Айла през равнината

ГЛАВА 20

Айла и Джондалар стояха на една поляна, от която се виждаше голяма част от планината. Изпълнени с чувство на загуба и самота, гледаха как Доландо, Маркено, Карлоно и Дарвало се спускат надолу по пътеката. Останалите от хората, тръгнали да ги изпратят, постепенно бяха изостанали. Когато четиримата стигнаха до един завой на пътеката, се обърнаха и помахаха.

Айла им отвърна, като вдигна ръка с опакото на дланта обърнато към тях, което означаваше „елате пак“, и внезапно осъзна, че повече никога няма да види Шарамудоите. Въпреки краткия период, който прекара с тях, тя се бе привързала към тях. Те я бяха посрещнали гостоприемно, бяха я поканили да им гостува и жената би могла да живее сред тях щастливо.

Сегашното им заминаване й напомни за раздялата й с Мамутоите в началото на лятото. Те също я бяха посрещнали гостоприемно и тя беше обикнала мнозина от тях. Можеше да е щастлива, ако беше останала при тях, макар че щеше да живее с мъката, която беше причинила на Ранек, а когато замина, я беше обхванало вълнението, че се прибира у дома с мъжа, когото обича. Докато живя с Шарамудоите, никой не бе страдал заради нея и това правеше раздялата още по-трудна. Обичаше Джондалар и не можеше да не го придружи, но беше намерила приятели, които я приемаха и с които й беше трудно да се раздели завинаги.

„Пътуванията са свързани с много сбогувания“ — помисли си Айла. Дори си беше взела последно сбогом със сина си, когото беше оставила с Клана…, макар че, ако беше останала там, може би някой ден щеше да й се отдаде възможност да се спусне с лодка заедно с Рамудоите надолу по Великата майка река до делтата. И тогава може би щеше да направи пътешествие около полуострова, за да потърси новата пещера на клана на нейния син…, но нямаше смисъл да продължава да мисли за това.

Вече нямаше да има други възможности за връщане, на които да се надява. Нейният живот я отвеждаше в една посока, а животът на сина й го насочваше в друга. Иза й беше казала: „Намери хората си, намери си стопанина.“ Беше намерила прием сред народ, който й допадаше, и беше срещнала и обикнала мъж, който също я обичаше. Но наред с всичко, което беше спечелила, в живота й имаше и загуби. Една от тях беше загубата на сина й и тя трябваше да се примири с този факт.

Джондалар също се почувства самотен, когато видя как четиримата се обърнаха и поеха обратно към дома си. Те бяха негови приятели, с тях беше живял няколко години и ги беше опознал добре. Макар че не беше свързан с тях по майчина линия, той ги чувстваше като кръвни роднини. Въпреки силното си желание да се върне към корените си, те му бяха като семейство, което вече никога нямаше да види, и това то натъжаваше.

Когато последните Шарамудои, които ги бяха изпратили, изчезнаха от погледа им, Вълчо седна на задните си лапи, вирна глава, изджавка няколко пъти, след което нададе силен, гърлен вой, който разтърси спокойствието на слънчевото утро. Четиримата отново се появиха долу на пътеката и помахаха за последен път в отговор на вълчето сбогуване. Изведнъж се чу ответен вълчи вой. Маркено вдигна очи, за да види откъде идваше вторият вой, преди отново да тръгнат надолу по пътеката. След това Айла и Джондалар се обърнаха и се отправиха към планината с върхове, блестящи от синьо-зеления глетчеров лед.

Макар да не бяха толкова високи, колкото планинската верига на запад, планините, сред които се движеха, бяха възникнали по едно и също време с нея, през една от най-скорошните епохи на образуване на планини — скорошна само по отношение на тежките, бавни движения на дебелата скална кора, плаваща върху разтопената лава на древната земя. Издигнат и нагънат на няколко последователни успоредни хребета през орогенезиса, който беше предизвикал рязкото застиване на целия континент, неравният терен на най-крайния източен дял на обширната планинска верига беше покрит с богата зелена растителност.

Широколистни дървета отделяха равнините, в които все още бе топло лято, от по-хладните височини. Преобладаваха дъб и бук, но често се срещаха и габър и явор. Листата им вече бяха започнали да се превръщат в разноцветно пано в червено и жълто, контрастиращи с наситеното зелено на смърча по по-високия хребет. Един участък с иглолистни дървета, в които освен смърч имаше и тис, ела, бор и иглолистна борика, се простираше и по заоблените по-ниски възвишения и покриваше стръмните склонове на високите върхове с по-бледа зеленина, която избледняваше в жълтото на лиственицата. Височината, над която не можеха да растат дървета, представляваше зелено алпийско пасбище, което преминаваше в бялото на снега в началото на сезона. Най-отгоре беше синкавият леден шлем на глетчера.

Мимолетният горещ дъх на краткото лято, докоснал южните равнини в ниското, вече отстъпваше пред сковаващата хватка на студа. Въпреки че имаше известен междинен период на затопляне, ледът на глетчера се прегрупираше за една последна атака на земята, преди оттеглянето му да се превърне в пълно поражение хиляди години по-късно. Но дори и по време на по-мекия период преди последното му нападение ледът на глетчера не само, че беше покрил ниските върхове и склоновете на високите планини, но беше сковал в прегръдката си и континента.

Айла и Джондалар по-често вървяха пеша и по-рядко яздеха, докато прекосяваха насечения горист ландшафт, още повече че допълнително затруднение в придвижването им беше това, че трябваше да влачат лодката. Те изкачваха стръмни склонове, преминаваха през хребети, отделни сипеи, спускаха се по стръмните склонове на дълбоки оврази, образувани при пролетното топене на сняг и лед и от силните дъждове в южните планини. На дъното на някои от тях имаше вода, която се просмукваше през кашата от загниваща растителност и мека глина, полепнала по краката на хората и животните. През други преминаваха бистри потоци. Всички скоро щяха отново да се напълнят от буйните дъждовни води на есента.

Преминаването им през по-ниските възвишения, покрити с редки широколистни гори, се затрудняваше от храсталака, през който трябваше да си пробиват път. Жилавите стъбла на бодливите къпинови храсти образуваха невероятна преграда, която се впиваше в коси, дрехи, кожа и козина. Топлата рунтава козина на степните коне, предпазваща ги от студа на откритите равнини, лесно се закачаше и оплиташе в бодлите и това не беше спестено дори на Вълчо.

Отдъхнаха си с радост, когато стигнаха равнището на вечнозелената растителност, чиято сравнително постоянна сянка не позволяваше на храсталака да се разпростира, макар че по стръмните склонове, където гората не беше така гъста, слънцето проникваше по-лесно, отколкото по равните места, давайки възможност на някои храсти да се развият. Не им беше много по-лесно да яздят през гъстата гора от високи дървета, където конете трябваше да намират пътя си през всякакви дървесни препятствия, а на пътниците се налагаше постоянно да се навеждат, за да избягват провисналите клони. Първата нощ направиха бивак на една полянка, заобиколена от островърхи иглолистни дървета.

Наближаваше вечерта на втория ден, когато пътешествениците преминаха линията, над която не растат дървета. Освободили се най-сетне от увиващия се около краката им храсталак, както и от постоянната преграда на по-високите дървета, те разпънаха палатката си до един студен, бърз поток на открито пасбище. Щом свалиха багажа от конете, те веднага започнаха да пасат свежата трева и алпийските билки на зелената ливада. Докато преминаваха по ниските, сухи места, животните се хранеха само с изсъхнала трева.

Заедно) с тях пасеше малко стадо елени. Мъжкарите усърдно търкаха короните си от рога в клоните и острите камъни, освобождавайки ги от мекото покритие от кожа и хранителни кръвоносни съдове, за да ги подготвят за есенното разгонване.

— Скоро ще настъпи сезонът на Удоволствията им — разсъждаваше на глас Джондалар, докато приготвяха огъня. — Приготвят се за битките и за женските.

— Битките представляват ли Удоволствие за мъжкарите? — попита Айла.

— Никога не ми е минавало през ума такова нещо, но за някои може би е така.

— Ти обичаш ли да се биеш с други мъже?

Той се намръщи, замисляйки се сериозно по въпроса.

— Случвало ми се е. Понякога си принуден да го сториш поради една или друга причина, но не мога да кажа, че ми харесва. Все пак нямам нищо против борбата и другите състезания.

— Мъжете от Клана не се бият помежду си, не им е разрешено. Но наистина провеждат турнири — каза Айла.

— И жените, но техните са различни.

— По какво се различават женските?

След известно мълчание тя обясни:

— Мъжете се състезават в дейностите си, а жените — в това, което създават, включително бебетата, макар че резултатите от това състезание не се обявяват и всяка си мисли, че е победителка.

Още по-нагоре в планините Джондалар забеляза семейство муфлони и посочи дивите овце с огромни рога, навити близо до главите им.

— Ето, това са истински борци. Когато се юрнат един към друг и треснат главите си, се чува нещо подобно на гръмотевица.

— Как мислиш, когато елените или овните се втурват един срещу друг с насочени рога, те бият ли се, или се състезават?

— Не знам. Нараняват се, но не много често. Обикновено единият се предава, когато другият покаже, че е по-силен, а понякога само се перчат и реват, без да се бият. Може би това е повече състезание, отколкото действителна битка. — Той й се усмихна. — Ти си интересна жена, все такива въпроси задаваш.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, прохладният вятър стана леден. През деня беше валял слаб сняг, който се беше стопил на откритите слънчеви места, но на сенчестите се беше задържал на купчинки, което предсказваше студена нощ и по-силен снеговалеж.

Вълчо изчезна малко след като опънаха палатката. Когато притъмня и той не се върна, Айла започна да се безпокои.

— Дали да му подсвирна, за да се върне? — попита тя Джондалар, докато си лягаха.

— Не му е за пръв път да ходи на лов сам, Айла. Ти просто си свикнала да се навърта наоколо, да е близо до теб. Ще се върне — отговори той.

— Надявам се да се върне до сутринта. Жената се изправи, за да огледа наоколо, но отвъд огъня цареше непрогледен мрак.

— Той е звяр и си знае пътя. Ела и седни тук. — Джондалар сложи ново дърво в огъня и се загледа в изригналите към небето искри. — Виж звездите. Виждала ли си досега толкова много?

Айла вдигна очи и се слиса.

— Наистина изглеждат много. Може би, защото тук сме по-близо до тях и виждаме повече от тях, особено по-дребните… те дали не са просто по-далеч от нас? Мислиш ли, че те все прииждат и прииждат?

— Не знам. Никога не съм мислил за това.

— Дали твоята Зеландони знае?

— Възможно е, но все пак би ни казала. Има някои неща, които се знаят само от Онези, които служат на Майката. Айла, ама ти наистина задаваш странни въпроси — каза той и потръпна. Макар че не беше сигурен дали е от студа, той каза: — Стана ми студено, а утре трябва да тръгваме рано. Доландо каза, че дъждовете могат да започнат всеки момент. А това означава, че тук може да падне сняг. Ще ми се да слезем долу още преди това.

— Веднага идвам. Просто искам да се убедя, че всичко е наред с Уини и Рейсър. Може Вълчо да е при тях.

Айла продължаваше да се безпокои, когато се пъхна в спалните кожи, и трудно заспа, защото се напрягаше да чуе някакъв звук, който можеше да означава, че животното се е върнало.

Беше тъмно, твърде тъмно, за да може погледът й да проникне отвъд множеството звезди, които извираха от огъня и струяха към нощното небе, но тя продължаваше да се взира. И тогава две звезди, две жълти светлини в нощта се приближиха една към друга. Бяха очи, очите на вълк, който гледаше към нея. Той се обърна и започна да се отдалечава и тя разбра, че той иска от нея да го последва, но когато тръгна след него, на пътя и изведнъж се изпречи огромна мечка.

Отскочи уплашена назад, когато мечката се изправи на задните си лапи и заръмжа. Но щом я погледна отново, откри, че това не е истинска мечка. Беше Креб, Мог-ърът, с наметалото си от меча кожа.

Някъде отдалеч долетя гласът на сина й, който я викаше. Погледна зад огромния магьосник и видя вълка, но това не беше просто вълк. Беше духът на Вълка, тотемът на Дърк, който искаше тя да го последва. После духът се превърна в сина й и вече Дърк беше този, който искаше тя да го последва. Той я повика още веднъж, но когато тя се опита да отиде при него, Креб отново препречи пътя и. Посочи нещо зад нея.

Тя се обърна и видя една пътека, водеща към не дълбока пещера. На входа й имаше навес от светъл камък отстрани на един зъбер, а над него — странен валун, който сякаш беше застинал малко преди да се катурне отвъд хребета и да полети надолу. Когато отново се обърна, Креб и Дърк бяха изчезнали.

— Креб! Дърк! Къде сте? — извика Айла и рязко седна в постелята.

— Айла, ти пак сънуваш нещо — каза Джондалар и също се изправи.

— Изчезнаха. Защо той не ми позволи да тръгна с тях? — изстена тя със сълзи на очи.

— Кой изчезна? — попита мъжът и я прегърна.

— Дърк изчезна, а Креб не ми позволи да тръгна с него. Препречи ми пътя. Защо не ми позволи да отида с него? — изплака в прегръдките му.

— Това е сън, Айла. Само сън. Може да означава нещо, но е само сън.

— Прав си. Знам, че си прав, но беше толкова ярък.

— Да си мислила за сина си напоследък?

— Да. Мислех си, че никога вече няма да го видя отново.

— Може би точно затова си го сънувала. Зеландони винаги казваше, че когато имаш такъв сън, трябва да се опиташ да запомниш всичко в него и някой ден може би ще проумееш смисъла му — каза Джондалар, опитвайки се да види лицето й в тъмното. — А сега се опитай да заспиш отново.

И двамата лежаха будни известно време. Когато се събудиха на сутринта, небето беше облачно и Джондалар с нетърпение очакваше да тръгнат, но Вълчо все още го нямаше. Айла често му свиркаше, докато събираха палатката и багажа си, но него го нямаше никакъв.

— Айла, трябва да тръгваме. Той ще ни настигне, както става винаги — каза Джондалар.

— Не тръгвам, докато не разбера къде е. Ти, ако искаш тръгвай, ако искаш чакай тук. Аз ще го потърся.

— Къде ще го търсиш? Този звяр може да е къде ли не.

— Може да се е върнал назад. Той наистина много хареса Шамио. Трябва да се върнем и да го потърсим.

— А не, никакво връщане назад! Не и след като стигнахме чак дотук.

— Ако трябва, ще се върна и сама. Не тръгвам никъде, докато не намеря Вълчо — заяви решително тя.

Джондалар поклати глава, като я видя, че поема обратно по следите. Беше очевидно, че е непреклонна. Досега вече щяха да са изминали доста път, ако не беше звярът. А колкото до него, той нямаше нищо против Вълчо да остане при Шарамудоите.

Айла продължаваше да подсвирква и изведнъж, в момента, в който тя отново навлезе в гората, звярът се появи от другата страна на поляната и се втурна към нея. Той се хвърли към младата жена, едва не я събори, постави лапите си на раменете й, близна я по устните и леко я ухапа по брадичката.

— Вълчо! Ето те най-сетне! Къде беше! — възкликна тя, като го сграбчи за врата, потри лицето си в муцуната му и допря зъбите си до челюстта му в отговор на неговия поздрав. — Толкова се тревожих за теб. Не бива да изчезваш така.

— Мислиш ли, че вече можем да тръгваме? — попита Джондалар. — Загубихме половината сутрин.

— Добре поне че се върна и няма да ни се наложи да изминаваме целия път обратно — каза Айла и се метна на гърба на Уини. — Накъде искаш да вървим? Аз съм готова.

Мълчаливо тръгнаха през пасбището, ядосани един на друг, и яздиха така, докато стигнаха до един хребет. Докато се движеха покрай него, търсеха място, където да го преминат. Приближиха стръмен каменист склон, но той им се стори много несигурен и Джондалар продължи напред, търсейки друго удобно място. Ако бяха без конете, можеха лесно да преминат хребета, но единственото място, сравнително удобно за преминаване на конете, изглежда, беше склонът на една плъзнала се надолу скала.

— Айла, мислиш ли, че конете ще могат да изкачат тази стръмнина? Струва ми се, че няма друг път, освен ако не решим да се върнем в ниското и да се опитаме да заобиколим.

— Ти каза, че не искаш да се връщаме — отговори му тя, — особено заради някакъв си звяр.

— Така е, но щом се налага, ще трябва да го сторим. Ако смяташ, че е твърде опасно за конете, няма да се опитваме да изкачваме стръмнината.

— Ами ако бях решила, че е твърде опасно за Вълчо? Тогава щяхме ли да го зарежем?

За Джондалар конете бяха полезни и макар че харесваше вълка, мъжът просто не смяташе за необходимо да се бавят заради него. Но очевидно Айла беше на друго мнение и той усети, че нещо ги разделяше. Между тях съществуваше някакво напрежение, вероятно поради това, че тя искаше да остане при Шарамудоите. Помисли си, че когато се отдалечат достатъчно, тя отново ще очаква с нетърпение крайната цел на пътешествието им. Не искаше да я наскърбява повече, затова каза:

— Не че съм искал да изоставя Вълчо. Просто си мислех, че той ще ни настигне както преди. — Не бе искрен, защото в онзи момент беше готов да го изостави.

Тя долови, че има и още нещо, но не й се искаше разногласието им да ги раздалечава, а и след завръщането на Вълчо чувстваше облекчение. Щом безпокойството й премина, ядът й се изпари. Слезе от коня и започна да се изкачва по склона, за да провери дали е безопасен. Не беше съвсем сигурна, че конете ще се справят, но Джондалар беше казал, че ако не успеят, ще потърсят друг път.

— Джондалар, не съм напълно сигурна, но ми се струва, че трябва да опитаме. Като че ли не е толкова опасно, колкото изглежда. Ако конете не се справят, ще се върнем да потърсим някакъв обходен път.

В действителност теренът не беше толкова нестабилен, колкото изглеждаше. Въпреки няколкото критични момента, останаха изненадани от това как конете преодоляха стръмнината. Зарадваха се, когато тя остана зад гърба им, но по-нагоре се натъкнаха на още няколко трудни участъка. Благодарение на взаимната им загриженост и тревогата за конете, враждебността в общуването им беше преодоляна.

Склонът не представляваше трудност за Вълчо. Той тичешком се изкачи до върха и отново слезе, докато те внимателно водеха конете нагоре. Когато се изкачиха, Айла му изсвири и зачака. Джондалар я наблюдаваше и си мислеше, че е прекалено загрижена за звяра. Зачуди се защо е така, помисли дали да я попита, но реши да не го прави, за да не я разгневи. Но после все пак се обърна към нея:

— Айла, може би бъркам, но ми се струва, че сега си по-загрижена за Вълчо от преди. По-рано му позволяваше да се отдалечава и да се връща, когато си поиска. Ще ми се да разбера какво те тревожи. Нали самата ти каза, че между нас не бива да има тайни.

Тя въздъхна дълбоко и притвори очи, после сбърчи чело и го погледна.

— Имаш право. Не че крия нещо от теб, а просто сама се опитвам да го скрия от себе си. Спомняш ли си онези елени, които сваляха мъха от рогата си?

— Да.

— Не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че е дошъл сезонът на Удоволствията и за вълците. Даже не ми се ще да мисля по този въпрос, но Толи го повдигна, когато разказвах как Бебчо си отиде, за да си намери другарка. Тогава тя ме попита дали според мен и Вълчо ще ме напусне някога, както стана с Бебчо. Джондалар, не искам да се разделям с Вълчо. Той ми е почти като дете, като мой син.

— А какво те кара да мислиш, че ще те напусне?

— Преди да си отиде завинаги, Бебчо все по-често и по-често започна да се губи някъде. Отначало за ден, после за няколко дни, а понякога, когато се връщаше, виждах, че се е бил. Знаех, че си търси другарка. И си я намери. Сега, всеки път, когато Вълчо изчезне, се боя, че си търси другар.

— Значи това било. Не знам дали бихме могли да направим нещо, но наистина ли има такава вероятност? — попита Джондалар.

Неволно си помисли, че му се иска да е така. Той не желаеше тя да се чувства нещастна, но вече имаше няколко случая, когато вълкът ги беше забавил или беше станал причина за възникване на напрежение помежду им. Трябваше да си признае, че ако Вълчо си намереше другарка и изчезнеше с нея, той щеше да му пожелае всичко хубаво и да се зарадва, че ги е напуснал.

— Не знам. Досега винаги се е връщал и, изглежда, му е приятно да пътува с нас. Приветства ме като член на неговата глутница, но нали знаеш как е с Удоволствията. Те са мощен Дар. Нуждата от тях може да бъде много силна.

— Вярно е. Не знам дали би могла да направиш нещо, но съм доволен, че ми разказа всичко това.

Продължиха да яздят, без да разговарят, докато изкачиха друга високопланинска ливада, но мълчанието помежду им беше приятелско. Беше доволен, че бе споделила опасенията си с него. Сега поне разбираше малко по-добре странното й поведение. Тя просто се беше държала като прекалено загрижена майка и той се радваше, че всъщност не е такава. Винаги беше съжалявал момчетата, чиито майки не им позволяваха да вършат неща, които можеха да се окажат опасни, като например да влизат в пещери или да се катерят по дървета.

— Айла, виж, дива коза — каза й, сочейки пъргавото и красиво животно с дълги, извити рога. То се беше изправило на една скала, надвиснала над стръмнина високо в планината. — По-рано ходех на лов за такива животни. А я виж по-нататък. Това са диви антилопи!

— Това ли са животните, за които ходят на лов Шамудоите? — попита Айла, докато наблюдаваше антилопите родственици на дивата планинска коза, но с по-малки, изправени рога, които скачаха от един недостъпен връх на друг и от една стръмна скала на друга.

— Да. Аз съм бил с тях.

— Че как може да се ходи на лов за такива животни? Как стигате до тях?

— Важното е да успееш да се изкачиш зад тях. Обикновено те през цялото време гледат надолу, откъдето очакват опасност и затова ако успееш да излезеш над тях, можеш да се приближиш и да убиеш някоя. Нали разбираш какво преимущество може да е копиехвъргачът.

— Това ме кара да ценя още по-високо одеждите, които ми даде Рошарио.

Продължиха да се изкачват и следобед достигнаха точно до местата на вечния сняг. От двете им страни се издигаха голи стени, по които добре се виждаха заледени и заснежени участъци. Билото се открояваше на фона на синьото небе и като че ли водеше до самия край на света. Когато се изкачиха най-горе, спряха и се огледаха. Гледката беше величествена.

Добре се виждаше целият път, който бяха изминали от горския пояс до билото на планината. Под тях покритите с вечнозелена растителност склонове скриваха твърдите скали и неравния терен, с който се бяха борили. На изток, в ниското, се виждаше дори равнината, с преплетените ленти на течащите през нея реки. Това изненада Айла. От ледения планински връх Великата майка река изглеждаше като няколко водни браздички и на жената просто не й се вярваше, че преди цяла вечност са изнемогвали от жега, докато са пътували покрай нея. Пред тях се виждаше следващият планински хребет, който беше малко по-нисък, а от него ги отделяше дълбока долина с островърхи зелени дървета. Недалеч от тях се извисяваха скованите от искрящ лед върхове.

Айла се оглеждаше с благоговение и грейнали от почуда очи. Беше потресена от величието и красотата на гледката. Облаците пара, които излизаха от устата й, се открояваха на фона на студения прозрачен въздух и подчертаваха възбуденото й дишане.

— Джондалар, та ние сме по-високо от всичко. Никога не съм се качвала толкова високо. Имам чувството, че сме на върха на света! И е толкова… толкова красиво, толкова вълнуващо!

Докато наблюдаваше удивлението, изписано на лицето й, искрящите й очи, красивата й усмивка, мъжът усети как вълнението й се предава и на него и изведнъж изпита непреодолимо желание.

— Да, толкова красиво, толкова вълнуващо! — каза той.

Нещо в гласа му я накара да потръпне, да се откъсне от изключителната гледка, обърне поглед към него.

Очите му бяха така невероятно сини, че сякаш бе откраднал две парченца от наситеното, искрящо синьо небе и ги бе изпълнил с любовта и желанието си. Тя остана неподвижна, омагьосана от тях, запленена от неописуемия му чар. Неизвестен й бе източникът на този чар, както и на магията на любовта му, но не можеше, а и не искаше, да ги пренебрегне. Както винаги желанието му да я има бе за нея неговият „сигнал“. За Айла това не беше волеви акт, а физическа реакция, потребност, силна и увличаща като неговата.

Изведнъж се озова в прегръдките му, усещайки силните му ръце и жадните му устни. Удоволствията определено не липсваха в живота й, те редовно споделяха този Дар на Майката с огромна радост, но сега моментът беше изключителен. Тя изживяваше всички усещания с изострена чувствителност, може би поради вълнуващата природа. Усещаше с всяка клетка на тялото си неговото. Тръпка премина през нея — ръцете му бяха на гърба й, нейните бяха обгърнали раменете му, бедрата му бяха притиснати до нейните. Усещаше топлината на подутината в слабините му през дебелината на зимната му дреха, подплатена с козина, а устните му я караха да иска желанието й да не я напуска никога.

В момента, в който я пусна и се отдръпна толкова, колкото да развърже горната й дреха, тялото й пламна от желание и очакване на неговото докосване. Тя едва издържаше, но въпреки това не искаше той да бърза. Изпита удоволствие от студените му ръце върху топлите си гърди, когато той бръкна под туниката й. Ахна, когато потърка твърдото зърно, пламъци препуснаха през тялото й и стигнаха до мястото дълбоко в нея, което копнееше за още.

Джондалар усети бурните й реакции и почувства как собствената му възбуда нараства. Членът му се изправи и запулсира в пълния си размер. Усети гладкия й топъл език в устата си и го засмука. После го пусна, за да изпита тази нейна мека топлина, и изведнъж му се прииска да опита соления вкус на другия й отвор, но не му се щеше да престане да я целува. Искаше му се, ако може да я обхване цялата. Сложи ръце на гърдите й и започна да милва и търка зърната им, после повдигна туниката й, пое едното с устни и го засмука силно. Усети как тя се впи в него и застена от удоволствие.

Усети пулсиране и си представи как цялата му мъжественост е вътре в нея. Пак се целунаха и тя долови как силата на желанието му нараства. Жадуваше за допира му, ръцете му, устата му, мъжествеността му.

Започна да съблича шубата й и тя се измъкна от нея, радвайки се на студения вятър, който пареше под устата и ръцете му по тялото й. Развърза панталоните й и жената усети как те се смъкват и падат. После и двамата легнаха на шубата й, ръцете му милваха ханша, корема и вътрешната част на бедрата й. Тя се разтвори при допира му.

Той се смъкна между краката й и топлината на езика му предизвика възбуда през тялото й. Тя беше толкова чувствителна, реакциите й така мощни, че всичко беше неустоимо, непоносимо възбуждащо.

Той усети силната й и спонтанна реакция на лекото му докосване. Джондалар беше овладял каменоделството, умееше да прави сечива от кремък и ловни оръжия. Беше един от най-умелите майстори, защото усещаше камъка. Жените реагираха на ръцете му като хубаво парче кремък. И двете го караха да разкрие върховните си способности. Той искрено се наслаждаваше на оформеното от умелите му ръце прекрасно сечиво от добро парче кремък или на усещането, че една жена стига връхната точка на възбудата си, и беше отделил много време за упражнение и на двете умения.

Естествената му склонност и вроденото му желание да долавя чувствата на жената, особено на Айла, в този най-интимен от всички мигове му даваха знанието, че едно съвсем леко докосване ще я възбуди повече, макар че по-късно можеше да се приложи по-различна техника.

Целуна вътрешната страна на бедрото й, прокара език нагоре и забеляза, че кожата й настръхна. Усети как тя потрепери под студения вятър и макар че очите й бяха затворени и тя не се издаваше, Джондалар разбра, че й е студено. Надигна се, взе връхната си дреха и я покри, но я остави гола от кръста надолу.

Тя се почувства чудесно под подплатената с козина дреха, все още топла от тялото му и пропита с мъжкия му мирис. Студеният вятър, който брулеше кожата на бедрата й, и влажната диря, която езикът му оставяше, предизвикаха у нея тръпка на наслада. Усети как топлата влага проникна в гънките й и след случайното потръпване, предизвикано от студа, тя бе залята от гореща вълна. Айла изстена и тялото й се изви към неговото.

Той разтвори гънките й с две ръце, наслади се на красивото розово цвете на нейната женственост и тъй като не можеше повече да се сдържа, стопли застиващите венчелистчета с влажния си език, вдъхвайки аромата й. Тя почувства топлината, после студа и откликна с потръпване. Усещането беше ново, различно от всичко друго, което Джондалар беше предизвиквал у нея преди. Той използваше дори въздуха на планинския връх като средство да й достави Удоволствие и дълбоко в себе си тя изпита възхищение.

Но когато той продължи, тя забрави за въздуха. Натискът се усили, познатите движения на устните и ръцете му стимулираха, насърчаваха, подтикваха сетивата й да откликнат и тя напълно загуби представа къде се намира. Усещаше само засмукващите му устни, галещия му език, който докосваше мястото на нейното Удоволствие, вещите му пръсти, които проникваха в нея, а сетне само прилива, който се надигна в дълбините й, достигна апогея си и се разля по цялото й тяло. Същевременно тя намери с ръка неговата мъжественост и я насочи към своя кладенец. Щом той го изпълни, тя се изви в дъга, за да го посрещне.

Той потопи члена си в дълбините й и затвори очи, когато почувства топлата й влажна прегръдка. Изчака няколко мига, после се отдръпна, усещайки ласката на дълбокия й тунел, и отново се устреми към вътрешността й. Гмуркаше се в нея, отдръпваше се и с всеки тласък напрежението в него растеше. Долавяше стоновете й, усещаше как тя се надига към него, докато достигна върховния миг и изригна, обзет от Удоволствие, което го обгръщаше на талази.

Настъпилата тишина се нарушаваше само от шепота на вятъра. Конете чакаха търпеливо; вълкът ги бе наблюдавал с интерес, но се бе научил да сдържа силното си любопитство. Най-сетне Джондалар се надигна, облегна се на лакти и се взря в жената, която обичаше.

— Айла, какво ще стане, ако сме заченали бебе? — попита той.

— Не се тревожи, Джондалар, мисля, че не сме.

Тя се радваше, че отново бе успяла да попълни запасите си от противозачатъчни растения и едва не се изкуши да му разкаже за тях, както беше разказала на Толи. Но макар че беше жена, Толи беше толкова изненадана в първия момент, затова не посмя да спомене нищо пред Джондалар.

— Не съм сигурна, но ми се струва, че през този период не мога да забременея — обясни му и това отговаряше на истината — не можеше да бъде абсолютно сигурна.

В крайна сметка Иза беше добила дъщеря, макар да беше пила противозачатъчния чай в продължение на години. „Може би специалните растения престават да действат след дълга употреба — помисли си Айла, — или пък Иза е забравила да ги взима“, макар че това й се струваше малко вероятно. Чудеше се какво ли ще стане, ако престане да пие сутрешния си чай.

Джондалар се надяваше, че тя е права, макар че с една малка частица от съзнанието си искаше това да не е така.

Мислеше си дали изобщо някога и в неговото огнище ще се появи дете, дете, родено от неговия дух или може би от неговата същност.

Необходими им бяха няколко дни, за да достигнат до следващото било, което беше по-ниско, не се извисяваше много над горския пояс, но от него за пръв път пред очите им се разкри гледката на обширните западни степи. Денят беше хладен и сух, макар че предишните дни бе валял сняг, а в далечината се мяркаше друга, по-висока верига от заледени планини. В равнината под тях забелязаха река, която се вливаше в нещо като голямо разлято езеро.

— Това ли е Великата майка река? — попита Айла.

— Не, това е Сестрата, която трябва да прекосим. Боя се, че ще бъде най-трудното прекосяване на река през цялото ни Пътешествие. Виждаш ли онова там, на юг? Където водата се разстила, сякаш образува езеро? Това е Майката, или по-точно това е мястото, където Сестрата се влива в нея. Водите й се връщат назад и преливат, а теченията са коварни. Няма да се опитваме да пресичаме тук, но Карлоно каза, че дори и нагоре по течението реката си остава буйна.

Оказа се, че денят, в който съзерцаваха ширналата се на запад гледка от втория хребет, е последният безоблачен ден. Когато се пробудиха на следващата сутрин, небето беше покрито с мрачни тежки облаци, които се стелеха толкова ниско, че се сливаха с мъглата, издигаща се от падините и котловините. Булото на мъглата осезаемо висеше във въздуха и образуваше влажни капки в косите на хората и козината на животните. Всичко беше покрито с надиплен, нематериален саван, от който изплуваха неясните очертания на дървета и скали, добиващи реални форми едва когато се доближаваха до тях.

Следобед неочаквано проехтя гръмотевица, която раздра небето, осветено само няколко мига преди това от внезапна светкавица. Айла подскочи от изненада и потрепери от ужас, когато ярките проблясъци на разчупената бяла светлина затанцуваха над планинските върхове зад тях. Плашеше я не светкавицата, а очакваният грохот, чийто предвестник беше тя.

Обземаше я чувство на ужас всеки път, когато дочуеше далечно буботене или приближаващ тътен и й се струваше, че след всяка нова гръмотевица дъждът се устремяваше все по-стремглаво надолу, сякаш, уплашен от грохота, бързаше да напусне облаците. Докато хората и животните с мъка си пробиваха път надолу по западния планински склон, дъждът падаше като водопад. Потоците ставаха по-пълноводни и излизаха от руслата си, а рекичките, разливащи се от скални издатини, се превръщаха в буйни порои. Почвата под краката им стана хлъзгава, а на места и опасна.

И двамата изпитваха благодарност към Мамутоите за подарените им непромокаеми шуби, изработени от щавена еленова кожа: тази на Джондалар беше от мегацерос, степния елен-великан, а на Айла — от северен елен. Когато времето беше студено, ги обличаха върху кожените си одежди, а когато беше по-топло — върху обикновените си туники. Външната им страна беше боядисана в охра с червени и жълти оттенъци. Минералните пигменти, размесени с мазнина, както и оцветителите се втриваха в кожите със специален инструмент, направен от ребро, с чиято помощ дрехите ставаха твърди и хлъзгави, за да се стичат водните капки. Дори и мокра, дрехата осигуряваше известна защита, но пропитият с мазнина полир не можеше да устои напълно на всепроникващия пороен дъжд.

Когато спряха, за да пренощуват, и опънаха палатката, всичко беше влажно, дори и спалните им кожи, а не беше възможно да се запали огън. Събраха дърва — главно стари вършини от иглолистни дървета — и ги струпаха в шатрата с надеждата, че през нощта ще изсъхнат. Когато утрото настъпи, поройният дъжд продължаваше да се излива, а дрехите им бяха все така влажни, но с огнения камък и подпалките, които носеше със себе си, Айла успя да запали огън, за да възвари малко вода и да направи сгряващ чай. Хапнаха само от пресованите квадратни питки, които Рошарио им беше дала за из път и които бяха разновидност на традиционната за всички народи засищаща и силна суха храна, с която човек можеше да преживее неопределено дълго дори без да добавя нищо друго. Състоеше се от определен вид месо, което се изсушаваше, после се мелеше и се смесваше с мазнина като обикновено се добавяха сушени плодове, а понякога и зърно или корени.

Конете стояха невъзмутимо пред шатрата с наведени глави и със стичаща се по зимната им козина вода, а кръглата лодка се беше катурнала и дъждът я беше напълнил до половината. Плазовете, които им бяха толкова полезни при пренасянето на товари през откритата тревиста равнина, както и кръглата лодка, с която така лесно се пренасяха вещи при пресичане на реки, се оказаха бреме в насечените гористи планини. Това затрудняваше и забавяше пътуването им, а можеше да се окаже и опасно, когато слизаха по стръмни склонове в проливен дъжд. Ако Джондалар не знаеше, че през по-голямата част от оставащото им Пътешествие им предстоеше да пресичат равнини, отдавна щеше да изостави товара.

Отвързаха лодката от прътовете и изсипаха водата от нея, като я обърнаха с дъното нагоре, и накрая я вдигнаха над главите си. Докато стояха така и държаха кръглата лодка над себе си, погледите им се срещнаха и те се усмихнаха един на друг. До този момент не бяха се сетили, че лодката, която ги предпазваше от речната вода, можеше да им служи и за покрив, когато вали. Вероятно не когато се движеха, но поне можеха да се скриват от дъжда за кратко време, когато валеше като из ведро.

Това откритие обаче не решаваше проблема с пренасянето на съда. Изведнъж, сякаш идеята им бе хрумнала едновременно, те вдигнаха кръглата лодка и я поставиха на гърба на Уини. Ако успееха да намерят начин да я закрепят, можеха да запазят сухи палатката и два от кошовете с багаж. Като използваха прътите и дебели върви, успяха да закрепят лодката напреко на гърба на търпеливата кобила. Това причиняваше известно неудобство и те знаеха, че поради голямата ширина на съда понякога щеше да им се налага или да търсят друг, обиколен път, или да го свалят, но сметнаха, че това едва ли ще им създаде повече неприятности, отколкото преди, а в известен смисъл можеше и да им е от полза.

Спряха и натовариха багажа върху конете. На гърба на Уини сложиха тежката, мокра кожена шатра, както и постелката за земя, а върху тях беше качена кръглата лодка, закрепена с помощта на кръстосаните пръти. Едно тежко наметало от мамутска кожа, което Айла използваше, за да покрива коша с храната, беше разстлано върху гърба на Рейсър, така че да закрива и двата коша, които той носеше.

Преди да поемат отново, тя постоя известно време до кобилата, като я успокояваше и й благодареше с помощта на специалния език, който беше измислила в долината. Дори не й хрумна мисълта, че е възможно Уини да не я разбира. Езикът й беше познат и й действаше успокоително, кобилата определено реагираше на някои звуци и движения като на сигнали.

Докато тя говореше, дори Рейсър наостри уши, глава и изцвили, а Джондалар предположи, че тя контактува с конете по някакъв специален начин, който той не беше в състояние да схване, макар да разбираше малко от него. Това беше част от нейната тайнственост, която го привличаше.

Спуснаха се надолу по разровения и насечен терен, като вървяха пред конете, за да ги водят. Вълчо, който беше прекарал нощта в шатрата и в началото не беше особено мокър, не след дълго подгизна така, че изглеждаше по-зле и от конете. Дебелата му и обикновено пухкава козина сега бе прилепнала към тялото му, като го смаляваше и очертаваше костите и стегнатите му мускули. Пропитите от влага кожени връхни дрехи на мъжа и жената бяха достатъчно топли, макар че допирът до тях не беше съвсем приятен, особено от вътрешната страна на качулките, където козината беше мокра и сплъстена. Скоро по вратовете им започна да се стича вода, но те едва ли можеха да направят нещо, за да облекчат положението си. От свъсените небеса продължаваше да се лее дъжд и Айла реши, че такова време не й харесва. През следващите няколко дни, докато слизаха по планинския склон, валя почти непрестанно. Когато стигнаха до високите иглолистни дървета, клоните им донякъде ги предпазваха от влагата, но когато излязоха на една широка тераса, повечето дървета останаха назад. Реката бе все още далеч под тях. Айла разбра, че реката, която беше видяла отвисоко, вероятно се намира по-далеч и дори е по-голяма, отколкото си бе представяла. Макар че от време на време отслабваше, дъждът не спираше. Лишени от прикритието на дърветата, колкото и несигурно да беше то, те бяха мокри до кости и се чувстваха отвратително. В едно отношение обаче успяха да се възползват от ситуацията. Можеха да яздят конете, макар и не през цялото време.

Придвижваха се на запад, като пресичаха от разположените една под друга тераси от льосова почва, смъкнала се от планината. Онези от тях, които се намираха по-високо, бяха прорязани от безброй пълноводни малки поточета, стичащи се от планинските върхове в резултат на поройния дъжд, който се лееше от небето. Вървяха трудно, но упорито през калта, а на няколко пъти пресякоха и развихрени ручеи, сурнали се по склона от високото. Слязоха още една тераса по-надолу и неочаквано се натъкнаха на малко селище.

Грубите дървени заслони, малко по-солидни от навеси, очевидно изградени набързо, изглеждаха разнебитени, но въпреки това предлагаха известна защита от постоянните валежи и пътниците им се зарадваха. Забързаха към тях. Слязоха от конете и съзнавайки, че опитомените животни можеха да предизвикат страх у непознатите хора, изрекоха високо няколко фрази на езика на Шарамудоите, надявайки се, че те ще прозвучат познато на обитателите на постройките. Но отговор не последва и когато се вгледаха по-внимателно, разбраха, че наоколо няма жива душа.

— Сигурен съм, че Майката съзнава колко ни е нужен подслон. Дони няма да има нищо против, ако влезем — рече Джондалар, като пристъпи в една от колибите и я огледа.

Тя беше съвсем празна; само един кожен ремък висеше на някаква кука. Пръстеният под беше разкалян от потока, който бе минал през него. Излязоха и се отправиха към най-голямата постройка. Когато я приближиха, Айла осъзна, че липсваше нещо важно.

— Джондалар, къде е донии? Няма фигура на Майката, която да пази входа.

Той се огледа и кимна.

— Това сигурно е временен летен бивак. Не са оставили донии, защото не са призовали Майката да го пази. Онзи, който е издигнал тези постройки, не е имал намерение да живеят тук и през зимата. Напуснали са ги, заминали са и са взели всичко със себе си. Може би са се качили на по-високо място, когато са започнали дъждовете.

Когато влязоха в по-голямата сграда, откриха, че тя е по-солидна от другата. Имаше незапълнени пукнатини в стените и покривът течеше на няколко места, но грубият дървен под беше издигнат над равнището на лепкавата кал, а няколко дървета за огрев бяха разпръснати край огнище, изградено от камъни. Това беше най-сухото и най-уютно място, което бяха виждали от дни наред.

Излязоха, откачиха плазовете и въведоха конете в постройката. Айла накладе огън, а Джондалар влезе в една от по-малките сгради и започна да измъква дърва от сухите вътрешни стени. Когато се върна, тя вече бе опънала дебели върви напреко на помещението, бе ги вързала за куките, които бе открила на стената и тъкмо простираше на тях мокри дрехи и завивки. Той й помогна да просне палатката на едно въже, но им се наложи да я сгънат на няколко пъти, за да избегнат постоянно стичащата се от покрива струя.

— Трябва да поправим покрива — каза Джондалар.

— Видях, че наблизо расте хвощ. Бързо ще сплетем листата му и ще запълним с тях дупките.

Излязоха навън, за да наберат от грубите и доста твърди хвощови листа, с които да запушат пробития покрив. И двамата нарязаха по един наръч от растенията. Дължината, на увитите около стеблата листа беше към 60 сантиметра, ширината им бе 2 — 3 сантиметра, а краищата им бяха изтънени и заострени. Айла вече му беше показвала как се сплитат растения и след като я наблюдава известно време, за да види какъв начин използва, та да получи квадратни плоски рогозки, той също се зае с изработката им. Жената сведе поглед към онова, което майстореше, и се усмихна. Не можеше да се сдържи. Все още не бе преодоляла напълно изненадата си от това, че Джондалар можеше да върши женска работа, и желанието му я изпълваше с радост. Тъй като работеха и двамата, скоро успяха да измайсторят толкова рогозки, колкото бяха пробивите на тавана.

Постройките бяха изградени от твърде тънки тръстикови растения, прикрепени към основна рамка от стволове на дървета не по-големи от фиданки, завързани помежду си. Макар че не бяха направени от дъски, постройките бяха подобни на конусовидните жилища, които Шарамудоите строяха. Различаваха се само по това, че хоризонталната греда на покрива не беше наклонена и че бяха асиметрични. Стената, на която се намираше входът и която гледаше към реката, беше почти вертикална; противоположната стена се облягаше на нея под прав ъгъл. Краищата бяха спуснати, но можеха да се вдигат на подпори подобно на сенници.

Излязоха и завързаха рогозките с ивици от нарязаните надълго твърди и жилави хвощови листа. Имаше две дупки близо до върха, които дори почти двуметровият Джондалар трудно можеше да достигне, а и двамата смятаха, че постройката едва ли ще издържи, ако някой от тях се качи. Решиха да се приберат вътре и да се опитат да измислят друг начин за запушване на пробивите. В последния момент се сетиха да напълнят един мях и няколко купи с вода за пиене и готвене. Когато Джондалар вдигна ръка и запуши с нея една от дупките, най-после им хрумна да завържат рогозките от вътрешната страна.

След като закриха входа с покривалото от мамутска кожа, Айла огледа тъмното, затоплящо се помещение, осветявано единствено от огъня, и се почувства уютно. Навън валеше, а те бяха на закрито, в сухо и топло помещение, макар и малко спарено от съхнещите мокри вещи — в лятното жилище липсваше димоотвод. Пушекът от огъня обикновено излизаше през процепите на стените и покрива, или пък през отворите, получени при вдигането на краищата, което се правеше често в топло време. Но сухата трева и тръстиковите растения се бяха разширили от влагата. Това затрудняваше проникването на пушека през тях и той започна да се стеле край хоризонталната греда на тавана.

Макар че конете бяха свикнали да посрещат природните стихии на открито и дори ги предпочитаха, Уини и Рейсър бяха израснали сред хора и бяха свикнали да споделят жилищата им дори когато бяха тъмни и задимени. Стояха в ъгъла, който Айла бе определила за техен кът, и дори и те изглеждаха доволни, че са се измъкнали от подгизналия свят. Тя зарови готварски камъни в огъня; сетне двамата с Джондалар разтриха конете и Вълчо, за да им помогнат да изсъхнат.

Разтвориха всички пакети и вързопи, за да проверят дали нещо не се е повредило от влагата, намериха сухи дрехи, преоблякоха се и седнаха край огъня, за да изпият чаша горещ чай, преди да стане супата, приготвена от пресованата суха храна за из път. Когато пушекът започна да изпълва горната част на жилището, те пробиха две дупчици в тънката тръстика, недалеч от върха на постройката; така въздухът се освежи, а вътре стана малко по-светло.

Беше им приятно да се отпуснат. Едва сега осъзнаха колко са уморени. Още преди здрачът да премине в мрак, двамата се пъхнаха във все още леко влажните си спални кожи. Но въпреки умората си Джондалар не успя да заспи. Спомни си последния път, когато трябваше да се пребори с бързата и коварна река, наречена Сестрата, и по тялото му премина студена тръпка при мисълта, че ще трябва да я прекоси заедно с жената, която обичаше.