Боен клуб

24.

Вече от години искам да заспя. Онази част от съня, когато се изплъзваш, предаваш се, падаш. Сега да спя е последното, което искам да правя. Аз съм с Марла в стая 8G в хотел „Риджънт“. С всичките старци и дроги, затворени тук в малките си стаички, моето все по-нарастващо отчаяние изглежда някак си нормално и очаквано.

— Ето — казва Марла, седнала по турски на леглото, и изкарва от пластмасовия блистер половин дузина хапчета за събуждане. — Навремето ходех с един, който имаше ужасни кошмари. И той мразеше да спи.

И какво стана с него?

— О, умря. Инфаркт. Свръхдоза. Прекалил с амфетамините — казва Марла. — Беше само на деветнайсет.

Благодаря, че го сподели с мен.

Когато влязохме в хотела, косата на мъжа на рецепцията беше изскубана от корен. С охлузен, разранен скалп, той ми отдаде чест. Старците, които гледаха телевизия във фоайето, до един се обърнаха да видят кой съм, когато онзи на рецепцията ме нарече сър.

— Добър вечер, сър.

В момента си го представям как се обажда в някой от щабовете на Проект „Разруха“ и докладва къде се намирам. Там имат стенна карта на града и следят движението ми, като го отбелязват с карфици. Чувствам се опръстенен като мигрираща гъска в „Дивото царство“23.

Всички те ме шпионират, контролират ме.

— Можеш да ги глътнеш и шестте и пак няма да ти стане лошо на стомаха — казва Марла. — Но ще трябва да ги вземеш през дупето.

О, колко приятно.

Марла казва:

— Не си измислям. По-късно можем да вземем нещо по-силно. Истинска дрога — кръстчета, черна красавица, алигатори.

Няма да си пъхам тия хапчета в гъза.

— Тогава вземи само две.

Къде ще отидем?

— На боулинг. Цяла нощ е отворено и там няма да те оставят да спиш.

Навсякъде, където отидем, казвам, хората по улиците ме мислят за Тайлър Дърдън.

— Затова ли шофьорът в автобуса ни пусна да пътуваме безплатно?

Да. И затова онези двамата ни отстъпиха местата си.

— И тогава какво ще правим?

Не мисля, че е достатъчно само да се крия. Трябва да направя нещо, за да се отърва от Тайлър.

— Навремето ходех с един, който обичаше да облича моите дрехи — казва Марла. — Рокли, нали се сещаш. Воалетки. Можем да те предрешим и да те измъкнем.

Няма да се обличам като жена и няма да си пъхам хапчета в гъза.

— Става все по-зле — казва Марла. — Навремето ходех с един, който искаше да разиграя лесбийска сцена с надуваемата му кукла.

Представям си как се превръщам в една от историите на Марла.

„Навремето ходех с един, който имаше раздвоение на личността“.

— Пък един, дето ходех с него, използваше от ония системи за уголемяване на пениса.

Питам колко е часът.

— Четири сутринта.

След три часа трябва да ходя на работа.

— Вземи си хапчетата — казва Марла. — Сигурно ще ни пуснат да играем без пари, щото си Тайлър Дърдън. Хей, преди да сме се отървали от Тайлър, може ли да излезем по магазините? Можем да си вземем хубава кола. Дрехи. Компактдискове. Всичките тия безплатни работи — има си и добрите страни.

Марла.

— Добре, зарежи.