Боен клуб

11.

В Южна Америка, земята на Магиите, щяхме да газим в река и мънички рибки щяха да плуват нагоре по пикочния канал на Тайлър. Рибите имат гръбнаци с шипове, стърчащи насам-натам, и когато най-сетне се изкачаха в Тайлър, щяха да се заловят с домакинството и да се подготвят да хвърлят хайвера си. В много отношения можеше да прекарваме събота вечер далеч по-зле.

— Можеше да е и по-зле — казва Тайлър. — Можеше да направим нещо още по-лошо с майката на Марла.

Млъкни, казвам.

Тайлър разправя, че френското правителство можело да ни отведе в подземен комплекс край Париж и там даже не хирурзи, ами недоучили техници щели да ни клъцнат клепачите като част от тест за токсичност на аерозолен плажен спрей.

— Стават такива работи — казва Тайлър. — Чети вестници.

Още по-зле, знам какво е направил Тайлър с майката на Марла — но за първи път, откакто го познавам, Тайлър има сериозни пари. Тайлър изкарваше яки мангизи. От „Нордстром“17 се обадиха и поръчаха двеста калъпа от сапуна за лице с кафява захар на Тайлър за преди Коледа. При цена на дребно двайсет долара парчето — имахме пари да излезем в събота вечер. Пари за ремонт на теча в газопровода. Да отидем на танци. Ако нямах притеснения за пари, можех и да напусна работа.

Тайлър се е нарекъл Сапунена компания „Пейпър Стрийт“. Хората разправят, че по-добър сапун от неговия нямало.

— По-лошо щеше да е — казва Тайлър, — ако случайно беше изял майката на Марла.

Дъвчейки пиле кун пао, казвам да млъкне, по дяволите.

В тази съботна вечер се намираме на предната седалка на „Импала“ от 1968 г., с две пукнати гуми, на първия ред на един паркинг, където се продават употребявани коли. Двамата с Тайлър бъбрим и пием бира от кутии, а предната седалка на тази импала е по-голяма от среден диван. В тази част на булеварда е пълно с паркинги — в бранша им викат „магазини за грънци“. Там всичките коли струват около двеста долара и през деня циганите собственици висят в офисите от шперплат и пушат дълги, тънки пури.

Колите са от очуканите първи коли, които хлапаците карат в гимназията: гремлини и пейсъри, мейвърик и хорнет, пинто, камиони „Интернешънъл Харвестър“, понижени камаро, дъстери и импали. Коли, които хората са обичали, а после са зарязали. Затворени животни. Шаферски рокли в магазин втора ръка. С драскотини и сиви, червени или черни табла, с лостове и буци кит, които никой така и не е изстъргал. Пластмасово дърво, пластмасова кожа, пластмасови хромирани интериори. Нощем циганите дори не ги заключват.

Фаровете отминават по булеварда зад цената, изписана върху огромното панорамно предно стъкло — като киноекран. Вижте САЩ. Цената е деветдесет и осем долара. Отвътре изглежда като осемдесет и девет цента. Нула, нула, десетична точка, осем, девет. Америка моли да се обадите.

Повечето коли тук са за по стотина долара и на прозореца на всички виси типов договор за продажба от типа „Каквото такова“.

Избрахме импалата, защото ако се наложи да спим в кола в събота вечер, тази е с най-големите седалки.

Ядем китайско, защото не можем да се приберем вкъщи. Или трябва да спим тук, или да будуваме цяла нощ в някоя дискотека. Ние не ходим по дискотеки. Тайлър казва, че музиката била толкова силна, особено басът, че му прецаквала биоритмите. Последния път, когато излязохме, Тайлър каза, че от силната музика получил запек. Заради това — пък и в дискотеките е твърде шумно за разговори и след две питиета всеки се чувства център на внимание, но напълно отрязан от контакт с всички останали.

Ти си трупът в английски криминален роман с убийство.

Тази нощ спим в колата, защото Марла дойде вкъщи и заплаши, че ще се обади в полицията да ме арестуват, задето съм сготвил майка й. А после се затръшка из къщата, пищейки, че съм бил вампир и канибал, почна да рита купчините „Рийдърс Дайджест“ и „Нешънъл Джиографик“ и аз я зарязах там. Накратко казано.

След случайното й нарочно самоубийство с хапчетата ксанакс в хотел „Риджънт“ не мога да си представя как Марла ще се обади в полицията, но Тайлър решава, че ще е добре тази вечер да спим навън. За всеки случай.

В случай, че Марла запали къщата.

В случай, че Марла излезе и си намери пушка.

В случай, че Марла още е в къщата.

За всеки случай.

Опитвам се да се съсредоточа.

Тук, докато колите вървят по булеварда, стиснал в ръка бира в импалата със студеното, твърдо бакелитово кормило — може би метър в диаметър, и напуканата винилова седалка, която боде гъза ми през джинсите, Тайлър казва:

— Още веднъж. Кажи ми точно какво стана.

Седмици наред не обръщах внимание на това какви ги върши Тайлър. Един път отидох с него до пощата „Уестърн Юниън“ и го гледах как пуска телеграма на майката на Марла.

Тайлър показа на чиновника картата на Марла от библиотеката, подписа телеграмата с името на Марла и кресна — да, и мъже понякога се казвали Марла, а чиновникът да си гледал работата.

Когато си тръгвахме от пощата, Тайлър каза, ако го обичам, да му се доверя. Това не ми трябвало да го знам, каза ми Тайлър и ме замъкна в „Гарбонзо“ да похапнем.

Онова, което наистина ме уплаши, не беше толкова телеграмата, колкото това, че с Тайлър ядохме навън. Никога, не, никога Тайлър не плаща в брой за нищо. За дрехи Тайлър ходи по зали за тренировки и хотели и си взема от „Загубени вещи“. Все пак е по-добре от Марла, която ходи по обществените перални, краде джинси от сушилните и ги продава по дванайсет долара чифта там, където изкупуват стари джинси. Тайлър никога не ядеше в ресторанти, а Марла не беше сбръчкана.

Без определена причина Тайлър изпрати на майката на Марла седемкилограмова кутия с шоколадови бонбони.

Друго нещо, което би влошило тази съботна вечер, казва ми Тайлър в колата, е кафявият паяк-отшелник. Когато те ухапе, той ти инжектира не само отровата, но и храносмилателен ензим или киселина, която разтваря тъканта около ухапаното и буквално стапя ръката, крака или лицето ти.

Когато всичко това започна, Тайлър се беше скатал навън. Марла пристигна вкъщи.

Без дори да почука, Марла нахлува през вратата и крещи:

— Чук-чук!

Аз чета „Рийдърс Дайджест“ в кухнята. Напълно съм объркан.

Марла крясва:

— Тайлър? Мога ли да вляза? Вкъщи ли си?

— Тайлър го няма — крясвам й.

— Не бъди гаден — крясва Марла.

Вече съм на вратата. Марла е застанала във фоайето, държи колет от „Федерал Експрес“ и казва:

— Трябва да сложа нещо в твоя фризер.

Следвам я по петите към кухнята и повтарям: „Не“.

Не.

Не.

Не.

Тя няма да си държи боклуците в тази къща.

— Но, котенце — казва Марла, — аз нямам фризер в хотела, а ти каза, че може.

Не, не съм казал. Последното, което искам, е Марла да се нанесе тук и да домъкне всичките си лайна едно по едно.

Марла разкъсва пакета на кухненската маса, вади нещо бяло от топчетата стиропор и го разтръсква под носа ми.

— Това не са лайна — казва тя. — Говориш за майка ми, тъй че — еби се.

Онова, което Марла изважда от пакета, е торбичка със същото бяло вещество, което Тайлър топи, за да прави сапун.

— Можеше да е и по-зле — казва Тайлър — ако случайно беше изял съдържанието на някоя от торбичките. Ако някоя нощ беше станал, изстискал бялата пихтия, добавил подправки и я беше хапнал като сос с пържени картофки. Или с броколи.

Повече от всичко на света тогава, докато стояхме с Марла в кухнята, исках Марла да не отваря фризера. Попитах я какво ще прави с бялата пихтия.

— Парижки устни — отвърна Марла. — С възрастта устните хлътват навътре. Пестя за колагенова инжекция. Събрала съм почти петнайсет кила колаген във фризера ти.

Попитах я колко големи устни иска? Марла каза, че се бояла от самата операция.

Онова в колета, казвам на Тайлър в колата, беше същото като това, от което правим сапун. Откакто силиконът се оказа опасен, колагенът е модното вещество, което си инжектират за заглаждане на бръчки и подпълване на тънки устни и слабоволеви брадички. Така, както обяснява Марла, колагена, който можеш да си купиш евтино, го извличали от стерилизирана и обработвана кравешка лой, но този евтин колаген не изтрайвал дълго в тялото ти. Където и да ти го инжектират, например в устните, тялото ти го отхвърля и почва да го преработва. Шест месеца по-късно устните ти пак са тънки.

Най-добрият колаген, казва Марла, била собствената ти мас, изсмукана от бедрата, преработена, пречистена и инжектирана обратно в устните. Или където и да е. Този колаген е траен.

Онова в хладилника вкъщи било колагеновият й фонд. Когато майка й понатрупа тлъстинки, й ги изсмукват и пакетират. Марла казва, че процесът се наричал липосукция. Ако колагенът не е нужен на самата й майка, тя праща пакетите на Марла. Марла няма никакви тлъстини и майка й смята, че колагенът от роднини ще е по-добър за дъщеря й от евтиния кравешки колаген.

Уличната светлина по булеварда свети през договора на стъклото и отпечатва „Каквото такова“ на бузата на Тайлър.

— Паяците — казва Тайлър — могат да снесат яйцата си под кожата ти и ларвите да си направят тунели. Ето колко лош може да стане животът.

В момента моето пиле с бадеми в топлия, гъст сос има вкуса на нещо, изсмукано от бедрото на майката на Марла.

И точно тогава, докато стояхме с Марла в кухнята, разбрахме какво е направил Тайлър. ОТВРАТИТЕЛНО СБРЪЧКАНА. Разбрах и защо е изпратил бонбони на майка й. МОЛЯ ПОМОЩ!

Казвам:

— Марла, не ти трябва да поглеждаш във фризера.

Марла казва:

— Какво?

— Ние не ядем червено месо — обяснява ми Тайлър в колата.

Не можел да използва и мазнина от пиле, защото сапунът нямало да се втвърди.

— Тая мас — продължава Тайлър — ни докарва цяло състояние. Платихме си наема с тоя колаген.

Казвам — трябваше да кажеш на Марла. Сега тя мисли, че съм го направил аз.

— Осапунването — обяснява Тайлър — е химичната реакция, която е нужна, за да направиш хубав сапун. Пилешката мазнина не става, нито пък която и да е твърде пресолена мазнина.

— Чуй — казва Тайлър. — Имаме да изпълняваме голяма поръчка. Ето какво ще направим: ще изпратим на майката на Марла шоколадови бонбони, а може би и малко плодов кекс.

Не мисля, че номерът ти ще мине пак.

С две думи, Марла поглежда във фризера. Добре де, преди това има малко боричкане. Опитвам се да я спра, пакетът й пада, изсипва се на линолеума, двамата се подхлъзваме в мазната бяла каша и се надигаме — гади ни се. Прихванал съм Марла изотзад през кръста — черната й коса шиба лицето ми, ръцете й са вкопчени в хълбоците й — и й повтарям, пак и пак — не съм аз. Не съм аз.

Не съм го направил аз.

— Майка ми! Разсипваш я навсякъде!

Трябваше да сварим сапун, обяснявам с лице, прилепено до ухото й. Трябваше да изперем панталона ми, да платим наема, да поправим теча в газопровода. Не съм аз.

Тайлър беше.

Марла пищи: „Какви ги дрънкаш?!“, и се изтръгва от полата си. Лазя по мазния под и се мъча да се изправя, гушнал индийската памучна пола на Марла, а тя по гащички, токчета и селска блуза отваря широко фризера и вътре няма колагенов фонд.

Има две стари батерии за фенерче, но само толкова.

— Къде е тя?

Вече пълзя назад, дланите ми се пързалят, обувките ми се пързалят по линолеума, а задникът ми разчиства пътека върху мръсния под по-далеч от Марла и хладилника. Стискам полата, за да не ми се налага да гледам лицето на Марла, докато й разказвам.

Истината.

Направихме я на сапун. Нея. Майката на Марла.

— Сапун?

Сапун. Вариш мас. Смесваш я с луга. Получаваш сапун.

Щом Марла изпищява, хвърлям полата в лицето й и побягвам. Измъквам се. Бягам.

Насам-натам из първия етаж Марла тича подире ми, занася по ъглите, оттласква се от рамките на прозорците, за да набере инерция. Подхлъзва се.

Оставя мръсни отпечатъци от мас и мръсотия сред цветята по тапетите. Пада, удря се в ламперията, става, тича.

Марла пищи:

— Ти си сварил майка ми!

Тайлър свари майка й.

Марла пищи, постоянно на един замах с ноктите си зад мен. Тайлър свари майка й.

— Сварил си майка ми!

Входната врата все още зееше отворена.

И тогава изскочих през вратата, а Марла пищеше подире ми. Краката ми не се подхлъзнаха на циментовия тротоар и продължих да бягам. Докато не намерих Тайлър или Тайлър не ме намери, и аз му разказах какво е станало.

С по бира в ръка, двамата с Тайлър сме се излегнали на предната и на задната седалка — аз на предната. Дори и в момента Марла сигурно още е в къщата — замеря стените със списания и крещи, че съм гадняр, чудовище, двулично капиталистическо гъзосмучещо копеле. Километрите нощ между Марла и мен предлагат насекоми, меланоми и изгризващи плътта вируси. Тук, където съм, не е чак толкова зле.

— Когато светкавица удари човек — казва Тайлър, — главата му изгаря и се превръща в тлееща бейзболна топка, а ципът му се отваря.

Питам, стигнахме ли днес дъното? Тайлър се отпуска назад и казва:

— Ако Мерилин Монро беше жива в момента, какво щеше да прави?

Лека нощ, казвам.

Тапицерията виси на парцали от тавана, а Тайлър казва:

— Щеше да драска по капака на ковчега.