Боен клуб

21.

Цяла нощ мислите ти се носят в ефира.

Спя ли? Спал ли съм въобще? Това е безсънието.

Опитваш се да се отпускаш по малко с всяко издишване, но сърцето ти продължава да препуска, а мислите ти се вихрят като торнадо в главата ти.

Нищо не помага. Нито направляваната медитация.

Ти си в Ирландия.

Нито броенето на овце.

Броиш дните, часовете, минутите от последния път, когато си заспивал. Лекарят ти се смя. Никой не е умрял от липса на сън. Лицето ти прилича на стар натъртен плод — можеш да минеш за мъртвец.

След три часа сутринта в мотелското легло в Сиатъл е твърде късно да намериш група за взаимопомощ за рак. Твърде късно да намериш мънички сини капсулки с амиталнатрий или алени като червило секонали — целия комплект от „Долината на куклите“. След три сутринта не можеш да отидеш в боен клуб. Трябва да намериш Тайлър. Трябва да поспиш.

После си буден и Тайлър стои в тъмното до леглото.

Събуждаш се.

Тъкмо когато заспиваше, Тайлър се появи и каза:

— Събуди се. Събуди се, разрешихме проблема с полицията тук, в Сиатъл. Събуди се.

Полицейският комисар искал да наложи контрол над така наречената от него бандитска дейност и нелегални клубове за бокс в извънработно време.

— Но ти не се тревожи — казва Тайлър. — Господин полицейският комисар няма да създава проблеми — казва Тайлър. — Гепили сме го за топките.

Питам Тайлър дали ме е следил.

— Смешна работа — казва Тайлър. — И аз се канех да те питам същото. Говорил си за мен с други хора, лайненце такова. Наруши обещанието си.

Тайлър се чудел кога ли ще го разкрия.

— Всеки път, когато заспиш — казва Тайлър, — аз се измъквам и правя някоя щуротия, нещо налудничаво, нещо съвсем хахаво.

Тайлър коленичи до леглото и шепне:

— Миналия четвъртък, когато ти заспа, аз взех самолета за Сиатъл да поогледам бойните клубове. Да проверя колко хора връщат, такива работи. Да потърся нови таланти. В Сиатъл също имаме Проект „Разруха“.

Пръстът на Тайлър проследява отоците по челото ми.

— Имаме Проект „Разруха“ в Лос Анджелис и Детройт, голям Проект „Разруха“ върви във Вашингтон, в Ню Йорк. В Чикаго имаме такъв Проект „Разруха“, че не е истина.

Тайлър казва:

— Не мога да повярвам, че наруши обещанието си. Първо правило — за бойния клуб не се говори.

Миналата седмица бил в Сиатъл и един барман с шина на врата му казал, че полицията щяла да организира хайка срещу бойните клубове. Самият полицейски комисар го желаел особено силно.

— Да, обаче — казва Тайлър — ние имаме полицаи, които идват да се бият в клуба и много се кефят. Имаме вестникарски репортери, служители в съда и адвокати и знаем всичко още преди да е станало.

Щели да ни затварят.

— Поне в Сиатъл — казва Тайлър.

Питам Тайлър какво е предприел.

— Какво сме предприели — поправя ме той.

Свикали сме събрание на Комитета по нападенията.

— Вече няма „аз“ и „ти“ — казва Тайлър и ме щипва по носа. — Мисля, че си го схванал.

И двамата използваме едно и също тяло, но по различно време.

— Възложихме специално поръчение за домашно — казва Тайлър. — Казахме: „Донеси ми топли-топли ташаците на негова почитаема светлост полицейския комисар на Сиатъл г-н Някойси“.

Не сънувам.

— Сънуваш, сънуваш — казва Тайлър.

Сформирали сме отряд от четиринайсет космически маймуни и петима от тези космически маймуни са полицаи. Тази вечер в парка, докато почитаемият разхождал кучето си, е имало само от нашите хора.

— Не се тревожи — казва Тайлър. — На кучето нищо му няма.

Цялата атака отнела три минути по-малко от най-доброто ни време. Предвидили сме дванайсет минути. Най-доброто ни време досега беше девет минути.

Пет космически маймуни го повалят. Тайлър ми разказва това, но аз някак си вече го знам. Три космически маймуни вардят. Една маймуна му слага етера. Една маймуна смъква почитаемите му гащи. Кучето е шпаньол и лае ли лае. Лае ли лае. Лае ли лае.

Една космическа маймуна увива гумения ремък три пъти и го пристяга около почитаемия му пакет.

— Друга маймуна се мушва между краката му с ножа — шепне Тайлър, прилепил насинено лице до ухото ми. — И аз прошепвам в дълбокопочитаемото ухо на комисаря, че ще е по-добре да остави бойните клубове на мира, инак ще разтръбим на целия свят, че негова почитаема светлост няма топки.

Тайлър шепне:

— Докъде мислите, че ще стигнете, почитаеми?

Гуменият ремък прекъсва всякаква чувствителност там долу.

— Докъде мислите, че ще стигнете в политиката, ако гласоподавателите разберат, че нямате орехчета?

Почитаемият вече е загубил всякаква чувствителност.

Топките му са студени като лед, човече.

Ако се наложи дори и един боен клуб да бъде затворен, ще разпратим топките му на изток и на запад. Едната отива в „Ню Йорк Таймс“, другата — в „Лос Анджелис Таймс“. По една за всеки. Официално съобщение, един вид.

Космическата маймуна маха напоения с етер парцал от устата му и комисарят казва „недейте“.

А Тайлър казва:

— Ние нямаме какво да губим освен бойния клуб.

Комисарят — той има всичко.

За нас остават само лайната и боклуците на света.

Тайлър кимнал на космическата маймуна с ножа между краката на комисаря.

И подхвърлил:

— Представи си как до края на живота ти дюкянът ти плющи празен.

— Не — казал комисарят.

И „недейте“.

Престанете.

Моля ви.

О.

Боже.

Помогнете.

Ми.

Помощ.

Не.

Аз.

Боже.

Аз.

Спрете.

Ги.

И космическата маймуна плъзва ножа, и той прерязва само гумения ремък.

Шест минути всичко на всичко, и сме готови.

— Запомни — казал Тайлър. — Хората, които се опитваш да стъпчеш — те са онези, от които зависиш. Ние сме хората, които ти перат прането, готвят храната ти, сервират вечерята ти. Ние оправяме леглото ти. Пазим те, докато спиш. Караме линейките. Свързваме те по телефона. Ние сме готвачите и таксиметровите шофьори и знаем всичко за тебе. Ние обработваме застрахователните ти полици и кредитните ти карти. Контролираме всяка част от живота ти. Ние сме средните деца на историята, възпитани от телевизията да вярваме, че някой ден ще станем милионери, кинозвезди и рок звезди — ала няма да станем. И ние тепърва го проумяваме — казал Тайлър. — Така че не се ебавай с нас.

Наложило се космическата маймуна да притисне силно кърпата, за да заглуши хълцането на комисаря и да го приспи съвсем.

Друг отряд го облякъл и го отнесъл вкъщи заедно с кучето. Оттук нататък от него зависело да запази тайната. И не, не очакваме повече опити за затваряне на бойни клубове.

Почитаемият се прибрал вкъщи уплашен, но непокътнат.

— Всеки път, когато даваме тези дребни поръченийца за домашно — казва Тайлър, — хората от бойния клуб, които нямат какво да губят, навлизат все по-навътре в Проект „Разруха“.

Коленичил до леглото ми, Тайлър казва:

— Затвори очи и дай ръка.

Затварям очи и Тайлър поема дланта ми. Чувствам устните на Тайлър върху белега от неговата целувка.

— Казах, че ако говориш зад гърба ми, никога повече няма да ме видиш — казва Тайлър. — Ние не сме двама отделни мъже. Накратко казано, когато си буден, ти командваш положението и можеш да се наричаш както си искаш, но в мига, в който заспиш, аз поемам смяната и ставаш Тайлър Дърдън.

Но нали се бихме, казвам. В нощта, когато измислихме бойния клуб.

— Ти всъщност не се би с мен — казва Тайлър. — Сам го каза. Ти се би с всичко, което мразиш в живота си.

Но аз те виждам.

— Ти спиш.

Но ти живееш в къща под наем. Имаше работа. Даже работеше на две места.

Тайлър казва:

— Поискай си анулираните чекове от банката. Наех къщата на твое име. Мисля, ще забележиш, че почеркът на чековете за наем съвпада с този на бележките, които печаташе за мен.

Тайлър е харчил моите пари. Нищо чудно, че вечно превишавах кредитния си лимит.

— А работата? Ами защо според теб си толкова изтощен? Боже мили, това не е безсъние. Веднага щом заспиш, застъпвам аз и отивам на работа или на боен клуб, или каквото там. Имаш късмет, че не съм се хванал на работа като търговец на змии.

Ами Марла, казвам.

— Марла те обича.

Марла обича тебе.

— Марла не прави разлика между теб и мен. Вечерта, когато сте се запознали, си й се представил с фалшиво име. Ти никога не казваше истинското си име в групите за взаимопомощ, лайно преструванско. Откакто й спасих живота, тя мисли, че се казваш Тайлър Дърдън.

И сега, когато вече знам за Тайлър, той би ли бил така добър да изчезне?

— Не — казва Тайлър и продължава да държи ръката ми. — Първо на първо, аз нямаше да съм тук, ако ти не ме искаше. Ще продължа да си живея живота, докато спиш, но ако се ебаваш с мен — ако се приковеш с верига за леглото нощем или вземеш големи дози приспивателно — ще станем врагове. И ще ти го върна тъпкано.

О, що за глупости. Това е сън. Тайлър е проекция. Той е случай на раздвоение на личността. Състояние на психогенна фуга. Тайлър Дърдън е моя халюцинация.

— Мани ги тия лайна — казва Тайлър. — Може пък ти да си моя шизофренна халюцинация.

Аз бях първи.

Тайлър казва:

— Да, да, да, ама чакай да видим кой ще остане последен.

Това не е истина. Това е сън и ще се събудя.

— Ами събуди се тогава.

А после телефонът звъни и Тайлър изчезва. Слънчевите лъчи пробиват през завесите. Това е събуждането ми по телефона в седем сутринта и когато вдигам слушалката, линията е мъртва.