Айла през равнината

ГЛАВА 15

Дарвало ги преведе по една пътека надолу по хълма през открита гориста местност. В края на склона намериха друга, по-малко стръмна пътека и тръгнаха надясно по нея. Тя беше изгладена от обилни води от стопилите се снегове и дъждовете в дъждовния сезон, и макар и суха в края на лятото, беше скалиста и се вървеше трудно.

Уини и Рейсър, въпреки че бяха животни от равнината, стъпваха сигурно по планинския терен. Още в млада възраст се бяха научили да се погаждат със стръмната тясна пътека, която водеше до пещерата на Айла. Но тя все още се тревожеше конете да не си наранят краката по неравните пътеки, затова остана доволна, когато се отклониха по друга пътека, идваща някъде отдолу. Новият път беше доста утъпкан и достатъчно широк, на повечето места ако не за два коня, то поне за двама души един до друг.

След като прекосиха едната страна на стръмното надолнище и завиха надясно, достигнаха отвесна скала. Стръмният склон се стори познат на Айла. Беше виждала подобни натрупвания от скална маса в основата на стръмните планински склонове, където беше израснала. Забеляза дори големите бели цветове с форма на шипове на едно растение с назъбени листа. Жителите на селището Мамут, които беше срещала, наричаха неприятно миришещото растение бодлива ябълка заради, неговия покрит с игли зелен плод, но то събуждаше детските й спомени. Това беше татул. И Креб, и Иза го използваха, но за различни цели.

На Джондалар мястото беше познато, понеже тук наблизо беше събирал чакъл, за да настила пътеки и огнища. Той усети прилив на нетърпение, когато видя, че са близо до целта на пътуването. След като пресякоха каменистия склон, стъпиха на пътека, заравнена със скални късчета, която се виеше около ниската част на стръмната планина. Можеха да съзрат небето през дърветата и храстите и Джондалар вече знаеше, че наближават края на стръмната скала.

— Айла, мисля, че тук трябва да свалим от конете кошовете и прътовете — каза той. — Пътеката върви по ръба на скалата и не е много широка. По-късно ще се върнем да ги вземем.

След като разтовариха всичко, Айла следваше младия мъж по стената. Джондалар, който ги следваше отзад, за да ги пази, се усмихна, когато тя стигна до ръба на стръмната скала и погледна надолу, а след това бързо отстъпи назад. Захващайки се за скалната стена, Айла усети зашеметяване, после се надвеси напред и отново се осмели да погледне. Устата й се разтвори от учудване.

Ниско долу, под острата скала, беше същата Голяма Река Майка, която бяха следвали, но тя никога не я беше виждала от такъв ъгъл. Беше гледала всички ръкави на реката, събрани в един общ канал, но винаги от брега, не по-високо от самата вода. Гледката я привличаше неудържимо.

Тук широката, криволичеща река бе затворена между високи скални стени. Докато подводното течение се блъскаше в скалите, вълните на временно овладяната Голяма Река Майка плавно прииждаха. Преди да достигне делтата, още много притоци щяха да се влеят в нея. Дори и тук реката бе толкова пълноводна, че спадането на нивото й не можеше да се забележи от тази височина.

Един връх от високи камъни се срина върху повърхността в средата на течението, набразди водата с къдри от пяна и докато тя гледаше, един пън, намерил пътя си отворен, се понесе по течението. Точно отдолу, близо до скалата имаше едва забележима купчинка дървета. Когато най-после се изправи, Айла огледа планините отсреща. Те бяха по-високи и по-стръмни, отколкото долу край течението, почти достигаха височината на върховете зад нея. Разделени само от реката, двете планински вериги са били едно, докато времето и течащите води успеят да прокарат водна пътека между тях.

Дарвало търпеливо чакаше Айла да обгърне с поглед драматична гледка пред себе си. Той винаги беше живял тук и беше свикнал с нея, но и друг път беше виждал реакцията на чужденци. Когато те бяха така поразени, той се чувствуваше горд и поглеждаше по нов начин през техните очи.

Когато най-после жената се обърна, той се усмихна, после я поведе по ръба на планинския склон, по една пътека. По нея можеха да вървят двама души плътно един до друг и тогава можеше да се носят и дървета, убити животни и други необходими неща, а също й коне да вървят.

Когато Джондалар се приближи към ръба на скалата, той усети познатото бодване отвътре както винаги, когато гледаше отвисоко над празно пространство, болката, която не беше успял да преодолее през всичкото време, докато живееше тук. Не беше толкова лошо, че не можеше да я контролира; истински се наслади на прекрасната гледка, както и на резултатите от положения труд за отместване дори на малко скали само с каменни секачи и тежки брадви; всичко това не промени усещането, което неизменно се пораждаше у него. Във всеки случай то беше по-добро от другите привични начини да влезеш в едно селище.

Държейки Вълчо близко до себе си, а Уини непосредствено отзад, Айла следваше младежа по стръмната пътека. От другата страна имаше равна площ с веобразна форма с внушителен размер. Някога, в далечното минало, когато големият басейн на запад е бил море и е започнал да се оттича през дефилето, нивото на водата е било доста по-високо и се е сформирал закрит залив. Сега той беше защитена вдатина високо над водата.

Зелена трева покриваше земята отпред и растеше съвсем на ръба на скалите. Малко по-назад гъсти храсти се бяха прилепили до стръмната скална стена и преминаваха в малки дървета по посока на отвесния склон отзад. Джондалар знаеше, че могат да се изкачат от обратната страна, въпреки че малко хора го правеха. Не беше удобно, затова рядко се използваше този заобиколен път. От близката страна в заобления завой отзад имаше надвиснал пясъчник, достатъчно голям, за да приюти безопасно няколко дървени къщи.

Отсреща върху мъхесто-зелената далечна страна беше най-пленителното кътче. Поточе бистра вода извираше от скалите, разплискваше се по издатините и се разливаше по един по-малък пясъчник в дълъг водопад към малко езерце отдолу. После се спускаше по отсрещната стена към ръба на скалата и надолу чак до реката.

Няколко души бяха спрели работата си, когато видяха процесията, особено вълка и коня, да се приближава към стената. Джондалар забеляза тяхното недоумение.

— Дарво! Какво си ни довел? — чу се глас.

— Хола! — каза Джондалар, поздравявайки хората на родния им език. После, като видя Доландо, той подаде на Айла въжето на Рейсър, постави ръка на рамото на Дарвало и тръгна към главатаря на пещерата.

— Доландо! Това съм аз, Джондалар — каза той, докато се приближаваше.

— Джондалар? Наистина ли? — попита Доландо, разпознавайки мъжа, но все още се колебаеше. — Откъде идеш?

— От изток. Прекарах зимата с Мамутоите.

— Кои са те?

Джондалар знаеше, че мъжът трябва да се е разтревожил, задето пренебрегна обичайните форми на любезност.

— Тя се казва Айла, Айла от Мамутоите. Животните също пътуваха с нас. Те слушат и нея, и мен, и няма да сторят лошо на никого — каза Джондалар.

— И вълкът ли? — попита Доландо.

— Аз пипнах главата на вълка и погалих козината му — каза Дарвало. — Изобщо не се опита да ми стори нещо.

Доландо погледна младежа.

— Ти си го докоснал?

— Да. Тя казва, че трябва само да се запознаеш с тях.

— Той е прав, Доландо. Не бих дошъл тук с никого или нищо, което би причинило вреда. Ела да се запознаеш с Айла и животните и сам ще се убедиш.

Джондалар поведе мъжа. Няколко души ги последваха. Конете бяха започнали да пасат, но спряха при приближаването на групата. Уини отиде по-близо до жената и застана до Рейсър, чието въже Айла държеше. Другата й ръка беше на главата на вълка. Огромният северен вълк стоеше до нея и гледаше отбранително, но не изглеждаше открито заплашителен.

— Как тя кара конете да не се боят от вълка? — попита Доландо.

— Те знаят, че няма защо да се страхуват от него. Познават го, откакто е бил малко вълче — обясни Джондалар.

— А защо не бягат от нас? — попита след това мъжът, когато доближиха още.

— Винаги са били около хората. Аз присъствах, когато се роди жребчето. Бях лошо ранен и Айла ми спаси живота.

Доландо внезапно спря и погледна рязко мъжа.

— Тя шамуд ли е? — попита.

— Тя е член на общността Мамут.

Тогава се обади една ниска, доста пълна жена:

— Ако е от Мамут, къде й е татуировката?

— Тръгнахме, преди да завърши напълно обучението си, Толи — отговори Джондалар. Младата жена Мамутои никак не беше се променила. Беше все така пряма и открита, както винаги.

Доландо притвори очи и поклати глава.

— Това е много лошо — в очите му имаше отчаяние. — Рошарио падна и се удари зле.

— Дарво ми съобщи. Каза, че Шамуд е умрял.

— Да, миналата зима. Хубаво щеше да е, ако жената беше истинска лечителка. Ние изпратихме вестоносец до една друга пещера, но техният Шамуд заминал някъде на път. Вестоносецът отишъл и до друга пещера, нагоре по потока, но тя е много далеч и се боя, че когато успеят да пристигнат, вече ще е късно за помощ.

— За лечител обучението й не е недостатъчно — тя е лечител, Доландо. И то добър. Тя е обучавана от… — внезапно Джондалар си спомни някои неща, с които Доландо не беше наясно — от жената, която я е отгледала, но повярвай на мен — тя е веща.

Бяха стигнали до Айла и животните и тя ги слушаше като внимателно гледаше Джондалар, докато той говореше. Имаше някаква прилика между езика, който използваше и този на Мамутоите, но това беше повече външна прилика, тя не схващаше значението на думите му и разбра само, че той се опитва да убеди в нещо другия мъж. Джондалар се обърна към нея.

— Айла от Мамутои, това е Доландо, водачът на Шамудои, половината от Шарамудои, която живее на сушата — каза Джондалар на езика на Мамутоите, а след това на езика на Доландо:

— Доландо от Шарамудои, това е Айла, Дъщеря на Общността Мамут от Мамутои.

Доландо се поколеба за миг, поглеждайки конете, после вълка. Той беше красиво животно, стоеше бдително и тихо до високата жена. Мъжът беше заинтригуван. Никога не беше се приближавал толкова до вълк, освен за да взима кожи. Не ходеха често на лов за вълци и той ги беше виждал само отдалеч или от прикритие. Вълкът го гледаше по начин, който караше Доландо да мисли, че също е бил преценен, после се обърна да огледа и останалите. Животното като че ли не носи заплаха, помисли Доландо, и може би жената, която има такава власт над животните, е опитна лечителка независимо от степента на обучението си. Той протегна към жената двете си ръце с отворени длани нагоре.

— В името на Великата Майка Мудо, те приветствам с добре дошла, Айла от Мамутои.

— В името на Мут, Великата Майка Земя, ти благодаря, Доландо от Шарамудои — отговори тя, като пое двете му ръце.

Жената има странен акцент, помисли Доландо. Говори Мамутои, но много особен. Не звучи точно като Толи. Може би е от друга област. Той знаеше достатъчно мамутои, за да го разбира. Беше пътувал няколко пъти до края на голямата река, за да търгува с Мамутои и беше помогнал при довеждането на Толи, жената от Мамутои. Това беше най-малкото, което можеше да направи за водача на Рамудои — да помогне на сина на равен на него по ранг да заживее с определената му жена. Толи направи така, че много хора да заговорят нейния език и това беше полезно по-нататък в търговията им.

Доландо беше приел Айла и това позволи на всички да посрещнат радушно Джондалар и да се запознаят с жената, която беше довел. Толи пристъпи напред и Джондалар й се усмихна. Тя живееше с брат му — те бяха роднини и той я харесваше.

— Толи — каза, като се усмихваше широко и пое двете й ръце в своите. — Не мога да изразя колко се радвам, че те виждам.

— И аз съм щастлива, че те виждам отново. Сигурно си научил Мамутои добре, Джондалар. Да си призная, чудех се дали някога ще успееш да го научиш достатъчно.

Тя пусна ръцете му и го прегърна. Той се наведе импулсивно, понеже се радваше на завръщането, я повдигна и я притисна до себе си. Леко смутена, тя се изчерви и си помисли, че високият, красив, понякога тъжен мъж, се е променил. Не си спомняше, че и в миналото той беше така импулсивен и спонтанно изразяваше чувствата си. Когато я пусна отново на земята, тя огледа него и жената, която беше довел, сигурна, че трябва да направи нещо.

— Айла от Лъвския бивак на Мамутои, запознай се с Толи от Шарамудои, а преди това от Мамутои.

— В името на Мут или Мудо, както и да Я наречем, добре дошла, Айла от Мамутои. — В името на Майката на Всичко, благодаря ти, Толи от Шарамудои и се радвам да се запознаем. Чувала съм много за теб. Нямаш ли роднини в Лъвския бивак? Мисля, че Талут казваше, че сте рода, когато Джондалар те спомена — каза Айла. Тя усещаше, че жената я изучава. Ако Толи вече не знаеше, то скоро щеше да разбере, че Айла не е родена при Мамутоите.

— Да, роднини сме. Е, не много близки. Аз съм от Южния бивак. А Лъвският бивак е по на север. Познавам ги все пак. Всеки познава Талут. Трудно е да не го познаваш, а и сестра му Тули е много уважавана.

Това не е акцент на Мамутои, мислеше тя, а и Айла не е име на Мамутои. Дори не съм сигурна какъв акцент е, просто е странно произнасянето на някои думи. Все пак говори добре. Талут винаги прониква в хората и ги разбира. Той дори разбра онази нещастница, старата жена и дъщеря й, която заживяла с мъж под нейното положение. Иска ми се да науча повече за тази Айла и животните й, помисли си тя, после погледна Джондалар.

— Тонолан при Мамутои ли е? — попита Толи. Болката в очите му й даде отговора, преди той да заговори.

— Тонолан е мъртъв.

— О, съжалявам! И Маркено ще умре един ден. Е, няма да е неочаквано. Желанието му за живот угасна заедно с Джетамио. Някои хора могат да надживеят скръбта, други — не — каза тя. Айла хареса начина на говорене на тази жена. Не без чувство, а освен това прямо и открито. Все още беше истинска Мамутои.

Останалите от Пещерата, които бяха тук, също я приветстваха. Тя усети сдържаност, но и любопитство. Посрещаха Джондалар по-малко резервирано. Той беше един от тях; нямаше съмнение, че го смятат за член на своето семейство и топло го посрещаха при завръщането му у дома.

Дарвало все още държеше шапката с къпините, докато чакаше да свършат поздравленията. Подаде я на Доландо.

— Ето малко къпини за Рошарио.

Доландо забеляза, че шапката му е непозната — не беше направена по техния начин.

— Айла ми я даде — продължи Дарвало. — Те беряха къпини, когато ги срещнах. Вече бяха набрали тези.

Гледайки младия мъж, Джондалар внезапно се сети за майка му. Той не беше очаквал, че Серенио да замине, и сега изпита разочарование. Беше я обичал искрено и в този мит осъзна, че с нетърпение беше искал да я види. Дали е очаквала дете, когато е заминала? Дете на духа? Сигурно можеше да попита Рошарио. Тя трябва да знае.

— Хайде да й ги занесем — каза Доландо, кимвайки на Айла за благодарност. — Сигурен съм, че ще ги хареса. Ако искаш да влезеш, Джондалар, ела — мисля, че е будна, а и зная, че ще се радва да те види. Доведи и Айла — ще иска да се запознаят. На нея й е трудно напоследък. Знаеш как е. Винаги на крак и забързана, винаги първа да посрещне пристигащите.

Джондалар преведе на Айла и тя кимна в знак на съгласие. Конете останаха да пасат в полето, а Вълчо повикаха със себе си. Тя виждаше, че кръвожадността му още плаши хората. Питомните коне бяха странни, но не се смятаха за опасни. А вълкът е хищник, който може да напада.

— Джондалар, мисля, че ще е най-добре Вълчо засега да бъде с мен. Попитай, моля те, Доландо, дали може да го взема вътре. Кажи му, че е свикнал да бъде в затворено пространство — помоли Айла на Мамутои.

Джондалар повтори, макар че Доландо я беше разбрал, а като видя реакцията му, Айла беше сигурна в това. Щеше да го има предвид.

Минаха зад пясъчния навес, надолу покрай центъра на селището, където явно хората се събираха, докато стигнаха дървена постройка, която напомняше палатка с вертикални стени. Айла я беше забеляза още докато идваха. Един прът беше забит в земята и подпираше друг хоризонтален. Върху тях бяха подпрени заострени орехови талпи, нацепени радиално от голям дънер. Когато наближиха, тя видя, че подредените по дължина талпи бяха завързани с тънки върбови пръчки, прокарани през пробити дупки.

Доландо повдигна една жълта кожа и я задържа, докато влязат. После я завърза настрана, за да влиза повече светлина. Между талпите тук-там се процеждаха слънчеви лъчи, но стените бяха покрити с животински кожи за предпазване от вятър, въпреки че заливът беше добре защитен от планината. Близо до входа имаше малка камина, от нея към покрива се издигаше комин без капак за дъжд — навесът предпазваше пещерата от него и от снега. До едната стена имаше легло, голяма дървена полица, покрита с щавени и нещавени кожи. На сумрачната светлина Айла едва успя да различи жената върху леглото.

Дарвало коленичи пред нея и й поднесе къпините.

— Ето обещаните къпини, Рошарио. Но не са от мен. Айла ги набра.

Жената отвори очи. Тя не беше заспала, само се опитваше да почива, но не знаеше, че има посетители. Не разбра добре името, което Дарвало произнесе.

— Кой ги набра? — попита със слаб глас.

Доландо се приведе над леглото и постави ръка на челото й.

— Рошарио, погледни кой е тук! Джондалар се върна.

— Джондалар? — повтори тя, гледайки коленичилия до Дарвало. Той почти се стресна от болката, която съзря в очите й. — Ти ли си наистина? Понякога сънувам и мисля, че виждам сина си или Джетамио, а после разбирам, че не е истина. Ти ли си Джондалар или и това е само сън?

— Не е сън, Рош — каза Доландо. На Джондалар му се стори, че в очите й има сълзи. — Той е тук наистина. Довел е със себе си и още един човек. Една жена Мамутои. Казва се Айла.

Айла махна с ръка на Вълчо да стои мирен и пристъпи към жената. Беше очевидно от пръв поглед, че тя изпитва силна болка. Очите й имаха особен блясък, а кръговете около тях ги правеха по-дълбоки; лицето й пламтеше от треска. Дори и от разстояние и при слабата светлина тя видя, че ръката й между рамото и лакътя беше пречупена в непривичен ъгъл.

— Айла от Мамутои, това е Рошарио от Шарамудои — представи ги Джондалар.

Дарвало се отмести, за да се приближи Айла.

— В името на Майката, бъди добре дошла, Айла от Мамутои — каза Рошарио, опитвайки се да се надигне, после се отказа и легна отново. — Съжалявам, че не мога да те посрещна както подобава.

— В името на Майката, благодаря ти — отвърна Айла. — Не е нужно да ставаш.

Джондалар преведе, но Толи беше включила всички, когато преподаваше родния си език Мамутои и основата им беше добра, за да могат да го разбират. Рошарио беше разбрала смисъла на казаното от Айла и кимна.

— Джондалар, тя има силни болки. Боя се, че е много зле. Искам да прегледам ръката й — каза Айла, като говореше на Зеладонии, за да не разбере жената колко сериозно й изглежда раняването, но не успя да прикрие тревогата в гласа си.

— Рошарио, Айла е лечителка, дъщеря на Мамут. Тя иска да погледне ръката ти, — каза Джондалар, после погледна Доландо, за да се увери, че той не възразява. Той беше съгласен да опитат всичко, ако и Рошарио иска.

— Лечителка ли? — попита жената. — Шамуд?

— Да, като шамуд. Може ли да те прегледа?

— Не зная дали не е късно, но нека погледне.

Айла откри ръката й. Някой я беше намествал, а раната беше почистена и заздравяваше, но имаше подутина и костта стърчеше над кожата под особен ъгъл. Попила ръката, като се опитваше да го направи възможно най-внимателно. Жената само потръпна, когато вдигнаха ръката й, но не изохка. Айла знаеше, че прегледът е болезнен, но трябваше да усети костта под кожата. Тя погледна очите на Рошарио, подуши дъха й, измери пулса й на врата и китката, после седна на пети.

— Оздравява, но не е правилно наместена. Всъщност може да се оправи, но мисля, че няма да може да използува ръката си напълно и винаги ще й причинява болка — каза тя на езика, който всички разбираха в някаква степен. Изчака Джондалар да преведе.

— Можеш ли нещо да направиш? — попита той.

— Мисля, че да. Може да е късно, но искам да се опитам да счупя ръката отново, там, където зараства лошо, и да я оправя. Проблемът е, че такова място обикновено е по-здраво от самата кост. Може да се счупи зле. И тогава тя ще има две счупвания и напразно ще изтърпи болката.

Джондалар преведе и настъпи тишина. Накрая Рошарио се обади:

— Ако се счупи зле, няма да е по-лошо от сега, нали? — Беше повече мнение; отколкото въпрос. — Искам да кажа, че и сега не ми служи, така че още едно счупване няма да влоши много нещата.

Джондалар преведе, а Айла вече улавяше звуците и ритъма на езика Шарамудои и го свързваше с Мамутои. Тонът и изражението на жената й казваха още повече. Тя разбра същността на казаното от Рошарио.

— Но може, след като преминеш през големи болки, накрая да не получиш нищо в замяна — каза Айла, понеже се досети какво е решението на Рошарио и искаше тя да осъзнае напълно всички последици.

— Сега нямам нищо — отвърна жената, без да дочака превода. — Ако успееш да наместиш ръката ми, ще мога ли отново да я използвам?

Айла изчака Джондалар да преведе на езика, който знаеше добре, за да е сигурна в смисъла на казаното.

— Възможно е да не я използваш като съвсем здрава, но ще е повече от сега. Все пак никой не може да е напълно сигурен.

Рошарио не се поколеба.

— Щом има надежда да използвам ръката си отново, искам да го направиш. Не ме плаши болката. Болката е нищо. Един Шарамудои се нуждае от две здрави ръце, за да се катери по пътеките към реката. За какво е една жена Шарамудои, ако дори не може да слезе до пристана Рамудои?

Айла изслуша превода на казаното. После, като я погледна в очите, каза:

— Джондалар, кажи й, че ще се опитам да й помогна, но й кажи още, че да има две здрави ръце, не е най-важното за един човек. Познавах мъж с една ръка и едно око, който живееше живота си много полезно и пълноценно, а народът му много го обичаше и уважаваше. Не мисля, че Рошарио ще остане по-долу. Така знам аз. Тя не е жена, която се предава лесно. Какъвто и да бъде резултатът, животът й ще продължи да е пълноценен. Тя ще намери начина за това и винаги ще бъде обичана и уважавана.

Рошарио се взря в Айла, докато слушаше превода от Джондалар. После леко стисна устни и кимна. Пое дълбоко дъх и затвори очи.

Айла стоеше права и вече мислеше какво трябва да прави.

— Джондалар, донеси ми коша, десния. Кажи на Доландо, че ще ми трябват няколко тънки дървени летви за шини; също дърва за огъня и голям съд за вода, но някой, който може да се изхвърли после — няма да е добре пак да се готви в него. Ще трябва да приготвя силно лекарство за болките.

Мисълта й течеше стремглаво. Ще ми трябва нещо, за да я приспя, докато отново счупя ръката й, мислеше тя. Иза би използвала татул. Силен е, но е най-добър за болката, а и ще я приспи. Имам малко сушен, но е по-добре пресен… дали не видях тук някъде? Тя затвори очи, за да си спомни. Да! Има! — Джондалар, докато донесеш кошницата ми, аз ще отида за малко татул — видях по пътя за насам — каза тя, докато вървеше към вратата. — Вълчо, ела с мен. — И преди Джондалар да се обади, вече беше прекосила средата на полето.

Доландо стоеше на входа на жилището и гледаше Джондалар, жената и вълка. Макар и да не каза нищо, много се боеше от вълка. Забеляза, че той постоянно върви близо до жената, като се нагажда към нейния ход. Беше забелязал леките знаци, които Айла му правеше, когато се приближи до леглото, и как вълкът се отпусна на земята, макар че главата му остана изправена, а очите му — нащрек, като постоянно следяха жената. Когато тя излезе, при командата й той стана, нетърпелив отново да я следва.

Той гледа, докато Айла и вълкът, който тя командваше с такава абсолютна увереност, завиха зад ъгъла на стената. После обърна поглед към жената в леглото. За първи път от оня ужасен момент, когато Рошарио се подхлъзна и падна, Доландо се осмели да изпита слаба надежда.

Когато Айла се върна с коша си и татула, измит в малкото езеро, тя намери квадратен дървен съд за готвене — реши, че по-късно трябва да го огледа внимателно — още един съд с вода, огънят в огнището запален, а около него се загряваха няколко обли камъка за готвене, имаше и няколко дебели дъски. Тя кимна одобрително към Доландо. Прегледа съдържанието на коша и измъкна оттам няколко купички и своята стара медицинска торба от кожа на видра.

В една от купичките тя премери вода, сипа я в съда за готвене, добави татула заедно с корените, после капна няколко капки вода върху камъните за готвене. Остави огънят да ги загрява още, а тя изсипа съдържанието на медицинската си торба и избра няколко пакетчета. Докато прибираше останалото, влезе Джондалар.

— Конете са добре, Айла, наслаждават се на полската трева, но казах на всички да стоят по-далеч от тях. — Обърна се към Доландо: — Могат да се подплашат от непознати, а не искам да се случи някой да бъде ранен. По-нататък можем да ги накараме да свикнат с всички.

Доландо кимна. Нямаше какво да казва точно сега.

— Вълчо не изглежда много доволен навън, Айла, а някои хора се тревожат от присъствието му. Мисля, че е по-добре да го повикаш вътре.

— Щях да го взема тук, но не знаех дали Рошарио и Доландо не предпочитат да е навън.

— Нека да поговоря първо с Рошарио. Мисля, че тя ще иска той да е вътре — без да чака превод, каза Доландо, като говореше на смесица от Шарамудои и Мамутои, така че Айла да го разбере. Джондалар го изгледа изненадано, но жената просто продължи разговора.

— Трябва да й премеря шините — каза тя, като държеше малките парчета дърво, — а после искам да ги изстържеш, докато по тях не останат никакви тресчици, Доландо. — Тя вдигна едно парче от грапав камък, което беше близо до огнището. — Изстържи ги с този пясъчник, да станат съвсем гладки. Имаш ли някакви меки кожи, от които мога да отрежа?

Доландо се усмихна, макар и малко мрачно.

— Ние сме известни именно с тях, Айла. Използуваме кожата на дивата коза и никой не може да приготви по-меки кожи от Шарамудои.

Джондалар гледаше как разговарят и се разбират напълно, макар че езикът, на който говореха, не беше съвсем чист и правилен. Поклати глава; сигурно Айла е усетила, че Доландо разбира Мамутои, а и тя вече използваше малко Шарамудои — кога ли е научила думи като „дъски“ и „пясъчник“?

— Ще ти донеса след малко — каза Доландо.

Приближиха се към леглото. Двамата обясниха на жената, че Айла е пътувала с вълка за другар — засега не искаха да споменават конете — и че иска да го доведе вътре.

— Тя го контролира — каза Доландо. — Той слуша всичките й команди и няма да нарани никого.

Джондалар отново го погледна изненадано. По някакъв начин между Доландо и Айла беше възникнало по-добро разбирателство, отколкото той бе очаквал.

Рошарио се съгласи бързо. Макар и тази жена да беше странна, никак не беше изненадващо, че умее да контролира един вълк. Това само още повече успокои страховете й. Очевидно Джондалар беше довел един много силен Шамуд, който е знаел, че тя има нужда от помощ — точно както техният стар Шамуд преди много години знаеше, че братът на Джондалар, който беше разкъсан от носорог, има нужда от помощ. Тя не проумяваше как Тези, Които Служат на Майката, знаят такива неща; просто ги знаеха и това за нея беше достатъчно. Айла отиде при входа и повика Вълчо вътре, после го запозна с Рошарио.

— Името му е Вълчо.

Някак странно, когато погледна в очите на красивото диво животно, тя като че ли видя там, че то усеща нейните тревоги и ранимост. Вълкът вдигна едната си лапа и я постави на ръба на леглото. После сведе ушите си, придвижи глава напред така, че да не я уплаши, и близна лицето й със скимтене като че ли усещаше болката й. Айла внезапно си спомни Ридаг и близката връзка, която беше се породила между болното дете и малкото вълче. Дали този жизнен опит го беше научил да разбира човешките нужди и страдания?

Всички бяха изненадани от нежната реакция на вълка, а Рошарио беше запленена. Тя усещаше, че се е случило някакво чудо, което можеше да вещае само добро. Протегна към него здравата си ръка.

— Благодаря ти, Вълчо.

Айла постави парчетата дъска на леглото до Рошарио, отбеляза колко й трябва и ги подаде на Доландо да ги отреже. Когато той излезе, тя заведе Вълчо в ъгъла, после провери камъните за готвене и реши, че са готови. Посегна с две пръчки да извади един камък от огъня, но Джондалар се появи с едно извито дърво точно за тази цел, с пружина, която здраво държи камъните, и й показа как да го използува. След като сложи няколко горещи камъка в необичайния съд за готвене, тя внимателно го разгледа.

Никога не беше виждала такъв. Квадратната кутия беше направена от едно-единствено дърво, огънато около издълбани жлебове по трите му страни, на четвъртата беше закован с дървени гвоздеи. Единият долен ръб беше скосен, за да е лесно да се навежда настрани съдът, по стените му бяха издълбани фигури, а капачето му пасваше точно на отвора.

Тези хора правеха толкова необикновени неща от дърво, Айла си помисли, че би било интересно да види как става това. В този момент Доландо се върна с няколко боядисани в жълто кожи и й ги подаде.

— Ще стигнат ли? — попита той.

— Тези са прекалено фини — отговори му тя. — Трябват ни меки, попиващи кожи, но не е нужно да са най-добрите, които имате.

Двамата мъже се засмяха.

— Тези не са най-добрите — каза Доландо. — Никога не бихме ги предложили на пазара — имат много дефекти. За ежедневна употреба са.

Айла знаеше някои неща за обработката на кожи, а тези бяха еластични и гладки, извънредно меки и равномерно гладки на пипане. Тя беше силно впечатлена и искаше да научи повече, но сега не беше време за това. С ножа, който й бе направил Джондалар — тънко острие от кремък с дръжка от бивник на мамут, тя наряза на ленти кожата от дива коза.

После отвори едно от пакетчетата и в малка купичка изсипа едър прах от изсушени корени от нард, чиито листа силно напомняха растението напръстник, но за разлика от него цветовете му бяха жълти като на глухарче. Доля малко гореща вода от съда за готвене. Понеже правеше лапа за по-бързо оправяне на костта, малко татул нямаше да навреди, а неговото вцепеняващо действие можеше и да помогне. Добави също и бял равнец заради обезболяващото му свойство и способността да ускорява заздравяването. После извади камъните и пусна няколко по-горещи в съда, за да покъкри сместа, като по миризмата й се опитваше да разбере дали е достатъчно силна.

Когато реши, че се е получила силна, колкото беше необходимо, тя гребна една купичка от нея и я остави да изстине, после я занесе на Рошарио. Доландо седеше до нея. Помоли Джондалар да превежда, за да няма недоразумения.

— Това лекарство едновременно ще успокои болката ти и ще те приспи — каза Айла, — но е много силно и е опасно. Някои хора не издържат такава силна доза. Ще отпусне мускулите ти, за да мога да усещам костите под тях, но може да изпуснеш урина или изпражнения, тъй като се отпускат всички мускули. На някои хора спира дишането. Ако това стане и при теб, Рошарио, ще умреш.

Тя изчака Джондалар да повтори това изречение, после още малко, за да е сигурна, че всичко е разбрано ясно. Доландо явно беше разстроен.

— Трябва ли да го използваш? Не можеш ли да счупиш ръката й без него? — попита той.

— Не, ще бъде твърде болезнено, а и мускулите й са много стегнати. Ще оказват съпротива и ще бъде много трудно да счупя костта на правилното място. Нямам нищо друго, с което да успокои болката. Без него няма да мога да счупя и да наместя костта. А трябва да знаете за опасността. Ако не правя нищо, тя вероятно ще остане жива.

— Но ще бъда безполезна, ако продължа да живея с тази болка — каза Рошарио. — Това не е живот.

— Ще живееш в болка, но това не означава, че ще си безполезна. Има лекове за болката, макар и не съвсем безвредни. Например няма да можеш да мислиш толкова ясно — обясни Айла.

— Така че или ще бъда безполезна, или ще си загубя ума — заключи Рошарио. — А ако умра, безболезнено ли ще стане това?

— Ще заспиш непробудно, но никой не знае какво може да стане в съня ти. Може да изпитваш голям страх или силна болка в съня. Може болката да те следва дори в другия свят.

— Вярваш ли, че болката може да премине с някого и в другия свят? — попита Рошарио.

Айла поклати глава.

— Не, не мисля, но не зная как е.

— Смяташ ли, че ще умра, ако изпия това?

— Не бих ти го предлагала, ако мислех, че ще умреш. Но може да имаш странни сънища. Някои го използват, приготвено малко по-различно, за да се отнесат в други светове — на духа.

Макар че Джондалар превеждаше, двете се разбираха толкова добре, че той само доизясняваше на места. Айла и Рошарио усещаха, че разговарят директно една с друга.

— Може би не трябва да правиш този опит, Рошарио — каза Доландо. — Не искам да те загубя.

Тя го погледна с любов и нежност.

— Майката ще повика при Себе си или единия, или другия от нас пръв. Или ти ще загубиш мен, или аз — теб. Нищо не може да попречи на това. Но ако Тя желае да ми остави повече време да бъда при теб, скъпи Доландо, не искам да бъде в болки и безполезност. Нали чу Айла — няма изгледи да умра. Дори и нищо да не се получи, така, не съм достатъчно добра, а иначе ще знам, че поне съм опитала, и ще имам сили да продължа.

Доландо седеше на леглото и държеше ръката на жената, с която беше споделил толкова голяма част от своя живот. Видя решимостта в очите й. Най-после кимна. После погледна към Айла.

— Ти беше честна. Сега е мой ред да бъда честен. Няма да съм зле настроен към теб, ако не успееш да й помогнеш, но ако тя умре, ще трябва да си заминеш оттук веднага. Не съм убеден, че ще успея да те защитя от обвиненията на хората, а не знам докъде могат да стигнат. Обмисли това, преди да започнеш.

Джондалар превеждаше, а мислеше за загубите, които Доландо беше изживял: синът на Рошарио — син на селището и дете на сърцето му, убит точно когато беше достигнал възрастта на мъжество; Джетамио, момичето, което беше на Рошарио като дъщеря и беше спечелило сърцето и на Доландо. Тя беше до тях, за да запълни загубата на родната си майка и празнотата, останала след смъртта на сина им. Опитите й да проходи отново, да преодолее парализата, която беше поразила мнозина, бяха развили нейния характер така, че я правеха мила и скъпа на всички, също и на Тонолан. Той би разбрал Доландо, ако отправя обвинения към Айла за смъртта на Рошарио, но no-скоро би го убил, отколкото да допусне той да направи нещо лошо на Айла. Чудеше се дали той проумяваше нещата в такава дълбочина.

— Айла, може би трябва пак да премислиш — каза той на Зеландонии.

— Рошарио страда от болки, Джондалар. Трябва да се опитам да й помогна, ако тя желае това. Ако е настроена да поеме рисковете, аз нямам право да се откажа. Винаги съществува риск, но аз съм лечителка — такава съм! Не бих могла да направя нищо повече от това, което можеше да прави Иза.

Тя погледна към жената в легло.

— Аз съм готова, ако и ти си готова Рошарио.