Боен клуб

26.

Избухналата черупка на изгорелия ми апартамент е черна като космоса, опустошена в мрака над светлинките на града. Прозорците ги няма, жълтата лента на полицейското заграждение плющи и се ветрее на ръба на петнайсететажната пропаст.

Събуждам се на бетонния под. Едно време имаше кленов паркет. Преди взрива по стените имаше картини. Имаше шведски мебели. Преди Тайлър.

Облечен съм. Пъхам ръка в джоба си и опипвам.

Цял съм.

Уплашен, но непокътнат.

Иди до ръба на пода, петнайсет етажа над паркинга, погледни светлините на града и звездите, и изчезваш.

Всичко е толкова над нас.

Тук горе, сред километрите нощ между звездите и Земята, се чувствам точно като някое от онези животни, изстреляни в Космоса.

Кучета.

Маймуни.

Хора.

Просто си изпълняваш задачките. Дърпаш лост. Натискаш копче. Без нищо да разбираш.

Светът полудява. Шефът ми е мъртъв. Дома ми го няма. Работата ми я няма. И аз съм виновен за всичко това.

Нищо не е останало.

Превишил съм кредита в банката.

Прекрачи ръба.

Полицейската лента плющи между мен и забравата.

Прекрачи ръба.

Какво още ми е останало?

Прекрачи ръба.

Марла.

Прескочи ръба.

Марла — тя е в центъра на всичко и не го знае.

Тя те обича.

Тя обича Тайлър.

Тя не прави разлика.

Някой трябва да й го каже. Махай се. Махай се. Махай се.

Спасявай се.

Слизаш с асансьора във фоайето и портиерът, който никога не те е харесвал, сега ти се усмихва с три избити зъба и казва:

— Добро утро, господин Дърдън. Да ви повикам ли такси? Добре ли сте? Искате ли да се обадите по телефона?

Звъниш на Марла в хотел „Риджънт“.

Човекът на рецепцията казва:

— Веднага, господин Дърдън.

После Марла се обажда.

Портиерът подслушва през рамото ти. Служителят в „Риджънт“ навярно подслушва. Казваш: Марла, трябва да поговорим.

Марла казва:

— Ходи яж лайна.

Може да е в опасност, казваш. Тя заслужава да знае какво става. Трябва да се видите. Трябва да поговорите.

— Къде?

Трябва да отиде там, където се срещнахме за първи път. Сети се. Припомни си.

Бялото лечебно кълбо от светлина. Дворецът със седемте порти.

— Ясно — казва тя. — След двайсет минути съм там.

Чакай там.

Затваряш и портиерът казва:

— Мога да ви повикам такси, господин Дърдън. Безплатно, докъдето искате.

Момчетата от бойния клуб те следят. Не, казваш ти, нощта е приятна, ще се поразходя.

Събота вечер е — вечерта на рака на червата в мазето на Първа методистка църква, и когато пристигаш, Марла те очаква там.

Марла Сингър пуши цигара. Марла Сингър върти очи. Марла Сингър с насинено око.

Сядате един срещу друг на опърпания килим в кръга за медитация и ти се опитваш да призовеш енергийното си животно, докато Марла те гледа сърдито с насиненото си око. Затваряш очи и се отнасяш в двореца със седемте порти, но продължаваш да усещаш погледа й. Приласкаваш вътрешното си дете.

Марла те гледа.

Идва време за прегръдки.

Отвори очи.

Всеки трябва да си избере партньор.

Марла прекосява стаята с три бързи крачки и ме зашлевява през лицето.

Споделете всичко докрай.

— Ти, шибано, гадно лайно! — казва Марла.

Около нас всички стоят и гледат.

После и двата юмрука на Марла започват да ме бъхтят от отвсякъде.

— Уби човек! — пищи тя. — Обадих се в полицията — всеки момент ще дойдат!

Сграбчвам я за китките и казвам — ченгетата може и да дойдат, но най-вероятно няма.

Марла се гърчи и казва, че полицаите бързат насам да ме закопчаят на електрическия стол и да ми изпържат очите или поне да ми ударят смъртоносна инжекция.

Все едно те ужилва пчела.

Свръхдоза натриев фенобарбитал, а после — големият сън. В стил „Долината на кучетата“.

Марла казва, че днес ме видяла как убивам човек.

Ако има предвид шефа ми, казвам да бе, да бе, да бе, да бе, да бе, знам, полицията знае, всички вече ме търсят да ми хакнат смъртоносната инжекция, но всъщност шефа ми го уби Тайлър.

Двамата с Тайлър просто случайно имаме еднакви отпечатъци на пръстите, но никой не го разбира.

— Яж лайна — тросва се Марла и навира насиненото си око в мен. — Ти и малките ти послушници може и да обичате да ви пребиват, но ха си ме докоснал пак — и си мъртъв.

— Видях те тази вечер как застреля човек — казва Марла.

Не, бомба беше, казвам, и е станало сутринта. Тайлър пробил компютърния монитор и го напълнил с бензин или барут.

Всички хора, които наистина имат рак на червата, стоят наоколо и ни зяпат.

— Не — казва Марла. — Проследих те до хотел „Пресман“, ти сервираше на едно от онези партита с убийство.

На партитата с убийство богаташи се събират в хотела на разкошна вечеря и разиграват сюжетчета в стил Агата Кристи.

По някое време, между „Буден Гравлакс“-а25 и сърнешкото лампите угасват за минута и някой се преструва на убит. Предполага се, че това е забавна смърт наужким.

До края на вечерята гостите се напиват, изяждат си консомето „Мадейра“ и се опитват да открият кой сред тях е убиец психопат.

Марла крещи:

— Ти застреля специалния кметски наместник по рециклирането!

Тайлър е застрелял специалния кметски наместник по не знам си какво.

Марла казва:

— И нямаш никакъв рак!

Ама че бързо се развиват събитията.

Щрак с пръсти.

Всички гледат.

И ти нямаш рак! — крясвам.

— Идва тук от две години — крещи Марла, — а нищо му няма!

Опитвам се да спася живота ти!

— Какво? Защо животът ми трябва да се спасява?

Защото ме следиш. Защото тази вечер си ме проследила, защото си видяла как Тайлър Дърдън убива човек, а Тайлър ще убие всеки, който заплашва Проекта „Разруха“.

Всички в стаята като че са изключили за малките си трагедии. За малкото си раче. Дори и хората, замаяни от болкоуспокояващи, се блещят и се ослушват.

Казвам на тълпата — съжалявам. Не съм искал да сторя зло. Трябва да се махнем. Навън му е мястото да говорим за това.

Всички се развикват:

— Не! Останете! А по-нататък?

Не съм убил никого, казвам. Аз не съм Тайлър Дърдън. Той е другата страна на раздвоената ми личност. Казвам — гледал ли е някой тук филма „Сибила“?

Марла пита:

— И кой ще ме убие?

Тайлър.

— Ти ли?

Тайлър, казвам, но аз мога да се погрижа за него. Ти само се оглеждай за членове на Проект „Разруха“. Тайлър вероятно им е заповядал да те проследят или да те отвлекат, или кой знае какво.

— И защо да ти вярвам?

Ама че бързо се развиват събитията.

Казвам, защото мисля, че ми харесваш.

Марла казва:

— Значи не ме обичаш?

Моментът и без това е гаден, казвам. Не го насилвай.

Всички зяпачи се усмихват.

Трябва да вървя. Трябва да се махна оттук. Казвам — оглеждай се за типове с бръснати глави или с вид на пребити. Насинени очи. Избити зъби. Такива работи.

А Марла казва:

— И къде отиваш?

Трябва да се погрижа за Тайлър Дърдън.