички, Рошарио се замисли, че никога не беше виждала точно такива. По тях нямаше никакви орнаменти и украса, бяха гладки и чисти, а не както при Шарамудои целите изпъстрени с гравюри.

— Сега усещаш ли някаква болка? — попита Айла, докато й помагаше да легне.

— Малко, но не толкова, колкото преди — отговори тя, докато младата жена развиваше превръзките.

— Мисля, че отокът спада — каза Айла, като преглеждаше ръката. — Това е добър признак. Ще сложа пак шините, за да можеш да ставаш, ако поискаш. А лапата ще сложим довечера. Когато спре отичането, ще те превържа с брезова кора и ще я оставим, докато оздравееш напълно. Поне една луна и половина — обясни тя, докато махаше кожата и — оглеждаше разнасящите се белези от манипулациите.

— Брезова кора ли? — учуди се Рошарио.

— Когато се потопи в гореща вода, става мека и лесно й се придава форма, каквато е нужно. После изсъхва и се втвърдява, така че ще държи ръката ти стегната, за да остане права костта, дори и когато започнеш повече да се движиш.

— Искаш да кажеш, че ще мога да ходя и да правя нещо, вместо само да лежа? — Усмивката й беше доволна.

— Ще си служиш само едната си ръка, но няма причина да не стоиш на двата си крака. Всъщност болката те е задържала на легло.

Рошарио кимна.

— Така е.

— Има само едно нещо, което искам да опиташ, преди да върна превръзките. Раздвижи пръстите си — може и малко да боли.

Айла се опитваше да не издава загрижеността си. Ако нещо пречеше да се движат пръстите, значи Рошарио ще може само частично да си служи с ръката. И двете напрегнато гледаха ръката, и двете се усмихнаха облекчено, когато тя раздвижи първо единия, после и другите пръсти.

— Чудесно! — каза Айла. — Сега можеш ли да ги сгънеш?

— Разбира се, усещам ги — каза тя и ги сви.

— Много ли те боли, когато ги свиваш в юмрук?

— Е, боли, но не много.

— Много хубаво! А колко можеш да си движиш ръката? Можеш ли да я свиеш в китката?

Рошарио се намръщи от усилието и задиша през зъби, но сви китката напред.

— Достатъчно — каза й Айла.

И двете се обърнаха, когато Вълчо оповести идването на Джондалар с лай, подобен на покашляне; усмихнаха му се.

— Идвам да питам дали мога да направя нещо. Искате ли да помогна на Рошарио да излезе? — Погледна ръката, но бързо отклони поглед. Подутото нещо не му се видя окуражаващо.

— Засега няма нужда от нищо, но през следващите дни ще ми трябват широки парчета брезова кора. Ако видиш подходящо голямо дърво, запомни го и ми го покажи. За да бъде ръката неподвижна, докато заздравява — говореше Айла, като слагаше обратно шините.

— Не си ми казвала за какво беше това движене на пръстите, Айла — какво означава? — попита Рошарио.

Тя се усмихна.

— Означава, че с добър късмет ще можеш да използваш пълноценно ръката си отново, или поне почти.

— Това наистина е чудесна новина! — каза Доландо. Той беше чул последните думи на влизане в жилището; държеше решетка, а Дарвало я подкрепяше от другата страна. — Тази ще стане ли?

— Да, благодаря ти, че я внесе тук. Някои растения трябва да се сушат на сянка.

— Каролио казва, че закуската е готова — каза младежът. — Иска да знае навън ли ще се храним, понеже денят е много хубав.

— Аз бих искала — отговори Рошарио, като гледаше към Айла, — ако мислиш, че може.

— Нека само да стегна шината и после можеш да идеш навън, а Доландо ще ти помогне — каза тя. Усмивката на водача беше необятна! — И ако никой няма нещо против, аз бих поплувала преди закуска.

— Сигурен ли си, че това нещо е лодка? — питаше Маркено, докато помагаше на Джондалар да подпре кръглата стягаща рамка по дължина на стената до дългите пръти. — Как управляваш това корито?

— Не е лесно като на твоите лодки, но служи главно за прекосяване на реки, а греблата са достатъчни, за да се движиш напред. Разбира се, ние просто я закачаме за конете и оставяме тях да теглят — обясни той.

И двамата погледнаха към поляната, където Айла се занимаваше с Уини. Рейсър стоеше отстрани, малко преди това разресан от Джондалар — той беше забелязал, че оголените места отново се покриват с косми. Айла беше излекувала очите и на двата коня. Сега, далеч от мушички и други дразнители, те явно се чувстваха по-спокойни.

— Най-изненадващи са конете — каза Маркено. — Никога не съм си представял, че ще искат да стоят при хора, а на тези двата даже им е приятно. Макар че, да си призная, отначало повече ме изненада вълкът.

— Сега повече си свикнал с Вълчо. — Айла го държеше около себе си, за да не уплашат хората повече от него, отколкото от конете.

Видяха Толи да отива при Айла, а Шамио и Вълчо тичаха след нея.

— Шамио просто е влюбена в него. Погледни я! Аз бих се страхувал, че ще я разкъса, а на нея не й минава през ум — играят си двамата.

— Конете също са игриви, а не можеш да си представиш пък какво е да яздиш жребеца. Искаш ли да опиташ? Макар че тук няма достатъчно място да потича на воля.

— О, Джондалар, стига ми, че се возя на лодки — каза Маркено. И добави при появата на един мъж на края на скалата: — Ето, Карлоно идва. Нека Айла се повози на лодка.

Приближиха се към конете, после застанаха на скалата и се загледаха надолу към Голямата Майка Река.

— Наистина ли мислиш, че тя трябва да слезе чак там? Изглежда малко страшничко. Дори за мен. От доста време не съм слизал.

— Каза, че искаш да я повозиш на истинска лодка, Джондалар — каза Маркено. — А може да иска да види и нашия пристан.

— Слизането до него не е толкова трудно — обади се Толи. — Има място за краката и въжета да се държи. Ще й покажа как.

— Няма нужда да слиза, ще я спуснем с един кош, както пуснахме мен първия път.

— Най-добре ще е така — каза Джондалар. — Ела с мен долу да изпратим кошницата.

Докато ги слушаше, Айла гледаше надолу към реката и опасната пътека за слизане — пътеката, по която беше паднала Рошарио, макар че я познаваше добре. Видя въжетата с възли по тях, подсигурени с дървени подпори в пукнатините на скалата — започваха отгоре, оттам, където стояха сега. Част от стръмната пътека беше измита от течащия надолу поток.

Карлоно прекрачи с лекота, хвана едно от въжетата, а кракът му намери първото стъпало. Джондалар леко залитна, пое дъх дълбоко, после тръгна надолу след него малко по-бавно и по-внимателно. Маркено с Шамио на ръце вдигна едно навито въже, което беше закачено за скалата, и го хвърли надолу. Айла се чудеше какъв ли материал използваха за въжета — това бяха най-дебелите и най-тежките, които някога беше виждала.

След малко се показа Карлоно с края на хвърленото въже в ръце. Започна да го тегли нагоре и накрая му се показа голям, широк кош. Айла отиде да го погледне по-отблизо. Както въжетата, така и той беше много стабилен. Имаше плоско, оплетено дъно, подсилено и заздравено с дървени летви, а стените му бяха отвесни, като ограда. Беше елипсовиден и достатъчно голям в него да легне човек или средно голяма пъстърва. Най-голямата пъстърва по тези места — един от двата вида, които се въдеха в реката и нейните притоци — можеше да достигне до девет метра на дължина и тегло около хиляда и четиристотин килограма.

Кошницата се завързваше с две въжета, прекарани през четири халки от някаква нишка, по две на всяка дълга страна, и после кръстосани да минат през всички халки. Четирите края на въжетата се събираха накрая в голям тежък клуп отгоре, а въжето, което беше хвърлено преди малко, беше завързано в този клуп.

— Качвай се, Айла. Ние ще държим здраво и ще те спуснем долу — каза й Маркено и направи всички приготовления за спускането на кошницата.

Тя се поколеба и Толи й предложи:

— Ако предпочиташ да, слизаш по пътеката, ще ти покажа как. Аз не обичам да се качвам в коша.

Айла погледна стръмнината. Никой от двата начина не беше особено привлекателен, но накрая реши:

— Този път ще опитам с коша.

Тя влезе в него, седна на дъното и се хвана за ръба — там, където мястото беше оцветено бяло.

— Готова ли си? — попита Карлоно.

Тя обърна само главата си и кимна.

— Спускай, Маркено!

Младият мъж започна да отпуска въжето там, където държеше, а Маркено направляваше коша с други въжета. Спускането беше бавно. Съоръжението им за транспортиране на доставките или на хора беше просто, но действуваше безотказно. Това зависеше от мускулната сила. Самият кош пък беше съвсем лек, така че дори само един човек можеше да издигне или спусне сравнително голям товар. Ако пък хората бяха повече, можеха да се транспортират дори големи вещи и товари.

Когато премина над първия стръмен ръб на скалата, Айла затвори очи и се вкопчи в коша, а сърцето й биеше в ушите. Но после усети, че се спуска съвсем бавно, и отвори очи. Така можа да огледа чудото, разстлано под нея! Гледката отвисоко беше нещо неповторимо и може би това изживяване никога нямаше да се повтори.

Както висеше над огромната течаща река близо до стръмната стена на прохода, на Айла й се струваше, че се рее във въздуха. Скалата на отсрещния бряг на реката беше на малко повече от миля, но изглеждаше по-близо. Този участък от реката беше сравнително прав, без извивки, така че като погледна на изток и на запад, тя усети нейната мощ. Когато почти достигна пристана, тя погледна нагоре: видя малко бяло облаче на ръба на скалата и две фигури — едната съвсем малка — и вълка, които гледаха надолу към нея. Помаха им. После се приземи с лек удар, докато все още гледаше нагоре.

Видя усмихнатото лице на Джондалар и му каза:

— Беше изключително!

— Много е забавно, нали? — помогна й той да излезе. Чакаше я тълпа хора, но по-интересна й беше околността.

Усети люлеещо движение под краката си, когато от коша стъпи на дървените дъски, и се досети, че са върху водата. Беше доста голям пристан — на него можеха да се поберат няколко малки жилища и да остане и свободно място.

Имаше и огън, запален върху пясъчник и обграден със скални камъни.

За плаващата конструкция бяха завързани няколко от интересните лодки, които беше гледала отгоре. Хората ги използваха, за да слизат надолу по реката. Бяха различно големи и нямаше две с еднакъв размер; някои ставаха за един човек, други — за доста повече.

Айла се огледа и видя две големи лодки, които я стреснаха. Носовете им бяха изработени във формата на големи чудновати птици, по тях бяха очертани странни геометрични знаци — взети заедно, те изглеждаха като пера. Близо до ватерлинията бяха изрисувани още и много очи. Най-голямата лодка имаше платно. Тя обърна поглед към Джондалар да изрази учудването и възхищението си, но видя, че очите му са затворени, а челото му сбръчкано от мъка, и се досети, че тази лодка сигурно има някаква връзка с брат му.

Нямаха време за размишления. Хората ги избутваха, нетърпеливи да покажат на посетителката своите необикновени лодки и опитност в плаването. Айла видя, че носят нещо като стълба за връзка между пристана и лодката. Побутнаха я нататък и тя се сети, че трябва да върви по нея. Повечето хора се изкачиха, като с лекота балансираха дори когато пристанът и лодката се заклащаха в различни посоки, но Айла беше благодарна за подадената ръка на Карлоно.

Седна между Маркено и Джондалар под платното на една дълга пейка. Другите хора седнаха на пейки пред и зад тях, а някои хванаха гребла с дълги дръжки. Преди да усети, те вече бяха хвърлили на брега въжетата, които досега държаха лодката, и бяха стигнали в средата на реката.

Каролио, сестрата на Карлоно, пееше на носа на лодката със силния си висок глас; мелодията беше ритмична и като че изтичаше и се разливаше от течащата мелодичност на Голямата Майка Река. Айла гледаше очарована гребците, учудена от координацията в движенията им, подчинена и на мелодията; беше поразена от това колко леко и гладко се плъзгат нагоре срещу течението.

При един завой на реката двете скални стени на прохода силно се сближаваха. Между тях, като че изригващ от дълбините на необятната река, силният шум на водата беше още по-голям. Айла усети, че въздухът е по-хладен и влажен и навлиза в ноздрите й с пълния мирис на реката, на зараждащия се и изгасващ в нея живот — така различен от острите сухи аромати на равнините.

Когато проходът отново се разшири, от двете страни се появиха и дървета.

— Тук става малко по-познато — каза Джондалар. — Там отпред не е ли мястото, където се строят лодки? Ще спрем ли там?

— Сега не. Ще отидем и ще обиколим „Половин Риба“.

— Какво е „Половин Риба“? — запита Айла.

Един мъж, който седеше отпред, се обърна и леко се усмихна. Това беше мъжът на Каролио.

— Питай него — каза той и посочи с поглед мъжа до себе си. Айла видя как Джондалар се изчервява от смущение.

— Там той стана наполовина мъж от Рамудои. Не ти ли е разказвал?

Няколко души се засмяха.

— Разкажи ти, Бароно, няма да ти е за пръв път, нали? — каза Джондалар.

— Така е. Това е любимата му история — обади се Маркено. — Каролио казва, че й е омръзнало да я слуша. Но той обича да разказва хубави истории, независимо за кой път е.

— Е, признай, че беше смешно, Джондалар — каза Бароно. — Но по-добре ти да я разкажеш.

Джондалар се усмихна насила.

— За всички други — може би.

Айла го гледаше с неразбираща усмивка.

— Тъкмо се учех да управлявам малка лодка — започна той. — Имах харпун — копие за риба — и тръгнах нагоре по реката; видях една пъстърва пред мен. Мислех си, че е добра възможност да уловя първата си риба, без да ми дойде наум как ще я извлека на сушата сам или какво може да се случи с такава малка лодка.

— Тази риба му промени живота! — не можа да се сдържи Бароно.

— Дори не бях сигурен, че ще мога да уцеля някоя риба, не бях свикнал с копие, което има въже — продължи Джондалар. — Трябваше да помисля какво щеше да се случи, ако я бях уцелил.

— Не разбирам — каза Айла.

— Ако ловуваш на сушата и прободеш животно с копие, например сърна, дори и само да я раниш, и копието падне, можеш да я преследваш — обясни Карлоно. — Но не можеш да преследваш риба във водата. Харпунът има шипове, извити в обратна посока и здраво въже, така че като прободеш рибата, харпунът остава в нея, а въжето ти помага да не я загубиш във водата. Другият край на въжето може да се завърже за лодката.

— Пъстървата, която той уцелил, го повлякла нагоре по течението, и него, и лодката — отново се намеси Бароно. — Ние бяхме по-назад на брега и го видяхме как се носи, хванат за въжето, а то — вързано за лодката. В живота си не съм виждал някой да се движи толкова бързо. Това беше най-смешното нещо! Джондалар си мислеше, че е хванал рибата, обаче всъщност тя беше хванала него.

Айла се смееше заедно с всички.

— Когато рибата най-после загуби доста кръв и умря, бях стигнал доста нагоре по течението — продължи той. — Лодката беше почти разкисната и с плуване се добрах до брега. В суматохата лодката тръгна обратно надолу, но рибата се закачи в един водовъртеж близо до сушата. Издърпах я оттам. После усетих колко съм изстинал, а си бях загубил и ножа, та не успях да насека дърва за огън. И тогава се появи един плоскоглав… един… младеж от Клана.

Очите на Айла се разшириха от изненада! Историята придобиваше друго значение.

— Той ме заведе до своя огън. Там имаше една по-възрастна жена от неговия лагер. Тя ми даде една вълча кожа, защото целият треперех. След като се стоплих, се върнахме обратно при реката. Пло… младежът поиска половината риба и аз с радост му я дадох. Той я разряза на две, по дължина, и си взе своята половина. Всички, които ме бяха видели да прелитам край тях, дойдоха да ме търсят. На тях им е смешно, но аз бях страшно щастлив, че ги виждам.

— Е, трудно е за вярване, че онзи плоскоглавец сам е отнесъл своята половина от рибата. Помня, че трима-четирима души трябваше да носят твоята — каза Маркено. — Беше много голяма пъстърва.

— Мъжете от Клана са силни — каза Айла, — но не знам да има хора от Клана в тази област. Мислех, че живеят само на полуострова.

— Имаше няколко души и от другата страна на реката — каза Бароно.

— Какво стана с тях? — попита тя.

Хората в лодката сведоха очи или гледаха встрани притеснено. Най-после Маркено проговори:

— След като Доралдо умря, Доландо събра голяма група хора и ги подгониха. После… повечето от тях… изчезнаха… сигурно са напуснали мястото.

— Покажи ми го пак — каза Рошарио, като искаше да пипне със своите ръце. Сутринта Айла й беше сложила брезови кори на ръката. Макар и не още съвсем изсъхнал, материалът беше достатъчно твърд и държеше здраво. Рошарио се наслаждаваше на по-голямата свобода на ръката си, но Айла още не й разрешаваше да работи с нея.

Седяха с Толи отпред на слънце под няколко навеса от кози кожи за сянка. Айла беше извадила нещата си за шиене и им показваше инструмента за прокарване на нишка, който бе измислила с помощта на Лъвския бивак.

— Най-напред пробиваш дупки в двете парчета кожа, които искаш да зашиеш — говореше тя.

— Но това се прави винаги — каза Толи.

— Да, но с помощта на това прокарваш нишката през дупките. Нишката минава през тази дупчица в задния му край, после мушваш върха в дупките в кожата и то издърпва конеца през двете парчета, които искаш да съединиш. — Докато демонстрираше иглата от бивник, на Айла й хрумна нещо. Дали ако е достатъчно остра, иглата няма да може сама да пробива дупките? Е, все пак някои кожи са доста твърди.

— Дай да видя — помоли Толи. — Как прекарваш конеца през дупката?

— Ето така, виждаш ли… - показа й тя. Толи направи няколко бода.

— Толкова е лесно — каза накрая. — Може даже с една ръка.

Рошарио, като гледаше Толи, си помисли, че е права. Дори и да не може да използува счупената си ръка, ако успееше поне да съшива кожи с такава игла, ще го прави със здравата си ръка.

— Никога не съм виждала такова нещо. Как така си го измислила? — попита Рошарио.

— О, не зная — отговори Айла. — Беше просто идея — хрумна ми, когато ми беше трудно да зашия нещо, но и доста други хора помогнаха. Мисля, че най-трудното беше да се пробие с кремък достатъчно малка дупка. Джондалар и Уимез поработиха по това.

— Уимез е майсторът на кремъчни изделия от Лъвския бивак — обясни Толи на Рошарио. — Чувала съм, че е доста добър.

— И Джондалар го бива — отвърна Рошарио. — Направил е толкова подобрения на уредите за лодки, че всички му завиждат. Малки неща, но има голяма полза от тях. Той учеше Дарво, преди да замине. Умее да обучава младежи. Сигурно ще му покаже още неща.

— Джондалар каза, че много е научил от Уимез — каза Айла.

— Може би, но вие с него умеете да измисляте неща и подобрения — каза Толи. — Ето, тази твоя игла например много ще улесни шиенето. Дори и да знаеш как да го направиш, понякога е много трудно да прокараш нишката през дупките в кожата, а онова устройство за хвърляне на копие на Джондалар направо смая всички. Когато показваш на някого как правиш нещо, винаги изглежда много лесно, но всъщност не е. Сигурно доста си се упражнявала.

Джондалар и Айла им бяха показали копиемета. Трябваше много сръчност и търпение, за да се доближеш до дива коза и да я убиеш, а когато ловците от Шамудои видяха как може да се хвърли копие до нея, нямаха търпение да изпробват и с антилопи. Няколко ловци на пъстърва от Рамудои така се ентусиазираха, че решиха да го приспособят и за харпуна. Докато обсъждаха, на Джондалар му хрумна идеята за копие от две части, с голям отвор отзад, в който се пъхат две или три пера и малък връх от нещо твърдо, който може да се сменя. Всички веднага проумяха предимствата и се разделиха на две групи, за да изпробват различни начини да го направят.

Внезапно в далечния край на поляната настъпи раздвижване. Жените погледнаха нататък и видяха няколко души да дърпат транспортния кош. Децата се затичаха към тях.

— Хванаха една! Хванаха я с уреда за хвърляне на харпун! — крещеше Дарвало, тичайки към тях. — Женска е!

— Да идем да видим! — каза Толи.

— Ти отивай, аз ще прибера иглата и идвам.

— Ще те изчакам — каза Рошарио.

Докато те отидат, първата част от рибата вече беше разтоварена и кошът спуснат отново. Пъстървата беше огромна, затова я бяха разрязали — в нея се виждаха около деветдесет килограма малки черни яйца. Като че ли беше предзнаменование, че първата риба, уловена с новото оръжие, измислено от Джондалар, беше женска.

Веднага изнесоха на полето скарите за сушене на риба и хората започнаха да я режат на малки парчета. А огромното количество хайвер занесоха при Рошарио — тя имаше грижата да го подели. Помоли Айла и Толи да й помогнат и им даде по малко да го опитат.

— Не съм хапвала хайвер от години — въздъхна Айла. — Винаги е по-вкусен, докато е пресен, а е и толкова много.

— Доста хубаво нещо е, но не трябва да ядем много от него — каза Толи.

— Защо? — запита Айла.

— Защото яйцата на пъстървата правят кожите от дива коза меки и ги използуваме главно за тази цел.

— Искам да погледна как правите кожите толкова меки — каза тя. — Винаги ми е било приятно да обработвам кожи и пух. Когато живеех в Лъвския бивак, се научих да боядисвам кожи, да постигам хубаво червено, а Крози дори ме научи да правя бели кожи. Жълтите също ми харесват.

— Учудвам се, че Крози се е съгласила да ти покаже — каза Толи, като погледна Рошарио многозначително. — Мислех, че бялата кожа е тайна на Огнището на жерава.

— Тя не ми каза, че е тайна. Майка й я била научила, а пък дъщеря й не се интересуваше от кожи. Беше доволна, че има на кого да предаде своите знания.

— Е, щом и двете сте били от Лъвския бивак, значи сте били от семейството — продължи Толи, доста изненадана.

— Не мисля, че би поверила тайната на външен човек, както и ние. Методът за обработка на кожи в Шарамудои е тайна. Нашите кожи са високо ценени и имат голяма търговска стойност. Ако някой знае как ги правим, цената им ще падне, затова ние не споделяме тайната.

Айла кимна, но разочарованието й си пролича.

— Да, хубави са, особено жълтото е толкова приятно и красиво.

— Жълтото става с блатна мирта, но нея използуваме не заради цвета. Става случайно. Блатната мирта запазва кожите меки, дори и след като се навлажнят — заговори Рошарио. — Ако останеш тук, Айла, ще те научим да правиш жълти кожи от дива коза.

— Да остана? Колко време?

— Завинаги, Айла — каза Рошарио с чист и искрен поглед. — Джондалар е роднина, смятаме го за един от нас. Няма да е нужно много, за да стане Шарамудои. Той дори вече помогна да направят една лодка. Ти каза, че още не сте свързани в двойка. Сигурна съм, че някой ще пожелае да извърши ритуала на свързването в роднинство с теб и тогава ще можеш да останеш тук задомена. Знам, че всички ще са доволни да те приемат. А особено след като умря нашият стар шамуд, имаме нужда и от лечител.

— Ние искаме да се свържем в роднинство — каза Толи. Макар че Рошарио понякога действуваше доста спонтанно като че ли моментът беше подходящ да поставят въпроса. — Ще поговоря с Маркено, но знам, че ще е съгласен. След Джетамио и Тонолан ни е трудно да намерим двойка за роднини. Братът на Тонолан е напълно подходящ. Маркено винаги е харесвал Джондалар, а на мен ще ми е драго да деля жилището си с друга жена Мамутои — тя се усмихна на Айла. — Пък и Шамио ще е много щастлива Вълчо да е винаги около нея.

Предложението завари Айла неподготвена. Когато осъзна напълно значението му, беше поразена. Усети, че от очите й закапаха сълзи.

— Рошарио, не знам какво да кажа. Още при идването си, усетих всичко тук като свой дом. Толи, ще бъде чудесно да деля с теб… — Сълзите я задушиха.

Двете жени от Шарамудои също усетиха напиращи сълзи, но ги подтиснаха, като се усмихнаха една на друга скритичко, но победоносно като че бяха изпълнили един велик и сложен план.

— Щом се върнат Маркено и Джондалар, ще им кажем. Маркено така ще се успокои…

— Не знам за Джондалар — каза Айла, — той искаше да дойде тук. Дори се отказа от един по-пряк път, за да успее да ви посети, но не знам дали ще иска да остане. Казва, че иска да се върне при своя народ.

— Но неговият народ сме ние — каза Толи.

— Не, Толи. Макар и да е живял тук колкото и брат му, той все още е Зеландонии. Никога няма да може напълно да се откаже от тях. Дори мисля, че това е причината да не изпитва толкова силни чувства към Серенио — каза Рошарио.

— Това майката на Дарвало ли е? — попита Айла.

— Да — отвърна възрастната жена, като се чудеше дали Джондалар й е разказвал за Серенио — но понеже чувствата му към теб са явни, може би след толкова време неговите връзки с народа му са вече поотслабнали. Не сте ли пътували достатъчно вече? Защо да предприемате такова дълго Пътуване, след като тук сте у дома?

— Освен това време е Маркено и аз да си изберем двойка роднини… преди зимата… и преди… не съм ти казала, но Майката отново ме благослови… и трябва да се съберем, преди да се роди то.

— И аз си помислих, че е така. Това е чудесно, Толи — каза Айла. После очите й се замъглиха. — Може би някой ден и аз ще си имам бебе…

— Ако станем двойки-роднини, моето бебе ще бъде и твое, Айла. А и ще ми бъде хубаво, като знам, че наблизо има някой, който да помага, ако…, макар че при раждането на Шамио нямах проблеми.

Айла си мислеше, че иска един ден да има свое бебе, дете на Джондалар, но ако не може? Много старателно пиеше чая си всяка сутрин и досега не беше забременяла, но ако не беше от чая? А ако просто не можеше? Нямаше ли да е прекрасно да знае, че децата на Толи са и нейни, и на Джондалар? Така е, но има и друго — вярно също, че областта тук толкова много прилича на тази около пещерата на Клана на Брун, че беше като у дома. Хората са добри… макар че не беше сигурна за Доландо. Дали той ще иска тя да остане? А и за конете се притесняваше. Беше добре да ги остави да си починат, но ще има ли достатъчно храна за цялата зима? А има ли достатъчно място, където да тичат?

Но най-важното беше Джондалар. Дали той ще иска да се откаже от пътуването към родната си земя на Зеландони, за да се засели тук?