Айла през равнината

ГЛАВА 3

— Вълчо! Стой тук! — заповяда Айла на младия звяр, който се прокрадваше напред.

Тя се смъкна от гърба на Уини и последва Джондалар, който също беше слязъл от коня и предпазливо вървеше през оредяващата трева по посока на пронизителните писъци и силното ръмжене. Тя стигна до него и той спря. Разгърнаха последните високи стебла, за да надникнат. Айла коленичи, за да задържи Вълчо, докато гледа, и очите й се заковаха в сцената на празното място.

Там се трупаше възбудено стадо мамути — празното място във високата трева се беше образувало от опасаното от тях; на един голям мамут му трябват над триста килограма дневно, а едно цяло стадо беше в състояние бързо да оголи значителен район. В него имаше животни от всякакви възрасти и с всякакви размери, включително и няколко, които едва ли бяха на повече от няколко седмици. Това означаваше, че в основата си това стадо се състоеше от женски животни в родствена връзка: майки, дъщери, лели и техните деца — една голяма фамилия, предвождана от мъдра и предпазлива водачка, която се открояваше сред останалите с едрия си ръст.

На пръв поглед мамутите изглеждаха червеникавокафяви, но когато човек се вгледаше по-внимателно в тях, различаваше множество нюанси на основния им цвят. Някои бяха по-червеникави, други — по-кафяви, при трети се забелязваше тенденция към жълто или златисто, а имаше няколко, които от разстояние изглеждаха почти черни. Дебелите им двуслойни козини ги покриваха изцяло, от широките им торсове и изключително малките уши до късите им опашки, завършващи с тъмни кичури, и късите им крака с широки копита. За нюансите в оцветяването им допринасяха двуслойните козини.

Макар че бяха сменили повечето от долния слой топла, гъста и удивително мека като коприна козина в началото на лятото, вече беше започнала да израства козината за следващата година, която беше по-светла от мъхнатия, макар и по-груб външен слой, предпазващ от вятъра, като му придаваше дълбочина и петнисти оттенъци. По-тъмните външни косми с различни дължини, някои достигащи до метър, висяха по хълбоците им като женска пола и бяха доста гъсти по коремите и гушите им — провисналите места на кожата им по врата и гръдния кош — и им служеха за добра изолация, когато лежаха на замръзналата земя.

Айла беше очарована от два млади близнака с разкошна червеникаво-златиста козина, изпъстрена с остри черни външни косми. Те надничаха иззад яките крака и дългите поли с цвят на охра на майка им, която се извисяваше пред тях. Тъмнокафявата козина на водачката беше изпъстрена със сиви оттенъци. Успя да забележи и белите птици, които бяха постоянни спътнички на мамутите. Големите животни ги търпяха или не им обръщаха внимание, независимо дали те бяха кацнали на рунтавите им темета или пъргаво избягваха масивните им копита, докато пируваха с буболечките, разтревожени от тежките им стъпки.

Вълчо с неспокойно скимтене изразяваше силното си желание да проучи по-отблизо интересните животни, но Айла не го пусна, докато Джондалар извади от коша на Уини въжето, с което го връзваха. Прошарената водачка ги изгледа продължително — те забелязаха, че единият от дългите й бивни беше счупен — и после насочи вниманието си към по-важна дейност.

Само съвсем малките мъжкарчета се задържаха при женските животни, но след като станеха на дванадесет години, пубертетната възраст, те обикновено напускаха стадото, в което се бяха родили, но в това имаше няколко млади ергени, а даже и неколцина по-възрастни. Те бяха привлечени от една женска с козина в цвят на тъмен кестен. Тя беше разгонена и това бе причината за врявата, която Айла и Джондалар бяха чули. Една женска, която е в кулминацията на разгонването си, периода, в който женските са способни да заченат, привличаше всички мъжкари, понякога даже повече, отколкото това й харесваше.

Кестенявата женска току-що се беше присъединила отново към семейството си, след като беше изпреварила трима млади мъжкари по на двадесетина години, които я бяха преследвали. Те временно се бяха отказали от преследването и стояха настрана от почиващата група животни, докато женската търсеше успокоение от лудориите си сред възбудените женски. Едно двугодишно малко се втурна към обекта на вниманието на мъжкарите, тя го приветства с нежно докосване с хобота си и то намери една от цицките между предните й крака и започна да бозае, докато женската проточи глава към туфа трева. Мъжкарите я бяха преследвали и разигравали цял ден и тя почти не беше имала възможност да нахрани малкото си, нито дори самата тя да яде и пие. Но и сега не й беше писано да има възможност да го стори.

Един средно голям мъжкар дойде при групата и започна да побутва с хобота си между задните им крака доста ниско под опашките им, като душеше и проучваше доколко са готови. Тъй като мамутите продължават да растат до края на живота си, неговият ръст показваше, че е по-възрастен от тримата, които досега бяха преследвали обкръжената женска. Вероятно беше на около тридесет години. Като наближи женската с кестенявата козина, тя се отдалечи с бързи стъпки. Той моментално заряза другите и тръгна след нея. Айла изхълца изненадано, когато той извади огромния си полов орган, който започна да набъбва и да добива формата на дълга буква S.

Младият мъж до нея чу внезапното секване на дъха й и я погледна. Тя се обърна към него и погледите им, пълни с удивление и възхищение, се кръстосаха. Макар че и двамата бяха ходили на лов за мамути, никой от тях не беше наблюдавал огромните животни така отблизо, нито ги бяха виждали да се съвокупляват. Джондалар усети тръпка в слабините си, докато наблюдаваше Айла. Тя беше възбудена, почервеняла, устата й беше полуотворена, дишаше на пресекулки, а в широко отворените й очи проблясваха искри на любопитство. Завладени от впечатляващата сцена, в която двете едри животни се канеха да почетат Великата Майка Земя, както Тя изискваше от всички Нейни рожби, те бързо се отдръпнаха назад.

Но женската препусна далеч пред по-едрия мамут, докато отново се присъедини към семейството си, макар че това почти не променяше нещата. След малко отново започнаха да я преследват. Един мъжкар я настигна и успя да й се качи, но тя се съпротивляваше и се отскубна от него, макар че той беше разкрачил задните й крака. От време на време малкото й се опитваше да я следва и тя успя още няколко пъти да се измъкне от преследвачите си, преди то окончателно да реши да остане при другите женски. Джондалар се зачуди защо тя така упорито се стреми да избягва мъжкарите, които проявяваха интерес към нея. Нима Майката не очаква да бъде почетена и от женски мамути?

Сякаш достигнали до общо решение да спрат и да пасат, за известно време настъпи тишина, в която мамутите бавно се придвижваха през високата трева и ритмично откъсваха стрък подир стрък. В този миг на спокойствие след юркането на мъжкарите кестенявата женска беше свела глава и имаше много кротък вид, докато се опитваше да пасе.

Мамутите прекарваха по-голямата част и от деня, и от нощта в прехранване. Те ядяха дори ивици кора, която съдираха с бивните си. Мамутите се нуждаеха от огромни количества от влакнестата храна, за да поддържат живота си. В ежедневните няколкостотин килограма груба храна, която преминаваше през телата им за дванадесет часа, влизаше и малко, макар и необходимо допълнение от сочни, широколистни, по-хранителни растения, а понякога и деликатесни листа на върба, бреза или елша, които са много по-хранителни от грубата висока трева и острица, но в големи количества са отровни за мамутите.

Когато огромните животни се поотдалечиха, Айла върза въжето-повод на младия вълк, който може би проявяваше повече любопитство и от тях двамата. Той не спираше да се опитва да се приближи до тях, но тя не искаше да смути или раздразни стадото. Айла беше почувствувала, че водачката им беше позволила да останат, но само ако се държаха на разстояние. Водейки конете, които проявяваха известно безпокойство и възбуда, те заобиколиха през високата трева и последваха стадото. Макар че доста време го наблюдаваха, още не им се искаше да си тръгнат. Около мамутите витаеше усещането, че предстои да се случи нещо. Може би това беше просто привилегията, почти поканата да наблюдават съвокупляването.

Докато следваха бавно стадото, и двамата изучаваха отблизо огромните животни, но всеки от своя собствена гледна точка. Айла беше станала ловец от малка и често беше наблюдавала животните, но плячката й обикновено беше доста по-малка. Обикновено отделни хора не ходеха на лов за мамути; това се правеше от големи, организирани групи с добра координация между членовете им. На нея в действителност беше й се случвало да е близо до мамути и по-рано, когато беше ходила на лов за тях с Мамутоите. Но по време на лов остава много малко време за наблюдение и изучаване и тя не знаеше кога пак би имала възможността да огледа така добре както женските, така и мъжките.

Макар че имаше представа за отличителните им форми, сега тя имаше възможност да ги огледа по-добре. Главата на мамута беше едра, имаше големи синусни кухини. Те бяха подчертани от буца тлъстина и кичури корави тъмни косми. Точно под главата имаше дълбоко хлътване на основата на късия врат и втора буца тлъстина високо над плешките. Оттам нататък гърбът се спускаше стръмно към малкия таз и хълбоците. Тя знаеше, че сланината от втората буца беше по-различна от осемсантиметровия слой мазнина, който беше под кожата, дебела около три сантиметра. Тя беше по-крехка и по-вкусна.

Мамутите имаха крака, които бяха сравнително по-къси за размерите им, което донякъде улесняваше достигането до тревата, с която се хранеха. Главата на мамута беше високо над земята, освен това беше прекомерно голяма и тежка заради огромните бивни и се крепеше на дълъг врат, така че да може да достига до храна и вода по същия начин както конете или елените. Еволюцията на хобота беше решила проблема за вкарването на храна и вода в устата.

С извитата си зурла-хобот мамутът можеше да изтръгне дърво или да грабне тежка буца лед и да я разтроши на по-усвоими парчета за вода през зимата, както и да избере и откъсне единично листо. Тя също беше пригодена да скубе трева. На края си имаше две предпазни средства. Придатък, подобен на пръст на горната си страна, който зурлата-хобот лесно управляваше, и един по-широк, сплескан, много гъвкав елемент на долната страна, почти като ръка, но без кости и отделни пръсти.

Джондалар беше удивен от сръчността и силата на хобота, докато гледаше как един мамут увива долния мускулест издатък около туфа висока трева, после я държи здраво, докато горният издатък набира още растящи наблизо стъбла в хватката, докато се образува добър сноп. Стягайки здраво с горния издатък като притискащ палец, хоботът изскубна всичката трева заедно с корените от земята. След като изтръска част от пръстта, мамутът я напъха в устата си и докато я дъвчеше, посегна за нова.

Опустошението, което едно стадо оставяше зад себе си през дългото му мигриране през степите, беше значително, или поне така изглеждаше. Но това беше от полза за степта и останалите животни. Отстраняването на високата трева от дървесни стъбла и малките дървета разчистваше място за по-богати форми на растения и израстването на нова трева, които бяха от основно значение за някои от другите обитатели на степта.

Айла изведнъж потрепери и странно усещане я прониза до костите. Видя, че мамутите спряха да пасат. Няколко от тях вдигнаха глави и ги обърнаха на юг, мъхнатите им уши щръкнаха, като поклащаха главите си напред и назад. Джондалар забеляза промяна в тъмно червеникавата женска, която беше преследвана от всички мъжкари. Увереният й вид изчезна — вместо него тя като че ли очакваше нещо да се случи. Изведнъж тя изрева дълбоко и вибриращо. Айла го усети как отекна в главата й и я полазиха тръпки, когато от югозапад долетя отговор като нисък грохот на далечна гръмотевица.

— Джондалар, погледни нататък!

Той погледна натам, където тя беше посочила. Сред облаци от прах като че ли вдигнати от вихрушка, към тях препускаше огромен червеникавокафяв мамут с фантастични огромни, извити нагоре бивни. Само високата му глава и плешки се виждаха над високата трева. В основата си на горната челюст бивните му бяха огромни. Разтваряха се настрани в извивката си надолу, после се извиваха нагоре и спираловидно навътре, като постепенно изтъняваха в очукани върхове. Ако не ги счупеше някъде, биха образували голяма окръжност при пресичането на заострените върхове отпред.

Покритите с дебело руно слонове от Ледниковия период бяха сравнително неголеми, рядко надхвърляха три и половина метра при плешките, но бивните им израстваха неимоверно, което беше най-забележителната гледка от всички видове слонове. Когато един мъжки мамут достигнеше седемдесет години, огромните извити прътове слонова кост можеха да достигнат пет метра дължина и единично тегло до тридесет килограма.

Много преди пристигането на червеникавокафявия мамут ги лъхна силна, остра, мускусна миризма, която хвърли женските в дива възбуда. Когато той достигна празното място, те се втурнаха към него, облъхвайки го с миризмата си чрез мощни изхвърляния на урина, пищейки, тръбейки и изревавайки приветствията си. Заобиколиха го и се притискаха в него, като се опитваха да го докоснат с хоботите си. Той ги привличаше, а също и очароваше. Мъжкарите обаче се оттеглиха в края на стадото.

Когато той приближи достатъчно близо, така че Айла и Джондалар можеха да го огледат добре, те се слисаха. Той беше вирнал високо сводестата си глава показвайки гордо и възможно най-добре спиралите си от слонова кост. Надхвърляйки далеч дължината и диаметъра на по-малките и по-прави бивници на женските, пред неговите дори на мъжкарите изглеждаха хилави. Малките му рунтави развети уши, тъмната, твърда, щръкнала качулка, светлата му червеникавокафява козина и дългите кичури, развети от вятъра, го правеха да изглежда по-едър. Извисявайки се повече от половин метър над най-големите мамути и два пъти по-тежък от женските, той несъмнено беше най-гигантският представител на тези животни, който някога бяха виждали и двамата. Преживял трудни времена и надхвърлил четиридесет и пет години, той беше в разцвета на силите си и изглеждаше великолепно.

Не само големината му караше другите мъжкари да се отдръпнат назад. Айла забеляза, че слепоочията му бяха силно изпъкнали и по средата между очите и ушите му гъстата червеникавокафява козина беше набраздена от черни ивици мускусна мазна течност, която постоянно се стичаше. От устата му течаха лиги и от време на време изхвърляше зловонна урина, която цапаше със зеленикава пяна козината на краката му и торбичката на половия му орган. Тя се запита дали не е болен.

Но изпъкналите слепоочни жлези и други признаци не бяха болест. Сред мамутите не само женските се разгонваха. Всяка година напълно съзрелите мъжкари изпадаха в период на похот, на повишена сексуална готовност, наричана мъстх. Макар че мъжкият мамут достигаше зрялост на около дванадесет години, той не изпадаше в мъстх, докато не наближеше тридесетте и тогава това му се случваше за около една седмица. Но към края на четиридесетте си години и в разцвета на зрелостта си, ако беше в отлично състояние, можеше да изпадне в мъстх три-четири месеца всяка година. Независимо че всеки мъжкар може да се съвокуплява с разгонена женска, те постигаха много по-голям успех, когато изпадаха в мъстх.

Големият червеникавокафяв мамут не само превъзхождаше останалите, но беше разгонен и пристигнал по зова на женската, за да се съвокуплява с нея.

Мъжките мамути разбират кога женските са готови да заченат по миризмата им като всички останали четириноги животни. Но мамутите кръстосваха огромни територии и си бяха изработили и допълнителен начин за комуникация, когато бяха готови за съвокупляване. Когато една женска е разгонена или мъжкарят е в мъстх, височината на гласовете им се понижава. Но както високите, така и ниските боботещи звуци, които те тогава издаваха, се носеха на много километри по обширните равнини.

Джондалар и Айла чуваха ниското боботене на разгонената женска, но мъжкарят в мъстх издаваше такива тихи звуци, че те едва ги долавяха. Дори при обикновени обстоятелства мамутите често общуваха помежду си чрез ниско боботене и повиквания, които повечето хора не възприемаха. Но зовът на мамут в мъстх в действителност представлява изключително силни ниски, ревове — тези на разгонената женска са още по-силни. Макар че много малко хора могат да усетят звуковите вибрации на ниските тонове, повечето елементи на звуците са с толкова ниска височина, че са извън диапазона на човешкия слух.

Кестенявата женска устояваше на натиска на групата млади животни, които бяха привлечени от нейните предизвикателни аромати и плътното боботене на ниския тон на призивите й, което другите мамути чуваха на голямо разстояние, за разлика от хората. Но тя желаеше някой по-възрастен, властен мъжкар, който да стане бащата на нейната рожба. Искаше да бъде такъв, чиято възраст вече е доказала инстинкта му за оцеляване и е достатъчно потентен, за да стане баща — с други думи, някой, който е в мъстх. Тя не го мислеше точно така, но тялото й го чувствуваше.

Сега, когато той вече беше тук, тя беше готова. С развяващи се ресни на висящата й козина при всяка стъпка кестенявата женска се втурна към огромния мамут с плътно тръбене, размахвайки малките си рунтави уши. Плисна урината си, протегна хобота си към дългия му S-образен полов орган и помириса и опита урината му. С гръмотевичен рев тя се завъртя и се натисна в него със задните си части, вдигнала високо глава.

Огромният мамут положи хобота си на гърба й, като я милваше и успокояваше, огромният му полов орган почти докосваше земята. После се отдръпна и й се качи, поставяйки двата си предни крака на гърба й. Беше почти два пъти по-голям от нея, но поемаше по-голямата част от тежестта си на задните си крака. Намери отпуснатия й отвор със закривения край на синусоидния си, изключително подвижен орган, надигна се и го напъха дълбоко в нея. Отвори уста и изрева.

Ниското боботене, което Джондалар чу, звучеше приглушено и отдалечено, но въпреки това изпита пулсиращо усещане. Айла чу рева малко по-силно, но се разтресе от силната вибрация, която я преряза. Кестенявата женска и червеникавокафявият мъжкар останаха в тази поза дълго време. Дългите червеникави кичури на козината му потрепваха по цялото му тяло от силата на напрягането, макар че се движеше леко. След това той слезе от нея, бликайки, докато се отдръпваше. Тя се премести напред и нададе нисък и продължителен тръбен звук, от който по гърба ни Айла преминаха силни тръпки и кожата й настръхна.

Цялото стадо се втурна към тъмночервената женска, тръбейки и боботейки, докосвайки устата и мокрия й отвор с хоботите си, изхвърляйки изпражнения и урина в пристъп на възбуда. Червеникавокафявият мъжкар като че ли беше безразличен към радостната врява и почиваше с отпусната глава. Най-сетне животните се успокоиха и започнаха да се разпръскват, за да пасат. До нея остана само малкото й. Кестенявата женска отново изрева ниско, после потри глава в червеникавокафявия хълбок.

Никой от другите мъжкари не се приближи до женските, докато там беше големият мамут, макар че кестенявата продължаваше да представлява изкушение. Освен че мъстхът очароваше неустоимо женските, той придаваше една властност на мъжките, като ги правеше агресивни дори към по-едрите екземпляри сред тях, освен ако те не бяха във същото възбудено състояние. Останалите мъжки мамути се отдръпваха, знаейки, че червеникавокафявият лесно може да се раздразни. Само друг, изпаднал в мъстх, би се опитал да се изправи пред него, и то само ако беше близък до неговите размери. И тогава, ако и двамата бяха привлечени от една и съща женска и бяха близо един до друг, те неизбежно щяха да се бият, което щеше да доведе до сериозни наранявания, а дори и смърт.

Като че ли знаеха последствията, те много упорито се отбягваха, предотвратявайки боевете. Ниските ревове и следите от смърдяща урина на мъжкар в мъстх вършеха повече работа, отколкото да показват на женските къде се намират. Само три-четири други мамута бяха едновременно в мъстх, докато траеше шест-седеммесечният период на разгонването на женските, но беше малко вероятно някой от мъжкарите да предизвика червено кафявия мамут, който си беше избрал разгонената женска. Той беше властелинът сред останалите, независимо дали е в мъстх или не, и те знаеха това.

Докато продължаваха да гледат, Айла забеляза, че дори когато тъмночервената женска и по-светлият мъжкар започнаха да се хранят, те продължаваха да се придържат близо един до друг. В един момент женската се отклони на няколко метра, за да похапне едни особено крехки треви. Един млад мамут, едва излязъл от пубертета, се опита да се промъкне до нея, но тя изтича обратно при компаньона си, а той замахна към младия мамут, надавайки ръмжащ рев. Острият, отблъскващ мирис и характерният нисък рев направиха впечатление на младия мъжкар. Той бързо се отдалечи, сведе глава и застана на безопасно разстояние. Докато се придържаше към мамута в мъстх, кестенявата женска можеше да почива и да се храни, без да бъде преследвана.

Жената и мъжът някак си не можеха да се наканят веднага да тръгнат, макар да знаеха, че всичко е свършило. Те се чувстваха омагьосани и почетени, че им е била оказана честта да наблюдават съвокупляването на мамутите. Нещо повече, те се бяха почувствували част от една трогателна и важна церемония. На Айла също й се искаше да изтича и да докосне животните, да изрази благодарността си, да сподели радостта им.

Преди да тръгнат, тя забеляза, че тук има много от хранителните растения, които беше срещала по пътя, и реши да събере известно количество, като използува пръчката си за копаене на корени и един специален нож, доста дебел, но здрав, за рязане на стъбла и листа. Джондалар коленичи до нея, за да й помага, макар че трябваше да я пита, за да му посочва какво точно иска.

Неговата готовност не преставаше да я изненадва. Докато живееха в Лъвския бивак, тя беше научила обичаите и начините на работа на Мамутоите, които бяха различни от тези на Клана. Но дори там тя често работеше с Диджи и Нези или много хора работеха заедно, и тя беше забравила за неговата готовност да върши работа, която мъжете от Клана биха сметнали за присъща на жените. И въпреки това още от първите дни в нейната долина Джондалар никога не беше се колебал да прави всичко, което върши и тя, и се изненадваше, че тя не очаква от него да вземе участие в работата, която трябваше да се свърши.

Когато най-сетне потеглиха, те яздиха известно време мълчаливо. Айла продължаваше да мисли за мамутите — просто не можеше да ги пропъди от съзнанието си. Мислеше също, и за Мамутоите, които й бяха дали дом и родина, когато те й липсваха. Те се наричаха Ловци на мамути, макар че ходеха на лов и за много други животни, й отреждаха на рунтавите животни особено почетно място дори когато ги преследваха. Ловът на мамути, освен, че им осигуряваше толкова много неща, необходими за тяхното съществуване — месо, мазнина, кожи, вълна — имаше и дълбок духовен смисъл за тях.

Сега тя се чувствуваше още повече принадлежаща към Мамутоите, макар че ги напускаше. Усещаше, че не случайно са попаднали на стадото. Беше сигурна, че за това има причина, и се чудеше дали Мут, Земята-майка, или може би нейният тотем не се опитва да й каже нещо. Напоследък често се хващаше, че мисли за духа на Големия пещерен лъв, който беше тотемът, даден й от Креб, питайки се дали той все още я пазеше, макар че тя вече не беше от Клана, и какво би било мястото на едни тотем от Клана в новия й живот с Джондалар.

Високата трева най-сетне оредя и те се приближиха към реката, търсейки място за бивак. Джондалар хвърли поглед към слънцето, което се спускаше на запад, и реши, че е твърде късно за лов тази вечер. Не съжаляваше, че са се забавили, докато гледаха мамутите, но се беше надявал чрез лов да се сдобие с месо не само за вечерята им, но и за следващите няколко дни. Не искаше да използват сушената храна за пътуването, която носеха, освен в случай на крайна необходимост. Значи ще трябва да ходят на лов сутринта.

Долината с разкошната си крайречна низина се беше променила, а с нея и растителността. Заедно с извисяването на бреговете на бързата река се беше променил и характерът на тревата и за успокоение на Джондалар тя беше станала по-ниска. Сега тя едва достигаше коремите на конете. Той предпочиташе да може да вижда накъде вървят. Там, където земята се изравняваше близо до върха на билото, околността започна да му изглежда позната. Не че по-рано бяха минавали точно през тази местност, тя просто приличаше на района около Лъвския бивак с високите брегове и ерозирани оврази, водещи към реката.

Изкачиха едно малко възвишение и Джондалар установи, че пътят на реката се отклонява леко наляво, на изток. Беше време да изоставят тази артерия с течност, поддържаща живота, която се виеше бавно на юг с постепенно изместване на запад. Спря се, за да направи справка с картата, която Талут беше изгравирал за него на плочка от слонова кост. Когато вдигна очи, видя, че Айла беше слязла от коня и стоеше на ръба на брега, гледайки оттатък реката. Нещо в позата й го накара да помисли, че е разтревожена и нещастна.

Преметна крак, слезе от коня и застана до нея на брега. Видя онова нещо отвъд реката, което я беше накарало да се приближи до брега. Сгушена на склона на една тераса на половината височина на отсрещната страна имаше голяма, дълга могила с туфи трева по стените. Изглеждаше част от самия бряг, но сводестият вход, закрит със завеса от неощавена мамутска кожа, разкриваше истинската й природа. Беше землянка, като тези, които в Лъвския бивак се наричаха домове, където те бяха живели предишната зима.

Докато гледаше втренчено познатото съоръжение, Айла си спомни вътрешната обстановка на землянката в Лъвския бивак. Просторното подземно жилище беше солидно и изградено така, че да съществува много години. Подът беше изсечен във фината льосова почва на речния бряг и беше под нивото на земната повърхност. Стените и заобленият покрив от чимове, покрити с речна глина, се крепяха здраво на съоръжение от повече от един тон големи мамутски кости, преплетени и скрепени на тавана с еленови рога, а между костите и чимовете имаше дебел слой трева и тръстика. Покрай стените бяха наредени пейки от пръст, които бяха топли легла, а в замръзналата земя бяха изкопани ями за складиране на провизии. Входът се образуваше от два големи извити мамутски бивника с основи, забити в земята, и събрани един в друг върхове. Това изобщо не беше временно съоръжение, а постоянна обител под общ покрив, достатъчно обширна, за да приюти няколко големи фамилии. Тя беше сигурна, че обитателите на това жилище ще се върнат при всички случаи, също както това правеше Лъвският бивак всяка зима.

— Сигурно са на Лятната среща — каза Айла. — Интересно на кой ли Бивак е този дом?

— Може би е на Бивака на перестата трева — предположи Джондалар.

— Възможно е — каза тя и се загледа мълчаливо оттатък бурната река. — Изглежда празен — добави след известно време. — Хич не ми мина през ума, когато тръгнахме, че никога вече няма да видя Лъвския бивак. Спомням си, че когато избирах какво да взема със себе си на Срещата, оставих няколко неща. Да знаех, че няма да се върна, щях да ги взема със себе си.

— Айла, ти съжаляваш ли, че замина? — загрижеността му се прояви както винаги в разтревожените бръчки по челото му. — Аз ти бях казал, че бих останал и бих приел да стана Мамутои, ако пожелаеш. Знам, че ти намери свой дом при тях и беше щастлива. Още не е късно. Все още можем да поемем по обратния път.

— Не, просто ми е тъжно, че заминахме, но не съжалявам. Искам да съм с теб. Това беше единственото ми желание от самото начало. Но знам, че ти искаш да се върнеш в родината си, Джондалар. Ти искаш това още откакто те срещнах за първи път. Може и да свикнеш да живееш тук, но никога няма да бъдеш щастлив. Винаги ще ти липсва твоят народ, фамилията ти, тези, сред които си бил роден. Това за мен не е чак толкова важно. Никога няма да разбера в кой народ съм била родена. Моят народ беше Кланът.

Айла потъна в мислите си и Джондалар видя как лицето й се озари от нежна усмивка.

— Иза щеше да се радва много за мен, ако можеше да узнае, че заминавам с теб. Тя щеше да те хареса. Много преди да напусна, ми беше казала, че не съм от Клана, макар че аз не мога да си спомня нищо друго освен това, че съм живяла с тях. Иза беше моята майка, единствената, която съм познавала, но тя искаше да напусна Клана. Тя се боеше за мен. Преди да умре ми каза: „Намери своя народ, намери своя другар в живота.“ Не мъж от Клана, мъж като мен — някой, когото да обичам и който да милее за мен. Аз прекарах толкова дълго време сама в долината, че не предполагах, че ще си намеря някого. И тогава се появи ти. Иза беше права. Колкото и да ми беше трудно да замина, трябваше да намеря своя народ. Да не беше Дърк, почти щях да съм благодарна на Брод, че ме принуди да сторя това. Ако не бях напуснала Клана, никога нямаше да намеря мъж, който да ме обича, или някого, за когото толкова да милея.

— Айла, ние с теб малко се различаваме един от друг. Аз също не мислех, че някога ще намеря жена, която да обичам, макар че познавах много жени сред Зеландониите и срещнахме още много по време на нашето Пътешествие. Тонолан лесно се сприятеляваше с хората, дори с непознати и това ме улесняваше. — Той за миг притвори очи, припомняйки си с болка миналото, и през лицето му премина сянка на дълбока тъга. Болката все още беше силна. Айла я виждаше винаги, когато той говореше за брат си.

Тя огледа Джондалар, неговото високо, мускулесто тяло, дългата му права руса коса, привързана на тила му, фините му пропорционални черти. След като го беше наблюдавала на Лятната среща, тя доста се съмняваше, че се е нуждаел от помощта на брат си, за да се сприятелява с хората, особено с жените, и й беше ясно защо е така. Не само физиката и красивото му лице, а именно очите му, изненадващо искрящи и изразителни, които като че ли разкриваха самата вътрешна дълбочина на този много затворен мъж, му придаваха магнетизъм и присъствие, което беше така завладяващо, че почти никой не можеше да устои на чара му.

Ето начинът, по който я гледаше сега — очите му се изпълваха с топлина и желание. Тя усещаше как тялото й реагира просто на докосването на неговия поглед. Спомни си за кестенявия женски мамут, очакващ приближаването на големия червеникавокафяв мъжкар, нетърпението й, но това предусещане носеше и удоволствие.

Тя обичаше да го гледа, очите й жадно го поглъщаха. Въпреки че нямаше с кого да го сравни, още от първия миг, когато го видя, реши, че е много красив. Оттогава беше разбрала, че другите жени също обичаха да го гледат, смятаха го за изключително привлекателен, а той се смущаваше, когато му го кажеха. Красотата му беше донесла колкото болка, толкова и радост. Това обаче бе дар от Майката, а не резултат от негови усилия.

Но Великата Земя Майка не беше се задоволила само с външния му вид. Беше го надарила с богата интелигентност, която го правеше чувствителен, както и с природна сръчност. Подтикнат от обучението на мъжа, с който майка му се беше свързала, когато се бе родил, а той беше признат за един от най-добрите в своята професия, Джондалар беше станал изкусен каменоделец и беше усъвършенствал занаята си по време на Пътешествието, научавайки нови техники от други майстори на камъка.

Но за Айла той беше красавец, не просто, защото беше изключително привлекателен според разбиранията на неговия народ, а защото беше първият човек, приличащ на нея, когото беше видяла. Той беше мъж от Другите, а не от Клана. Когато дойде за пръв път в долината, тя внимателно изучаваше лицето му, даже явно, дори когато той спеше. Беше такава радост да види лице с изражение, което да напомня нейното, след толкова много години обкръжение на лица с тежки вежди и полегати чела или с големи остри носове на изпъкнали лица без очертани брадички.

Подобно на нейното, челото на Джондалар беше право и гладко, без гъсти вежди. Носът и зъбите му бяха сравнително малки и имаше костна издатина под устата си, брадичка, същата както при нея. След като го беше видяла, тя проумя защо в Клана считаха, че има плоско лице и изпъкнало чело. Беше видяла отражението си в неподвижна вода и повярва на това, което й бяха казали. Джондалар се извисяваше над нея така, както тя над тях. Макар че вече не един мъж й беше казвал, че е хубава, докато го срещна, тя се мислеше за грозна.

Но понеже той беше мъж, поради което имаше по-груби и изсечени черти, за Айла неговата прилика с Клана беше по-голяма, отколкото нейната. Те бяха народът, с който тя беше израснала, те бяха нейният еталон и за разлика от останалите тя ги възприемаше като доста красиви хора. И тъй като Джондалар приличаше на хората от Клана, за нея той беше красив мъж.

Челото на Джондалар се разглади и той се усмихна.

— Радвам се, че смяташ, че тя би ме одобрила. Ех, да бях познавал тази твоя Иза — каза той, — останалите от твоя Клан. Но първо трябваше да се запозная с теб, иначе никога нямаше да разбера, че те са хора и че мога да се запозная с тях. От това, което разправяш за Клана, оставам с впечатлението, че са добри хора. Бих искал някога да се запозная с тях.

— Много народи са добри. Кланът ме приюти след земетресението, когато бях малка. След като Брод ме прокуди от Клана, нямах никого другиго. Аз бях Айла от Ничий народ, докато не ме прие Лъвският бивак, направи ме една от тях, Айла от Мамутоите.

— Мамутоите и Зеландониите не са много различни. Мисля, че ще ти се понрави моят народ, а и те ще те харесат.

— Не винаги си бил толкова сигурен в това — каза Айла. — Спомням си, когато се опасяваше, че те може да не ме приемат, защото съм израснала в Клана и заради Дърк.

Джондалар усети, че се изчервява от смущение.

— Те биха нарекли сина ми изчадие, дете, родено от смесени духове, полуживотно — ти самият го нарече така веднъж. И понеже аз съм го родила, биха помислили още по-лошо за мен.

— Айла, преди да напуснем Лятната среща, ти ме накара да обещая да ти казвам истината и да не укривам нищо от теб. Вярно е, че в началото се тревожех. Исках да дойдеш с мен, но да не разправяш на хората за себе си. Исках да скриеш детството си, да лъжеш за него, макар че мразя лъжите — а и ти никога не се научи да лъжеш. Боях се, че няма да те приемат. Знам какво е и не исках да бъдеш наскърбена по такъв начин. Но се боях и за себе си. Боя се, че ще отхвърлят и мен за това, че съм те довел, и не исках да се подлагам отново на такова нещо. И въпреки това не можех да се примиря с мисълта да живея без теб. Не знаех какво да правя.

Айла си спомни много ярко собственото си объркване и отчаяние от агонията на неговата неспособност да вземе решение. Колкото беше щастлива с Мамутоите, толкова се чувствуваше и нещастна заради Джондалар.

— Сега вече знам, макар че едва не те загубих, преди да го разбера — продължи Джондалар. — Никой не е по-важен за мен от теб, Айла. Искам да бъдеш такава, каквато си, да говориш и правиш това, което мислиш, че е необходимо, защото именно това обожавам при теб и сега вярвам, че мнозинството от народа ще те приеме добре. Виждал съм това и преди. Научих нещо важно от Лъвския бивак и Мамутоите. Не всички хора мислят еднакво и мненията им могат да се променят. Има хора, които ще застанат на твоя страна, понякога това са най-малко тези, които очакваш, и има хора, които са изпълнени с достатъчно съчувствие, за да обикнат и отгледат едно дете, което другите наричат изчадие.

— Не ми се понрави как се отнесоха с Ридаг на Лятната среща — каза Айла. — Някои от тях дори не пожелаха да му се устрои подходящо погребение.

Джондалар усети гнева в гласа й, но долови и мъка в него.

— И на мен не ми се понрави. Има хора, които не могат да се променят. Те не искат да си отворят очите и да видят това, което е очевидно. Трябва им много време. Не мога да ти обещая, че Зеландониите ще те приемат, Айла, но ако не те приемат, ще намерим някое друго място. Да, искам да се върна. Искам да се завърна при моя народ, да видя семейството си, приятелите си. Искам да разкажа на мама за Тонолан и да помоля Зеландони да потърси духа му, ако той още не си е намерил пътя в отвъдния свят. Надявам се, че ще си намерим място сред Зеландониите. Но и да не стане, това вече не е важно за мен. Ето, това е другото нещо, което научих. Затова ти казах, че бих останал тук с теб, ако ти пожелаеш това. Истината ти казвам.

Той я беше хванал с двете си ръце за раменете и я гледаше право в очите с отчаяна решимост, искайки да се увери, че тя го е разбрала. Тя видя неговата убеденост, любовта му и сега се замисли дали е трябвало да заминават.

— Ако твоят народ не ни иска, къде ще отидем?

Той й се усмихна.

— Ще намерим друго място, ако се наложи, но не мисля, че ще трябва да го правим. Казах ти, че Зеландониите не са много различни от Мамутоите. Те ще те обикнат също така, както и аз те обичам. Това даже вече не ме тревожи. Не мога да разбера защо изобщо ме е тревожело.

Айла му се усмихна, доволна от неговата сигурност, че народът му ще я приеме. Искаше й се само да споделя неговата увереност. Може би е забравил, или изобщо не е разбрал какво силно и дълготрайно впечатление й беше направила първоначалната му реакция, когато беше разбрал за сина й и нейния произход. Той беше подскочил настрана и я бе изгледал с такова отвращение, което тя никога нямаше да забрави. Просто като че ли беше някаква мръсна, воняща хиена.

Когато се отправиха отново на път, Айла продължи да мисли какво я очаква в края на Пътешествието. Вярно е, хората се променят. Джондалар се беше променил напълно. Тя знаеше, че у него не е останало нищо от онази погнуса, но какво да мисли за хората, от които беше научил на нея? Такава внезапна, силна непосредствена реакция трябва да е била възпитавана у него от народа му, докато е растял сред него. А защо те да реагират по-различно от него? Колкото и да й се искаше да бъде с Джондалар, колкото и да се радваше, че той иска да я заведе в родината си, тя вече не очакваше с такова нетърпение срещата със Зеландониите.