Айла през равнината

ГЛАВА 10

През нощта Айла често се будеше и вече бе отворила очи, когато първите лъчи на зората се процедиха през димоотвода и изпратиха едва доловимите си светли пръсти в тъмните кътчета на стаята, за да разпръснат мрака и да изведат неясните форми от прикритието на сенките. Когато нощта се оттегли и отстъпи мястото си на бледото зарево на утрото, тя беше съвсем будна.

Измъкна се безшумно от топлото място край Джондалар и излезе навън. Сутрешният хлад обгърна голата й кожа и мразовитият полъх откъм обширните пластове лед на север я накара да настръхне. Погледна отвъд мъгливата речна долина и на фона на сияйното небе видя смътните очертания на брега отсреща. Ех, да бяха вече там!

Груба топла козина докосна леко крака й и тя разсеяно потупа вълка, който изскочи някъде до нея. Той подуши въздуха и като долови нещо интересно, се втурна надолу по склона. Айла се огледа за конете и различи жълтеникавата козина на кобилата. Тя пасеше в една ливада близо до водата. Тъмнокафявият кон не се виждаше, но тя беше сигурна, че е наблизо.

Айла тръгна трепереща през росната трева към поточето. Усети изгрева на слънцето на изток, като гледаше как западното небе прелива от сребристо сиво към пастелено-синьо с разпръснати розови облачета, отразили блясъка на утринното слънце, скрито зад гребени на хълма.

Изкушаваше се да се изкачи и да погледне изгряващото слънце, но я спря възхитителното зарево откъм другата страна. Прорязаните от дерета склонове отвъд реката все още бяха обгърнати от сивкав мрак, но планините на запад се къпеха в ярката светлина на новия ден и се открояваха, сякаш бяха гравирани до най-малката подробност върху небето — да протегнеш ръка, ще ги пипнеш. А ниската верига на юг се увенчаваше с пищния венец на искрящите ледени върхове. Айла съзерцаваше с удивление бавно менящите се цветове, запленена от великолепието на обратната страна на изгрева.

Докато стигне малкия бистър поток, който препускаше и подскачаше по склона, сутрешният хлад вече се беше стопил. Остави меха за вода, който бе взела от жилището, и провери вълнената си превръзка. Зарадва се, като видя, че лунарния й период вече приключва. Развърза каишките си, свали амулета и пристъпи в едно плитко вирче да се измие. Като свърши, тя напълни меха от пенестото водопадче, което се изливаше шумно в падината на вирчето, после излезе. Сложи си амулета, взе изпраната вълна и ремъците и забърза към Бивака.

Джондалар тъкмо връзваше една от каишките на спалните им кожи, когато тя влезе в землянката. Той вдигна поглед и се усмихна. Като забеляза, че вече не носи ремъците, усмивката му стана похотлива.

— Май не трябваше да избързвам с прибирането на постелята — рече той.

Айла се изчерви — беше се досетил, че лунарния й период е минал. Тогава го погледна право в очите, а те искряха закачливо, изпълнени с любов и нарастващо желание. Тя също се усмихна.

— Винаги можеш да ги разгънеш отново.

— Провалиха ми се плановете да тръгнем рано — рече Джондалар и дръпна единия край на каишката, за да развърже възела на навитите спални кожи. Постла ги и се изправи, а тя пристъпи към него.

След закуска набързо опаковаха останалия багаж. Взеха всичките си вещи, лодката и заедно със своите спътници — животните, се спуснаха към реката. Не беше никак лесно да се реши къде да я прекосят. Загледаха необятното водно пространство пред себе си, толкова широко, че трудно можеха да различат подробности на отвъдния бряг. Бързото течение, образуваше невидими водовъртежи и само леки вълнички къдреха повърхността. Но no-скоро шумът на реката, отколкото видът й, показваше нейната истинска същност. Тя демонстрираше своята мощ с приглушен, клокочещ тътен.

Докато майстореше кръглия плавателен съд, Джондалар често се сещаше за реката и мислеше как ще го използуват, за да я преминат. Дотогава не бе правил купообразна лодка и само няколко пъти се бе возил в такава. Когато живееше при Шарамудоите, се бе научил много изкусно да управлява гладките издълбани канута, но веднъж при Мамутоите се бе опитал да кара обла лодка, подобна на купа, и установи, че е доста тромава. Тя се задържаше много добре на повърхността, не се преобръщаше, но се управляваше трудно.

Двата народа не само имаха различни материали под ръка за строене на плавателните си съдове, но освен това използваха лодките за различни цели. Мамутоите се занимаваха предимно с лов в откритите степи; риболовът беше за тях само една случайна, допълнителна дейност. Изработваха лодките си само за превозване на самите тях и вещите им през водни басейни — малки притоци или реки, които се спускаха надолу през целия континент от ледниците на север до вътрешните морета на юг.

Рамудоите, Речните Люде, които бяха част от Шарамудоите, ловяха риба във Великата Река Майка — макар че те дори и това наричаха ловуване, особено, когато преследваха дългите тридесет стъпки есетри. А другата половина от народа — Шарамудоите — гонеха диви антилопи и други животни по високите чукари и планини, надвиснали над реката, както и около дома си, в границите на една голяма клисура. Рамудоите живееха край реката през топлите сезони и се възползуваха докрай от всичко, което природата им предоставяше, включително и големите зимни дъбове покрай бреговете, от които дълбаеха своите красиви и маневрени лодки.

— Ами, смятам, че ще е най-добре да сложим всичко вътре — каза Джондалар и вдигна една от своите кошници за багаж. Остави я и взе другата. — Няма да е зле да поставя по-тежките на дъното, а в тази са моите сечива и кремъкът.

Айла кимна. Тя също бе мислила как да прекосят реката, така че багажът им да остане невредим. Беше се опитала да предвиди някои от възможните неприятности, като си спомняше пътуванията с лодките на Лъвския Бивак.

— Трябва да оставим място за нас в две срещуположни страни, за да уравновесяваме лодката. Вълчо ще седне до мен.

Джондалар се чудеше как ли ще се държи вълкът в нестабилната плаваща купа, но се въздържаше да говори по този въпрос. Айла забеляза, че се мръщи, но също си замълча.

— Всеки трябва да има по едно гребло — каза Джондалар и й го подаде.

— С този багаж се надявам да се сместим някак — допълни Айла и постави шатрата в лодката, като смяташе да я използува за сядане.

Успяха да натъпчат всичко с изключение на колчетата.

— Ще се наложи да ги зарежем. Няма място за тях — ядоса се Джондалар. Тъкмо си бяха набавили нови, след като изгубиха предишните.

Айла се усмихна й извади малко въженце.

— Няма да ги оставяме. Ще плуват по водата. Само трябва да ги завържем за лодката, за да не ги отнесе течението.

На Джондалар това не му хареса много и се канеше да възрази, но следващият въпрос на Айла отвлече вниманието му.

— А какво ще правим с конете?

— Защо? Те могат да плуват, нали?

— Да, но знаеш колко неспокойни стават, особено, когато правят нещо за първи път. Ами ако се изплашат от нещо във водата и решат да се върнат? Няма да се опитат да пресекат реката отново. Дори няма да знаят, че сме на другия бряг. Ще трябва да се върнем и да ги преведем. Няма ли да е по-добре първо да ги преведем отсреща?

Айла беше права. Конете сигурно щяха да станат неспокойни и наистина да се върнат обратно, мислеше Джондалар, но как щяха да ги водят, след като те ще са в лодката? Положението се усложняваше — да управляваш лодка бе достатъчно трудно и без да се мъчиш да водиш подплашени коне на всичко отгоре. Джондалар започваше да се тревожи все повече и повече за прекосяването на реката.

— Ще им поставим оглавниците и юздите и ще ги вържем за лодката — предложи Айла.

— Не знам… Това май не е най-добрият начин. Ще трябва да помислим.

— Какво толкова има да му мислим? — отвърна тя, докато увиваше въженцето около трите колчета. После отмери едно парче и го привърза към лодката.

— Нали ти искаше да тръгнем? — добави тя и постави оглавника на Уини, прикрепи към него юздата и го върза към лодката от другия край на колчетата. — Готова съм — обърна се тя към Джондалар, застанала край лодката с поводите в ръка.

Той се поколеба, после кимна, решен да я последва.

— Добре — каза Джондалар, извади поводите на Рейсър от кошницата си и извика коня. Отначало, като се опита да му надене оглавника, младият жребец вдигна глава изцвили, но след като Джондалар му поговори и го погали по врата и муцуната, той се успокои и се съгласи. Мъжът върза въжето за лодката и се обърна към Айла.

— Да тръгваме.

Айла даде знак на Вълчо да се качи в лодката. После, без да изпускат поводите, те бутнаха лодката във водата и скочиха в нея.

Още от самото начало ги сполетя беда. Бързото течение пое лодката и я понесе, но конете не бяха готови да навлязат в широката река. Отстъпиха назад, когато лодката се отдели от брега, и я разтресоха така силно, че тя едва не се преобърна. Вълчо се запрепъва, за да запази равновесие, като разтревожено се озърташе. Но товарът беше толкова тежък, че скоро лодката се оправи, макар да плаваше доста ниско във водата. Колчетата се бяха раздалечили отпред, следвайки силното течение.

Мощната река тласкаше лодката навътре и теглеше конете, а Айла и Джондалар нетърпеливо ги подканваха и накрая упорстващите животни бяха убедени да влязат във водата. Първо Уини плахо потопи копито и опипа дъното, Рейсър я последва и накрая, усетили непрекъснатото дърпане, скочиха вътре. Брегът се спускаше рязко надолу и скоро те вече плуваха. Айла и Джондалар нямаха друг избор, освен да се оставят на течението да ги влачи, докато цялата тази необичайна комбинация от три дълги пръта, следвани от кръгла тежко натоварена лодка с мъж, жена и един много стреснат вълк в нея, завършваща с два коня отзад, най-сетне успя да се стабилизира на повърхността.

После пуснаха поводите, всеки грабна по едно весло и се опитаха да насочат лодката напреко на течението. Айла беше седнала с лице към отсрещния бряг. Тя нямаше никаква представа как се гребе. Докато успее да схване, трябваше да опита няколко пъти, като Джондалар постоянно я напътстваше и накрая двамата заедно успяха да подкарат лодката. Но дори и тогава тя се движеше бавно с дългите пръчки отпред и двата коня зад нея, облещили очи от страх, докато течението ги влачеше противно на волята им.

И накрая започнаха едва-едва да се придвижват напреко на реката, макар че бързеят ги отнасяше надолу с по-голяма скорост. Но по-нататък обширната река, която в своя път към морето бушуваше по плавния наклон, правеше рязък завой на изток. Обратното течение образуваше водовъртеж при една подводна пясъчна ивица, издадена напред откъм близкия бряг, и улови прътите, които се носеха пред лодката.

Дългите брезови пръчки, които бяха привързани само с въженцата, се преобърнаха и удариха кожата на лодката точно до Джондалар. Чу се силен тъп звук и той се уплаши, че може да се е пробила. Всички се разтресоха, кръглото кожено корито се завъртя и поводите на конете се обтегнаха. Животните зацвилиха ужасени и нагълтаха вода. Отчаяно се опитваха да плуват, но неумолимото течение дърпаше лодката и ги влечеше след нея.

Но усилията им не бяха напразни. Малката лодка се блъсна назад, завъртя се, дръпна коловете и те отново се удариха в нея. Водовъртежът подмяташе претоварения плавателен съд, той се друсаше, блъскаше и подскачаше, а водата се плискаше вътре и прибавяше още повече към теглото му. Имаше опасност да потъне.

Изплашеният вълк, застанал с подвита опашка, трепереше върху сгънатата шатра до Айла. А тя самата като обезумяла се мъчеше да уравновеси лодката с греблото, което не знаеше как да използува, докато Джондалар крещеше наставления, които тя не знаеше как да изпълни. Цвиленето на конете привлече вниманието й към тях и като видя колко са подплашени, разбра, че трябва да пререже въжетата и да ги освободи. Хвърли греблото на дъното на лодката и извади ножа от канията си на кръста. Знаеше, че Рейсър по-лесно се плаши, затова първо се зае с неговото въже и без много усилия го отряза с острия кремъчен нож.

Като го освободи, лодката се раздруса и се завъртя още по-силно. Вълчо не можа да издържи и скочи във водата. Айла го видя как плува отчаяно, бързо сряза въжето на Уини и се хвърли след него.

— Айла! — изкрещя Джондалар, но лодката отведнъж беше олекнала и започна отново да се върти, тресе и блъска в прътите. Когато вдигна очи, той видя как Айла се бори с водата и окуражава Вълчо, който плуваше към нея. Уини и Рейсър се бяха отправили към отсрещния бряг. А течението отнасяше Джондалар с още по-голяма бързина надолу, далеч от Айла.

Тя хвърли поглед назад и за последен път зърна Джондалар и лодката, преди да се спуснат зад завоя. За миг сърцето й спря да бие от ужас, че никога вече няма да го види. Прониза я мисълта, че изобщо не трябваше да напуска лодката, но в този момент нямаше време за разсъждения. Вълкът се бореше с течението и се приближаваше към нея. Тя загреба още няколко пъти, достигна го, а той постави лапи на раменете й, облиза лицето й и от радост я потопи във водата. Тя изскочи на повърхността, хвърляйки пръски, прегърна го с едната ръка и се огледа за конете.

Кобилата плуваше към брега и се отдалечаваше от нея. Айла пое дълбоко въздух и свирна високо и продължително. Конят наостри уши и се обърна по посока на звука. Тя подсвирна още веднъж, конят смени посоката и се опита да заплува към нея, а и тя напредваше с всички сили към Уини. Айла бе добър плувец, но не бе лесно да се добере до мокрото животно, тъй като се движеше напреко на течението. А когато стигна до него, въздъхна облекчено. Скоро и вълкът ги настигна, но продължи нататък.

Айла се хвана за врата на Уини и за миг се отпусна да почине. Чак тогава усети колко студена бе водата. Забеляза въжето, прикрепено към оглавника на Уини. То се влачеше по повърхността и изведнъж и мина през ума колко опасно може да се окаже за коня, ако то се заплете в клони и наноси. Опита се да развърже възела, но той бе набъбнал, а пръстите й бяха вкочанени от студа. Пое дълбоко въздух и заплува отново с надеждата, че ще се постопли, пък и така нямаше да пречи на коня.

Когато най-сетне се добраха до брега, Айла, препъвайки се, излезе от водата изтощена и трепереща и се строполи на брега. Вълкът и конят не бяха по-добре от нея. Те разтърсиха козини и навсякъде се разхвърчаха пръски. После Вълчо се смъкна запъхтян на земята. Рунтавата козина на Уини беше тежка дори и през лятото, макар че когато през зимата израснеше долният слой косми, ставаше дори още по-дебела. Кобилата стоеше трепереща с разтворени крака, провесена глава и клепнали уши.

Но лятното слънце бе високо, денят се бе позатоплил и щом отпочина малко, Айла престана да трепери. Изправи се и потърси с поглед Рейсър. Беше сигурна, че след като те са успели да преминат, значи и той се е справил. Изсвири първо своя сигнал за Уини, защото обикновено и той идваше винаги, когато повикаше майка му. После имитира начина, по който Джондалар го викаше, и изведнъж я прониза ужасна тревога за мъжа. Дали бе преминал реката с тази нестабилна лодчица? И ако е така, къде ли беше сега? Айла подсвирна отново с надеждата, че човекът ще я чуе и ще й отговори. Зарадва се, когато тъмнокафявият жребец се появи все още с оглавника и част от въжето на него.

— Рейсър — извика тя, — ти успя. Знаех си аз.

Уини го приветства с радостно изцвилване, а Вълчо въодушевено се разлая — отначало като малко кученце, но постепенно този лай премина в силен вой. Рейсър им отвърна с шумно цвилене, в което Айла долови нотки на облекчение, задето е успял да намери приятелите си. Като стигна при тях, жребецът и Вълчо потъркаха муцуни, а после конят застана до майка си и долепи глава до шията й, сякаш черпеше успокоение след ужасяващото премеждие.

Айла се присъедини към тях и ги прегърна, после потупа и погали Рейсър, преди да му свали юздите. Той така бе свикнал с тях, че те изобщо не го притесняваха и не му пречеха да пасе, но Айла си помисли, че провисналото въже може да създаде неприятности, и знаеше, че той не би искал да го носи през цялото време. Тогава свали и оглавника на Уини и натъпка всичко в колана си. Чудеше се дали да съблече мокрите си дрехи, но трябваше да бърза и ги остави да изсъхнат върху нея.

— Е, намерихме Рейсър. Сега остава да потърсим Джондалар — изрече тя на глас. Вълкът я погледна с очакване и тя се обърна към него. — Хайде, Вълчо! Да намерим Джондалар! — Тя се метна на Уини и всички тръгнаха надолу по реката.

След дълго въртене, блъскане и подмятане малката покрита с кожа кръгла лодка се понесе спокойно по течението. Джондалар я направляваше. Този път трите пръта се влачеха отзад. С единственото си гребло и с не малко усилия той започна да тласка малкия плавателен съд напреко на широката река. Установи, че прътите уравновесяват лодката, спират въртенето й и че това улеснява управлението й.

През цялото време, докато се придвижваше към отсрещния бряг, той мислено се упрекваше, задето не е скочил в реката след Айла. Но всичко стана толкова бързо. Докато се усети, тя вече не беше в лодката, а бързеят го отнасяше далеч от нея. След като се изгуби от погледа му, вече нямаше никакъв смисъл да скача във водата. Едва ли щеше да доплува обратно при нея срещу течението, а на всичкото отгоре щяха да изгубят лодката и всичко в нея.

Опита се да се успокои с мисълта, че тя е добър плувец, но загрижеността му го накара да удвои усилията си и да прекоси реката. Когато най-накрая достигна отсрещния бряг, някъде надолу по течението, далече от мястото на тръгване и почувства, че дъното стърже каменистия бряг, вдаден в реката при един завой, той въздъхна тежко. После изскочи и издърпа на брега тежко натоварената лодка.

Отпусна се на земята и се предаде на умората. Но след няколко мига тръгна обратно по реката да търси Айла.

Вървеше покрай водата и като стигна един малък приток, бързо го прецапа. Но малко по-късно пред него се изпречи друга река с по-внушителни размери и той се поколеба. Това не беше плитка вода, която можеше да се прегази, а ако се опита да я преплува толкова близо до устието, тя щеше да го отнесе към голямата река. Значи трябваше да върви нагоре по течението й, докато открие брод.

Не след дълго Айла, яхнала Уини, стигна до същата река и също извървя известно разстояние срещу течението й. Но да се премине отсреща на кон беше съвсем друго нещо и тя обърна животното към водата, преди да бе изминала нагоре толкова път, колкото Джондалар. Рейсър и Вълчо я последваха и като поплуваха съвсем малко само в средата, всички скоро стъпиха на отсрещния бряг. Айла се отправи надолу към голямата река, но като се обърна назад, видя, че Вълчо тръгва в обратната посока.

— Хайде, Вълчо! Насам! — подвикна му тя. Подсвирна нетърпеливо и даде знак на Уини да продължи. Кучето се поколеба, втурна се към нея, после пак се върна и най-накрая я последва. Когато стигнаха голямата река, тя зави по течението и подкара кобилата в галоп.

Сърцето й заби по-силно, когато в далечината върху скалистия бряг съзря някакъв кръгъл, подобен на купа предмет.

— Джондалар! Джондалар! — развика се тя и препусна с всички сили натам. Скочи от коня, преди той да бе спрял, и се спусна към лодката. Погледна вътре, огледа брега — всичко като че ли си беше на мястото, дори и трите пръта. Само Джондалар го нямаше.

— Ето я лодката, но не мога да намеря Джондалар — изрече тя на глас. Вълчо заскимтя, сякаш искаше да й отговори. — Защо не намирам Джондалар? Къде ли е? Дали лодката е доплавала сама дотук? — продължи да се пита тя, после внезапно се сети. — Сигурно е тръгнал да ме търси. Но щом като аз вървях надолу покрай реката, а той нагоре — как тогава сме се разминали?…

— Реката! — почти викна тя. Вълчо отново заскимтя. Тя си спомни колебанието му, когато преминаваха големия поток. — Вълчо!

Едрото четириного се втурна към нея, подскочи и постави лапи на раменете й. Тя сграбчи дебелата козина на врата му с две ръце, погледна дългата муцуна и умните очи и си спомни малкото, слабичко момченце, което толкова много приличаше на сина й. Веднъж Ридаг бе изпратил Вълчо да я потърси и той бе изминал доста дълго разстояние, докато я открие. Айла знаеше, че той може да проследи Джондалар. Само трябваше да го накара да разбере какво иска от него.

— Вълчо! Намери Джондалар! — заповяда тя. Вълкът скочи на земята и започна да души лодката, после тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли — нагоре срещу течението.

Джондалар бе нагазил до кръста във водата и внимателно опипваше дъното пред краката си, когато му се стори, че чува тихо подсвирване на птица, което звучеше някак познато и… нетърпеливо. Той спря и притвори очи, опита се да си спомни къде го е чувал, но после поклати глава — дори не беше сигурен, че действително го е имало — и продължи нататък. Като премина на другия бряг и тръгна надолу към главната река си мислеше все за това. Накрая безпокойството му за Айла и тревогата, дали ще я открие, надделяха, но този звук продължаваше да човърка съзнанието му.

Повървя така с мокрите си дрехи. Знаеше, че и Айла е мокра. Изведнъж през главата му мина мисълта, че може би трябваше да вземе със себе си шатрата или нещо друго за заслон. Ставаше късно и кой знае какво се бе случило с нея. Може дори да е ранена, укоряваше се той и внимателно разгледа водата, брега и околната растителност.

Изведнъж отново чу същото подсвирване. Този път много по-силно и по-близко. То беше последвано от продължително джафкане и накрая от ясен вълчи вой и тропот на копита. Обърна се и по лицето му се разля широка радостна усмивка, като видя вълка, устремил се право към него. Рейсър крачеше отзад, а накрая за щастие се появи Айла, яхнала Уини.

Вълчо се хвърли върху мъжа, постави огромните си лапи на гърдите му и се протегна да оближе лицето му. Джондалар го сграбчи, както бе виждал да прави Айла и прегърна четириногия звяр. Айла препусна с коня и когато се доближи, скочи на земята и изтича към него, а той отмести вълка от себе си и я грабна в обятията си.

— Джондалар! Джондалар! — повтаряше тя.

— Айла! О, моя Айла! — притискаше я той към гърдите си.

Вълчо подскочи и близна лицата им, но този път никой не го отблъсна.

Широката река, която двамата ездачи и вълкът току-що бяха прекосили, се оттичаше в соленото затворено море; Мамутоите го наричаха Беранско море и то се намираше на север от огромната делта на Великата Река Майка. Колкото повече пътниците приближаваха към многобройните разклонения накрая на този воден път, виещ се в продължение на около три хиляди километра през континента, толкова по-полегат ставаше наклонът.

Айла и Джондалар бяха поразени от великолепните пасища на равнинния южен район. Изобилна свежа растителност — нещо неприсъщо за края на сезона — беше поникнала навсякъде. Тази зеленина се дължеше на силната гръмотевична буря с поройни дъждове, която се бе разразила в необичайно време и бе обхванала обширни площи. Тя бе донесла пролетно съживяване в степите не само на тревите, но и на пъстрите цветя: дребни перуники, обагрени в пурпурно и жълто, тъмночервени китни божури, петнисти розови лилии и секирчета в най-разнообразни цветове — от жълто и оранжево до червено и мораво.

Силно подсвиркване и крякане привлече вниманието на Айла към кресливите птички в черно и розово, които кръжаха, спускаха се, разделяха се и се събираха на огромни ята и извършваха едно непрестанно и безредно движение. Струпването на шумните розови скорци недалеч от тях малко обезпокои младата жена. Наистина те живееха в колонии, хранеха се на ята и спяха заедно нощем, но въпреки това тя не помнеше някога да е виждала толкова много, скупчени едновременно на едно място.

Забеляза, че също така се събираха керкенези и други видове птици. Шумът се усилваше. Глъчката стана оглушителна, изпълнена с напрежение и очакване. И тогава Айла забеляза един-единствен тъмен облак в иначе ясното синьо небе. Той се приближаваше, сякаш духан от вятъра. Неочаквано огромното ято скорци се оживи още повече.

— Джондалар — викна: тя. Мъжът беше избързал пред нея. — Виж какъв странен облак.

Той погледна и спря, когато Айла се изравни с него. Докато се взираха в небето, облакът видимо се увеличи или може би се приближи.

— Не ми прилича на дъждоносен облак — обади се той.

— И аз така смятам, но какъв би могъл да бъде? — чудеше се тя и изпита неописуемо желание да потърсят някакъв подслон. — Как мислиш, трябва ли да опънем шатрата и да го изчакаме?

— Смятам, че no-скоро трябва да продължим. Може да го изпреварим, ако побързаме — отвърна Джондалар.

Смушкаха конете и препуснаха през зеленото поле, но и птиците, и странният облак се движеха по-бързо от тях. Пронизителното бръмчене се усили и дори надви крясъците на скорците. Внезапно Айла усети, че нещо я удари по ръката.

— Какво беше това? — но още преди да изрече думите, нещо я удари отново и отново. Друго падна върху Уини и отскочи. Появиха се още. Като погледна Джондалар, тя видя още много от същите летящи и подскачащи неща. Едно от тях тупна точно пред нея и тя го затисна с ръка, преди да избяга.

После внимателно го вдигна, за да го разгледа по-отблизо. Беше насекомо, дълго почти колкото среден пръст, с дебело тяло и дълги задни крака. Приличаше на едър скакалец, но не беше сиво-зелен на цвят, та лесно да се слива с околния фон като онези, които бе виждала да подскачат из сухите треви. Това насекомо се забелязваше отдалеч с ярките си черни, жълти и оранжеви линии.

Тази промяна бе причинена от дъждовете. По време на обикновено сухия сезон те са били сиви скакалци — не плодовити и самотни същества, които можели да изтърпят други от своя вид само толкова, колкото да се съвокупляват. Но след силната буря и дъждовете бе настъпила забележителна промяна. Поникнала бе млада крехка трева, женските се възползували от изобилната храна и започнали да снасят много повече яйца и много повече ларви оцелявали. Броят на скакалците нараснал и с тях станали удивителни промени. Младите скакалци добили нова изумителна окраска и започнали да търсят съжителство със себеподобните си. Това вече не били безобидните сиви скакалци — превърнали се във акриди.

Скоро големи групи ярко оцветени акриди започнали да се обединяват и когато се изчерпали местните хранителни запаси, те се понасяли във въздуха на големи ята. Рояци от по пет милиона били обичайно явление. Покривали площ от осемдесет квадратни километра и само за една нощ изяждали осемдесет хиляди тона растителност.

Предният край на облака започна да се спуска към свежата трева. Айла и Джондалар бяха погълнати от рояка насекоми, навсякъде около тях гъмжеше от пъстри скакалци, които се удряха и отскачаха от тях и конете им. Не беше трудно да подкарат Уини и Рейсър в галоп, по-трудно щеше да бъде да ги удържат. Те препуснаха колкото ги държаха краката, шибани от пороя от скакалци. Айла се огледа за Вълчо, но въздухът бе гъсто изпълнен с летящи, подскачащи и отскачащи насекоми. Изсвири с всичка сила, като се надяваше, че ще я чуе през невероятното жужене.

Тя едва не се блъсна в един розов скорец, който се спусна надолу и улови един скакалец почти пред носа й. Чак тогава се сети защо се бяха събрали толкова много птици. Те бяха привлечени от неимоверното количество храна, чиято ярка окраска се забелязваше лесно. Но резките контрастни цветове, които привличаха птиците, даваха възможност на скакалците да откриват останалите от своя вид, когато трябваше да прелитат към други земи. А пък многочислените ята птици не допринасяха много за намаляването на броя им, докато имаше достатъчно растителна храна да поддържа новите поколения. Едва след спирането на дъждовете, когато пасищата щяха да възвърнат нормалното си сухо състояние и когато храната щеше да стига за по-малко насекоми, тези вредители отново щяха да се превърнат в добре замаскираните сиво-зелени скакалци.

Вълкът ги откри малко след като избягаха от рояка. Когато лакомите насекоми кацнаха на земята да пренощуват, Айла и Джондалар вече бяха направили бивак далеч от онова място. На другата сутрин се отправиха на североизток към високия хълм над равнината, откъдето се откриваше обширна гледка и можеха да се ориентират колко път им остава до Великата Река Майка. Точно зад гребена на хълма забелязаха края на територията, която бе нападната от облака скакалци — жужащата маса, носена от силните ветрове към морето. Бяха поразени от невероятното опустошение.

Красивата пролетна природа, изпъстрена с ярки цветя и свежа трева я нямаше вече. Всичко беше изчезнало. Земята беше гола, докъдето погледът им стигаше. Ни листенце, ни стръкче трева, ни едно зелено петънце. И най-дребното растение бе погълнато от ненаситната паплач. Единствените признаци на живот бяха малко скорци, търсещи последните изостанали скакалци. Земята бе опустошена, простираше се незащитена, неприлично изложена на показ. Но тя щеше да се възстанови след това унижение, причинено й от нейните собствени творения и тяхното естествено развитие. От скрити корени, от семена, довявани от ветровете, тя отново щеше да се облече в зелената си премяна.

Когато мъжът и жената погледнаха на другата страна, оттам се откри съвсем друга гледка — картина, от която сърцата им забиха по-силно. На изток на слънцето бе блеснала огромна водна шир — това беше Беранско море.

Докато го съзерцаваше, Айла изведнъж осъзна, че това е същото море от детството й. В южния край на полуострова, който се вдаваше на север в необятната водна шир, се намираше пещерата, където бе живяла като малка с Клана на Брун. Животът й с хората от Клана често беше труден. И въпреки това имаше много щастливи спомени от детството си. Все пак мисълта за сина, когото бе принудена да изостави, неминуемо я натъжаваше. Знаеше, че никога вече нямаше да е толкова близко до него и едва ли някога щеше да го види отново.

За него беше най-добре да живее в Клана. Уба щеше да му е майка, а старият Брун щеше да го учи да ловува с копие, с ласо и прашка, да го възпитава като човек от Клана. Така Дърк щеше да е обичан и другите да го приемат като свой, а не да го ругаят и да му се присмиват като на Ридаг. Но Айла не можеше да не мисли за него. Дали неговият Клан все още живееше на полуострова или са се преместили някъде по-близо до други Кланове на континента или във високите източни планини.

— Айла! Погледни там долу. Това е Делтата, вижда се и Донау или поне част от нея. Виждаш ли онази кафява мътна вода, хей там от другата страна на големия остров? Мисля, че това е главният северен ръкав. Ето го — това е краят на Великата Река Майка! — каза Джондалар с развълнуван глас.

Той също бе завладян от спомени, навяващи малко тъга. Когато за последен път видя тази река, той беше с брат си, а сега Тонолан бе в света на духовете. Внезапно се сети за камъка, хвърлящ слаби мътни отблясъци, който бе взел от мястото, където Айла бе погребала брат му. Тя каза, че той съдържал същността на духа на Тонолан, и Джондалар бе решил да го даде на майка си и на Зеландони, когато се върне. Беше прибран в кошницата му. Може би трябваше да го извади и да го носи със себе си, помисли той.

— О, Джондалар! Ей онова край реката, пушек ли е? Живеят ли хора край реката? — запита Айла обнадеждено.

— Възможно е да има — отвърна Джондалар.

— Да побързаме тогава. — Тя тръгна надолу по хълма, Джондалар яздеше до нея. — Кой може да е? — продължи тя. — Някой народ, който познаваш?

— Може би. Понякога Шарамудоите идват чак дотук с лодките си, за да търгуват. Ето така се срещнаха Мариено и Толи. Тя беше в един от биваците на Мамутоите. Бяха дошли за сол и раковини — той спря и се огледа. Взря се в делтата и острова отвъд тесния канал; после разгледа земята надолу по течението. — Всъщност, струва ми се, че не сме много далеч от мястото, където Бреси бе направила Върбовия Бивак… миналото лято. Наистина ли бе едва миналото лято? Тя ни доведе тук след като нейният Бивак спаси Тонолан и мен от плаващия пясък…

Джондалар притвори очи, но мъката му не убягна от Айла.

— Това бяха последните хора, които Тонолан видя…, без да броя себе си. Ние пътувахме заедно още малко след това. Все се надявах, че той ще преживее скръбта си, но той просто не пожела да живее без Джетамио. Искаше Майката да го прибере при себе си — говореше Джондалар. После сведе поглед и добави. — И тогава срещнахме Бебчо.

Той погледна Айла. Изражението му се промени. По лицето му все още се четеше мъка. Тя разпозна и онзи особен израз, който показваше неописуемата му любов към нея, толкова силна, че той едва можеше да я понесе. Но този път имаше и нещо друго, нещо, което я изплаши.

— Така и не разбрах защо Тонолан пожела да умре… точно тогава. — Джондалар се обърна, подкара Рейсър в галоп и извика: — Хайде! Нали каза, че трябва да побързаме.

Айла даде сигнал на Уини да хукне след бягащия жребец, който се бе отправил към реката. Ездата ги ободри и разсея особеното тъжно настроение, което това място бе създало и у двамата. Вълкът, възбуден от това препускане, припкаше покрай тях и когато накрая стигнаха до водата и спряха, той вдигна глава и започна своята провлачена вълча песен. Айла и Джондалар се спогледаха и се усмихнаха. И двамата си помислиха, че това е много подходящ начин да известят пристигането си край реката, която щеше да им бъде спътница почти до края на Пътуването.

— Това тя ли е? Стигнахме ли Великата Река Майка? — попита тя с блеснали очи.

— Да. Това е — отговори той и погледна на запад нагоре срещу течението. Не му се искаше да я обезсърчава, но добре знаеше колко много път ги чакаше оттук насетне.

Трябваше да се върнат по стъпките му и да прекосят целия континент до ледниковото плато върху високите планини близо до притоците в горната част на дългата река и после да преминат отвъд, далеч на запад, почти до Великата Вода на края на земята. По своя криволичещ път дълъг две хиляди километра, Донау — реката на Дони Великата Майка Земя на Зеландониите — се изпълваше от водите на повече от триста притока, ледниковите води на две планински вериги се оттичаха в нея и тя влачеше товара на наносите.

Докато лъкатушеше през равнините, често се разделяше на множество ръкави. Огромният воден път пренасяше обилно натрупаната тиня и утайките, които се носеха из буйните води. Но преди да стигне края на своя път, ситните пясъчни частици се уталожваха и образуваха едно огромно ветрилообразно находище, едно необятно покрито с кал пространство с ниски островчета и брегове, заобиколени с плитки езерца и виещи се поточета, сякаш Великата Майка на реките бе толкова изтощена от дългото си пътуване, че бе хвърлила тежкия си товар малко преди да достигне целта си и сега едва-едва се влачеше към морето.

Обширната делта пред тях — два пъти широка отколко дълга — започваше на много километри преди морето. Реката бе прекалено пълноводна, за да се задържи само едно-единствено корито в тази равна низина, разположена между древния скален масив, издигащ се на изток, и полегатите заоблени хълмове на запад. Тя се разклоняваше на четири ръкава и всеки тръгваше в различна посока. Отделни разклонения се преплитаха, свързваха тези ръкави и образуваха лабиринт от криволичещи поточета, които се разливаха и създаваха многочислени езера и лагуни. Широки площи обрасли с тръстика, ограждаха твърдата земя — като се започне от дългите песъчливи ивици суша и се стигне до просторните острови, покрити с гори и степи, населени със зубри, елени и хищниците, които ги преследваха.

— Откъде идваше онзи пушек? — попита Айла. — Сигурно наблизо има Бивак.

— Мисля, че може да е от големия остров, който видяхме по-надолу отвъд канала — отговори Джондалар и посочи някъде натам.

Айла погледна, но отначало видя само стена от високи фрагмитни тръстики. Пухкавите им морави върхове се поклащаха от лекия ветрец на повече от дванадесет стъпки над просмуканата от вода земя, в която растяха. После забеляза красивите сребристо зелени листа на ивите, простиращи се зад тях. Миг по-късно зърна нещо друго, което я озадачи. Ивите бяха всъщност храсти, растящи толкова близо до водата, че тя често заливаше корените им през влажния сезон. Приличаха на върби, но никога не израстваха на височина като дървета. Възможно ли бе да греши? Дали това не бяха върби? Тя рядко правеше подобни грешки.

Тръгнаха надолу по течението и като стигнаха срещу острова и навлязоха в канала, Айла се обърна да види дали колчетата на влекачката, които се тътреха отзад заедно с лодката, завързана между тях, не се закачаха някъде; после провери дали кръстосаните им предни краища се движат свободно, докато задните плаваха зад кобилата. Когато пренареждаха багажа си и се подготвяха да задминат голямата река, първоначално бяха решили да зарежат лодката. Тя си беше изпълнила задачата да ги пренесе заедно с нещата им през реката, но тъй като бяха вложили толкова много труд, за да я направят, им беше жал просто така да я изоставят, независимо че преминаването на реката не бе станало точно така, както го бяха предвиждали.

Айла се сети да я вържат за прътите. Това означаваше, че Уини трябваше да носи хамута си и да я влачи непрекъснато, но Джондалар настоя, защото съзнаваше, че лодката много щеше да ги улесни при преминаване на други реки. Можеха да товарят всичките си вещи на нея и така да ги запазват сухи. Само не трябваше да завързват конете за лодката и да се опитват да ги направляват, а да ги оставят да плуват сами. При следващата изпречила се на пътя им река те дори установиха, че няма нужда да свалят хамута на Уини.

Течението носеше лодката и прътите. Това разтревожи Айла, особено след онзи случай, когато Уини и Рейсър се бяха изплашили, и след всичко, което им се бе случило при прекосяването на другата река. Тя реши да размести кожените ремъци на хамута по такъв начин, че да може моментално да ги пререже, щом усети, че кобилата я грози някаква опасност. Но животното успя да противодейства на силата на течението и повлече товара без особени затруднения. Айла бе оставила коня да свикне с това нововъведение. Уини се доверяваше на жената и приемаше да дърпа влекачката.

Широката купообразна лодка обаче беше много удобен съд за най-различни неща. Отначало започнаха да пренасят с нея дърва, сух тор и други материали за вечерния огън, които събираха по пътя си; понякога след преминаване през река, оставяха кошниците с багажа в лодката. Бяха се натъквали на няколко реки с различна големина, които водеха към вътрешното море, и Джондалар знаеше, че още много притоци ще пресекат пътя им в дългото пътуване покрай Великата Река Майка.

Когато нагазиха в бистрата вода на външния ръкав на делтата, жребецът се подплаши и зацвили неспокойно. След ужасното им премеждие Рейсър винаги много се вълнуваше, когато стигнеха река, но Джондалар го направляваше с голямо търпение през по-малките ручеи по пътя им и конят постепенно започна да превъзмогва този страх. Мъжът бе доволен, тъй като им предстоеше прекосяване на още много реки, докато стигнеха дома му.

Водата се движеше бавно, но бе толкова прозрачна, че виждаха рибите, плуващи между водораслите. Проправиха си път между високата тръстика и се добраха до дългия тесен остров. Вълчо скочи пръв на сушата. Енергично се разтърси и затича нагоре по полегатия бряг от сбит мокър пясък, примесен с глина, който водеше към дългата горичка от красиви сребристо зелени иви, високи като дървета.

— Знаех си — рече Айла.

— Какво си знаела? — усмихна се Джондалар на доволния й вид.

— Тези дървета са също като ония храсти, под които спахме след бурята. Мислех, че са иви, но досега не бях виждала големи като дървета. Ивите обикновено са храсти, но това може и да са върби.

Слязоха от конете и ги поведоха навътре в прохладната гора. Вървяха мълчаливо, лекият ветрец люлееше листата и сенките им изпъстряха с петна богатата, окъпана от слънце земя, покрита с трева. През рехавите дървета забелязаха в далечината стадо зубри, които кротко пасяха. Вятърът духаше откъм Айла и Джондалар и дивите говеда се отдалечиха бързо, когато усетиха мириса им. Сигурно вече са били преследвани от хора, помисли си Джондалар.

Конете също хрупкаха от зеленината наоколо, докато се движеха из приятната гориста местност, и Айла бе принудена да спре и да започне да развързва хамута на Уини.

— Защо спираш тук?

— Конете искат да пасат. Мислех, че можем да поспрем за малко.

Джондалар изглеждаше обезпокоен.

— Аз пък смятам, че трябва да отидем малко по-нататък. Сигурен съм, че на този остров има хора, и ми се ще най-напред да разбера кои са те.

Айла се усмихна.

— Правилно! Нали каза, че пушекът идва оттук. Но е толкова красиво, че забравих.

Навлизаха навътре в острова, а теренът постепенно ставаше по-висок. Тук-там между ивите започнаха да се срещат елши, тополи и бели върби, които разнообразяваха светлия сиво-зелен цвят на храстите. Малко по-нататък няколко ели и праисторически борове, които съществуваха в този район от образуването на самите планини, изпъстряха мозайката на пейзажа с още по-тъмнозелени петна. А листвениците добавяха по-светъл нюанс н всичко това се открояваше на фона на златисто зелените туфи от прецъфтяващи степни треви, които се полюшваха от вятъра. Бръшлян се виеше по стволовете на дърветата, а от клоните като плътен балдахин се спускаха лиани. В облените от слънчева светлина долчинки се простираха шубраци от мъхести дъбове и по-високи лескови храсти и с играта на своите багри оживяваха още повече природната картина.

Островът се издигаше на не повече от осем метра над водата, после се изравняваше и преминаваше в дълго поле. То представляваше една миниатюрна степ, осеяна с власатки и перести треви, конто жълтееха на слънцето. Айла и Джондалар прекосиха тесния остров и се озоваха върху един много по-стръмен склон от пясъчни дюни, обрасъл е крайбрежни бурени бодлива морска зеленика и крамбе. Песъчливият склон водеше към дълбоко врязано заливче, очертано от висока тръстика с морави върхове, примесена с хвощ, папур и най-различни по-дребни водни растения. Заливът бе така гъсто осеян с разцъфнали водни лилии, че водата почти не се виждаше, а върху тях бяха накацали безброй чапли.

Отвъд залива имаше широк мътен канал — най-северния ръкав на огромната река. Близо до края на острова едно поточе с бистра вода се вливаше в главния канал и Айла с учудване забеляза как една до друга течаха две струйки, ясно разграничени по цвят — едната напълно прозрачна, а другата кафява от наносите. Но, общо взето, преобладаваше тъмната вода, тъй като главният канал размътваше чистия поток.

— Виж това, Джондалар — показа тя рязката разлика на водата.

— Ето по това познаваш, че си при Великата Река Майка. Това е ръкавът, който ще те отведе право при морето — обясни той. — Но погледни натам.

Отвъд горичката, встрани от залива, тънка струйка дим се издигаше към небето. Айла се усмихна, изпълнена с очакване, но Джондалар имаше известни опасения, когато се отправиха към пушека. Ако това беше пушек от огнище, защо още не бяха срещнали никого? Хората трябва вече да са ги забелязали. Защо не са излезли да ги посрещнат? Той скъси въжето, с което водеше Рейсър, и го потупа окуражително по врата.

Когато зърнаха очертанията на конусовидна шатра, Айла разбра, че са пристигнали в Бивак, и се замисли какви ли хора го обитават. Може дори да са Мамутои, разсъждаваше тя и даде знак на Уини да я следва плътно. После видя, че Вълчо бе заел отбранителна позиция, и тя изсвири сигнала за повикване, на който го бе научила. Той тръгна до нея. Всички заедно навлязоха в малкия Бивак.