Боен клуб

18.

Тази петъчна вечер заспивам на бюрото си в офиса.

Когато се събуждам с лице и скръстени ръце върху бюрото, телефонът звъни и всички вече са си тръгнали. В съня ми звънеше телефон и не е ясно дали реалността се е промъкнала в съня ми, или сънят е залял реалността.

Вдигам телефона. Оплаквания и обезщетения.

Това е моят отдел — „Оплаквания и обезщетения“.

Слънцето залязва и натрупалите се буреносни облаци колкото Уайоминг и Япония прииждат насам. Не че в офиса има прозорец. Просто външните стени са целите стъклени, от пода до тавана. Навсякъде, където работя, външните стени са целите стъклени, от пода до тавана. Навсякъде вертикални щори. Навсякъде индустриален гладък сив мокет, нашарен с надгробни камъчета там, където персоналните компютри се включват в мрежата. Всичко е лабиринт от кутийки, оградени с тапициран шперплат.

Някъде жужи прахосмукачка.

Шефът ми е в отпуска. Прати ми един имейл и изчезна. Трябва да се подготвя за официална ревизия след две седмици. Да резервирам зала за конференции. Да си подредя нещата. Да си осъвременя резюмето. Такива работи. Срещу мен се трупат улики.

Аз съм Пълната липса на изненада на Джо.

Напоследък поведението ми е жалко.

Вдигам телефона — обажда се Тайлър, който ми казва:

— Излез, едни хора те чакат на паркинга.

Кои са те, питам.

— Всички те чакат — казва Тайлър.

Усещам мириса на бензин по дланите си.

Тайлър продължава:

— Тръгвай на път. Чакат те навън с кола. Кадилак.

Все още сънувам.

Не съм сигурен дали Тайлър не е мой сън.

Или аз не съм сън на Тайлър.

Подушвам бензина по дланите си. Наоколо няма никого. Ставам и излизам на паркинга.

Един от бойния клуб работи с коли и сега е паркирал до бордюра нечий черен „Корниш“ — само го гледам, целия в черно и златно, огромна табакера, готова да ме откара нанякъде. Механикът, който слиза от колата, ми казва да не се тревожа, бил сменил номерата с тези на някаква друга кола на паркинга на летището.

Нашият механик от бойния клуб казва, че може да подкара всичко. Две жици стърчат от таблото. Допрете жиците една в друга — затваряте веригата на соленоида на стартера и си имате кола за разходка.

Или пък разбивате кода на ключа чрез специален чип, достъпен по принцип само за търговци на коли на едро.

Три космически маймуни седят на задната седалка, облечени в черните си ризи и черни панталони. Не чул. Не видял. Не казал.

Питам — та значи, къде е Тайлър?

Механикът от бойния клуб ми отваря вратата на кадилака с маниера на шофьор. Механикът е висок, само кожа и кости, с рамене, които напомнят за вилката на телефон. При Тайлър ли отиваме, питам.

На предната седалка ме чака торта със свещи, готови за запалване. Качвам се. Потегляме.

Дори и седмица след бойния клуб нямаш проблеми да караш с позволената скорост. Може да си срал черни лайна два дни подред заради вътрешните разкъсвания, ама си много спокоен. Други коли те задминават. Колите се подреждат плътно една зад друга. Шофьорите ти показват среден пръст. Напълно непознати те мразят. Абсолютно нищо лично. След бойния клуб си толкова спокоен, че изобщо не ти пука. Дори не включваш радиото. Може би ребрата те понаболяват около тънката като косъм пукнатина всеки път, когато си поемеш дъх. Колите зад тебе примигват с фарове. Слънцето залязва, оранжево-златно.

Механикът е тук — кара. Тортата е между нас, на седалката.

Като видиш някой пич като нашия механик в бойния клуб, се стряскаш, мамка му. Кльощавите пичове никога не омекват. Бият се, докато станат на кюфте. Бели пичове като скелети, топнати в жълт восък, с татуировки. Черни пичове като изсушено месо. Тия обикновено се държат заедно, както си ги представяте в „Анонимни наркомани“. Никога не казват „стига“. Все едно целите са енергия — треперят толкова бързо, че се размазват по краищата, тия пичове, дето се възстановяват от нещо. Сякаш единственият избор, който им е останал, е да умрат, и искат да умрат в бой.

Налага им се да се бият един срещу друг, на тия пичове.

Никой друг не ги избира за противници и те не могат да си изберат никого освен някоя и друга разтреперана хърба, само кости и обриви, защото никой друг няма да им излезе насреща.

Публиката дори не крещи, когато пичове като нашия механик излизат един срещу друг.

Чуваш само как противниците дишат през зъби, как се плясват по ръцете, свирката и ударите, когато юмруците бъхтят ли бъхтят по кухите им ребра, право в целта, в клинч. Виждаш как играят сухожилия, мускули и вени под кожата им. Кожата им лъщи потна, жилава и мокра под единствената лампа.

Десет, петнайсет минути изтичат. Миризмата им — те се потят, и миризмата на тези пичове ти напомня на пържено пиле.

Двайсет минути от битката изтичат. Най-накрая единият ще падне.

После двамата бивши наркомани ще се мотаят заедно цяла вечер, изтощени и усмихнати след тежката битка.

Откакто взе да идва в бойния клуб, тоя механик вечно се върти около къщата на Пейпър Стрийт. Иска да чуя песента, която бил написал. Да видя къщичката за птици, която направил. Показа ми снимката на някакво момиче и ме попита достатъчно хубава ли е, че да се ожени за нея.

На предната седалка на кадилака този пич казва:

— Видя ли каква торта съм ти направил? Сам я направих.

Нямам рожден ден.

— Маслото се процеждаше през пръстените — казва механикът, — ама аз смених маслото и въздушния филтър. Проверих ремъка и клапаните. Тази вечер май ще вали, та смених и чистачките.

Питам какво е намислил Тайлър?

Механикът отваря пепелника и натиска запалката в таблото.

Казва:

— Това изпитание ли е? Изпитваш ли ни?

Къде е Тайлър?

— Първо правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори — казва механикът. — А последното правило на Проект „Разруха“ е: не задавай въпроси.

Какво може да ми каже тогава? Той казва:

— Онова, което трябва да разбереш, е, че баща ти е твоят модел за Господ.

Зад нас работата ми и офисът ми все повече се смаляват, смаляват, смаляват, изчезват.

Подушвам бензина по дланите си. Механикът казва:

— Ако си мъж, християнин и живееш в Америка, баща ти е твоят модел за Господ. А ако никога не си познавал баща си, ако баща ти офейка или умре, или вечно не е вкъщи, какво мислиш за Господ?

Всичко това са догми на Тайлър Дърдън. Надраскани на хартийки, докато съм спал, и дадени ми да ги разпечатам и фотокопирам в работата. Всичките съм ги чел. Дори и шефът ми вероятно ги е чел всичките.

— Най-накрая — продължава механикът — прекарваш цял живот в търсене на баща и Господ.

— Трябва обаче да се замислиш — продължава той — над възможността Господ да не те харесва. Може пък Господ да ни мрази всичките. Не е най-лошото, което може да се случи.

Според възгледите на Тайлър да привлечеш вниманието на Господ с лошотията си било по-добре, отколкото да не получиш никакво внимание. Може би защото омразата на Господ е по-добра от безразличието Му.

Ако можеш да бъдеш или най-злият враг на Господа, или нищо, какво ще избереш?

Ние сме средните деца на Господ според Тайлър Дърдън — без специално място в историята и без специално внимание.

Освен ако не привлечем вниманието на Господа, нямаме надежда за проклятие или изкупление.

Кое е по-лошо — адът или нищото?

Само ако ни хванат и накажат, можем да бъдем спасени.

— Изгори Лувъра — казва механикът — и си избърши гъза с „Мона Лиза“. Така поне Господ ще научи имената ни.

Колкото по-ниско паднеш, толкова по-високо ще излетиш. Колкото по-далече избягаш, толкова по-силно Господ ще иска да се върнеш.

— Ако блудният син никога не беше напуснал дома — казва механикът, — угоеното теле щеше още да е живо.

Не е достатъчно да те броят заедно с песъчинките на плажа и звездите в небето.

Механикът свива с черния „Корниш“ по старото околовръстно шосе без странична лента. Зад нас вече се точи опашка от камиони, движещи се с позволена скорост. Кадилакът се изпълва от светлината на фаровете зад нас и ето ни, разговаряме, отразени на предното стъкло. Караме с позволена скорост. С бързината, която позволява законът.

Законът си е закон, би казал Тайлър. Да караш прекалено бързо е същото като да запалиш пожар е същото като да сложиш бомба е същото като да застреляш човек.

Престъпникът е престъпник е престъпник.

— Миналата седмица можехме да напълним още четири бойни клуба — казва механикът. — Вероятно Големия Боб ще може да поеме следващия клон, ако намерим бар.

Значи следващата седмица той ще затвърди правилата с Боб и ще му повери собствен боен клуб.

Отсега нататък, когато някой водач основе боен клуб, докато всички стоят около лампата в средата на мазето и чакат, водачът трябва да обикаля около външния край на тълпата, в тъмното.

Питам кой е измислил новите правила? Тайлър?

Механикът се усмихва и казва:

— Ти знаеш кой измисля правилата.

Новото правило е никой да не става център на бойния клуб, казва той. Никой не е център на бойния клуб освен двамата биещи се. Гласът на водача ще кънти, докато той обикаля бавно тълпата, там в мрака. Мъжете в тълпата ще се взират в другите мъже през празния център на стаята.

Ето как ще бъде във всички бойни клубове.

Да се намери бар или гараж, който да приюти нов боен клуб, не е никак трудно. Първият бар, там, където продължава да се събира оригиналният боен клуб, изкарва наема за цял месец само от едно събиране на клуба в събота вечер.

Според механика друго ново правило в бойния клуб е входът винаги да бъде безплатен. Влизането никога да не струва нищо. Механикът крещи през страничния прозорец към прииждащия трафик, а нощният вятър свисти край колата:

— Искаме вас, не парите ви!

Механикът крещи през прозореца:

— Докато си в бойния клуб, ти не струваш колкото пари имаш в банката. Ти не си професията си. Ти не си семейството си и ти не си този, който си мислиш, че си.

Механикът крещи по вятъра:

— Ти не си името си.

Една от космическите маймуни на задната седалка подхваща:

— Ти не си проблемите си.

Механикът крещи:

— Ти не си проблемите си.

Космическата маймуна крясва:

— Ти не си възрастта си.

Механикът крещи:

— Ти не си възрастта си.

Тук механикът завива в насрещното движение и през предното стъкло изпълва колата със светлина на фарове, студена като пронизващ щик. Първа кола, после втора се носи право към нас, надула клаксона, и механикът всеки път се измъква на косъм.

Връхлитат ни фарове, все по-големи и по-големи. Клаксони пищят, а механикът се привежда напред в ослепителната светлина и шум и крещи:

— Ти не си надеждите си.

Никой не подема крясъка.

Този път връхлитащата кола завива навреме, за да ни спаси. Друга кола приижда и фаровете й примигват — къси, дълги, къси, дълги. Клаксонът врещи, а механикът кряска:

— Няма спасение за вас!

Механикът не завива, но насрещната кола свърва настрани. Още една кола — и механикът крясва:

— Един ден всички ще умрем!

И този път насрещната кола завива, но механикът обръща към нея. Колата свива настрани и механикът пак повтаря движението й.

В този миг се разтапяш и се издуваш. В този миг нищо няма значение. Поглеждаш нагоре към звездите и се изгубваш. Багажът ти няма значение. Нищо няма значение. Лошият ти дъх не е важен. Зад прозорците е тъмно, клаксоните реват около теб. Фаровете присветват — дълги-къси-дълги — в лицето ти. Никога вече няма да ти се налага да ходиш на работа.

Никога вече няма да ти се налага да се подстригваш.

— Бързо — казва механикът.

Колата пак завива и механикът отново свърва насреща й.

— Какво — казва той, — какво би си пожелал преди смъртта?

Клаксонът на връхлитащата кола пищи, а механикът е толкова спокоен, че дори се извръща да ме погледне, както си седя до него на предната седалка, и казва:

— Десет секунди до сблъсъка.

Девет.

Осем.

Седем.

Шест.

Работата ми, казвам. Ще ми се да бях напуснал работа.

Писъкът заглъхва — колата завива и механикът не я пресреща, за да я удари.

Още фарове прииждат към нас. Механикът се обръща към трите маймуни отзад:

— Хей, космически маймуни — казва той, — виждате как се играе играта. Признайте си сега или всички сте мъртви.

Отдясно ни задминава кола с лепенка на бронята „Карам по-добре пиян“. Във вестниците пише, че една сутрин колите просто осъмнали с хиляди такива стикери по броните. На други лепенки пишело неща като „За мен — с телешко“.

„Пияни шофьори срещу майките“.

„Рециклирайте всички животни“.

Докато четях вестника, се досетих, че това е номер на Комитета по дезинформация. Или на Комитета по пакостите.

На седалката до мен нашият чист и трезвен механик от бойния клуб ми казва, да, пиянските стикери били част от Проекта „Разруха“.

Трите космически маймуни кротуват на задната седалка.

Комитетът по пакостите отпечатва самолетни брошури, на които пътниците се бият за кислородни маски, докато самолетът пада в пламъци надолу към скалите с хиляда километра в час.

Комитетите по пакостите и дезинформацията се състезават в разработката на компютърен вирус, който ще разболее банкоматите така, че ще почнат да повръщат вихрушки от десет- и двайсетдоларови банкноти.

Запалката на таблото изскача нажежена и механикът ми казва да запаля свещите по тортата.

Паля свещите и тортата засиява под малък огнен ореол.

— Какво би ти се искало да си направил, преди да умреш? — пита механикът и свърва право срещу връхлитащ насреща камион. Камионът надува клаксона продължително, пак и пак, а фаровете му, като изгрев, сияят все по-ослепително и по-ослепително и огряват усмивката на механика.

— Бързо, пожелайте си нещо — казва той на огледалото за обратно виждане, в което трите космически маймуни са се сгушили на задната седалка. — Имаме пет секунди до забравата.

— Една — казва той.

Две.

Камионът запълва цялото пространство пред нас, ослепително ярък и ревящ. Три.

— Да яздя кон — чува се от задната седалка.

— Да построя къща — обажда се друг глас.

— Да се татуирам.

Механикът казва:

— Вярвайте в мен и ще умрете завинаги.

Твърде късно — камионът завива, но задницата на кадилака закача единия край на предната му броня.

Не че тогава го знам — знам само за светлините, фаровете на камиона угасват в мрака и аз съм изхвърлен първо към вратата, после към тортата и механика зад кормилото.

Механикът лежи, вкопчен в кормилото, за да го задържи право, а свещите по тортата угасват. За една съвършена секунда вътре в топлия черен кожен салон на колата няма светлина и крясъците ни ехтят със същата плътна нота, същото ниско стенание на клаксона на камиона, и нямаме контрол, нямаме избор, нямаме посока, нямаме изход — мъртви сме.

Желанието ми точно в момента е да умра. В сравнение с Тайлър аз не струвам нищичко.

Безпомощен съм.

Глупав съм и само искам или се нуждая от разни неща.

Мъничкият ми животец. Лайняната ми работица. Шведските ми мебели. Никога, не, никога не съм го казвал на никого, но преди да срещна Тайлър, мислех да си купя куче и да го кръстя Антураж.

Ето колко скапан може да стане животът ти.

Убийте ме.

Сграбчвам кормилото и връщам колата обратно в насрещното движение.

Сега.

Подгответе се за евакуация на душата.

Сега.

Механикът се бори да извърти кормилото към канавката, а аз се боря да умра, мамка му.

Сега. Невероятното чудо на смъртта, когато в една секунда ходиш и приказваш, а в следващата си неодушевен предмет.

Аз съм нищо. Дори и нищо не съм.

Студен.

Невидим.

Усещам миризма на кожа. Усещам предпазния си колан, усукан като усмирителна риза около мен, и когато се опитвам да се надигна, удрям главата си в кормилото. Боли повече, отколкото трябва. Главата ми почива в скута на механика и когато поглеждам нагоре, очите ми се нагаждат към светлината и виждам лицето на механика високо над мен. Той се усмихва, кара и виждам звездите през страничния прозорец.

Ръцете и лицето ми лепнат от нещо.

Кръв!

Маслен крем, който замръзва.

Механикът поглежда надолу.

— Честит рожден ден.

Усещам миризма на дим и се сещам за тортата.

— Едва не строших кормилото с главата ти — казва той.

Нищичко — само нощният въздух и мирисът на дим, и звездите, и механикът, който се усмихва и кара с главата ми, полегнала в скута му. Изведнъж вече не ми се става. Къде е тортата?

— На пода — отвръща механикът.

Само нощният въздух — мирисът на дим става по-тежък. Сбъдна ли се желанието ми?

Горе над мен, очертано на фона на звездите в прозореца, лицето се усмихва.

— Тия свещи — казва той — са от ония, дето не гаснат.

В сиянието на звездите очите ми свикват достатъчно, за да видят как димът се издига над малките пожарчета по килима около нас.

Механикът от бойния клуб натиска газта и беснее зад кормилото по своя кротък начин, а все още ни предстои да свършим нещо важно тази вечер.

Едно от нещата, което трябва да науча преди края на цивилизацията, е да познавам посоката по звездите. Всичко е тихо като шофиране на кадилак в Космоса. Сигурно сме слезли от магистралата. Тримата отзад са припаднали или умрели.

— Ти докосна живота — казва механикът.

Сваля едната си ръка от кормилото и напипва дългия ръб там, където главата ми отскочи от него. Челото ми така се е подуло, че и двете ми очи се затварят. Той прокарва студен пръст по отока. Колата отскача от някаква бабуна и болката сякаш плисва от очите ми като сянка изпод ръба на капак. Изкривените ни задни пружини и броня лаят и скърцат в тишината, която порим по нощния път.

Механикът обяснява как задната броня на корниша виси на свръзките и как едва не се откъснала, когато закачила предницата на камиона.

Питам тази вечер част от домашното за Проект „Разруха“ ли е?

— Част от него — отвръща той. — Трябва да принеса четири човешки жертви и да взема един товар мас.

Мас?

— За сапуна.

Какво е намислил Тайлър?

Механикът започва да говори и все едно слушам Тайлър Дърдън.

— Виждам най-силните и най-умни мъже, живели някога — произнася той. Лицето му е очертано на фона на звездите в страничния прозорец. — И тези мъже наливат бензин и сервират.

Капката на челото му, веждите му, извивката на носа му, миглите и дъгите на очите му, пластичният профил на устата му, която говори — всичко това е очертано в черно на фона на звездите.

— Ако можем да вкараме тези мъже в тренировъчни лагери и да ги довъзпитаме…

„Всичко, което прави пистолетът, е да насочва експлозията в една посока“.

„Имаме една класа млади, силни мъже и жени, които желаят да посветят живота си на нещо. Рекламата кара тези хора да тичат след коли и дрехи, които не са им нужни. Поколения наред работят нещо, което мразят, само за да могат да си купят онова, от което всъщност нямат нужда“.

„Нашето поколение не е преживяло голяма война, нито велика депресия — но ние преживяваме велика война на духа. Велика революция срещу културата. Великата депресия — това е нашият живот. Преживяваме духовна депресия“.

„Трябва да покажем на тези мъже и жени свободата, като ги поробим. Да им покажем смелостта, като ги уплашим“.

„Наполеон се хвалел, че може да обучи мъжете да жертват живота си за парче панделка“.

„Представете си как обявяваме стачка и всички отказват да работят, докато не преразпределим световните богатства“.

„Представете си как преследваме лосове из влажната гора край развалините на Рокфелер Сентър“.

— Онова, дето го каза за работата ти — казва механикът, — сериозно ли беше?

Да, сериозно.

— Ето затова тази вечер сме на пътя — казва той.

Ние сме ловен отряд и сме излезли на лов за тлъстини.

Отиваме на сметището за медицински отпадъци.

Отиваме в пещта, където изгарят медицинските отпадъци, и там, сред изхвърлените хирургически парцали, бинтове, десетгодишни тумори, интравенозни тръби и употребявани игли — страшно, наистина страшно — сред кръвните проби и ампутираните мръвки ще намерим повече пари, отколкото можем да изнесем за една нощ, дори и да карахме боклукчийски камион.

Ще намерим толкова пари, че да натоварим тоя „Корниш“ чак до полуоските.

— Тлъстини — казва механикът. — Тлъстини, изсмукани чрез липосукция от най-богатите бедра в Америка. Най-богатите и най-тлъсти бедра на света.

Нашата цел са големите червени торби с изсмукани тлъстини, които ще закараме на Пейпър Стрийт, ще ги стопим, ще ги смесим с луга и розмарин и ще ги продадем обратно на същите тези хора, платили, за да им ги изсмучат. По двайсет долара парчето — те са единствените, които могат да си го позволят.

— Най-тлъстата, най-гъстата мас в света, сланините на разкоша — казва той. — Значи тази вечер сме като едни робинхудовци.

Малките восъчни огньове пращят по пода.

— Докато сме там — казва той, — трябва да се огледаме и за ония хепатитни буболечки.