Боен клуб

15.

Господин негова светлост, господин президентът на местния клон на националния съюз на обединените прожекционисти и оператори в независимите кина, си седеше.

Под, зад и вътре във всичко, което човекът приемаше за даденост, се разрастваше нещо ужасно.

Нищо не е неизменно.

Всичко се разпада.

Знам го, защото Тайлър го знае.

Три години подред Тайлър слепва и разрязва филмите за една верига от кина. Филмите пътуват на шест или седем малки ролки, опаковани в метален калъф. Работата на Тайлър е да слепи заедно малките ролки в една голяма, която самозареждащите се и самопренавиващи се машини да могат да поемат. След три години, седем кина, поне три прожекции във всяко кино и нови филми всяка седмица, през ръцете на Тайлър бяха минали стотици копия.

Много лошо, но тъй като били инсталирани повече самозареждащи се и самопренавиващи се киномашини, съюзът вече нямал нужда от Тайлър. На господин президента на тукашния клон се наложило да повика Тайлър да си поприказват.

Работата беше скучна, а парите — никакви, така че, както каза президентът на обединения съюз на обединените независими прожекционисти и обединените обединени кина, правели услуга на Тайлър Дърдън с това дипломатично изпързалване.

Не го приемай като отхвърляне. Приеми го като смаляване на мащаба.

Право в задника, самият господин президент казва:

— Оценяваме приноса ви за нашия успех.

О, не беше проблем, казва Тайлър и се ухилва. Докато съюзът му изпраща чекове, той щял да си държи устата затворена.

Тайлър казва:

— Приемете го като ранно пенсиониране.

През ръцете на Тайлър са минали стотици филми.

Копията са се върнали при дистрибутора. После са били завъртени пак. Комедия. Драма. Мюзикъл. Романтика. Приключенски екшън.

Снадени с еднократните порнографски кадри на Тайлър.

Содомия. Фелацио. Кунилингус. Садо-мазо.

Тайлър нямаше какво да губи.

Тайлър беше пионката на света, боклук за всекиго.

Ето какво ме накара Тайлър да отрепетирам, за да го кажа и на управителя на хотел „Пресман“.

В другата работа на Тайлър, в хотел „Пресман“, каза той, бил никой. На никого не му пукало жив ли е, умрял ли е и чувството било взаимно, майната му. Това ми каза Тайлър да кажа в офиса на управителя със седящите пред вратата охранители.

След като всичко свърши, двамата с Тайлър до късно си разказвахме истории.

Веднага след като се върна от съюза на прожекционистите, Тайлър ме накара да отида да се изрепча на управителя на хотела.

Тайлър и аз все повече заприличвахме на еднояйчни близнаци. И двамата имахме изпъкнали скули, а кожата ни бе изгубила паметта си и забравяше къде да се намести обратно, след като ни ударят.

Моите синини бяха от бойния клуб, а лицето на Тайлър беше префасонирано от президента на Съюза на прожекционистите. След като той изпълзя от канцеларията на съюза, аз отидох да се видя с управителя на хотел „Пресман“.

Седя там, в офиса на управителя на хотел „Пресман“.

Аз съм Подхилкващото се отмъщение на Джо.

Първото нещо, което управителят каза, беше, че имам три минути. През първите трийсет секунди му разказах как съм пикал в супата, пърдял съм върху крем карамела, кихал съм върху задушената цикория и сега искам хотелът да ми изпраща всяка седмица чек, равен на средната ми седмична заплата плюс бакшишите. В замяна на това няма повече да идвам на работа и няма да направя объркани, сълзливи признания пред вестниците или пред хората от здравеопазването.

Заглавията:

„Разтревожен сервитьор признава, че е развалял храната“.

Естествено, казах, мога и да попадна в затвора. Могат да ме обесят, да ми откъснат ташаците, да ме влачат по улиците, да ми одерат кожата и да ме изгорят с луга, но хотел „Пресман“ завинаги ще го запомнят като хотела, в който най-богатите хора на света са яли пикня.

Думите на Тайлър излизаха от устата ми.

А бях такъв свестен човек.

В канцеларията на съюза на прожекционистите Тайлър се разсмял, когато президентът го ударил. Ударът съборил Тайлър от стола, Тайлър се облегнал на стената и се разсмял.

— Давай, не можеш да ме убиеш — смеел се Тайлър. — Тъпо копеле. Смели ме от бой, но не можеш да ме убиеш.

Имаш твърде много да губиш.

Аз нямам нищо.

Ти имаш всичко.

Давай, право в корема. Тресни ми още един в лицето. Избий ми зъбите, но продължавай да пращаш чековете. Потроши ми ребрата, но пропуснеш ли плащането една седмица, ще се разприказвам и тебе и твоето съюзче ще ви погнат по съдилищата всички собственици на кина, филмови дистрибутори и мамички, чиито дечица може би са видели надървен кур в „Бамби“.

— Аз съм боклук — казал Тайлър. — Аз съм боклук и лайно и луд за тебе и за целия този шибан свят — казал Тайлър на президента на съюза. — На тебе не ти пука къде живея, как се чувствам, какво ям, с какво храня децата си или как плащам на лекаря, като се разболея. Да, аз съм тъп, отегчен и слаб, но въпреки това ти носиш отговорност за мен.

Седях в офиса на хотел „Пресман“ — устните ми все още бяха нацепени на около десет места от бойния клуб. Сфинктерът в бузата ми гледаше управителя на хотела — всичко беше доста убедително.

В общи линии казах същото, което и Тайлър.

След като президентът на съюза проснал Тайлър на земята, след като господин президентът видял, че Тайлър не се съпротивлява, негова светлост с голямото си като кадилак тяло, тяло по-едро и по-силно, отколкото всъщност му трябва, негова светлост замахнал с острия си чепик и сритал Тайлър в ребрата и Тайлър се разсмял. Негова светлост изстрелял върха на чепика си в бъбреците на Тайлър, след като Тайлър се свил на кълбо, но Тайлър продължавал да се смее.

— Изкарай го навън — казал Тайлър. — Довери ми се. Ще се почувстваш много по-добре. Ще се почувстваш страхотно.

В офиса на хотел „Пресман“ аз попитах управителя дали мога да използвам телефона и набрах номера на отдела за градски новини на вестника. Под погледа на управителя казах:

Здравейте, казах, аз извърших ужасно престъпление против човечеството в рамките на политически протест. Протестът ми е насочен срещу експлоатацията на работниците в сферата на услугите.

Ако вляза в затвора, няма да съм само неуравновесен ратай, който пишка в супата. Действията ми ще придобият героичен мащаб.

Сервитьор Робин Худ защитава бедните.

Това вече надскача един хотел и един келнер.

Управителят на хотел „Пресман“ много внимателно измъкна слушалката от ръката ми. Каза, че не искал повече да работя тук — не и в сегашния ми вид.

Застанал съм пред бюрото на управителя, когато питам, какво?

Тази идея не ви харесва!

И без да трепна, като продължавам да гледам управителя, засилвам юмрука на центробежния край на ръката си и с удар изкарвам прясна кръв от напуканите белези по носа си.

Без абсолютно никаква причина си спомням нощта, когато двамата с Тайлър се сбихме за първи път. Искам да ме удариш възможно най-силно.

Този удар не е чак толкова силен. Пак се удрям. Добре изглежда, с цялата тази кръв, но аз се хвърлям назад към стената, вдигам ужасен шум и чупя окачената там картина.

Счупеното стъкло, рамката, картината с цветя, кръвта са на пода, а аз се правя на шут. Какво лайно съм само. Кръвта попада върху килима, пресягам се, оставям кървави отпечатъци на чудовище по ръба на бюрото на управителя и казвам, моля ви, помогнете ми, но започвам да се кикотя.

Помогнете ми, моля.

Моля ви, не ме удряйте пак.

Подхлъзвам се пак на пода и размазвам кръв по килима. Първата дума, която ще кажа, е моля ви. Затова стискам устни. Чудовището се влачи през красивите букети и гирлянди по ориенталския килим. Кръвта капе от носа ми, стича се в гърлото и пълни устата ми, гореща. Чудовището пълзи по килима, разгорещено, и подбира мъха и праха, полепнали по кървавите му нокти. И се промъква достатъчно близо, че да сграбчи управителя на хотел „Пресман“ за ситно раирания глезен и да го каже.

Моля ви.

Кажи го.

Моля ви излиза в мехур от кръв.

Кажи го.

Моля ви.

Мехурът се пука и разпръсква кръв навсякъде.

Ето как Тайлър се освободи, за да организира бойния клуб всяка нощ през седмицата. След това се появиха седем бойни клуба, после — петнайсет бойни клуба, а още по-после — двайсет и три бойни клуба, а Тайлър искаше още. Постоянно постъпваха пари.

Моля ви, моля аз управителя на хотел „Пресман“, дайте ми парите. И пак се разкикотвам.

Моля ви.

И моля ви, не ме удряйте пак.

Вие имате толкова много, а аз нямам нищо. И започвам да катеря своята кръв нагоре по ситно раираните крака на управителя на хотел „Пресман“, който се дърпа силно, опрял ръце на перваза отзад. Дори и тънките му устни се отдръпват от зъбите.

Чудовището забива кървав нокът в колана на панталоните на управителя и се придърпва нагоре, за да се вкопчи в колосаната му риза, и обгръщам с кървави длани гладките му китки.

Моля ви. Усмихвам се, колкото да нацепя устните си.

Следва борба — управителят крещи и се опитва да махне ръцете си от мен, от кръвта ми и от разбития ми нос, мръсотията залепва по кръвта върху двама ни и тъкмо тогава, в нашия най-прекрасен миг, охранителите решават да влязат.