Боен клуб

29.

В къщата на баща ми има много жилища27.

Разбира се, когато дръпнах спусъка, умрях.

Лъжец.

И Тайлър умря.

Докато полицейските хеликоптери прииждаха с грохот към нас, а Марла е с всички от групите за взаимопомощ, дето себе си не можеха да спасят, но до един се опитваха да спасят мен, аз дръпнах спусъка.

Беше по-хубаво от истинския живот.

А твоят единствен съвършен миг не може да продължи вечно.

Всичко в рая е бяло на бял фон.

Менте.

Всичко в рая е безшумни обувки с гумена подметка.

В рая мога да спя.

Хората ми пишат до рая, за да ми кажат, че ме помнят. Че съм техен герой. Ще оздравея.

Ангелите тук са от старозаветните, легиони и лейтенанти, небесно войнство, което работи на смени — въртят се през няколко дни. Гробище. Носят ти храната на поднос заедно с чаша хапчета. Комплектът за игра от „Долината на куклите“.

Срещнах се с Господ, седнал зад дългото си орехово бюро, с дипломите, окачени на стената зад него, и Господ ме пита:

— Защо?

Защо съм причинил толкова болка?

Не съм ли разбрал, че всеки от нас е свещена, уникална снежинка, притежаваща особена, уникална особеност?

Не виждам ли, че всички сме прояви на любовта?

Поглеждам Господ зад бюрото му — води си бележки в тефтер. Но Господ бърка.

Ние не сме особени.

Не сме и лайна и боклуци.

Ние просто сме.

Просто сме и каквото става, става. И Господ казва:

— Не, не си прав.

Да де. Добре де. Както и да е. Господ не можеш да го научиш на нищо.

Господ ме пита какво си спомням.

Всичко си спомням.

Как куршумът изскочи от пистолета на Тайлър, проби другата ми буза и ми направи дрипава усмивка от ухо до ухо. Да, досущ разгневена тиква на Хелоуин. Японски демон. Драконът на Алчността.

Марла все още е на Земята и ми пише. Някой ден, казва тя, ще ме върнат обратно.

Ако в рая имаше телефон, щях да й се обадя от рая и в мига, в който каже „Ало“, нямаше да затворя. Щях да й кажа:

— Здрасти. Какво става? Разкажи ми всичко до най-малката подробност.

Но не искам да се връщам. Не още.

Ей така.

Защото, мине се не мине, някой ми носи таблата с обяда и хапчетата, и окото му е насинено или пък на челото му има оток с шевове, и казва:

— Липсвате ни, господин Дърдън.

Или пък някой със счупен нос бърше с бърсалка покрай мен и прошепва:

— Всичко върви по план.

Шепне:

— Ще унищожим цивилизацията, за да направим от света нещо по-добро.

Шепне:

— Чакаме ви с нетърпение отново при нас.