Айла през равнината

ГЛАВА 16

Айла се надвеси над жената в леглото с купата изстиваща течност в ръце. Потопи малкия си пръст да провери температурата, после сложи съда на земята и изящно се отпусна на земята с кръстосани крака. Поседя така няколко мига.

Мислите й се върнаха обратно към живота й в Клана, и по-точно към обучението, което беше получила от умелата и веща лечителка, която я беше възпитавала. Иза се грижеше за най-обикновени болести и малки наранявания, но когато трябваше да се занимава с някой сериозен проблем — голямо нараняване при лов или опасна за живота болест — тя молеше Креб в качеството му на Мог-ър да призове на помощ no-висшите сили. Иза беше лечителка, но в клана Креб беше заклинателят, свещеният човек — жрецът, който имаше достъп до света на духовете.

При Мамутои и при народа на Джондалар, функциите на лечителка и Мог-ър не бяха непременно разделени. Тези, които лекуваха, често се обръщаха към света на духа, макар че от Тези, Които Служеха на Майката, не всички бяха еднакво опитни в способностите, открити пред тях. Мамут от Лъвския бивак повече приличаше на Креб. Неговият интерес беше насочен към неща, свързани с духа и ума. Макар да владееше знания за лекарства и процедури, лечителските му способности бяха сравнително слабо развити и често се налагаше жената на Талут Нези да се справя с по-малки наранявания и болести в Лъвския бивак. А на Лятната Среща Айла се видя с много опитни лечители сред хората от Мамут и обмени знания с тях.

Но обучението й имаше практическа насоченост. Тя, както, и Иза, беше лечителка, знахарка. Чувствуваше се незнаеща и неориентирана в начините от света на духа и в този момент щеше да е добре някой като Креб да беше до нея. Искаше и усещаше, че й е нужна помощта на по-висши сили от самата нея, които да желаят да помогнат. Въпреки че Мамут беше започнал да й преподава известно разбиране към царството на духа на Великата Майка, тя все още не беше много запозната със света на духа, с който беше израснала, и особено със своя тотем — духа на Великия Пещерен Лъв.

Макар че той беше дух на Клан, тя знаеше, че е силен, а Мамут беше казал, че духовете на всички животни са част от Великата Майка Земя. Той дори беше включил връзката с нейния предпазващ тотем Пещерния Лъв, когато я осиновиха; оттогава тя знаеше как да иска помощ от него. Въпреки че самата тя не беше Клан, Айла се надяваше, че духът на нейния Пещерен Лъв би помогнал на Рошарио.

Затвори очи и започна да прави красивите плавни движения от най-древния, свещен, ням език на Клан — този, който знаеха всички кланове, използван, за да се обърнеш към света на духа.

— Велики Пещерен Лъв, тази жена, която беше избрана от мощния дух-тотем, е благодарна за избора. Тази жена е благодарна за дадените й Дарове и най-благодарна е за вътрешните Дарове, за получените уроци и придобитото знание.

Велики Мощен Пазителю, който е известен с избора на достойни мъже, нуждаещи се от закрила, но избра тази жена и я беляза с тотемния знак, когато беше още момиче, тази жена е благодарна. Тази жена не само знае защо духът на Великия Пещерен Лъв от Клан е избрал момиче и човек от Другите, но тази жена е благодарна и за дадената й от големия тотем защита.

Велики Тотемен Дух, тази жена, която преди молеше да я ръководиш, сега моли за помощ. Великият Пещерен Лъв водеше тази жена към познание на уменията на лечителка. Тази жена познава лечителството. Тази жена знае цярове за болест и рана, знае чайове, отвари и лапи и други лекове от растения, тази жена знае как да цери и изцелява. Тази жена е благодарна за знанието и за, онова знание за лечението, което още има да получи от Духа Тотем. Но тази жена не знае начина да стигне до света на духа.

Велики Дух на Пещерния Лъв, който обитава звездите в света на духовете, жената, която лежи тук, не е Клан; тя е една от Другите, както и избраната от теб жена, но моля помощ за жената. Жената изпитва силни болки, но вътрешната й болка е по-лоша. Жената ще изтърпи болката, но се страхува, че без двете си ръце ще бъде безполезна жена. Жената ще бъде добра, ще бъде полезна. Тази жена лечителка ще помогне на жената, но помощта може да бъде опасна. Тази жена моли за помощта на духа на Великия Пещерен Лъв и всички духове, които Великият Тотем избере, да направляват тази жена и да помогнат на жената, която лежи тук.

Рошарио, Доландо и Джондалар също като Айла мълчаха, докато тя извършваше тези необичайни движения. От тримата само Джондалар разбираше какво прави и се улови, че гледа към другите двама толкова, колкото и към Айла. Макар и знанието му за езика Клан да беше елементарно, той успя да разбере, че тя иска помощ от света на духа.

Джондалар съвсем не усещаше някои от по-фините нюанси на един метод за комуникиране, развит на изцяло различна от вербалния език основа. Беше невъзможно да превежда пълно. В най-добрия случай всеки превод чрез думи изглеждаше опростен, но при все това грациозните й движения му изглеждаха красиви. Спомни си, че имаше време, когато можеше и той да бъде стъписан от действията й, и се присмя на себе си за своята глуповатост, но му беше любопитно как Рошарио и Доландо ще възприемат поведението на Айла.

Доландо беше объркан и малко разтревожен, тъй като действията му бяха напълно непознати. Загрижеността му за Рошарио и всичко странно, дори и да имаше за цел добро, му се струваше страшничко. Когато Айла свърши, той погледна Джондалар въпросително, но мъжът само се усмихна.

Нараняването беше омаломощило Рошарио, тя бе слаба и с треска, не много силна, но я обезводняваше и я правеше объркана и по-податлива на въздействия. Улови се, че е заковала поглед в непознатата жена и е развълнувана. Тя нямаше и най-малка представа какво означават движенията на Айла, но оцени като красиво нейното плавно изящество. Изглеждаше като че жената танцува с ръце, но и нещо повече — тя създаваше ефирна красота с тях. Раменете и ръцете й, дори тялото й изглеждаха неразделна част от китките, отговарящи на някакъв вътрешен ритъм, който имаше определена цел. Рошарио не разбираше това точно така, както не знаеше по какъв начин Айла е разбрала, че има нужда от помощ, но беше сигурно, че е нещо важно и има общо с повикване. Тя беше Шамуд, а това бе достатъчно. Имаше повече знания от обикновените хора, а всичко тайнствено допринасяше да й се има повече доверие.

Айла вдигна купичката и коленичи до леглото. С малкия си пръст опита течността отново, после се усмихна на Рошарио.

— Нека Великата Майка на Всичко бди над теб, Рошарио — каза тя, като повдигна главата и раменете на жената така, че да пие удобно, и поднесе малката купичка към устата й. Питието беше горчиво, доста гъсто и силно и Рошарио се намръщи, но Айла настоя да го изпие до дъно. После я положи обратно и й се усмихна, за да я окуражи, но питието вече беше започнало да действува.

— Дай ми знак, когато започне да ти се спи — каза Айла, макар че това щеше да се потвърди и от други признаци, като например размера на зениците, дълбочината на дишането.

Лечителката не можеше да смята, че е приготвила и дала наркотик, подтискащ нервната система и парализиращ нервните окончания, но можеше да разпознава признаците и имаше достатъчно опит да прецени дали те са съответните за случая. Когато Айла забеляза, че клепачите на Рошарио натежават за сън, прегледа с ръка стомаха и гърдите й, за да проследи отпускането на гладките мускули на хранителния тракт, и внимателно следеше дишането, за да усети реакцията на белите дробове и бронхите. Когато се убеди, че жената спи спокойно и нямаше явна опасност, тя се изправи.

— Доландо, по-добре сега да излезеш. Джондалар ще остане да ми помага — каза тихо, но твърдо, с увереност и компетентност.

Водачът понечи да възрази, но си спомни, че един Шамуд никога не разрешава близки хора да стоят наоколо и не започва нищо, преди те да напуснат. Може би всички са такива, помисли Доландо, отправи дълъг поглед към спящата и излезе от жилището.

Джондалар и преди беше виждал Айла да поема командването в подобни случаи. Забравяше за себе си, когато се грижеше за болния и без да мисли, караше другите да правят това, което трябва. Изобщо не й идваше наум да поставя под въпрос правото си да помогне на някого.

— Въпреки че тя спи, не е лесно да гледаш как чупят костите на някого, когото обичаш — каза Айла на високия мъж, който обичаше нея.

Джондалар кимна и се почуди дали по тази причина Шамуд не му беше разрешил да остане, когато Тонолан беше прободен. Беше страшна рана, раззината, разкъсана дупка, от която на Джондалар почти му прилоша, когато я видя за пръв път и макар да си мислеше, че предпочита да остане, може би щеше да му е трудно да гледа как Шамуд прави нещата, които трябва. Не беше съвсем сигурен дори че иска да стои и да помага на Айла, но нямаше кой друг. Той пое дълбоко дъх. Щом тя можеше да върши нужното, той можеше поне да се опита да помага.

— Какво да правя? — попита.

Айла преглеждаше ръката на Рошарио, за да види колко може да се протяга и как реагира на манипулация. Тя нещо мърмореше и движеше главата си от една страна на друга, но това изглеждаше като насън или по вътрешен подтик, а не от болка. Тогава Айла притисна силно отпуснатия мускул, като се опитваше да определи къде е костта. Когато я намери, повика Джондалар да се приближи, гледайки как Вълчо напрегнато наблюдава от своето място в ъгъла.

— Най-напред искам да подпираш ръката й при лакътя, докато се опитам да я счупя там, където не е наместена добре — каза тя. — След като я счупя, ще трябва да я изтегля силно, за да се изправи, и да я наместя както трябва. Мускулите й са много отпуснати, затова костите при ставата може да се раздалечат при лакътя или рамото, така че трябва да държиш здраво и може би да дърпаш в обратната посока.

— Разбирам — отвърна той; поне си мислеше, че разбира.

— Намести се удобно и стабилно, изправи ръката й и подпирай лакътя горе-долу тук, а когато си готов, ми кажи — нареди Айла.

Той хвана ръката и се настани.

— Ето, готов съм.

Тя постави двете си ръце върху болната ръка на Рошарио и със силно натискане върху костта започна да ги придвижва нагоре към рамото, за да намери точно лошо зарасналото място, докато усети стърчащите кости под кожата и мускула. Ако беше напълно зараснало, изобщо нямаше да може да направи счупването с ръце, а щеше да се наложи да използува някакво друго по-неподатливо на контрол средство или дори можеше да не успее да счупи мястото както трябва. Надвесена над леглото, тя пое дълбоко дъх. Сетне с бързо, силно Движение натисна с две ръце.

Айла усети счупването. Джондалар чу страшния звук от него. Рошарио подскочи насън и после отново се отпусна. Айла напипа счупената кост. Покриващата костта тъкан все още не беше я скрепила съвсем здраво, може би поради неестественото положение — костта не беше наместена така, че да може лесно да зарасне. Този етап беше преминат. Тя попи потта от челото си с опакото на ръката си.

Джондалар я гледаше изумен. Макар и костта да не беше напълно зараснала, трябваха силни ръце, за да бъде счупена. Той винаги беше харесвал рязката й сила — от първия миг, в който я беше усетил в долината. Осъзна, че тя наистина имаше нужда от сила, след като живееше сама и трябваше да се справя сама с всичко, а това винаги води до укрепване на мускулите; и все пак явно никога не беше осъзнавал действителната й сила.

А силата на Айла идваше не само от това, че беше принудена да оцелява сама в долината; тя се беше развивала още от времето, когато беше осиновена от Иза. Обикновените задачи, които се очакваше тя да изпълнява, бяха станали фактор за приспособяването й. Стремейки се да бъде поне на минималното необходимо ниво за жена от Клан, беше станала изключително силна жена от Другите.

— Дотук беше добре, Джондалар. Сега наново се намести удобно и дръж ръката й при рамото, ето тук — показа му Айла. — Не трябва да й позволяваш да мърда, но ако усетиш, че ти се изплъзва, веднага ми кажи.

Айла разбираше, че ръката не е заздравявала поради лошото наместване и това беше улеснило повторното счупване, но мускулът и сухожилието бяха зараснали по-добре.

— Когато опъна ръката, мускулът ще се скъса точно както при първото счупване и сухожилието ще се опъне. Трудно се насилват мускули и сухожилие, и после там ще я боли, но трябва да се направи и това. Кажи ми, когато си готов.

— Откъде знаеш всичко това, Айла?

— Иза ме е учила.

— Зная, че те е учила, но това за счупване на кост, която е започнала да заздравява?

— Веднъж Брун заведе ловците си доста надалеч. Нямаше ги много време — не помня колко. Един от ловците си счупил ръката скоро след като тръгнали. Завързал я до тялото си и ловувал с една ръка. Когато се върна, Иза трябваше да я оправи — обясни Айла бързо.

— Но как е могъл да постъпи така? Да продължи със счупената ръка? — невярващо попита Джондалар. — Болката не е ли била много силна?

— Разбира се, че е била, но така е! Мъжете от Клан no-скоро биха умрели, отколкото да отстъпят пред болката. Такива са; така са научени — каза Айла. — Готов ли си вече?

Той искаше да пита още, но сега не беше моментът.

— Да, готов съм.

Тя хвана здраво ръката на Рошарио над лакътя, а Джондалар я държеше при рамото. Бавно, но с постоянна сила, Айла започна да опъва назад не само направо, но и с въртене, за да се избегне стърженето на кост в кост и да не се натроши — това щеше да пречи на зарастването. На едно място леко я разпъна извън нормалното положение, за да я постави както трябва.

Джондалар не знаеше как тя успява да поддържа еднаква силата си, щом като той едва се справяше само да държи. Айла се напрегна от разтягането, по лицето й течеше пот, но сега не можеше да спира. За да бъде наместена костта добре, трябваше движението да е гладко и равномерно. Най-после премина всички сухожилия, стигна до края на счупеното, ръката се установи в нормалното си положение, почти сама. Тя усети този миг, после внимателно отпусна ръката ла леглото.

Когато Джондалар я погледна, тя трепереше, очите й бяха затворени, дишането — тежко. Най-трудната част беше да запазиш самообладание под голямото напрежение, а сега тя се бореше да контролира собствените си мускули.

— Мисля, че ти успя! — каза той.

Тя пое дълбоко дъх още няколко пъти, после го погледна усмихната — щастливата усмивка на победата.

— Да, смятам, че успях! Сега трябва да сложа шините, за да може Рошарио да се движи, без да размести костта. Ако зарасне хубаво и ако не съм наранила ръката й другаде, докато беше безчувствена, ще може отново да я използува… Попитай Доландо дали е готов с шините.

Когато Джондалар излезе от жилището, отпред видя много хора. На мястото за събиране в селището се бяха събрали всички — и Шамудои, и Рамудои; разбира се, и Доландо беше там.

— Айла иска шините, Доландо — каза той.

— Добре ли мина? — попита водачът на Шамудои, подавайки му изгладените дървени пръчки.

Джондалар помисли, че е по-добре да остави Айла да им каже, а сега само се усмихна. Доландо затвори очи, пое дълбок дъх и го изпусна с облекчение.

Жената постави шините, обви ги с лентите от кожа, стегна ги. Ръката щеше да се подуе и лапата трябваше после да се махне. Шините щяха да пазят прясното счупване при движенията на Рошарио. После, след спадането на отока, брезови кори, потопени в гореща вода, щяха да са полезни за ръката.

Провери дишането на жената, пулса на врата и китката, преслуша гърдите й, повдигна клепачите; едва след това излезе пред входа на жилището.

— Доландо, вече можеш да дойдеш — каза.

— Тя добре ли е?

— Ела и виж сам.

Мъжът влезе и коленичи до спящата, като гледаше лицето й. Първо се увери, че тя диша, и чак тогава погледна ръката. Под превръзките тя изглеждаше съвсем права и нормална.

— Изглежда чудесно! Ще може ли отново да й служи?

— Направих всичко, което можех. С помощта на духовете и Великата Майка Земя тя ще може да я използува отново. Може би не напълно както преди, но ще си служи с нея. А сега трябва да спи.

— Аз ще остана при нея. — Доландо се опитваше да бъде убедителен с авторитета си на водач, макар да беше наясно, че ако тя не позволи, ще трябва да излезе.

— И аз предполагах, че ще искаш да останеш, но след като свършихме дотук, исках да те помоля за нещо.

— Казвай! Ще имаш всичко, което пожелаеш — каза той без колебание, но се чудеше какво може да поиска тя.

— Искам да се изкъпя. Може ли да се плува в езерото?

Не беше очаквал точно това и за миг се стресна. Чак сега забеляза, че лицето й е изцапано със сок от къпини, ръцете й са издрани от тръни, дрехите й — износени и мръсни, а косата й — разрошена. С разочарована, леко тъжна усмивка той каза:

— Рошарио никога няма да ми прости такава проява на негостоприемство. Никой не ти предложи дори глътка вода! Трябва да си изтощена след дългото пътуване. Ще извикам Толи. Всичко, което имаме, е на твое разположение!

Айла разтърка между пръстите си листата от сапуниче, докато се получи пяна, после я втри в косата си. Пяната им не беше толкова богата като тази на сапунокореничето, но все пак измиваше, а бледосините листенца оставяха приятен мек мирис. Местността и растенията наоколо й бяха така познати, та Айла беше сигурна, че ще намери нещо за миене. Още по-приятно се изненада, когато откри и двете растения — и сапуничето, и сапунокореничето, докато пренасяха кошовете и плазовете от лодката. Бяха спрели да проверят конете и тя реши да поразреши Уини, за да прегледа кожата й, а и малко да се разтовари от напрежението.

— Останаха ли някакви сапунени растения? — попита Джондалар.

— Ето там, на скалата до Вълчо — отвърна Айла. — Но това са последните. Можем да наберем другия път, и дори да изсушим малко за из път. — Тя се потопи във водата, за да се изплакне.

— Ето ти малко кожи от кози да се изтриеш — каза Толи, като идваше към езерцето. Носеше няколко меки жълти кожи.

Айла не беше я видяла да идва. Жената Мамутои се опитваше да стои възможно по-далеч от вълка, затова беше заобиколила. Малкото три-четиригодишно момиченце зад нея се вкопчи в крака на майка си и загледа непознатите с големите си очи и пръстче в устата.

— Вътре съм ти оставила закуска — каза Толи, оставяйки кожите.

За Джондалар и Айла бяха направили легло в жилището, което Маркено и тя използваха, когато бяха на сушата. Там бяха живели и Тонолан и Джетамио, затова при първото си влизане Джондалар се почувствува малко зле, спомняйки си трагедията, накарала брат му да замине и накрая да умре.

— Но не си разваляй апетита — добави жената. — Тази вечер ще има пиршество в чест на завръщането на Джондалар. Не каза обаче, че е и в чест на Айла, затова че е помогнала на Рошарио. Жената все още спеше и никой не искаше да предизвиква съдбата, като говори, преди да се е събудила и възстановила.

— Благодаря ти, Толи. За всичко! — каза Джондалар. После се усмихна на малкото момиченце. То свали ръчичка и се скри зад майка си, но продължи да го гледа оттам.

— Като че напълно е изчезнало червеното от изгарянето по лицето на Шамио. Не виждам и следа.

Толи вдигна момиченцето, за да може той да види по-добре.

— Ако погледнеш по-отблизо, малко се забелязва. Благодаря на Майката, че беше милостива към нея.

— Хубаво дете — каза Айла, като се усмихваше и гледаше момиченцето с неподправен копнеж. — Ти си щастлива! Иска ми се някой ден и аз да имам такава дъщеричка.

Излезе от езерцето. Беше освежително, но доста студено да се стои дълго вътре.

— Шамио ли каза, че е името й?

— Да, и съм много щастлива, че я имам — каза младата майка, като слагаше детето на земята. Не можа да не се поддаде на комплимента и сега с топла усмивка гледаше хубавата, висока жена, която все пак не беше тази, за която се представяше. Беше решила да бъде въздържана и нащрек, докато разбере повече за нея.

Айла вдигна една от кожите и започна да се изтрива.

— Толкова е мека и приятна за бърсане — отбеляза и я обви около кръста си. После взе друга за косата си и уви и нея. Беше забелязала как Шамио гледа Вълчо — вкопчена в майка си, но явно любопитна. Вълкът също беше заинтригуван, скимтеше в очакване, но не мърдаше от мястото си. Тя го повика при себе си, после коленичи и обви с ръка врата му.

— Шамио иска ли да се запознае с Вълчо? — попита тя момиченцето. Когато то кимна, Айла погледна майката за съгласие. Толи внимателно изгледа огромното животно с остри зъби.

— Няма да й стори нищо, Толи. Вълчо обича деца. Той израсна с децата на Лъвския бивак.

Шамио вече беше пуснала майка си и правеше колебливи крачки към тях, запленена от съществото, което я гледаше също очаровано. Детето гледаше със сериозни очи, а вълкът скимтеше нетърпеливо. Най-после то направи още една крачка. Толи въздъхна, но звукът се загуби в кикота на Шамио, когато точно в този момент Вълчо я близна. Тя отмести нетърпеливата му муцуна, сграбчи козината му, после загуби равновесие и падна върху него. Вълчо търпеливо я изчака да се изправи, после пак близна лицето й и последва още смях.

— Тука, Вълчо, ела! — каза момиченцето, като хвана козината на врата му и го придърпа към себе си, вече приело го за жива играчка.

Вълчо погледна към Айла и излая кратко. Тя още не беше му дала свободно.

— Можеш да отидеш с Шамио, Вълчо — каза тя, като му даде знака, който той чакаше. Погледът му към нея й се стори почти благодарен, а когато тръгна след момиченцето, доволството му беше явно. Дори Толи се усмихна.

Джондалар наблюдаваше сцената с интерес, докато се триеше. Взе дрехите си и тръгна с двете жени към жилището под пясъчника. Толи за всеки случай следеше с поглед Вълчо и Шамио, а и тя беше заинтригувана от опитоменото животно. Когато едно малко момченце се приближи към тях, беше посрещнато по същия нежен начин. После се присъединиха още две деца. Вълчо прие хвърлената от тях пръчка като знак, че искат да си играят. Изтича да намери пръчката, донесе я и я постави на земята пред тях, махайки с опашка, готов да продължи играта. Момчето я вдигна и пак я хвърли.

— Мисля, че си права — той си играе с тях; Сигурно обича децата — каза Толи. — Но защо обича да играе — нали е вълк?

— По някои неща вълците и хората си приличат — отвърна Айла. — Вълците обичат да си играят с малките. Вълчо нямаше братчета, когато го намерих, само той беше останал жив и едва си отваряше очите. Не е израснал в глутница, а с деца в игри.

— Да, но погледни го. Той е търпелив, дори нежен. Сигурна съм, че го боли, когато Шамио дърпа козината му. Защо не се дърпа? — питаше Толи, все още не разбрала всичко.

— За един вълк е естествено да бъде търпелив с малките в глутницата, така че не беше трудно да го научим на това, Толи. Особено с бебета и деца е много внимателен и всичко търпи от тях. Не съм го учила на това, просто си е такъв, Никога не е наранил никого, но може да се случи лекичко да стисне със зъби някое по-голямо дете, за да му напомни, че някои неща са болезнени.

— Трудно ми е да възприема как може на някого да му хрумне да дърпа козината на вълк… или поне до днес не можех — каза Толи. — Никога не бих повярвала, че един ден ще видя Шамио да играе с вълк. Ти… накара някои хора да се замислят, Айла… Айла от Мамутои. — Толи искаше да продължи да задава въпроси, но не можеше да обвини жената в лъжа — не и след направеното от нея за Рошарио, или поне изглеждаше, че е направено… Никой не можеше още да знае със сигурност.

— Шамио е хубаво име, Толи, и необичайно. Звучи като име от Шарамудои, но и като от Мамутои — каза Айла. Майката се усмихна отново.

— Права си. Не всеки разбира, но точно това се опитах да постигна. Ако беше Мамутои, щяха да я наричат Шамие, макар че такова име едва ли има в някой от становете. Идва от езика Шарамудои, така че името й е и в двата езика. Сега съм Шарамудои, макар че съм родена в стана Червената Сърна, горе по височините. Майка ми претендираше, че съм Добра Невеста пред народа на Макено, макар че той дори не беше Мамутои. Шамио може да е точно толкова горда с произхода си от Мамутои, колкото и от Шарамудои. Ето защо исках в името й да личат и двата.

Толи замълча. Обърна се да погледне гостенката.

— Айла също е необичайно име. В кое огнище си родена? — попита, като си мислеше: „Ето, сега ще те накарам да обясняваш.“

— Не съм родена Мамутои, Толи. Бях осиновена в Мамутското огнище — отговори Айла доволна, че жената повдигна въпроса, който я тревожеше.

Толи беше сигурна, че е уловила Айла в лъжа.

— В Мамутското огнище не се осиновява. То е огнище на Мамута. Хората избират пътя си към духовете и могат да бъдат приети в това огнище, но не и осиновени.

— Да, по необичаен начин, Толи, но Айла е била осиновена там — намеси се Джондалар. Аз бях там. Талут щеше да я осинови в своето Лъвско огнище, но Мамут изненада всички, като я осинови в своето — в Мамутското огнище. Видял е нещо у нея — ясно е от начина, по който я обучаваше. Той твърдеше, че е родена в Мамутското огнище, независимо дали е Мамут или не.

— Осиновена в Мамутското огнище? Отвън? — изненада се Толи, но вярваше на Джондалар. В края на краищата познаваше го, но сега беше още по-заинтригувана. — Тогава каква си по рождение, Айла?

— Не зная, Толи. Народът ми загина при едно земетресение, когато бях почти на възрастта на Шамио. Отгледа ме Кланът.

Никога не беше чувала за народ с име Клан. Трябва да са от източните племена, помисли си. Това би обяснило много неща. Несъмнено тя имаше странен акцент, макар че за външен човек доста добре говори езиците. Този Стар Мамут беше разумен и мъдър, стар мъж, явно винаги е бил стар. Дори когато тя беше малко момиче, всички вярваха на неговите вътрешни прозрения.

Толи се огледа наоколо за детето. Като съзря Вълчо, тя още веднъж си помисли колко беше странно, че един вълк има влечение към хора. След това погледна конете от другата страна — те кротко и доволно пасяха в полето близо до жилищата на хората. Беше не само изненадващо как Айла владее животните, но и интересно, понеже те изпитваха голяма привързаност към нея. А вълкът като че я обожаваше.

А Джондалар? Беше съвсем очевидно, че е запленен от тази красива руса жена, и Толи не мислеше, че това е само заради хубостта й. Серенио беше хубава, имаше и други красиви жени, които се бяха опитвали да привлекат сериозно вниманието му. Той беше близък с брат й и тя си спомни, че се чудеше дали някоя жена някога ще достигне сърцето му; а тази беше успяла. Освен от очевидните й лечителски способности тя явно имаше някакви други изключителни качества. Старият Мамут трябва да е бил прав. Вероятно нейната съдба беше да принадлежи на селището Мамут.

Вече в жилището Айла среса косата си, върза я отзад с мека кожа и облече чиста туника с къси панталони, които пазеше за срещи с хора, за да не се показва в дрехите си от пътуването. После отиде да нагледа Рошарио. Усмихна се на Дарвало, който неспокойно седеше отвън, и кимна на Доландо, когато влезе. Приближи се до жената, за да се увери, че всичко е наред.

— Нормално ли е още да спи? — попита Доландо тревожно.

— Да, добре е. Ще спи още доста, — Айла погледна лечителската си чанта и реши, че няма да е лошо да посъбере свежи билки за възстановителен чай за Рошарио, когато тя излезе от упоителния сън. — Видях една липа наблизо. Ще набера цвят от нея и още няколко други треви. Ако Рошарио се събуди, преди да се върна, може да й дадеш малко вода. Ще е малко объркана и унесена. Не й давай да се движи много, въпреки че има шини.

— Ще се ориентираш ли лесно? — попита Доландо. — Защо не вземеш Дарво със себе си?

Айла беше сигурна, че няма да се обърка, но се съгласи да вземе и момчето. Сред всичките грижи около Рошарио то беше малко пренебрегнато, а както всички също се тревожеше за нея.

— Благодаря ти, така ще направя — отговори тя. Дарвало беше дочул разговора и вече стоеше, готов за тръгване — доволен, че може да бъде полезен.

— Мисля, че зная къде е липата — каза той. — По това време на годината около нея винаги има много пчели.

— Сега е най-доброто време за събиране на цвят — отвърна Айла, — когато мирише на мед. Знаеш ли къде има кошница?

— Рошарио държи кошниците ето тук отзад. — Той й показа нещо като склад зад жилището. Избраха две кошници.

На тръгване Айла видя Вълчо, който я гледаше, и го повика. Все още не се чувствуваше спокойна да го остави сам с хората тук, макар че децата недоволстваха, че го взема. По-нататък, когато всички станат по-близки с животните, можеше да е различно.

Джондалар беше в полето с конете и двама мъже. Айла отиде да му каже къде отива. Вълчо изтича напред и всички се загледаха, когато той и Уини си потъркаха носовете за поздрав. После вълкът игриво размаха опашка и лавна към младото конче. Рейсър вдигна глава и удари с копито земята в отговор на закачката. После кобилата отиде при Айла и сложи глава на рамото й. Жената обгърна шията й и двете се наклониха една към друга в привична поза на успокоение и доверие. Рейсър пристъпи към тях и зарови муцуна между двете. Айла обгърна и него, понеже усети, че те всички заедно се радваха един на друг, заедно сред толкова много непознати наоколо.

— Да ви представя Айла — каза Джондалар.

Тя се обърна към двамата мъже. Единият беше висок почти колкото Джондалар, а другият — по-нисък и по-стар, но приликата помежду им беше очевидна. По-ниският пристъпи пръв с протегнати ръце.

— Айла от Мамутои, това е Карлоно, водачът на Рамудои от Шарамудои.

— В името на Мудо, Майката на Всички на сушата и във водата, бъди добре дошла, Айла от Мамутои — каза Карлоно, като пое двете й ръце. Той говореше Мамутои по-добре дори от Доландо — беше ходил няколко пъти до устието на Голяма Майка Река, за да търгува, а се беше обучавал и при Толи.

— В името на Мут, благодаря ти за посрещането, Карлоно от Шарамудои — отговори тя.

— Трябва скоро да дойдеш и при нас долу — каза Карлоно, като си мислеше: „Колко странен е нейният акцент. Слушал съм говора на много хора, но не мисля, че съм чувал точно такъв.“ — Джондалар ми каза, че ти е обещал да те повози на истинска лодка, а не като онези огромните от Мамутои.

— Ще ми бъде приятно — каза Айла с лъчезарна усмивка. Карлоно си помисли, че Джондалар е довел една наистина красива жена. Тя му подхожда, реши той.

— Джондалар ми каза и за твоите лодки, и как ловите пъстърва — продължи Айла.

Двамата мъже се засмяха като че ли тя беше казала шега, и погледнаха Джондалар, който също се усмихна, макар че леко се изчерви.

— Казвал ли ти е някога да е уловил и половин пъстърва? — попита високият млад мъж.

— Айла от Мамутои — намеси се Джондалар, — това е Маркено от Рамудои, синът на Карлоно и съпруг на Толи.

— Добре дошла, Айла от Мамутои — каза не толкова официално Маркено, понеже знаеше, че вече много пъти я бяха приветствали по ритуалния начин. — Запозна ли се с Толи? — Той владееше езика на съпругата си почти съвършено.

— Да, запознах се, също и с Шамио. Тя е прекрасно момиченце!

Маркено засия.

— И аз така мисля, макар че човек не трябва да говори така за момиче от собственото си селище. — После се обърна към младежа:

— Как е Рошарио, Дарво?

— Айла оправи ръката й. Тя е лечителка.

— Джондалар ни каза, че е наместила счупеното — каза Карлоно предпазливо. Искаше да изчака резултата от лечението.

Айла забеляза реакцията на водача на Рамудои, но си помисли, че е съвсем разбираема при дадените обстоятелства. Независимо колко обичаха Джондалар, в края на краищата тя им беше чужда.

— С Дарвало отиваме да съберем някои треви, които видях наоколо — каза тя. — Рошарио още спи, но искам да й приготвя едно питие, когато се събуди. При нея е Доландо. Не ми харесва блясъкът в очите на Рейсър, но с него ще се занимавам после — не искам сега да губя време. Може да го полеете малко със студена вода — каза тя. После, като се усмихна на всички, даде знак на Вълчо, кимна на Дарвало и тръгнаха към края на заливчето.

Гледката от пътеката към края на скалата беше за нея не по-малко пленителна, отколкото първия път. Като погледна надолу, дъхът й отново секна. Остави Дарвало да води и се почувствува доволна от това, когато той й показа една известна за него пукнатина. Вълкът с любопитство изследваше местността около пътеката за различните й миризми. На няколко пъти изчезваше и се появяваше, като с това стряскаше младежа, но после и той свикна.

Голямата липа издаде присъствието си много преди да я видят — със силния си аромат, напомнящ мед, и жуженето на голям рояк пчели. Дървото се появи пред тях след един завой на пътеката — цветовете му бяха малки, златисто зелени, сред разкошни листа.

— Защо тези цветове да са толкова полезни за Рош? — попита Дарвало. — Хората винаги пият липов чай.

— Има хубав вкус, нали? Но и помага. Ако си разстроен или неспокоен, или дори ядосан, действува успокоително; ако си уморен, ободрява и повдига духа. Може да премахне главоболието или да успокои стомаха. Рошарио ще страда от всички тези неща като последица от упояващото питие, което й дадох.

— Не съм предполагал, че може да помогне за всичко това — каза младежът, гледайки внушителното дърво с гладка тъмнокафява кора, впечатлен, че нещо толкова обикновено може да има такива неподозирани качества.

— Има и друго дърво, което искам да открия, Дарвало, но не зная името му на Мамутои. То е малко, понякога е като храст. Има бодли и листата му са като ръка с пръсти. В ранно лято цветовете му са бели, на снопчета, а по това време стават кръгли червени плодове.

— Да не би да е розов храст?

— Не, но си близо до отговора. Това, което ми трябва, е по-голямо от розов храст, но цветовете му са по-дребни и листата му са различни.

Дарвало се замисли, после се усмихна.

— Мисля, че зная за кое говориш — има едно наблизо. През пролетта късаме пъпките му и ги ядем.

— Като че ли е то. Ще ме заведеш ли?

Вълчо се бе отдалечил и Айла му свирна. Той се появи почти веднага, като я гледаше с очакване. Тя му даде знак да я следва. Повървяха малко и стигнаха до един глог.

— Точно това търся, Дарвало — каза Айла, — но не бях сигурна дали описанието ми е съвсем точно.

— А какво прави то? — попита той, докато беряха плодове и листа.

— Действува добре на сърцето — стимулира го и го укрепва, стабилизира биенето му. Но е за хора със здраво сърце — слабо е за такива с болно сърце — каза Айла, като се опитваше да намери думи, за да обясни на младежа това, което тя самата знаеше от опит и наблюдения. От Иза се беше учила по един начин и език, които бяха трудни за превод. — Добре е също да се смесва с други лекарства. Подсилва действието им.

Дарвало започваше да мисли, че е много приятно да се събират билки с Айла. Тя знае всякакви неща, които никой друг не знае, и изобщо не й беше неприятно да ги разказва. На връщане тя спря до един сух слънчев бряг и откъсна няколко лилави цвята исоп с приятен аромат.

— А това за какво е? — попита той.

— Прочиства гърдите, помага на дишането. А това — показа му няколко меки листенца от растението миши уши наблизо — действува стимулиращо на всичко. По-силно е, но не е толкова приятно на вкус, затова от него ще взема малко. Искам да й дам да пие нещо приятно, което да й избистри съзнанието.

По пътя Айла се спря още веднъж да откъсне няколко листа шибой. Дарвало очакваше да чуе за други лечебни качества, но отговорът този път беше:

— Просто миришат приятно и леко сладникаво. От тях ще направя чай, а няколко ще сложа във вода до леглото й, за да й е хубаво. Жените обичат красиви неща с приятен аромат, особено, когато са болни, Дарвало.

Той си помисли, че също обича красиви неща с приятен аромат, като Айла. Харесваше му начина, по който го наричаше — Дарвало, а не Дарво като всички останали. Не че се дразнеше, когато Джондалар и Доландо се обръщаха така към него, но му се нравеше, че тя използува името му на голям човек. Гласът й също му звучеше приятно, дори когато произнасяше малко смешно някои думи. Това само привличаше вниманието към казаното от нея.

Имаше време, когато най-много от всичко му се искаше Джондалар да заживее с майка му и да остане при Шарамудои. Мъжът на майка му беше починал, когато Дарвало беше малък, и оттогава с тях не беше живял мъж, докато не дойде този висок човек от Зеландонии. Джондалар се беше държал като със син на своето племе — дори беше започнал да го учи да обработва кремък — и Дарвало се почувствува наранен, когато той замина.

Беше се надявал той да се върне, но не му се струваше вероятно. Когато майка му замина с мъжа от Мамутои, Гулек, не беше сигурен, че мъжът Зеландонии ще остане, ако се върне. Но той си дойде, и то с друга жена, и нямаше значение, че неговата майка не е тук. Всички обичаха Джондалар, а особено след като Рошарио се нарани, говореха колко много се нуждаят от лечител. Беше сигурен, че Айла е добра лечителка. Защо ли не останат тук и двамата?

— Събуди се веднъж! — каза Доландо в мига, в който Айла влезе в жилището. — Поне така ми се струва. Може пък само да се стреснала в съня си. После се успокои и сега пак спи.

Мъжът с облекчение посрещна завръщането й, макар че не искаше да го показва. За разлика от Талут, който беше открит и приятелски настроен и чието водачество беше основано на силата на характера му, желанието да слуша, да вижда различията и да търси компромиси… и достатъчно силния му глас, който привличаше вниманието на всички дори при разгорещени спорове, Доландо й напомняше повече за Брун. Беше по-резервиран и въпреки че беше добър и внимателен слушател, не обичаше да показва чувствата си. Но Айла вече се беше научила да разбира прикритостите на този мъж.

Вълчо влезе с нея и направо отиде в своя ъгъл, без да чака знак. Тя остави кошницата с билките, погледна Рошарио и каза на разтревожения Доландо:

— Скоро ще се събуди, но ми трябва време да приготвя специалния чай.

Той беше усетил смесените аромати още при влизането на Айла, а димящата течност, от която тя поднесе и на двамата, имаше мирис на цветя.

— За какво е? — попита той.

— Приготвих го за Рошарио за ободряване след съня, но и ти можеш да пийнеш.

Той отпи малка глътка, като очакваше вкус на цветя, а изненадан усети сладост и богатство от различни видове аромати.

— Хубав е! Какво има вътре?

— Питай Дарвало. Ще му е драго той да ти обясни. Мъжът кимна, разбрал подтекста на предложението.

— Трябва да му обръщам повече внимание. Но бях толкова разтревожен за Рошарио, че за друго не можех да мисля. Сигурен съм, че и той се е безпокоял.

Айла се усмихна. Беше започнала да проумява кои негови качества го бяха направили водач на тази група хора. Тя бе забелязала бързината на ума му и започваше все повече да го харесва. Рошарио издаде звук и двамата бързо се обърнаха към нея.

— Доландо? — повика го тя със слаб глас.

— Тук съм! — От нежността в гласа му в гърлото на Айла заседна буца. — Как се чувствуваш?

— Малко сънлива, а сънувах и много странен сън — отговори тя.

— Ето ти да пийнеш нещо. — Жената направи гримаса, като си спомни последното питие, което й бяха дали. — Този път е хубаво, ще ти хареса. Помириши само! — каза Айла и поднесе чашата към нея. Гримасата изчезна и Лечителката помогна на жената да доближи чашата до устните си.

— Хубаво е — каза Рошарио след няколко глътки, после продължи да пие. Накрая се отпусна назад в леглото със затворени очи. После бързо ги отвори: — Ръката ми! Как е ръката ми?

— Как я чувствуваш? — попита Айла. I — Малко ме боли, но не колкото преди и по различен начин — отговори тя. — Искам да погледна. — Изви се към ръката си, после се опита да седне.

— Ще ти помогна — подхвана я жената.

— Права е! Ръката ми изглежда както трябва! Ти си успяла! — ахна болната. После от очите й се затъркаляха сълзи и тя се отпусна отново в леглото. — Сега вече няма да бъда една безполезна стара жена.

— Може би няма да използваш ръката си съвсем както преди — предупреди я Айла, но поне е наместена правилно и има надежда, че ще зарасне добре.

— Доландо, можеш ли да повярваш?! Сега всичко ще бъде наред! — изхлипа тя, но сълзите и бяха от радост и облекчение.