Айла през равнината

ГЛАВА 5

Лятното слънце бавно потъваше зад възвишенията на запад и хвърляше последните си отблясъци през клоните на дърветата. Айла се усмихна на Джондалар, пресегна се към купичката си, взе последната узряла малина и я лапна. После стана да почисти и да подготви всичко за заминаването им на сутринта.

Даде на Вълчо остатъците от вечерята им и сложи в топлата супа счукани сушени зърна — див ечемик, жито и семена от сладка трева, които Нези й беше дала на тръгване. Прибра печеното бизонско месо и език, останали от яденето им в торбата от необработена кожа, където обикновено държаха храната. Сгъна огромния плик от твърда кожа, върза го със здрави въжета и го окачи в средата на триножник от дълги пръти, за да го предпазва от нощните зверове. Заострените пръти бяха издялани от цели дървета — високи, тънки и прави. Бяха им обелили кората и клоните и Айла ги носеше в специални калъфи, които стърчаха от двете кошници за багаж на Уини, а Джондалар носеше по-късите пръти за шатрата. Понякога използваха дългите пръти, за да си правят шейна-носилка, която можеше да се тегли от конете и да превозва тежки и обемисти товари. Те носеха със себе си тези дълги дървени колове, защото в степта рядко се срещаха дървета, подходящи за тази цел. Дори и покрай реките в повечето случаи имаше само заплетени храсталаци.

Мракът се сгъсти, Джондалар прибави още дърва в огъня, взе плочката от слонова кост с изрязаната върху нея карта и отново започна да я изучава на светлината на огъня. Когато Айла приключи и седна до него, той изглеждаше разсеян и имаше оня угрижен вид, който често бе забелязвала през последните няколко дни. Тя постоя загледана известно време в него, после сложи няколко камъка в огъня, за да стопли вода за обичайния вечерен чай. Но вместо ароматните и безвредни треви, тя извади няколко пакетчета от лечебната торба от видрова кожа. Нещо успокоително вероятно щеше да помогне — може би хризантема партения или корен от аквилегия в чай от лазаркиня, мислеше тя, макар че би предпочела да знае какво го мъчи. Искаше й се да го попита, но не бе сигурна дали трябва. Най-сетне се реши.

— Джондалар, помниш ли как миналата зима ти не беше уверен в моите чувства, а и аз не знаех какво изпитваш ти към мен? — попита Айла.

Той така дълбоко бе потънал в мислите си, че минаха няколко мига, докато схване въпроса й.

— Разбира се, че си спомням. Ти не се съмняваш в моята любов, нали? И аз не се съмнявам в твоите чувства към мен.

— Не, нямам никакви съмнения в това отношение, но неразбирателството може да се появи по много причини, а не само за това, дали се обичаме. И не бих искала онова, което стана миналата зима, да се случи отново. Струва ми се, че няма да понеса още неприятности само защото сме си мълчали. Преди да напуснем Летния Събор, ми обеща, че ако нещо те притеснява, ще го споделиш с мен. Джондалар, виждам, че нещо те мъчи, и искам да ми кажеш какво е то.

— Нищо, Айла. Няма защо да се тревожиш.

— Но все пак е нещо, за което се безпокоиш? Ако нещо те тормози, не смяташ ли, че и аз трябва да знам какво е? — попита тя.

От един кош, изработен от ракита, в който държаха различни съдове и прибори, Айла извади две малки купички за чай, изплетени като ситна цедка от нацепени тръстикови стъбла. Поспря за момент, помисли, след това подбра за Джондалар изсушените листа от хризантема партения и лазаркиня и ги смеси с лайката, а за себе си сложи само лайка и напълни купичките.

— Ако засяга теб, тогава значи засяга и мен. Нали пътуваме заедно?

— Е, да, но именно аз взех решението и не искам да те разстройвам без нужда — каза Джондалар и стана да вземе меха за вода, който висеше на един прът до входа на шатрата, на няколко крачки от огнището. Наля малко течност в един малък съд за готвене и сложи горещите камъни.

— Не знам дали е необходимо или не, но ти вече ме притесняваш. Защо не ми кажеш причината? — Тя постави купичките за чай в дървените им чашки, наля гореща вода в тях и ги остави настрана, за да се запари чаят.

Джондалар вдигна гравирания бивник от мамут и го огледа. Искаше му се той да му подскаже какво го чака и дали взема правилно решение. Когато бяха само той и брат му, нямаше голямо значение. Те бяха предприели Пътуване — едно приключение, и каквото и да се случеше, то беше част от него. Тогава той не беше сигурен дали някога ще се върнат; дори не беше сигурен дали действително искаше да се върнат. Жената, която му бе забранено да обича, беше избрала път, който водеше още по-далеч, а онази, с която очакваха да се събере… не беше жената, която желаеше. А сега това пътуване беше нещо друго. Този път беше с жена, която обичаше повече от самия живот. Той не само искаше да се върне в дома си, но желаеше да заведе там и нея, и то благополучно. Колкото повече мислеше за опасностите, с които можеха да се сблъскат, толкова по-големи опасности се явяваха във въображението му. Но тези смътни тревоги бяха нещо, което трудно можеше да се обясни.

— Просто се безпокоя колко ли време ще ни отнеме това Пътуване. Трябва да стигнем оня ледник преди края на зимата — рече той.

— Това вече си ми го казвал — отвърна Айла. — Но защо? Какво ще стане, ако не стигнем до тогава?

— Ледът започва да се топи през пролетта и става твърде опасно да се опитваме да го прекосим.

— Е, щом е толкова опасно, тогава няма да се опитваме. Но какво ще правим, ако не преминем през него? — Въпросът й го накара да се замисли за други възможности, които беше избягвал до този момент. — Може ли да се мине по някакъв друг път?

— Не съм сигурен. Ледът, който трябва да пресечем е само едно малко ледниково плато, разположено на възвишение, северно от Великите планини. На север от него има земя, но никой не ходи натам. Ще ни отведе още по-далеч от нашата посока, пък и освен това е студено. Казват, че там северните ледове са по-близко и се спускат на юг. Земята между Високите планини на юг и Великия лед на север е най-студената. Там никога не става топло, дори и през лятото — обясни Джондалар.

— А не е ли студено на оня ледник, дето искаш да прекосим?

— Разбира се, на ледника също е студено, но пътят е по-кратък и от другата страна има само няколко дни до Пещерата на Даланар. — Джондалар остави картата, за да поеме чашата горещ чай, която Айла му подаде, и се загледа за момент в димящата течност. — Смятам, че можем да опитаме да тръгнем по северния маршрут покрай Високия ледник, ако е необходимо, но не бих искал. Това е земя на плоскоглавците все пак — опита се да обясни той.

— Искаш да кажеш, че хората от Клана живеят на север от ледника? — попита Айла и почувства странно усещане едновременно от страх и вълнение, докато изваждаше цедката с чая от чашата си.

— Извинявай. Сигурно трябва да ги наричам хората от Клана, но те не са същите като онези, които си познавала. Живеят много далеч оттук, дори не можеш да си представиш колко далече. Те изобщо не са същите.

— Напротив, Джондалар — каза тя и отпи глътка от горещата ароматна течност, — възможно е ежедневната им реч и навиците им да са различни, но всички хора от Клана имат едни и същи спомени — поне по-старите спомени. Дори на Събора на Клана всички знаеха древния език на знаците, с които се обръщат към духовния свят, и те си говореха на този език.

— Но те не ни искат в тяхната територия — каза Джондалар, — вече ни дадоха да разберем това, когато двамата с Тонолан бяхме от другата страна на реката.

— Сигурна съм, че е така. Хората от Клана не обичат да са близо до Другите. Значи — върна се Айла на първоначалния въпрос, — ако не можем да преминем през ледника, когато стигнем там и ако не можем да го заобиколим, тогава какво ще правим? Не може ли да почакаме, докато ледникът отново стане безопасен за прекосяване?

— Да, предполагам, че ще се наложи, но може да мине почти цяла година до следващата зима.

— Но ще успеем, ако изчакаме една година! Има ли място, където бихме могли да останем?

— Ами, да, има едни хора — Лозадунаите винаги са били дружелюбен народ. Но аз искам да се прибера у дома, Айла — каза той с такава мъка в гласа, че тя веднага разбра колко важно бе това за него. — Искам да се установим на едно място.

— И аз желая същото, Джондалар, и мисля, че ще трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да се опитаме да стигнем там, докато прекосяването на ледника е все още безопасно. Но ако стане твърде късно, това не означава, че няма да стигнем до твоя дом, а само че ще чакаме по-дълго. И все пак ще сме заедно.

— Вярно е — отвърна Джондалар примирено, но тъжно, — мисля, че няма да е чак толкова лошо, ако закъснеем, но не ми се ще да чакам цяла година. — После смръщеното му лице се оживи. — А може би ще стигнем навреме, ако тръгнем по другия път. Все още не е късно.

— Има ли друг път?

— Да, Талут ми каза, че можем да минем откъм северната страна на планината, до която ще стигнем. А Рутан от Бивака на перестата трева рече, че пътят е на северозапад оттук. Мислех си, че трябваше да тръгнем по този път, но се надявах да срещна Шарамудоите още веднъж. Ако не ги видя сега, страхувам се, че никога няма да се видим, а те живеят някъде на южната страна на планината, покрай Великата Река Майка — обясни Джондалар.

Айла кимна и си помисли: „Сега всичко ми е ясно.“

— Шарамудоите са народът, сред който си живял известно време. Брат ти е взел жена от този народ, така ли е?

— Да, те са ми като семейство.

— Тогава, разбира се, ще трябва да вървим на юг, за да можеш да ги посетиш още веднъж за последен път. Те са хора, които обичаш. Ако това означава, че може да не достигнем ледника навреме, тогава ще чакаме следващия сезон, за да го прекосим. Дори ако се наложи да чакаме още една година, докато се доберем до твоя дом, не смяташ ли, че това си струва, щом като отново ще видиш другото си семейство? Може би едната причина, поради която искаш да се прибереш, е да разкажеш на майка си за брат си. Но не смяташ ли, че и Шарамудоите ще искат да знаят какво му се е случило? Те са били и негово семейство.

Джондалар се намръщи, но после лицето му просветна.

— Права си Айла. Те ще искат да знаят за Тонолан. Толкова се безпокоях дали съм взел правилно решение, просто не бях го обмислил достатъчно — усмихна се той облекчено.

Джондалар гледаше как пламъците танцуват върху почернелите съчки, как подскачат и лудуват в краткотрайната си радост и отблъскват нахлулия мрак. Той отпиваше от чая и продължаваше да мисли за дългото Пътуване, което им предстоеше, но вече не се чувстваше толкова притеснен. След това погледна към Айла.

— Добре, че се сети да обсъдим този въпрос. Аз май не съм свикнал да има някой край мен, с когото да си говоря за… всичко. И мисля, че ще успеем да стигнем навреме, иначе едва ли щях да реша да тръгнем по този път. Пътуването ще трае по-дълго, но поне познавам маршрута. А северният път ми е непознат.

— Мисля, че си взел правилно решение, Джондалар. Ако можех, ако над мен не тегнеше смъртно проклятие, щях да посетя Клана на Брун — рече Айла, а после добави толкова тихо, че той едва я чу. — О, да можех, само да можех, щях да отида да видя Дърк за последен път — от отчаяните, безнадеждни нотки в гласа й, той разбра, че чак сега тя бе почувствувала загубата така остро.

— Искаш ли да се опиташ да го намериш, Айла?

— Да, разбира се, че искам, но не мога. Това само ще причини нещастия на всички. Аз бях прокълната. Ако ме видят, ще си помислят, че съм някакъв зъл демон. За тях аз съм мъртва каквото и да направя или кажа, нищо не може да ги убеди, че съм жива. — Погледът на Айла сякаш се бе зареял някъде надалеч, но всъщност бе обърнат навътре към представите й, към един спомен. — Освен това Дърк вече не е бебето, което оставих. Той скоро ще стане мъж, макар че за жена от Клана, аз достигнах своята зряла възраст доста късно. Той е мой син и също може да изостане от другите момчета. Но Ура скоро ще дойде да живее в Клана на Брун — не, не, сега това е Кланът на Брод — намръщи се Айла. — Това е лятото на Събора на Клановете, така че Ура ще напусне нейния Клан и ще отиде да живее при Брун и Ебра и когато пораснат достатъчно, тя ще стане стопанка на Дърк. — Айла замълча и после добави: — Иска ми се да съм там да я посрещна, но само ще я уплаша и сигурно ще я накарам да си мисли, че Дърк е нещастен, щом като духът на неговата странна майка не стои в отвъдния свят, на който принадлежи.

— Сигурна ли си Айла? Сериозно говоря, ще отделим малко време да ги потърсим, ако искаш — каза Джондалар.

— Дори и да исках да го открия — отвърна Айла, — не знам къде да го търся. Не знам къде е новата им пещера, нито пък къде е Съборът на Клана. Не ми е писано да видя Дърк. Той вече не ми е син. Дадох го на Уба. Сега той е син на Уба. — Вдигна поглед към Джондалар. Той забеляза, че в очите й напираха сълзи.

— Когато Ридаг умря, разбрах, че вече никога няма да видя Дърк. Погребах Ридаг в плаща, в който носех Дърк, онзи, който взех със себе си, когато напуснах Клана, и в същото време в сърцето си аз погребах и Дърк. Знам, че никога вече няма да го видя. За него съм мъртва и ще е най-добре, ако и той е мъртъв за мен.

Сълзите мокреха бузите й, макар че тя сякаш не ги забелязваше и не чувствуваше как се стичат по лицето й.

— Знаеш ли, аз наистина имам късмет, само си помисли за Нези. Ридаг й беше като син, тя го отгледа, въпреки че не го беше родила, и знаеше, че ще го загуби. Тя дори знаеше, че колкото и дълго да живее, той никога няма да води нормален живот. Другите майки, които изгубват синовете си, могат само да си ги представят в един друг свят, където живеят с духове, а аз мога да си представя Дърк само тук, винаги здрав и читав, винаги щастлив. Мога да си мисля как живее с Ура и имат деца и собствен дом… дори ако никога не ги видя. — Тя изхълца и мъката й се отприщи.

Джондалар я прегърна и притисна към себе ги. Той също се натъжаваше, когато мислеше за Ридаг. Нези нищо не можеше да направи, макар всички да знаеха, и Айла беше опитала. Той беше слабо дете. Нези казваше, че винаги е бил такъв. Но Айла му бе дала нещо, което никой друг не можеше. След като тя пристигна и започна ла учи и него, и останалите от Лъвския бивак да говорят с езика на знаците като хората от Клана, той беше по-щастлив от всякога. През целия си кратък живот той за пръв път можеше да общува с хората, които обича. Можеше да изрази своите нужди и желания и да каже на хората как се чувства, и особено на Нези, която се бе грижила за него, откакто майка му бе умряла при раждането. Най-после можеше да й каже, че я обича.

Това беше изненада и за членовете на Лъвския бивак, но щом като осъзнаха, че той не е само едно доста разумно животно, лишено от способността да говори, а просто е човек от друг вид, тогава те започнаха да разбират, че е умен, и да го възприемат като личност. Не по-малка беше и изненадата на Джондалар, въпреки че тя се бе опитала да му обясни, когато той започна да я учи да говори отново с думи. Той бе научил знаците наравно с другите и бе започнал да оценява тънкия хумор и дълбочината на мислите на малкото момче от древната раса.

В своя изблик на скръб Айла се разтърсваше от тежки ридания, а Джондалар притискаше любимата жена към себе си. Той разбираше, че тя бе сдържала мъката си след смъртта на детето, което наполовина принадлежеше на Клана и което Нези бе осиновила. То й напомняше за собствения й син и Джондалар съзнаваше, че тя скърби и за него.

Но имаше нещо повече от Ридаг и Дърк. Айла тъгуваше за всичките си загуби: за онези от преди много време, любимите същества от Клана, както и за загубата на самия Клан. Кланът на Брун беше нейното семейство, Иза и Креб я бяха отгледали, бяха се грижили за нея и макар да бе различна, имаше моменти, в които се смяташе за част от Клана. Тя бе избрала да замине с Джондалар, защото го обичаше и искаше да бъде с него, и все пак от разговорите им бе разбрала колко далече живее той; беше необходима цяла година, а може би дори две години, за да се стигне дотам. Чак сега Айла напълно осъзна какво означаваше всичко това — тя никога нямаше да се върне.

Не само се отказваше от новия си живот при Мамутоите, които я бяха приели сред тях, но сега дори се отказваше и от най-слабата надежда отново да срещне хората от своя Клан или сина, който бе оставила при тях. Твърде дълго бе живяла със старата си мъка и сега тя се беше поуталожила. Но Ридаг беше умрял малко преди да напуснат Летния Събор. Смъртта му бе съвсем скорошна, мъката — още съвсем жива. Тази болка й бе припомнила болката от предишните загуби и мисълта за разстоянието, което вече щеше да ги разделя, я накара да разбере, че надеждата да върне тази част от своето минало, също ще трябва да умре. Айла вече бе изгубила спомена за ранния си живот; нямаше никаква представа коя беше истинската й майка или кой беше нейният народ — народът, сред който се беше родила. Ако не се смятат някои смътни спомени — те бяха no-скоро чувства, отколкото нещо друго — тя не можеше да си припомни нищо от времето преди земетресението, нито пък хората от периода преди Клана. Но Кланът я беше прогонил; Брод бе произнесъл смъртното проклятие над нея. За тях тя беше мъртва и сега напълно осъзна, че е изгубила тази част от живота си още когато я пропъдиха. От онзи момент нататък тя вече никога няма да знае откъде е, никога няма да срещне приятел от детството си, няма да познава никого — дори и Джондалар, който бе готов да я приеме такава, каквато е.

Айла се бе примирила със загубата на своето минало. Остана й само една малка частичка в съзнанието и сърцето и тя продължаваше да скърби и се чудеше какво ли я чакаше в края на това Пътуване. Каквото и да бе то какъвто и да бе неговият народ, тя нямаше да има нищо друго; само спомените си… и бъдещето.

На поляната сред дърветата цареше пълен мрак. Не се различаваше никакъв силует или по-тъмна сянка на околния фон, ако не се смятаха бледата червенина на тлеещите въглени в огнището и божественият блясък на звездите. Само лек ветрец проникваше в закътаната поляна и затова бяха преместили кожените си завивки извън шатрата. Айла лежеше будна под осеяното със звезди небе, взираше се в плетеница от съзвездия и слушаше звуците на нощта: шумоленето на вятъра в клоните, тихия ромон на реката, свиренето на щурците, рязкото квакане на жабите. Дочу шумно цопване и плясък, после далечен зловещ писък на кукумявка, мощен рев на лъв и гръмко мучене на мамут.

Малко преди това Вълчо бе чул виенето на други вълци и избяга разтреперан от възбуда. Не след дълго до слуха й отново достигна вълча песен и по-наблизо — ответен вой. Тя зачака животното да се завърне. После се поуспокои, като чу запъхтяното му дишане. „Сигурно е тичал“ — помисли си тя и усети, че то се сгушва в краката й.

Тъкмо бе задрямала и изведнъж се събуди. Лежеше неподвижно — напрегната и нащрек. Опитваше се да установи какво я бе разбудило. Отначало усети сподавено, почти беззвучно ръмжене и слабо потрепване на завивките откъм топлата купчинка в краката си. После долови неясно сумтене. При тях в бивака имаше нещо.

— Джондалар? — прошепна тя.

— Мисля, че месото е подмамило някое животно. Може да е мечка, но по-вероятно е да е някой лакомец или хиена — отвърна Джондалар едва чуто.

— Не искам нещо да отнесе месото ни. Какво ще правим?

— Засега нищо. Каквото и да е, то може да не успее да го достигне. Нека изчакаме.

Но Вълчо много добре знаеше какво е онова, което души наоколо, и нямаше никакво намерение да чака. Където и да си направеха бивак, той решаваше, че това е негова територия и се нагърбваше със задачата да го защитава. Айла усети, че той тръгна и само миг по-късно чу заплашителното му ръмжене. Ревът, които дойде в отговор, звучеше съвсем различно и като че ли идваше от по-високо. Тя седна в постелята си и се пресегна за прашката, но Джондалар вече беше скочил на крака и бе положил дългото острие на копието си върху копиехвъргача в готовност.

— Мечка е — каза той. — Струва ми се, че се е изправила на задните си крака, но не виждам нищичко.

Някъде между огнището и коловете, на които бе окачено месото, дойде звук от тътрене на крака, нещо шаваше. После чуха предупредителното ръмжене на животните насреща. Изведнъж от другата страна Уини изцвили, а след нея Рейсър още по-силно изрази безпокойствието си. В тъмнината се понесоха още звуци от движение. После Айла чу особеното възбудено гърлено ръмжене, което бе знак, че Вълчо се готви да атакува.

— Вълчо! — Тя се опита да предотврати опасната среща. Изведнъж над яростното ръмжене проехтя плътно ниско мучене и след това — вик на болка. В същия миг множество ярки искри се разхвърчаха около неясните очертания на някаква огромна фигура, паднала в огнището. Айла чу свистенето на някакъв предмет, профучал във въздуха край нея. Едно силно „туп“, последвано от вой и после нещо бързо се отдалечи с трясък между дърветата. Тя подсвирна на Вълчо да се върне — не искаше той да последва животното.

Когато младият вълк дойде при нея, тя коленичи и го прегърна с облекчение. Джондалар отново стъкми огъня. На светлината на пламъка Айла забеляза следа от кръв, оставена от избягалия звяр.

— Сигурен бях, че копието ми е улучило тая мечка — рече Джондалар, — но не можах да видя къде я удари. Най-добре ще е да я проследя утре сутринта. Ранената мечка става опасна, а не знаем кой след нас може да използува това място за бивак.

Жената отиде да разгледа следите.

— Мисля, че ще изгуби доста кръв. Едва ли ще стигне много надалече — каза тя. — Притеснявах се за Вълчо. Това беше голямо животно. Можеше да го нарани.

— Не знам дали Вълчо трябваше да напада така. Можеше да накара мечката да тръгне след някой друг, но все пак беше смело от негова страна и се радвам, че е готов да те защити. Мисля си какво ли би направил, ако някой някога се опита да ти навреди — рече Джондалар.

— Не знам. Но ми се струва, че Уини и Рейсър доста се разтревожиха от мечката и затова ще отида да видя как са.

Джондалар също искаше да ги нагледа. Установиха, че конете се бяха приближили до огъня. Уини отдавна бе научила, че накладеният от хората огън означава сигурност, а Рейсър се учеше от собствения си опит и от своята майка. След успокоителните думи и близостта на хората, на които имаха доверие, те, изглежда, се поотпуснаха, но Айла все още се чувствуваше разтревожена и знаеше, че трудно ще заспи отново. Реши да си направи успокояващ чай и отиде в шатрата да вземе лечебната торба от видрова кожа.

Докато камъните за готвене се сгорещяваха, тя поглади косъма на вече протритата си чанта и си спомни кога Иза й я беше дала. Припомни си живота в Клана и особено последния ден. Защо ли му трябваше на Креб да се връща отново в пещерата? Сега можеше още да е жив, макар че вече остаряваше и силите му го напускаха. Но той не беше слаб по време на онази последна церемония предишната вечер, когато направи Гуув новия Мог-ър. Той отново беше силен; той беше Мог-ърът също както преди. Гуув никога няма да бъде толкова могъщ като Креб.

Джондалар забеляза замисленото лице и усети настроението й. Предположи, че все още мисли за мъртвото дете и за сина, когото никога вече нямаше да види, и просто не знаеше какво да каже. — Искаше му се да помогне, но без да се натрапва. Те седяха близо до огъня и пиеха чая си. Айла случайно погледна към небето и дъхът й секна.

— Виж, Джондалар. Небето. Червено е като огън, но е някъде високо и далече. Какво е това?

— Леден огън; — отвърна той. — Когато е толкова червено, го наричаме така или понякога му казваме Огньовете на Севера.

Известно време те наблюдаваха яркото сияние — светлините от север се извиваха и обгръщаха небето като ефирни завеси, развявани от космичен вятър.

— Има бели ивици — каза Айла — и се движи като струйки пушек или сякаш бяла варовита вода плиска вълните си в него. Има и други цветове.

— Звезден пушек — каза Джондалар. Така го наричат някои хора. Или Звездни облаци, когато е бяло. Има различни имена. Което и да използваш, повечето хора разбират за какво става дума.

— Чудно, защо преди не съм виждала тази светлина в небето? — рече тя със страхопочитание.

— Може би си живяла доста на юг. Затова го наричат още Огньовете на Севера. И аз също не съм го виждал много често, пък и не е било толкова ярко и червено, но хората, които са пътували на север, твърдят, че колкото по на север отиваш, толкова повече се вижда.

— Но на север може да се върви само до ледената стена.

— Ако пътуваш по вода, можеш да минеш и отвъд леда. На запад от родното ми място, на няколко дни път в зависимост от сезона земята свършва накрая на Великите Води. Те са много солени и никога не замръзват, макар че понякога се срещат големи ледени късове. Говори се, че хора са пътували и отвъд ледената стена с лодки, когато ходели на лов за водни животни — обясни Джондалар.

— Имаш предвид лодки като онези кръглите, във формата на купа, с които Мамутои преминават реките?

— Да, предполагам такива, но по-големи и по-здрави. Никога не съм ги виждал и май не вярвах на тия истории, докато не срещнах Шарамудоите и не видях лодките, които те правят. Покрай Майката Река растат много дървета, огромни дървета има покрай техния Бивак. Те правят лодки от тях. Почакай само да ги срещнем. Няма да повярваш, Айла. Те не само прекосяват реката, дори пътуват по нея с тия лодки, и нагоре, и надолу по течението.

Забеляза въодушевлението му. Той наистина гореше от нетърпение да ги види отново, след като вече бе взел решението си. Но тя не смяташе да се среща с другия народ на Джондалар. Странната светлина в небето я плашеше. Не знаеше точно защо. Въпреки че беше доста обезпокояваща, все пак не я изпълваше с такъв страх, както движението на земните пластове. Тя се ужасяваше от всяко движение на земята, особено от трусовете, не само защото разтърсването на онова, което би трябвало да е твърда, земя е страшно само по себе си, а защото то винаги бе знак за драстични, коренни промени в живота й.

Земетресение я бе откъснало от собствения й народ и й бе донесло едно напълно чуждо за нея детство. И пак земетресение бе довело до отлъчването й от Клана или най-малкото, бе дало повод на Брод за това. Дори изригването на вулкана, далеч на югоизток, което ги бе обсипало с пепел, сякаш бе предвещавало раздялата й с Мамутоите, макар че тогава тя направи избора и никой не я бе принуждавал. Но знаците от небето бяха непонятни за нея и дори не разбираше дали това наистина са някакви знаци.

— Сигурно Креб би помислил, че едно такова небе е поличба за нещо — каза Айла. — Той бе най-могъщият Мог-ър на всички Кланове и едно такова явление би го накарало да мисли, докато разбере значението му. Смятам, че Мамут би го приел за някакво знамение. Какво мислиш, Джондалар? Дали е знак за нещо? Може би нещо… недобро?

— Не… не знам, Айла. — Джондалар не смееше да й каже за поверието сред неговите люде, че когато северната светлина е червена, обикновено това се смята за някакво предупреждение, но не винаги. Понякога то просто предсказва важно събитие. — Аз не съм Човек, който служи на Майката. Може и да е знамение за нещо добро.

— Но този Леден огън е явен признак на нещо, нали?

— Да, обикновено е така. Или поне така мислят повечето хора.

Айла смеси малко пелин и корени от аквилегия с лайката и си приготви силен успокояващ чай, но въпреки това беше напрегната след появата на мечката в бивака им и странното сияние в небето. Независимо от приспивателното питие чувстваше, че сънят й бяга. Обръщаше се неспокойно — първо на една страна, после по гръб, след това на другата страна и даже по корем. Беше сигурна, че притеснява и Джондалар с това. А когато най-сетне се унесе, сънят й бе неспокоен, нарушаван от ярки видения.

Яростен рев разтърси тишината и наблюдаващите хора отскочиха уплашено назад. Огромната пещерна мечка бутна вратата на клетката и тя с трясък се стовари на земята. Побеснялата мечка беше на свобода! Брод беше върху гърба й, други двама мъже я държаха за козината. Внезапно единият от тях се оказа здраво стиснат в лапите на чудовищния звяр, но мъчителният му вик пресекна — мечката го притисна силно и прекърши гръбнака му. Мог-ърите вдигнаха тялото и тържествено го внесоха в една пещера. Креб куцукаше най-отпред, наметнал плащ от мечешка кожа.

Наблюдаваше някаква бяла течност, която се плискаше в пукната дървена купа. Течността стана кървавочервена, сгъсти се и се появиха искрящи бели ивици, които бавно се движеха на леки вълни из нея. Сърцето й се сви тревожно — беше направила нещо лошо. В купата не трябваше да е останала никаква течност. Тя я вдигна към устните си и я пресуши.

Тогава започна да вижда нещата от друг ъгъл. Бялата светлина вече беше в нея и Айла сякаш започна да нараства и да гледа някъде високо отгоре към звезди, чертаещи огнена пътека. Звездите се превърнаха в малки мъждукащи светлини, които водеха през дълга безкрайна пещера. После една червена светлина в края се уголеми, изпълни полезрението й и тя, обзета от чувството, че припада и й прилошава, видя Мог-ърите да седят в кръг, полу скрити от сталактитни стълбове.

Вцепенена от страх, тя потъваше все по-дълбоко в черна бездна. Сиянието още беше в нея. Изведнъж Креб се оказа там — помагаше й, подкрепяше я, разсейваше страховете й. Той я поведе на някакво странно пътуване към тяхното общо начало, през солени води и болезнени глътки въздух, буци пръст и високи дървета. После отново бяха на земята, вървяха изправени на два крака, изминаваха огромни разстояния, движеха се на запад към огромното солено море. Стигнаха до стръмна стена срещу река и равно поле с дълбока вдлъбнатина под огромна надвиснала скала. Това беше пещерата на един негов древен предшественик. Но когато наближиха пещерата, Креб започна да чезне и да я изоставя.

Картината стана мъглява, образът на Креб избледняваше все по-бързо, вече почти изчезваше. Обзе я паника.

— Креб! Не си отивай! — извика тя. Огледа се наоколо. Търсеше го отчаяно. Тогава го видя на върха на скалата над пещерата на неговия праотец, край една огромна канара — дълъг, леко сплескан каменен стълб, малко наклонен над ръба, сякаш замръзнал тъкмо преди да падне. Тя отново извика, но той беше изчезнал в скалата. Айла беше отчаяна — нямаше го Креб и тя беше сама, разкъсвана от мъка. Щеше й се да има някаква малка частица от него за спомен, нещо, което да докосва, да държи. Но бе останала само смазващата мъка. Изведнъж тя вече тичаше — тичаше с всички сили, трябваше да се махне от там, трябваше да избяга.

— Айла! Айла! Събуди се! — разтърсваше я Джондалар.

— Джондалар — рече тя и седна. После все още обхваната от отчаяние се вкопчи в него и заплака. — Той си отиде… О, Джондалар.

— Няма нищо — прегърна я той. - Сигурно е било някакъв ужасен сън. Ти викаше и плачеше. Дали ще се успокоиш, ако ми разкажеш?

— Беше Креб. Сънувах Креб и онзи път при Събора на Клана, когато влязох в пещерата и се случиха ония странни неща. Дълго след това той ми беше много сърдит. После тъкмо когато най-сетне пак се събрахме, той умря, преди да успея да поговоря с него. Каза ми, че Дърк е син на Клана. Така и не можах да разбера какво искаше да каже. Толкова много неща ми се ще да бяхме обсъдили. За толкова неща бих искала да го попитам сега. Някои хора мислеха за него като за могъщия Мог-ър, а липсващото око и ръка му придаваха грозен и още по-страшен вид. Но те не го познаваха. Креб беше мъдър и добър. Той разбираше света на духовете, но разбираше също така и хората. В моя сън исках да говоря с него и ми се стори, че и той искаше да говори с мен.

— Възможно е. Никога не съм можел да тълкувам сънищата — рече Джондалар. — Сега по-добре ли си?

— Добре съм — отговори Айла, — но ми се иска да знам повече за сънищата.

— Смятам, че не е редно да ходиш сам да търсиш онази мечка — каза Айла след закуската, — Нали точно ти казваше, че ранените мечки са опасни.

— Ще внимавам.

— Ако тръгна с теб, двамата ще бъдем нащрек, а оставането в бивака едва ли ще е по-безопасно. Мечката може да дойде, докато те няма.

— Така е. Добре, идвай тогава.

Тръгнаха през гората по дирята на мечката. Вълчо реши да я проследи и се втурнаха право напред през храсталака. Бяха изминали по-малко от километър, когато чуха някаква суматоха — ръмжене и рев. Избързаха напред и видяха Вълчо, с настръхнала козина и подвита опашка, а в гърлото му напираше глухо ръмжене. Той бе застанал на разстояние от една малка глутница вълци, които бдяха над тъмнокафявия труп на мечката.

— Поне няма да се притесняваме, че наблизо се навърта опасна ранена мечка — каза Айла и подготви копието и прашката си.

— Е, да, има просто една глутница опасни вълци. — Джондалар също стоеше готов да метне копието си. — Искаш ли мечешко месо?

— Не, имаме си достатъчно. Нямаме къде да съхраним повече. По-добре да оставим тази мечка на тях.

— Не ме интересува месото, но не бих се отказал от ноктите и големите зъби — рече той.

— Защо не си ги вземеш. Те ти се полагат по право. Ти уби мечката. Мога да прогоня вълците с прашката си, докато ги вземеш.

Джондалар знаеше, че не би предприел такова нещо, ако беше сам. Да се прогонят вълци от месо, което те смятат за свое, изглеждаше доста опасно начинание, но си спомни какво бе направила Айла предишния ден, когато изгони хиените.

— Давай — подкани я той и извади острия си нож.

Когато тя започна да мята камъни, за да пропъди глутницата, Вълчо много се въодушеви и застана на стража край трупа, докато Джондалар бързо отрязваше ноктите. Малко по-трудно беше да откърти зъбите от челюстите, но скоро успя да се сдобие с трофеите си. Айла наблюдаваше Вълчо и се усмихваше. Веднага след като неговата „глутница“ изгони дивата глутница, цялото му държане и стойка се промениха. Сега беше изправил глава, изпънал опашка назад, в позата на вълк, който ги превъзхожда, а ръмженето му стана по-агресивно. Водачът на глутницата го наблюдаваше съсредоточено и изглеждаше готов да го предизвика.

След като отново оставиха мечешкия труп на глутницата, водачът отметна глава назад и нададе дълбок и мощен вой. Вълчо също вдигна глава и му отвърна, но неговият глас не притежаваше такава дълбочина. Той беше по-млад, дори не беше израсъл напълно и това се познаваше по воя му.

— Хайде, Вълчо. Този е по-голям от тебе, да не говорим, че е по-стар и по-умен. Само за миг ще те повали по гръб — каза Айла, но Вълчо отново зави, този път не предизвикателно, а защото се намираше сред същества от собствения си вид.

Останалите зверове от глутницата се присъединиха и Джондалар се оказа сред хор от лай и вой. Изведнъж на Айла просто й се прииска да се присъедини към тях — тя вдигна глава и започна да вие. Джондалар настръхна, тръпки го полазиха. За неговия слух това беше една съвършена имитация на вълците. Дори Вълчо наклони глава към нея, а сетне нададе един продължителен вой, който звучеше още по-уверено. Другите му отговориха по същия начин и скоро гората отново се изпълни с прекрасна вълнуваща вълча песен.

Когато се върнаха в бивака, Джондалар почисти ноктите и кучешките зъби, а Айла натовари Уини. Айла бе приключила, Джондалар все още събираше багажа си и не бе напълно готов за заминаване. Тя се бе облегнала на кобилата, разсеяно я чешеше, успокоена от присъствието й, когато забеляза, че Вълчо пак беше намерил някакъв стар прогнил кокал. Този път той стоеше в най-отдалечения край на поляната, игриво ръмжеше над вонящата си плячка, не сваляше очи от Айла, но не правеше никакъв опит да й го донесе.

— Вълчо! Ела тук, Вълчо! — извика тя. Той пусна кокала н отиде при нея. — Мисля, че е време да започна да те уча на нещо ново.

Искаше да го научи да стои на едно място, когато му заповяда, дори и ако тя се отдалечи оттам. Според нея това беше важна команда, която той трябваше да знае, но се страхуваше, че това ще отнеме много време. Като съдеше по начина, по който ги приемаха други хора до този момент, и по реакцията на Вълчо, тя се страхуваше, че той може да тръгне след непознати от друга човешка „глутница“.

Преди време Айла бе обещала на Талут, че тя лично ще убие вълка, ако той причини зло на някого от Лъвския Бивак. И все още смяташе, че е нейно задължение да следи хищното животно, което бе приобщила към хората, да не навреди на някого. Но освен това се тревожеше и за неговата безопасност. Заплашителното му приближаване веднага предизвикваше отбранителна реакция и тя се страхуваше, че някой изплашен ловец може да се опита да убие непознатия вълк, който според него застрашава Бивака му, преди тя да успее да предотврати това.

Реши да започне, като го върже за някое дърво и му каже да стои там, а тя да се отдалечи. Но въжето около врата му бе твърде хлабаво и той се измъкваше от него. Следващия път го завърза по-здраво, но се безпокоеше, че може да се задуши. Както и предполагаше, той започна да скимти и да вие и се опита да я последва. Стоеше на няколко ярда от него, казваше му да не мърда от мястото си и му правеше знаци с ръка.

Когато най-сетне той седна долу, тя се върна при него и го похвали. Направиха още няколко такива опита. След това Айла видя, че Джондалар е готов, и пусна Вълчо. За този ден упражненията стигаха. Айла се помъчи да развърже възела, който Вълчо беше затегнал при дърпането си. Въжето около врата му не й хареса. Първо, трябваше да го нагласи съвсем точно — нито много стегнато, нито много хлабаво, а после установи, че е трудно да се развържат възлите. За в бъдеще трябваше да се помисли и по този въпрос.

— Мислиш ли, че ще успееш да го научиш да не се плаши от непознатите? — попита Джондалар, след като бе наблюдавал първите явно неуспешни опити. — Нали ми казваше, че за вълците е съвсем естествено да са недоверчиви към другите? Как може да се надяваш, че ще го научиш да върши нещо против собствената му природа? — Той възседна Рейсър, докато Айла сваляше въжето.

После тя се метна на гърба на Уини.

— А да не би да е в природата на тоя кон да те остави да яздиш върху гърба му? — попита тя.

— Мисля, че това са различни неща, Айла — каза Джондалар, когато подкараха един до друг конете. — Конете ядат трева, не се хранят с месо и смятам, че те по природа са склонни да избягват неприятностите. Когато видят непознати или нещо, което ги заплашва, те искат да избягат. Случва се понякога един жребец да се бие с друг или нещо, което го заплашва пряко, но Рейсър и Уини предпочитат да не се замесват в такива необичайни ситуации. А Вълчо е готов да се брани и да се бие.

— Той също би избягал, Джондалар, ако ние хукнем да бягаме. Той е готов да се брани, защото защитава нас. А, да, той е месояден и би могъл да нападне човек, но не го прави. Мисля, че не би постъпил така, освен ако реши, че някой от нас е застрашен. Животните могат да се учат също като хората. Не е в природата му да смята хората и конете за своя „глутница“. Дори и Уини научи някои неща, които не би усвоила, ако живееше сред други коне. Нормално ли е един кон да смята един вълк за свой приятел. Тя дори се бе сприятелила с пещерен лъв. Това естествена предразположеност ли е?

— Може и да не е — рече Джондалар, — но не мога да ти опиша колко се изплаших, когато Бебчо се появи на Летния Събор, а ти яздеше Уини направо срещу него. Откъде да знаеш дали той те помни? Или пък Уини? Или че Уини ще го познае?

— Те израснаха заедно, Беби… Искам да кажа Бебчо… Думата, която тя използваше, означаваше „бебе“, но имаше особено звучене и интонация, различни от другите езици, които тя и Джондалар обикновено говореха — звучеше някак дрезгаво, сякаш излизаше от гърлото. Той не можеше да го възпроизведе, дори едва можеше да произнесе приблизително същия звук. Това бе една от думите, които се употребяваха сравнително рядко в Клана. Макар че Айла я бе изговаряла достатъчно често и той я разпознаваше, тя бе свикнала веднага да превежда всяка дума на Клана, която използваше, за да се разбират по-лесно. Когато Джондалар имаше предвид лъва, който Айла бе отгледала от бебе, използваше преводната дума на измисленото от нея име, но винаги му се струваше нелепо един гигантски мъжки пещерен лъв да се нарича „Бебчо“.

— Бебчо беше… мъничко животинче, когато го намерих, беше още бебе. Дори още не се беше отбил от майка си. Беше ударен в главата от бягащ елен, мисля, и беше полумъртъв. Затова лъвицата го бе изоставила. Той и за Уини беше като бебе. Тя ми помагаше да се грижим за него — толкова бяха смешни, когато започнеха да си играят, особено, когато Бебчо се промъкваше и се опитваше да хване Уини за опашката. Знам, че понякога тя дори нарочно я размахваше пред него, или пък понякога грабваха някоя кожа от двата края и всеки се опитваше да я издърпа от другия. Доста кожи се похабиха оная година, но те толкова ме разсмиваха. Лицето на Айла доби замислен вид. — Чак тогава наистина се научих да се смея. Хората от Клана не се смееха с глас. Те не обичаха излишен шум, а силните звуци обикновено се използваха за предупреждение. А този израз на лицето, когато зъбите се показват и който ти харесваш? Ние наричаме усмивка, а за тях означава, че са неспокойни или се готвят за защита и отбрана, или придружен от знак с ръка изразява заплаха. За тях това не бе признак на радост и не харесваха моя смях, когато бях малка. Затова се научих да не се усмихвам много често.

Те яздиха още малко покрай реката и стигнаха една равна широка ивица, покрита с чакъл.

— Много хора се смеят, когато са притеснени или когато срещнат непознати — допълни Джондалар. — И въпреки това те не искат да покажат, че се готвят да се отбраняват или да нападат. Според мен усмивката показва, че не се страхуваш.

Движеха се напред един зад друг. Айла се наклони на една страна, за да накара коня да заобиколи храстите, израсли покрай едно поточе, което лъкатушеше към реката. Откакто Джондалар бе измислил приспособлението за спиране на конете и направляваше с него Рейсър, Айла също започна да го употребява понякога, когато водеше Уини или за да я връзва да стои на едно място. Но при езда, тя никога не го използваше, дори и ако беше сложено на коня. Когато за пръв път се качи на гърба на кобилата, изобщо нямаше намерение да дресира животното, но между тях започна един взаимен процес на обучение, който беше постепенен, а в началото дори несъзнателен. Щом като разбра какво става Айла наистина нарочно научи коня да върши някои неща, но тя винаги правеше това в рамките на дълбокото разбирателство, което се бе установило между тях.

— Но ако усмивката показва, че не се страхуваш, това не значи ли, че ти мислиш, че няма от какво да се страхуваш? Че се чувствуваш силен и не се плашиш от нищо? — попита Айла, когато отново подкараха конете един до друг.

— Не съм се замислял за това преди. Тонолан винаги се усмихваше и изглеждаше уверен, когато срещнеше непознати, но не винаги бе толкова уверен, колкото изглеждаше. Той се опитваше да накара хората да мислят, че не го е страх. Така че предполагам ти ще кажеш, че това е отбранителен жест — начин да кажеш: „Аз съм толкова силен, че няма защо да се страхувам от вас.“

— А да показваш силата си, не е ли начин за заплаха? Когато Вълчо показва зъбите си на непознати, не показва ли всъщност силата си? — настояваше Айла.

— Може и да имат нещо общо тези неща, но все пак разликата между усмивка и поздрав е много голяма, а Вълчо ръмжи, когато оголва зъбите си.

— Да, така е — съгласи се тя. — Усмивката те кара да се чувстваш щастлив.

— Или поне спокоен. Ако срещнеш непознат и той ти отвърне с усмивка, това обикновено значи, че си добре дошъл и разбираш в какво положение се намираш. Не всички усмивки са предназначени непременно да те направят щастлив.

— А може би чувството за спокойствие е началото на чувството за щастие — предположи Айла.

Известно време те яздиха, без да продумат; после Айла продължи:

— Според мен има нещо много сходно във всички усмивки — когато човек се чувствува неспокоен сред непознати и се усмихва за поздрав; оня жест в езика на хората от клана, когато си показват зъбите, за да изразят безпокойство или закана; а също и Вълчо, когато се зъби на непознати — той ги заплашва, защото се чувствува неспокоен и иска да се защити.

— В такъв случай, когато показва зъбите си на нас, — на собствената си глутница, това означава, че се смее — предположи Джондалар. — Понякога съм убеден, че той се усмихва, и знам, че те закача. Сигурен съм, че те обича, но бедата е там, че за него е съвсем естествено да показва зъби и да плаши хората, които не познава. Щом като той те защитава, как ще го обучиш да стои там, където ти му наредиш, ако не си и ти на същото място? Как ще го научиш да не напада непознати, ако той реши, че иска?

Джондалар бе сериозно загрижен. Той не беше убеден, че е било много разумно да вземат Вълчо със себе си. Можеше да им създаде доста проблеми.

— Не забравяй, че вълците нападат, за да се сдобият с храна; така ги е създала Майката. Вълчо е ловуващо животно. Можеш да го научиш на много неща, но как ще научиш едно ловуващо животно да не бъде такова? И да не напада непознати?

— Ти беше непознат, когато пристигна в моята долина, Джондалар. Спомняш ли си онзи път, когато Бебчо дойде да ме навести и те завари там? — запита Айла. Те отново се бяха разделили и се движеха един зад друг, за да излязат от едно дере, което водеше от реката към хълмовете.

Джондалар усети, че го залива гореща вълна — не точно смущение, а спомен за силните чувства при тази среща. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх; беше сигурен, че ще умре.

Още малко време им отне придвижването през плитката клисура, покрай скали, които водата отмиваше по време на пролетните наводнения, покрай черно стеблените храсти на артемизията, които се съживяваха от дъждовете и след тях отново се превръщаха в сухи клонки, сякаш бяха мъртви. Джондалар размишляваше за времето, когато Бебчо се бе върнал на мястото, където Айла го бе отгледала, и бе открил един непознат на широката площадка пред малката й пещера.

Всички лъвове бяха едри животни, но Бебчо беше най-големият пещерен лъв, който беше виждал — висок почти колкото Уини, но по-внушителен от нея. Джондалар все още се съвземаше след удара, нанесен му преди това от същия този лъв или негов другар, когато той и брат му безразсъдно се бяха вмъкнали в леговището им. Това беше последното нещо, което Тонолан извърши. Когато пещерният лъв изрева и се подготви за скок, Джондалар беше сигурен, че са настъпили последните мигове от живота му. В този момент Айла се оказа между тях и с вдигната ръка му правеше знак да спре. И лъвът наистина спря! Ако мъжът не беше така вцепенен, сигурно щеше да му се стори смешно, че огромният звяр се закова на място и се изви, за да не се блъсне в нея. След малко тя вече галеше гигантската котка и си играеше с нея.

— Да, спомням си — каза той, когато стигнаха хълмовете и отново яздеха един до друг. — Още не мога да разбера как го накара да спре по средата на нападението му върху мен.

— Когато Бебчо беше малко зверче, той си играеше с мен, като ме нападаше, но като започна да расте, стана твърде голям, за да играе по такъв начин с мен. Беше прекалено буен. Трябваше да го науча да спира — обясни Айла. — А сега трябва да науча Вълчо да не напада непознати и да стои там, където му кажа. Така ще го предпазя не само той да не наранява хора, а също и хората да не го нараняват.

— Ако някой изобщо може да го научи, Айла, това си ти — каза Джондалар. Тя бе наложила мнението си и ако можеше да го постигне, това щеше да улесни пътуването заедно с Вълчо, но той все още се чудеше колко ли неприятности можеше да им докара вълкът. Заради него бяха отложили преминаването на реката и освен това беше им проял със зъби нещата. Но Айла явно се бе справила и с този проблем. Не че той не обичаше животното. Напротив. Беше вълнуващо да наблюдава вълк толкова отблизо. Джондалар с изненада установяваше колко дружелюбен и предан беше Вълчо, но все пак трябваше да му се отделят време и провизии. Конете също отнемаха време, но Рейсър бе много отзивчив към него. И те действително им помагаха. Обратното пътуване щеше да бъде достатъчно трудно; затова нямаха нужда допълнително да се обременяват с едно животно, което създаваше почти толкова грижи, колкото и едно дете.

„Дете. Това може да се окаже друг проблем — мислеше си Джондалар, докато яздеше. — Само се надявам Великата Майка Земя да не дари Айла с рожба, преди да се върнем. Ако вече сме там и сме се установили, ще е съвсем друго. Тогава ще можем да помислим за деца. Разбира се, не можем да направим нищо друго, освен да се помолим на Майката. Чудя се какво ли е да си имаш малко детенце?

Ами ако Айла е права? Ами ако децата се създават от Удоволствията? Но от известно време ние сме заедно, а още няма никакви изгледи? Сигурно Дони слага бебетата в жените, но какво би станало, ако Майката реши да не дари Айла с чедо? Наистина, тя вече имаше едно, макар че то беше смесено. Щом като Дони даде едно, тя обикновено дава още. Може би това съм аз. Чудя се дали е възможно Айла да има бебе, което да произлезе от моя дух? Дали изобщо някоя жена ще може?

Аз съм споделял Удоволствия и съм удостоявал Дони с тях много пъти. Дали някоя от тях е имала бебе, заченато от мен? Как един мъж узнава това? Ранек знаеше. Той имаше толкова силен цвят на кожата и толкова необикновени черти, че човек виждаше самия него в много от децата на летния Бивак. Аз нямам такъв силен цвят на кожата и такива черти… а дали наистина нямам?

Ами оня път, когато ловците на Хадумаи ни спряха по пътя за насам? Онази стара Хадума искаше Нория да има бебе със сини очи като моите и след Първите Обреди Нория ми каза, че ще има син от моя дух, с моите сини очи. Хадума й била казала така. Чудно дали е добила такова бебе?

Тя си мислеше, че може да е бременна, когато си тръгнах. Дали е имала дете със сини очи и цвят като моя. Серенио имаше един син, но след това не бе имала други деца, а Дарво бе вече почти мъж. Чудя се какво ли ще си помисли тя за Айла и какво ли ще си помисли Айла за нея.

А може и да не е била бременна. Сигурно Майката още не е забравила какво съм сторил и това е Нейният начин да ми каже, че не заслужавам дете край моето огнище. Но тя ми върна Айла. Зеландони винаги ми казваше, че Дони никога не би ми отказала нещо, ако я помоля, но ме предупреждаваше да внимавам какво ще искам, защото наистина ще го получа. Ето защо тя ме накара да обещая, че няма да моля Майката за нея, когато тя все още беше Золена.

Че защо човек ще се моли за нещо, ако не го иска? Така и не можах да разбера ония, които разговарят със Света на духовете. Винаги има нещо тъмно в техния език. Говореше се, че Тонолан е любимец на Дони, когато станеше дума за неговата способност да се разбира с хората. Но освен това казват да внимаваме с благоволението на Майката. Ако Тя е прекалено благосклонна, не иска да бъдеш далеч от Нея задълго. Затова ли Тонолан умря? Дали Великата Майка Земя не го прибра при себе си? И какво ли точно значи Дони да е благосклонна към някого?

Не знам дали Тя ме покровителства или не. Но сега знам, че Золена направи верния избор, когато реши да стане Зеландони. Това беше правилно и за мен. А аз постъпих неправилно, но никога нямаше да осъществя пътуването с Тонолан, ако тя не беше станала Зеландони и никога нямаше да открия Айла. Може би Тя е благосклонна към мен, поне мъничко, но ми се иска да се възползувам от добрината на Дони към мен. Вече я помолих да ни осигури благополучно завръщане. Не мога да я моля да даде на Айла дете от моя дух, поне не сега. Но се питам дали тя изобщо ще има дете?“