Боен клуб

4.

Всичките обичайни мозъчни паразити са тук тази вечер. В „Над и отвъд“ винаги се събира много публика. Това е Питър. Това е Алдо. Това е Марси.

Здравейте.

Представянето: здравейте всички, това е Марла Сингър, тя е за първи път с нас.

Здравей, Марла.

В „Над и отвъд“ започваме с Обмен на новините. Групата не се нарича „Паразитни мозъчни паразити“. Никога няма да чуете никого да казва „паразит“. Всички неизменно вървят към подобрение. О, това ново лекарство. Всеки тъкмо е прескочил трапа. И все пак навсякъде се забелязват следи от петдневно главоболие. Жена избърсва неволни сълзи. Всеки получава табелка с името си и хората, с които от година се срещаш всеки четвъртък вечер, идват при теб с протегната за поздрав ръка и с поглед, забит в табелката ти.

Не мисля, че се познаваме.

Никой никога не казва „паразит“. Казва се „статогенен агент“.

Не се казва „лечение“. Казва се „терапия“.

При Обмена на новини някой обяснява как агентът се е разпространил в гръбначния му стълб и как изведнъж изгубил контрол над лявата си ръка. Агентът, ще каже друг, бил изсушил мозъчната му обвивка и сега мозъкът му се отдръпва от черепа и предизвиква пристъпи.

Последния път, когато бях тук, жената на име Клоуи съобщи единствената си добра новина. Клоуи се надигна, отблъсквайки се от дървените облегалки на стола, и заяви, че вече не се страхува от смъртта.

Тази вечер, след представянето и Обмена на новини едно непознато за мен момиче с табелка, на която пише Гленда, съобщава, че е сестра на Клоуи и че миналия четвъртък в два часа сутринта Клоуи най-сетне е починала.

О, би трябвало да е много сладко. Две години подред, дойдеше ли времето за прегръдки, Клоуи плачеше в ръцете ми, а сега е мъртва, мъртва в пръстта, мъртва в урна, в мавзолей, в колумбарий. Ех, доказателството за това, че един ден мислиш и се мъкнеш насам-натам, а на другия си студен тор, мезе за червеите. Това е невероятното чудо на смъртта и то щеше да е тъй сладко, ако не беше, хм, онази.

Марла.

О, и Марла пак ме гледа, открояваща се сред всичките мозъчни паразити.

Лъжкиня.

Менте.

Марла е ментето. Ти си ментето. Всички наоколо, когато ги втресе или се разтреперят и рухнат на земята, задавени от кашлица, а чаталът на джинсите им потъмнява — ами всичко това е просто една голяма поза.

Направляваната медитация тази вечер изведнъж не ме отвежда доникъде. Зад всичките седем порти на двореца — зелената порта, оранжевата порта — е Марла. Синята порта — Марла е застанала там. Лъжкиня. По време на медитацията, когато влизам в пещерата на моето енергийно животно, то се оказва Марла. Тя пуши цигара, Марла, и шари с очи. Лъжкиня. Черна коса и пухкави френски устни. Менте. Устни с цвят на италианско тъмно кожено канапе. Не можеш да избягаш.

Клоуи беше автентичният артикул. Клоуи изглеждаше като скелета на Джони Мичъл, ако го накарате да се усмихва, да обикаля из компанията и да се държи изключително прелюбезно с всички. Представете си популярния скелет на Клоуи с размери на насекомо как тича из мазетата и коридорите на своите вътрешности в два часа сутринта. Пулсът й като сирена, която предупреждава: приготви се за смърт след десет, девет, осем секунди. Смъртта ще започне след седем, шест…

През нощта Клоуи е тичала из лабиринта на собствените си гърчещи се вени и спукани канали, пръскащи гореща лимфа. Нервите изплуват в тъканта като заплетена тел. Абсцеси се подуват в тъканта като горещи бели перли.

Генералното отброяване: пригответе се за изпразване на червата след десет, девет, осем, седем…

Пригответе се за изпразване на душата след десет, девет, осем…

Клоуи цамбурка през плитката резерва от бъбречна течност, изтичаща от съсипаните й бъбреци.

Смъртта ще започне след пет.

Пет, четири.

Четири.

Край нея вълна от нови паразити покрива сърцето й.

Четири, три.

Три, две.

Клоуи се катери по съсирената вътрешност на собственото си гърло.

Смъртта ще започне след три, две.

Лунната светлина влиза през отворената й уста.

Пригответе се за последна глътка въздух, сега.

Изпразвайте се.

Сега.

Душа, освободена от тялото.

Сега.

Смъртта започва.

Сега.

О, би трябвало да е толкова сладко, споменът за топлия хаос на Клоуи, все още в прегръдките ми, а тя, Клоуи — мъртва някъде там.

Но не, Марла ме наблюдава.

По време на медитацията разтварям ръце и прегръщам вътрешното си дете, а детето е Марла, която си пуши цигарата. Няма бяло лечебно кълбо от светлина. Лъжкиня. Никакви чакри. Представете си как чакрите ви се отварят като цветя, а в центъра на всяка чакра — експлозия от сладка светлина в забавен каданс.

Лъжкиня.

Чакрите ми си остават затворени.

Щом медитацията приключва, всички се протягат, въртят глави и се изправят на крака, за да се подготвят. Терапевтичен физически контакт. За прегръдките правя три крачки и заставам срещу Марла. Тя ме гледа в очите, докато наблюдавам останалите, за да получа знак.

Хайде всички — идва знакът — да прегърнем някого до нас.

Ръцете ми се сключват около Марла.

Тази вечер изберете някого, който има особено значение за вас.

Цигарените ръце на Марла са приковани на кръста й.

Кажете на този някой как се чувствате.

Марла няма рак на тестисите. Марла няма туберкулоза. Тя не умира. Добре де, в онзи, дълбокомисления, премъдър философски смисъл всички ние умираме, но Марла не умира така, както умираше Клоуи.

Знакът идва — споделете.

И тъй, Марла, ти как ги обичаш ябълките?

Разкрийте се напълно.

И така, Марла, махай се. Махай се. Махай се.

Давай, разреви се, щом трябва.

Марла ме гледа втренчено. Очите й са кафяви. Ушите й са набръчкани около дупките за обеци. Няма обеци. Напуканите й устни са побелели от мъртви кожички.

Давай, разплачи се.

— И ти не умираш — казва Марла.

Около нас двойките ридаят, крепейки се взаимно.

— Ако ме издадеш — казва Марла, — и аз ще те издам.

В такъв случай можем да си поделим седмицата, предлагам. Нека Марла вземе костните болести, мозъчните паразити и туберкулозата. Аз ще задържа рака на тестисите, кръвните паразити и органичната мозъчна деменция.

Марла пита:

— Ами напредналият рак на червата?

Момичето си знае уроците.

Рака на червата ще си го поделим. Тя получава първата и третата неделя на месеца.

— Не — казва Марла.

Не, иска всичко. Ракът, паразитите. Очите на Марла се присвиват. Не била мечтала дори, че ще се чувства така изумително. Чувствала се истински жива. Кожата й се изчиствала. Откак се е родила, не била виждала мъртвец. Не усещала живота истински, защото нямала на какво да го противопостави. Ах, но сега имало умиране, смърт, загуба, скръб. Ридания и тръпки, ужас и разкаяние. Сега, когато знае къде отиваме всички, Марла изживява всеки миг от живота си.

Не, нямало да напусне нито една група.

— Няма да се върна към предишното си усещане за живота — казва Марла. — Работех в погребално бюро единствено за да се чувствам добре само защото дишам. И без това не можех да си намеря работа по специалността.

Върни се в погребалното бюро тогава, казвам.

— Погребенията са нищо в сравнение с това — казва Марла. — Погребенията са просто абстрактна церемония. Тук изживяваш смъртта истински.

Двойките около нас бършат сълзи, подсмърчат, тупат се по гърба и се разделят.

Не можем да идваме и двамата, казвам.

— Тогава не идвай.

Имам нужда от това.

— Тогава ходи по погребения.

Всички останали са се пуснали и се хващат за ръце за заключителната молитва. Пускам Марла.

— От колко време идваш тук?

Заключителната молитва.

От две години.

Един мъж в молитвения кръг ме хваща за ръка. Друг хваща ръката на Марла.

Когато тия молитви почнат, обикновено издишам. О, благослови ни. О, благослови ни в нашия гняв и страх.

— Две години? — Марла накланя глава, за да го прошепне.

О, благослови ни и ни подкрепи.

Всеки, който може да ме е забелязал за тези две години, или е умрял, или е оздравял и не се е върнал повече. Помогни ни и пак ни помогни.

— Добре — казва Марла. — Добре де, можеш да вземеш рака на тестисите.

Големия Боб, огромният дръвник, който ме залива със сълзи. Благодаря.

Отведи ни до нашата съдба. Дай ни покой.

— За нищо.

Ето как се запознах с Марла.