Айла през равнината

ГЛАВА 2

Джондалар искаше да тръгнат рано на следващата сутрин, но Айла пожела отново да посети новите си познати от Бивака на перестата трева, преди да поемат на път, и докато Джондалар губеше търпение, тя се сбогува с тях, без да бърза. Когато най-сетне тръгнаха, наближаваше пладне.

Откритата затревена степ с ниски заоблени хълмове и необозрими далнини, през която пътуваха, откакто напуснаха Лятната среща, започна да се издига. Бързото течение на извиращия от високо речен приток предизвикваше по-силно вълнение от това на лъкатушещото централно русло и той прорязваше дълбок жлеб със стръмни брегове през брулената от вятъра льосова почва. Макар че желанието на Джондалар беше да се движат на юг, бяха принудени да пътуват на запад, а сетне да завият на северозапад, докато търсеха удобно място да преминат на отсрещния бряг.

Колкото повече се отклоняваха от маршрута си, толкова по-раздразнителен и нетърпелив ставаше Джондалар. Бе започнал да се съмнява в правотата на решението си да следват по-дългия южен път, а не северозападния, за който бяха чували, и то неведнъж и на който реката сякаш бе решила да ги изведе. Вярно, че не го познаваше, но ако наистина бе по-пряк, може би трябваше да поемат по него. Помисли си, че би го сторил, ако знаеше със сигурност, че преди настъпването на пролетта ще достигнат западните части на ледниковото било и изворите на Великата Майка Река.

Това би означавало да се откаже от последната си възможност да се види с Шарамудоите, но толкова ли беше важно това? Трябваше да признае, че наистина му се иска да ги види. Дори очакваше срещата с нетърпение. Джондалар не беше сигурен дали решението му да тръгнат на запад действително бе продиктувано от желанието му да преведе Айла по познатия му, а следователно и по-безопасен път до дома, или от желанието му да се види със своите роднини. Мисълта за последиците от един неправилен избор не му даваше мира.

Айла прекъсна самовглъбението му.

— Джондалар, мисля, че тук можем да прекосим реката — предложи тя. — Струва ми се, че лесно ще се изкачим по отсрещния бряг.

Бяха стигнали до един завой на реката и спряха, за да проучат положението. Сменяйки посоката си, вихреният и бърз поток се бе врязал дълбоко в брега откъм външната страна на извивката, където стояха те, образувайки висок, стръмен склон. Но отсрещният бряг, откъм вътрешната страна на завоя, беше полегат и тесен, покрит със сбита сиво-кафява почва и обрамчен с шубрак.

— Дали конете ще могат да слязат по този бряг?

— Мисля, че ще могат. Най-дълбоката част на реката трябва да е от тази страна, там, където се врязва в брега. Трудно е да се каже колко е дълбоко и дали конете ще трябва да плуват. Може би ще е по-добре и ние да слезем и да преплуваме — предложи Айла, но като забеляза недоволното изражение на Джондалар, добави: — Но ако не е прекалено дълбоко, можем да прекосим яздейки. Ще ми бъде неприятно, ако дрехите ми се намокрят, но пък и не ми се ще да плувам без тях.

Насочиха конете към стръмния склон. Копитата им се подхлъзнаха и те се свлякоха надолу по разпрашената почва на брега. Цопнаха във водата, бързото течение ги подхвана и ги повлече надолу. Беше по-дълбоко, отколкото Айла си беше представяла. След моментна уплаха, конете свикнаха с новата среда и заплуваха срещу течението към отсрещния бряг. Когато се заизкачваха по полегатия склон откъм вътрешната страна на извивката, тя се огледа за Вълчо. Обърна се и видя, че той е все още на високия бряг. Скимтеше, виеше и се мяташе напред-назад.

— Страх го е да скочи във водата — каза Джондалар.

— Насам, Вълчо! Хайде — подвикна му Айла. — Можеш да плуваш.

Но вълчето скимтеше жално и подвиваше опашка между краката си.

— Какво му става? Не пресича река за пръв път — обади се мъжът, раздразнен от поредното забавяне.

Беше се надявал този ден да изминат по-дълъг път, но сякаш всичко беше против тях.

Закъсняха с тръгването, сетне трябваше да свърнат на северозапад — посока, която не му се щеше да следва, а сега и Вълчо не искаше да премине реката. Освен това знаеше, че трябва да спрат и да проверят дали не се е намокрил багажът в кошовете, въпреки че те бяха плътно увити и по същество непромокаеми. Раздразнението на Джондалар се подхранваше и от факта, че самият той беше вир-вода, а и денят преваляше. Вече усещаше хладния повей на вятъра и разбираше, че трябва да се преоблекат и да изсушат дрехите си. Летните дни бяха топли, но в стенещите нощни ветрове продължаваше да се долавя студеният дъх на ледника. Въздействието на масивния глетчер, притиснал северните земи с планини от лед, се усещаше във всяко кътче на планетата, но най-силно — в разположените в близост студени степи.

Ако денят не беше напреднал толкова, можеха да продължат, без да свалят мокрите си дрехи — вятърът и слънцето щяха да ги изсушат, докато яздят. Изкушаваше се да поеме на запад, само и само да изминат някакво разстояние… да тръгнат отново.

— Реката е по-буйна от онези, с които е свикнал, и той не може да навлезе в нея постепенно. Трябва да скочи във водата, а не го е правил никога — обясни Айла.

— Какво смяташ да правиш?

— Щом не мога да го накарам да скочи, ще трябва да отида да го взема — отвърна тя.

— Айла, сигурен съм, че ако продължим да яздим, той ще се гмурне в реката и ще те последва. Ако изобщо възнамеряваме да изминем някакво разстояние днес, трябва да тръгваме.

Смразяващият поглед и смаяното и гневно изражение, появило се на лицето й, го накараха да съжали за думите си.

— Ти би ли искал да те зарежат, защото те е страх? Бои се да скочи в реката, защото досега не е правил подобно нещо. Какво друго очакваш?

— Исках само да кажа…, че той е просто вълк, Айла. Вълците непрекъснато преминават реки. Трябва му само причина, за да скочи във водата. Ако не ни настигне, ще се върнем за него! Нямах предвид, че трябва да го оставим тук.

— Няма защо да се тревожиш, че ще трябва да се връщаш за него. Аз ще го пренеса още сега — отсече Айла, като му обърна гръб и пришпори Уини към водата.

Младият вълк продължаваше да скимти, да души разровената от конските копита земя и да следи с поглед хората и конете отвъд водното препятствие. Когато кобилата навлезе в буйните води, Айла отново го повика. Почти бяха стигнали средата на реката, когато Уини започна да губи почва под краката си. Изцвили уплашено, търсейки нещо твърдо, на което да стъпи.

— Вълчо! Ела тук, Вълчо! Това е само вода. Хайде, Вълчо! Скачай! — викаше жената, опитвайки се да примами стъписаното животно във вихрещите се води.

Смъкна се от гърба на Уини, решила да преплува останалото разстояние до стръмния бряг. Най-сетне Вълчо събра кураж и скочи. Цамбурна във водата и заплува към нея.

— Ето това е! Браво, Вълчо!

Уини обръщаше посоката, продължавайки да търси опора под краката си, а Айла, прегърнала вълка, се опитваше да стигне до кобилата. Джондалар беше вече там — потопен до гърди във водата. Той успокои кобилата, а после понечи да помогне и на Айла. Така всички заедно стигнаха до другия бряг.

— Ще трябва да побързаме, ако искаме днес да отхвърлим от пътя — рече Айла с все още искрящи от гняв очи и тръгна да се качва на кобилата.

— Не — задържа я Джондалар. — Никъде няма да вървим, докато не свалиш тези мокри дрехи. Мисля, че трябва да разтрием конете, за да изсъхнат, а може би и вълка. Стига за днес. Можем да пренощуваме тук. За да дойда дотук, ми бяха нужни четири години. Не ме е грижа дали ще минат още четири години, докато се върна, стига да те заведа дотам жива и здрава, Айла.

Тя вдигна поглед към него. Тревогата и любовта, които съзря в яркосините му очи, прокудиха и последните остатъци от гнева й. Устреми се към него, а когато той наклони глава към нея, тя изпита същото невероятно удивление, обзело я при първото докосване на устните им, когато той й бе показал какво е целувка, както й неописуема радост, породена от мисълта, че наистина пътува с него, че заедно приближават неговия дом. Не би могла да изрази любовта си към него, бликнала с нова сила след дългата зима, когато си мислеше, че той не я обича и ще замине без нея.

Когато тя повторно влезе в реката, той се бе изплашил за нея и сега я държеше в прегръдките си и я притискаше към себе си. Обичаше я с чувство по-силно от онова, на което смяташе, че е способен. Преди да срещне Айла, не знаеше, че може да изпитва такава силна обич. Веднъж едва не я загуби. Тогава беше сигурен, че тя ще остане при тъмнокожия мъж със закачливия поглед, и сега не можеше да понесе мисълта, че може отново да я загуби.

Съпроводен от два коня и вълк в свят, който не бе и подозирал, че те могат да бъдат опитомени, един мъж стоеше сам с жената, която обичаше, сред безкрайната студена степ, гъмжаща от разнообразни животински видове, но с малко хора, и си мислеше за Пътешествието, при което щяха да прекосят цял континент. Въпреки това имаше моменти, когато самата мисъл, че може да я сполети някаква беда, пораждаше у него такъв страх, че дъхът му секваше. В такива мигове му се искаше да я задържи в прегръдките си завинаги.

Джондалар усети топлината на тялото й, тръпнещите й устни, притиснати към неговите, и желанието му се пробуди. Но то можеше да почака. Тя бе измръзнала и мокра; имаше нужда от сухи дрехи и огън. Брегът на тази река беше не по-лошо място за лагеруване от който и да било друг терен, а това, че беше още рано за спиране, беше донякъде добре дошло — така щяха да имат време да изсушат дрехите си, а на следващия ден можеха да потеглят рано.

— Вълчо! Веднага го пусни! — извика Айла и се спусна към младото животно, за да му отнеме обвития в кожа пакет.

Когато се опита да го издърпа, той впи още по-силно зъби в него, заклати игриво глава и заръмжа. Тя пусна пакета и сложи край на играта.

— Остави го долу! — заповяда му строго.

Замахна с ръка, сякаш се канеше да го удари по носа, после рязко спря. Разбрал сигнала и командата, той подви опашка, дотича гузно при нея и пусна пакета в краката й, скимтейки.

— За втори път го хващам да се давичка с тези неща — обясни Айла, докато вдигаше пакета и събираше няколко други вещи, които Вълчо беше дъвкал. — Знае, че не бива да го прави, но, изглежда, не може да устои на изкушението на кожените предмети.

Джондалар дойде да й помогне.

— Не знам какво да кажа. Оставя ги, щом му заповядаш, но ако не си там, не можеш да му заповядаш, а и не можеш да го наблюдаваш през цялото време… Какво е това? Не си спомням да съм го виждал преди — попита той, разглеждайки озадачено един, вързоп, обвит в мека кожа и завързан здраво.

Жената се изчерви леко и бързо взе вързопа от него.

— Това е едно нещо, което взех със себе си… нещо… от Лъвския бивак — отвърна тя и го постави на дъното на един от кошовете за багаж.

Действията й озадачиха Джондалар. И двамата бяха свели до минимум личните си принадлежности и онова, което им беше нужно за из път, взимайки съвсем малко неща, които не бяха от първа необходимост. Пакетът не беше голям, но не беше и малък. Мястото, което той заемаше, вероятно би й стигнало за още един кат дрехи. Какво ли беше взела със себе си?

— Вълчо! Престани!

Джондалар се загледа след Айла, която отново се втурна след младия вълк, и не можа да сдържи усмивката си. Не беше сигурен, че е точно така, но му се струваше, че Вълчо нарочно се държи не така, както трябва, за да подразни Айла и да я накара да го подгони, за да си поиграят. Беше намерил единия от чифт нейни пантофи — меки, подобни на мокасини обувки, които тя понякога обуваше, докато лагеруваха, за да й отпочиват краката, особено, ако почвата беше замръзнала или влажна и студена и тя искаше да проветри по-тежките ботуши, които обикновено носеше.

— Не знам какво да правя с него! — възкликна Айла гневно, докато се приближаваше до мъжа.

Тя държеше обекта на последната лудория, вперила суров поглед в злодея. Вълчо се тътреше подире й привидно разкаян и жално скимтеше в отговор на нейното неодобрение; но сред нещастните звуци, които издаваше, се долавяше палава нотка. Знаеше, че тя го обича и че щом я умилостиви, ще може отново да се увърта около нея и да квичи радостно, готов за нови игри.

Макар че на ръст бе колкото възрастно животно, Вълчо бе още почти кутре. Беше роден през зимата, по никое време, от самотна вълчица, чийто мъжкар беше загинал.

Козината му беше обагрена в обичайния сиво-бежов цвят — резултат от ивиците бяло, червено, кафяво и черно, с които беше оцветен всеки косъм от външния пласт и които образуват неопределена шарка, позволяваща на вълците да се сливат с естествения пейзаж на необятната пустош от храсталаци, трева, земна маса, камънак и сняг — но майка му беше черна.

Необикновената й окраска беше пробудила първичното у останалите женски от глутницата, които я бяха дразнили безпощадно, а накрая я бяха прогонили. В продължение на един сезон тя се скиташе сама и усвояваше умението да оцелява в пространството между териториите на отделните глутници, докато накрая намери и самец — един стар мъжкар, който беше напуснал глутницата си, защото вече нямаше сили да я следва. В началото и беше провървяло. Тя бе по-силният ловец, но той бе по-опитен; дори бяха започнали да определят и бранят своя собствена малка територия. Дали благодарение на по-силната храна, която двамата заедно успяваха да си осигурят, или поради общуването и близостта с дружелюбния мъжкар и собствената й генетическа предразположеност, но тя се разгони в необичаен сезон. По-възрастният й партньор, който бе без конкуренция, имаше както желание, така и възможност да откликне.

Печално бе, че скованите му стари кости не можаха да устоят на поредната сурова зима в край ледниковата степ. Не живя дълго след началото на студения сезон. Неговата загуба бе жестока за черната женска, която трябваше да роди малките си сама, при това през зимата. Природата не е особено толерантна към по-слабите животни и сезонните цикли оказват своето въздействие. Едно черно животно, ловуващо сред жълтеникаво-кафяви треви на фона на сиво-кафява земя и носен от вятъра сняг твърде лесно се забелязва от предпазливите, малобройни през зимата жертви. Останала без партньор и лишена от присъствието на дружелюбни лели, чичовци, братовчеди и по-възрастни братя и сестри, които да изхранват и да се грижат за майката-кърмачка и за новородените й малки, черната вълчица отслабна, а кутретата започнаха да умират едно подир друго, докато накрая остана едно-единствено.

Айла познаваше вълците. Беше ги наблюдавала и беше изучавала поведението им още по времето, когато бе започнала да ловува, но нямаше как да знае, че черната вълчица, която се опита да открадне белката, убита от нея с прашка, е гладуваща кърмачка; през този сезон не се раждаха малки. Когато се опита да си върне животното, чиято кожа й беше нужна, а вълчицата я нападна — нещо нетипично — жената я уби при самозащита. След това забеляза в какво състояние беше животното и осъзна, че вероятно е била самка. Чувствайки странно родство с вълчицата, която със сигурност бе прокудена от глутницата си, тя реши да открие останалите без майка малки, лишени от близки, които да ги отгледат. Тръгна по следата на вълчицата, намери леговището, пропълзя вътре и откри последното вълче — кърмаче с полуотворени очи. Взе го със себе си и го занесе в Лъвския бивак.

Всички се изненадаха, когато Айла им показа мъничкото вълче, но тя бе пристигнала при тях с коне, които й се подчиняваха. Хората от бивака бяха свикнали с тях и с жената, която бе особено привързана към животните, и бяха любопитни да видят как ще се държи вълчето и какво ще направи тя с него. Мнозина възприемаха като чудо това, че тя можа да го отгледа и да го обучи. Джондалар все още се учудваше на интелигентността на животното — интелигентност, която силно наподобяваше човешката.

— Струва ми се, че той си играе с теб, Айла — отбеляза мъжът.

Тя обърна поглед към Вълчо и не можа да сдържи усмивката си, която го накара да вдигне глава и да заудря очаквателно с опашка.

— Май си прав, но това няма да ми помогне да го отуча да дъвче всичко, което му попадне — отвърна тя, взирайки се в разпарцаливения пантоф. — Защо ли не му го оставя? И без това вече го е съсипал, а и може би известно време няма да проявява такъв жив интерес към останалите ни вещи.

Тя му го хвърли, а той скочи и го улови във въздуха. Джондалар бе почти сигурен, че го видя да оголва зъби по вълчи.

— По-добре да стегнем багажа — рече той, като си спомни, че предния ден не бяха се придвижили много.

Айла се огледа, като пазеше очите си от яркото слънце на изток, току-що започнало възходящия си път по небето. Когато забеляза Уини и Рейсър в тучната ливада отвъд гъсто обраслия с дървета заоблен участък, край който реката правеше завой, тя изсвири по отчетливо призивен начин. Сигналът бе подобен на изсвирването, предназначено за Вълчо, но не беше същият. Тъмножълтата кобила вдигна глава, изцвили, а сетне се впусна в галоп право към жената. Жребецът я последва.

Събраха нещата за лагеруване, натовариха багажа на конете и бяха почти готови да тръгнат, когато Джондалар реши да пренареди прътите от палатката, като ги сложи в един кош, а в друг натъкми копията си за уравновесяване на тежестта. Докато го чакаше, Айла се облегна на Уини. Позата бе удобна и позната и за двете и бе израз на близостта им още от времето, когато младата кобилка бе единствената й дружка в богатата, но усамотена долина.

Айла бе убила майката и на Уини. По това време вече бе ловувала години наред, но само с прашката си. Беше се научила да използува лесно скриващото се ловно оръжие, а благовидната причина за това, че нарушаваше табуто на Клана беше, че ходи на лов главно за хищници, които си съперничеха с хората по отношение на храната и понякога им крадяха месото. Но конят беше първото голямо животно, което беше убила заради месото, и тогава за пръв път бе използвала копие за тази цел.

В Клана това би се броило за първия й ловен трофей, ако беше момче и ако ловуваше с копие; но тъй като беше момиче, ако си служеше с копие, не биха я оставили жива. Но тя трябваше да убие коня, за да оцелее, макар да бе чиста случайност, че в изкопаната от нея яма бе попаднала кобила, чието жребче не беше още отбито. Когато за пръв път забеляза кобилката, тя я съжали, защото знаеше, че ще загине без майка, но дори не й мина през ум да я отгледа сама. А и нямаше как да я осени подобна мисъл; никой не бе правил подобно нещо преди.

Но когато изплашеното конче беше нападнато от хиени, тя си спомни хиената, която се бе опитала да отвлече бебето на Ога. Айла мразеше хиените, може би заради мъките, които трябваше да изтърпи, когато уби хищника, нападнал момченцето, и така разкри тайната си. Хиените не бяха по-лоши от останалите хищници и лешояди, сътворени от природата, но за Айла те се бяха превърнали в олицетворение на всичко жестоко, злостно и грешно. Реакцията й в този момент беше също така спонтанна, както и първия път, и бързите камъни, хвърлени с прашка, постигнаха същия ефект. Уби единия от нападателите, разгони останалите и спаси безпомощното животно, но този път вместо с терзание бе възнаградена с дружка, която разсейваше самотата й, и с радост от необичайната връзка, която се породи помежду им.

Айла обичаше вълчето така, както би обичала будно и очарователно дете, но чувствата й към кобилата бяха по-различни. Уини бе споделила с нея времето на изолация; двете бяха постигнали възможно най-голямата близост, която би могла да се породи между две толкова различни същества. Познаваха се, разбираха се и си вярваха. За Айла сламеножълтата кобилка беше не само животно, което й помага с присъствието си, или домашен любимец, или дори обично детенце. В продължение на няколко години Уини бе нейна единствена спътница и приятелка.

Но когато Айла за пръв път се качи на гърба й и се понесе вихрено напред, тя действуваше импулсивно, дори неразумно. Желанието й да изпита отново вълнението от ездата я накара да я повтори. В началото не полагаше усилия да управлява кобилата, но двете се бяха сближили до такава степен, че с всяка следваща езда се разбираха все по-добре.

Докато чакаше Джондалар да привърши приготовленията си, Айла наблюдаваше как Вълчо се играе с пантофа й, като го гризе и дъвче, и се чудеше как да го отучи от разрушителния му навик. Погледът й неволно попадна върху растителността, покарала върху крайречния бряг, където бяха лагерували. Заграден от три страни от реката, която правеше остър завой на това място и чийто противоположен бряг беше висок, по-ниският участък земя от тяхната страна биваше наводняван всяка година, поради което се отличаваше с плодородна глинеста почва, върху която вирееха разнообразни храсти, билки, дори малки дръвчета, отвъд които се ширеше тучно пасище. Тя винаги забелязваше растенията около себе си. Беше й станало втора природа да се вглежда във всеки стрък, мислено да го сортира и да тълкува свойствата му с придобита вещина, която бе станала почти инстинктивна.

Забеляза храст с мечи боровинки — нисък, вечнозелен пирен с малки, тъмнозелени листа, наподобяващи кожа, и множество дребни и кръгли цветове в бяло и розово, които обещаваха богата реколта от червени зърнести плодове. Макар да бяха кисели и твърде стипчиви, когато се сготвеха С други продукти, те бяха приятни на вкус. Нещо повече — Айла знаеше, че сокът на тези боровинки помага за облекчаване на парещата болка, която можеше да се получи понякога при уриниране, особено, когато течността беше въз розова и примесена с кръв.

Наблизо растеше хрян с малки бели цветчета на стъбълца, отрупали клонки с тесни листенца; до растението, направо от земята се издигаха други дълги, островърхи и лъскави тъмнозелени листа. Айла знаеше, че коренът му е дебел и доста дълъг, с остър мирис и силно лютив вкус. В много малки количества придаваше приятен вкус на месните блюда, но тя бе много по-заинтригувана от медицинските му свойства като стимулатор на стомашната активност и отделителната дейност и от приложението му при компреси на възпалени и подути стави. Подвоуми се дали да не извади няколко корена и да ги вземе със себе си, но после реши, че не бива да се бавят повече.

Но когато зърна антилопската острица, без колебание посегна към пръчката за копаене. Коренът на това растение бе една от съставките на специалния й сутрешен чай, който пиеше по време на ежемесечното си кървене. В останалото време приготвяше чая си от други растения, най-често от златна нишка, която растеше по другите растения и често ги убиваше. Преди много време Иза й бе разказала за чудодейните растения, които даваха сила на духа на нейния тотем, за победи духа на всеки мъжки тотем, така че в утробата й да не се зароди бебе. Иза винаги я бе предупреждавала да не казва на никого, особено на мъж.

Айла не беше сигурна дали появата на бебетата е свързана с духовете. Мислеше си, че това no-скоро се дължи на самия мъж, но каквато и да беше причината тайнствените растения даваха резултат. Откакто пиеше специалните чайове, в тялото й не се бе зараждал нов живот, независимо от това, дали наблизо имаше мъж или не. Не че би имала нещо против, ако се бяха установили на едно място. Но Джондалар й беше обяснил съвсем ясно, че поради предстоящото им дълго Пътешествие би било рисковано тя да забременее.

Когато изтръгна корена на антилопската острица и го отупа от пръстта, Айла забеляза сърцевидните листа и издължените жълти тръбовидни цветове на змийския корен, който се даваше против помятане. С известна тъга си спомни как Иза бе ходила да й търси същото това растение. Когато се изправи и отиде да постави току-що изровените корени в специална кошница, прикрепена малко под ръба на единия от кошовете за багаж, забеляза, че докато пасе, Уини подбира само върховете на дивия овес. Айла си помисли, че и тя обича семената му, особено когато са сготвени, а умът й продължи механично да изброява лечебните му свойства, като добави информацията, че цветовете и стеблата подпомагат храносмилането.

Тя видя изпражненията на кобилата, около които бръмчаха мухи. Помисли си, че понякога насекомите са ужасни, и реши да потърси растения, прогонващи насекомите. Кой знае през какви местности щеше да им се наложи да преминат.

Докато разглеждаше околната растителност, забеляза бодлив храст, за който знаеше, че е разновидност на пелина с горчив вкус и силна миризма на камфор. Помисли си, че не е прогонващо насекомите растение, но може да се използува в други случаи. Наблизо се забелязваха различни видове див здравец с назъбени листа и червеникаво-розови цветове с по пет венчелистчета, от които се образуваха плодовете, наподобяващи човки на жерави. Изсушените и стрити на прах листа спомагаха за спиране на кръвотечение и ускоряваха заздравяването на рани; със сварения от него чай се лекуваха възпаления на устната кухина и обриви; корените пък помагаха при разстройство и други стомашни проблеми. На вкус беше горчив и остър, но действието му беше достатъчно благотворно, за да се използува при деца и възрастни хора. Когато отново обърна поглед към Джондалар, Айла пак забеляза Вълчо, който продължаваше да дъвче обувката й. Изведнъж вниманието й отново се насочи към последните растения, които беше забелязала. Защо погледът й се беше спрял на тях? Нещо във връзка с тях сякаш беше от особено значение. Тя бързо посегна към пръчката си за копаене и започна да разравя пръстта около горчивия пелин със силна миризма на камфор, а после и около острия, стипчив, но сравнително безвреден здравец.

Джондалар, яхнал жребеца и готов да потегли, се обърна към нея:

— Айла, защо събираш растения? Трябва да тръгваме. Наистина ли ти трябват точно сега?

— Да, ей сега ще свърша — отвърна тя и посегна към корените на дългия, гъст хрян с изгарящо лют вкус. — Мисля, че измислих начин да го отучим да дъвче вещите ни, каза Айла и посочи младото зверче, което игриво ръфаше остатъците от кожения й пантоф. — Ще направя „смес за прогонване на Вълчо“.

Поеха на югоизток от мястото, където бяха лагерували, за да се върнат при реката, която бяха следвали. През нощта вятърът бе утихнал и през чистия, прозрачен въздух се виждаше небето чак до далечния, затъмнен преди хоризонт. Докато яздеха, навсякъде край тях, от единия край на земята до другия, от изток до запад и от север до юг се простираше разлюляна, вълниста, постоянно движеща се трева — обширна, всеобхватна степ. Оскъдният брой дървета, които растяха край реките и потоците, само подчертаваха преобладаващия тип растителност. Но тревистите равнини бяха по-обширни, отколкото те предполагаха.

На север се простираха масивни ледени плоскости с дебелина две, три до пет мили, които задушаваха земната повърхност, разчупваха каменистата покривка на континента и с неимоверната си тежест причиняваха слягане на най-дълбоките земни слоеве. На юг от леда се бяха ширнали степите — студени и сухи тревисти местности по протежението на целия континент, простиращи се от разположения на запад океан до източното море. Всички земи, граничещи с ледовете, бяха равни и покрити с трева. Докъдето стигаше погледът — от закътаните долини до брулените от вятъра хълмове — се виждаше трева. Преобладаващият през ледената епоха тревист пейзаж се разнообразяваше единствено от планините, реките, езерата и моретата, които осигуряваха достатъчно влага за дървесата.

Айла и Джондалар усетиха как равната досега земя започна да се накланя и снишава към по-голямата река, макар че все още бяха на известно разстояние от водата. Не след дълго се озоваха сред висока трева. Изпънала тяло, Айла се опитваше да разбере какво има отвъд високата почти два метра и половина растителност, но не виждаше почти нищо друго освен главата и раменете на Джондалар сред перестите върхове и люлеещите се стъбла на дребни златисти цветчета с червеникав оттенък, увенчаващи тънки синьо-зелени дръжки. От време на време зърваше тъмнокафявия му кон, но разпознаваше Рейсър само защото знаеше, че той е там. Радваше се на изгодното положение, в което се намираха благодарение на височината на конете. Съзнаваше, че ако вървяха пеша, сега щеше да им се струва, че пътуват през гъста гора от високи зелени треви, люшкащи се под напора на вятъра.

Високата трева не представляваше бариера и лесно се разтваряше пред ездачите, но погледът им не проникваше далеч отвъд най-близките стебла, а когато отминеха, тревата отново се затваряше и след тях не оставаше почти никаква следа. Хоризонтът им беше стеснен и обхващаше само непосредствено заобикалящата ги среда, сякаш се движеха заедно с пространството, в което се намираха. Ако за ориентир им служеха само огненото светило, което следваше познатия си път през ясната дълбока синева над тях, и навеждащите се стебла, показващи посоката на преобладаващия вятър, щеше да им бъде по-трудно да следват правилния път и много лесно можеха да се разделят.

Докато яздеше, Айла долавяше свиренето на вятъра и силното жужене на комарите, прелитащи бързо край ушите й. Сред гъстата растителност беше горещо и задушно. Макар да виждаше люлеещата се висока трева, тя почти не усещаше полъха на вятъра. Бръмченето на мухи и миризмата на пресен животински тор й подсказаха, че Рейсър скоро е изхвърлил изпражнения. Дори ако младият жребец не се движеше само на няколко крачки пред нея, тя би разбрала, че той е минал оттам. Познаваше миризмата му така добре, както тази на кобилата, която сама яздеше, и своята собствена миризма. От всички страни се долавяше дъх на земя, на зеленина, на напъпили и цъфнали растения. Айла не делеше уханията на добри и лоши; служеше си с носа така, както с очите и ушите си — лесно разграничаваше уханията и това й помагаше да изучи и анализира осезаемия свят.

След известно време еднаквият пейзаж, поредицата от дълги зелени стъбла, ритмичната походка на коня и горещото Слънце, застанало едва ли не точно над нея, я доведоха до Състояние на летаргия — хем беше будна, хем се унасяше. Повтарящата се гледка на дългите, тънки и свързани тревни стебла се сляха в размито петно, което тя вече не забелязваше. Вместо това започна да различава всякакви други растения. Освен тревата там имаше и разнообразна друга растителност и както обикновено, този факт се запечата в съзнанието й без, тя съзнателно да мисли за него. Просто това беше начинът, по който възприемаше заобикалящата я среда.

Ето там, помисли си Айла, където растенията са смачкани. — навярно от някое търкалящо се животно — се вижда сладка трева, така я наричаше Нези. Подобна бе на щира, близо да пещерата на Клана. Би трябвало да набера малко, разсъждаваше тя, но не понечи да го стори. Онова растение с жълтите цветове и увитите около стеблото листа е диво зеле. И от него става хубава вечеря. Подмина и него. А онези синьо-лилави цветове с малките листа са фий, а той има много шушулки. Интересно дали са готови? Сигурно не са. Там, напред, едрото бяло цвете — леко закръглено и розово в средата — това е див морков. Струва ми се, че Рейсър гази листата му. Трябва да извадя копачката си, но ей там има още. Изглежда, има доста от него. Мога да почакам, пък и толкова е горещо. Тя се опита да смачка две мухи, които бръмчаха около мократа й от пот коса. Известно време не съм виждала Вълчо. Къде ли е отишъл?

Обърна се и потърси с поглед вълка. Видя, че върви непосредствено след кобилата и души земята. После спря, вдигна глава, за да улови друга миризма, и изчезна сред тревите вляво от нея. Айла видя голямо, синьо водно конче с крила на точки, което, обезпокоено от преминаването на вълка през гъстия рояк от насекоми, закръжи над напуснатото от него място, сякаш го маркираше. Малко след това се дочу грачене и плясък на криле, сетне внезапно се появи огромна дропла, която започна да набира височина. Жената посегна към прашката си, увита около главата й през челото. Беше й много удобно да я държи там, защото при нужда можеше бързо да я свали, а и държеше косата й отметната назад.

Но огромната дропла, тежаща над десет килограма — най-тежката птица в степта — летеше бързо въпреки размерите си и излезе извън обсега й, преди Айла да успее да извади камък от торбичката си. Тя се загледа в отлитащата пъстра птица, чиито бели крила завършваха с тъмни връхчета и която набираше скорост с опъната напред глава и изопнати назад крака. Ако знаеше какво е надушил Вълчо, от дроплата щеше да стане чудесна гозба и за трима им, а и доста щеше да остане за другия ден.

— Жалко, че не бяхме по-бързи — каза Джондалар.

Айла забеляза, че той прибира обратно копиемета си заедно с една лека стрела в коша с багаж. Тя кимна и отново уви кожената прашка около главата си.

— Де да можех да хвърлям пръчка като Бреки. Тогава всичко става толкова по-бързо! По време на лова за мамути, когато спряхме край блатото, където гнездяха всички онези птици, ми се струваше невероятно, че тя може да си служи с нея така бързо. А и с едно хвърляне улучваше повече от една птица.

— Добра беше. Но сигурно и тя се е упражнявала с пръчката толкова, колкото и ти с прашката. Според мен такова умение не се придобива за един сезон.

— Но ако тази трева не беше толкова висока, може би щях да видя какво преследва Вълчо и навреме да извадя прашката и камъните. Помислих си, че сигурно е полевка.

— Трябва да си отваряме очите, защото той може да подплаши и друг дивеч — отбеляза Джондалар.

— Аз си отварям очите, но просто нищо не виждам! — отвърна Айла.

Тя вдигна поглед към небето, за да провери къде се намира слънцето, а после се протегна, опитвайки се да надзърне над тревата.

— Но ти си прав. Няма да ни навреди, ако помислим как да се сдобием с прясно месо за довечера. Забелязах най-различни растения, които стават за ядене. Канех се да спра и да понабера малко, но, изглежда, че ги има навсякъде; затова по-добре да го направя по-късно, за да са пресни, иначе ще увяхнат от силното слънце. Все още имаме малко от печеното бизонско месо, което взехме от Бивака на перестата трева, но то ще стигне само за още едно ядене, пък и няма защо да хабим сушеното месо по това време на годината, когато наоколо има много прясна храна. Колко време остава до следващото спиране?

— Мисля, че не сме далеч от реката — захладя, а и такава висока трева обикновено расте в крайречни низини. Щом се покаже водата, можем да започнем да търсим място за лагеруване по поречието — обясни Джондалар и отново пое напред.

Буйната, висока трева се простираше чак на реката, макар че, в близост до влажния бряг сред нея растяха и дървета. Спряха, за да напоят конете, а и самите те слязоха да утолят жаждата си с помощта на малка, плътно изплетена кошница, която използваха и като черпак, и като чаша. Скоро и Вълчо изскочи от тревата, налочи се шумно, а сетне се пльосна на земята, вперил поглед в Айла и дишащ тежко с изплезен език.

Тя се усмихна.

— И на Вълчо му е горещо. Мисля, че е ходил да изследва околността. Ще ми се да знам какво е открил. Той вижда много по-добре от нас в тази висока трева.

— А на мен ми се иска да излезем от нея, преди да е станало време за лагеруване. Свикнал съм да виждам по-надалеч, а така се чувствувам като в затворено пространство. Не знам какво има навън, а обичам да съм наясно какво ме заобикаля — рече Джондалар и посегна към коня си.

Държейки се за гърба на Рейсър, точно под твърдата му, стърчаща грива, мъжът отскочи енергично, прехвърли крак и подпирайки се на ръце, с лекота яхна якия жребец. Насочи коня към твърдата почва встрани от калния бряг, а после — покрай реката.

Великата степ съвсем не беше еднообразна тревна площ с грациозно полюшващи се стебла. Високата трева растеше в отделни, много влажни местности, където имаше и голямо разнообразие от други растения. Сред морето на високата над два метра трева, достигаща на места и до пет метра, се забелязваха високи, закръглени растения със синкави стебла, перести треви и туфи власатка; сред пъстрите ливади растяха всевъзможни цветя и широколисти билки: богородички и подбел; жълти лековити растения от семейство многоцветни и големите бели рога на татула; фъстъци и диви моркови, ряпа и зеле; хрян, синап и ситен лук; перуника, крем и лютиче; френско грозде и ягоди; малини и къпини.

В полусухите райони със слаби валежи растеше ниска трева, не по-висока от 45 сантиметра. Впила здраво корени в почвата, подобно на по-ниските растения край нея, тя буйно пускаше филизи, особено по време на суша. Делеше земята с шубраци, най-вече с пелин и градински чай.

Между тези две крайности се намираха средните по височина треви, запълващи нишите, които бяха твърде студени за ниската трева и твърде сухи за високата. И тези ливади с умерена влажност можеха да бъдат пъстроцветни, с множество цъфтящи растения, размесени сред тревистата земна покривка от див овес, класица, ечемик и най-вече по склоновете и високите места — треви със синкави стебла. Тревите с дебели като връв стебла растяха в по-влажни местности, а иглостеблените треви вирееха на по-хладни места с бедна, камениста почва. Имаше и много острици — цветната дръжка на острицата беше плътна и прикрепена там, където от тревното стебло се разклоняваха листата — както и пушица, най-вече в тундрата и в по-влажните райони. Блатата изобилстваха с високи тръстики, хвощ и папур.

Край реката бе по-хладно и когато денят превали и настъпи вечерта, Айла се почувствува раздвоена. Хем й се искаше да пришпори кобилата, за да стигне до края на задушаващата я висока трева, хем й се щеше да спре и да набере от зеленчуците, които бе видяла по пътя, за да приготви вечеря. В обзелото я напрежение започна да се оформя известен ритъм; да, ще спре, не, няма да спре, звучеше в главата й.

Не след дълго ритъмът изпразни от съдържание думите и едно безшумно пулсиране, което сякаш трябваше да бъде придружено от силен звук, я изпълни със страх. Тревожеше я това чувство за плътен и силен звук, който тя не можеше да чуе добре. Неприятното усещане се подсилваше и от високата трева, която я обгръщаше отвсякъде и през която можеше да вижда, но не достатъчно надалеч. Беше свикнала пред погледа й да се разкриват далечни разстояния, просторни гледки, най-малкото изгледи, ширещи се отвъд пелената от непосредствено заобикалящи я тревни стебла. С всяка следваща крачка чувството се изостряше, сякаш източникът на безшумния звук се приближаваше или те вървяха към него.

Айла забеляза, че на няколко места почвата изглежда прясно разровена, и сбърчи нос, опитвайки се да разпознае силната, остра мускусна миризма, която долавяше. Тогава от гърлото на Вълчо се изтръгна тихо ръмжене.

— Джондалар! — извика тя и видя, че той е спрял и с вдигната ръка й дава сигнал да спре.

Пред тях определено имаше нещо. Изведнъж силен, тръбен рев разцепи въздуха.