Боен клуб

5.

Човекът от специалния охранителен отряд ми обясни всичко.

Операторите, обработващи багажа, могат да пропуснат тиктакащ куфар. Човекът от охранителния отряд ги наричаше „хвърлячи“. Съвременните бомби не тиктакат. Но в случай на вибриращ куфар операторите, хвърлячите, трябва да извикат полицията.

Случи се така, че заживях с Тайлър, защото повечето аеролинии имат такава политика по отношение на вибриращия багаж.

При обратния ми полет от „Дълес“ всичко ми беше в оная чанта. Когато пътуваш много, се научаваш за всяко пътуване да вземаш едни и същи неща. Шест бели ризи. Два чифта черни панталони. Минимумът, необходим за оцеляване.

Будилник за пътуване.

Безжична електрическа самобръсначка.

Четка за зъби.

Шест чифта долно бельо.

Шест чифта черни чорапи.

Според човека от охраната излиза, че на излитане от „Дълес“ куфарът ми вибрирал и затова полицията го свалила от самолета. Всичко ми беше в онази чанта. Разтворът ми за контактни лещи. Един брой червена вратовръзка със сини райета. Един брой синя вратовръзка с червени райета. Тези райета са униформени, не клубни. И една червена вратовръзка дюс. Списък с всички тези неща висеше на вратата на спалнята ми вкъщи.

„Вкъщи“ беше апартамент на петнайсетия етаж на един небостъргач — нещо като шкаф-картотека за вдовици и млади професионалисти. Рекламната брошура обещаваше трийсет и пет сантиметра бетонен под, таван и стени между мен и всички близкостоящи стереоуредби или включени телевизори. Трийсет и пет сантиметра бетон и климатик — прозорците не се отварят и затова въпреки кленовия паркет и регулаторите на осветлението всичките сто и петдесет херметично затворени квадратни метра вонят на последното ядене, което си готвил, или на последното ти посещение на тоалетната.

Да, имаше и касапски плот и нисковолтово осветление. И все пак, трийсет и пет сантиметра бетон са важно нещо, когато съседката ти остави батерията на слуховия й апарат да падне и се наложи да си гледа телевизионните състезания със звук, издънен докрай. Или когато вулканичният взрив от горящ газ и отломки, твоите бивши холова гарнитура и лично имущество, пръсва високите от пода до тавана прозорци, срива се в пламъци и оставя подире си твоя апартамент, единствено твой — изтърбушена овъглена бетонна дупка в канарата на зданието.

Стават такива неща.

Всичко, включително твоят сервиз от чинии от зелено стъкло, ръчна изработка, с мъничките мехурчета и несъвършенства, с мъничките песъчинки — доказателство, че са изработени от честните, прости, трудолюбиви туземни народи, където и да било — е, всичките тези чинии са издухани от взрива. Представете си как пламтящите завеси плющят и се разпадат на парцали в горещия вятър.

Петнайсет етажа над града всичко това се разхвърчава в пламъци, сипе се върху хорските коли и ги потрошава.

Докато аз си пътувам на запад, заспал на Махово число 0,83, или 455 мили в час — истинска въздушна скорост — ФБР претърсва за бомби куфара ми на опразнена писта в „Дълес“. Девет от десет пъти, казва човекът от отряда, вибрацията е причинена от електрическа самобръсначка. Този път — от моята безжична самобръсначка. Друг път — от вибратор.

Това ми го каза човекът от специалния отряд. Каза ми го, когато пристигнах без куфара си и тепърва щях да хвана такси до вкъщи и да открия фланелените си чаршафи разкъсани на земята.

Представете си, казва онзи от отряда, как съобщавате на пътничка при пристигането й, че нейният вибратор е задържал багажа й на Източното крайбрежие. Понякога дори се случва да е мъж. Политиката на аеролиниите е да не се използват притежателни местоимения в случай на вибратор. Използвайте неопределената форма.

Вибратор.

Никога „вашият вибратор“.

Никога, ама никога не казвайте, че вибраторът случайно се е задействал.

Вибратор се е активирал и е създал спешна ситуация, изискваща евакуация на багажа ви.

Валеше дъжд, когато се събудих на „Стейпълтън“ — там имах прекачване.

Валеше дъжд, когато се събудих на път за дома.

По уредбата ни съобщиха — моля, възползвайте се от възможността да проверите креслата си за някакви лични вещи, които може да сте оставили там. После съобщиха името ми. Бих ли се срещнал с представителя на авиолинията, който ме чака на входа, моля.

Върнах часовника си с три часа назад и пак беше след полунощ.

На входа чакаше представителят на авиолинията, както и човекът от специалния охранителен отряд, за да ми кажат: „Хм, електрическата ви самобръсначка задържа багажа ви за проверка в «Дълес»“. Човекът от отряда нарече операторите на багажа „хвърлячите“. После ги нарече „обирджиите“. За да ми докаже, че може и по-зле, ми каза, че поне не е било вибратор. После, може би защото и двамата сме мъже и е един часът сутринта, ми каза също, че професионалният жаргон за стюардеса бил „космическа келнерка“. Или „въздушен матрак“. Стори ми се, че е облечен в пилотска униформа — бяла риза с малки пагончета и синя вратовръзка. Багажът ми бил освободен, информира ме той, и щял да пристигне на другия ден.

Човекът от охраната взе името, адреса и телефонния ми номер, а после ме попита каква е разликата между презерватива и пилотската кабина.

— В презерватива можеш да напъхаш само един хуй — осведоми ме той.

Хванах такси до вкъщи с последните си десет долара.

И местната полиция беше задала доста въпроси.

Електрическата ми самобръсначка, която не беше бомба, все още се намираше на три времеви зони зад мен.

Нещо, което е било бомба, голяма бомба, беше гръмнало тузарските ми масички за кафе от Нджурунда във формата на жълто-зелен ин и оранжев ян, които съвпадаха и образуваха кръг. Е, сега бяха на трески.

Моята гарнитура „Хапаранда“ с оранжевите калъфки, дизайн на Ерика Пекари, сега се беше превърнала в боклук.

И аз не бях единственият роб на инстинкта си за гнездене. Моите познати, които навремето се затваряха в тоалетната с порнографски списания, сега се затварят там с каталога за мебели на „Икеа“.

Всичките имаме еднакви кресла „Йоханесхоф“ със зелена раирана тапицерия. Моето прелетя, пламтейки, петнайсет етажа надолу и падна в един фонтан.

Всичките имаме еднакви хартиени абажури „Ризлампа/Хар“, направени от тел и екологична неизбелена хартия. Моите сега са на конфети.

Всичкото това седене в тоалетната.

Сервизът от прибори „Ал“. Неръждаема стомана. Подходящ за измиване в миялна машина.

Стенният часовник „Вилд“ от галванизирана стомана — о, трябва да го имам!

Рафтовете „Клипск“, о, да.

Кутии за шапки „Хемлиг“, да.

Улицата пред моя небостъргач блещукаше, посипана с всичко това.

Кувертюрите „Момала“. Дизайн на Томас Харила, предлагат се в следните цветове: орхидея, фуксия, кобалт, абанос, кехлибар, яйчена черупка или меланж.

Цял живот блъсках, за да си купя всичкото това.

Лесният за поддържане лак на моите масички „Каликс“. Комплектът ми от масички „Стег“, влизащи една в друга.

Купуваш си мебели. Казваш си: „Това е последното канапе, което някога ще ми потрябва в живота“. Купуваш го, после една-две години си доволен, че дори и да се обърка нещо, поне си оправил положението с канапетата. После — точният сервиз от чинии. После — идеалното легло. Завесите. Килимът.

После попадаш в капана на хубавичкото си гнезденце и ставаш собственост на нещата, които едно време бяха твоя собственост.

Докато се прибрах от летището.

Портиерът излезе от сянката, за да ми съобщи, че е станало произшествие. Полицията била тук и задавала много въпроси. Може би предупредителната лампичка на печката е изгоряла или пък е имало забравен котлон, от който е изтичал газ. Газът се е издигнал до тавана и е изпълнил всички стаи в апартамента от горе до долу. Апартаментът беше сто и петдесет квадратни метра, с високи тавани — газът сигурно е изтичал сума ти дни, докато напълни всички стаи. И когато стаите са се напълнили до долу, компресорът на дъното на хладилника е прещракал.

Детонация.

Огромните, заемащи цялата стена прозорци с алуминиева дограма са се пръснали. Канапетата, лампите, чиниите и комплектите спално бельо са пламнали, както и годишниците от гимназията, дипломите, телефонът. Всичко изригва от петнайсетия етаж като малък слънчев протуберанс.

О, не и моят хладилник. Бях събрал цели рафтове най-различни видове горчица — някои млени, други тип „английски пъб“. Имаше четиринайсет различни вида салатени сосове без мазнини и седем вида каперси.

Знам, знам — къщата пълна с подправки, а истинска храна няма.

Портиерът си издуха носа и нещо потъна в носната му кърпа с якото плясване на топка в бейзболна ръкавица.

Можете да се качите на петнайсетия етаж, каза ми портиерът, но никой не може да влезе в жилището. Полицейска заповед. Полицията разпитвала дали нямам някое старо гадже, на което би му се искало да извърши това, или пък не ме е намразил някой, който има достъп до динамит.

— Нямаше смисъл да се качват — каза портиерът. — Оцеляла е единствено бетонната черупка.

Полицията не изключваше палеж. Никой не беше подушил газ. Портиерът вдига вежда. Този тип по цял ден флиртуваше с домашните прислужници и болногледачките, работещи в големите апартаменти на горния етаж, които след работа чакаха в креслата във фоайето да ги откарат. От три години живеех тук — и портиерът всяка вечер си седеше и си четеше списанието „Елъри Куин“, докато аз прехвърлях пакети и чанти, за да си отключа входната врата и да вляза.

Портиерът вдигна вежда и разказа как някои хора заминавали на дълго пътешествие и оставяли свещ, дълга-предълга свещ, да гори в голяма локва бензин. Хората с финансови затруднения правят такива работи. Хората, дето искат да се измъкнат.

Помолих да използвам телефона в портиерната.

— Много млади хора се опитват да впечатлят света и купуват прекалено много вещи — каза портиерът.

Обадих се на Тайлър.

Телефонът в квартирата на Тайлър на Пейпър Стрийт иззвъня.

О, Тайлър, моля те, избави ме.

Телефонът звънеше.

Портиерът се наведе през рамото ми и каза:

— Много млади хора не знаят какво искат.

О, Тайлър, моля те, спаси ме. Телефонът звънеше.

— Това, младите, си мислят, че светът е техен.

Избави ме от шведските мебели.

Избави ме от снобското изкуство. Телефонът звънеше и Тайлър вдигна.

— Ако не знаеш какво искаш — каза портиерът, — накрая ти се натрупват сума ти неща, дето не ги искаш.

Нека никога не бъда завършен.

Нека никога не бъда доволен.

Нека никога не бъда съвършен.

Избави ме, Тайлър, от съвършенството и доволството.

С Тайлър се уговорихме да се срещнем в един бар.

Портиерът попита за телефонен номер, на който полицията би могла да ме потърси. Продължаваше да вали. Аудито ми си беше на паркинга, но един халогенен лампион „Дакапо“ се бе забил в предното стъкло.

Срещнахме се с Тайлър, изпихме много бири и Тайлър каза — да, мога да се преместя при него, но ще трябва да му направя една услуга.

На другия ден щеше да пристигне куфарът ми с минимума за оцеляване — шест ризи, шест чифта бельо.

Там, пиян в бара, където никой не гледаше и на никого не му пукаше, попитах Тайлър какво иска от мен.

Тайлър каза:

— Искам да ме удариш възможно най-силно.