Боен клуб

17.

Шефът донася нов лист на бюрото ми и го оставя до лакътя ми. Вече изобщо не слагам вратовръзка. Шефът ми е със синята вратовръзка, значи трябва да е четвъртък. Вратата към офиса му сега постоянно е затворена — на ден не разменяме и по две думи, откакто той намери правилата на бойния клуб в копирната машина, а аз му понамекнах, че мога да го изкормя с изстрел. Само се занасях.

Или пък бих могъл да се обадя на хората по стандартите в транспортното министерство. Някаква прикрепяща скоба на предна седалка така и не минала изпитанията, преди да я пуснат в производство.

Ако знаете къде да търсите, навсякъде са закопани трупове.

Добрутро, казвам.

Той отговаря:

— Добро утро.

До лакътя ми има още един секретен документ „само за моите очи“, който Тайлър ми възложи да разпечатам и копирам. Преди седмица Тайлър измери с крачки мазето на къщата на Пейпър Стрийт. Шейсет и пет стъпки на дължина и четирийсет на ширина. Тайлър мислеше на глас. Попита ме:

— Колко е шест по седем?

Четирийсет и две.

— А четирийсет и две по три?

Сто двайсет и шест.

Тайлър ми даде надраскан на ръка списък и ми поръча да направя седемдесет и две копия. Защо толкова много?

— Защото — каза Тайлър — толкова човека могат да спят в мазето, ако ги сложим на триетажни войнишки легла.

Ами багажът им, попитах. Тайлър отвърна:

— Няма да носят нищо повече от изброеното в списъка, и всичко трябва да се побира под дюшека.

Списъкът, който шефът ми намира в копирната машина, все още нагласена за седемдесет и две копия, гласи:

„Носенето на изискваните вещи не гарантира приемане за обучение, но никой кандидат няма да бъде взет под внимание, освен ако не пристигне екипиран със следните вещи и точно петстотин долара в брой — лични пари за погребение“.

Кремирането на бедняшки труп струва поне триста долара, съобщи ми Тайлър, и цените растели. Телата на всички, които умрат и нямат поне толкова пари, отиват да ги режат студентите.

Ученикът трябва винаги да носи тези пари в обувката си, така че ако го убият, смъртта му да не бъде бреме за Проект „Разруха“.

В добавка към това кандидатът трябва да носи следното:

Две черни ризи.

Два чифта черни панталони.

Един чифт тежки черни обувки.

Два чифта черни чорапи и два чифта обикновено бельо.

Едно тежко черно палто.

Това включва дрехите на гърба на кандидата.

Една бяла хавлиена кърпа.

Един армейски дюшек.

Една бяла пластмасова купа.

Докато шефът продължава да стърчи до бюрото ми, аз вземам оригиналния списък и му казвам „благодаря“. Шефът се прибира в офиса си, а аз се залавям за работа — редя си пасианси на компютъра.

След работа давам на Тайлър копията и дните си вървят. Ходя на работа.

Прибирам се.

Ходя на работа.

Прибирам се и на верандата стои някакъв мъж. Мъжът пред входната врата носи резервните черна риза и панталони в торба от амбалажна хартия. Донесъл е и последните три неща — бяла кърпа, армейски дюшек и пластмасова купа, подредени на перилата на верандата. От един прозорец на горния етаж двамата с Тайлър оглеждаме мъжа и той ми казва да го отпратя.

— Прекалено е млад — казва Тайлър.

Мъжът на верандата е господин ангелско лице, когото се опитах да размажа в нощта, когато Тайлър измисли Проекта „Разруха“. Дори и с двете насинени очи и ниско подстриганата руса коса се забелязва хубавичката му навъсена физиономия без бръчки и белези. Облечете го в рокля, накарайте го да се усмихне и ще получите жена. Пръстите на краката на господин ангел сочат входната врата, той е забил поглед в нацепените дъски с ръце, прилепени до хълбоците, с черни обувки, черна риза и черни панталони.

— Разкарай го — казва ми Тайлър. — Много е млад.

Питам колко млад е много млад?

— Няма значение — отвръща Тайлър. — Ако кандидатът е млад, му казваме, че е твърде млад. Ако е слаб — че е твърде слаб. Ако е бял — че е твърде бял. Ако е черен — че е твърде черен.

По този начин в будистките храмове са подлагали на изпитание кандидатите от хиляди години насам, казва Тайлър. Казваш на кандидата да си върви — и ако е толкова твърдо решен, че изчака три дни пред входа без храна, без подслон и насърчение, тогава и само тогава може да влезе и да започне обучението си.

И така, казвам на господин ангел, че е твърде млад, но на обяд той още е там. След обяда излизам, удрям господин ангела с метла и изритвам торбата му на улицата. От горния етаж Тайлър ме гледа как завирам метлата в ухото на хлапето, а то само си стои, после изритвам багажа му в канавката и се разкрещявам.

Чупката, крясвам му. Не чу ли? Много си млад. Никога няма да успееш, кряскам. Върни се след някоя и друга година и кандидатствай пак. Просто се махай. Разкарай се от верандата ми.

На другия ден човекът още е там. Тайлър излиза и му казва „съжалявам“. Казва, че съжалява, дето му е казал за обучението, но момчето наистина е твърде младо и ако обича, не би ли си тръгнало.

Добро ченге. Лошо ченге.

Пак кряскам на горкия момък. После, шест часа по-късно, Тайлър излиза и казва, че съжалявал, но не. Момчето трябва да си тръгне. Казва, че ако не си тръгне, щял да извика полицията.

А момчето стои.

И дрехите му продължават да се въргалят в канавката. Вятърът отвява скъсаната книжна торба.

А момчето стои.

На третия ден на прага се появява нов кандидат. Господин ангел все още е там. Тайлър излиза и просто му казва:

— Влез. Вземи си нещата от улицата и влез.

На новия Тайлър казва, че съжалявал, но е станала грешка. Новият е твърде стар за обучение и ако обича, не би ли си тръгнал.

Ходя на работа всеки ден. Прибирам се вкъщи и всеки ден отпред на верандата чакат един или двама души. Новаците не те поглеждат в очите. Хлопвам вратата и ги зарязвам на верандата. От известно време това се случва всеки ден — понякога кандидатите си тръгват, но в повечето случаи упорстват чак до третия ден и накрая по-голямата част от седемдесет и двете легла, които двамата с Тайлър купихме и подредихме в мазето, се запълват.

Един ден Тайлър ми дава петстотин долара в брой и ми нарежда през цялото време да ги държа в обувката си. Личните ми пари за погребение. Това пак идвало от старите будистки манастири.

Сега се прибирам от работа и къщата е пълна с непознати, приети от Тайлър. Всички работят. Целият първи етаж се превръща в кухня и сапунена фабрика. Тоалетната никога не е свободна. Екипи от хора изчезват за по няколко дни и се връщат с гумени торби с тънка водниста мас.

Една нощ Тайлър се качва на горния етаж, намира ме скрит в стаята ми и казва:

— Не ги безпокой. Те всички знаят какво да правят. Това е част от Проекта „Разруха“. Никой не знае целия план, но всеки е обучен да изпълнява идеално някаква проста задача.

Правилото в Проекта „Разруха“ е, че трябва да се довериш на Тайлър.

После Тайлър изчезва.

Екипи от Проекта „Разруха“ топят мас по цял ден. Не спя. Цяла нощ чувам как други екипи смесват лугата, режат сапуна на калъпи, пекат калъпите във фурната, после увиват всеки калъп в салфетка и му слагат етикета на Сапунена компания „Пейпър Стрийт“. Всички освен мен като че ли знаят какво правят, а Тайлър вечно го няма вкъщи.

Прегръщам стените — аз съм мишка, хваната в капана на този часовников механизъм от мълчаливи мъже с енергията на обучени маймуни, които готвят, работят и спят в екип. Дърпат лостове. Натискат копчета. Екип от космически маймуни по цял ден готви и по цял ден екипи от космически маймуни ядат от пластмасовите купички, които са си донесли.

Един ден тръгвам за работа и на верандата стои Големия Боб, с черни обувки, риза и панталон. Питам го виждал ли е Тайлър напоследък? Тайлър ли го е изпратил?

— Първото правило на Проект „Разруха“ — казва Големия Боб със събрани пети и изпънат гръб, като че ли е глътнал бастун — е: не задавай въпроси за Проекта „Разруха“.

Е, с каква безмозъчна дребна чест го е удостоил Тайлър, питам. Има хора, чиято работа е по цял ден само да варят ориз или да мият купите, или да изхвърлят боклука. По цял ден. Да не би Тайлър да е обещал на Големия Боб просветление, ако прекарва по шестнайсет часа на ден в увиване на калъфи сапун?

Големия Боб не казва нищо.

Отивам на работа. Прибирам се и Големия Боб е все още там. Цяла нощ не заспивам, а на другия ден Големия Боб е навън и прекопава градината.

Преди да тръгна за работа, питам Големия Боб кой го е пуснал вътре. Кой му е дал тази задача? Видял ли се е с Тайлър? Тайлър тук ли е бил снощи?

Големия Боб казва:

— Първо правило на Проекта „Разруха“: за проекта не се…

Прекъсвам го. Да, казвам. Да, да, да, да, да.

И докато аз съм на работа, екипи от космически маймуни разкопават калната ливада край къщата, ръсят пръстта с английска сол, за да намалят киселинността, и изсипват вътре камари безплатен волски тор от стопанските дворове и торби с косми от бръснарниците, за да прогонят къртиците и мишките и да увеличат протеина в почвата.

По всяко време на нощта космическите маймуни от някоя кланица се прибират с торби кръвно брашно за увеличаване на желязото в почвата и костно — за увеличаване на фосфора.

Екипи от космически маймуни садят босилек, мащерка и марули, филизи от вещерска леска, евкалипт, фалшив портокал и мента в калейдоскопични заплетени лехи. Розариум във всевъзможни нюанси на зеленото. Други екипи излизат нощем и убиват плужеците и охлювите на светлината на свещи. Екип от космически маймуни подбира само най-съвършените листа и хвойнови плодове и вари от тях естествена боя. Зарасличе, защото е естествен дезинфектант. Листа от виолетка, защото лекуват главоболие, сладка лазаркиня, защото придава на сапуна мириса на току-що окосена трева.

В кухнята има бутилки с осемдесетградусова водка за производството на прозрачен сапун с розово мушкато и кафява захар и сапун с пачули. Отмъквам шише водка и харча за цигари личните си пари за погребение. Идва Марла. Разговаряме за растенията. Двамата с Марла се разхождаме по застланите с чакъл пътеки из калейдоскопичните зелени фигури на градината, пием и пушим. Разговаряме за гърдите й. Разговаряме за всичко освен за Тайлър Дърдън.

И един ден вестниците пишат как група мъже в черно връхлетели в един хубав квартал, в луксозен автосалон, и удряли предните брони на колите с бухалки така, че въздушните възглавници вътре да избухнат в прахоляк, а алармите на колите пищели.

В Сапунена компания „Пейпър Стрийт“ други екипи берат венчелистчета от рози, анемони и лавандула и ги опаковат в кутии с буца чиста лой, която ще абсорбира аромата им за производството на сапуни с аромат на цветя.

Марла ми разказва за растенията.

Розата, казва Марла, е естествено кръвоспиращо средство.

Някои от растенията имат имена като от некролози: Ирис, Босилек, Седефче, Розмарин и Вербена. Други като ливадника и игликата, акоруса и нарда приличат по имена на Шекспирови феи. Еленският език с неговия сладък ванилов мирис. Вещерската леска, друго природно кръвоспиращо средство.

Замбакът — дивата испанска перуника.

Всяка вечер двамата с Марла се разхождаме в градината, докато не се уверя, че Тайлър няма да се прибере и тази нощ. Вечно някоя от космическите маймуни се влачи по петите ни и подбира стръковете маточина, седефче или мента, който Марла смачква под носа ми. Хвърлен фас. Космическата маймуна минава с гребло пътеката зад нас, за да заличи всяка следа от присъствието ни.

И една нощ в една квартална градинка друга група мъже поливат с бензин всяко дърво, от дърво на дърво, и разпалват идеално горско пожарче. Пишеше го по вестниците — как прозорците на къщите през улица от пожара се стопили, а паркираните коли пърдели и клякали на стопените си гуми.

Къщата под наем на Тайлър на Пейпър Стрийт е жив организъм, мокър отвътре от потта и дишането на толкова много хора. Толкова много хора щъкат вътре — къщата се движи.

Друга нощ, когато Тайлър не се прибра, някой пробил с бургия банкомати и улични телефони, после завинтил тръбички в дупките и напълнил с помпа банкоматите и телефоните с грес и ванилов пудинг.

А Тайлър вечно го нямаше вкъщи, но след месец неколцина от космическите маймуни носеха целувката му, прогорена върху опакото на дланите им. После тези космически маймуни изчезнаха, а на верандата се появиха нови, за да ги заменят.

И всеки ден екипи от мъже пристигаха и заминаваха с различни коли. Никога не виждаш една и съща кола за втори път. Една вечер чувам как Марла казва на верандата на една космическа маймуна:

— Идвам да видя Тайлър. Тайлър Дърдън. Той живее тук. Приятели сме.

Космическата маймуна отговаря:

— Съжалявам, но вие сте… — и млъква — твърде млада, за да се обучавате тук.

— Ходи се шибай — казва Марла.

— Освен това — продължава космическата маймуна — не сте донесли вещите, които се изискват: две черни ризи, два чифта черни панталони…

— Тайлър! — пищи Марла.

— Един чифт тежки черни обувки.

— Тайлър!

— Два чифта черни чорапи и два чифта обикновено бельо.

— Тайлър!

И чувам как входната врата се затръшва. Марла не изчаква трите дни.

През повечето дни след работа се прибирам и си правя сандвич с фъстъчено масло.

Когато се прибирам, една от космическите маймуни чете на събралите се космически маймуни, насядали по целия първи етаж.

— Вие не сте прекрасна, уникална снежинка. Вие сте същата гниеща органична материя като всички останали. Ние всички сме част от една и съща купчина тор.

Космическата маймуна продължава:

— Нашата култура ни е направила еднакви. Никой вече не е бял, черен или богат наистина. Всички искаме едно и също. Индивидуално ние сме нищо.

Ораторът млъква, когато влизам да си направя сандвича. Всичките космически маймуни седят и мълчат, все едно съм сам. Не се притеснявайте, казвам. Вече съм го чел. Аз го набрах.

Дори и шефът ми вероятно го е чел.

Всички ние сме само един голям куп лайна, казвам. Давайте нататък. Играйте си игричката. Не ми обръщайте внимание.

Космическите маймуни изчакват в мълчание, докато си намажа сандвича, взема още едно шише водка и се кача горе. Зад мен чувам:

— Вие не сте прекрасна, уникална снежинка.

Аз съм Разбитото сърце на Джо, защото Тайлър ме заряза. Защото баща ми ме заряза. О, така мога да си продължа незнайно докога.

Понякога вечер след работа отивам в разни бойни клубове в мазетата на барове или в гаражи и питам някой виждал ли е Тайлър Дърдън.

Във всеки нов боен клуб някой абсолютно непознат стои под лампата в центъра на мрака, заобиколен от мъже, и рецитира думите на Тайлър.

Първо правило на бойния клуб — за бойния клуб не се говори.

Когато боевете започнат, дръпвам водача на клуба настрани и го питам виждал ли е Тайлър. Аз живея с Тайлър, казвам, и от известно време той не се е прибирал.

Очите на мъжа се опулват, пита ме наистина ли познавам Тайлър Дърдън.

Това се случва в повечето нови бойни клубове. Да, казвам, първи дружки сме с Тайлър. После изведнъж всички искат да ми стиснат ръката.

Тези новаци зяпат сфинктера в бузата ми и синините по лицето ми, жълто-зелени по краищата, и ми викат сър. Не, сър. Съвсем не, сър. Никой от познатите им никога не се е срещал с Тайлър Дърдън. Приятели на техни приятели се били срещнали с Тайлър Дърдън и основали това подразделение на бойния клуб, сър. После ми намигат.

Никой от познатите им никога не е виждал Тайлър Дърдън. Сър.

Вярно ли е, питат всички, че Тайлър Дърдън изгражда армия? Така се говори. Дали Тайлър Дърдън спи само по един час нощем? Слуховете твърдят, че Тайлър пътувал и основавал бойни клубове из цялата страна. Какво следва, искат да знаят всички.

Събранията на Проект „Разруха“ са се преместили в по-голямо мазе, защото всеки комитет — „Палежи“, „Нападения“, „Пакости“ и „Дезинформация“ — се разраства, след като все повече и повече хора завършват бойния клуб. Всеки комитет си има водач, но дори и водачите не знаят какво е замислил Тайлър. Всяка седмица той им се обажда по телефона.

Всички от Проект „Разруха“ искат да знаят какво следва.

Накъде сме тръгнали?

Какво трябва да очакваме?

На Пейпър Стрийт двамата с Марла се разхождаме нощем в градината боси. Всяка стъпка навява аромата на градински чай, лимонова вербена и розово мушкато. Черни ризи и черни панталони се гърбят около нас със свещи, вдигат листа на растения или убиват охлюв или плужек. Марла пита какво става тук.

Туфи коса стърчат до буци тор. Косми и лайна. Костно брашно и кръвно брашно. Растенията избуяват по-бързо, отколкото могат да ги подрязват космическите маймуни.

Марла пита:

— Какво смяташ да правиш?

Какво се говори?

Сред мръсотията проблясва нещо златно и аз коленича да видя. Какво ще става по-нататък, не знам, казвам на Марла.

Май и двамата са ни зарязали.

С ъгълчето на окото си виждам как космическите маймуни се разкарват наоколо в черно, всеки — прегърбен над свещта. Малкото златно петънце в калта е кътник със златна пломба. До него изплуват още два кътника с пломби от сребърна амалгама. Чене.

Казвам не, не мога да кажа какво следва. И натиквам единия, двата, трите зъба в пръстта, в космите, в лайната, в костите, в кръвта, там, където Марла няма да ги вижда.