Боен клуб

14.

Затова обичах толкова много групите за взаимопомощ — ако хората си мислят, че умираш, ти отдават цялото си внимание.

Ако те виждаха може би за последен път, те наистина те виждаха. Всичко останало — за баланса на чековите им книжки, песните по радиото и лошата прическа — изхвърчаше през прозореца.

Получаваш цялото им внимание.

Хората слушаха, вместо само да чакат да им дойде редът да говорят.

А когато заговореха, не ти разправяха истории. Когато двама разговаряха, изграждаха нещо, а след това всеки бе по-различен от преди.

Марла започнала да посещава групите за взаимопомощ, след като открила първата бучка.

Една сутрин след като намерихме втората, Марла заскача из кухнята, напъхала и двата си крака в единия чорап на чорапогащника си, и каза: „Виж ме, аз съм русалка“.

Марла каза:

— Това не е както когато мъжете сядат наопаки върху тоалетната чиния и се преструват, че е мотоциклет. Това е истинско премеждие.

Точно преди двамата с Марла да се срещнем в „Оставаме мъже“, се появила първата бучка, а сега — и втора.

Онова, което ви трябва да знаете, е, че Марла е все още жива. Житейската философия на Марла, каза ми тя, била, че всеки момент може да умре. Трагедията на живота й е в това, че не умира.

Когато Марла открила първата бучка, отишла в една клиника, където прегърбени майки-плашила седели на пластмасови столове от трите страни на чакалнята с отпуснати кукли-деца, сгушени в скутовете или легнали до краката им. Очите на децата били хлътнали, с тъмни кръгове, също като портокалите и бананите, когато тръгнат да се развалят и гният, а майките чоплели сплъстения пърхот по неконтролируемо разрасналите се гъбични инфекции по скалповете им. От начина, по който зъбите в клиниката изглеждали огромни на мършавите лица, си представяш как те са просто костни отломки, пробили кожата ти, за да преживяш с неимоверни усилия неща с тях.

Ето къде попадаш, като нямаш здравна застраховка.

Преди да почнат да си опичат акъла, много гейове искали деца и сега децата са болни, майките умират, а бащите са мъртви. И докато седи сред болничната миризма на пикня и оцет, от която ти се повръща, а една сестра разпитва майките поред откога са болни, колко килограма са отслабнали и дали децата им имат жив родител или настойник, Марла решава — не.

Ако ще умира, Марла не иска да го знае.

На излизане от клиниката Марла свила зад ъгъла към градската пералня и откраднала всички дънки от сушилните, а после отишла при един търговец, който й дал по петнайсет долара за чифт. После Марла си купила страшно качествени чорапогащи, от онези, дето не пускат бримки.

— Дори и качествените, дето не пускат бримки — казва Марла, — и те се развличат.

Нищо не е неизменно. Всичко се разпада.

Марла започнала да ходи в групите за взаимопомощ, защото е по-лесно, когато си сред други човешки говна. Всеки си има кусури. И известно време сърцето й сякаш се успокоило.

Марла започнала работа — оформяла предварително платени погребения за една погребална служба, където понякога огромни дебелаци, но най-често дебелани излизали от ритуалната зала, понесли урни колкото чашка за яйце, а Марла седяла на бюрото си във фоайето с прибрана тъмна коса, раздърпан чорапогащник, бучка в гърдата и зла участ, и казвала: „Госпожо, не се увличайте. В тази мъничка урничка не можем да напъхаме и пепелта от главата ви. Върнете се и вземете урната колкото топка за боулинг“.

Сърцето на Марла изглеждало така, както моето лице. Лайната и боклукът на света. Постконсуматорско човешко говно, което никой никога не би си направил труда да рециклира.

Между групите за взаимопомощ и клиниката, ми каза Марла, била срещнала много мъртви хора. Тези хора били мъртви, в отвъдното, а нощем се обаждали по телефона. Марла ходела по барове и чувала как барманът я вика по име, а когато вземела слушалката, линията била мъртва.

По онова време си мислела, че това е да достигнеш дъното.

— Когато си на двайсет и четири — казва Марла, — нямаш представа колко ниско наистина можеш да паднеш, но аз се учех бързо.

Първия път, когато Марла напълнила погребална урна, не носела маска. По-късно издухала носа си и там, в салфетката, имало черна каша от господин Който ще да е.

В къщата на Пейпър Стрийт, ако телефонът иззвънеше само веднъж и щом вдигнехме слушалката, имаше само мълчание, разбирахме, че някой се опитва да се свърже с Марла. Това се случваше по-често, отколкото си мислите.

Един детектив от полицията започна да се обажда в къщата на Пейпър Стрийт за взрива в моя апартамент. Тайлър стоеше, долепил гърди до рамото ми, и шепнеше в ухото ми, докато държах слушалката на другото си ухо и детективът ме разпитваше познавам ли някого, който може да прави динамит вкъщи.

— Гибелта е естествена част от моята еволюция — шептеше Тайлър — към трагедия и разпад.

Казах на детектива, че хладилникът е вдигнал апартамента ми във въздуха.

— Прекъсвам връзките, които ме свързват с физическата сила и собствеността — шепти Тайлър, — защото само чрез самоунищожението мога да открия по-висшата сила на своя дух.

Динамитът, каза детективът, съдържал примеси, остатъци от амониев оксалат и калиев перхлорид, което би могло да означава, че бомбата е домашно производство, а резето на входната врата било изкъртено.

Казах, че онази нощ съм бил във Вашингтон.

Детективът отсреща обясни как някой бил излял туба фреон в ключалката на резето, а после пробил цилиндъра с ръчна бургия и изкъртил ключалката с длето. Така престъпниците крадат велосипеди.

— Освободителят, който унищожава моето имущество — каза Тайлър, — се бори за спасението на духа ми. Учителят, който премахне всякаква собственост от пътя ми, ще ме направи свободен.

Детективът каза, че който и да е онзи, който е поставил домашния динамит, той е можел да пусне газта и да изгори сигналните лампи на печката дни преди самия взрив. Газта била само спусъкът. Щяло да отнеме дни, докато газта изпълни апартамента и стигне до компресора в основата на хладилника, а електрическият мотор на компресора да задейства експлозията.

— Кажи му — шепне Тайлър. — Да, ти го направи. Ти вдигна всичко във въздуха. Тъкмо това иска да чуе той.

Казвам на детектива — не, не съм оставил газта включена и не съм напуснал града после. Обичах живота си. Обичах този апартамент. Обичах всяка клечка от мебелировката. Това беше целият ми живот. Всичко — лампите, столовете, килимите, това бях аз. Чиниите в шкафовете бях аз. Растенията бях аз. Телевизорът бях аз. Онова, което гръмна, бях аз. Как не можеше да разбере?

Детективът нареди да не напускам града.