Айла през равнината

ГЛАВА 11

Уини вървеше точно зад Айла. Навлязоха в Бивака и се насочиха се към огнището, което все още изпускаше тънка трепкаща струйка дим. Имаше пет заслона, подредени в полукръг, а огнището, леко вкопано в земята, беше точно пред средния. Огънят гореше буйно — очевидно някой бе използвал Бивака съвсем скоро, но никой не се появи да ги поздрави. Айла се огледа, надзърна и в отворените жилища, но не видя нищо. Озадачена, тя започна да разглежда внимателно шатрите и Бивака, така че да научи нещо повече за хората и да разбере какво ги е накарало да си тръгнат.

Главната част на всяка от постройките приличаше на конусовидната шатра, каквато Мамутоите използваха за своите летни Биваци, но имаше и съществени различия. Ловците на мамути често разширяваха площта на домовете си, като към основната част на заслона прикрепяха полукръгли странични шатри от кожи и използваха допълнителен прът, за да ги подпират. А шатрите на този Бивак имаха и допълнения от тръстика и блатни треви. Някои от тях представляваха просто наклонени покриви върху тънки колчета, други бяха напълно затворени кръгли градежи от слама и плетени рогозки, закрепени към главното жилище.

Точно до входа на най-близката от тях Айла видя купчина кафяви корени от хвощ върху рогозка от тръстика, а до нея две кошници. Едната бе гъсто изплетена и в нея имаше малко мътна вода, а другата беше наполовина пълна с лъскави, бели, току-що обелени корени. Тя се приближи и взе един — още беше мокър, сигурно беше сложен там само преди миг.

Като го остави обратно, забеляза някакъв странен предмет на земята. Беше изработен от хвощови листа и наподобяваше човек — две ръце отстрани, два крака надолу и парче мека кожа го загръщаше като туника. С въглен бяха нарисувани две чертички за очи и още една във формата на засмяна уста. Няколко китки переста трева върху главата служеше за коса.

Хората, сред които Айла бе израсла, не правеха идоли, а само някои обикновени тотемни знаци като белезите върху краката й. Когато бе малко момиченце един пещерен лъв бе забил ноктите си дълбоко в лявото й бедро и бе оставил четири прави резки по него. Кланът използваше подобен знак за изобразяване на Тотема на Пещерния Лъв. Ето затова Креб беше толкова сигурен, че нейният Тотем е Пещерен Лъв, макар обикновено да го считаха за мъжки Тотем. Духът на Пещерния Лъв я бе избрал и белязал лично, следователно щеше да я закриля.

Другите Тотеми на Клана също се обозначаваха по подобен начин — с прости знаци, които често бяха заимствани от движенията и жестовете на езика им. За пръв път тя видя действително реалистичен образ, когато Джондалар нахвърля в общи линии рисунка на животно върху кожата, която използваха за мишена. Затова предметът на земята отначало я смути. После внезапно се сети нещо и проумя какво е това. Като малка никога не бе имала кукла, но бе виждала, че децата на Мамутои си играят с подобни неща, и разбра, че това е детска играчка.

Веднага й стана ясно, че до преди малко тук бе седяла жена с детето си. Сега я нямаше и трябва да е избягала много бързо, щом като е зарязала и храната, и дори играчката на момиченцето си. Защо ли бе напуснала мястото с такава бързина?

Айла се обърна и видя, че Джондалар още държеше въжето на Рейсър, приклекнал на коляно между разпръснати кремъчни отломъци и внимателно изследваше едно парченце. Той вдигна очи.

— Някой е съсипал един много хубав връх, като е нанесъл последния си удар неправилно. Трябвало е само леко да го чукне, но е ударил малко встрани, и то доста силно… сякаш майсторът е бил внезапно прекъснат. А, ето го каменният чук! Просто е бил изтърван.

Нащърбените ръбове на твърдия овален камък показваха продължителна употреба и опитният каменар трудно можеше да си представи, че някой ще изпусне и зареже едно толкова ценно и почитано сечиво.

Айла отново се огледа и видя, че на една окачалка се сушеше риба, а по земята до нея бяха изоставени цели риби. Едната бе изкормена и захвърлена. Имаше много доказателства, че работата е била прекъсната внезапно, но нямаше никаква следа от човек.

— Джондалар, тук е имало хора съвсем наскоро, но панически са избягали. Дори и огънят все още гори. Къде са всички?

— Не знам, но ти си права. Избягали са много бързо. Просто са захвърлили всичко и… са хукнали. Сякаш са били… подплашени.

— Но защо? — попита Айла и се озърна. — Не виждам нищо страшно наоколо.

Джондалар поклати глава, после забеляза, че Вълчо душеше из напуснатия Бивак — пъхаше муцуна пред входовете на шатрите и около изоставените вещи. После вниманието на мъжа беше привлечено от жълтеникавата кобила, която пасеше наблизо, влачеше шейната-носилка с кръглата лодка върху нея и изглеждаше странно безразлична и към хората, и към вълка. Джондалар се обърна към младия тъмнокафяв жребец, който го следваше с такава готовност. Животното беше натоварено с кошници, покрито с чул за яздене, и стоеше край него, завързано само с едно въже през главата.

— Сигурно точно това е проблемът — че ние не виждаме нищо страшно — продума той.

Изведнъж Вълчо спря да души, настойчиво се вторачи в горичката, после се втурна в нея.

— Вълчо! — извика Джондалар. Животното спря, погледна мъжа и размаха опашка. — Айла, по-добре го накарай да се върне, иначе ще намери хората от този Бивак и ще ги изплаши още повече.

Тя изсвири и вълкът дотича при нея. Погали врата му, но се намръщи на Джондалар.

— Да не искаш да кажеш, че ние ги плашим? И че са избягали заради нас?

— Помниш ли Бивака на Перестите Треви? И какво направиха хората, като ни видяха? Само си помисли как ли им изглеждаме, като ни срещнат за първи път, Айла. Пътуваме с два коня и един вълк. Животните обикновено не се движат заедно с хора, дори в повечето случай бягат от тях. Даже на Мамутоите от Летния Събор им трябваше време, за да свикнат с нас, хем пристигнахме заедно с Лъвския бивак. Като се замислиш, ще видиш, че само Талут постъпи смело, когато още при първата ни среща ни покани заедно с конете в своя Бивак.

— Тогава какво да правим?

— Смятам, че ще трябва да си тръгнем. Хората от този Бивак сигурно са се скрили в гората, наблюдават ни и си мислят, че идваме от някое странно място, като Света на Духовете например. И аз щях да си помисля същото, ако видя такива хора като нас да се приближават без предупреждение.

— О, Джондалар! — проплака Айла, внезапно обзета от разочарование и самота, така както си стоеше насред празния Бивак. — Толкова ми се искаше да погостуваме на някой народ — тя отново обходи с поглед Бивака, после примирено поклати глава. — Прав си. Ако хората са избягали и не искат да ни посрещнат, най-добре ще е да си вървим. Как ми се ще да бях срещнала поне жената с детето, изоставило тук играчката си, и да бях поговорила с нея — Тя тръгна към Уини, която пасеше зад Бивака. — Не искам хората да се страхуват от мен, Джондалар. Дали ще успеем да поговорим с някого по време на това Пътуване?

— Не мога да кажа нищо за непознатите, но съм сигурен, че ще можем да поостанем при Шарамудоите. Отначало може да са малко нащрек, но те ме познават. Знаеш какви са хората — след като преодолеят първоначалния си страх, започват веднага да се интересуват от конете.

— Съжалявам, че изплашихме тия люде. Бихме могли да им оставим някакъв подарък, макар че не се показаха много гостоприемни — предложи Айла и започна да рови в кошницата. — Смятам, че ще е подходящо да оставим храна, може би малко месо.

— Да, много добра идея. Аз пък имам няколко резервни върха за копия. Ще оставя едно на мястото на онова, което майсторът на сечива е повредил. Няма по-голямо разочарование от това да развалиш един хубав инструмент малко преди да си го завършил — допълни той.

Докато бъркаше в багажа си за комплекта сечива, увити в кожа, Джондалар си спомни, че докато пътуваше с брат си, срещаха много хора. Те обикновено ги приемаха радушно и често им помагаха. Дори имаше няколко случая, в които животът им бе спасяван от непознати. Но ако хората винаги щяха да се плашат от тях заради техните спътници — животни, какво би станало, ако някога с Айла се окажеха в беда и имаха нужда от помощ?

Напуснаха Бивака и обратно по пясъчните дюни се изкачиха на равното поле върху дългия тесен остров. Като стигнаха тревата, спряха и погледнаха надолу към тънкия стълб дим откъм Бивака и кафявата мътна река, устремена към необятната синя шир на Беранско море. С мълчаливо съгласие те яхнаха конете и се отправиха на изток, за да видят по-добре за последен път огромното вътрешно море. Достигнаха източния край на острова. Все още се намираха на брега на реката, но бяха толкова близо до развълнуваните води на морето, че можеха да видят вълните, които плискаха солената си пяна по пясъка. Айла обърна поглед към водата и й се стори, че вижда очертанията на полуостров. Пещерата на Клана на Брун — мястото, където беше израсла се намираше на северния край. Именно там бе родила своя син и там бе принудена да го изостави, когато я изгониха.

„Колко ли е пораснал вече? Сигурна съм, че е по-висок от всички други момчета на неговата възраст. Дали е силен? И здрав? И щастлив? И дали ме помни? Кой знае? Само да можех да го видя поне още веднъж“ — мислеше си тя и тогава осъзна, че ако наистина бе решила да го търси, това беше последният й шанс. Джондалар планираше оттук да завият на запад. Никога вече нямаше да е толкова близо до Клана и до Дърк. Защо ли пък да не тръгнат на изток? Просто да направят едно малко извънредно Пътешествие, преди да продължат. Ако заобиколят по северното крайбрежие, може да стигнат полуострова за няколко дни. Джондалар съвсем сериозно беше заявил, че ще я придружи с готовност, ако пожелае да търси Дърк.

— Виж, Айла! Не знаех, че в Беранско море има тюлени! От малък не съм виждал такива животни, когато веднъж ходих на едно дълго Пътуване с Виломар — гласът му бе изпълнен с вълнение и копнеж. — Той ни заведе двамата с Тонолан да видим Великата Вода и тогава хората, които живееха близо до края на земята, ни возиха с лодка на север. Ти виждала ли си тюлени преди?

Айла погледна към морето, но по-близо до брега, където той й сочеше. Няколко тъмни, гладки и лъскави същества, с издължени закръглени тела и светлосиви коремчета се клатушкаха тромаво по един пясъчен нанос, образувал се зад почти потънали във водата скали. Докато наблюдаваха, повечето от тюлените се гмурнаха във водата и подгониха ято риби. Главите им изскачаха от време на време. Скоро и последните от тях — най-малките и младите — се мушнаха под водата и изчезнаха така бързо, както бяха дошли.

— Само отдалече — отговори Айла, — през студения сезон. Те обичат плаващите ледове в морето. Кланът на Брун не ги ловеше. Никой не можеше да ги хване. Само един път Брун разправяше как видял няколко върху скалите край една морска пещера. Хората ги мислеха за зимни водни духове, а не за животни, но веднъж видях малките им върху леда и знаех, че водните духове нямат бебета. Но нямах представа къде отиват през лятото. Сигурно са идвали тук.

— Като се приберем у дома, ще те заведа да видиш Великата Вода, Айла. Няма да повярваш на очите си. Това тук е огромно море, много по-голямо от всички езера, които съм виждал. Казват, че било солено. Но то е нищо в сравнение с Великата Вода. Тя е като небето. Никой още не е минавал отвъд, на другата страна.

Айла долови нетърпението в гласа на Джондалар и усети копнежа му по родния дом. Знаеше, че той не би се поколебал да отиде с нея да потърсят Клана на Брун и сина й, ако тя го помолеше. Защото я обичаше. Но тя също го обичаше и бе сигурна, че това забавяне няма да му хареса. Тя огледа огромното водно пространство, затвори очи и се помъчи да преглътне сълзите си.

И без това не знаеше къде точно да търси Клана, мислеше тя. Пък и това вече не бе Кланът на Брун. Това беше Кланът на Брод и тя нямаше да е добре дошла. Брод бе произнесъл смъртно проклятие над нея; за тях тя беше мъртва, беше само един дух. Ако двамата с Джондалар бяха уплашили народа на този остров заради своите животни и привидно свръхестествените си способности да ги контролират, то тогава кой знае как щяха да хвърлят в ужас хората от Клана? Включително и Уба, и Дърк? Според тях тя щеше да е човек, завърнал се от Света на Духовете, а животните щяха да са само още едно доказателство за това. А те вярваха, че духът, който се завръща от страната на мъртвите, идва при тях, за да им навреди.

Но веднъж тръгнеха ли на изток, нямаше връщане назад. От този момент насетне чак до края на живота й Дърк щеше да е само един спомен, без никаква надежда да го види отново. Тя трябваше да направи своя избор. Мислеше, че го е направила отдавна, но не предполагаше, че все още страда толкова много. Очите й се наляха със сълзи, докато се взираше в тъмносинята водна шир. Извърна глава, за да не забележи Джондалар, че плаче, и за сетен път мълчаливо се сбогува със своя син. Болката я прониза с нова сила и тя разбра, че тази мъка ще остане в сърцето й завинаги.

Айла и Джондалар се обърнаха с гръб към морето и тръгнаха през високите до кръста степни треви на обширния остров, като оставяха конете да си почиват и пасат. Слънцето светеше ярко високо в небето. Беше горещо. Над прашната земя трептеше мараня и довяваше жаркия аромат на пръст и растения. Вървяха през голото поле върху дългата тясна ивица земя в сянката на своите сламени шапки. Но въздухът бе влажен от изпаренията на околните речни ръкави и по прашната им кожа се стичаха вадички пот. Бяха доволни, че от време на време откъм морето полъхваше прохлада — лек бриз, наситен със силния мирис на живота в дълбоките води.

Айла спря, развърза кожената прашка от главата си и я напъха в колана — не искаше да се намокри много. Вместо нея през челото си върза едно навито парче мека кожа, подобно на онова, което носеше Джондалар, за да попива потта.

Продължиха нататък. Тя видя един сиво-зелен скакалец, който подскочи нагоре, после пак се спусна и се скри някъде със защитната си окраска. След малко съзря още един. Още, заскачаха оттук и оттам и й напомниха за рояка скакалци вредители. Но тези тук бяха само един от многото видове насекоми като пеперудите, които пърхаха и танцуваха с ярките си багри покрай върховете на власатките, и като безвредния търтей, подобен на жилещите медоносни пчели, който кръжеше над едно лютиче.

Макар че високото поле бе много по-малко, то създаваше същото познато чувство, което ги завладяваше в сухите степи. Но когато стигнаха другия край на острова и се огледаха, те останаха поразени от огромния непознат воден свят на широката делта. Отдясно на север беше континентът, а отвъд речните храсти се простираше пасище в бледо златисто зелено. На юг и на запад до хоризонта се разстилаше блатистото устие на великата река, а в далечината повърхността му изглеждаше здрава и солидна като сушата. Това бе обширна площ, покрита с яркозелени тръстики, които се поклащаха като море от волния ритъм на вятъра и само на места сянката на някое самотно дърво се издигаше над зелените тръстикови вълни и криволичещия път на откритите водни ръкави.

Айла и Джондалар се спускаха по склона през рехавата горичка. Тя наблюдаваше птиците — имаше повече видове, отколкото бе срещала досега на едно място, някои от тях дори бяха непознати за нея. Гарвани, кукувици, скорци и гургулици и всяка зовеше своите с различен глас. Една лястовица, подгонена от сокол, се стрелна надолу, направи завой и се скри в тръстиките. Черни кани, издигащи се високо в небето, и блатарите, прехвърчащи ниско до земята, търсеха умрели или умиращи риби. Мъничките коприварчета и сивите мухоловки прелитаха от гъсталака към високите дървета, а дребничките свраки и червено опашки се стрелваха от клон на клон. Гларуси се носеха по въздушното течение, без да помръднат дори перце, а замислени пеликани се плъзгаха плавно над тях, размахали величествено широките си мощни криле.

Когато стигнаха до вода, двамата се озоваха в друга част на реката, близо до китка върбови храсти, населена със смесена колония от блатни птици: нощни сиви чапли, малки бели чапли, пурпурни рибари, корморани и предимно лъскави ибиси — всички те виеха гнезда на едно място. Много често сламеният дом на един вид се намираше на едно и също дърво с гнездото на съвсем различен вид и ги делеше само един клон или вейка. В няколко от тях имаше яйца или малки пиленца. Птиците се отнасяха със същото безразличие към хората и животните, както и към различните от тях хвъркати обитатели на бреговете.

Това оживено място, кипящо от непрекъсната деятелност обаче, бе така привлекателно за младия вълк, че той не можеше да му устои — приближи се бавно, като се промъкваше крадешком, но направо се обърка от безбройните примамки. Накрая се спусна към едно дръвче. Птиците наоколо се вдигнаха във въздуха с шумно крякане и пляскане на криле. Веднага ги последваха други, които бяха забелязали опасността. После още и още полетяха нагоре и небето започна да се изпълва с блатни птици, докато повече от десет хиляди от няколко различни вида закръжиха в тревожен полет.

Вълчо хукна с подвита опашка обратно към горичката, като виеше и скимтеше, стреснат от бъркотията, която беше създал. Подплашените коне допълниха суматохата, като се изправиха на задни крака, зацвилиха неспокойно и препуснаха в галоп към водата.

Шейната-носилка подейства като спирачка на кобилата, която и без това имаше по-кротък нрав. Тя скоро се усмири, но Джондалар доста се затрудни с младия жребец. Той побягна през водата след коня, а като стана по-дълбоко, заплува и скоро изчезна от поглед. Айла успя да прекара Уини през канала обратно към брега. След като успокои кобилата, тя отвърза влачещите се пръти и свали хамута й, за да я освободи и да я остави да си почине на воля. После подсвирна на Вълчо. Наложи се да изсвири още няколко пъти, докато той се появи, и то от съвсем друга посока, далеч от гнездата на птиците.

Айла свали мокрите си дрехи, взе сухи от кошницата за багаж и ги облече, после събра дърва да стъкне огъня, докато чака Джондалар. Той също трябваше да се преоблече и за щастие неговата кошница беше в лодката, където всичко се запазваше сухо. Мина време, докато намери пътя към огъня на Айла, но не след дълго се зададе откъм запад. Рейсър бе отишъл далеч нагоре по течението, докато Джондалар успя да го настигне.

Мъжът все още се сърдеше на Вълчо и това бе ясно не само на Айла, но и на животното. Вълкът изчака, докато Джондалар смени дрехите си и седне с чаша горещ чай в ръка. Чак тогава се приближи, приклекна на предните си крака, размаха опашка като кутре, което иска да си играе и заскимтя умоляващо. Като отиде достатъчно близо, той понечи да близне лицето, но мъжът отначало го отблъсна. А когато допусна упорстващото животно по-близо до себе си, Вълчо изглеждаше толкова доволен, че Джондалар отстъпи.

— Сякаш иска да се извини, но не ми се вярва. Как е възможно? Та той е само едно животно, Айла. Може ли Вълчо да разбира, че се е държал лошо и сега да съжалява за това?

Айла не бе изненадана. Бе виждала подобно поведение, когато се учеше да ловува и наблюдаваше месоядните, които бе набелязвала за своя плячка. Сега държането на Вълчо към човека бе същото, както на младите вълчета към водача на глутницата.

— Нямам представа какво разбира той и какво си мисли — отвърна тя. — Мога само да съдя по действията му. Но не ли същото с хората? Никога не можеш да знаеш какво наистина мисли другият. И трябва да преценяваш само по делата му, нали?

Джондалар кимна, но продължаваше да се двоуми. Айла не се съмняваше, че Вълчо се разкайва, но не смяташе, че това има кой знае какво значение. Вълкът се държеше с нея по същия начин, когато тя го учеше да стои настрана от кожените нозебрани на хората от Лъвския Бивак. Трябваше да мине доста време, докато успее да го научи да не ги закача, а сега знаеше, че не е готов да се откаже от преследването на птици точно в този момент.

Слънцето едва докосваше високите зъбери в южната част на дългата планинска верига на запад и хвърляше ярките си отблясъци по ледените им страни. По на север скалистите върхове се снишаваха, острите чукари се заглаждаха и преминаваха в заоблени хребети, наметнати с искряща нежна плащеница. А на северозапад планинските върхове чезнеха зад завесата на облаците.

Айла зави към една примамлива пролука в дърветата край делтата и спря. Джондалар я следваше. Малката, обрасла с трева полянка се намираше насред рехава ивица дървета, които водеха право към една спокойна лагуна.

Основните ръкави на делтата бяха изпълнени с кални наноси, но сложната мрежа от канали и допълнителни поточета, които се виеха между тръстиките, беше чиста и годна за пиене. Тук-там каналите се разширяваха в езера и лагуни, често покрити с водни лилии и заобиколени от най-различни тръстики, папур, острица и други водни растения. Яките листа на лилиите предлагаха място за почивка на чапли и огромно количество жаби.

— Това място изглежда подходящо — отбеляза Джондалар, преметна крак през гърба на Рейсър и пъргаво скочи на земята. Свали кошницата с багажа, покривалото за яздене, оглавника и пусна коня. Той се спусна към водата, а миг по-късно и Уини се присъедини към него.

Кобилата нагази първа във водата и започна да пие. След малко започна да удря с копито и да плиска вода по гърдите си и по жребеца, който също пиеше наблизо. Тя приведе глава и наострила уши, подуши водата. После сгъна крака, като приклекна напред, смъкна се още по-ниско и се извъргаля на една страна. Накрая легна по гръб. С изправена глава, Уини размахваше крака из въздуха и пръхтеше от удоволствие, като потриваше тялото си о дъното на лагуната. След това се претърколи на другата страна. Рейсър, който бе наблюдавал майка си как се въргаля в хладната вода, не можа да издържи на изкушението и по същия начин се потопи в плитчината край брега.

— Мислех си, че им е дошло до гуша от вода днес — приближи се Айла към Джондалар.

Той се обърна, все още развеселен от гледката.

— Много обичат да се въргалят във вода, да не говорим за кал и прах. Не предполагах, че на конете това им харесва чак толкова.

— Нали знаеш колко обичат да ги чешем. Сигурно по този начин се чешат сами. Понякога се чешат взаимно и дори си казват къде ги сърби.

— Как могат да си кажат, Айла. Понякога говориш, сякаш си въобразяваш, че конете са хора.

— Не. Не са хора. Те са си коне, но само ги погледай някой път, когато застанат обърнати един към друг с главата към опашката. Единият почесва другия със зъби и после чака да бъде почесан на същото място — каза тя. — Ще трябва хубавичко да разчеша Уини със сухата лугачка. Сигурно й е горещо и я сърби под кожените ремъци, вързани цял ден около нея. Понякога ми се ще да изоставим тази лодка… но тя върши работа.

— И на мен ми е горещо и ме сърби. Ще взема да поплувам. Този път без дрехи — реши Джондалар.

— И аз, само че първо искам да разопаковам. Дрехите, дето се измокриха, са все още влажни. Трябва да ги окача на онези храсти да изсъхнат. — Тя извади един влажен вързоп от кошницата си и започна да простира дрехите по клоните на близкия елшов храст. — Не съжалявам, че се измокриха — продължи тя и оправи едно от кожените парчета, които носеха на бедрата. — Докато те чаках намерих малко сапунени корени и изпрах моите дрехи.

Джондалар изтърси една от одеждите, за да й помогне в простирането, и установи, че това беше неговата туника. Вдигна я и й я показа.

— Ти май каза, че си изпрала своите дрехи, докато си ме чакала.

— Изпрах и твоите, след като се преоблече. Потта разяжда кожата, а твоите бяха започнали да се захабяват — обясни тя.

Когато пътуваше с брат си, не помнеше някога да се бе тревожил чак толкова заради потта и петната по дрехите, но сега беше доволен, че Айла мислеше и за това.

Докато се подготвиха да влязат в реката, Уини вече излизаше. Тя застана с разкрачени крака на брега, после започна да разтърсва глава и това силно разтърсване се разпростря назад по цялото й тяло, чак до опашката. Джондалар вдигна ръце да се предпази от пръските. Айла се втурна във водата, като се смееше, загребваше с две ръце и плискаше, докато той газеше навътре. Щом водата стигна коленете му, той й отвърна със същото. Рейсър бе приключил с къпането и стоеше наблизо, но напръскаха и него, затова той отстъпи назад и се отправи към брега — обичаше водата, но само, когато сам бе решил да се потопи. След като се измориха да играят и да плуват, Айла започна да мисли какво биха могли да вечерят. Над водата се показваха издължени листа и бели цветчета с три реда листенца, които към средата потъмняваха до мораво. Тя знаеше, че богатите на скорбяла грудки на това растение бяха вкусни и хранителни. С пръстите на краката си първо изрови няколко от тинята по дъното; стъбълцата бяха много крехки и лесно се прекършваха още преди да ги бе извадила. Докато шляпаше през водата към брега, събра и малко речен живовляк, за да го сготви, и пикантен пореч, който се ядеше суров. Вниманието й бе привлечено от малки широки листа, излизащи от една точка, които се носеха по повърхността.

— Джондалар, внимавай да не настъпиш тия водни кестени — предупреди тя и показа разпръснатите по песъчливия бряг покрити с шипчета семена.

Джондалар вдигна едно и го огледа по-отблизо. Четирите остри шипа бяха разположени, така че един от тях винаги се забива в земята, а останалите стърчат нагоре. Той поклати глава и го захвърли, но Айла се наведе и го взе заедно с още няколко.

— Лошо е, ако ги настъпиш, но стават за ядене.

На брега, в сянката край водата, тя забеляза едно познато растение със синьо-зелен цвят. Огледа се наоколо да намери някое достатъчно голямо листо, с което да хваща стъблата, докато бере, защото знаеше, че докато е прясна, копривата трябва да се пипа много внимателно, но парливите й листа ставаха много вкусни, след като се сготвят. До самата вода растеше лапад, висок почти колкото човек, и листата му бяха доста широки, така че според нея щяха да свършат работа, а освен това ставаха и за ядене. Наблизо имаше и подбел, и няколко вида папрат с ароматни корени. Делтата предлагаше изобилие от храна.

Навътре в лагуната Айла видя островче от високи тръстики оградени с хвощ. Изглежда, хвощът щеше да си остане основна част от тяхното меню. Това бе много разпространено растение и повечето от неговите части се консумираха: след като се счукаха, за да отделят нишките от скорбялата, старите корени се използваха за замесване на тесто или за застройка на супи; младите корени се ядяха сурови или готвени заедно с долната част на дръжките на цветовете, да не говорим за голямото количество полен, от който също можеше да се приготвя хляб, и всичко това имаше много приятен вкус. При младите растения цветовете бяха скупчени на края на високото стъбло, като пухкава котешка опашка. Те също бяха вкусни.

Останалите части се употребяваха за други неща: от листата плетяха кошници и рогозки, а след процъфтяването от пухчетата на семената ставаха хубави попиващи подплънки или отличен прахан. Айла знаеше, че след като има кремък от железен пирит, едва ли ще се наложи да ги ползува, но сухите дървесни стъбла, останали от миналата година, се възпламеняваха много лесно с търкане между дланите и можеше да се добие огън или пък просто можеха да се използуват като материал за горене.

— Джондалар, хайде да вземем лодката, да отидем до онова островче и да наберем хвощ — предложи тя. — Във водата растат и много други неща, които стават за ядене. Например шушулките на водните лилии, а също и корените, както и ризомите на тръстиките. Вярно е, че са под водата, но след като и без това сме мокри, защо да не си наберем. Можем да натоварим всичко в лодката и да го докараме тук.

— Никога преди не си била по тези места. Откъде знаеш, че тези растения се ядат? — попита Джондалар, докато отвързваше лодката от шейната.

Айла се засмя.

— Недалеч от нашата пещера на полуострова имаше подобни блатисти места. Разбира се, не толкова обширни като това, но и там ставаше топло през лятото също както тук. А Иза познаваше растенията и знаеше къде да ги търси. За някои други ми разказа Нези.

— Ти май познаваш всички растения, които съществуват?

— Е, не чак всички, но съм виждала доста. Все пак ми се ще да имаше кого да питам. Жената от големия остров, която бе избягала, докато е чистила корени, сигурно знае. Жалко, че не можахме да им погостуваме.

Разочарованието й беше очевидно и Джондалар разбираше колко самотна се чувствува. На него също му липсваха други хора и му се искаше да срещнат някого.

Занесоха лодката до водата и скочиха в нея. Течението беше бавно, но се усещаше по-силно в лекия кръгъл плавателен съд и трябваше веднага да започнат да използуват греблата, за да не ги отнесе по-надолу. Далеч от брега и вълнението, което бяха предизвикали с къпането си, водата беше толкова бистра, че се виждаха ята риби как се стрелват покрай подводните растения. Някои бяха доста едри и Айла реши да си наловят по-късно.

Спряха на едно място, така гъсто обрасло с водни лилии, че едва се виждаше повърхността на лагуната. Айла се измъкна навън и се спусна в реката. Джондалар с мъка успяваше да задържи лодката на едно място. Като се опитваше да гребе в обратна посока, тя започваше да се върти, но Айла се държеше за ръба и плавателният съд се закрепи неподвижно едва когато тя напипа дъното с краката си. Жената се ориентираше по стъблата, спускаше надолу крак и напипваше корените, после с пръсти ги изкопаваше от меката тиня; те изплуваха на повърхността заедно с облак мътилка и тя ги събираше.

Айла изпълзя обратно в лодката и тя отново се завъртя, но тогава и двамата с Джондалар хванаха греблата и бързо я насочиха към тръстиковото островче. Като се приближиха, Айла установи, че това бе една дребна разновидност на хвощ, която растеше по края заедно с върбови храсти, някои от тях високи като дървета. Проправяха път с греблата между гъстата растителност и търсеха някакъв бряг или пясъчна плитчина. Но като разгръщаха тръстиката, не можеха да открият твърда земя, нито някой подводен пясъчен нанос, а след тях високите стъбла отново бързо се събираха и затваряха направената пътечка. Насред тази тръстикова джунгла, заобиколила ги от всички страни, у Айла се загнезди едно неопределено лошо предчувствие, а Джондалар бе обзет от зловещото усещане, че са пленници на нечие невидимо присъствие. Пред тях по права линия летяха пеликани, но се създаваше замайващото впечатление, че кръжат над главите им. Като погледнаха назад между големите тревисти стъбла, отсрещният бряг, откъдето бяха дошли, сякаш бавно се завърташе около тях.

— Айла, ние се движим! Въртим се! — извика Джондалар, изведнъж осъзнал, че всъщност не земята срещу тях, а те самите се въртяха, тъй като криволичещият поток люлееше и завърташе и лодката, и целия остров.

— Да се махаме оттук — викна тя и се пресегна за греблото.

Островите в делтата бяха непостоянни и винаги подвластни на капризите на Великата Майка на реките. Течението можеше да подкопае и отмие дори и онези, които бяха плътно покрити с тръстики, а понякога растителността, появила се на някоя плитчина, ставаше толкова гъста, че разпростираше обърканите си кълба по повърхността на водата.

По незнайни причини корените на плаващите тръстики се преплитаха и се създаваха подходящи условия за наслагване на разлагащи се организми и водорасли, които още повече подхранваха бързия растеж на нови тръстики. С течение на времето те се превръщаха в плаващи острови, които поддържаха развитието на най-различни други растения. Тръстика, шавар, един по-дребен вид хвощ, папур, папрати и върбови храсти, които понякога израстваха като дървета — всички те се срещаха покрай водата, но основният вид бяха тревистите тръстики, достигащи понякога до дванадесет стъпки на височина. Тези тресавища се превръщаха в движещи се острови, които със своята сложна зелена плетеница създаваха измамното впечатление, че са стабилни й постоянни.

С малките си гребла те положиха немалко усилия, за да избутат кръглата лодка от това място. Но като се добраха края на мочурището, установиха, че не се намират срещу сушата. Бяха се озовали пред просторните води на едно езеро, а гледката отвъд него бе така поразяваща, че дъхът им спря. На фона на тъмнозеления пейзаж се открояваха безброй бели пеликани; стотици хиляди се бяха струпали там — изправени или легнали в гнезда от плаващи тръстики. В небето над тях се извисяваха на различни нива още членове на пеликанската колония, сякаш земята бе претъпкана от птици и те, разперили огромни криле, кръжаха в очакване да се освободи място и за тях.

Пеликаните бяха огромни, почти целите бели, с лек розов оттенък и малко тъмносиво по крайчеца на крилете. Имаха дълги човки с провиснали торби. Грижеха се за цели ята пухкави малки пеликанчета. По-младите съскаха и сумтяха, възрастните отговаряха с дрезгаво гърлено грачене и цялото това множество създаваше невъобразим оглушителен шум.

Прикрити зад тръстиките, Айла и Джондалар ги гледаха като омагьосани. Чуха глух крясък, погледнаха нагоре и видяха как един пеликан с широки около десет стъпки криле прелита ниско над главите им и се готви да кацне. Той стигна към средата на езерото, сгъна криле, цопна тромаво и непохватно като камък и плисна вода наоколо. Недалеч друг пеликан с разперени криле се засилваше през голата водна шир и се мъчеше да се издигне в полет. Сега Айла започна да разбира защо гнездяха около езерото — беше им необходимо пространство, за да излетят, но щом успееха да се извисят, те политаха грациозно и изкусно.

Джондалар я потупа по ръката и посочи плитчината край острова, където няколко птици бавно плуваха една до друга.

Айла ги погледа известно време, после се усмихна на Джондалар — през няколко секунди цялата редичка пеликани едновременно потапяха глави и после сякаш по даден сигнал ги вдигаха, а наоколо капеше вода от големите им дълги човки. Няколко от тях, но не всички, улавяха рибата, която преследваха. Следващия път други успяваха, но всички продължаваха да се движат и потапят в пълен синхрон с останалите.

Покрай огромната колония гнездяха отделни двойки от друга разновидност пеликани с малко по-различно оперение, както и по-рано излюпени и пораснали малки. В и около това плътно струпване на пернати имаше и други видове: корморани, гмурци, най-различни патици, включително и червено глави потайници с бели очи и обикновени зелено глави патици. Мочурището гъмжеше от птици, които ловяха и ядяха безброй многото риби.

Цялата обширна делта представляваше тържество на пищността и изобилието на природата; богатият живот процъфтяваше без никакъв свян. Великата Майка Земя, все още здрава и непокътната, управлявана единствено от собствените си закони и подчинена само на собствената си воля и на огромната празнота, от която се раждаше, с радост създаваше и поддържаше живота в цялото му разточително многообразие. Но безжалостното плячкосване, грубото похитяване на нейните ресурси, опустошението й вследствие на необуздано замърсяване, жестокото оскверняване и издевателствата над нея можеха да погубят нейната плодовитост и способност да ражда и храни.

Но макар и станала безплодна от пагубно поробване, макар великата й съзидателна сила постепенно да се изчерпваше, тя имаше право на последна дума. Защото дори и оголена, ялова и пуста, Майката притежаваше мощта да унищожава сътвореното от нея. Властта над нея не може да се наложи насила; богатствата й не могат да се изтръгват, без да се потърси нейното съгласие, да се спечели нейното благоразположение и без да се уважат потребностите й. Нейната воля за живот не може да се подтисне, без накрая да се изтърпи наказанието. Без своята Майка животът — тази нейна самонадеяна рожба — не би могъл да оцелее.

Айла щеше да продължи да съзерцава пеликаните, но тъй като бяха дошли заради хвоща, тя най-сетне започна да скубе стеблата и да ги хвърля в лодката. После започнаха да гребат обратно покрай плаващите тръстики. Когато отново зърнаха суша, вече бяха доста по-близо до бивака си. Щом се появиха, ги посрещна провлачен вой, изпълнен с безпокойство. След своя ловен набег Вълчо ги бе проследил по миризмата и открил Бивака много лесно, но като не ги бе намерил там, се бе разтревожил.

Жената му отговори с подсвирване, за да го успокои. Той изтича до водата, вдигна глава и зави отново. После спря, подуши следите им, затича напред-назад по брега, хвърли се в реката и заплува към тях. Като ги наближи, се отклони от лодката и се устреми право към плаващите тръстики, които погрешно бе взел за остров.

Вълчо се опита да стигне несъществуващия бряг също както Айла и Джондалар, но като не откри твърда земя, започна да цапа и да се бори с водата между тръстиките. Накрая доплува обратно при лодката. Мъжът и жената с мъка сграбчиха прогизналата козина на животното и го вдигнаха в кожената лодка. Вълчо бе толкова развълнуван, но и успокоен, че скочи върху Айла и облиза лицето й, а после направи същото и с Джондалар. Когато най-сетне миряса, застана в средата, разтърси се и нададе вой.

За своя изненада те чуха ответен вой, после още няколко проскимтявания. След малко воят на вълци проехтя от всички страни, този път по-близо. Айла и Джондалар се втренчиха един в друг. Побиха ги тръпки на безпокойство. Седяха голи в малката лодка и слушаха воя на глутницата, който не идеше откъм отсрещния бряг, а от плаващия остров!

— Как е възможно там да има вълци? — зачуди се Джондалар. — Та това не е остров — няма никаква суша, нито дори пясъчен нанос. — Той потрепера. Може би това изобщо не са вълци. Може би бяха… нещо друго.

Тя се вгледа внимателно между стеблата на тръстиките по посока на последния вълчи зов и съзря козина и две жълти очи, които я наблюдаваха. После някакво движение по-нагоре привлече вниманието й. Вдигна очи — на едно дърво, прикрит между листата стоеше вълк и ги гледаше с провиснал език.

Но вълците не се катерят по дървета! Поне досега не бе виждала такива. Тя побутна Джондалар и му го посочи.

Дъхът му спря, като го видя. Приличаше на съвсем истински вълк, но как ли се бе покачил на дървото?

— Джондалар — прошепна Айла, — хайде да се махаме. Не ми харесва тоя остров, който не е никакъв остров, както и тия вълци, дето се катерят по дървета и ходят по земя, там, където изобщо няма такава.

Мъжът също се почувствува напрегнат. Започнаха да гребат с пълна сила обратно през канала. Като наближиха брега, Вълчо изскочи от лодката, а те също се измъкнаха навън, бързо издърпаха малкия плавателен съд на сушата и извадиха копията и копиеметите. Двата коня се бяха обърнали по посока на плаващия остров с наострени уши и цялата им стойка издаваше нервност и безпокойство. В повечето случаи вълците бяха плашливи и не ги закачаха, особено след като смесеният мирис на коне, хора и още един вълк представляваше за тях нещо непознато. Но те не знаеха що за зверове имат насреща си. Дали бяха най-обикновени истински вълци… или нещо необичайно и чудовищно.

Ако тяхната привидно свръхестествена власт над животните не бе уплашила и пропъдила жителите на големия остров, Айла и Джондалар може би щяха да научат от хората, запознати с животинския свят в тресавището, че странните вълци бяха също такова чудато явление, като самите тях. Мократа земя на огромната делта беше дом на много животни, включително и на блатни вълци. Те обитаваха предимно горите на островите, но в течение на хилядолетията така добре се бяха приспособили към водната среда, че можеха лесно да се придвижват през плаваща тръстикова растителност. Дори се бяха научили да се катерят по дърветата и тази тяхна способност им осигуряваше голямо предимство, когато по време на наводнения биваха откъсвани от сушата.

Фактът, че вълците живееха в една почти водна среда, бе доказателство за изключителната им приспособимост. Това бе същото качество, което им позволяваше да привикват да живеят с хора, и то така добре, че с течение на времето, макар техните диви предци да продължаваха да съществуват, те се бяха опитомили до такава степен, че бяха заприличали на някакъв нов вид и много от тях вече изобщо не наподобяваха вълци.

На плаващия остров отвъд канала се виждаха няколко. Два от тях се бяха качили на дървото. Изпълнен с очакване, Вълчо поглеждаше ту Айла, ту Джондалар, готов да изпълни нарежданията на водачите на неговата глутница. Един от блатните вълци започна да вие; после към него се присъединиха и останалите. Тръпки побиха Айла. Звукът й се струваше по-различен от вълчата песен, с която беше свикнала, макар да не можеше да определи защо. Възможно бе водата да отразява и променя тона, но това й навяваше още по-тревожни мисли за загадъчните вълци.

Изведнъж те изчезнаха така безшумно, както се бяха появили. В един миг мъжът и жената с копиеметите в ръце и Вълчо до тях стояха пред глутницата странни вълци отвъд откритото пространство на канала, а в следващия момент зверовете вече си бяха отишли. Айла и Джондалар, все още стиснали оръжията, се взираха напрегнато в безобидните тръстики и хвощове, и се чувстваха малко глупаво и неловко.

Полъхна хладен бриз. Голата им кожа настръхна и чак сега забелязаха, че слънцето се бе спуснало зад планината на запад и нощта приближаваше. Положиха оръжията на земята, чевръсто надянаха дрехите, после набързо стъкнаха огън и построиха Бивака си. Но настроението им се бе променило. Айла се улови, че честичко наглежда конете, и бе доволна, че те бяха избрали да пасат в зеленото поле, където се готвеха да пренощуват.

Мракът обгърна златистия блясък на огъня им. Двамата стояха смълчани, вслушани във вечерните шумове на делтата, изпълнили простора. Крякащите нощни чапли се раздвижваха на здрачаване, а след тях и свирещите щурци. Някъде печално се обади бухал. Айла дочу сумтене наблизо в гората и помисли, че е глиган. Сепна я далечен кикот на пещерна хиена, после по-наблизо — отчаяния писък на огромна котка, изпуснала плячката си. Зачуди се дали това бе рис или снежен леопард; продължи да се ослушва за вой, но вълците не се обаждаха.

Кадифената тъмнина поглъщаше сенки и очертания и заедно с това от всеки канал и бряг, от всяко езерце и покрита с лилии лагуна чуваше жабешки хор, който изнасяше концерт пред невидимата си публика. Дълбоките плътни гласове на блатните и ядливите жаби разгръщаха мелодията, а краставите жабоци с огнени кореми добавяха своите звънки тонове. Контрапунктът се създаваше от тънките трели на най-разнообразни сухи жабчета, примесени с мекото напяване на ципести жаби, а целият този земноводен оркестър се подчиняваше на ритъма на отсеченото „квак-квак-квак“ на дървесните жаби.

Докато Айла и Джондалар се мушнат под завивките си, неспирната жабешка песен постепенно се бе сляла с фона от познати звуци, а когато най-сетне някъде в далечината се чу очакваният вълчи вой, той отново накара жената да потръпне. Вълчо се надигна и отвърна на техния зов.

— Интересно дали му липсва вълча глутница? — зачуди се Джондалар и прегърна Айла. Тя се сгуши в него, доволна от топлината и близостта му.

— Не знам, но понякога се притеснявам. Бебчо ме изостави, за да си намери партньорка, но мъжките лъвове винаги напускат своята родна земя, за да се чифтосват в друго котило.

— Мислиш ли, че Рейсър ще поиска да ни напусне? — попита Джондалар.

— Уини постъпи точно така и поживя известно време с едно стадо. Не знам как са я приели другите кобили, но след като нейният жребец умря, тя се върна при мен. Не всички мъжкари живеят с женските стада. Всяко от тях си избира по един, а после той трябва да отбива набезите на останалите. Младите, пък и по-старите жребци обикновено си живеят заедно в своето собствено стадо, но по време на любовния период изпитват влечение към кобилите. Сигурна съм, че и с Рейсър ще стане така, но ще трябва да се пребори с избрания жребец — обясни Айла.

— Може би ще трябва да го държа вързан през това време — предположи той.

Айла продължи:

— Смятам, че е още рано да се тревожиш. Конете обикновено споделят Удоволствията през пролетта, Малко след като се ожребят. Повече ме безпокоят хората, които бихме могли да срещнем до края на Пътуването ни. Те не разбират, че Уини и Рейсър са по-особени. Някой може да се опита да ги нарани. А освен това като че ли хората нямат голямо желание да приемат и нас самите.

Айла лежеше в прегръдките на Джондалар и се питаше; Какво ли ще си помислят за нея хората от неговия народ. Като забеляза, че се бе умълчала и натъжила, той я целуна, но не получи отговор както обикновено. Сигурно е изморена, предположи Джондалар, денят бе изпълнен с преживяващия. Той самият също бе изморен. Заслуша се в жабешкия хор, унесе се и заспа. Събудиха го виковете и мятането на жената в обятията му.

— Айла! Айла! Събуди се! Всичко е наред.

— Джондалар! О, Джондалар! — проплака тя и се вкопчи в него. — Сънувах… Клана. Креб се опитваше да ми каже нещо важно, но ние бяхме навътре в една пещера и беше много тъмно. Не успях да разбера какво ми казва.

— Вероятно днес си мислила много за тях. Спомена ги, когато бяхме на големия остров и гледахме морето. Стори ми се, че беше разстроена. Мислеше си за това, че се разделяте завинаги, нали?

Тя притвори очи и поклати глава, защото се страхуваше, че ако се опита да каже нещо, ще се разплаче. А освен това не се решаваше да сподели своите опасения относно неговия народ — дали щяха да приемат не само нея, но и конете, и Вълчо. За нея Кланът и синът й бяха напълно изгубени. Обаче не искаше да изгуби и своето семейство от животни, ако успееха благополучно да пристигнат в родината на Джондалар заедно с тях. Ех, само да знаеше какво Креб искаше да й каже в съня!

Джондалар я прегръщаше, успокояваше я с топлината и любовта си, разбираше мъката й, но не знаеше какво да каже, достатъчна бе само близостта му.