Боен клуб

6.

Два слайда от презентацията ми за „Майкрософт“ са минали. Усещам вкуса на кръв и трябва да започна да гълтам. Шефът ми не познава материала, но няма да ми позволи да правя презентация с насинено око и половин лице, отекло заради шевове в бузата. Шевовете са се охлабили — опипвам ги с език по вътрешността на бузата си. Представете си омотана рибарска корда на плажа. Представям си ги като черните шевове по куче, след като са го оправили, и продължавам да гълтам кръвта. Шефът ми прави презентацията по моя сценарий, а аз обслужвам лаптоп-проектора и затова съм скрит отстрани, в тъмното.

Устните ми стават все по-лепкави от кръвта, докато се опитвам да я оближа. А когато лампите светнат, ще се обърна към консултантите Елън, Уолтър, Норберт, Линда от „Майкрософт“ и ще им кажа „Благодаря, че дойдохте“ с уста, лъснала от кръв — кръвта ще се процежда през пролуките между зъбите ми.

Можеш да изгълташ около половин литър кръв, преди да ти прилошее. Утре е бойният клуб, а аз не смятам да пропускам бойния клуб.

Преди презентацията Уолтър от „Майкрософт“ се усмихва. Подобната му на екскаватор челюст е като маркетингов инструмент — загорял, с цвета на препечено картофче. Уолтър с пръстена-печат стиска ръката ми, обвита в гладката му, мека длан и казва: „Много би ми било неприятно да видя какво е станало с другия“.

Първо правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори.

Казвам на Уолтър, че съм паднал.

Сам съм си го направил.

Преди презентацията, докато седях срещу шефа ми и му обяснявах къде влиза по сценарий всеки слайд, щом поисках да пусна видеосегмента, той ме попита:

— Ти в какво се забъркваш всеки уикенд?

Просто не искам да умра без някой и друг белег по мен, казвам. Да имаш хубаво, стегнато тяло вече не е нищо. Вижте ги тия коли, чисто новички и недокоснати, излезли направо от автосалона през 1955-а — все си мисля каква загуба.

Второ правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори. На обяд сервитьорът идва на масата ти, двете му очи са насинени и е като гигантска панда след събирането миналия уикенд. Тогава си видял как приклещват главата му между циментовия под и коляното на сто и петдесет килограмов здравеняк, който го бъхти с юмрук между веждите отново и отново с тъпи, резки, млатещи звуци, които си чувал въпреки цялата врява — докато сервитьорът събере най-сетне дъх и пръскайки кръв, каже „стига“.

Ти не му казваш нищо, защото бойният клуб съществува само в часовете между началото и края на бойния клуб.

Срещаш хлапето, което работи в копирния център — преди месец си видял същото това хлапе, дето не се сеща един ордер да прикрепи или да сложи цветни листа между копирните пакети. Но това хлапе за десет минути беше бог, когато изкара с ритник въздуха на един счетоводител два пъти колкото него, а после се метна върху него и го удря, докато онзи омекне — тогава хлапето трябваше да спре. Това е третото правило в бойния клуб — когато някой каже „стига“ или припадне, дори и само да се преструва, боят спира. Всеки път, когато видиш това момче, не можеш да му кажеш колко страхотно се е било.

Боят е само по двойки. Само двама могат да се бият по едно и също време. Без ризи и обувки. Боят продължава, колкото е необходимо. Това са другите правила на бойния клуб. Хората в бойния клуб не са това, което са в реалния свят. Дори и да кажеш на хлапето в копирния център, че се е било добре, няма да го кажеш на същия човек.

В бойния клуб не съм онзи, когото шефът ми познава. След нощ в бойния клуб всичко в реалния свят се спихва. Нищо не може да те вбеси. Думата ти е закон и ако някой наруши този закон или започне да те разпитва, дори и това не те вбесява.

В реалния свят аз съм координатор на кампании за замяна на автомобили, облечен в риза и вратовръзка, който седи в тъмното с уста, пълна с кръв, и сменя чертежите и слайдовете, докато шефът обяснява на „Майкрософт“ как бил избрал точно този оттенък на бледо метличиново синьо за дадена икона.

Първият боен клуб бяхме само Тайлър и аз — млатехме се.

Навремето, когато се приберях ядосан, знаейки, че животът не следва петгодишния ми план, беше достатъчно да изчистя апартамента или да лъсна колата. Някой ден щях да умра без нито един белег и да оставя страшно хубави апартамент и кола. Страшно, ама страшно хубави — докато ги налегне прахът или следващият собственик. Нищо не е неизменно. Дори и „Мона Лиза“ се разпада. Откакто съществува бойният клуб, мога да клатя половината зъби в устата си.

Може би отговорът не е в самоусъвършенстването.

Тайлър никога не е познавал баща си.

Може би отговорът е в самоунищожението.

Ние с Тайлър продължаваме да ходим в бойния клуб заедно. Бойният клуб сега се намира в мазето на един бар, след като затвори в събота вечер. Всяка седмица, когато отидеш, намираш все повече хора.

Тайлър застава под единствената лампа насред черното бетонно мазе и вижда как светлината й трепка в тъмното, отразена в сто чифта очи. Първото, което Тайлър изкрещява, е:

— Първо правило на бойния клуб — за бойния клуб не се говори!

— Второ правило на бойния клуб — изкрещява Тайлър — за бойния клуб не се говори!

Колкото до мен, познавах татко близо шест години, но нищичко не си спомням. Горе-долу на всеки шест години татко си прави ново семейство в нов град. Не прилича много на семейство — по-скоро основава верига от семейства.

В бойния клуб виждате поколение мъже, отгледано от жени.

Тайлър, застанал под единствената лампа в следполунощния мрак на мазето, пълно с мъже, крещи останалите правила: Боят е само по двойки. Само двама могат да се бият по едно и също време. Без ризи и обувки. Боят продължава, колкото е необходимо.

— А седмо правило — крещи Тайлър — е, че ако това е първата ви вечер в бойния клуб, трябва да се биете.

Бойният клуб не е футбол по телевизията. Не гледате как тайфа непознати мъже през девет земи в десета се бият на живо по сателита с двуминутно забавяне и рекламите ви пробутват бира на всеки десет минути, а сега пауза за проверка на позициите. След като сте били в бойния клуб, гледането на футбол по телевизията е все едно да гледаш порнофилм, когато можеш да правиш страхотен секс.

Бойният клуб става причина да започнеш да ходиш на фитнес, да си стрижеш косата ниско и да си режеш ноктите. Фитнес залите, в които ходиш, са претъпкани с пичове, опитващи се да изглеждат като мъже — сякаш да си мъж означава да изглеждаш така, както смята някой скулптор или арт директор.

Както казва Тайлър, дори и суфлето изглежда напомпано.

Баща ми никога не е учил в колеж и затова беше много важно аз да постъпя в колеж. След колежа му се обадих, междуградски разговор, и го попитах — а сега какво?

Баща ми не знаеше.

Когато си намерих работа и навърших двайсет и пет, попитах — пак междуградски разговор — а сега какво? Баща ми не знаеше, затова ми каза: „Ожени се“.

Аз съм трийсетгодишно момче и се чудя дали нужният ми отговор е поредната жена.

Онова, което се случва в бойния клуб, не може да се изкаже с думи. Някои имат нужда от бой всяка седмица. Тази седмица Тайлър казва: влизат първите петдесет човека и толкова. Край.

Миналата седмица си набелязах един и се записах да се бия. Този тип сигурно беше имал кофти седмица — завря и двете ми ръце зад главата в пълен нелсън и блъска лицето ми в циментовия под, докато зъбите ми не разкъсаха вътрешността на бузата, а окото ми се поду и се затвори — кървеше. След като казах „стига“, погледнах надолу — на пода имаше кървав отпечатък от половината ми лице.

Тайлър застана до мен. И двамата се вгледахме надолу в голямото „О“ на устата ми, цялото омазано с кръв, и малката цепнатинка на окото ми, която ни гледаше втренчено от пода. Тайлър казва: „Жестоко“.

Стиснах ръката на мъжа и му казах „Добър бой“.

Пичът каза: „Какво ще кажеш за другата седмица?“.

Опитах се да се усмихна въпреки отока и отговорих: „Я ме виж. Какво ще кажеш за другия месец?“.

Никъде не си толкова жив, колкото в бойния клуб. Когато сте само ти и другият под онази единствена лампа, сред всички онези, които ви гледат. Смисълът на бойния клуб не е в това дали печелиш или губиш в боя. В бойния клуб думите не важат. Виждаш някого, дошъл тук за първи път — задникът му е като самун бял хляб. Виждаш същия този пич тук след шест месеца и той изглежда като издялан от камък. Този пич е уверен, че може да се справи с всичко. В бойния клуб има сумтене и шум като във фитнес залата, но тук не се идва, за да изглеждаш добре. Има истерични вопли като в църква и когато се събудиш в събота следобед, се чувстваш спасен.

След последния ми бой човекът, който ме преби, изми пода, докато аз се обаждах в застрахователната ми агенция за предварително одобрение да посетя Спешното. В болницата Тайлър им каза, че съм паднал.

Понякога Тайлър говори вместо мен. Сам си го направих. Навън слънцето изгряваше.

За бойния клуб не се говори, защото с изключение на петте часа от два до седем в неделя сутринта, той не съществува.

Когато измислихме бойния клуб — ние с Тайлър — никой от нас дотогава не се беше бил. Ако никога не си се бил, умуваш. Какво ли е да те заболи, на какво си способен срещу друг човек. Бях първият, когото Тайлър реши, че ще е безопасно да попита. Бяхме пияни в един бар, където на никого нямаше да му пука. И Тайлър каза:

— Искам да ми направиш една услуга. Искам да ме удариш възможно най-силно.

Не исках, но Тайлър ми го обясни — как не щял да умре без никакви белези, как му било писнало да гледа само професионалисти да се бият и искал да научи повече неща за себе си. За самоунищожението.

По онова време животът ми изглеждаше прекалено съвършен — може би трябва да разрушим всичко, за да направим нещо по-добро от себе си.

Огледах се и казах: „Добре“. Добре, казвам, обаче навън, на паркинга.

Така излязохме навън и попитах Тайлър в лицето ли иска или в корема.

— Изненадай ме — отвърна Тайлър.

Казах му, че никога никого не съм удрял.

— Полудей тогава, човече — каза Тайлър.

— Затвори очи — казах му.

— Не — отказа Тайлър.

Както всички първата вечер в бойния клуб, аз поех дъх и замахнах с юмрук към челюстта на Тайлър като във всички каубойски филми, които бяхме гледали. Юмрукът ми забърса врата му.

Мамка му, рекох, това не се брои. Искам да опитам пак.

Тайлър каза: „Не, брои се“, и ме фрасна директно. Бам, също като рисувана боксова ръкавица на пружина от анимационните филмчета в събота сутрин — право в гръдния кош, и се стоварих върху една кола. Стояхме там — Тайлър се търкаше по врата, аз притисках с ръка гърдите си. И двамата знаехме, че сме стигнали някъде, където никога досега не сме били. Досущ като котката и мишката в рисуваните филмчета, все още бяхме живи и искахме да проверим докъде можем да стигнем и пак да си останем живи.

— Страхотно — каза Тайлър.

— Удари ме пак — казах аз.

— Не, ти ме удари — каза Тайлър.

Нацепих го с широк момичешки замах точно под ухото, а Тайлър ме блъсна назад и заби тока на обувката си в корема ми. Онова, което се случи по-нататък, не може да се опише с думи, но барът затвори, хората излязоха на паркинга и се развикаха около нас.

Вместо Тайлър аз почувствах, че най-сетне мога да взема в ръце всичко на този свят, което не вървеше — прането, което ми връщаха с откъснати копчета на яката, банката, която казва, че съм превишил кредитния си лимит със стотици долари. Работата ми, където шефът бе докопал моя компютър и бърникал нещо в командите на DOS-а ми. И Марла Сингър, която ми открадна групите за взаимопомощ.

Краят на боя не разреши нищо, ала и нищо нямаше значение. Първата нощ, в която се бихме, беше неделя — Тайлър не се беше бръснал и кокалчетата ми смъдяха, ожулени от двудневната му брада. Докато лежахме по гръб на паркинга, загледани в единствената звезда, пробила през светлината на уличните лампи, попитах Тайлър срещу какво се е бил. Тайлър отговори — срещу баща си.

Може би нямахме нужда от баща, за да станем завършени личности. В бойния клуб няма нищо лично. Биеш се заради боя. За бойния клуб не бива да се говори, но ние говорехме и следващите няколко седмици, след като барът затвореше, хората се събираха на паркинга, а щом застудя, друг бар ни приюти в мазето, където се събираме сега.

Щом бойният клуб се събере, Тайлър разяснява правилата, които определихме двамата с него.

— Повечето от вас — крясва Тайлър в конуса от светлина насред мазето, пълно с мъже — са дошли тук, защото някой е нарушил правилата. Някой ви е казал за бойния клуб.

Тайлър продължава:

— Е, по-добре ще е да престанете да говорите или да основете друг боен клуб, защото следващата седмица, когато дойдете тук, ще направим списък. Само първите петдесет имена ще влязат вътре. Влезете ли, решавате веднага с кого ще се биете, ако искате да се биете. Ако не искате — има и такива, които искат, така че по-добре си стойте вкъщи.

— Ако това е първата ви нощ в бойния клуб — крещи Тайлър — трябва да се биете.

Повечето мъже са в бойния клуб заради това, че твърде много се страхуват да се бият. След няколко сбивания страхът ти намалява значително.

Много първи приятели се срещат за първи път в бойния клуб. Сега, когато ходя по събрания и конференции, виждам по масите лица — счетоводители, заместник-директори, адвокати със счупени носове, подпухнали като патладжани под бинтовете или с два шева под окото, или с фиксирана с тел челюст. Това са тихите младежи, които слушат, докато дойде време за решения.

Кимаме си.

По-късно шефът ще ме попита как така познавам толкова много от тези хора.

Според моя шеф в бизнеса има все по-малко и по-малко джентълмени и все повече бандити.

Презентацията продължава.

Уолтър от „Майкрософт“ улавя погледа ми. Ето ви един младок с идеални зъби, чиста кожа и с работа, за която си струва да се напрегнете да пишете до университетското списание, за да попитате как да си я намерите. Знаете, че е твърде млад, за да се е бил във войни, и ако родителите му не са разведени, баща му вечно не си е бил вкъщи. И сега той ме гледа — с половината гладко обръснато лице и половината цинично ухилен оток, скрит в тъмното. Кръвта лъщи по устните ми. И може би Уолтър си мисли за безмесното, безболезнено угощение, на което е ходил миналия уикенд, или за озона, или за отчаяната нужда да се спре жестокото тестуване на продукти върху животни. Но най-вероятно не мисли за това.