Братството на талисмана

23

Докато Дънкан пресичаше хола, Дявол, демонът, застанал върху пиедестала си, викна към него:

— Бързате ли, сър? — попита той. — Дали ще ви се намери малко излишно време? Ако е така, ще бъде много милостиво от ваша страна да спрете и да си побъбрите с мене. Въпреки цялото това великолепие от камък и фантастични орнаменти, въпреки издигнатия трон, с който съм снабден, понякога времето ми минава бавно.

Дънкан промени посоката си и се насочи към колоната на Дявол.

— Нямам какво да правя — заяви той. — Господарката Даян отиде да види как е магьосникът, а спътниците ми очевидно са заети с техни занимания. Ще прекарам малко време с тебе.

— Това е добре — каза демонът. — Двама мъже със същите мисли, това е приятен начин да се прекара малко време. Но няма нужда да стоите прав и да протягате шия за да гледате към мене. Ако ми помогнете да сляза, можем да седнем на онази каменна пейка. Веригата ми е достатъчно дълга за да я достигна и да поседна с някого.

Дънкан отиде до колоната и протегна ръце нагоре. Демонът се наклони напред и Дънкан го хвана за кръста, и му помогна да слезе долу.

— Като изключим това, че единият ми крак е куц, което допълнително се утежнява от веригата, аз бих могъл да сляза лесно долу сам — обяви Дявол. — Всъщност аз често го правя, но по начин, който едва ли бихте нарекли лесен. А и тези не помагат — вдигна той изкривените си от артрит ръце.

Отидоха до пейката и седнаха един до друг. Дявол кръстоса крак върху крак, като постави сакатия отгоре, и размърда ритмично копитото си така, че веригата се раздрънка.

— Онзи ден ви обяснявах — започна той, — че моето име е Дявол — първоначално Младия дявол, а не само Дявол, но никога в смисъла на онзи дявол, който ръководи операциите в Ада. След като това име ми е дадено, предполагам, трябва да го търпя, но никога не съм го харесва. Това е име, което може да се даде на куче. Дори на грифона на милейди е дадено истинското име Хубърт, което е много по-добро от Дявол. Години наред съм клечал на колоната и съм си мислил, между другото, за друго име, което бих носил с радост. По-подходящо име, с повече достойнство и звучащо по-благозвучно. Прехвърлил съм стотици имена през ума си, без да бързам, защото цялото време е мое, като обмислях всяко име, което ми хрумваше, усуквах и го въртях в ума си, за да погледна критично на него от всички страни, и го премятах в устата си за да добия представа за звука и да го почувствам. И след всичките тези години на проучвания, мисля, че накрая открих име, което ще ми подхожда и с което ще се гордея. Обзалагам се, че не можете да отгатнете кое е това име.

— Нямам ни най-малка представа — потвърди Дънкан. — Откъде бих могъл да го знам?

— То е Уолтър — обяви триумфално Дявол. — Това е едно великолепно име. Мислите ли, че е така? В него има един цялостен, кръгъл звук. Това е име, което е цялостно само по себе си и не крие никаква хитрина. Макар да осъзнавам, че би могло да бъде съкратено до Уолт. Ако имах такова име щях да се мръщя при скъсяването му. Това не е някакво измислено име. Няма никакъв подтекст в него. Това е солидно име, създадено за солиден и честен мъж.

— Значи така прекарваш времето си — каза Дънкан. — Като си измисляш ново име. Предполагам, че като средство за убиване на времето е толкова добро, колкото и много други.

— Това е само едно от нещата, които правя — възрази Дявол. — Представям си много неща. Представям си, например, как нещата можеха да се развият различно за мене. Ако бях се справил като чирак-демон, ако бях оправдал надеждите, сега щях да бъда старши демон или дори, само като възможност, младши дявол. Щях да съм много по-голям от сега, въпреки че може би нямаше да променя много размерите си. Виждате ли, аз съм си дребен и винаги съм си бил такъв. Възможно е в това да е бедата ми. Може би дребосъкът е предопределен да се проваля, може би дребосъкът не може да направи нищо добро. Но дори като знам това, продължавам да си въобразявам. Мога да си представя как бих изглеждал като старши демон или младши дявол, с голямо шкембе, космат по гърдите и с много мръсен смях. Това е нещо, което никога не съм могъл да постигна, този гаден смях, който може да смрази човешката кръв и да разтрепери душата му.

— Изглежда, че се отнасяш към положението си напълно философски — вмъкна Дънкан. — Не си се озлобил. Мнозина други, по-малки, биха се озлобили. А освен това не хленчиш за милост.

— Какво бих постигнал — попита Дявол — ако виках или буйствах или хленчех? Никой не би ме заобичал повече. Всъщност биха ме обичали по-малко. Макар да не знам защо говоря за любов, след като никой не ме обича. Кой би могъл да обича демон? Има такива, които биха почувствали малко съжаление към мене, но това не е любов. Това, което най-често правят е да ми се смеят — на кривата ми опашка, на куция ми крак, на смачкания ми рог. А смехът, милорд, се преглъща трудно. Ако се отдръпваха в страх от мене, или дори в отвращение, бих бил много по-доволен. Бих могъл да живея с това.

— Не съм ти се смял — заяви Дънкан — нито пък чувствам някакво смазващо състрадание към тебе. Но не мога да твърдя, че те обичам.

— Това не се очаква от вас — рече Дявол. — Бих имал подозрения към човек, който си дава вид, че ме обича. В такъв случай бих потърсил някакъв мотив.

— И вероятно бихте открили — съгласи се Дънкан, — но понеже не съм обявявал, че ви обичам и по този начин да ви накарам да се чувствате задължен към мене, мога ли да ти задам един откровен въпрос?

— Ще се радвам да ви отговоря.

— В такъв случай, какво можеш да ми кажеш за Ордата на Злото? Вероятно в този замък, докато магьосниците са разговаряли, може да си чул да споменават нещо?

— Така е. Какво бихте искали да знаете? Въпреки че ми се струва, че сте научили нещичко лично. Казаха ми, че вие и отряда ви сте се сблъскали с тях не много отдавна.

— С една малка група, съставена предимно от плешиви, въпреки че имаше и други. Не знам колко бяха точно и колко вида.

— Плешивите — каза Дявол — ако съм разбрал правилно смисълът на тази дума, са ударната пехота, охраната, бойците, които вършат първоначалната мръсна работа. В известен смисъл те не са истински зли същества и не принадлежат действително към Ордата. Всичко, което притежават са кости и мускули. Те имат в себе си малко магия, а може би изобщо нямат.

— А останалите? Говорих с един, който е виждали тези, другите. Или поне така ми каза. Говореше за дяволчета и демони, но аз се съмнявам, че е бил прав. Той използваше само названията, които знаеше, обикновените имена на злото. В схватката ни извън стените, аз убих едно от тези създания, а Дребосъкът уби друго и те не бяха нито дяволи, нито демони. Всъщност не знам какво бяха.

— Напълно сте прав — потвърди Дявол. — Те не са нито дяволчета, нито демони. Дяволите и демоните са от този свят, а онези другите не са. Знаете, разбира се, че Ордата е дошла от звездите.

— Така ми казаха — рече Дънкан.

— Те са изчадия от други места, други светове, които подозирам, че не са като нашия свят. Става ясно от само себе си, че Злото, което те са породили е различно от злото на Земята. Пристигнали в невъобразими форми и образи. Самата им чуждост е достатъчна да накара кръвта да се съсири във вените. Техните навици, мотиви и начини на действие, предполагам, също не съвпадат с навиците, мотивите и начините на действие на злите същества на Земята. Изправяйки се срещу тях, вие се сблъсквате със същества, каквито никога не сте си представяли, може би дори не бихте могли да си представите.

— Някой ми каза — вмъкна Дънкан, — че те изобщо не са орда, а всъщност са рояк. Какво би могло да значи това?

— Наистина не знам — отговори Дявол. — Разбирате, че нямам истински познания за тях. Това е само чутото от мене.

— Разбирам това. Но относно рояка. Преди да ми кажат, че приличат повече на рояк, отколкото орда, разговарях с един почтен пчелар и той ми спомена за роящите се пчели. В този смисъл, възможно ли е да има някаква връзка?

— Сетих се нещо — каза Дявол, — при все че това беше само един кратък разговор, който имах възможността да дочуя. Възможно е да има нещо общо с това роене.

— Моля те, продължавай — настоя Дънкан. — Кажи ми какво беше то.

— По времето когато Ордата е в процес на опустошаване на областта — каза Дявол, — както опустошиха Северна Британия, членовете на Ордата понякога се събират и образуват нещо като жив куп. Подобен, може би, на рояк пчели. Тези, които говореха за това, бяха го узнали от няколко раздалечени и изолирани наблюдатели и бяха много озадачени от докладваното действие. През другото време, когато не са в процес на опустошение, отделните членове на Ордата действат сами или на групи от по няколко от тях заедно. Но когато възнамеряват да започнат опустошение, те се събират, или както казват наблюдателите, скупчват се в рояк …

— Почакай минута — прекъсна го Дънкан. — Мисля, че може би тук се крие ключът. Един учен човек ми каза неотдавна, че те опустошават областта за да са в безопасност и така да могат да се заемат с подмладителен процес, нещо като уединение, подобно на духовниците, които понякога се уединяват. Предполагаш ли …

— Знаете ли — намеси се Дявол възбудено, — като че ли има нещо вярно в това. Събиране на цялата общност на Злото, много близко събиране, личен контакт, един с друг и от този контакт те може би придобиват незнайна сила, нещо като обновление. Какво мислите? Звучи ми логично.

— Точно това имах предвид. Радвам се, че си съгласен с мене.

— Това може да обясни роенето.

— Мисля, че би могло. Въпреки че има толкова много фактори, толкова много неща, които не разбираме и вероятно никога не ще разберем.

— Това е вярно — съгласи се Дявол, — но хипотезата е добра. Може да бъде използвана. Говорихте с Кутбърт. Какво каза той за това?

— Не говорихме с него за роенето. Тогава не знаех за него, а той, ако е знаел, не го спомена. Аз му изложих теорията за обновлението, но той не се замисли върху нея. Каза, че Ордата е изплашена от нещо, вероятно се събира за да тръгне срещу него, но, по някаква причина, е объркана. Кажи ми нещо. Ако беше принуден да вземеш страна в тази история, ако нямаше начин да избегнеш вземането на страна, чия страна щеше да избереш?

Демонът размърда нагоре-надолу копитото си и веригата издрънча.

— Може да ви се стори странно — заяви той, — но ако бях принуден да взема страна, аз щях да застана на страна на хората. Може би злото е в мене, но това е човешко зло или поне земно зло. Не бих понесъл обединението с чуждо зло. Аз няма да ги познавам, те няма да ме познават и бих се чувствал неудобно с тях. Злото си е зло, но то съществува под различни форми и те не винаги могат да бъдат обединени.

Чуха се стъпки по стълбата водеща от балкона към приемната зала и Дънкан се огледа. Все още облечена в зелената си дреха, Даян като че ли плуваше надолу по стълбите. Само потракването на сандалите и издаваше, че ходи.

Дънкан стана от пейката, последван от Дявол, който застана сковано до него.

— Дявол — попита Даян, — защо си слязъл от стълба си.

— Милейди — намеси се Дънкан. — Накарах го да слезе и да поседне с мене. Беше по-удобно за мене. По този начин не се нуждаех да стоя прав и да си кривя шията за да гледам към него.

— Досаждаше ли ви?

— Ни най-малко — каза Дънкан. — Имахме приятен разговор.

— Предполагам — заяви Дявол, — че е най-добре да се качвам отново.

— Почакай секунда — рече Дънкан. — Ще ти подам ръка.

Наведе се и вдигна демона така, че да може да се хване с кривите си ръце и да се изкатери обратно на върха на колоната.

— Разговорът с тебе беше удоволствие — заяви Дънкан. — Благодаря ти, че ми отдели от времето си.

— Много любезно от ваша страна, сър. Ще поговорим ли пак?

— Със сигурност — отвърна Дънкан.

Демонът клекна на върха на стълба и Дънкан се обърна към Даян. Тя го чакаше на входа.

— Мислех си — заговори тя — да пообиколим из парка. Бих искала да ви го покажа.

— За мене ще бъде удоволствие — рече Дънкан. — Много мило от ваша страна.

Предложи и ръка и двамата тръгнаха заедно надолу по стълбите.

— Как се чувства Кутбърт? — попита Дънкан.

Тя поклати глава.

— Не толкова добре като вчера. Загрижена съм за него. Изглежда много нелогичен. Сега спи. Изчаках, преди да сляза долу, за да се убедя, че е заспал.

— Възможно ли е моята визита при него …

— Ни най-малко — успокои го тя. — Болестта му се развива от ден на ден. Понякога има дни на подобрение, но те не са твърде чести. Очевидно не е бил на себе си, откакто го изоставих за да търся Уалфърт. Предполагам, че не трябваше да го оставям, но той каза, че ще бъде добре, че може да се справи без мене.

— Много ли го обичате?

— Трябва да помните, че той ми беше като баща. Още от времето когато съм била бебе. Двамата с него сме едно семейство.

Достигнаха края на стълбището и завиха по една алея, която водеше към задната част на парка на замъка. Моравата се спускаше към реката, преградена от пръстена на изправените камъни.

— Несъмнено мислите — каза тя, — че съм груба с Дявол.

— Струва ми се, че донякъде е така. Той определено има право да слиза от колоната и да сяда на пейката.

— Но той досажда на всички — възрази Даян. — Сега рядко имаме посетители, но по-рано мнозина идваха в замъка и той винаги им досаждаше, като искаше по този начин да прекара деня, закачайки се за тях колкото се може по-дълго за да ги занимава с бърборенето си. Кутбърт счита, а аз споделям мнението му, че той е едно затруднение.

— Разбирам как стоят нещата — каза Дънкан, — но според мене в него няма нищо лошо. Естествено, аз не съм специалист по демоните, така че не мога …

— Дънкан.

— Да?

— Нека да прекратим този глупав брътвеж. Има нещо, което трябва да ви кажа и ако не го кажа сега, никога няма да имам смелостта да го направя.

Даян спря на завоя на пътеката, точно срещу голяма група брези и борове. Той се завъртя така, че да застане срещу нея и видя, че лицето и е измъчено и бледо.

— Не може да има нещо чак толкова лошо — рече той, сепнат от вида и.

— Да, може да има — възрази тя сериозно. — Помните ли, преди около час ми казахте, че скоро трябва да си тръгвате и аз ви казах да не бързате, а да останете и да си починете.

— Да, спомням си.

— Трябваше да ви кажа тогава. Но не можах. Просто не можах да произнеса думите. Трябваше да ви оставя за да събера смелост.

Дънкан отвори уста за да каже нещо, но тя вдигна ръка за да го спре.

— Не мога да чакам — рече тя. — Не можем повече да разговаряме. Трябва да ви кажа сега. Дънкан, то е следното: Не можете да напуснете. Никога не можете да напуснете замъка.

Дънкан застана глупаво на пътеката, без да възприеме думите, отказвайки да ги възприеме.

— Но това не може да бъде — започна той. — Аз не …

— Не мога да го кажа по-просто. Няма начин, по който да напуснете. Никой не може да ви помогнете да напуснете. Това е част от магията. Няма как да я разрушите …

— Но вие току що казахте, че сте имали посетители. И вие самата …

— Необходима е магия — прекъсна го тя. — Ваша лична магия, а не нечия друга. Изискват се магически знания, които всеки пази в себе си. Посетителите имаха тези познания, тази магия. Поради това те можеха да отидат там, където никой друг не би могъл. Аз самата владея част от това знание, а също и особено освобождаване …

— Имате предвид, че понеже никой от нас не владее тези знания …

Тя кимна със сълзи в очите си.

— И не можете ли да ни помогнете? Магьосникът не може ли да ни помогне?

— Никой не може да ви помогне. Способностите трябва да са ваши.

Внезапно в него пламна гняв, който го заслепи.

— Проклятие — викна той, — тогава защо ни казахте да бягаме към замъка? Знаели сте какво ще се случи. Знаели сте, че ще бъдем в капан. Знаели сте …

Спря по средата на изречението, понеже се усъмни, че тя го чува. Даян открито плачеше, с наведена глава и ръце отпуснати покрай тялото. Просто стоеше там, самотна и плачеше.

Вдигна обляното си в сълзи лице за да го погледне, като се сви.

— Щяхте да бъдете убит — каза тя. — Ние разбихме редицата на Опустошителите, но те щяха да се върнат отново. Това беше само едно затишие в битката. Щяха да се върнат и да ви преследват като диви животни.

Протегна ръце към него.

— Разбирате ли? — изплака тя. — Моля ви, разберете.

Тя направи крачка към него и той я прегърна, придърпа я към себе си, и я притисна силно. Даян облегна глава на гърдите му, като плачеше конвулсивно, а тялото и се разтърсваше от хълцания.

— Снощи лежах — каза приглушено тя — и мислех. Чудех се как бих могла да го направя, как изобщо бих го казала. Мислех, че мога да помоля Кутбърт да го стори. Но това нямаше да е справедливо. Аз бях тази, която го направи, аз трябваше да ви кажа. И го направих — и го направих …