Айла през равнината

ГЛАВА 25

— Айла, виж! — каза Джондалар, наведен над земята, покрита с отпечатъци от конски копита. — Май цялото стадо е идвало тук снощи. Следата е ясна. Нали ти казах, че ще е по-лесно да ги проследим на дневна светлина.

Тя погледна следите, после вдигна поглед на североизток по посоката, накъдето най-вероятно се движеха конете. Оттук, от горичката, можеше да вижда надалеч през откритата тревиста равнина, но колкото и напрегнато да се взираше, нямаше никакъв кон. Замисли се. Следите тук бяха достатъчно ясни, но кой знае докъде ще могат да ги следват?

Младата жена не можа да мигне след силното вълнение и изчезването на най-добрата й приятелка. Щом се развидели, веднага стана, макар че още не беше достатъчно светло да се виждат следи по земята. Разпали огъня и сложи да се вари вода за чая. Небето се променяше, преминавайки през всички оттенъци на синьото.

Вълчо беше допълзял до нея, без тя да усети, загледана в пламъците. Той изскимтя, за да привлече вниманието й. Прегледа го съвсем внимателно. Макар че той трепна, когато го натисна по-силно, тя си отдъхна с облекчение, защото установи, че няма счупени кости. Но и пукването беше достатъчно страшно.

Джондалар стана рано за сутрешния чай.

— Да побързаме, преди да са се отдалечили много — каза Айла. — Можем бързо да натрупаме багажа в лодката и… не… не можем така. — Тя внезапно осъзна, че без кобилата, която искаше да намери, не можеха лесно да опаковат всичко и да тръгнат. — Рейсър не знае как да тегли пръта с торбите, така че трябва да вземем или него, или лодката. Не можем да носим даже и кошницата на Уини.

— А за да имаме изобщо шанс да настигнем стадото, трябва двамата да яздим Рейсър. Значи и неговата кошница не можем да вземем. Ще трябва да тръгнем само с най-необходимия багаж.

Започнаха да обмислят новото положение, в което ги беше поставила Уини. И двамата разбираха, че ги очакват трудни решения.

— Да вземем само завивките и кожата за постилане на земята, която става и за ниска палатка, вързопът ще се хване върху Рейсър зад нас — предложи Джондалар.

— Ниската палатка е достатъчна. Винаги вземахме само такава за лов в нашия клан. С един прът я подпирахме отпред, а отстрани я затискахме по ръбовете с камъни. — Спомни си времето, когато тя и няколко жени съпровождаха мъжете при лов. — Жените носехме всичко, с изключение на ловните копия, а за да не изоставаме, трябваше да вървим бързо, затова носехме малко неща.

— Ние също трябва да се движим бързо. Какво друго носехте? — запита той с нарастващо любопитство.

— Ще ни трябват някои неща за огън. Малка брадвичка за дърва и да чупим костите, ако убием малки животни. Можем да горим и сух животински тор или трева, но ни трябва нещо да сечем стволове. Един нож за дране на животни и един остър за рязане на месо — започна тя. Спомняше си не само лова с мъжете, а и времето, когато беше пътувала сама, след като напусна Клана.

— Ще нося колана си с клуповете за завързване на брадвата ми и ножа с кокалената дръжка — каза Джондалар. — Ти също вземи твоя.

— Винаги трябва прът, удобен за копаене, а става и за подпиране на палатката. И още малко топли дрехи, ако много се застуди, и кожи за краката.

— Да, и допълнителни подложки за обувките. Само долните туники и панталони, кожените ръкавици, а ако се наложи, винаги можем да се увием в кожите за спане.

— Един или два меха за вода…

— Можем да ги вържем за коланите си, а ако е студено, ще ги вържем по-стегнато с въже до тялото си, за да не замръзват.

— Ще ми трябва лечителската ми торба, а сигурно ще е добре да взема и комплекта за шиене — не заема много място, а също и прашката ми.

— Не забравяй и копията ми и устройството за хвърляне. А да взема ли оръдията си за обработване на кремък или кремъчни остриета, ако се счупи някой нож или нещо друго?

— Каквото и да вземем, трябва да е толкова, колкото мога да нося на гърба си… или колкото се събира в кошница.

— Ако някой ще носи нещо на гърба си, това трябва да съм аз — възрази той, — но нямам ремъци за завързване.

— Сигурно ще можем да направим, например от едно от седлата или от някакъв ремък, или от кожена връзка, но как ще седя зад теб, ако го закачиш на гърба си?

— Ами отзад ще седна аз… — Спогледаха се и се усмихнаха. Трябваше да решават дори и това — как да пътуват. Джондалар забеляза, че тази сутрин Айла се усмихва.

— Ти ще насочваш Рейсър, така че трябва аз да съм отзад — каза тя.

— Мога да го управлявам, като седя зад теб, а ако ти си отзад, няма да виждаш нищо, само гърба ми. Няма да ти е добре, ако не гледаш напред, а и двамата искаме да виждаме следата на стадото. Може да е трудно да я следим по твърда земя или ако се смесва с други следи, а ти си добър следотърсач.

Усмивката й стана по-широка.

— Прав си — не знам дали ще издържа, ако не гледам напред. — Тя разбра, че и той, както и тя, се тревожи дали ще успеят да следват дирята на стадото, а беше загрижен и за нейното състояние. Внезапно сълзи на обич изпълниха очите й.

— Не плачи, Айла. Ще намерим Уини.

— Не плача за Уини. Помислих си колко те обичам и сълзите ми сами дойдоха.

— И аз те обичам — прегърна я той.

Внезапно тя захлипа в прегръдката му, а сълзите този път бяха и за Уини:

— Джондалар, трябва да я намерим.

— Ще я намерим. Ще търсим, докато я намерим. Така, от какво ще направим ремъци за гърба ми? Нещо, което да придържа и копиехвъргача и няколко копия отвън, за да ги достигам лесно.

— Няма да е много трудно. И разбира се, ще вземем само изсушените храни за път — изрече, докато бършеше сълзите с опакото на ръката си.

— Колко храна мислиш, че ще ни трябва?

— Зависи. Колко време ще се забавим?

Въпросът охлади и дамата. Колко ли време ще се забавят? Колко ли ще мине, докато намерят Уини и я върнат отново?

— Сигурно за не повече от няколко дни ще проследим стадото и ще я намерим, но може да измине и половин лунен цикъл — предположи Джондалар.

Айла помълча, докато обмисли думите му.

— Това прави повече от десет дни, а може би колкото пръстите на три ръце — петнадесет. Смяташ ли, че толкова ще се забавим?

— Не, не смятам така, но е по-добре да сме подготвени.

— Не можем да изоставим лагера за толкова дълго — загрижи се тя. — Някое животно може да дойде и да унищожи всичко; има вълци, хиени, мечки… не, мечките спят, но нещо друго… Ще изгризат палатката, лодката — всичко, което е от кожа, а и храната ни. Какво да направим с нещата, които оставяме?

— Може би да оставим Вълчо да пази лагера? Няма ли да остане, ако му заповядаш? И без това е ранен. Може би е по-добре да не върви с нас?

— Да, за него ще е по-добре, но няма да иска да остане. Или ще постои малко, а после ще тръгне след нас, ако не се върнем до един-два дни.

— Можем да го завържем…

— Ще се чувства зле. Не, Джондалар! — възкликна Айла. — И на теб няма да ти е хубаво да те оставят на място, където не искаш. Освен това, ако дойдат вълци или други животни и го нападнат, няма да може да се защитава, нито да избяга. Трябва да измислим друг начин за запазим нещата.

Отидоха мълчаливо до лагера; той леко се мръщеше и това я тревожеше, но и двамата все още се опитваха да намерят разрешение на проблема. Като стигнаха до палатката, жената се сети за нещо.

— Имам идея! — каза. — Можем да сложим всичко в палатката и да я затворим. Имам още от онази смес, която отблъсква вълци — бях я правила преди заради Вълчо, да не сдъвче нещо. Мога да разпръсна от нея върху палатката — ще прогонва някои видове животни.

— Да, може, поне за малко, докато дъждовете я отмият; но тя пък няма да попречи на животните, които ровят или подкопават земята. — Джондалар замълча за малко, после добави: — Защо да не съберем всичко и да го увием в палатката; отгоре ще сложиш сместа… но все пак не можем да я оставим така на открито.

— Да, мисля, че трябва да я вдигнем някъде, над земята, както правим с месото — отговори му Айла, а после се пооживи отново: — Можем да я окачим на прътовете за теглене на багажа и отгоре да захлупим лодката, за да пази от дъжд.

— Чудесна идея! Но някой пещерен лъв може да събори прътовете, или пък глутница хиени, или вълци. — Той се огледа наоколо внимателно и съзря голям гъсталак от къпини; листата бяха опадали и клоните им бяха покрити само с остри бодли. — Айла! Не можем ли да промушим трите пръта през клоните на къпините, да ги завържем по средата преплетени, после да сложим отгоре вързопа и да го похлупим с лодката?

Докато той говореше, усмивката й ставаше все по-широка.

— Да, можем да понарежем малко клони, за да пъхнем прътите по-лесно, да ги завържем и отново да вплетем клоните едни с други. Може някои малки животни да успеят да се промъкнат, но повечето спят зимен сън или са в гнездата си, а острите бодли ще държат далеч по-големите животни — дори големите пещерни лъвове стоят настрана от тях. Така ще е добре, Джондалар!

Трябваше да помислят, докато подберат необходимите им неща. Решиха да вземат малко кремък в запас и някои важни за обработката му сечива, малко допълнителни въжета и храна колкото можеха да носят. Докато подреждаше нещата, Айла видя своя специален пояс и кинжала от бивник на мамут, който Талут й беше дал на церемонията за приемането й в Лъвския бивак. В пояса бяха вплетени тънки кожени ремъци, които можеха да се изтеглят на клупове и там да се завързват много удобни предмети.

Тя привърза пояса около ханша си, върху връхната кожена туника, после издърпа кинжала и го повъртя в ръцете си, чудейки се дали да го вземе. Макар че имаше остър връх, беше no-скоро добър за церемонии, отколкото полезен. Мамут беше използвал един такъв да пореже ръката й, после беше взел капка кръв и я беше намазал върху плочката от кост, която носеше на врата си, за да стане и тя член на Мамутоите.

Беше виждала, че такива кинжали се използват и за татуировки — правеха се резки върху кожата с върха му. После в раните се слагаше черен въглен от ясенова пепел. Не знаеше дали пепелта от ясеново дърво е антисептична и предпазва от инфекции, но вероятно и самият Мамут не знаеше със сигурност защо действа така. Тя знаеше само, че изрично я бяха предупредили никога да не използва друго освен ясенова пепел, когато иска да направи тъмна черта на татуировка.

Върна обратно кинжала в калъфа му от сурова кожа и го остави там. После взе друг кожен калъф, той бе за изключително острия кремъчен връх на един нож с костна дръжка, който Джондалар й беше направил. Прекара калъфа през един клуп на пояса, а на друг наниза през дръжката брадвичката, дадена й пак от него. Каменната глава на брадвичката също беше обвита в кожа за безопасност.

Тя реши, че няма причини поясът да не издържи и копиехвъргачката. Накрая завърза и прашката си, и торбичката с камъни за нея. Усети се натежала, но този начин беше удобен за носене на всичко, особено за по-кратък път, както бе сега. Своите копия пъхна в другия багаж при тези на Джондалар.

Доста време й отне да мисли какво да вземе, но още повече й трябваше да подреди и складира безопасно оставащия багаж. Беше напрегната от бавенето, но до обяд вече бяха готови с всичко и тръгнаха.

В началото Вълчо подтичваше пред тях, но постепенно изостана, очевидно от болката. Айла се разтревожи, не знаеше колко дълго или колко бързо щеше да може да върви, но реши да не го притеснява. Разкъсваше се от тревога за двете животни, но вълкът беше до нея и тя беше уверена, че ще се оправи; обаче Уини можеше да е навсякъде, а колкото повече се бавеха, толкова по-далече може би отиваше.

Следваха следата от стадото коне, която вървеше почти само на североизток; малко по-нататък конете по необяснима причина бяха сменили посоката. Двамата бяха пропуснали отклонението и за миг помислиха, че са загубили следата. Върнаха се назад, но докато я открият отново, стана късен следобед. Тръгнаха по нея на изток и вечерта достигнаха до река.

Беше ясно, че конете са я преминали, но ставаше доста тъмно вече и не можеха лесно да намират отпечатъците от конски копита. Решиха да нощуват до реката. Въпросът беше от коя страна да останат. Ако пресечеха реката сега, дрехите им може би щяха да изсъхнат до сутринта, но Вълчо беше изостанал и Айла се боеше, че няма да може да ги догони през реката. Решиха да го изчакат и да направят лагера от тази страна.

Поради малкото им вещи лагерът изглеждаше гол и подтискащ. Цял ден не бяха гледали нищо друго освен следи. Айла се безпокоеше, че може би не следват стадото, което трябва, а се тревожеше и за Вълчо. Джондалар се опита малко да я успокои, но вълкът не се появи дори когато цялото небе се покри със звезди, и тя отново се притесни.

Остана да чака доста до късно. Накрая мъжът я убеди да си легне, но макар че беше изморена, така и не успя да заспи. Беше задрямала, когато усети как една студена влажна муцуна я побутва.

— Вълчо! Ти успя! Вече си тук! Джондалар, виж, Вълчо пристигна.

Айла плачеше и усещаше как животното тръпне в прегръдката й. Джондалар също се успокои и се радваше на Вълчо, но неговото щастие беше повече заради нея — сега поне щеше да поспи. Преди това обаче тя стана да даде на вълка отделеното парче месо, корени и питка от храната за път.

Докато беше готвила вечерята, беше сложила малко кора от върба в гореща вода. Сега Вълчо се нахвърли и пресуши течността — освен че утоли жаждата му, тя беше обезболяваща и лековита. После се сви до техните спални кожи и Айла заспа с една ръка обвита около врата му, а Джондалар прегърна и двамата. В ясната, студена нощ те спяха с дрехи, бяха свалили само ботушите и връхните си туники, като изобщо не си направиха труда да опъват малката палатка.

На сутринта й се стори, че вълкът е по-добре, но тя пак му направи чай от върбова кора, който добави в храната му. След това трябваше да се преборят със студената река, а не се знаеше как тя щеше да повлияе на раненото животно. Можеше да го простуди, но, от друга страна, студената вода може би щеше да успокои болката и да спре кървенето на раната.

Младата жена не искаше да облича дрехите си, преди да са напълно изсъхнали. Не я плашеше толкова студената вода — често се беше къпала и в по-студена — но се боеше от обличането на влажни дрехи в мразовития сутрешен въздух. Докато увиваше около прасеца си горната кожа на подобните си на мокасини ботуши, тя взе друго решение:

— Няма да бъда с тях във водата. По-добре да съм боса, а когато изляза, да имам сухи ботуши да се обуя.

— Тази идея никак не е лоша.

— Всъщност няма да обувам и панталона — каза и Джондалар се засмя, като я гледаше така гола, дори без кожената туника; помисли си, че му се иска да направят и нещо друго, освен да преследват коне. Но знаеше, че тя прекалено много се тревожи за Уини, за да има настроение за ласки точно сега.

Реката не беше много голяма, но изглеждаше бърза. Можеха да я пресекат, като яхнат Рейсър боси, а като стигнат другия бряг, да облекат сухите си дрехи. Не само щеше да е по-удобно, а и нямаше да хванат простуда.

— Мисля, че си права, Айла. По-добре е да не мокрим ботушите — каза й и също се събу.

После нарами раницата; а жената взе спалните кожи, за да не се намокрят. Мъжът се почувства малко неловко, докато възсядаше коня гол от кръста надолу, но когато усети голото тяло на Айла до своето, забрави за това. Желанията му не бяха останали скрити за нея — тя също не би имала нищо против да се забавят още малко, ако не беше толкова притеснена за Уини. Мислеше си, че някой друг път могат да яздят така двамата, само за забавление, но сега не беше време за това.

Водата беше леденостудена, когато кафявият жребец навлезе в потока, като счупи коричката лед до брега. Макар да беше бърза, скоро стана доста дълбока и намокри краката им до бедрата, но конят продължаваше да върви по дъното — не беше достатъчно дълбока за плуване. По едно време Айла се обърна да види Вълчо — той още стоеше на брега, като ту тръгваше, ту спираше от страх от първоначалния скок. Изсвири му окуражително и видя, че той скочи.

Достигнаха отсрещния бряг без проблеми, с изключение на студа. Хладен вятър изстуди мокрите им крака. Те изтръскаха водата от себе си и побързаха да обуят панталоните и подобните на мокасини ботуши, подплатени със сплетени кичури вълна от дива коза — безценен дар от Шарамудоите, за който бяха безкрайно благодарни в този миг. Краката и стъпалата им приятно тръпнеха от възвръщащата се топлина. Вълчо достигна брега и изпълзя. Айла го прегледа и се успокои, че състоянието му не се е влошило от студената вода.

Лесно свалиха плаза и разтовариха младия жребец. Вълкът се опита да върви редом с тях, но скоро изостана и закуцука отзад. Айла с тревога гледаше как изостава. Това, че снощи ги беше намерил, малко я беше успокоило, а и той често се беше отделял за плячка и винаги след това ги беше намирал. Никак не й се искаше сега да го оставят, но все пак трябваше да търсят Уини.

Беше вече ранен следобед, когато в далечината съзряха конете. Докато наближаваха към тях, Айла се опитваше да различи своята приятелка. Стори й се, че видя познатата кожа с цвят на сено, но не беше сигурна. Имаше доста коне с такъв цвят. Вятърът довя миризмата на хората до конете и те побягнаха.

— Тези коне са преследвани и преди — отбеляза Джондалар. И се зарадва, че спря, преди да изрече следващата си мисъл на глас: „Сигурно в тази област има хора, които обичат конско месо.“ Стадото скоро се отдалечи от преследвачите, но те продължиха. Това беше единственото, което можеха да правят засега.

Стадото тръгна на юг — обратно към Великата майка река. Не след дълго теренът започна стръмно да се издига. Земята беше твърда, скалиста, а тревата — no-рядка. Продължиха така, докато се изкачиха на най-високото място в околността. Когато видяха проблясваща долу вода, разбраха, че са наедно плато над най-голямото възвишение, което бяха заобиколили преди няколко дни. Реката, която бяха пресекли, минаваше на запад от него, преди да се влее в Майката река.

Когато стадото спря да попасе, те успяха малко да го доближат.

— Ето я, Джондалар! — възбудено показа Айла едно от животните.

— Откъде си сигурна? Има няколко коня с такъв цвят. Макар че цветът беше подобен, жената познаваше всяко място от любимата си приятелка толкова добре, че изобщо не се съмняваше. Тя изсвири и Уини вдигна глава.

— Казах ти! Тя е!

Изсвири отново и кобилата се запъти към нея. Но водачката на табуна — грациозна, сиво златиста, малко по-тъмна от обикновеното кобила — я видя, че се отклонява, тръгна към нея и я спря с глава. Водачът-жребец на стадото дойде на помощ на водачката. Беше едър, строен и тежък кон, кремав на цвят, с гъста сребриста грива, сива черта по целия гръб и сребриста опашка, която изглеждаше почти бяла, когато я развее. Той побутна Уини по хълбока и я насочи към другите женски в табуна, които гледаха с интерес. После се върна да предизвика Рейсър. Потупа с копито по земята, след това отстъпи назад, предизвиквайки го да се борят.

Младият кафяв жребец отстъпи, леко уплашен и не се осмели да пристъпи отново напред — за разочарование на хората. Изцвили от безопасно разстояние на майка си и хората чуха познатото им ответно цвилене. Айла и Джондалар слязоха от коня, за да обсъдят положението.

— Какво можем да предприемем, Джондалар? — изхлипа тя. — Те няма да я пуснат. Как можем да я хванем?

— Не се тревожи, ще успеем. Ако е необходимо, ще използваме копия, но мисля, че няма да се наложи.

Увереността му я успокои — не се беше сетила за копията. Не искаше да убива коне, освен ако не се наложи, но би направила всичко, за да си върне Уини.

— Какъв ни е планът? — попита.

— Напълно съм сигурен, че стадото е било преследвано и преди, затова се страхува от хора. Това ни дава едно предимство. Водачът на стадото сигурно мисли, че Рейсър е искал да го предизвика. Той и едрата кобила се опитаха да му попречат да отвлече кон от стадото. Така че трябва да отдалечим Рейсър — започна Джондалар. — Уини ще дойде, като й свирнеш. Ако успея да отвлека вниманието на жребеца, ти ще й помогнеш да избяга от кобилата, докато отидеш достатъчно близо откъм гърба й. После, ако голямата кобила още задържа Уини, можеш да й изкрещиш или да я боднеш с копието си и мисля, че тя ще побегне от теб.

Айла се усмихна с облекчение.

— Изглежда прекалено лесно. Какво ще правим с Рейсър?

— Малко по-назад оттук имаше една скала с доста храсти. Ще го завържа там. Няма да го удържат, ако реши да се изскубне, но той е кротък и смятам, че ще стои там.

Джондалар взе въжето на Рейсър и тръгна. Когато стигнаха скалата, той каза:

— Ето ти копиехвъргача и няколко копия. — Свали раницата си и й обясни: — Пречи ми да се движа свободно, ще го оставя тук засега. Когато вземеш Уини, мини да отвържеш Рейсър и се върнете при мен — каза той, докато вземаше своите копия.

Огледаха внимателно цялата местност във всички посоки: хълмистите възвишения, стръмните издатини, косите склонове към Великата майка река. Докато вървяха назад към стадото, въздухът беше спокоен и чист, слънцето грееше високо в небето, макар че вече клонеше към залез. Вървяха внимателно, защото западният ръб беше доста стръмен.

Когато доближиха стадото, се спряха, за да открият Уини. Кобилите, мъжките коне и едногодишните кончета пасяха в средата на широка поляна със суха висока трева. Жребецът на стадото беше малко встрани от другите. На Айла й се стори, че беше видяла неговия гръб от далечината. Тя изсвири, жълтеникавата кобила вдигна главата си, след това се запъти към тях. Джондалар с копие в едната ръка и хвъргачката в другата леко се приближи към кремавия жребец, като се опитваше да застане между него и стадото, докато жената се приближаваше към кобилите, решена да се добере до Уини.

Докато си пробиваше път към кобилата, няколко коня спряха да пасат и вдигнаха глави, но не гледаха нея. Внезапно тя изпита чувството, че нещо не е наред. Обърна се да види Джондалар и видя тънък стълб дим, после още един. Беше усетила първо миризмата. Поляната от суха трева гореше на няколко места. Изведнъж видя няколко фигури, които тичаха към конете с факли в ръце. Гонеха конете към края на поляната, към стръмния склон зад ръба на скалата, а Уини беше сред тях!

Конете започваха да изпадат в паника, но в общия шум й се стори, че чува познато цвилене да идва от друга посока. Погледна на север и видя Рейсър, който влачеше и въжето си. Ах, защо се отвърза точно сега! А и къде беше Джондалар? Въздухът миришеше не само на пушек. Тя усети напрежение и заразителен страх откъм конете, когато те побягнаха от огъня.

Конете се щураха около нея, а тя вече не виждаше Уини. Рейсър бързо тичаше, обхванат от паника. Тя изсвири високо и силно и скочи към него. Той леко забави и се обърна към нея, но ушите му бяха опънати назад, а очите му блуждаеха от страх. Изцвили и се изправи на задните си крака сред устремените в бяг коне. Въжето му опари ръцете й, когато Айла го сграбчи, но успя да го задържи, и когато предните му крака отново докоснаха земята, тя сграбчи шията му и се метна върху него.

Рейсър пак се изправи на задните си крака. Айла едва не падна, но успя да се задържи на гърба му. Страхът още владееше коня, но той беше свикнал да има товар на гърба си. Това го успокояваше, както и познатата му жена. Затича по-спокойно, но за нея беше трудно да управлява коня, дресиран от Джондалар. Макар че беше яздила Рейсър няколко пъти, знаеше и условните знаци за него, тя не беше свикнала да управлява кон с юзда или въже. Джондалар използваше и двете с еднаква лекота, а и конят познаваше уверената ръка на своя ездач. Той не откликна добре на нервните й команди, но тя едновременно се опитваше да успокои него и да открие Уини, от което се напрягаше допълнително.

Конете тичаха, скупчиха се всичките около нея, цвилеха, пръхтяха, пищяха и изригнаха страх през ноздрите си. Тя изсвири още веднъж, високо и пронизително — не беше сигурна колко далеч се чува, а желанието на конете да избягат беше непреодолимо.

Внезапно в мъглата от прах и дим видя как един кон забавя бягането, опитва се да се обърне и да се отскубне от напора на паникьосаните коне, префучаващи и предаващи му своя страх от огъня. Макар че кожата му беше с цвета на задушливия пушек, Айла позна Уини. Изсвири отново, за да я окуражи, и видя своята прекрасна мила кобила да спира нерешително. Инстинктът да препусне със стадото беше много силен, но това изсвирване за нея винаги беше означавало безопасност, сигурност, обич, а тя не беше и чак толкова изплашена от огъня. Миризмата на огъня за нея беше сигнал само за присъствие на хора наблизо.

Айла видя как Уини остава на място, докато другите коне префучаваха край нея или я блъскаха, макар че се опитваха да я заобиколят. Жената пришпори Рейсър. Кобилата тъкмо се заизвръща към нея, когато един светъл кон изплува като че ли от праха. Големият водач на стадото се опита да я насочи с главата си, като предупредително цвилеше към Рейсър — дори в паниката си се опитваше да предпази новата кобила от младия жребец. Този път Рейсър му отвърна, после направи висок скок, удари земята с копита и се втурна към едрия кон, като във възбудата си забрави, че е твърде млад и неопитен да се бие с един кон в силна възраст.

Тогава жребецът внезапно се подплаши от нещо, изцвили и отстъпи. Уини тръгна, Рейсър се втурна, за да я изпревари. Стадото се струпваше все по-близо до ръба на скалата, там, където зееше сигурната смърт при падането, а кобилата с цвят на узряла ръж и младият кафяв жребец с жената върху него бяха увлечени от стадото и не можеха да се отскубнат! С жестока решимост Айла рязко дръпна Рейсър да спре пред майка си. Той изцвили, в паниката си искаше да тича заедно с другите коне, но го задържа контролът на жената над него и командите, които беше приучен да изпълнява.

Сега всички коне ги отминаха. Уини и Рейсър стояха, треперещи от страх, докато стадото се стопяваше и изчезваше през ръба на скалата. Айла изтръпна от отекващите оттам звуци, цвилене, пръхтене, безпомощност, докато накрая се вцепени от настъпилата тишина. Уини, Рейсър и тя самата можеха да са там. Пое дълбоко дъх и се огледа за Джондалар.

Не го видя. Огънят се движеше на югозапад; откъм югозападния ръб на скалата духаше вятър — но пламъците бяха свършили работата си. Тя се огледа във всички посоки — Джондалар го нямаше никъде. Айла и двата коня бяха сами сред димящото поле. Тя изпита страх и тревога сви гърлото й. Какво ли му се е случило?

Смъкна се от Рейсър и все още държейки въжето му в ръката си, леко скочи на гърба на Уини, после пак погледна към мястото, където се бяха разделили. Огледа внимателно наоколо, потърси някакви следи, но земята беше покрита само с отпечатъци от конски копита. После й се мярна нещо и тя се втурна да види какво е. Сърцето й биеше в гърлото, докато вдигаше копнехвъргача на Джондалар!

Когато огледа по-отблизо, видя стъпки — очевидно на много хора, но сред тях биеха на очи големите следи от ботушите на Джондалар. Беше ги виждала толкова много пъти в лагерите им за нощуване, че не беше възможно да греши. После видя тъмно петно на земята. Докосна го. Отдръпна пръста си — на върха му имаше кръв!

Очите й се разшириха от ужас. От мястото, където стоеше неподвижно, за да не заличи някоя следа, тя внимателно се огледа наоколо, като се опитваше да сглоби събитията и да проумее какво всъщност се е случило. Беше опитна следотърсачка, така че за набитото й око скоро стана ясно, че някой е ранил Джондалар и го е влачил нанякъде. Повървя малко по следите на север. После се огледа, за да види отново следите, яхна Уини, като водеше неотклонно и Рейсър, и тръгна на запад, за да вземе и раницата.

Докато яздеше на запад намръщена, една дълбока бръчка показваше гнева й, но все пак тя обмисляше нещата и търсеше решение. Някой е ранил Джондалар и го е завлякъл някъде, но никой нямаше право да постъпва така. Може би тя не разбираше съвсем добре нравите на Другите, но точно в това беше абсолютно сигурна. Все още не знаеше как, но щеше да си го върне.

Успокои се, когато видя раницата, все още подпряна на скалата, където я бяха оставили. Изсипа всичко и я направи така, че Рейсър да може да я носи, после отново сложи нещата вътре. Сутринта беше оставила тук и пояса си — видя й се твърде тежък за носене. Сега го вдигна и заразглежда острия кинжал за церемонии, който още беше на него; внезапно притисна пръст към върха му. Едва сега, гледайки малката червена капка кръв, почти се разплака и осъзна истината: отново беше сама. Някой беше й отнел Джондалар!

Рязко постави пояса на кръста си и затъкна в него кинжала, ножа, брадвичката и ловните оръжия. Това нямаше да е задълго! Натовари палатката на гърба на Рейсър, а спалните кожи сложи при себе си. Кой можеше да каже какво ще е времето? Остави си и един мях вода. После извади питка от храната за път и седна на скалата. Не толкова, защото беше гладна, а понеже искаше да запази силите си, щом се налагаше да тръгне по следите и да намери Джондалар.

Другата болезнена тревога, освен тази за мъжа, беше за Вълчо. Не можеше да тръгне да търси Джондалар, докато не намери вълка. Той беше нещо повече от животно за компания, което обичаше — можеше много да й помогне и при вървенето по следата. Надяваше се той да се появи преди мръкнало и се чудеше дали да не се върне назад да го потърси. Макар и да не я свърташе, реши, че е по-добре да чака тук.

Опита се да обмисли всички възможни действия, но не успя. Самият факт — да раниш някого и да го отвлечеш — беше толкова враждебен, че мисълта й не можеше да го отмине и да продължи нататък. Изглеждаше възможно най-неразумната и нелогична постъпка.

Слабо скимтене и ръмжене отвлече мислите й. Обърна се и видя вълка да тича към нея, явно щастлив, че я е настигнал. Изпита огромно облекчение.

— Вълчо! — извика радостно. — Браво! Ти си тук, и то по-рано от вчера. По-добре ли си? — След нежното посрещане тя го прегледа внимателно и с радост откри, че въпреки пукнатата му кост поне няма голяма подутина, а и той изглеждаше по-добре.

Реши да тръгнат веднага, за да поемат следата, докато още е светло. Завърза Рейсър за ремъка, с който беше прикрепила към гърба на Уини една завивка от кожа, после възседна кобилата. Подкани Вълчо да я следва. По следата стигнаха до мястото, където беше видяла отпечатъците от стъпките на Джондалар и петното кръв. Сега то беше потъмняло. Слезе и отново огледа всичко.

— Трябва да намерим Джондалар, Вълчо! — каза тя. Животното я погледна внимателно и разбиращо.

Тя се наведе и огледа една по една стъпките, като се опитваше да си представи хората, за да може да прецени приблизително къде може да са сега и да запомни размера и формата на стъпките им. Вълкът чакаше и я гледаше, усещайки нещо необичайно и важно. Накрая тя посочи кървавото петно.

— Някой е ранил Джондалар и го е отвлякъл. Трябва да го намерим.

Вълкът подуши кръвта, после помаха опашка и изръмжа.

— Това е стъпката на Джондалар — каза тя, като сочеше изпъкващия сред другите голям отпечатък. Вълчо отново подуши, после я погледна като че ли в очакване на следващия знак от нея.

— Ето тези са го отвлекли! — каза тя, като показваше останалите отпечатъци.

После се изправи и тръгна към Рейсър. Взе копиехвъргача на Джондалар от багажа и коленичи до вълка, за да може той да го подуши.

— Вълчо! Трябва да намерим Джондалар! Някой го е отвлякъл, но ние ще го намерим!