Боен клуб

13.

Когато пристигам в хотел „Риджънт“, Марла е във фоайето по хавлия. Обади ми се в работата и ме попита дали не бих пропуснал фитнеса, библиотеката, прането или каквото там бях планирал за след работа, и вместо това дали не бих отишъл да я видя.

Ето защо се обади Марла — защото ме мрази.

Нищичко не казва за колагеновия фонд.

Вместо това пита не бих ли й направил една услуга. Същия следобед лежала в леглото. Марла се храни с ястията, които „Храна на колела“ доставя на съседите й — те са мъртви. Марла приема храната и казва, че спят. С две думи, този следобед между дванайсет и два часа Марла си лежала в леглото и чакала да донесат храната. От две години Марла няма здравна застраховка и затова вече не се проверява, но тази сутрин се проверила и като че имало някаква бучка, а възлите под мишницата й близо до бучката били отекли и в същото време чувствителни. Не можела да каже на никой близък, защото не искала да ги плаши, не можела и да си позволи да отиде на лекар — току-виж се оказало, че няма нищо. Но имала нужда да поговори с някого и трябвало и някой друг да погледне.

Цветът на кафявите очи на Марла е като на животно, опечено в пещ и после потопено в студена вода. На това му казват вулканизиране, галванизиране или каляване.

Марла казва, че щяла да ми прости за колагена, ако й помогна да провери.

Предполагам, че не се е обадила на Тайлър, защото не иска да го плаши. Аз в нейния списък съм неутрален — длъжник съм й.

Качваме се в стаята й и Марла ми разказва как в дивата природа не се срещали стари животни, защото щом животните остареят, умират. Ако се разболеят или забавят темпото, нещо по-силно от тях ги убива. На животните не е отредено да остаряват.

Марла ляга на леглото, развързва колана на хавлията си и казва, че нашата култура е превърнала смъртта в нещо нередно. Старите животни би трябвало да са противоестествено изключение.

Уроди.

Марла е студена и се поти, докато й разказвам как веднъж, докато бях в колежа, ми излезе брадавица. На пениса — само че казвам кур. Отидох в медицинското училище да ми я махнат. Брадавицата. После казах на баща ми. Чак години по-късно, и баща ми се смя и ми каза, че съм бил глупак, защото подобни брадавици били природни гъделичкащи израстъци. Жените ги обичали и Господ ми бил направил услуга.

Коленича до леглото на Марла и дланите ми са все още студени от студа навън, чувствам студената кожа на Марла, лека-полека разтривам по мъничко от Марла между пръстите си с всеки сантиметър, Марла ми казва, че от тези Божии гъделичкащи израстъци жените получавали рак на матката.

И така, аз седях на лигнина в кабинета в медицинското училище — един студент по медицина изливаше туба течен азот върху кура ми, а още осем го гледаха. Ето къде попадаш, като нямаш здравна осигуровка. Само че те не го наричаха кур, наричаха го пенис, но както и да му викаш, те го пръскаха с течен азот и все едно си го гориш с луга, толкова много болеше.

Марла се смее на това, докато не забелязва, че пръстите ми са спрели. Сякаш може би съм напипал нещо.

Марла спира да диша, коремът й се опъва като барабан, а сърцето й е като юмрук, бъхтещ отвътре опънатата кожа на тъпан. Но не, спрял съм, защото говоря, и освен това, защото за минута никой от нас не беше в стаята на Марла. Намирахме се в медицинското училище преди години, седяхме на лепкавата хартия и курът ми пламтеше от течния азот — и тогава един от студентите видя босите ми крака и бързо се изнесе от стаята с два големи разкрача. После се върна, подкарал отпред трима истински лекари, и докторите избутаха онзи с тубата течен азот настрана.

Един от истинските лекари сграбчи босия ми десен крак и го навря в лицата на другите двама. Тримата го въртяха, бучкаха, снимаха го с полароид — сякаш цялата останала част от човека, полуоблечен и с полузамразен Божи дар, не съществуваше. Само стъпалото — и останалите студенти се скупчиха да гледат.

— Откога — попита един от лекарите — имате това червено петно на стъпалото?

Лекарят имаше предвид белега ми по рождение. На дясното стъпало имам белег по рождение, за който баща ми се шегува, че приличал на тъмночервена Австралия с малка Нова Зеландия до нея. Така и им казах и това изкара всичкия въздух на всичко. Курът ми се размразяваше. Всички освен студента с азота излязоха. Имах чувството, че и той би излязъл — толкова беше разочарован, че изобщо не ме погледна в очите, когато хвана главата на кура ми и я издърпа към себе си. Тубата цвръкна тънка струйка върху остатъка от брадавицата. Чувството — можеше да затвориш очи и да си представиш, че курът ти е сто километра дълъг, и пак щеше да боли.

Марла поглежда ръката ми и белега от целувката на Тайлър.

Казах на студента по медицина, че май тук не виждат много-много белези по рождение.

Не е това. Студентът каза, че всички помислили белега за рак. Имало някакъв нов вид рак, вървял по младите мъже. Събуждат се с червено петно по стъпалата или глезените. Петната не минават — разнасят се, докато те покрият, и умираш.

Студентът каза — лекарите и всички останали много се развълнуваха, защото си помислиха, че имаш този, новия рак. Все още много малко хора го имали, но се разпространявал.

Това беше преди много, много години.

Ракът ще е такъв, казвам на Марла. Грешки ще стават и може би смисълът е да не забравяш останалата част от себе си, макар че някоя мъничка частица може да се развали.

— Може — казва Марла.

Студентът с азота приключи и ми каза, че след няколко дни брадавицата сама ще падне. На лепкавата хартия до голия ми гъз имаше полароидна снимка на стъпалото ми, която никой не искаше. Попитах мога ли да я взема.

Все още пазя снимката в стаята си, затъкната в рамката на огледалото. Реша се пред огледалото всяка сутрин преди работа и си мисля как някога имах рак за десет минути, по-лошо и от рак даже.

Казвам на Марла, че на последния Ден на благодарността за първи път не сме отишли с дядо ми да се пързаляме с кънки, макар ледът да беше почти петнайсетина сантиметра дебел. Баба ми вечно носеше малки кръгли превръзки на челото и на ръцете — там, където бенките, които цял живот беше имала, не изглеждаха добре. Те се разрастваха, краищата им ставаха грапави или от кафяви ставаха сини или черни.

Когато баба ми излезе от болницата последния път, дядо й носеше куфара — беше толкова тежък, че той се оплака, че се бил изкривил. Моята френско-канадска баба беше толкова скромна, че никога не се появяваше пред хора по бански и винаги пускаше водата в мивката, за да прикрие всякакви звуци, които би издала в тоалетната. На излизане от болницата „Богородица от Лурд“ след частична мастектомия18, тя казва:

— Ти ли се чувстваш изкривен?

За дядо ми това обобщава цялата история — баба ми, рака, техния брак, живота ти. Всеки път, когато разказва тази история, той се смее.

Марла не се смее. Искам да я разсмея, да я пооживя. За да я накарам да ми прости за колагена, трябва да й кажа, че нищо не напипвам. И да е намерила нещо тази сутрин, било е грешка. Белег по рождение.

На опакото на дланта Марла има белег от целувката на Тайлър.

Искам да разсмея Марла, затова не й разказвам за последния път, когато прегръщах Клоуи — Клоуи без косата, скелет, топнат в жълт восък, с копринен шал, овързан около плешивата глава. Прегърнах Клоуи за последен път, преди да изчезне завинаги. Казах й, че прилича на пират, и тя се разсмя. Аз, когато отида на плажа, винаги седя, подгънал дясното стъпало под себе си. Австралия и Нова Зеландия — или го заравям в пясъка. Страх ме е, че хората ще видят крака ми и ще започна да умирам в представите им. Ракът, който аз нямам, сега е навсякъде. Не го казвам на Марла.

Има много неща, които не искаме да знаем за хората, които обичаме.

За да я пооживя, да я накарам да се засмее, разказвам на Марла за онази жена от „Скъпа Аби“19, която се оженила за красив, преуспяващ собственик на погребално бюро. В първата им брачна нощ той я накарал да се топне във вана с леденостудена вода, докато най-накрая кожата й не станала ледена на пипане, а после — да легне в леглото и да лежи съвсем неподвижно, докато той се съвкупявал със студеното й инертно тяло.

Смешното е, че тази жена го направила като новобрачна, продължила да го прави в продължение на десет години брак и сега пишела на скъпата Аби да я попита дали според нея това означава нещо.