Братството на талисмана

24

Известно време, след като Дънкан спря да говори, седяха мълчаливо, не толкова шокирани, колкото вцепенени.

Мег заговори първа, като се опита да хвърли жизнерадостна светлина върху станалото.

— Е, не знам — започна тя. — Не е чак толкова лошо. Има много по-лоши места, където една стара жена като Мег може да прекара последните си дни.

Никой не и обърна внимание.

Накрая Конрад се размърда и рече:

— Казахте, че човек трябва да притежава някои магически знания. Какви са шансовете да придобием тези знания?

— Не са твърде големи — отвърна Дънкан. — Предполагам, че то би трябвало да бъде подробно и специфично знание, може би добре подплатено от други знания. Едва ли всички можем да научим това изкуство, а може би никой няма да успее. И кой би могъл да ни научи? Кутбърт е стар и умиращ. Знанията на Даян са твърде малки. Разбрах, че не знанията, които има, а някакво особено разрешение и позволява да идва и да си отива.

— Предполагам, че сте прав — вмъкна Конрад, — но, както и да е, ще отнеме твърде много време. Ние не разполагаме с толкова време.

— Не, не разполагаме — съгласи се Дънкан. — Двама умиращи мъже — единият тук, а другият в Оксънфорд.

— А Дребосък? А Даниел и Красавица? Те не могат да бъдат научени на тези умения. Дори и да можем да тръгнем, не можем да ги изоставим. Те са част от нас.

— Вероятно можем да ги вземем с нас — каза Дънкан. — Не знам. Например грифонът на Даян. Той може да идва и да си отива. Сигурно не знае тези умения.

— Дори и да няма никой, който да ни научи — намеси се Ендрю — има книги. Намерих библиотеката тази сутрин. Огромна стая пълна с тонове съчинения.

— Ще отнеме твърде много време — възрази Дънкан. — Ще трябва да пресеем купища свитъци и може да не успеем да разпознаем търсеното, дори и да го намерим. А и няма кой да ни ръководи при изследванията ни. Освен това ще има проблеми с езика. Подозирам, че много от книгите са написани на древни езици, които днес са малко познати.

— За мене лично — обяви Ендрю — този развой на събитията не е голяма трагедия. Ако няма други съображения, бих се установил тук напълно доброволно, защото мястото е приятно и бих могъл да упражнявам професията си, както и навсякъде другаде. Но за вас двамата, знам, е от голяма важност да се доберете до Оксънфорд.

Конрад удари с тоягата си по земята.

— Трябва да идем в Оксънфорд, Трябва да има начин. Лично аз няма да се предам и да кажа, че няма начин.

— Нито пък аз — допълни Дънкан.

— Имах предчувствие, че ще стане така — рече им Ендрю. — Или, ако не точно за това, то за нещо много лошо. Когато видях птиците и пеперудата …

— Какво общо, по дяволите, имат птиците и пеперудите? — възкликна Дънкан.

— В дърветата — отвърна Ендрю, — в гората точно отвъд изправените камъни. Птиците седят замръзнали в клоните и не помръдват, като че ли са мъртви, но имат вид на живи. Има и една пеперуда, кацнала върху млечка. Нито се движи, нито помръдва. Знаете начина, по който седят пеперудите — бавно помръдват крилца нагоре-надолу, не твърде много, но все пак има някакво движение. А тази не се помръдва изобщо. Дълго време я наблюдавах и тя не направи никакво движение. Мисля, че видях, макар да не съм сигурен, тънък слой прах върху нея. Като че ли е била там дълго време и прахът се е събрал върху нея. Мисля, че дърветата също са част от вълшебството и че времето е спряло освен за хората и Хубърт. Всичко друго е същото както в деня,когато замъкът е бил създаден с магия.

— Спиране на времето — повтори Дънкан. — Да, би могло да бъде. Замъкът е съвсем нов, такива са изправените камъни. Следите от длетото по тях са съвсем пресни, като че ли са изсечени едва вчера.

— Но отвън — добави Конрад, — в света, който изоставихме, за да дойдем в този свят, замъкът лежи в развалини, а камъните са нападали. Кажете ми, милорд, какво мислите, че става всъщност?

— Това е вълшебство — каза Мег. — Много могъщо вълшебство.

— И преди сме се справяли с вълшебства — заяви Конрад. — Победихме магията, която падна върху нас, когато наближавахме брега.

— Това беше една слаба магия — възрази Мег, — която целеше да ни обърка, да ни изкара от пътя, който следвахме. Не много добре направена магия, нито пък създадена внимателно, каквато е сигурно тази.

Дънкан знаеше, че това, което Мег казва е вярно. Въпреки фалшивата им смелост, въпреки цялото самохвалство на Конрад и твърдата увереност, която те показваха в помощ един на друг, това беше вълшебство, което едва ли щяха да разрушат.

Насядаха на последното стъпало на стълбата, която слизаше надолу от входа. Пред тях се простираше гладкото кадифе на ливадата. Даниел и Красавица бяха в дъното на парка, близо до изправените камъни и пълнеха търбусите си със сочна трева. Хубърт, грифонът, все още лежеше там, където и преди. Станал с годините по скован, той не се движеше твърде много.

— А къде е Дребосъкът? — попита Дънкан.

— Последния път когато го видях — отвърна Конрад — ровеше една миша дупка. Някъде наблизо е.

И така, те бяха тук, каза си Дънкан, хванати в такъв хубав капан за мишки, какъвто само можеше да се желае. По този начин ръкописът не само нямаше да стигне никога до Оксънфорд, но и щеше да е изгубен за човечеството. Всичко, което щеше да остане, бяха двете копия, направени от писарите в абатството.

Баща му в Стендиш Хауз и Негова светлост в абатството щяха да чакат вест от него, но вест нямаше да има. Никога нямаше да име вест. Щяха да са тръгнали през Опустошените земи и това щеше да е последното, което се знае за тях. Макар че имаше възможност, само теоретично, да се изпрати вест. Даян можеше да излезе, да отиде и да се върне. Ако пожелаеше, можеше да предаде поне съобщение, а също можеше да отнесе и ръкописа. Може би все още имаше време някой друг да го отнесе до Оксънфорд. Не през Опустошените земи, защо този маршрут доказа, че е опасен. Шансовете за прекосяване бяха незначителни. Въпреки струпаните пирати, беше възможно да се отнесе с кораб. Все още можеше да има време да се събере флота от бойни кораби, с екипаж от въоръжени мъже, за да се промъкнат през пиратските глутници.

— Милорд — обади се Конрад.

— Да, какво има.

— Един деликатен въпрос.

— Между мене и тебе няма деликатни въпроси. Говори. Кажи ми какво има.

— Ордата — заяви Конрад — не иска да стигнем до Оксънфорд. Е, може би не до Оксънфорд, може би не искат да отидем никъде. Опитват се да ни спрат при всеки наш завой. И сега може би сме добре блокирани. Няма да си имат повече неприятности с нас.

— Така е. Но какво имаш предвид?

— Лейди Даян.

— Какво лейди Даян?

— Възможно ли е тя да е в съюз с тях? Дали това не е хитър номер?

Дънкан пламна от гняв, отвори уста да каже нещо, но задържа думите си.

Ендрю каза бързо:

— Мисля, че не е. За мене е немислимо. На два пъти ни помогна в бой. Нямаше да направи това, ако беше в съюз с тях.

— Вероятно си прав — съгласи се Конрад. — Просто трябва да премислим всяка възможност.

В последвалата тишина умът на Дънкан се върна отново към полуоформения му план да се достави ръкописът в Оксънфорд по друг маршрут. Даян, без да пита, щеше да отнесе ръкописа в Стендиш Хауз, щеше да осведоми баща му за случилото се с него и Конрад, но изглеждаше малко невероятно ръкописът да бъде отнесен до Оксънфорд по море. Баща му и архиепископът бяха обмислили внимателно тази възможност, и несъмнено бяха решили, че е неосъществима. Беше възможно баща му да реши да опита още веднъж по суша, като изпрати малка армия въоръжени мъже, но такова начинание щеше да има малко шансове за успех. Бандата на Разбойника, състояща се от тридесет мъже, беше лесно избита. Фактът, че неговата малка група успя да се промъкне толкова далеч, се дължеше единствено на защитата, давана им от талисмана.

Или пък, щом Даян можеше да отнесе ръкописа в Стендиш Хауз, защо да не може, също толкова лесно, да го отнесе в Оксънфорд. В Оксънфорд щеше да го предаде на епископ Уайз и да изчака, за да върне обратното съобщение.

Но, като го обмисляше, разбра, че нито един от тези варианти не е възможен, че само си фантазира в отчаяно усилие да намери решение на проблема.

Той не можеше да даде ръкописа на Даян, нито пък на никой друг. Не можеше да го даде на някого, на когото не вярваше, а в това място на кого другиго, освен на Конрад, можеше да вярва? Даян беше подмамила него и групата му в този омагьосан кръг. А сега казваше, че съжалява, дори се разплака, докато го казваше. Но изразите на съжаление, а и сълзите, идваха лесно.

И това не беше всичко. Ръкописът му беше предаден за да го пази и това трябваше да остане така. Той единствен носеше отговорността за него. Това беше свято доверие, което не можеше да раздели с никого другиго. В лудото си търсене на път навън от това, което го очакваше, той беше забравил за момент свещения обет, който неявно даде докато Негова светлост му връчваше пергамента.

— Сетих се нещо — обади се Конрад. — Дали демонът не може да ни помогне? Може би има един-два фокуса в ръкава си. Ако го помолим, ако в замяна му предложим свободата, ако …

— Не се договарям с демони — прекъсна го Ендрю. — Той е една мръсна твар.

— На мене ни се струва разбрано момче — възрази Дънкан.

— Не можете да му вярвате — каза Ендрю. — Ще ви изиграе.

— Каза, че и на Снупи не можем да вярваме — напомни му Конрад. — Но ако все пак му бяхме обърнали внимание, сега нямаше да сме тук. Той ни предупреди за замъка. Каза ни да не го доближаваме.

— Правете каквото искате — заяви Ендрю, — но ме оставете на мира. Няма да търгувам с един демон от Ада.

— Възможно е да знае как да ни помогне.

— Ако го направи, ще има и съответна цена. Помнете ми думата, ще трябва да се плати.

— Ще съм готов съм да я заплатя — рече Конрад.

— Но не и това, което ще поиска — възрази Ендрю.

Не е добре, рече си Дънкан. Дявол, макар и разбрано момче, в което не можеха да бъдат сигурни, можеше да не успее да им помогне. Нито пък някой друг. Ако Даян беше способна, тя щеше да им отвори пътека. А ако не можеше, то такива щяха да са и всички останали. За да има някаква стойност, една магия от такъв вид сигурно е защитена от глупаци и от намеса.

Въпреки всичките му мечти, въпреки цялото самозалъгване, въпросът беше приключен и мисията им прекратена. Не можеха да напуснат замъка, ръкописът нямаше да стигне до Оксънфорд, последната надежда на човечеството, както я определи Негова светлост, сега изгасваше.

Надигна се тежко и тръгна нагоре по стъпалата.

— Къде отивате, милорд? — запита Конрад.

Дънкан не му отговори, защото нямаше отговор. Нямаше представа къде отива или пък каква цел има. Всъщност изобщо не мислеше. Като че ли всички мисли в главата му бяха изтрити. Единственото, което знаеше, беше това, че трябва да намери начин да се измъкне, макар и да не знаеше от какво. И още докато си го мислеше, разбра, че няма да може да се измъкне от никъде.

Продължи тежко да изкачва стълбата.

Почти беше достигнал входа когато чу писъкът — вой, примесен с непоносим ужас, нещо като полукрясък, полустенание, което би издала една осъдена душа, накъсан от нотки на страх. Звукът го прикова на мястото му, вкаменен и слисан, изплашен от ужасът в него.

Писъкът се чуваше някъде от замъка и първата му мисъл беше за Даян. Но веднага разбра, че това не е Даян. Звукът беше твърде силен, твърде плътен за да е издаден от жена. Кутбърт, каза си той, това сигурно беше магьосникът.

Със свръхчовешко усилие разкъса веригите, които го задържаха на едно място, накара краката си да се движат и се втурна със скокове нагоре по стълбата. Щом влезе във фоайето видя, че това е Кутбърт. Старецът бягаше по балкона над залата. Беше облечен в дълга бяла нощница с набори на врата и китките, и яркочервена нощна шапка, килната на главата му. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, като че ли в ужас, а лицето му беше толкова изкривено, че малко приличаше на човешко. От запенените му устни се изливаше поток от стенания и писъци, а след това, по средата на един писък, той се наведе над перилото на балкона и се преметна във въздуха, като се въртеше в пустотата, а писъкът му стана силен, настойчив вой, който не спря докато не се удари в пода. След това писъкът секна и той лежеше там — свита, смачкана фигура, цялата в бяло, освен червената шапка.

Дънкан се втурна напред и с крайчеца на окото си зърна Даян, все още облечена в тънката си зелена дреха, тичаща надолу по едно от стълбищата, идващи от балкона.

Достигна Кутбърт, коленичи до него и протегна ръце за да вдигне тялото, но спря щом видя поточето кръв, което започваше под разбитата глава и се стичаше по полираните плочи. После посегна и бавно обърна тялото, видя какво е станало с главата и лицето, и го остави да се завърти отново в първоначалното си положение.

Даян тичаше към него и като стана той тръгна към нея за да я пресрещне. Хвана я и я задържа, докато тя го удряше с юмруци.

— Не гледай — каза и остро. — Не трябва да гледаш.

— Но Кутбърт …

— Той е мъртъв — каза Дънкан.

Над тях се чу скърцане и като погледнаха нагоре, видяха, че част от перилата на балкона се люлее. Докато го наблюдаваха тя се сгромоляса долу. Парчета натрошен камък се разлетяха по пода и някъде във вътрешността на замъка се чу стенещ звук. След това една от колоните, които стояха край стената на приемната зала, като свързваха балкона и залата, грациозно се отлепи от стената и се катурна без да бърза, бавно, образувайки дъга, като че ли беше изморена и лягаше да си почине. Удари се в пода, въпреки грациозното си падане и се раздроби, а отломките се разлетяха по плочите.

— Да се махаме от тука — извика Конрад. — Цялото проклето място започва да се разпада.

От дълбините на замъка се чуха стенанията на пресилена и премествана зидария, примесени с невидими срутвания. В стените на залата каменните блокове се разхлабваха и раздвижваха, като цялата стена се гърчеше докато блоковете продължаваха да се разместват.

— Милорд! — викна Конрад. — Милорд, да се махаме оттук, за Бога!

Дънкан тръгна като на сън към изхода, като влачеше Даян със себе си. Зад тях долитаха гръмотевични трясъци, докато замъка продължаваше да се сгромолясва. Мег бягаше към изхода следвана от Ендрю. Конрад бързаше към Дънкан за да го хване и да го изведе в безопасност.

През залата проехтя крясък.

— Помогнете ми! — изкрещя гласът — Не ме оставяйте тук.

Дънкан, все още сграбчил Даян се извъртя са да види откъде идва гласът.

Дявол, демонът, беше скочил от пиедестала си на пода, с гръб към тях, с ръце върху веригата, наклонен назад, запънал се с пети и безуспешно теглеше веригата в усилие да я измъкне от камъка.

Дънкан тласна Даян към изхода.

— Бягай! — изкрещя той. — Не гледай назад, а бягай.

Той се втурна към демона, но Конрад беше го изпреварил. Блъсна демона встрани, намота веригата около ръцете си и се отпусна на пети, като хвърли цялата тежест на масивното си тяло срещу скобата забита в колоната. Звената на веригата забръмчаха и захленчиха от усилието върху тях, но скобата издържа.

Дънкан, като застана зад Конрад, също сграбчи веригата.

— Сега!

Двамата напънаха с цялата си тежест, но скобата не помръдна.

— Няма начин — задъхано каза Конрад. — Не можем да я издърпаме.

— Издърпай я. Дръж я опъната — каза Дънкан.

Мина зад Конрад за да застане между него и скобата. Изтегли меча, вдигна го високо над главата си и го стовари с всичка сила върху веригата. Хвръкнаха искри щом острието удари желязото, но мечът се плъзна по дължината на веригата и халките издържаха. Дънкан удари повторно и отново се разхвърчаха искри, но веригата все още стоеше непокътната.

Едната от стените на приемната зала се срути, а от тавана падаха камъни, които отскачаха от плочите. Във въздуха се носеше каменен прах, а подът беше покрит с малки парчета мазилка. Всеки миг цялата постройка можеше да се срути върху тях.

— Зарежете проклетата верига — изстена демонът. — Отрежете ми копитото за да се освободя от нея.

— Прав е — изсумтя Конрад. — Това е единственият начин. Отрежете му проклетия крак.

Дънкан се завъртя и се наведе.

— Легни долу — викна той на Дявол. — Дръж крака, така че да мога да го отрежа.

Дявол се просна с цяла дължина на пода и хвана куция си крак. Дънкан издигна меча си за удар. Някой го блъсна. Обърна се и видя, че това е Ендрю.

— Махни се — викна му Дънкан. — Направи ми място.

Но Ендрю не помръдна. Тоягата му беше издигната над главата му и той я стовари със злобен замах. Тя удари изпънатата верига и при удара веригата се разпадна на парчета, и малки метални отломки се разпръснаха по пода.

Като продължаваше да държи тоягата в дясната си ръка, Ендрю се пресегна с лявата, сграбчи демона и се насочи към изхода, като влачеше освободения Дявол след себе си.

— Бягайте след него! — викна Конрад и Дънкан се втурна, последван от Конрад. Пред тях Ендрю се носеше на подскоци с изненадваща бързина, като все още влачеше след себе си обидения демон, който крещеше да бъде освободен и че може сам да се справи. Щом изскочиха от входа и тръгнаха надолу по стълбището, приемната зала се срути с гръмовно бучене.

По това време Ендрю беше пуснал Дявол, и демонът, въпреки куция си крак, се влачеше отчаяно надолу по стъпалата. На моравата, в подножието на стълбището, Мег беше коленичила и, обхванала с ръце коленете на Даян, не и позволяваше да се освободи. Зад Дънкан и Конрад замъкът продължаваше да се разрушава. Централната кула вече беше паднала, а стените се накланяха.

Като достигна краят на стълбата, Дънкан се втурна към Даян и я сграбчи за ръката.

— Не можеш да се върнеш — спря я той.

— Кутбърт — каза тя. — Кутбърт.

— Опита се да се отскубне и да се върне — рече Мег. — Трябваше да я хвана. Трябваше да я задържа насила. Почти успя да се измъкне.

— Всичко е наред — каза Дънкан. — Всички се измъкнахме.

Хвана Даян за раменете и я разтърси.

— Всичко свърши — успокои я той. — Не можем да му помогнем. Никога не сме могли. Той умря когато се удари в пода.

Даниел и Красавица стояха един до друг в дъното на парка, обърнати към тях и наблюдаваха разпадането на замъка. Дребосъкът се носеше със скокове към тях, с присвити уши и вирната опашка. Хубърт, грифона, не се виждаше наоколо.

Дявол докуца до Ендрю. Застана пред него и вирна глава за да го погледне.

— Благодаря ви, преподобни отче — заяви той, — че ме освободихте. Вие притежавате наистина чудодейна тояга.

Ендрю издаде задавен звук, като че ли беше преглътнал нещо, което имаше отвратителен вкус. Лицето му се изкриви в отвращение, а видът му беше като на човек, който всеки миг може да падне мъртъв на земята.

— Не се страхувах от смъртта — заяви Дявол. — Съмнявам се, че щях умра. Това беше нещо по лошо от смъртта. Смъртта не ме плаши, защото се съмнявам, че ще умра някога. По най-ужасен начин предполагам, че съм безсмъртен. Но ако замъкът беше паднал върху мене, щях да съм затворен там докато самите камъни се разядат с времето и …

Ендрю издаде грачещ звук и размаха ръце, като че ли искаше завинаги да прогони демона от погледа си.

— Остави ме на мира — изстена той. — Махай се от мене, мръсен демон. Не искам повече да те виждам.

— Дори не искаш благодарностите ми?

— Най-малко от всичко желая твоите благодарности. Нищо не искам от тебе. Всичко, което искам от тебе е да забравиш.

— Но, Ендрю — намеси се Конрад, като се приближи към него, — всичко, което иска това бедно създание е да изрази признателността си. Не ти подобава да се държиш така към него. Може да е демон, но сигурно трябва да се съгласиш, че му е позволено да чувства признателност. А освен това казва истината — в твоята тояга е скрито чудо. Защо не си ни казал досега, че държиш такава могъща сила.

— Махай се! — изкрещя Ендрю. — Всички се махайте. Не искам да ме гледате. Не искам да бъдете свидетели на моят срам.

Той се обърна и тръгна към парка. Конрад понечи да го последва, но Дънкан му направи знак да спре.

— Но с него нещо не е наред — възрази Конрад.

— След време ще ни каже — рече Дънкан. — Сега всичко, което иска е да бъде оставен сам. Дайте му време.

Даян се отскубна от Дънкан и погледна към него със спокоен поглед.

— Добре съм вече — заяви тя. — Всичко е в края си. Знам какво се случи. Със смъртта на последния магьосник вълшебството свършва.

До преди малко слънцето, изминало наполовина пътя си в западната част на небето, светеше ярко, но сега се беше скрило и ставаше мрачно.

Срутванията откъм замъка бяха по-редки и в сгъстяващия се мрак повече нямаше замък, а купчина отломки, само с две стърчащи кули. Слаба мъгла от каменен прах все още можеше да се види над натрошената зидария.

Конрад дръпна Дънкан за ръкава.

— Вижте, изправените камъни — рече той.

Дънкан погледната към дъното на парка и видя, че изправените камъни вече не стояха изправени, както бяха преди. Много от тях се бяха наклонили, а трегерните камъни бяха паднали долу.

Обърна се, за да погледне към замъка и на лунната светлина (лунна светлина!) го видя като могила — видя го така, както го беше видял когато излизаха от прохода, съпътствани от гласът на вятъра високо над тях: „Свещен! Свещен! Свещен!“.

— И така, свърши — промълви Даян със слаб и тих глас. — Последният магьосник е мъртъв и вълшебството го няма. Замъкът е развалина, какъвто е бил от векове.

— Има огньове — обади се Конрад и наистина, имаше множество малко лагерни огньове, блещукащи в тъмнината на стръмното, между развалините на замъка и хълмовете.

— Дали не е Ордата? — запита демонът. — Дали не чакат нас?

— Едва ли — отвърна Дънкан. — Ордата не би имала нужда от огньове.

— Повече от сигурно е — заяви Конрад, — че това са Снупи и неговата шайка.

Дънкан се обърна към Дявол.

— Няма нужда да оставаш. Не поставяме цена на освобождението ти. Нямаме претенции към тебе. Ако искаш да отидеш някъде другаде …

— Имате предвид, че не ме искате?

— Не е така — възрази Дънкан. — Ако искаш да останеш с нас, ти си добре дошъл.

— Мислех си за отшелника. Той не е щастлив с мене. Макар да не мога да разбера …

— Той само драматизира нещата — прекъсна го Конрад. — Малко парадира. Ще му мине.

— Нямам къде да отида — рече Дявол. — Нямам други приятели. Възможно е да мога да ви бъда от някаква малка полза. Мога да ви прислужвам.

— Остани тогава — заяви Дънкан. — Нашата компания става все по-разнообразна с напредване на пътуването. Можем да направим място за един демон.

Дънкан осъзна, че земята под краката му е изгубила гладкостта на морава. Беше груба и неравна, покрита с дива трева и ниски растения, които стържеха по ботушите им докато се движеха. Някъде в далечината бухаше бухал, а на хълмовете над замъка печално виеше вълк.

Луната, една-две нощи преди пълнолуние, светеше ярко и южно от тях той зърна реката, блестяща като огледало.

Отново се спасиха, помисли си той, като се измъкнаха от челюстите на бедата по най-невероятен начин — вълшебствата на замъка се разпаднаха със смъртта на последния от онези, които са ги задържали заедно. Кутбърт беше извършил самоубийство, дали умишлено или в пристъп на лудост, нямаше начин да се узнае. Но това беше самоубийство. Той се беше хвърлил от балкона долу, на пода.

Даян се приближи до него и той я прегъна, и я притисна силно. Тя отпусна глава на рамото му.

— Съжалявам — заговори той. — Съжалявам, че стана по този начин.

— Трябваше да знам — каза тя. — Трябваше да съм разбрала, че един ден Кутбърт ще си иде, а с него и замъка. Предполагам, че съм знаела, като си припомня, но не съм си позволявала дори да си помисля за това.

Дънкан стоеше, като я държеше здраво и се опитваше да и даде поне малко утеха, а погледът му беше отправен над наклонените камъни към огньовете, които блестяха по склона.

— Трябва да са много — рече той. — Снупи ни каза, че събира армия.

— Дънкан — попита Даян, — някъде да си виждал Хубърт?

— Не, не съм. Трябва да е наоколо. Беше навън преди малко, заедно с Даниел и Красавица.

Тя поклати глава върху рамото му.

— Не мисля така. Вероятно съм изгубила и него. Той беше едно цяло със замъка. Бил е тук толкова дълго.

— Докато е светло — заяви Дънкан — ще го потърсим. Може би се лута в тъмното

— Нещо се приближава — обади се Конрад.

— Нищо не виждам.

— Точно от другата страна на изправените камъни. Повече от сигурно е, че това е Снупи. Мисля, че трябва да отидем за да го посрещнем. Те няма да искат да минат между изправените камъни. Знаят, че нещо се е случило, не не биха могли изцяло да знаят какво.

— Сега няма опасност — каза Дънкан.

— Не биха могли да знаят — възрази Конрад.

Конрад тръгна надолу по склона и останалите го последваха. Минаха между изправените камъни и сега можеше да се види, че половин дузина фигури стоят там и ги чакат.

Една от тях пристъпи напред и гласът на Снупи заговори с гълчащ тон.

— Предупредих ви — рече той. — Защо не внимавахте? Предупредих ви да отбягвате могилата на замъка.