Айла през равнината

ГЛАВА 26

Джондалар бавно дойде в съзнание, но предвидливостта му го накара да остане неподвижен, докато разбере какво не е наред — беше сигурен, че има нещо. Главата му се въртеше. Отвори съвсем леко очи. Светлината беше слаба, но достатъчна, за да види студената, утъпкана кал, върху която лежеше. Усещаше нещо сухо и спечено по лицето си, но когато се опита да се изправи и да види какво е, усети, че ръцете му са вързани отзад. Краката му също бяха вързани.

Изтъркаля се на една страна и се огледа. Беше в някакво малко кръгло помещение, нещо като дървен сандък, покрит с кожи, който обаче очевидно се намираше в нещо по-голямо. Нямаше звук от вятър, никакво течение, никакво клатене на кожите, каквото обикновено има, когато са навън; макар че беше хладно, студът не беше силен. Чак сега усети, че кожената му туника не е върху него.

Джондалар с мъка седна. Прониза го трескава тръпка. Проряза го остра болка в лявото слепоочие. Спря да се движи, когато чу гласове наблизо. Две жени говореха на непознат език, макар че отделни думи му прозвучаха като на езика на Мамутои.

— Ей! Буден съм — обади се той на езика на ловците Мамутои. — Ще дойде ли някой да ме развърже? Няма нужда от тези въжета. Сигурен съм, че има някакво недоразумение. Нямам лоши намерения.

Гласовете замлъкнаха. После пак заговориха, но нито някой му отговори, нито дойде.

Джондалар лежеше и се опитваше да си спомни как е попаднал тук, какво е могъл да направи, та някой да го върже. Знаеше, че хората завързват другите само ако се държат като диваци или се опитват да наранят някого. Спомни си голяма огнена стена — и коне, които тичат към ръба на скалата в края на полето. Сигурно хората са преследвали конете и тогава са го заловили.

После си спомни, че Айла яздеше Рейсър, но трудно го владееше. Чудеше се как жребецът е попаднал сред стадото, като той самият го беше завързал за храстите.

В онзи миг той се уплаши, че жребецът може да се поддаде на стадния си инстинкт и да последва останалите коне към ръба, отнасяйки и Айла. Спомни си, че се затича към тях със заредено в копиехвъргачката копие. Въпреки голямата си обич към жребеца нямаше да допусне той да отнесе жената в пропастта. Това беше последното, което си спомняше — освен болезнения спомен за острото пронизване, преди всичко да потъне в мрак.

„Някой сигурно ме е ударил с нещо — помисли си. — Ударът трябва да е бил силен, защото не помня как са ме довели тук, а главата още ме боли. Дали мислят, че съм попречил на лова им?“ Когато за пръв път срещна Джерен и неговите ловци, ситуацията беше подобна. Той и Тонолан съвсем случайно се бяха врязали в стадо коне, което ловците гонеха към един капан. Но след като премина гневът му, Джерен разбра, че не е било нарочно и станаха приятели. „Аз не съм провалил лова на тези хора, нали?!“

Отново се опита да седне. Обърна се на една страна, сгъна колене, после се напрегна да се претърколи до седнало положение. Необходими бяха няколко опита и от усилието главата му отново се завъртя, но накрая успя. Седеше със затворени очи, като се надяваше болката да отмине. Но когато тя намаля, го обзе тревога за Айла и животните. Дали Уини и Рейсър бяха паднали в пропастта заедно със стадото? Дали Айла е била на Рейсър?

Мъртва ли е? Усети как сърцето му лудо блъска от страх само при мисълта за това. Дали бяха загинали — и Айла, и конете? А Вълчо? Когато ранен се добере до полето, няма да намери никого. Джондалар си го представи как души наоколо, опитва се да поеме следа, а тя не води наникъде. Както е ранен, дали ще може да си набавя храна? Ще му бъде мъчно и за Айла, и „глутницата им“ — не е свикнал да живее сам. Как ли ще се справи? А какво ще стане, ако попадне на глутница диви вълци? Ще успее ли да се опази?

Никой ли няма да дойде? „Имам нужда от глътка вода — мислеше Джондалар. — Не може да не са ме чули. Освен това съм гладен, но най-вече съм жаден.“ Жаждата го влудяваше!

— Хей, има ли някой? Жаден съм. Не можете ли да дадете на човек глътка вода? — изкрещя. — Що за хора сте? Завързвате човек и дори не му давате вода!

Никой не отговори. След като извика още няколко пъти, реши да пази дъха си. От викането само ожадняваше повече, а главата го болеше. Помисли си да легне пак, но толкова трудно бе успял да седне, че не беше сигурен дали втори път ще успее.

Времето минаваше и той започваше да става все по-сърдит. Беше слаб, имаше лека треска и съвсем живо си представяше най-лошото. Реши, че Айла е мъртва, а също и двата коня. Като мислеше за Вълчо, си представяше как горкото животно се скита само, ранено и негодно за лов, търси Айла и е прицел за всички диви вълци, хиени или други зверове… а може би това е по-добре, отколкото да умре от глад. Чудеше се дали ще го оставят да умре от жажда, а после започна да мечтае да стане така, щом любимата му жена я няма вече. Постави се на мястото на вълка й реши, че те двамата, последните останали членове на необичайната им пътешественическа група, скоро също ще си отидат от света.

Стъпките на приближаващи се хора го извади от отчаянието. Отместиха входа на малката клетка и през отвора, на светлината на факлите, видя фигура на човек с разкрачени крака и с ръце на хълбоците… Беше жена. Издаде остра заповед. Две жени влязоха и то издърпаха навън. Подпряха го на колене пред нея, с вързани ръце и крака. Отново му се виеше свят и той се приведе немощно към една от жените. Тя го отблъсна.

Жената, която нареди да го издърпат навън, погледна към него и се разсмя. Беше груб смях. Джондалар неволно трепна от страх. Тя му каза няколко остри думи. Той не разбра, но се опита да се изправи и да я погледне. Погледът му се замъгли и той залитна. Жената се намръщи, издаде още няколко заповеди, после се обърна и излезе. Двете жени, които го държаха, просто го пуснаха и я последваха заедно с още няколко други. Раненият се строполи на земята.

Усети, че някой реже връзките на ръцете му, а после излива вода по устата му. Почти се задави, но жадно се опита да погълне поне част от нея. Жената, която държеше меха с вода, изрече няколко думи с отвращение, а после хвърли съда към един възрастен мъж. Той се приближи и го задържа до устните на Джондалар, после го намести малко — не по-нежно, но с повече търпение, така че той да може да пие.

Преди още да беше задоволил напълно жаждата си, жената нетърпеливо процеди през зъби някаква дума и мъжът отнесе водата. След това тя дръпна Джондалар и го изправи на крака. Той залиташе от слабост, докато тя го блъскаше напред към изхода и после сред група други мъже. Беше студено, но никой не му предложи дреха, нито развърза ръцете му, за да може да ги разтрие.

Обаче хладният въздух го посъживи и той забеляза, че ръцете и на други мъже са завързани. Поогледа хората, сред които го бяха хвърлили. Бяха на различна възраст: от млади мъже — почти момчета, до съвсем възрастни. Всички бяха слаби, немощни, с износени, не по мярка дрехи и сплъстени коси. Някои имаха нелекувани рани.

Джондалар се опита да заговори мъжа до себе си на езика Мамутои, но той само поклати глава. Помисли си, че не го разбира, и опита на Шарамудои. Мъжът обърна глава точно когато една жена с копие влезе и го заплаши, като излая грубо някаква команда. Той не разбра думите, но действията й бяха достатъчно красноречиви, и вече не бе сигурен дали мъжът е отказал да говори, защото не го разбира или понеже не иска да говори.

Няколко жени с копия се разположиха между мъжете. Една от тях изкрещя нещо и мъжете тръгнаха. Джондалар използва момента да се огледа, за да разбере къде са. Селището, състоящо се от няколко кръгли жилища, смътно му напомняше на нещо познато, което беше странно, защото околността му бе съвсем чужда. После осъзна, че му бяха познати жилищата. Приличаха на землянките на народа Мамутои. Макар да не бяха съвсем същите като че ли бяха строени по еднакъв начин, вероятно от кости на мамути за основи и подпори, а отгоре покрити със сламени покриви, замазани с глина.

Тръгнаха нагоре по хълма, откъдето Джондалар вече можа да види по-надалеч. Наоколо се простираше тревиста степ или тундра — равнини без дървета, замръзнала почва, която приличаше на сухата гола лятна земя. Тундрата бе покрита само с ниски треви, но през пролетта техните дребни цветчета придаваха цвят и красота и хранеха мускусните бикове, сърните и елените и другите животни, които можеха да ги смилат. Имаше също участъци тайга, с нискостеблени вечнозелени дървета, така еднакви по височина, че върховете им като че ли бяха подрязани с гигантско сечиво, и всъщност беше точно така: ветрове с носените от тях ледени иглички или остри парченца льос подрязваха всяко връхче, което се осмеляваше да се издигне над събратята си. Докато се изкачваха, Джондалар забеляза стадо мамути, които пасяха далеч на север, а малко по-наблизо — сърни и елени. Знаеше, че тук бродят и коне — преследвани от хората — и се досети също, че в топло време по тези места идваха бизони и мечки. Земята приличаше повече на родното му място, отколкото на сухите тревисти степи на изток — поне ако се съди по видовете растения, макар че общо растителността беше различна, както вероятно и животните.

Долови движение вляво и се обърна достатъчно бързо, за да види как един бял заек се стрелва по хълма, преследван от арктическа лисица. Докато гледаше, големият заек внезапно се стрелна в друга посока, покрай почти оголения скелет на един степен носорог и се мушна в дупката си.

Където има мамути и носорози, мислеше той, има и пещерни лъвове и други животни на стада, може би хиени, и със сигурност вълци. Има много животни с хубави кожи, а и храна за тях. Това е богата земя. Правенето на такива преценки беше негова втора природа, както и за повечето хора. Живееха от земята, така че бяха необходими внимателни наблюдения над нейните качества и запаси.

Когато групата достигна високо място на единия склон на хълма, спряха. Джондалар погледна надолу и разбра, че ловците в тази област имат едно голямо предимство. Не само можеха да виждат животните отдалеч, а още големите и разнородни стада, които се скитаха тук, трябваше да преминават през една теснина ниско долу, за да отидат до водата. Сигурно беше много лесно да се ловува тук. Учуди се защо тогава бяха тръгнали да преследват стадото чак до Голямата майка река.

Някакъв тънък звук привлече вниманието му отново към близката околност. Една жена с дълга, остра коса, започнала да побелява, вървеше подкрепяна от две no-млади жени, олюляваща се и потънала в ридания и дълбока скръб. Внезапно тя се освободи от придружителките, коленичи и се хвърли върху нещо на земята. Джондалар направи бърза крачка напред, за да види по-добре. Беше по-висок от повечето мъже и с още няколко стъпки успя да разбере причината за скръбта.

Това очевидно беше погребение. На земята бяха положени трима души, млади, всички около двадесетгодишни. Двамата от тях явно бяха мъже, — имаха бради. Най-едрият като че ли беше най-млад. Светлите косъмчета по лицето му още бяха редки. Сивокосата жена ридаеше над тялото на другия мъж, чиято кестенява коса и къса брада бяха по-гъсти. Третият човек на земята беше висок, но по-слаб и нещо в тялото и в начина, по който беше разположено, навеждаха на мисълта, че може би е имал някакъв физически недъг. Не се виждаше окосмяване по лицето, което отначало го заблуди, че е жена, но можеше да бъде и висок млад мъж, който се е бръснел.

Подробното оглеждане на дрехите също не помагаше. Всички те бяха облечени в панталони и широки туники, които скриваха отличителните белези. Дрехите изглеждаха нови, но по тях нямаше украси. Като че ли някой се стараеше те да не се различават по нищо в другия свят и се беше опитал да ги направи анонимни.

Двете жени, които бяха подкрепяли сивокосата жена, я вдигнаха почти насила, но без грубост, от тялото на младия мъж. После напред излезе друга жена. Нещо в лицето й накара Джондалар да я погледне по-внимателно. То беше изкривено по някакъв особен начин, странно несиметрично: едната му страна като че ли беше сплескана назад и по-малка от другата. Тя дори не се опитваше да го прикрие. Косата й беше светла, може би сива, опъната назад и прибрана на главата.

Джондалар си помисли, че е почти на възрастта на майка му; движеше се със същата грация и достойнство, макар че физически не приличаше на Мартона. Въпреки леката деформация жената не беше лишена от привлекателност, а лицето й събуждаше вниманието. Когато се обърна към него, той се усети, че я е гледал втренчено, но тя първа отклони поглед, и то много бързо, както му се стори. Когато започна да говори, той разбра, че тя води траурната церемония. Трябва да е Мамут, помисли си, жена, която влиза в контакт със света на духовете — така Зеландониите наричаха такива хора.

Нещо го накара да се обърне към събраните хора. Една друга жена го гледаше. Беше висока, доста мускулеста и с груби черти, но красива, със светло кестенява коса и много интересни тъмни очи. Тя не отклони поглед, когато той я загледа, а съвсем открито го огледа преценяващо. Тя имаше външността и формите, които биха го привлекли, помисли си, но усмивката й го накара да се чувства неловко.

После забеляза, че тя стои с разкрачени крака и ръце на хълбоците, и изведнъж я позна: жената, която се беше изсмяла. Прииска му се да се върне и да се скрие сред другите мъже, макар да знаеше, че няма да успее. Не само беше една глава по-висок, но беше и по-здрав и мускулест от тях. Щеше да бъде забележим, където и да застанеше.

Церемонията беше доста небрежна, като че беше по-скоро досадна формалност, отколкото тъжен, важен момент. Телата бяха отнесени без погребални савани към един общ гроб едно по едно. Докато ги вдигаха, Джондалар забеляза, че са меки и отпуснати. Сигурно отскоро бяха мъртви. Все още не бяха се вкочанили и не миришеха. Най-напред занесоха високото, слабо тяло, поставиха го по гръб, посипаха с червена охра главата, и за негово учудване и гениталиите — тази мощна, даваща живот област на тялото. Това накара Джондалар да се зачуди дали наистина не беше жена. С останалите две тела постъпиха по друг, още по-странен начин. Мъжът с кестенявата коса беше поставен в общия гроб от лявата страна спрямо Джондалар, но от дясната страна на първото тяло, с лице към него. После сложиха ръката така, че да лежи върху посипаните с червена охра гениталии на другото тяло. Третото почти захвърлиха в гроба, с лице надолу, от дясната страна на първото. Върху другите две глави също посипаха червена охра. Свещеният червен прах явно служеше за предпазване, но кого предпазваше? И от какво? Той не разбираше.

При зариването на гроба сивокосата жена отново се втурна напред. Дотича до плиткия гроб и хвърли нещо вътре. Джондалар видя, че са два каменни ножа и върховете на няколко копия от кремък.

Тъмнооката жена излезе напред, явно раздразнена. Тя издаде някаква заповед към един от мъжете, като сочеше гроба. Той трепна, но не помръдна. После жената-шаман застана отпред и започна да говори, като клатеше глава. Другата жена пищеше срещу нея в гняв и отчаяние, но жената-шаман не се отместваше и продължаваше да клати главата си. Жената се отдръпна назад и я зашлеви силно по лицето. Всички ахнаха, после гневната жена беше отведена от група въоръжени с копия жени.

Жената-шаман не обърна внимание на удара, дори не пипна бузата си с ръка, макар че Джондалар виждаше разрастващата се червенина дори отдалеч. Бързо запълниха гроба с примесена с въглени и изсъхнали дървета пръст. Сигурно доста свещени огньове са изгорили тук, помисли си той. Погледна надолу към пролома. Прецени, че оттук беше много удобно с огън да се дават сигнали.

Веднага щом телата бяха заровени, накараха мъжете да се върнат обратно на хълма и ги заведоха на място, заобиколено с висок плет от подкастрени дънери на дървета, наредени едно до друго и завързани. На едно място върху оградата бяха подпрени кости от мамут и Джондалар се зачуди защо. Може би костите я крепяха. В това време го отделиха от останалите и го върнаха в землянката, в преградената и покрита с кожи клетка. Но при влизането той успя да види как е направена. Твърдата рамка на клетката беше оплетена от тънки дървени пръти. По-дебелата им част беше заровена в земята, а в тънката им част бяха събрани и вързани заедно. Отвън беше изцяло покрита с кожи, но кожата върху входа беше закрепена добре и имаше места за здраво завързване.

Вътре той продължи да я оглежда. Клетката беше съвсем гола, нямаше дори постелка за спане. Не можеше да стои прав, освен точно в средата, но той се приведе и тръгна по края, докато я обиколи цялата и разгледа най-подробно всяко местенце. Забеляза, че кожите са стари и износени, някои доста напукани и дори прогнили на места, кърпени, но грубо и като че съвсем набързо. Имаше и малки прорези, през които можеше да вижда навън. Той седна на земята с лице към входа на землянката, който беше отворен. Доста хора минаваха отпред, но никой не влезе.

След малко му се доходи по малка нужда. С вързани ръце дори не можеше да разтвори панталона си, за да се облекчи. Ако скоро не дойдеше някой да го развърже, щеше да се подмокри. Освен това китките му започваха да се зачервяват от триенето на въжетата. Започваше да го обхваща яд. Това е абсурдно! Бяха отишли твърде далеч!

— Ей, вие там! — изкрещя той. — Защо ме държите по този начин? Като животно в капан?! Не съм сторил зло на никого. Искам да ми освободите ръцете. Ако някой не ме развърже скоро, ще се напикая! — Изчака малко, после пак завика. — Има ли някой там, отвън? Елате и ме развържете. Що за хора сте вие?

Изправи се и се подпря на клетката. Беше здраво направена, но поддаде леко. Той отстъпи назад, прицели се с рамо и се затича срещу нея, като се опитваше да я счупи. Тя поддаде малко повече и той я блъсна отново. Отстъпи отново назад, готов да удари пак, и тогава се чуха гласове на хора, които тичешком влязоха в землянката.

— Крайно време беше някой да дойде. Пуснете ме оттук! Пуснете ме да изляза, веднага! — завика той.

Чу как някой отключва клетката. После кожата от входа се отмести и той видя няколко жени с копия, насочени към него. Джондалар не им обърна внимание и се втурна навън през вратата.

— Развържете ме!? — каза той, като се обърна така, че да видят ръцете му на гърба. — Махнете тези въжета!

Възрастният мъж, който му беше помогнал да пие вода, пристъпи напред.

— Зеландониите!… Ти… много… далеч — каза той, като си припомняше думите с голяма трудност.

Джондалар не беше усетил, че в яда си говори на родния си език.

— Ти говориш Зеландониите? — обърна се изненадан към мъжа, но належащата му нужда припомни за себе си. — Кажи им да махнат тези въжета, преди да съм се подмокрил.

Мъжът каза нещо на една от жените. Отговори му с клатене на глава, но той й повтори. Най-после тя извади нож от ножницата на кръста си и даде команда на останалите жени да го заобиколят с копията, а тя мина пред тях и му махна да се приближи. Той се обърна с гръб към нея и я зачака да пререже връзките на ръцете му. Необходим им е добър майстор за кремъка, не можа да не помисли, този нож е доста тъп.

След, както му се стори, цяла вечност, усети как въжетата паднаха. Веднага посегна да разтвори панталона си и под напора на нуждата, забравил всякакво притеснение, се приготви и се заоглежда за някой ъгъл. Но жените с копията около него не помръдваха. Гневен и предизвикателен, той нарочно се обърна с лице към тях и с въздишка на облекчение се изпика.

Гледаше ги предизвикателно, докато жълтата струя бавно изтичаше и облекчаваше корема му, като вдигаше пара върху студената земя и издаваше остра миризма. Жената, която командваше, беше ужасена, макар че се опитваше да не го показва. Две жени обърнаха глави, а останалите гледаха така, сякаш никога преди не бяха виждали мъж да прави това. По-възрастният мъж се опитваше да скрие смеха си, макар че очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

Когато свърши, Джондалар затвори панталона си и се изправи пред своите мъчителки, решен да не им позволи повече да го вържат. Обърна се към мъжа:

— Аз съм Джондалар от Зеландониите, сега съм на Пътешествие.

— Пътешестваш далеч, Зеландониите. Може би… прекалено далеч.

— Пътувал съм и по-надалеч. Миналата зима прекарах при Мамутоите. Сега се връщам у дома.

— Така и помислих, като те чух да говориш одеве — каза старият мъж на езика, който говореше по-добре. — Тук има няколко души, които добре разбират езика на ловците на Мамут, но Мамутои обикновено идват от север, а ти дойде от юг.

— Щом си ме чул да говоря, защо не дойде? Тук има някакво недоразумение. Защо ме държахте вързан?

Старият мъж поклати глава, както се стори на Джондалар, тъжно.

— Много скоро ще разбереш, Зеландониите.

Внезапно една жена ги прекъсна с гневни думи. Старият мъж се присви и се за оттегля към вратата.

— Чакай, не си отивай. Ти кой си? Кои са тези хора? И коя е жената, която им нареди да ме доведат тук? — питаше пленникът.

Старият мъж спря и го погледна:

— Е, наричат ме Ардемун. Хората са Сармунаи. А жената е… Атароа.

Джондалар не разбра ударението в името на жената.

— Сармунаи? Къде съм чувал това име преди… чакай… спомних си. Ладуни, водачът на Лосадунаи…

— Ладуни е водач? — учуди се Ардемун.

— Да. Той ми каза за Сармунаи, когато пътувахме на изток, но брат ми не искаше да спираме — отговори Джондалар.

— Добре, че не сте спрели… и много лошо е, че сега си тук.

— Защо?

Жената, която командваше копиеноските, отново ги прекъсна с рязка заповед.

— Някога аз бях Лозадунаи. За нещастие тръгнах на Пътешествие — каза възрастният мъж на излизане от землянката.

Щом той излезе, командващата се обърна с няколко строги думи към Джондалар. Той се досети, че иска да го заведе някъде, но реши да се преструва на не разбрал.

— Не те разбирам. По-добре извикай Ардемун да се върне.

Тя отново му каза нещо, още по-ядосано, после го бодна с копието си. Струйка кръв потече по ръката му. Очите му гневно заблестяха. Докосна порязаното, после погледна окървавените си пръсти.

— Това не беше необх… — започна.

Тя го прекъсна още по-гневно и си тръгна. Другите жени го заобиколиха с насочени оръжия. Подбутнаха го да върви след нея. Той се разтрепери от студа навън. Минаха покрай ограденото с жив плет място и макар че не успя да види добре, той усещаше, че отвътре го наблюдават. Всичко това го озадачи. Понякога в такива места затваряха животни, за да не избягат. За животни — да, но защо така правеха и с хора. И колко ли души има вътре?

„Мястото не е много голямо — мислеше той, — не може да са много.“ Представи си колко труд е бил нужен, за да се направи такава дървена ограда. По хълма не растяха кой знае колко много дървета. Преобладаваха храстите. Дърветата за оградата е трябвало да се довлекат от равнината. Трябвало е да ги отсекат, да окастрят клоните, да ги качват по хълма, да копаят дълбоки дупки, за да ги сложат прави, да приготвят въжета и връзки, а после да ги завързват. Защо ли тези хора полагаха такъв тежък труд за нещо, което имаше толкова малък смисъл?

Отведоха го в едно тясно заливче, доста замръзнало. Там Атароа и още няколко жени надзираваха млади мъже, които пренасяха големи тежки кости от мамут. Мъжете изглеждаха полумъртви от изтощение и той се учуди откъде вземат сила за тежката работа.

Атароа го измери с поглед от горе до долу и обратно — само с това отбеляза присъствието му, после го забрави. Джондалар чакаше, все още го учудваше странното поведение на тези хора. След малко усети хлад и започна да се движи наоколо, подскачаше и удряше ръцете си една в друга, за да се позатопли. Все повече и повече се ядосваше на цялата тази глупава ситуация и накрая реши да не остава тук нито миг повече — обърна се и тръгна. В землянката поне нямаше да го духа студеният вятър. Внезапното му тръгване изненада пазачките, а когато те насочиха копията си към него, той само ги отблъсна и продължи да върви. Чу викове, но не им обърна внимание.

Все още му беше студено, когато влезе в землянката. Озърна се за нещо, с което да се сгрее, отиде до кръглата клетка, отпори една кожа и се уви в нея. В този миг няколко жени нахълтаха с насочени напред копия. Жената, която го беше убола, вървеше с тях явно побесняла. Тя замахна към него с копието си. Той се дръпна настрани и посегна да го сграбчи, но един дрезгав зловещ смях накара всички да спрат.

— Зеландониите! — изхриптя Атароа, после каза нещо, което той не разбра.

— Тя иска да излезеш — преведе му Ардемун. Джондалар не беше видял кога е влязъл. — Смята, че си умен, прекалено умен. Мисля, че иска да отидеш там, където всичките жени ще могат да са около теб.

— А ако не искам да изляза? — попита той.

— Най-вероятно ще нареди да те убият. — Думите дойдоха от една жена на превъзходен Зеландонии, без следа от акцент! Джондалар отправи изненадан поглед към говорещата. Тя беше шаманът! — Ако излезеш, Атароа може би ще те остави да живееш още. Ти си я заинтригувал, но може и да те убие.

— Защо? Какво съм й направил?

— Ти си заплаха за нея.

— Заплаха? Никога не съм я заплашвал.

— Заплашваш властта й. Ще иска да те накаже за назидание.

Атароа ги прекъсна и макар че Джондалар не я разбираше, ядът й като че ли беше насочен към жената-шаман. Нейният отговор беше кротък, но в него нямаше страх. След това тя отново му заговори:

— Искаше да знае какво ти говоря. Казах й.

— Кажи й, че ще изляза навън.

Когато й преведоха думите му, Атароа се засмя, каза нещо и се отправи навън.

— Какво каза тя?

— Каза, че точно това е очаквала от теб. Мъжете са готови на всичко за още няколко удара на сърцето си в жалкия си живот.

— Може би не на всичко — каза Джондалар и тръгна, но се обърна към жената-шаман:

— Как се казваш?

— Наричат ме Сармуна.

— Така и очаквах. Къде си научила моя език толкова добре?

— Живях при твоя народ известно време. Това е дълга история.

Той очакваше на свой ред тя да го попита за него, но Сармуна просто обърна гръб. Тогава той сам й каза:

— Аз съм Джондалар от Деветата пещера на Зеландониите.

Очите й се разшириха от учудване:

— Деветата пещера?

— Да — потвърди. Щеше да продължи да й разказва, но изразът на лицето й го спря, макар че не можеше да го изтълкува съвсем ясно. След миг лицето й отново не говореше нищо и той се запита дали не си е въобразил.

— Тя чака — каза Сармуна и напусна землянката.

Навън Атароа седеше на покрита с кожа пейка, издигната върху платформа от земя, изкопана от пода на голямата полу подземна землянка зад нея. Намираше се отвъд оградената площ и докато вървеше към нея, Джондалар отново усети погледите на затворените там хора.

Когато се приближи, видя, че Атароа е седнала върху кожа от вълк. Качулката на връхната й дреха също беше поръбена с вълча кожа, а около врата си беше увила огърлица от остри вълчи зъби, но имаше и няколко зъба от пещерна мечка. Държеше гравиран жезъл, подобен на Говорящия жезъл, който Талут използваше, когато имаше важни въпроси или спорове за решаване. Такава пръчка помагаше разговорът да се води сериозно и по ред. Който я държи, има право да говори, а когато някой друг има нещо да казва, трябваше първо да попита Говорящия жезъл.

Имаше още нещо познато в жезъла, който тя държеше, макар че той още не беше сигурен кое точно. Дали гравюрите? Изобразяваха седнала жена, от която излизаха концентрични кръгове, подобни на гърди и корем, и странна триъгълна глава, с тясна брадичка и загадъчно лице. Не приличаше на гравюрите на Мамутои, но имаше чувството, че я е виждал преди.

Жените бяха около Атароа. Имаше и други, които той не беше забелязал преди — стояха наблизо и само няколко от тях бяха с деца. Тя задържа погледа си върху него, преди да заговори. Ардемун, застанал от едната й страна, започна да превежда на Зеландонии. Джондалар искаше да предложи да говорят на Мамутои, но Сармуна го изпревари, каза нещо на Атароа, после се обърна към него:

— Аз ще превеждам.

Атароа каза нещо, което разсмя жените около нея, но Сармуна не го преведе; само отбеляза:

— Това беше за мен.

Седящата жена заговори, този път на Джондалар.

— Сега говоря от името на Атароа — каза му като начало. — Защо дойде тук?

— Не дойдох доброволно. Довлякоха ме тук, вързан — заговори той, а тя превеждаше едновременно с него. — Аз правя своето Пътешествие. По-точно правех. Не разбирам защо бях вързан. Никой не си направи труда да ми каже.

— Откъде идваш? — попита Атароа, без да обръща внимание на забележките му.

— Миналата зима прекарах при Мамутои.

— Лъжеш! Ти дойде от юг.

— Дойдох съвсем от друга посока. Исках да посетя мои роднини, които живеят близо до Великата майка река, в южния край на източните планини.

— Пак лъжеш! Зеландониите живеят много на запад оттук. Как можеш да имаш роднини на изток?

— Не лъжа. Пътувах с брат ми. За разлика от Сармунаи народът Шарамудои ни посрещна с добре дошли. Брат ми се ожени за жена от тях. Те са мои роднини чрез него.

Изпълнен с възмущение, Джондалар продължи — все пак сега за първи път можеше да говори пред някого, който го слушаше:

— Не знаеш ли, че хората имат право да преминават, когато правят Пътешествие? Повечето народи ги посрещат гостоприемно. Разговарят, разказват си историите, споделят с тях. Но не и тук! Тук ме удариха по главата и макар и ранен, никой не се погрижи за мен. Никой не ми даде храна и вода. Кожената ми дреха изчезна и не си я получих дори когато ме изкараха на студа.

Колкото повече говореше, толкова гневът му растеше. Бяха се отнесли много лошо към него.

— Изведоха ме на студа и ме оставиха да стоя прав. Никой друг народ през дългото ми Пътешествие не се е отнасял така с мен. Дори животните в равнините деляха с мен пашата си, водата си. Що за хора сте вие?

Атароа го прекъсна:

— Защо се опита да откраднеш месото ни?

Тя също беше раздразнена, но се стараеше да не го показва. Макар да знаеше, че той говори истината, тя не обичаше да й се говори, че стои по-ниско от някой друг, а особено това да става пред нейния народ.

— Не се опитвах да открадна месото ви — остро й отвърна Джондалар. Преводът на Сармуна беше толкова гладък и бърз, а той толкова много искаше да продължи разговора, че почти забрави за преводачката. Струваше му се, че говори направо на другата жена.

— Лъжеш! Видели са те да се втурваш с копие в ръка в стадото, което ние преследвахме.

— Не лъжа! Опитвах се да спася Айла. Тя яздеше един от конете и не можех да го оставя да отнесе и нея.

— Айла?!

— Не я ли видяхте? Тя е жената, с която пътувам.

Атароа се засмя.

— Пътуваш с жена, която язди коне? Ако ти не си пътуващ дърдорко, си пропуснал призванието си. — Тя се наклони напред и като насочи пръст към него за по-голяма убедителност, каза: — Всичко, което наговори, е лъжа. Ти си крадец и измамник!

— Не съм нито крадец, нито измамник! Казах истината и не съм откраднал нищо — отвърна й разпалено. Но в сърцето си не можеше да я вини, че не му вярва. Ако никой не беше видял Айла, нямаше как да повярват, че двамата са пътували, яздейки коне. Започна да се тревожи, че никога не би могъл да убеди тази жена, че говори истината и че се е намесил в техния лов без никаква преднамереност. Ако можеше да проумее цялата сериозност на положението си, щеше да е много по-притеснен.

Атароа изучаваше високия, мускулест, красив мъж пред себе си, увит в кожи, които беше откъснал от клетката си. Забеляза, че русата му брада е малко по-тъмна от косата, а очите му, невероятно сини, бяха смущаващи. Тя усети силно влечение към него, но силата на собствената й реакция предизвика болезнените спомени, дълбоко подтискани с години, които доведоха до мощен, но изкривен отклик. Тя никога нямаше да си позволи да бъде привлечена от който и да е мъж, защото чувствата й към него биха му дали власт над нея — а никога повече нямаше да допусне някой, и особено мъж, да има власт над нея.

Тя беше взела неговата връхна дреха и го беше оставила да стои на студа по същата причина, по която го беше лишила от храна и вода. Когато бяха лишени от нещо, мъжете ставаха по-податливи на управление. Докато още имаха силата да се съпротивляват, трябваше да бъдат държани вързани. Но не и този мъж от Зеландониите — увит в кожите, на които нямаше право, той не показваше никакъв страх! Стои си просто така, и то толкова уверен в себе си!

Предизвикателно и упорито се осмелява да я критикува пред всички, включително и пред затворените мъже. Не се свива, нито се моли, нито бърза да й се подмаже, както направиха другите. Но беше убедена, че той ще стигне и дотам, преди тя да го довърши. Беше решила да го сломи. Ще покаже на всички как се отнася с такива мъже и после… той ще умре.

„Но преди да го прекърша — помисли си, ще си поиграя малко с него. Освен това той е силен и ще ми е трудно да го победя, ако реши да се съпротивлява. Засега още изпитва подозрения, затова трябва да приспя бдителността му. Ще го накарам да се отпусне, за да стане по-слаб. Сармуна сигурно знае нещо.“ Тя повика шамана с ръка и й заговори тихичко. После погледна мъжа и се усмихна, но в усмивката й имаше толкова злоба, че по гръбнака му полазиха тръпки.

Джондалар застрашаваше не само водачеството й, но и крехкия свят, който нейното болно съзнание беше я подвело да създаде. Той заплашваше дори нейния слаб контрол над действителността.

— Ела с мен — каза Сармуна, когато се отдели от Атароа.

— Къде отиваме? — попита той, като тръгна до нея. Две жени с копия ги последваха.

— Атароа иска да лекуваме раната ти.

Тя го заведе до едно жилище в другия край на селището, подобно на землянката, до която седеше Атароа, но по-малко и с по-кръгъл покрив. През малко коридорче се влизаше до друг по-малък вход. Джондалар трябваше да се наведе и да върви със свити колене, докато стигнаха три стъпала. Никой друг освен децата не можеше лесно да мине през входа, но веднъж влязъл, можеше да се изправи спокойно. Двете въоръжени жени останаха отпред.

Когато очите му посвикваха с мрака вътре, на отсрещната стена видя легло. Беше покрито с някаква бяла кожа — редките и необичайни животни с бели кожи се смятаха за свещени сред неговия народ и както беше разбрал от пътуванията си, това важеше и за много други хора. От гредите на покрива висяха разнообразни изсушени билки, а по стените имаше кошници и съдове с много други лекове. Всеки мамут или Зеландонии би се чувствал тук като у дома си, с едно изключение: сред повечето народи огнището или домът на Този, който служи на Майката беше ритуално място, или поне свързано с такова, и имаше доста празно пространство за посетителите. А тук мястото не беше привлекателно, нито достатъчно широко за дейността и за посетителите. Създаваше чувство за затвореност и тайнственост. Джондалар разбираше, че Сармуна живее сама и в нейното царство рядко влизат други хора.

Гледаше я как стъква огъня, добавя сух животински тор и няколко клечки и налива вода в почернял съд, направен от стомаха на животно, закачен върху рамка от кост. От една кошница на полицата извади шепа изсушени билки и ги пусна в съда. Когато водата започна да кипи, го постави направо върху пламъците. Такъв съд не можеше да се запали, докато в него има течност.

Макар да не знаеше какво има вътре, Джондалар усети познат аромат и кой знае защо, това го накара да мисли за дома. Внезапно осъзна, че този аромат се носеше винаги от огньовете на Зеландониите. Използваха такава отвара за промиване на рани и порязвания.

— Говориш нашия език много добре. Дълго ли си живяла при Зеландониите?

Тя го погледна и като че обмисляше отговора си.

— Няколко години.

— Тогава знаеш, че Зеландониите са гостоприемни. Не разбирам хората тук. Какво ли съм могъл да им сторя, че се отнасят, така с мен? Било ти е оказано гостоприемството на Зеландониите — защо не обясниш на този народ правата за преминаване и вежливостта към посетители? То е дори повече от вежливост, задължение е.

В отговор Сармуна му отправи само един язвителен поглед.

Той усещаше, че не се справя добре в ситуацията, но никак не можеше да повярва, че последните събития наистина са му се случили и някак по детски имаше нужда да обяснява непрекъснато как би трябвало да стават нещата и да се опита да ги поправи. Реши да опита пак.

— Чудя се, щом си живяла толкова дълго там, дали не си познавала майка ми. Аз съм синът на Мартона… — Щеше да продължи, но изражението на деформираното й лице го възпря. Шокът й беше толкова силен, че лицето й се изкриви още повече.

— Ти си синът на Мартона, роден в огнището на Джоконан? — най-после no-скоро отбеляза, отколкото попита тя.

— Не, това е брат ми Джохаран. Аз съм роден в огнището на Даланар — мъжа, с когото тя заживя по-късно. Познаваше ли Джоконан?

— Да — каза тя със сведен поглед, после се загледа в кожения съд, който вече почти завираше.

— Тогава си познавала и майка ми? — Джондалар се развълнува. — Щом си познавала Мартона, значи знаеш, че не съм лъжец. Тя не би допуснала това за никое от децата си. Зная, че звучи невероятно — дори аз не мога да го повярвам, ако не го знаех със сигурност — но жената, с която пътувах, седеше на гърба на един от конете, които преследвахте към ръба на скалата. Тя го беше отгледала от малко жребче — той не беше от стадото. Сега дори не знам тя дали е жива. Кажи на Атароа, че не лъжа! Трябва да намеря жената. Трябва да разбера дали е жива!

Прочувствената му реч не пробуди нищо у жената. Тя дори не вдигна поглед от съда с врящата вода, която разбъркваше. Но за разлика от Атароа тя не се съмняваше. Една от жените ловци й беше разказал, че е видял жена да язди един от конете; тя се страхуваше, защото смяташе, че това е бил дух. Сармуна смяташе, че има нещо вярно в разказа на Джондалар, но не знаеше дали е реално или свръхестествено.

— Познавала си Мартона, нали? — не спираше той, като обикаляше около огъня, за да привлече вниманието й. Беше забелязал, че тя реагира, когато се спомене майка му.

Когато го погледна, лицето й беше безизразно.

— Да, някога познавах Мартона. Изпратиха ме да ме обучават в Деветата пещера на Зеландониите. Седни тук — каза му и премести отново костената рамка над огъня, посегна за една мека кожа и се обърна отново към него. Той потръпна, когато тя започна да промива раната с приготвената обеззаразяваща отвара, но беше убеден, че лекарството е добро. Беше се учила при неговия народ.

След като почисти раната, Сармуна я огледа внимателно.

— За малко си загубил съзнание, но не е сериозно. Ще зарасне от само себе си. Може да имаш главоболие. Ще ти дам нещо за него.

— Не, сега не ми трябва нищо. Само съм жаден. Искам само малко вода. Да пия ли от меха? — Стана и посегна към големия съд, от който тя беше сипала за отварата. — После ще ти го напълня, ако искаш. Има ли чаша?

Тя се поколеба, после свали чаша от една полица.

— Откъде да напълня меха? — попита я, след като се напи. — Има ли някое подходящо място наоколо?

— Не се безпокой за водата.

Той се приближи и я погледна отблизо. Разбра, че няма да го остави да се движи свободно, дори и за вода.

— Не се опитвахме да уловим конете, които вие преследвахте. Дори и да беше така, Атароа трябваше да знае, че ще предложим нещо в замяна. Макар че, след като цялото стадо се преби от скалата, и така месото щеше да е достатъчно. Сармуна, трябва да отида да я потърся.

— Обичаш я, нали? — попита тя.

— Да, обичам я. Видя как отново изражението й се смени. В погледа й имаше горчивина, но-и нещо по-меко. — Отивахме при моя народ, за да заживеем там двамата заедно, а освен това трябва да кажа на майка ми за смъртта на по-малкия ми брат, Тонолан. Тръгнахме заедно, но той… умря. Тя ще страда много. Тежко е да загубиш дете.

Сармуна само кимна.

— А погребението? Какво се е случило с тези младежи?

— Не бяха много по-млади от теб, достатъчно големи бяха, за да вземат сами погрешни решения.

Джондалар усети, че нещо я притеснява.

— Как умряха?

— Яли са нещо, което не е трябвало.

Джондалар не й повярва, но преди да успее да продължи, тя му подаде кожите да се наметне и го заведе при двете жени, които пазеха на изхода. Те застанаха от двете му страни, но този път не го върнаха в землянката. Оставиха го в оградения затвор, а вратата се отвори само колкото да го пропусне вътре.