Братството на талисмана

1

Господарската къща беше първата непокътната постройка, която виждаха след два дни пътуване през област, опустошена до такава степен, че беше едновременно ужасяващо и невероятно.

През тези два дни, от върховете на хълмовете ги наблюдаваха плахи вълци. Из ниските храсти, влачейки опашки, дебнеха лисици. Соколите, накацали по мъртвите дървета или по почернелите греди на изгорените ферми, ги гледаха с интерес. Не срещнаха жива душа, но от време на време в гъсталака зърваха човешки скелети.

Времето се задържа хубаво до обяд на втория ден, когато мекото небе на ранната есен се покри с облаци и от север задуха студен вятър. Понякога силният вятър шибаше гърбовете им със леден дъжд, примесен от време на време със сняг.

Късно следобед, като се изкачи на един нисък хълм, Дънкан Стендиш забеляза имението — грубо струпване от сгради, укрепени с ограда и тесен ров. Във вътрешността на укреплението, срещу подвижния мост, се намираше двор, в който бяха затворени коне, говеда, овце и свине. Около тях се движеха неколцина мъже и от комините струеше дим. Извън укреплението се намираха няколко малки постройки, някои от които носеха следи от пожар. Цялото място създаваше подтискащо впечатление.

Даниел, големият боен кон, следващ Дънкан като куче, се приближи зад него. Потропвайки с копита, зад Даниел идваше Красавица, малко сиво магаре, с намятани на гърба си вързопи. Като наведе глава, Даниел побутна рамото на господаря си.

— Всичко е наред, Даниел — каза Дънкан. — Намерихме си подслон за нощта.

Конят меко изпръхтя през ноздрите си.

Конрад се довлече по склона и застана до Дънкан. Той беше масивен човек. Въпреки че беше висок близо седем фута, Конрад беше тежък за ръста си. От раменете почти до коленете му се спускаше дреха, направена от овчи кожи. В дясната си ръка държеше тежка тояга, измайсторена от дъбов клон. Той стоеше тихо, наблюдавайки господарската къща.

— Как ти се струва? — попита Дънкан.

— Видели са ни — отвърна Конрад. — Над укреплението се показват глави.

— Твоите очи са по остри от моите — каза Дънкан. — Сигурен ли си?

— Напълно, милорд.

— Престани да ме наричаш милорд. Аз не съм лорд. Баща ми е лорд.

— Аз мисля — каза Конрад, — че когато баща ви умре, вие ще станете лорд.

— И няма никакви Опустошители?

— Само хора.

— Изглежда невероятно — заяви Дънкан, — Опустошителите да пропуснат място като това.

— Може би са ги отблъснали. Може би Опустошителите са бързали.

— Съдейки по нашите досегашни наблюдения, малко са местата, които са пропуснали — възрази Дънкан. — Изгорени са и най-скромните къщурки, дори и колибите.

— Ето го и Дребосъка — обади се Конрад. — Връща се от разузнаване.

Мастифът се приближи с дълги скокове нагоре по склона и те спряха за да го изчакат. Заобиколи, за да застане по-близо до Конрад. Конрад го потупа по главата и голямото куче завъртя опашка. Наблюдавайки ги, Дънкан още веднъж отбеляза колко много си приличат човека и кучето. Дребосъкът достигаше почти до кръста на Конрад. Той беше прекрасен звяр. Носеше широк кожен колан, със закрепени в него метални кабари. Ушите му се наостриха, щом погледна към имението. В гърлото му се надигна глухо ръмжене.

— Дребосъка също не ги харесва — каза Конрад.

— Това е единственото място, подходящо за подслон — възрази Дънкан. — Нощта ще бъде влажна и студена.

— Сигурно е пълно с дървеници. А също и въшки.

Малкото магаре плахо застана до Даниел за да се скрие от режещия вятър.

Дънкан попипа колана на меча си.

— На мене не ми харесва повече отколкото на тебе или на Дребосъка. Но идва лоша нощ.

— Ще стоим плътно един до друг — рече Конрад. — Няма да им позволим да ни разделят.

— Имаш право — съгласи се Дънкан. — Трябва вече да тръгваме.

Докато се спускаха по склона, Дънкан несъзнателно потърси под наметалото си кесията, висяща на колана му. Пръстите му напипаха ръкописа. Струваше му се, че може да чуе шумоленето на пергамента при допир. Изведнъж се ядоса на себе си. През последните два дни, отново и отново той повтаряше същата глупава процедура, за да се увери, че ръкописът е на мястото си. Като селянче, помисли си той, което отива на панаир с едно пени и постоянно мушка ръка в джоба си, за да се увери, че не го е изгубило.

Докосвайки пергамента, като че ли отново чу Негова светлост да казва: "Върху тези няколко страници може би се намира бъдещата надежда на човечеството ". Всъщност, като се замислеше, Негова Светлост беше склонен да преувеличава и не трябваше да се взема на сериозно, както понякога той се опитваше да накара някого да си мисли, че трябва да бъде. Обаче в този случай беше напълно възможно възрастният и пълен духовник да е прав. Но това нямаше да се разбере преди да достигнат Оксънфорд.

И именно заради това, заради тези няколко листа пергамент, изпълнени със сбито написан текст, той беше тук, вместо да си стои в удобният и сигурен Стендиш Хауз, и се влачеше надолу по склона за да търси подслон в място, където, както беше посочил Конрад, вероятно щеше да има дървеници.

— Едно нещо ме безпокои — каза Конрад, като крачеше редом с Дънкан.

— Не знаех, че нещо може да те обезпокои.

— Това е Малкия народ — обясни Конрад. — Не видяхме никого от тях. Ако е възможно някой да избегне Опустошителите, това са точно те. Не мога да повярвам, че таласъмите, гномите и другите от техния род не могат да избягат от Опустошителите.

— Може би са изплашени и се крият — отвърна Дънкан. — Доколкото ги познавам, те биха знаели къде да се скрият.

Лицето на Конрад видимо се проясни.

— Да, така трябва да е.

Докато се приближаваха към имението, те видяха, че не са сбъркали в преценката си. Мястото далече не беше предразполагащо. „Разнебитено“ беше най-подходящата дума за него. Тук-там над оградата се появиха глави, наблюдаващи приближаването им.

Подвижният мост беше все още вдигнат, когато достигнаха до зловонния ров. Вонята беше непоносима, а в зелените води плаваха гниещи парчета, които биха могли да бъдат разлагащи се човешки тела.

— Отворете! — провикна се Конрад към подаващите се над оградата глави. — Пътници искат подслон.

Известно време нищо не се случи и Конрад извика още веднъж. Най-накрая моста започна бавно, с много скърцане на дърво и дрънчене на вериги, прекъслечно спускане. След като прекосиха моста, те видяха, че са заобиколени от пъстра тълпа с вид на скитници, но тези скитници бяха въоръжени с копия, а някои носеха самоделни мечове в ръка.

Конрад размаха тоягата си.

— Назад! — изръмжа той. — Направете път на моят господар!

Влачейки единия си крак, през тълпата прекуцука дребен сакат мъж и застана до тях. — Моят господар ви приветства! — изскимтя той. — Той ви кани на трапезата си.

— Първо — рече Конрад, — подслон за животните.

— Има навес — каза хленчещият сакат човек. — Открит е за промените във времето, но има покрив и е на завет. За коня и магарето ще се намери сено. На кучето ще дам кокал.

— Не кокал — възрази Конрад, — а месо. Голямо парче, съответстващо на големината му.

— Ще намеря някакво месо — съгласи се куцият.

— Дай му едно пени! — каза Дънкан на Конрад.

Конрад бръкна в кесията на колана си, извади една монета и я подхвърли на мъжа, който я хвана ловко и с подигравателен жест докосна с пръсти перчема си.

Навеса беше подслон, и макар и открит все пак предлагаше някаква защита срещу вятъра и дъжда. Дънкан разседла Даниел и постави седлото до оградата. Конрад свали вързопа от магарето и го постави върху седлото.

— Не желаете ли да вземете седлото и вързопа вътре със себе си? — попита ги куцият. — Може би там ще са на по-безопасно място.

— Безопасното място е тук — настоя Конрад. — Ако някой ги докосне, ще му строша ребрата, а може да остане и без гърло.

Разпуснатата тълпа, която ги пресрещна, когато преминаха моста се беше разкарала. Подвижният мост започна да се вдига с пронизителни протестни звуци.

— А сега — каза куцият, — ако обичате, последвайте ме. Господарят ви очаква на масата.

Голямата зала на къщата беше зле осветена и миришеше лошо. Наредените покрай стените пушещи факли даваха светлина. Рогозките по пода не бяха сменявани от месеци, а може би и от години. Навсякъде бяха разпилени кости, хвърлени на кучетата или просто метнати на пода след като са били оглозгани. Под краката се валяха кучешки изпражнения и стаята вонеше на урина — кучешка, и, повече от сигурно, човешка. В далечния край на стаята се намираше огнището с горящи пънове. Коминът не теглеше добре и връщаше дим в залата. В средата се намираше дълга маса, поставена на дървени магарета. Около нея беше насядала чудата компания. Наоколо търчаха полуизрасли момчета, които сервираха подноси с храна и кани с бира.

Щом Дънкан и Конрад влязоха в залата разговорът затихна и замъглените бели петна на лицата на пируващите се втренчиха в новодошлите. Кучетата изоставиха кокалите си и се надигнаха за им да покажат зъбите си.

В далечния край на залата един човек се надигна от мястото си.

— Добре дошли, пътници! — провикна се той с радостен глас. — Елате и споделете трапезата на Харолд, Разбойника!

Той се обърна към групата младежи обслужващи масата.

— Изритайте тези крастави кучета встрани от пътя на нашите гости — изрева той. — Няма да бъде прилично да бъдат нападани и хапани.

Младежите се заеха с желание с поставената им задача.

Ботушите заритаха кучетата, а те почнаха да хапят в отговор, квичейки и скимтейки.

Дънкан тръгна напред, последван от Конрад.

— Благодаря, сър — каза Дънкан, — за вашето внимание!

Харолд, Разбойникът, беше с груба фигура, космат, с несресана коса. Косата и брадата му имаха вид на развъдник на плъхове. Той носеше наметало, което някога лилаво, беше толкова зацапано с петна от мазнина, че сега беше по-скоро мръсно на цвят. Кожата, с която беше обшита яката и ръкавите му, беше изядена от молци.

Разбойникът посочи мястото до себе си.

— Моля, седнете, сър!

— Името ми — каза Дънкан, — е Дънкан Стендиш, а човекът с мене се нарича Конрад.

— Конрад е твой крепостен?

— Не е мой крепостен, а мой спътник.

Разбойникът се запъна за момент върху отговора, след което каза:

— В такъв случай, той трябва да седне с вас — той се обърна към човека на съседното място. — Ейнар, разкарай се от тук. Намери си друго място и си вземи паницата.

Със зъл вид, Ейнар взе паницата и каната си и гордо закрачи покрай масата за да си намери друго място.

— Сега, след като всичко е вече уредено — заяви Разбойникът на Дънкан, — защо не седнете. Имаме месо и бира. Бирата е чудесна, но за месото не мога да кажа същото. Намира се и хляб с посредствено качество, но в замяна на това имаме запас от най-хубавия мед, направен някога от пчела. Когато Опустошителите налетяха върху нас, Старият Седрик, нашият пчелар, с риск за своя живот донесе кошерите и по този начин ги запази за нас.

— Преди колко време се случи това? — попита Дънкан. — Кога дойдоха Опустошителите.

— Беше късно през пролетта. Отначало бяха само няколко, предшествениците на Ордата. Това ни даде възможност да приберем добитъка и пчелите. Когато накрая дойде истинската Орда, ние бяхме вече готови за тях. Виждали ли сте някога някой от Опустошителите, сър?

— Не. Само съм чувал за тях.

— Те са страшно много — каза Разбойникът. — Всевъзможни форми и големини. Дяволчета, демони, дяволи и още много други, които превръщат смелостта ти в страх, всички със свой специален тип гадост. Най-лошите са плешивите. Хора, но всъщност не са хора. Също като тътрещи се идиоти, силни, масивни идиоти, нямащи страх и притежаващи непресекващо желание да убиват. Никакъв косъм по тях, нито един-едничък косъм от главата до петите. Бели като плужеците, които намирате когато преобърнете гниещ пън. Мазни и тежки като плужеците. Всъщност не са мазни. Мисля, че не са мазнини, а мускули. Такива мускули, каквито никога не сте виждали. Сила, каквато никой никога не е виждал. Взети заедно, плешивите и другите, вървящи с тях, помитат всичко пред себе си. Убиват и изгарят без никаква милост. Жестокост и магия. Това са техните оръжия. Няма да крия, затруднихме се да ги задържим на една ръка разстояние. Но ние устояхме на магията и се противопоставихме на жестокостта, въпреки че самият им вид е в състояние да изплаши човек до смърт.

— Разбирам, че не сте се изплашили.

— Не се изплашихме — заяви Разбойникът. — Моите хора са твърди. Отвърнахме на удара с удар. Ние бяхме толкова зли, колкото и те. Не възнамеряваме да отстъпим мястото, което намерихме.

— Намерихме?

— Да, намерихме. Ще речете, че не сме такъв тип хора, каквито обикновено се срещат по такива места. Разбойникът в името ми е само нещо като шега, нали разбирате. Шега между нас. Ние сме група честни работници, неспособни да си намерят работа. Има много такива като нас. Всички ние, срещайки едни и същи проблеми и като знаехме, че няма работа за нас, се обединихме, за да търсим тихо кътче земя, където бихме могли да построим прости ферми и да изтръгнем от земята прехрана за семействата ни и за нас самите. Но нищо подобно не можахме да открием, докато не намерихме това място изоставено.

— Имате предвид, че то е било пусто. Никой не е живеел тук.

— Ни една жива душа — каза лицемерно Разбойникът. — Никой наоколо. Така че ние се посъветвахме и решихме да влезем, освен ако, разбира се, истинските собственици не се появят.

— В който случай вие бихте им го върнете.

— O-о, разбира се — отговори Разбойникът. — Ще им го върнем и ще продължим да търсим нашето тихо кътче, което дирехме.

— Това е прекрасно от ваша страна — възкликна Дънкан.

— Е, благодаря ви, сър. Но стига за това. Кажете ми нещо за вас. Както казахте, пътници. По тези места не се виждат много пътници. Твърде е опасно.

— Тръгнали сме на юг — каза Дънкан. — Към Оксънфорд. А може би след това и до Лондон.

— И не се страхувате?

— Разбира се, че се страхуваме. Но ние сме добре въоръжени и ще внимаваме.

— Трябва да бъдете внимателни — съгласи се Разбойникът. — Ще пътувате през сърцето на Опустошените земи. Ще срещнете много опасности. Ще бъде трудно да се намира храна. Ще ви кажа, че нищо не е останало. Ако гарван реши да прелети страната, трябва да си носи храна.

— Вие я карате добре.

— Успяхме да спасим добитъка си. Засадихме късните посеви, след като Опустошителите минаха. Жътвата беше лоша поради късната сеитба. Половин реколта жито, по-малко от половин реколта ръж и ечемик. Съвсем малко овес. Елдата беше пълен провал. Много сме затруднени с необходимото сено. И това не е всичко. Добитъкът ни страда от чума. Вълците крадат овцете ни.

Срещу Дънкан и Конрад поставиха дъски за рязане, а след това огромен поднос с говежди бут в единия си край, и печено овнешко филе в другия. Друг младеж донесе самун хляб и пита мед в чиния.

Докато се хранеше, Дънкан огледа насядалите около масата. Независимо от думите на Разбойника, мъжете насядали около масата, нямаха вид на честни работници. Те изглеждаха като вълци. Група разбойници, може би, които са били изненадани от Опустошителите по средата на набезите си. След като са ги отблъснали, и поради липса на нещо по-добро, те са се установили, поне за известно време. Мястото беше добро за криене. Никой, дори и човек на закона, не би се осмелил да язди тук.

— А Опустошителите? — попита той. — Къде са те сега?

— Никой не знае — отвърна му Разбойникът. — Биха могли да бъдат навсякъде.

— Това е малко повече от границите на Опустошените земи. Носи се слух, че са отишли дълбоко в Северна Британия.

— А-а, да, възможно е. Не сме чули нито дума. Тук няма кой да носи вести. Вие сте единствените, които сме виждали. Трябва да имате дела от голяма важност за да дойдете на това място.

— Носим съобщения. Нищо повече.

— Споменахте Оксънфорд. И Лондон.

— Точно така.

— В Оксънфорд няма нищо.

— Възможно е — съгласи се Дънкан. — Никога не съм бил там.

Той забеляза, че нямаше никакви жени. Никакви дами, седящи край масата, както би било в едно нормално имение. Ако имаше някакви жени, то те бяха изгонени.

Един от младежите донесе кана с бира и напълни чашите на пътниците. Пивото беше от високо качество, увери се Дънкан след като го опита. Той повтори същото на Разбойника.

— Следващата партида няма да бъде същата — каза Разбойника. — Зърното беше лошо тази година, а също така и сеното. Пропиляхме много време за да събираме сено, дори и от най-лошото качество. През зимните месеци няма да има много за почистване на бедните ни животни.

Повечето от седящите около масата бяха приключили с яденето. Няколко човека бяха заспали масата,с глави подпрени върху ръцете си. Може би спяха по този начин, помисли си Дънкан. Различаващи се малко от животните, без прилично легло. Разбойникът се излежаваше в креслото си със затворени очи. Разговорите в залата бяха затихнали.

Дънкан отряза две парчета хляб и подаде едното на Конрад. Неговото парче намаза с мед от питата. Както каза Разбойникът, медът беше превъзходен, прозрачен и сладък, направен от летни цветя. Не тъмният, тръпчив продукт, който се срещаше толкова често на север.

Догарящият в огнището дънерът, се разпадна в поток от искри. Няколко факли бяха загаснали, но все още от тях се стелеше мазен дим. Две кучета, които се караха за един кокал, се зъбеха едно на друго. Като че ли зловонието в залата беше по-лошо отколкото когато влязоха.

Приглушен звук вдигна Дънкан на крака. За секунда той се ослуша и след това звукът се чу отново — боен вик, предизвикан от гняв, а не от болка.Конрад се надигна.

— Това е Даниел! — извика той.

Дънкан, последван от Конрад, се втурна през залата. Един мъж, стреснат в пиянския си сън, се изпречи на пътя му. Дънкан го блъсна встрани. Конрад го следваше, като разчистваше пътя с тоягата си. Влезлите в контакт с тоягата виеха злобно след тях. Едно куче се втурна, лаейки възбудено. Дънкан освободи меча си и го измъкна от ножницата. Металът просъска докато изтегляше острието.

Пред него Конрад напъна вратата, отвори я със сила и двамата изскочиха на двора. Гореше голям огън и на неговата светлина видяха група мъже, струпани около навеса, под който бяха подслонени животните.

Изправен на задните крака, цвилейки от гняв, Даниел риташе напосоки с предните си крака към хората пред него. Един човек лежеше неподвижно на земята, а друг се влачеше настрани. Докато Дънкан и Конрад пресичаха двора, конят удари друг човек в лицето с подкованото си копито и го прекатури. На няколко стъпки от Даниел, яростният Дребосък беше захапал друг човек за гърлото и го разтърсваше диво. Малкото магаре представляваше вихрушка от вършеещи копита.

Малцината останали от групата в навеса се разбягаха щом зърнаха двамата мъже, тичащи през двора.

Дънкан застана до коня.

— Всичко е наред — успокои го той. — Ние сме тук.

Даниел изпръхтя към него.

— Пусни го! — каза Конрад на Дребосъка. — Той е мъртъв.

Кучето презрително отстъпи и заоблизва кървавата си муцуна. Човекът, когото беше пуснало, нямаше гърло. Двамата мъже, проснати пред Даниел не помръдваха. И двамата изглеждаха мъртви. Друг се влачеше през двора с пречупен гръбнак. Други, превити на две, все още бягаха куцайки.

От вратата на голямата зала наизскачаха хора. Веднъж излезли, те се скупчваха, стояха и зяпаха. Разбойникът се приближи, като си пробиваше път между тях.

— Какво е това? — развика се той гневно. — Аз ви дадох гостоприемството си, а тук мои хора лежат мъртви!

— Опитаха се да ни окрадат — каза Дънкан. — Може би са искали да откраднат и животните ни. Както виждате, нашите животни не са се отнесли добре към тях.

Разбойникът се престори на ужасен.

— Не мога да повярвам. Моите хора не биха достигнали дотам да използват такъв подъл номер.

— Твоите хора — каза Дънкан, — са една подла шайка.

— Поставен съм в затруднено положение — изръмжа Разбойникът. — Не искам да се карам с моите гости.

— Няма нужда да се караме — остро каза Дънкан. — Свалете моста и ние ще си тръгнем. Аз настоявам за това.

Вдигайки тоягата си, Конрад пристъпи към Разбойника.

— Нали разбираш. Милорд настоява за това.

Разбойника се опита да си тръгне, но Конрад го хвана за ръката и го завъртя към себе си.

— Тоягата е гладна — рече той. — От месеци не е чупила черепи.

— Подвижния мост! — каза Дънкан, прекалено вежливо.

— Добре, добре! — съгласи се Разбойникът и подвикна на хората си — Спуснете подвижния мост за да могат нашите гости да си тръгнат.

— Останалите да стоят назад — изръмжа Конрад. — Да ни направят място. Иначе черепът ти е счупен.

— Стойте назад! — викна Разбойникът. — Не се намесвайте! Дайте им път! Ние не искаме неприятности.

— Ако се стигне до някакви неприятности — предупреди го Конрад — ти ще си първия, който ще си ги има.

След това се обърна към Дънкан и каза:

— Сложете седлото на Даниел и натоварете Красавицата. Аз ще се справя с този.

Мостът беше започнал да се спуска. В момента, в който далечният му край допря другия бряг на рова, те бяха готови да потеглят.

— Ще задържа Разбойникът — каза Конрад, — докато прекосим моста.

Той дръпна със себе си Разбойника. Мъжете в двора стояха достатъчно назад. Дребосъкът зае стойка.

Веднъж стъпил върху моста, Дънкан видя, че облачното небе се е прояснило. Почти пълната луна светеше на небосклона, а звездите блестяха. Все още имаше няколко леки облака, които се движеха бързо.

На другия бряг на моста се спря. Конрад отпусна хватката си.

Дънкан каза на бившия си домакин:

— Щом се върнете, вдигнете моста! През ум да не ви е минало да изпратите вашите хора след нас. Ако го направите, ще пуснем конят и кучето срещу тях. Те са бойни животни и са тренирани за борба, както видяхте. Ще направят хората ти на парчета.

Разбойникът не каза нищо. Той прекоси моста с тежка стъпка и щом се върна в двора викна на хората си. Колелата изскърцаха, веригите издрънчаха, дървото изстена. Мостът започна бавно да се вдига.

— Да тръгваме! — каза Дънкан, след като вдигането достигна до средата си.

С Дребосъка начело, те се отправиха надолу по хълма, следвайки тесния път.

— Накъде отиваме? — попита Конрад.

— Не знам — отговори Дънкан. — Просто надалече от това място.

Пред тях Дребосъкът изръмжа предупредително. На пътеката стоеше човек.

Дънкан отиде до мястото, където стоеше Дребосъка. Двамата заедно се приближиха към непознатия. Мъжът се обади с разтреперан глас:

— Няма нужда да се страхувате, сър. Аз съм само Старият Седрик, пчеларят.

— Какво правиш тук? — попита Дънкан.

— Дойдох, за да ви покажа пътя, сър. Донесох ви храна.

Той се наведе и вдигна една торба, която бе останала незабелязана в краката му.

— Пушен бут, шунка, сирене, самун хляб и малко мед. Освен това мога да ви покажа и най-краткия път. Живял съм тук през целия си живот. Познавам местността.

— Защо ще искаш да ни помагаш? Ти си човек на Разбойника. Той спомена за тебе. Каза, че си спасил кошерите, когато дошли Опустошителите.

— Не съм човек на Разбойника — възрази пчеларят. — Аз бях тук много преди той да дойде. Животът беше добър — добър за всички ни — господарят и неговите хора. Ние бяхме мирен народ. Когато Разбойникът дойде ние нямахме никакъв шанс. Не знаехме как да се бием. Той и другарите му дойдоха преди две години по Архангелов ден, и …

— Но ти си останал с Разбойника.

— Не останах. Бях пощаден. Той ме пощади понеже аз бях единственият, познаващ пчелите. Малко хора познават пчелите, а Разбойникът обича хубавия мед.

— Излиза, че съм бил прав в мислите си — каза Дънкан. — Той и хората му са завзели имението и са избили обитателите му.

— Да — рече Седрик. — Тежки времена се стовариха върху тази бедна страна. Първо Разбойникът и подобните нему, а след това Опустошителите.

— И ти ще ни покажеш най-бързия път за да се измъкнем извън досега на Разбойника?

— Точно това ще направя. Познавам всички преки пътеки. Дори и на тъмно. Когато видях какво се случи, събрах провизии от кухнята, излязох извън укрепленията и легнах край пътя за да ви чакам.

— Но Разбойникът ще разбере, че ти си направил това. Той ще иска да си отмъсти на тебе.

— Няма да разберат, че липсвам — поклати глава Седрик. — Аз съм винаги с пчелите. Прекарвам дори нощите си с тях. Влизам вътре само заради студа и дъжда. Дори да забележат, че ме няма, което едва ли ще се случи, ще помислят, че съм при пчелите. И ако не възразите, сър, за мене ще бъде чест да водя човек, който се е противопоставил на Разбойника.

— Мисля, че не харесваш много Разбойника.

— Отвращавам се от него. Но какво може да направи един човек. Малък удар тук и там. Като този. Човек прави каквото може.

Конрад взе торбата от ръцете на стария човек.

— Аз ще нося това — каза той. — Можем да го сложим с товара на Красавица по-късно.

— Мислиш ли, че Разбойникът и хората му ще ни последват? — попита Дънкан.

— Не знам. Вероятно не, но човек не може да бъде сигурен.

— Каза, че го мразиш. Защо не тръгнеш с нас. Сигурно не ти се иска да останеш с него.

— Не с него. На драго сърце бих се присъединил към вас. Но не мога да изоставя пчелите си.

— Пчелите ли?

— Сър, знаете ли нещо за пчелите?

— Много малко.

— Те са — каза Седрик — най-удивителните създания. Само в един кошер живеят толкова много, че не могат да бъдат преброени. Но те се нуждаят от помощта на човека. Всяка година трябва да има силна царица, която да снася много яйца. Една царица. Само една, напомням ви, ако искате кошерът да бъде силен. Ако те са повече от една, пчелите се роят, част от тях ще отиде другаде, намалявайки броят им в кошера. За да ги запазите силни, трябва да има пчелар, който да знае как да се справя с тях. Преглеждате всичките пити, за да търсите килийки с други царици и ги унищожавате. Ако видите, че има нова силна царица, можете дори да унищожите твърде остарялата царицата.

— Поради това ще останете с Разбойника?

Старият човек се изправи.

— Аз обичам моите пчели — каза той. — Те се нуждаят от мене.

Конрад изръмжа:

— По дяволите пчелите. Ще умрем тук, говорейки си за пчели.

— Аз говоря прекалено много за пчелите — каза старият човек. — Последвайте ме. Не изоставайте от мене.

Той се понесе като дух пред тях. На места вървеше, другаде тичаше, после пак тръгваше бавно и предпазливо, като опипваше пътя си.

Спуснаха се в малка долина, прехвърлиха един хребет, гмурнаха се в друга, по-голяма долина и я изоставиха за да изкачат още един хребет. Над тях звездите бавно се търкаляха по небето и луната се спускаше на запад. Студеният северен вятър духаше все още, но дъждът беше престанал.

Дънкан беше изморен. Без да се е наспал, тялото му се бунтуваше срещу темпото, което налагаше Старият Седрик. От време на време се препъваше.

— Качете се на коня — предложи Конрад, но Дънкан само поклати глава.

— Даниел също е изморен — отвърна той.

Умът му се отдели от тялото. Краката му продължиха, движейки го напред, през тъмнината, в бледата лунна светлина, през морето на гората, мрежата от хълмове, прорезите на долините. Умът му отиде другаде. Той се върна отново към денят, когато започна всичко това.