Айла през равнината

ГЛАВА 41

След като закусиха заедно, се приготвиха да тръгнат по своя път. Гюбан и Йорга само погледнаха към Джондалар и Айла за момент, избягвайки вълка и конете. Мъжът се облегна върху патериците и закуцука по пътя. Йорга го последва.

Нямаше сбогуване, нямаше благодарности — това бяха чужди за хората от Клана понятия. Не беше обичайно да се обсъжда заминаването на някого. Беше ясно, че особено от роднини може да се очакват помощ или внимание. Поетите задължения не изискваха благодарности, а само взаимност, ако някога се наложеше. Айла знаеше колко трудно ще бъде, ако някога Гюбан ще трябваше да отвърне с взаимност. В съзнанието си той им дължеше повече, отколкото някога би имал възможност да им даде. Беше получил повече от живота си, беше получил шанс да възвърне положението си, статута си, което означаваше повече за него, отколкото просто да остане жив — особено, ако бе останал сакат.

— Надявам се, че не трябва да ходят много далеч. Не е леко да изминеш с тези ходещи пръчки каквото и да е разстояние — каза Джондалар. — Дано да успее.

— Той ще се справи — увери го тя, — независимо колко е далеч. Дори и без ходещите пръчки ще успее да се върне, даже и да трябва да пълзи по целия път. Не се безпокой, Джондалар. Гюбан е мъж от Клана. Той ще успее… дори ако се наложи да умре, докато опитва.

Джондалар свъси вежди замислено. Наблюдаваше как Айла хваща повода на Уини, след това тръсна глава и отиде при Рейсър. Независимо от трудността за Гюбан трябваше да признае, че е доволен от отказа му на предложението да го закарат обратно до клана с конете. Бяха закъснели твърде много.

Напуснаха лагерното място и тръгнаха през рехавата гора, докато се изкачиха на високо. Спряха и погледнаха назад към пътя, по който бяха дошли. Високи борове, изправени и стройни като стражи, охраняваха бреговете на Майката река далеч назад; колона от дървета се виеше встрани от иглолистните и се разпростираше върху склоновете на планините, които настъпваха от юг.

Височините пред тях постепенно се заравняваха и продължението на боровата гора, започващо от реката, се разпростираше през малка долинка. Слязоха от конете, за да ги преведат през гъстака, и навлязоха в полумрака на дълбока и зловеща тишина. Прави и тъмни стволове подпираха ниския покров от дългоиглени клони, препречващи пътя на слънчевата светлина и подтискащи растителността под тях. Пласт от натрупвани с векове кафяви игли приглушаваше шума от стъпките им и от конските копита. В основата на едно дърво Айла забеляза купчинка гъби и коленичи, за да ги огледа. Бяха замръзнали, изненадани от внезапния студ на миналата есен. Не беше падал и сняг. Изглеждаше, като че ли гъбите са били прибрани, складирани и съхранени във все още студената гора. Вълчо изскочи до нея и притисна муцуна към голата й ръка. Погали го по главата, забеляза парообразния му дъх, след това своя и й се стори, че малката им компания от пътници са единствените живи същества наоколо.

Далечният край на долинката се изкачваше стръмно нагоре, очертан от блещукащото сребро на елите, изпъкващи на фона на наситено зелените, величествени смърчове. Боровете намаляваха с увеличаването на височината и накрая изчезваха, оставяйки смърчовете и елите да господстват около Средната майка.

Джондалар яздеше и мислите му се връщаха към хората от Клана, които бяха срещнали — никога повече нямаше да ги смята за различни от другите хора. „Трябва да убедя брат си. Може би той ще се опита да създаде контакт с тях, ако все още е вожд“. Когато спряха да починат и да изпият по един горещ чай, Джондалар изказа мислите си гласно.

— Върнем ли се у дома, ще разкажа на Джохаран за хората от Клана, Айла. Щом други могат да търгуват с тях, ние също бихме могли и той трябва да знае, че те се срещат с далечни кланове, за да обсъждат неприятностите, които имат с нас. Това може да означава беда за нас и аз не бих искал да се бия с подобните на Гюбан.

— Не мисля, че трябва да се бърза. Ще им отнеме много време, докато вземат някакви решения. Промяната е трудна за тях — отвърна Айла.

— Какво ще кажеш за търговията с тях? Мислиш ли, че те ще имат желание за това?

— Смятам, че Гюбан ще го желае по-силно, отколкото повечето от тях. Той държи да научи повече за нас. Пролича си по нетърпението му да опита ходещите пръчки, макар и да не искаше да язди конете. Да си доведе такава необикновена жена от далечен клан, също показва, че в него има нещо. Рискувал е, макар и тя да е толкова красива.

— Мислиш ли, че е красива?

— А ти?

— Мога да разбера защо Гюбан я намира за такава.

— Предполагам, че зависи от мъжа.

— Да. И аз мисля, че ти си красива.

Айла се засмя и още веднъж го убеди в красотата си.

— Радвам се, че мислиш така.

— Вярно е. Знаеш го. Помниш ли с какво внимание беше обградена на Майчините фестивали? Не съм ли ти казвал досега колко съм щастлив, че избра мен? — попита той, усмихвайки се на спомена.

Тя се сети за нещо, което той беше казал на Гюбан.

— Е, аз ти принадлежа, нали? — попита и се усмихна. — Добре е, че не знаеш добре езика на Клана. Гюбан щеше да разбере, че не говориш истината, когато каза, че съм твоя съпруга.

— Не, нямаше. Ние може все още да не сме преминали Брачния обред, но в сърцето ми сме женени. Не беше лъжа.

Айла беше трогната.

— Аз чувствам същото — каза тя тихо, свела поглед надолу опитвайки се да прикрие чувствата си. — Още от долината.

Джондалар усети да го изпълва такъв силен прилив на любов, че му се стори, че ще се пръсне. Посегна към нея и я взе в ръце, чувствайки, че с тези няколко думи е преминал през Брачен ритуал. Нямаше никакво значение дали някога ще премине през такъв, който неговият народ ще признае. Щеше да свърши тази работа само за да удовлетвори Айла, но самият той не изпитваше нужда от това. Единственото, което искаше, беше да я заведе вкъщи невредима.

Внезапен порив на вятъра охлади Джондалар, отнасяйки прилива на топлина, който беше почувствал, и го остави със странно чувство на раздвоение. Стана, отдалечи се от топлината на малкия огън и пое дълбоко дъх. Мразовитият въздух го накара да се задъха. Сви се в кожената качулка, дръпна я плътно около лицето си и изчака топлината на тялото да сгрее поетия въздух. Последното нещо, което желаеше, беше топъл вятър, но знаеше, че такъв остър студ е изключително опасен.

Големият континентален глетчер на север от тях се разстилаше на юг като че ли се опитваше да обгърне красивите ледени планини в смазващата си, мразовита прегръдка. Намираха се в най-студената част на света, между искрящите планински чукари и необятния северен лед. Зимата беше в разгара си. Самият въздух беше изсушен от глетчерите, обиращи влагата и лакомо обсебващи всяка капка от нея, за да увеличат подпухналите си, смазващи основната скала туловища, трупащи резерви, за да устоят на убийствената за тях лятна жега.

В битката между ледниковия студ и топящата топлина над Великата майка земя силите се бяха изравнили, но преимуществото все още беше на страната на глетчера. Щеше да напредне още веднъж и да достигне най-отдалечената си точка, преди да бъде отблъснат обратно до полярните земи. И там щеше да чака своето време.

Продължиха да се изкачват по стръмнината и им се струваше, че студът се усилва с всяка крачка. Повишаващата се височина неумолимо ги водеше все по-близо до неизбежната им среща с леда. За конете ставаше все по-трудно да намират фураж. Изсъхналата трева близо до здравия лед на потока лежеше върху замръзналата земя. Слабият сняг представляваше твърди, сухи и жилещи зрънца, носени от вятъра.

Яздеха мълчаливо, но се разприказваха, след като направиха лагер и се притиснаха един към друг в палатката си.

— Косата на Йорга е красива — каза Айла, сгушила се в кожите.

— Да, красива е — потвърди Джондалар.

— Ще ми се Иза да можеше да я види или някой от клана на Брун. Те винаги са смятали моята коса за необикновена, въпреки че Иза винаги твърдеше, че това е най-хубавото в мен. По-рано беше светла като нейната, но сега потъмня.

— Обичам цвета на косата ти, Айла, и начина, по който пада на вълни, когато я разпуснеш — заяви той, докосвайки кичура, обгръщащ лицето й.

— Не знаех, че хора от Клана живеят толкова далеч от полуострова.

Тя мислеше за хората от Клана, както и той преди това.

— Все пак Гюбан е различен. Той изглежда… не зная, трудно е да се обясни. Веждите му са по-тежки, носът му е по-голям, лицето по-издадено. Всичко в него изглежда по-изразено от това, което е присъщо на Клана. Мисля дори че е по-мускулест, отколкото беше Брун. Освен това като че ли не забелязваше студа. Кожата му беше топла при допир дори когато лежеше на замръзналата земя. И сърцето му биеше по-бързо.

— Може би са свикнали със студа. Ладуни каза, че много от тях живеят на север оттук и там трудно се стопля, дори и през лятото.

— Може би си прав. Все пак те разсъждават като нас. Какво те накара да кажеш на Гюбан, че изплащаш кръвен дълг към Клана? Това беше най-добрият аргумент, който би могъл да изтъкнеш.

— Не съм сигурен. Но е вярно. Аз наистина дължа живота си на Клана. Ако не бяха те приели, ти нямаше да си жива, нито пък аз.

— Не би могъл да намериш също така и по-добър знак от зъба на пещерна мечка, който му даде. Много бързо схвана начина им на мислене, Джондалар.

— Навиците им не са много по-различни от нашите. Зеландониите също държат на задълженията си. Всяко неизплатено задължение може да даде власт на този, комуто го дължиш, върху частица от духа ти, когато отидеш в другия свят. Чувал съм, че няколко от Тези, които служат на Майката се опитват, да попречат на хората да изплатят дълговете си, така че да могат да властват над духовете им, но вероятно това е само слух.

— Гюбан вярва, че неговият дух и твоят сега са преплетени в този и в другия свят. Частица от твоя дух винаги ще бъде с него, както и частица от неговия винаги ще бъде с теб. Ето защо беше толкова загрижен. Той загуби частицата си, когато спаси живота му, но ти му върна друга, така че сега няма празнина.

— Аз не бях единственият, който спаси живота му. Ти направи също толкова, колкото и аз, даже и повече.

— Но аз съм жена, а жена от Клана не е същото като мъж от Клана. Размяната не е равностойна, защото никой не може да направи това, което е по силите на другия. Те нямат памет за тези неща.

— Но ти намести крака и го оправи, така че да може да се върне.

— Щеше да успее да се върне, не се тревожех за това. Беше ме страх, че кракът няма да зарасне правилно. В такъв случай той нямаше да може да ловува.

— Толкова ли е лошо да не можеш да ловуваш? Не би ли могъл да върши нещо друго? Както тези Сармунайски момчета?

— Положението на един мъж от Клана зависи от способността му да ловува и това е по-ценно за него от живота му. Гюбан носи отговорности. В огнището си има две жени. Първата има две дъщери, а Йорга е бременна: Обещал е да се грижи за всички тях.

— А ако не може? — попита Джондалар. — Какво ще стане с тях?

— Няма да умрат от глад, защото кланът му ще се погрижи за тях, но начинът им на живот, храната и дрехите, уважението, което им се оказва, всичко това зависи от неговото положение. Той ще загуби Йорга. Тя е млада и красива и всеки друг ще бъде щастлив да я вземе. Ако роди сина, който Гюбан винаги е искал, ще го вземе със себе си.

— Какво ще стане, когато той остарее твърде много, за да ловува?

— Старците се отказват от лова бавно и с достойнство. Отиват да живеят при синовете на своите съпруги или дъщерите им, ако те продължават да живеят в същия клан. По този начин не тежат на целия клан. Зоуг разви умението си в лова с прашка, така че все още може да е полезен; дори съветите на Дорв са все още ценени, въпреки че почти не вижда. Но Гюбан е в разцвета на силите си и е вожд. Загубата на всичко това наведнъж ще го обезсърчи.

Джондалар кимна.

— Мисля, че разбирам. Аз няма да се обезпокоя чак полкова, ако не мога да ловувам. Но въпреки това ще се чувствам ужасно, ако нещо се случи и не мога да обработвам кремък. — Направи пауза, за да помисли, и продължи: — Ти направи много за него, Айла. Дори жените от Клана да са различни, не би ли трябвало това да има някакво значение? Не би ли трябвало поне да е признателен?

— Гюбан изрази благодарността си към мен, Джондалар, но го направи съвсем неуловимо, както и трябваше да бъде.

— Наистина трябва да е било неуловимо. Аз не го забелязах.

— Разговаряше направо с мен, не чрез тебе и се вслуша в съвета ми. Позволи на своята съпруга да говори с теб, което ме направи равна с нея, и тъй като неговото положение е високо, то и нейното е същото. За теб си създаде много добро мнение, знаеш ли? Направи ти комплимент.

— Така ли?

— Намери сечивата ти за много добре изработени и се възхити на умението ти. Ако не беше, нямаше да приеме, ходещите пръчки или знака ти.

— Какво друго можеше да направи? Аз приех зъба от него. Мислех, че е странен дар, но разбрах значението му. Щях да приема знака му независимо какъв е.

— Ако го беше намерил за неподходящ, щеше да откаже, но този знак беше повече от дар. Той пое сериозно задължение. Ако не те уважаваше, нямаше да приеме частица от духа ти в замяна на своя, която му е много скъпа. По-скоро би останал с празнота, отколкото да приеме частица от дух без стойност за него.

— Права си. Тези хора от Клана са пълни с изненади. Не съм сигурен, че някога ще успея да ги разбера — заяви Джондалар.

— Мислиш ли, че Другите са много по-различни? Аз все още се затруднявам да разбера отношенията им — отвърна Айла, — но те са по-толерантни. Твоите хора по-често се посещават, пътуват повече от Клана и са по-свикнали с непознати. Сигурна съм, че съм правила грешки, но мисля, че твоите хора са ги пренебрегнали, защото съм гост, и са схванали, че обичаите на моя народ са различни.

— Айла, моите хора са и твои — каза той нежно.

Тя го погледна и изрече:

— Надявам се, Джондалар. Надявам се.

Смърчовете и елите започнаха да оредяват и да се израждат с увеличаване на височината. Въпреки че пътешествениците можеха да виждат през растителността, пътят им покрай реката ги преведе близо до оголени скали и през дълбоки долини, които не им позволяваха да видят околните височини. При един завой на реката планинският поток скачаше в Средната майка, която също идваше откъм възвишенията. Студеният, пронизващ въздух бе хванал и заледил падащите води, а силните и сухи ветрове бяха изваяли от тях странни и гротескни форми. Карикатури на живи същества, пленени от мраза, бяха застинали в намерението си да започнат безразсъден полет по течението на дългата река и очакваха нетърпеливо смяната на сезона и своето освобождение, които не бяха много далеч.

Мъжът и жената преведоха внимателно конете си през начупения лед, заобиколиха височината на замръзналия водопад и спряха като омагьосани пред гледката на масивния платовиден глетчер. Бяха го зървали и преди, но сега, подведени от зашеметяващата му прелест, им се струваше достатъчно близък, за да го докоснат. Величественият необятен леден колос с почти хоризонтално било беше значително по-далеч, отколкото изглеждаше.

Замръзналият поток до тях беше неподвижен, но очите им проследиха маршрута му, който се виеше и се гънеше, преди да изчезне. Появяваше се отново по-нататък заедно с няколко други тесни потока, раздалечени на неравномерни разстояния и извиращи от глетчера като шепа сребристи панделки, украсяващи масивния леден калпак. Далечни планини и по-близки хребети очертаваха платото със скалистите си, назъбени и замръзнали върхове. Ледът изглеждаше така ослепително бял, че само отразяваше яркия, дълбок цвят на небето.

Двата високи близнака на юг, които за кратко ги бяха придружавали в скорошното им пътуване, отдавна се бяха загубили от поглед. Един нов, висок връх, който се бе появил на запад, отстъпваше на изток и върховете на южната верига, проследили пътя им, все още показваха искрящите си корони.

На север се извисяваха смесени върхове от още по-древни скали, но масивът, който оформяше северните граници на речната долина, бе изостанал при завоя, където реката се връщаше от най-северната си точка, преди мястото им на среща с хората от Клана. Реката се бе приближила до новите планини от варовик, приети от тях като северна граница на пътя им нагоре към началото на реката.

Растителността продължаваше да се променя. Смърчовете и сребърните ели отстъпваха на лиственици и борове, растящи върху тънката кисела почва, покриваща непропускливата основна скала, но това не бяха величествените стражи от низините. Двамата бяха достигнали едно място от планинска тайга с осакатени вечнозелени дървета, чиито корони бяха покрити с плътен сняг и лед, споени към клоните през по-голямата част от годината. Макар и съвсем гъсти на места, всеки клон дръзнал да изпъкне над останалите, бързо биваше окастрян от вятъра и мраза, които свеждаха върховете на всички дървета до едно общо ниво.

Дребните животинки се движеха свободно по утъпканите от тях пътечки под дърветата, докато по-едрият дивеч си пробиваше път главно със сила. Джондалар реши да се отдалечат от безименния малък поток, който следваха — един от многото, които накрая оформяха началото на голяма река — и да тръгнат по дивечовата пътека през гъстака от дребна иглолистна растителност.

С наближаването на надморската височина, до която можеха да растат дървета, гъсталакът оредяваше и те видяха район напълно лишен от изправени стебла. Но животът е жилав. Нискорастящи храсти и треви вирееха върху обширните торфени полета, покрити на места с одеяло от сняг.

Подобни, но много по-обширни райони съществуваха в низините на северните континенти. В закътаните им и по-ниски места се бяха съхранили широколистни дървета, граничещи на север с по-издръжливите, вечнозелени гори. Далеч на север, ако изобщо съществуваха, те обикновено бяха изродени и дребни. Обширните глетчери бяха превърнали високите ливади, обграждащи вечния лед на планините, в необятни степи и тундри, където оцеляваха единствено тези растения, които успяваха да завършат жизнения си цикъл.

Над тази линия на съществуване растяха голямо количество издръжливи растения, приспособили се към суровите условия на околната среда. Айла, движеща се пред другаря си, забеляза тези промени с интерес и пожела да има повече време, за да наблюдава промените. Планините в района, където бе израсла, се намираха далеч на юг и растителността там беше различна поради затоплящото въздействие на вътрешното море. Растенията, които съществуваха във височините на заледените, безводни райони, я очароваха.

Величествени върби, украсяващи почти всяка река, поток или ручей, растяха като ниски храсталаци, а високите и яки брези и борове се превръщаха в изтощени дървесни израстъци, пълзящи по земята. Сини и червени боровинки се разстилаха като дебел килим, висок едва десет сантиметра. Тя се зачуди дали като боровинките, растящи по северния глетчер, тези също раждат едри и сладки плодове. Въпреки че голите скелети на изсъхналите клони говореха за много растения, тя не винаги успяваше да различи вида, да разбере как познатите растения можеха да бъдат различни и се опитваше да си представи как изглеждат високопланинските ливади през по-топлите сезони.

Пътувайки в пустошта на зимата, двамата не можеха да си представят пролетната и лятната красота на планините. Нямаше ги дивите рози или рододендроните, оцветяващи пейзажа с розовите си цветове; нямаше минзухари или инемони, или прекрасни сини тинтяви, или жълти нарциси, които да дръзнат да предизвикат суровия вятър; игликите и виолетките нямаше да разцъфнат в многоцветно великолепие до първото пролетно затопляне. Нямаше ги камбанките, сините камбанки, билките, кръстовчетата, маргаритите, лилиите, потайничетата, карамфилите, вълчето биле и прелестните малки еделвайси, които да намалят тъжната, студена монотонност на замръзналите зимни полета.

Друга, още по-величествена гледка се изпречваше пред погледите им. Ослепителна крепост от искрящ лед стоеше на пътя им. Тя сияеше на слънцето като великолепен, много странен диамант. Белите кристали грееха с яркосини сенки, които криеха недостатъците му — пукнатини, тунели, пещери и „джобове“, които набраздяваха гигантския скъпоценен камък.

Бяха достигнали глетчера.

Наближиха износената снага на древната планина, която поддържаше плосковърхата ледена корона, и не бяха сигурни дали тесният планински поток продължаваше да бъде все същата река, която им беше спътница от дълго време. Тъничката ледена следа беше почти неразличима между многото замръзнали ручеи, очакващи пролетта да освободи водите и те да заподскачат надолу по кристалните скали на високото плато.

Великата майка река, която бяха следвали по пътя си от широката й делта, където се вливаше във вътрешното море, големият воден път, който бе напътствал стъпките им през по-голямата част от трудното им пътешествие, си беше отишла. Дори скованият от лед намек за необуздан малък поток щеше скоро да остане зад тях. На пътешествениците щеше да липсва успокояващата сигурност на реката, посочваща пътя им. Щяха да продължат пътешествието си, ръководени само от слънцето, звездите и знаците по пътя, които Джондалар се надяваше да е запомнил.

Растителността над високите ливади беше още по-оскъдна. Единствено мъховете, лишеите и някои други редки видове, характерни за скалите и сипеите, можеха да оцелеят в борбата за съществуване. Айла бе започнала да храни конете с част от сеното, което носеха със себе си. Без гъстата си, рошава козина и дебели кожи нито конете, нито вълкът щяха да оцелеят. Но природата се бе погрижила да ги приспособи към студа. Хората, лишени от собствена козина, се бяха пригодили сами. Вземаха кожите на убитите от тях животни, защото без тях нямаше да оцелеят. Без защитата на кожите и огъня предците им никога не биха тръгнали на север.

Дивите кози, алпийските антилопи и муфлоните се чувстваха у дома си из планинските ливади, включително и тези в по-безводните и сурови райони. Често се срещаха и на по-големи височини, макар и не толкова късно през сезона, но конете не живееха на такава надморска височина. Дори и по-равните склонове на масива не винаги насърчаваха вида им да се катери толкова нависоко, но Уини и Рейсър напредваха уверено.

С ниско наведени глави конете пристъпваха тежко по стръмнината в подножието на леда и пренасяха храната и кафяво-черните горящи камъни, които означаваха живот за всички тях. Хората водеха животните по необичайни за тях земи и се оглеждаха за разни места, където да опънат палатката и да построят лагера си.

Всички бяха уморени от борбата с непоносимия студ и острия вятър, докато изкачваха стръмнините. Беше изтощително. Дори вълкът предпочиташе да се върти около тях, отколкото да тича наоколо и да изследва района.

— Уморена съм — каза Айла, докато се опитваха да построят лагера си под напора на бурния вятър. — Уморена съм от вятъра, уморена съм и от студа. Не мога да повярвам, че някога пак ще се стопли. Не съм предполагала, че може да бъде толкова студено.

Джондалар кимна, но знаеше, че студът, с който още не се бяха сблъскали, е далеч по-силен. Видя я да поглежда към огромната ледена маса, след това да отмества погледа си като че ли не искаше да го види, и заподозря, че студът е най-малкото, което я безпокои.

— Наистина ли ще прекосим всичкия този лед? — попита тя, признавайки накрая страховете си. — Възможно ли е? Дори не мога да си представя как ще се изкачим на върха му.

— Трудно е, но не е невъзможно. С Тонолан го направихме. Искам, докато е все още светло, да потърся най-добрия път, по който да изведем конете горе.

— Струва ми се, че пътуваме от векове. Колко още трябва да изминем, Джондалар?

— Все още има доста път до Деветата пещера. Но щом преминем леда, ще остане много малко до Пещерата на Даланар. Там ще спрем за кратко, за да можеш да се запознаеш с него, Джерика и всички останали. С нетърпение очаквам да покажа на Даланар и Джоплая някои от каменарските си умения, които научих от Уимез, но дори и да останем и да им погостуваме, ще трябва да стигнем вкъщи преди лятото.

Айла се почувства нещастна. Лятото! Но сега бе зима, помисли тя. Запита се дали ако беше разбрала колко дълго ще бъде пътешествието, щеше да бъде толкова нетърпелива да тръгне с Джондалар към дома му. Може би щеше да се опита да го накара да останат при Мамутоите.

— Хайде да отидем и да разгледаме глетчера по-отблизо — предложи Джондалар — и да изберем най-удобния път за изкачването му. След това трябва да приготвим всичко и да се подготвим за прекосяването на леда.

— Довечера ще трябва да запалим огън с част от горящите камъни — каза тя. — Наоколо няма нищо, което да гори. Ще се наложи да стопим лед за вода. Дано да намерим.

С изключение на няколко закътани места, където имаше малко сняг, навсякъде земята бе оголена от ледения вятър. Джондалар бе минавал по този път само веднъж преди, но цялата околност му се струваше много по-суха, отколкото си спомняше. Беше прав. Намираха се в дъждовната, задна част на планините и оскъдният сняг в района обикновено падаше малко по-късно, след смяната на сезона. По пътя си надолу с Тонолан бяха попаднали в снежна буря.

През зимата по-топлият и влажен въздух, носен от ветровете, идващи от океана на запад, се издигаше нагоре по склоновете, докато достигнеше обширните равнини от лед с високо атмосферно налягане. Притежавайки действието на огромна фуния, насочена към високия масив, влажният въздух се охлаждаше, сгъстяваше се и се превръщаше в сняг, който валеше върху леда, пълнейки ненаситния търбух на жадния глетчер.

Ледът, покриващ изцяло разрушения и заоблен връх на древния масив, образуваше почти хоризонтална повърхност. Охладеният въздух, изцеден от влагата, се спускаше ниско надолу по страните, без да носи сняг отвъд краищата на леда.

Джондалар и Айла обикаляха основата на леда и търсеха най-лесния път нагоре. Забелязаха тук-там кал и скали. Глетчерът растеше.

На много места в подножието на глетчера се виждаха оголените скали на планината. Масивът, огъван и издиган от огромното налягане, създало планините на юг, бил някога солиден блок от кристален гранит. Силите, действали срещу неподвижната стара планина — най-древната Скала на земята, оставили доказателство за себе си във формата на разлом, разцепил блока на части.

Право на запад, от другата страна на глетчера, склонът на масива беше стръмен и противостоеше на обърнатия на изток успореден ръб от другата страна на пукнатинната долина. В средата на широкото дъно на разломното корито течеше река, защитена от високите успоредни страни на пукнатия масив. Въпреки това Джондалар реши да пресекат глетчера диагонално и да слязат по по-полегатата страна. Искаше да прекосят реката близо до извора й високо в южните планини, преди да е заобиколила глетчерния масив и да се втурне в разломната долина.

— Това откъде се взе? — попита Айла. Предметът, който той и подаде, се състоеше от два овални дървени диска, поставени в рамка, която ги държеше здраво съвсем близо един до друг, с кожени ремъци от двата края. В средата на дървените овали бяха изрязани тънки прорези, минаващи почти по цялата им дължина, разделяйки ги на две.

— Направих ги, преди да тръгнем. Има и за теб. То е за очите ти. Понякога блясъкът от леда на глетчера е толкова ярък, че не виждаш друго освен белота — хората го наричат снежна слепота. Тя обикновено преминава бързо, но очите се зачервяват силно и се възпаляват. Това ще ги предпази. Хайде, постави ги — нареди Джондалар и добави, виждайки я, че не знае какво да ги прави: — ето, ще ти покажа.

Постави необикновените слънчеви щитове и ги завърза с ремъците зад главата си.

— Как виждаш? — попита Айла. Тя едва различаваше очите му зад продълговатите, хоризонтални прорези, но си сложи тези, които й даде. — Вижда се почти всичко! Трябва само да завъртиш глава, за да виждаш и настрана. — Беше изненадана, но се засмя. — Изглеждаш толкова смешен с тези големи, празни очи. Приличаш на някакъв странен дух… или бръмбар. Може би духът на бръмбар.

— Ти също си смешна — разсмя се той, — но тези очи на бръмбар могат да спасят живота ти. Трябва да виждаш къде стъпваш по леда.

— Много е хубаво, че имаме тези ботуши, подплатени с вълна от муфлон — отбеляза Айла, поставяйки ги на достъпно място, за да са й под ръка. — Даже и да се намокрят запазват краката топли.

— Може би ще сме благодарни, че имаме резервни, когато стъпим на леда — добави Джондалар.

— Когато живеех при Клана, имах навик да тъпча калъфите си за крака с шавар.

— Шавар?

— Да. Той запазва краката топли и съхне бързо.

— Това е полезно да се знае — каза той и взе един ботуш. — Обуй ботушите с подметки от мамутска кожа. Те са здрави и почти непромокаеми. Ледът понякога е остър, а те са достатъчно груби, за да не се пързаляш, особено при изкачване. Я да видим! Ще ни трябва тесла за къртене на лед — постави той сечивото върху купчинката, която приготвяше. — И въже. Също и добър и здрав канап. Ще ни трябва палатката, кожи за спане и храна, разбира се. Ще можем ли да оставим някои от готварските си прибори? Няма да ни трябват много на леда, а и ще можем да вземем ОТ Ланзадониите.

— Ще използваме суха храна. Няма да готвя. Реших да вземем голямото кожено гърне, окачено на рамка, което взехме от Соландия, за да топим в него лед за вода. Ще го слагаме направо върху огъня. Така ледът ще се топи по-бързо, а и няма да се налага да варим водата. Само да топим лед — каза Айла.

— Непременно вземи копие.

— Защо? По леда няма животни, нали?

— Не, но можеш да почукваш с него пред себе си, за да си сигурна, че ледът е здрав. Какво ще кажеш за тази мамутска кожа? Носим я с нас, откакто сме тръгнали, а дали наистина ни трябва? Тежка е.

— Кожата е добра, хубава и гъвкава, а и служи като водонепромокаемо покривало за пирогата. Ти каза, че върху леда вали сняг. — Не искаше тя да се раздели с кожата.

— Можем да използваме палатката като покривало.

— Вярно е, — замисли се тя. След това погледът й бе привлечен от друго. — Откъде взе тези факли?

— От Ладуни. Ще ставаме преди изгрев слънце и ще ни трябва светлина, докато опаковаме. Искам да стигнем върха на платото, преди слънцето да се вдигне много високо, докато всичко е все още дълбоко замръзнало — поясни Джондалар. — Дори и при този студ слънцето може да разтопи малко леда и да направи изкачването на върха още по-трудно.

Легнаха си рано, но Айла не можа да заспи. Беше нервна и възбудена. Намираха се пред глетчера, за който Джондалар бе говорил още от самото начало.

— Как, какво става? — стресна се тя.

— Няма нищо. Време е да ставаш — каза Джондалар, вдигнал факлата. Натика дръжката в чакъла, за да я закрепи, и й подаде чаша димящ чай. — Запалих огън. Заповядай малко чай.

Тя се усмихна доволно. Беше правила сутрешния му чай почти всеки ден по време на пътуването им и сега той изпитваше удоволствие от това, че един път е станал пръв и е направил чай за нея. В действителност изобщо не беше заспивал. Той също беше твърде нервен, твърде възбуден и твърде обезпокоен.

Вълчо наблюдаваше хората и очите му отразяваха светлината. Усещайки нещо необичайно, животното подскачаше наоколо. Конете също бяха неспокойни — пръхтяха, цвилеха и издишваха шумно облаци от пара. С помощта на горящите камъни Айла стопи лед на вода и ги нахрани със зърно. Даде на Вълчо една питка от сухата храна за из път на Лозадунаите. Двамата с Джондалар също изядоха по една. На светлината на факлата опаковаха палатката, кожите за спане и малкото си принадлежности. Оставиха няколко дреболии, един празен съд за зърно, няколко каменни сечива и в последния момент тя хвърли мамутската кожа върху кафявите въглища в пирогата.

Джондалар вдигна факлата, за да осветява пътя. Хвана юздата на Рейсър и тръгна, но светлината се разсейваше. Можеше да вижда само малък осветен кръг пред себе си, макар че държеше факлата високо. Луната беше почти пълна и той реши, че може да вижда пътя по-добре без нея. Накрая я хвърли и продължи в тъмното. Айла го последва. Очите им бързо привикнаха. Зад тях остана да догаря факлата, захвърлена на чакълестата земя.

На светлината на почти пълната луна чудовищният лед гореше с мистична и мимолетна светлина. Черното небе беше обсипано със звезди, а въздухът пукаше и пращеше от студа.

Колкото и да беше студен, въздухът като че ли ставаше все по-мразовит с приближаването им към огромната ледена стена, но Айла зъзнеше от ужас пред неизвестното. Джондалар наблюдаваше блестящите й очи и леко отворената уста, през която си поемаше дъх дълбоко и учестено.

Винаги се вълнуваше от възбудата й и дори сега почувства тръпка в слабините си. Тръсна глава с усилие. Сега нямаше време за това. Чакаше ги глетчерът.

Той извади от пакета си едно дълго въже.

— Ще трябва да се завържем заедно.

— И конете ли?

— Не. Ще можем да се издържим един друг, но ако конете се подхлъзнат, ще ни повлекат със себе си.

Беше загрижен преди всичко за Айла, колкото и неприятна да му бе мисълта, че могат да загубят Рейсър или Уини.

Тя се намръщи, но кимна утвърдително.

Шепнеха, защото потъналият в тишина лед ги караше да снижават гласовете си. Не искаха да безпокоят задрямалото му величие или да го предупредят за предстоящото си нахлуване.

Джондалар завърза единия край на въжето около кръста си, а другия около нея. Нави хлабавата част и прокара ръка през клупа, за да го носи на рамо. Всеки от тях хвана повода на коня си. Вълчо трябваше да се справя сам.

Преди да тръгнат, Джондалар изпита моментна паника. Какво си бе въобразявал? Какво изобщо го бе накарало да повярва, че може да преведе Айла и конете през глетчера? Трябваше да поемат по дългия, обиколен път. Макар и по-дълъг, беше по-сигурен. Поне щеше да е сигурен, че ще се справят. Прогони тези мисли от главата си и стъпи на леда.

В подножието на глетчера често се случваше да има разделяне на леда и земята, което оформяше подобно на пещера пространство под леда или надвиснала ледена стряха, достигаща до натрупания ледников чакъл. Надвисналата стряха в мястото, което Джондалар беше избрал за начало на изкачването им, се беше срутила и направила наклона по-полегат. Беше примесена с чакъл, който им осигуряваше по-сигурно стъпване. От срутения край започваше едно огромно натрупване на чакъл — морена, което водеше нагоре по ръба на леда като добре оформена пътека и не им се струваше твърде стръмно за тях или конете. Можеше и да им бъде трудно да прехвърлят върха, но преди да стигнат там, не можеха да знаят колко тежко ще се окаже в действителност.

Джондалар ги поведе по стръмнината и Рейсър се стъписа за момент. Въпреки че беше добре подреден, тежкият му товар все пак беше неудобен и промяната на наклона го беше разбъркала. Подхлъзна се, след това стъпи здраво и след кратко колебание младият жребец потегли. Дойде реда на Айла и Уини, теглеща плазовете. Но кобилата бе влачила тези прътове толкова дълго, по толкова разнообразен терен, че беше свикнала с тях и за разлика от Рейсър, който носеше товара върху гърба си, раздалечените пръти й придаваха устойчивост.

Вълчо се движеше най-отзад. Тялото му беше най-ниско до земята и лапите му го предпазваха от плъзгане. Но той усети опасността, застрашаваща спътниците му, и ги следваше отзад като че ли да защити гърба им от някаква невидима заплаха.

Назъбените и оголени ледени късове блестяха на ярката лунна светлина и огледалните повърхности на гладките им плоскости приличаха на застинали черни езера. Не беше трудно да се вижда морената, разливаща се надолу като бавно течаща река от пясък и скали, но нощната светлина замъгляваше очертанията и размерите на предметите и скриваше дребните подробности.

Джондалар наложи бавен и предпазлив ход, водейки внимателно коня си покрай препятствията. Айла беше по-загрижена да намери най-добрата пътека за коня, който водеше, отколкото за своята собствена сигурност. С нарастване на наклона тежкият товар на конете наруши равновесието им и те започнаха да пристъпват с усилие. Когато мъжът се опита да преведе Рейсър покрай едно стръмно възвишение близо до върха, едното копито на коня се плъзна, той изцвили и се дръпна назад.

— Хайде, Рейсър — подкани го той и опъна повода, като че ли искаше да го изтегли със сила. — Почти стигнахме. Можеш да се справиш.

Жребецът се напрегна, но копитата му се плъзгаха по коварния лед под тънката снежна покривка и Джондалар почувства, че поводът го дърпа назад. Разхлаби въжето и освободи главата на Рейсър, но и това не помогна и накрая съвсем отпусна повода. В багажа имаше неща, с които не искаше да се раздели, а и загубата на животното щеше да му причини силна болка, но се опасяваше, че жребецът няма да успее да се задържи.

Все пак копитата на коня намериха опора, Рейсър спря да се плъзга и без да бъде ограничаван от въжето, вдигна глава и скочи напред. Внезапно се намери над ръба, прескочи умело една тясна пукнатина в края на разлома и стъпи на равното. Докато потупваше нежно и хвалеше коня, Джондалар забеляза, че цветът на небето се бе променил от черен в наситено индигово синьо, просветляващо към хоризонта на изток.

Усети подръпване на въжето през рамото му. Сигурно Айла се е подхлъзнала, помисли той и го отпусна малко. Вероятно беше стигнала стръмнината. Внезапно почувства въжето да се изплъзва през ръката му, докато бе дръпнат силно. Вероятно е хванала повода на Уини, помисли отново той. Трябва да го пусне.

— Пусни го, Айла! Ще те повлече със себе си! — изкрещя сграбчи въжето с двете си ръце.

Тя или не беше чула, или не беше разбрала. Уини бе тръгнала по стръмнината, но копитата й не можеха да намерят опора и тя продължаваше да се пързаля назад. Айла държеше повода, като че ли можеше да задържи кобилата, и се пързаляше назад заедно с нея. Самият Джондалар беше изтеглен в опасна близост до ръба. Опитвайки се да намери нещо, което да го задържи, той сграбчи повода на Рейсър. Жребецът изцвили.

Плазовете бяха тези, които спряха пързалянето на Уини. Един от прътите попадна в пукнатина и издържа достатъчно дълго, за да позволи на кобилата да възстанови равновесието си. Копитата й се забиха в снежна преспа, като й придадоха устойчивост, и тя стъпи върху чакъл.

Мъжът усети как спъването на въжето отслабна и отпусна повода на Рейсър. Стъпи здраво в пукнатина в леда и нави въжето около кръста си.

— Отпусни малко — извика Айла, стискайки повода на Уини, която се опитваше да се оттласне напред.

Айла внезапно изникна над ръба и той я изтегли до себе си. След нея се появи Уини. Кобилата подскочи напред през пукнатината и краката й стъпиха на равния лед. Прътовете на плазовете щръкнаха във въздуха и пирогата легна върху ръба, който бяха преодолели. Утринното небе бе прорязано от розова ивица, очертаваща хоризонта, и Джондалар изпусна една тежка въздишка.

Неочаквано през ръба прелетя Вълчо и се втурна към Айла. Започна да подскача върху нея, но тя не се чувстваше много стабилна и му заповяда да престане. Той се отдръпна назад, погледна Джондалар и след това конете. Вдигна глава към небето, изскимтя няколко пъти и зави вълчата си песен високо и проточено.

Въпреки че бяха изкачили стръмния наклон и ледената покривка беше равна, все още не бяха стигнали върха на глетчера. Близо до ръба имаше пукнатини и начупени блокове от извисяващи се ледени натрупвания. Джондалар прекоси една снежна могила, която покриваше назъбената и разцепена грамада зад ръба й, и накрая краката му стъпиха върху равната повърхност на леденото плато. Рейсър го последва, събаряйки големи отломъци, които подскачаха и се търкаляха с трополене през ръба. Мъжът продължи да придържа въжето здраво около кръста си, докато Айла също извървя последните стъпки. Вълчо изтича пред Уини, която го последва.

Небето се бе превърнало в мимолетен и неповторим оттенък на синьото при зазоряване и на хоризонта сияеха искрящите лъчи на слънцето. Жената погледна надолу към стръмния склон и се запита как са могли да се справят. От удобното място на върха това изглеждаше невъзможно. Обърна се, за да продължи, и затаи дъх.

Изгряващото слънце надзърташе над източния ръб на платото с ослепителен взрив от светлина, който разкриваше невероятната гледка. На, запад пред тях се простираше ослепително бяла, неимоверно еднообразна равнина. Небето над нея беше нюанс на синия цвят, който тя не бе виждала никога преди това. Изглеждаше като да е погълнал отражението на червената зора и синьо-зеления полутон на глетчерния лед, но въпреки това си оставаше син. Но това синьо беше толкова прекрасно, че на нея и се струваше, че грее със собствена светлина, чийто цвят не се поддаваше на описание и се променяше към далечния югозападен хоризонт в мъгливо синьо-черно.

Когато слънцето се издигна на изток, избледнелият несъвършен кръг, блестял с такава брилянтна светлина, когато се бяха събудили преди зората, се закрепи над далечния западен ръб като неясен спомен за предишна слава. Нищо не нарушаваше неземната прелест на обширната пустиня от замръзнала вода — липсваха дървета, скали или някакво движение, които да развалят величието на девствената повърхност.

Айла изпусна шумно дъх. Не бе усетила, че го е затаила.

— Джондалар! Това е великолепно! Защо не ми каза? Щях да измина разстоянието два пъти, за да мога да видя това тук — възкликна тя.

— Грандиозно е — каза той, усмихвайки се на реакцията и, но също бе смаян. — Но не можех да ти го кажа. Никога преди не съм виждал такава гледка. Виелиците тук също са внушителни. Хайде да тръгваме, докато можем да виждаме пътя. Не е толкова твърдо, колкото изглежда, а и това ясно небе и ярко слънце могат да отворят някоя пукнатина или да срутят надвиснал корниз.

Тръгнаха през равнината, предшествани от дългите си сенки. Започнаха да се потят в дебелите си дрехи, преди още слънцето да се беше изкачило твърде високо, и Айла понечи да свали връхната кожена парка с качулка.

— Свали я, ако искаш — каза Джондалар, — но се покрий. Тук можеш жестоко да изгориш и не само от слънцето. Осветен от него, ледът също може да те изгори.

Малки кълбести облаци бяха започнали да се образуват сутринта и до обяд се сляха в един голям. Следобед се появи вятър. Когато спряха, за да стопят сняг и лед за вода, Айла облече топлата си връхна кожена дреха. Слънцето се бе скрило зад наситените с влага кълбесто-дъждовни облаци, които пръскаха лека мъглица от сух сняг върху пътешествениците. Глетчерът растеше.

Платовидният ледник, който прекосяваха, подпираше върховете на скалистите планини далеч на юг. Влажният въздух, издигащ се нагоре по високите бариери, се кондензираше в капчици мъгла, но температурата решаваше дали те ще паднат като студен дъжд или като леки снежинки. Не вечният мраз беше този, който образуваше ледниците, а по-скоро снегът, натрупващ се върху този от предишната година, пораждаше глетчерите, които с времето се превръщаха в пластове лед, разделящ континентите. Въпреки малкото топли дни мразовитите зими и хладните облачни лета, които не успяваха да стопят напълно останалите в края на зимата сняг и лед, както и по-ниските средногодишни температури наклоняваха везните към ледниковата епоха.

Под извисяващите се заострени върхове на южните планини, твърде стръмни, за да задържат върху себе си сняг, се бяха образували малки циркусови езерца, които обграждаха върхове и от които произхождаха глетчерите. Леките, сухи и дантелени снежинки се наслагваха във високо планинските падини, образувани от незначителни количества вода, замръзнала в пукнатините и след това разширила се, за да изрони тонове скала. Накрая масата замръзнала вода, разбиваше нежните снежинки на парченца, които се съединяваха в малки, кръгли топчици лед — фирнов, зърнест сняг.

Фирнът не се образуваше на повърхността, а дълбоко в циркуса, и когато навалеше още сняг, по-тежките плътни сфери бяха изтласквани нагоре и през ръба на гнездото. При натрупване на по-голямо количество от тях почти кръглите топки от лед бяха притискани една в друга така силно от тежестта над тях, че се освобождаваше малка частица енергия под формата на топлина. За частици от секундата те се стопяваха в множеството си допирни точки и след това отново замръзваха, споявайки топките. С увеличаване дебелината на ледения пласт по-голямото налягане преподреждаше структурата на молекулите в твърд, кристален лед, но с една малка разлика — ледът течеше.

Глетчерният лед, образуван под огромно налягане, бе по-плътен и все пак в по-ниското голямата маса твърд лед се движеше плавно като течност. Глетчерът заобикаляше препятствията по пътя си, като изпречилите се планински върхове, съединяваше се от другата им страна, често понасяше големи части от скалата и оставяше след себе си островърхи острови, следваше контурите на терена, стриваше ги и променяше формата им.

Реката от твърд лед имаше своите потоци и въртопи, застинали езерца и стремителни средни течения, но напредваше към друго време, бавно и тромаво поради огромната си грамада. Трябваха й години, за да преодолее няколко сантиметра, но времето не беше от значение. Тя притежаваше всичкото време на света. Докато средните температури оставаха под критичната граница, глетчерът щеше да се подхранва и нараства.

Не само планинските циркуси раждаха глетчери. Те се образуваха също и върху равнини, покриваха достатъчно широки райони и мразовитото им въздействие разстилаше валежите от антициклоналната фуния, разположена в средата, към периферията, така че дебелината на леда оставаше почти еднаква навсякъде.

Глетчерите никога не бяха напълно сухи. От тях винаги се процеждаше по малко вода, образувана от топенето следствие голямото налягане. Тя запълваше малките пукнатини и цепнатини, охлаждаше се и наново замръзваше, разширявайки се във всички посоки. Глетчерът също нарастваше във всички посоки и скоростта на нарастване зависеше от наклона на повърхността му, а не от наклона на земята под него. Ако повърхността на наклона беше много стръмна, водата в глетчера се стичаше по-бързо надолу по цепнатините в леда, разпространявайки го при новото си замръзване. Глетчерите нарастваха по-бързо в младата си възраст, в близост до океани и морета или когато високите планински върхове осигуряваха изобилен снеговалеж. Забавяха растежа си, когато нараснеха много, широката им повърхност започнеше да отразява надалеч слънчевите лъчи и въздухът в средата изстинеше и се изсушеше, оставайки почти без сняг.

Глетчерите в планините на юг се бяха спуснали от високите им върхове, бяха запълнили долините им до нивото на високите планински проходи и се бяха разлели из тях. В периода на ранното им нарастване планинските глетчери бяха запълнили дълбоката пропаст на разломната линия, разделяща подножията на планината от древния масив. Ледът беше покрил планината, след това се беше разпрострял до старите ерозирали планини на северната верига. Беше се оттеглил по време на краткото затопляне, което вече свършваше, и се бе стопил в ниската разломна долина, давайки началото на голяма река и дълго, подприщено от морена езеро, но платовидният глетчер в планинската област, която пресичаха, оставаше замръзнал.

Не можаха да запалят огън направо върху леда и решиха да използват пирогата като основа на речните камъни, които бяха взели със себе си за тази цел. Но първо трябваше да изпразнят плавателния си съд от горящите камъни. Айла вдигна тежката мамутска кожа и й хрумна, че можеха да я използват със същия успех като основа за огъня си. Даже и да се опърлеше малко, нямаше да е от значение. Радваше се, че са решили да я вземат. Пиха по малко вода и се нахраниха.

Докато почиваха, слънцето се скри зад тежки облаци и преди отново да поемат пътя си, започна да вали сняг. Северният вятър виеше из ледения простор и върху обширната покривка на масива нямаше нищо, което да го спре. Задаваше се виелица.