Братството на талисмана

11

Спряха за нощувка доста преди залез слънце, като събраха дърва, накладоха огън и донесоха вода.

— Няма причина да не палим огън — заяви Дънкан. — Ако наблизо има някой, той ще знае, че сме тук.

Мег беше се возила на Даниел, който отначало, след като я качиха на седлото, напираше да се изправи на задните си крака, но после се успокои и продължи с бавно темпо, за да се приспособи към торбата кокали, която яздеше на гърба му.

Приклекнал пред огъня, Конрад избута встрани горещи въглени и изпече овесени кейкове и тънки резени бекон.

Лагерът им се намираше в края на малка горичка, с поток, минаващ пред него, а между потока и гората се простираше ивица песъчлива земя.

Хапнаха, докато тъмнината се спускаше над земята. Малко след това, Духът дойде, носейки се плавно.

— Ето те и тебе — рече Ендрю. — Чудехме се какво ти се е случило.

— Бях много изплашен — поясни Духът, — понеже пътувах твърде открито. Дневната светлина е неприятна за мене. Разузнах областта.

— Колко далече стигна? — попита Дънкан.

— До началото на блатото. Не отидох по-нататък. Много призрачно място.

— И ти си призрак — отбеляза Конрад.

— Дух — поправи го с официален тон Духът, — а не призрак. Между двете има разлика.

— Разбира се, нищо не си видял — предположи Конрад. — Дребосъкът беше през целия ден напред.

— Има от тези, които вие наричате плешиви — отвърна Духът. — На няколко мили източно. Няколко малки групи. Поддържат същото темпо като вас. Пътуват в същата посока.

— Как е могъл да не ги види Дребосъкът?

— Придвижвам се много по-бързо от кучето — обясни Духът. — Над хълмовете и долините. Но съм много изплашен. Не е дадено на един дух да бъде на открито. Присъщото му място е в постройките, където е защитен от небето.

— Може би те дори не знаят, че сме тук — предположи Ендрю.

Дънкан поклати отрицателно глава.

— Страхувам се, че знаят. Ако не знаеха, щяха да пътуват по същия лесен път, вместо да се катерят нагоре-надолу по-хълмовете. Струва ми се, че ни подкарват, но не така очевидно, както Дребосъка подкарваше вещицата. Те знаят, че заради блатото не можем да отидем на запад. Застанали са така, че да не можем да си пробием път на изток.

Мег, вещицата, задърпа Дънкан за ръкава.

— Сър, онези, другите.

— Какво има, бабо? Какви други?

— Другите, освен плешивите. Наблизо са. Прокрадват се в мрака. Те са онези, които се смеят отвратително, дори когато те погубват.

— Ако имаше някой наблизо — намеси се Конрад, — Дребосъкът щеше да го усети и да ни предупреди.

Дребосъкът лежеше край огъня, отпуснал глава върху протегнатите си лапи. Не даваше знак, че е усетил нещо.

— Възможно е кучето да не знае — рече Мег. — Имате си работа с нещо, което е много по-хитро и с много по-голяма способност за измама, отколкото злото, с което се сблъсквате във всекидневието. Те са …

— Но Разбойникът говореше за демони и дяволи — прекъсна я Конрад. — Той ги познава. Бил се е с тях.

— Той е използвал единствените имена, които знае — обясни Мег. — Не е имал названия за другите, които не се виждат толкова често, колкото демоните и дяволите. Възможно е да е имало и дяволи, и демони, понеже Ордата привлича голям брой последователи. Цялото обикновено зло се присъединява към нея така, както големи групи хора биха следвали човешка армия.

— Но ти не си се присъединила към тях — каза Дънкан. — А каза че си зла. Едно малко зло, както каза. Трябвало е да бъдеш зла за да си изобщо вещица.

— По такъв начин ме открихте — отвърна Мег. — Аз само се опитвах да бъда зла. Ако можех, щях да бъда зла, защото тогава моите способности щяха да бъдат по-големи. Но аз само опитвах да бъда. Някога се мислех за по-голямо зло, отколкото съм и не почувствах страх, когато Ордата дойде, фучейки, защото бях сигурна, че те ще ме разпознаят и ще ме оставят на мира, или ще ме научат, може би, на още по-голямо зло. Но те не направиха това. Откраднаха всичките ми амулети, изгориха колибата ми и се надсмяха над мене — най-неучтивия начин, по-който да се отнесеш към някой, който прави всичко, на което е способен за да бъде такъв, каквито са те.

— Не чувстваш ли срам от това,че търсиш злото? Считаш ли, че си постъпила правилно, като си станала зла?

— Само за да върша по-добре работата си — отвърна Мег без следа от срам. — Веднъж заловил се с делото на живота си, човек трябва да разбере, че трябва да прави най-доброто, на което е способен, без значение къде ще го заведе вещината му.

— Не съм сигурен, че те разбирам напълно — каза Дънкан.

— Разбрах със сигурност, че не си зла — отбеляза Конрад — още щом те зърнах. В очите ти нямаше злина. Не повече, отколкото в един таласъм или гном.

— Има такива, които считат, че таласъмите и гномите са покварени от злото — заяви важно Ендрю.

— Не е вярно — възрази Конрад. — Те принадлежат към Малкия народ, различават се от нас, понеже владеят някои малки магии, докато ние не знаем нищо за магията.

— Спокойно мога да преживея и без техните малки магии — рече Ендрю. — Дотягат ми почти до смърт с тези техни магии.

— Казваш, че онези от Ордата — обърна Дънкан към Мег — са наоколо, край лагера, дори и сега? И че е възможно кучето да не може да ги усети?

— Не мога да кажа нищо за кучето — отвърна Мег. — Възможно е да ги е усетило и само да е леко озадачено. Недостатъчно за да им обърне внимание, тъй като не ги познава. Но старата Мег ги усеща, много слабо, и знам какво са те.

— Сигурна ли си?

— Напълно — рече тя.

— В такъв случай — обяви Дънкан — не можем да разчитаме само на Дребосъка да ни пази от тях, както бихме направили при други обстоятелства. Ще трябва да поставим стража през нощта. Аз ще поема първи поста, а Конрад — втори.

— Забравихте ме — намеси се Ендрю, леко разгневен. — Претендирам за правото си да стоя моят дял от стражата. В края на краищата съм войник на Бога. Аз споделям опасностите с вас.

— По-добре си почини — каза Дънкан. — Чака ни тежък ден.

— Не по-тежък отколкото за вас и Конрад.

— Все пак си почини — настоя Дънкан. — Не можем да се бавим заради тебе. Освен това умът ти трябва да бъде бистър и точен за да ни показваш пътя ако се наложи.

— Вярно е — съгласи се Ендрю, — че знам пътя, понеже съм го изминавал много пъти, когато бях по-млад. Но той не представлява проблем. И глупак би го следвал.

— Въпреки това настоявам да си отдъхнеш.

Ендрю не каза ни дума повече, и седна край огъня, като си мърмореше нещо.

Последен заспа Ендрю. Конрад се просна и като се зави с одеялото, почти веднага захърка. Мег, навита на кълбо край седлото и вързопите, заспа като бебе, от време на време издавайки плачливи звуци. Малко по-настрани легна да спи Даниел; Красавица заспа права, с отпусната глава, като носът и почти допираше земята. Дребосъкът дремеше край огъня, като от време на време ставаше, за да обиколи със стегната крачка край лагера, издавайки гърлено ръмжене, но без да дава признаци, че е необходима незабавната му намеса.

Дънкан, седнал край огъня, близо до Дребосъка, не срещна никакви проблеми с бодърстването. Беше нервен и напрегнат, и когато се опита да се пребори с напрегнатостта, тя отказа да си отиде. Не беше за чудене, след всичките приказки на Мег за Злото, което било наблизо. Но ако наблизо имаше Зло той не можеше да го открие. Ако го имаше, не шумолеше в храстите, не издаваше какъвто и да е звук. Ослушваше се съсредоточено за шум от стъпки или от лапи, или от копита, но нямаше нищо.

Земята задряма в течната лунна светлина. Не полъхваше вятър и листата стояха тихи, бездейни. Единственият звук беше тихото клокочене на водата, която течеше в тясната ивица камъчета между два вира. Веднъж-дваж дочу бухане на бухал в далечината.

Притисна с пръсти торбичката, висяща на колана му и чу слабото шумолене на пергамента. Заради това, помисли си той, заради тези няколко крехки листа, той и другите (които, с изключение на Конрад, не знаеха истината) пътуваха дълбоко в Опустошените земи, където само Бог знаеше какво може да ги очаква. Крехко, но също така и вълшебно нещо? Вълшебно, защото ако се окажеше, че е истинско, тогава Църквата щеше да набере сили, и повече ще намерят вяра, и светът, след известно време, щеше да стане по-добро място. Ордата на Злото имаше нейните големи магии, Малкият народ — своите малко магии, но тези пергаментови листа, в крайна сметка, можеха да се окажат най-голямата магия от всичките. Без да произнася наистина думите, той сведе глава и започна да се моли наистина да се окажа така.

Докато се молеше, се чу някакъв звук и в първия момент не беше сигурен какво точно е това. Звукът беше толкова далечен, толкова приглушен, че отначало не беше сигурен, че го чува, но слушайки съсредоточено, той стана по-различим и накрая успя да го разпознае. Далечният тропот на копита, безспорният звук на конски копита, а сетне и друг звук — отдалечения лай на кучета.

Въпреки че не стана по-силен, звукът беше отчетлив и ясен. Не можеше да има никакво съмнение — дивият тропот на препускащ кон и лаят на хрътки, а от време на време, макар да не беше сигурен в това, подвикването на мъж или мъже.

Странното беше, че като че ли звукът идваше от небето. Вдигна поглед към обсипаното със звезди, обляно с лунна светлина небе, но там нямаше нищо. И все пак изглеждаше, че звукът идва оттам.

Това продължи само няколко минути, след което звукът затихна и тишината на нощта се спусна отново.

Дънкан, който беше станал, за да огледа небето, седна отново. До него Дребосъкът ръмжеше тихо, с вдигната нагоре муцуна. Дънкан го потупа по главата.

— И ти го чу, нали?

Кучето спря да ръмжи и се успокои.

По-късно Дънкан стана и се разходи до потока, за да налее чаша вода за пиене. Докато беше коленичил край потока, една риба подскочи във вира над него, нарушавайки тишината. Пъстърва, помисли си той. Ако сутринта има време, можеха да опитат да хванат няколко за закуска. Ако имат време — това беше проблемът. Защото нямаше време за губене. Колкото по-бързо се отправеха на път, толкова по-добре, защото по-скоро щяха да преминат Опустошените земи

Когато луната се спусна забележимо на запад, той събуди Конрад, който веднага застана прав, бдителен, без следа от сънливост.

— Всичко наред ли е, милорд?

— Всичко е наред — отвърна Дънкан. — Нямаше нищо обезпокоително.

Не спомена нищо за конския тропот и кучешкия лай из небето. Докато оформяше наум думите си, за да ги каже на Конрад, те му прозвучаха твърде глупаво и си замълча.

— Събуди ме по-рано — рече той. — Ще опитам да наловя малко пъстърва за закуска.

Дънкан нави наметалото си за да го използва вместо възглавница. Като легна на коравата земя, той придърпа нагоре одеялото. Легнал по гръб, съзерцаваше небето. Пръстите му притиснаха меката еленова кожа на торбичката и се чу слабото шумолене на ръкописа. Стисна здраво очи, опитвайки се да заспи по този начин, но зад клепачите му се нижеха картини, въпреки волята му и без да ги разбира. След това дойде осъзнаването на това, което въображението му показваше с цялата си активност. Нетърпеливо опита да освободи съзнанието си, но без успех. Колкото и да опитваше да се отърси, измислиците на въображението му упорито оставаха. Обърна се настрани и погледна към лагерния огън, към Дребосъка, легнал отстрани, и Конрад, мержелеещ се зад него.

Затвори отново очи, като реши, че този път ще заспи. Виденията му се съсредоточиха върху един дребен плах човек, който се суетеше за да чуе всичко, което можеше да бъде чуто или видяно сред малката група хора, присъединили се към един слаб, свят човек. Всички тези хора, както и светият човек, бяха млади, макар и твърде мрачни, целенасочени, със странна светлина в очите си. Те бяха безспорно от народа, понеже бяха облечени в дрипави дрехи и докато някои носеха сандали, други нямаха нищо на краката си. Понякога групата беше сама, друг път тълпи от хора се събираха за да видят светия човек, напрягайки слуха си за да чуят това, което той казваше.

И винаги плахия човек обикаляше по края на тълпата или пък се прокрадваше зад малката група, когато бяха сами, слушащ толкова внимателно, че изглеждаше, че ушите му се изкривяват напред за да чуят всяка дума, а светлите му, ясни, почти невестулчи, очи се свиваха от светлината на пустинята, но наблюдаваха неотклонно, без да пропуснат нито едно направено движение.

А по-късно, свит край някоя скала или прегърбен край малък огън в потайна доба, той пишеше всичко, което е чул или видял. Пишеше сбито за да не свърши пергамента, като използваше всяко бяло петно за да изпише с думи, като бръчкаше лицето си и кривеше малката си уста в усилието да намери точните думи, изказвайки с тях всичко, на което е бил свидетел.

Дънкан опита безуспешно да види изцяло потайния човек, да го погледне в лицето, за да може да прецени какъв тип човек е той. Но никога не беше в състояние да го направи. Лицето беше в сянка или, точно в този момент, извърнато настрани, но най-накрая помисли, че го е видял. Той беше нисък човек, с унил израз. Краката му бяха боси, със следи от удари от скалите и камъните на пустинята. Облечен беше в прашни дрипи, толкова изпокъсани, че постоянно ги придърпваше в усилие да прикрие мършавата си голота. Дългата му коса беше несресана, а брадата му неподредена. Не беше такъв човек, върху който случаен наблюдател би хвърлил втори поглед. Той беше нищожество. Губеше се в тълпата. Той беше неразличим и маловажен човек между много други хора, човек толкова неотличим, че не привличаше внимание. Нямаше нищо, което да го накара да изпъкне между другите хора; той беше просто погълнат и абсорбиран от тях.

Дънкан тръгна след него, следвайки постоянно и упорито прокрадването му, като се опитваше да го заобиколи за да застане срещу него и по този начин да види лицето му. Но не успяваше. Като че ли плахият човек го усещаше и нарочно стоеше надалече от него или се извръщаше встрани при доближаването му.

А след това някой го разтърси и му изсъска да мълчи. Отвори с труд очи и седна. Срещу него се беше привел Конрад. Полусвитата му ръка беше вдигната на нивото на лицето на Дънкан, а недвусмислено изпънатия му пръст сочеше отвъд загасващия лагерен огън, към пръстена от тъмнина обхващащ кръга на светлината на огъня. Там, на границата между тъмнината и светлината, застинал в стойка, беше застанал Дребосъкът, изпънат напред, като че ли някой го държеше на каишка, с оголени зъби, а от гърлото му се чуваше дълбоко ръмжене.

От тъмнината проблясваха две големи кълба от зелен огън, а под тях — жабешка уста, оградена с блестящи зъби и над всичко това — зъбите и огнените кълба — впечатлението от глава или лице, толкова жестоко на вид, с толкова смразяващи очертания, че умът отказваше да го побере, отхвърляше съществуването на подобно нещо. Устата беше жабешка, но не и лицето. Цялото беше ръбато, а над него се издигаше подобие на гребен. И в момента, в който Дънкан го зърна, в ъгъла на устата имаше слюнки, лигав глад, който се стремеше към огъня, но беше възпрян от нещо — може би от ръмжащия Дребосък, може би от нещо друго.

Видя го само за момент, а след това то се разтвори мрака. Огнените кълба и острите, блестящи зъби се скриха. За миг се задържаха очертанията на лицето, или по-скоро намек за тях, след което те също изчезнаха.

Дребосъкът направи крачка напред, а ръмженето се надигна в гърлото му.

— Не, Дребосък! — възпря го меко Конрад. — Не.

Дънкан стана на крака.

— Наоколо са от около час — обясни Конрад. — Дебнеха в тъмнината. Но това е първият, когото видяхме.

— Защо не ме събуди по-рано?

— Нямаше нужда, милорд. Дребосъкът и аз пазехме. Те само ни наблюдаваха.

— Много ли бяха? Имаше ли други освен този?

— Повече от един, мисля, но не много.

Дънкан сложи дърва в огъня. Дребосъкът обикаляше край лагера.

— Ела. Успокой се — рече му Конрад. — Няма да дойдат повече тази нощ.

— Откъде знаеш, че няма да има други тази нощ? — попита Дънкан.

— Само ни наблюдаваха. Но сега са решили, че няма да ни закачат тази нощ. Може би по-късно.

— Откъде знаеш това?

— Не знам. Само предполагам. Вътрешно усещане.

— Намислили са нещо за нас — предположи Дънкан.

— Може би — съгласи се Конрад.

— Конрад, искаш ли да се върнеш?

— Точно когато става интересно ли? — изхили се злобно Конрад.

— Това имам предвид — рече Дънкан. — Тук е опасно. Не искам да водя всички ни към смъртта.

— А вие, милорд?

— Аз, разбира се, ще продължа. Може би сам ще успея да се справя. Но не настоявам останалите да …

— Старият лорд каза да ви пазя. Ако се върна сам ще ме одере жив.

— Да, знам — отбеляза Дънкан. — Така беше още когато бяхме момчета.

— Отшелникът — предположи Конрад. — Може би отшелникът би се върнал. Оплаква се откакто сме тръгнали.

— Отшелникът — поясни Дънкан — е самопровъзгласил се войник на Бога. Нуждае се от това за да възстанови самочувствието си. Той смята, че се е провалил като отшелник. Макар и изплашен, той все пак няма да тръгне обратно докато не го направят и другите.

— Тогава продължаваме — заяви Конрад. — Трима другари по оръжие. А какво ще правим с вещицата?

— Може да избира. Няма какво да губи, независимо кой път ще избере. Тя не притежаваше нищо когато я открихме.

И така, без значение какво им беше казал Духът, помисли си Дънкан, не само плешивите ги наблюдаваха и следяха. Мег беше права. Другите също бяха наоколо, може би са били там през цялата нощ, и са ги наблюдавали от тъмнината. Дори когато е седял край огъня, по време на неговата смяна, те са били там без да го знае. И още повече, без Дребосъкът да го знае. Само вещицата беше го разбрала. И поради странността си, не беше се обезпокоила много. Въпреки, че знаеше, че те са там, беше се свила край седлото и вързопите и беше заспала като бебе, издавайки тези плачливи звуци, които и придаваха още повече бебешки вид.

Може би по някакъв начин усещаше, че са в безопасност, че няма да бъдат атакувани. Откъде би могла да знае, учуди се той, и защо тези, другите, не ги нападнаха? Както се бяха скупчили край лагерния огън, една бърза атака щеше да е достатъчна — нямаше да има начин, по който такава малка група да им се противопостави.

И как биха могли да ги отблъскват през следващите дни? Със сигурност щеше да настъпи време, когато Опустошители ще тръгнат за да ги избият. Ще бъдат бдителни, разбира се, но бдителността не беше целия отговор. Ако достатъчно от Опустошителите желаят да срещнат смъртта, те ще си свършат работата.

Все пак, каза си той, няма да се върна обратно. Той носеше със себе си сигурен талисман, който можеше да задържи светлините запалени и да отблъсне древния мрак. А ако той не се върне, няма да се върне нито Конрад, нито отшелника.

Зората беше близо. Тъмнината се оцеждаше от дърветата и човек можеше да види пътя между дърветата. Ято патици прелетя над лагера, като крякаха докато летяха, и се насочиха, може би, към любимото си място за хранене.

— Конрад — попита Дънкан, — виждаш ли нещо странно?

— Странно ли?

— Да, начина, по-който изглежда това място. Струва ми се, че цялото е погрешно. Не изглежда така, както изглеждаше когато направихме лагера.

— Това е от светлината — предположи Конрад. — Нещата изглеждат различни по зазоряване.

Но не беше само светлината на зората, рече си Дънкан. Опита се да разбера какво точно е погрешно, но не успя. Нямаше нищо определено, което да може да се посочи. И все пак беше различно. Дърветата бяха погрешни. Потокът беше погрешен. Усещането на нещата беше погрешно. Като че ли някой беше взел местността в ръце и я беше усукал леко, без твърде много да я променя, но достатъчно за да бъде забелязано, достатъчно за да даде на наблюдателя чувството, че е изкривена.

Ендрю се надигна, подпирайки се на лакти.

— Какво е станало? — попита той.

— Нищо не е станало — изръмжа Конрад.

— Но нещо не е наред. Знам го. Усеща се във въздуха.

— Имахме посетител през през нощта — поясни Дънкан. — Надзърташе от храстите.

— Бяха повече от един — допълни Конрад, — но само един се показа.

Ендрю бързо стана на крака и грабна тоягата си.

— В такъв случай вещицата беше права — рече той.

— Разбира се, че беше — обади се Мег от мястото, където се беше сгушила между седлото и вързопите. — Старата Мег е винаги права. Казах ви, че дебнат наоколо. Казах ви, че ни наблюдават.

Даниел скочи на крака и направа няколко крачки към огъня, след което спря. Изпръхтя гневно през ноздрите си и тропна с крак по земята.

— Даниел също разбра — каза Конрад.

— Всички знаем — намеси се Ендрю. — Какво ще правим?

— Ще продължим нататък — отвърна Конрад — Ако, разбира се, искаш.

— Какво те кара да мислиш, че няма да искам?

— Мислех си, че ще искаш — рече Конрад.

Мег отметна одеялото си, изправи се на крака и намести дрипите си в някакво подобие на форма около себе си.

— Отишли са си — заяви тя. — Не мога да ги почувствам повече. Но са ни омагьосали. Намираме се в клопка. Определено мирише на това.

— Не виждам никаква клопка — каза Конрад.

— Не ние сме омагьосани — обади се Ендрю. — Омагьосано е мястото.

— Как го разбра? — попита Дънкан.

— Поради странността му. Погледнете там, точно над потока. Виждате ли дъгата, която трепти във въздуха?

Дънкан погледна. Не може да види никаква дъга да трепти във въздуха.

— Малкият народ понякога се опитват да го направят — поясни Ендрю, — но го правят много лошо. Както правят повечето неща. Те са несръчни.

— А Опустошителите не са ли?

— Не и Опустошителите — намеси се Мег. — Те притежават необходимата сила. Това им е работата.

Лудост е, помисли си Дънкан, спокойно да си стоим тук и да твърдим, че мястото е омагьосано. И все пак може би имаше магия. Той беше забелязал странния начин, по който местността беше усукана, леко не на фокус. Не видя дъгата на Ендрю, но забеляза, че мястото е изкривено. Поглеждайки го отново, той видя, че все още е така.

— Може би трябва да тръгваме — каза Дънкан. — Закуската може да почака. Ако потеглим незабавно ще може да се измъкнем от това странно място, което наричате омагьосано. Сигурно не се разпростира върху голяма площ.

— Нататък ще стане по-лошо — рече Ендрю. — Сигурен съм, че върху нас тегне още по-силна магия. Ако се върнем, скоро ще можем да бъдем извън нея.

— Точно това очакват от нас — заяви Конрад. — Иначе защо ще правят магии? А освен това ние няма да се върнем. Милорд реши, че ще продължим.

Взе седлото и го сложи на гърба на Даниел.

— Ела насам — подвикна към Красавица. — Време е да те натоварим.

Красавица размърда уши и изприпка към него, така че да може да сложи пакетите върху гърба и.

— Не сте длъжни да го правите — обади се Дънкан. — Конрад и аз решихме да продължим. Но другите не са задължени.

— Чухте ме — заяви Ендрю, — че казах, че ще дойда.

Дънкан кимна.

— Да, чух те. Бях сигурен, че ще дойдеш с нас.

— А също и аз — заяви Мег. — Честно казано, в тази пустиня няма много за едно старо момиче като мене. А освен това съм виждала и по-лоши магии.

— Не знаем какво може да лежи пред нас — предупреди я Дънкан.

— Поне при вас има храна — отвърна тя, — което значи много за една бедна, стара душа, която понякога е била принуждавана да си изкарва прехраната като яде корени и орехи, като прасе, което яде като се рови в гората за да намери вечерята си. А, освен това, имам компания, каквато не съм имала никога преди.

— Нямаме време за губене — рече мрачно Конрад.

Сграбчи Мег за кръста и я вдигна на седлото.

— Дръж се — подвикна и той.

Даниел се поизправи на задните си крака, за да поздрави ездача си.

— Дребосък, води — обади се отново Конрад.

Кучето изтърча напред по следата, веднага зад него Конрад. Красавицата зае мястото си, а до нея се потътри Ендрю, енергично потропвайки с тоягата си. Даниел и Дънкан тръгнаха последни.

Магията се задълбочаваше. Местността стана по-дива, отколкото беше преди. Чудовищни дъбове растяха в гъсти гори, храсталакът стана по-гъст и наоколо витаеше нереалност, която можеше да накара човек да се зачуди дали наистина дъбовете и храстите са там, дали камъните имат такъв дебел пласт от лишеи и са толкова стари, колкото изглеждат. Над всичко тегнеше жестокост. Дълбока тишина обхващаше земята, тишина на всеобщо и предвестно очакване, зловещо и гибелно.

Ако дъбовете бяха само чудовищни дъбове, ако храсталакът беше само гъст, ако камъните бяха само древни купчини лишеи, човек можеше да ги приеме, помисли си Дънкан. Но освен това тези обикновени неща бяха изкривени, бяха усукани и наклонени, като че ли не бяха постоянно поставени на земята, като че ли някой проектираше тяхна картина и все още не беше решил какъв вид картина точно иска. Това беше картина, която трептеше, също както отражението върху водна повърхност се колебае, при почти неусетното движение на водата, едно люлеене, едно разместване, едно загадъчно непостоянство. Тук-там, от време на време, можеха да бъдат зърнати части от цветовете на дъгата, която Ендрю беше споменал по-рано, но Дънкан не беше видял, когато я потърси. Но сега я виждаше — нещо подобно на блещукането, което се вижда когато светлината свети през дебело стъкло и лъчите и се разпръскват в милиони нюанси. Те се появяваха и изчезваха, не продължаваха дълго и никога нямаше цяла дъга, а само части от нея, натрошена дъга, като че ли някой беше взел една идеална дъга и я беше счупил в ръцете си, беше я натрошил, а след това разпръснал парчетата във вятъра.

Долината все още беше на мястото си, а също и хълмовете, които се издигаха край нея. Но слабата следа, която следваха изчезна и сега си пробиваха, както можеха, път през заплетена гора. Конрад задържаше Дребосъка близко пред себе си и не му позволяваше да отива напред както преди. Даниел беше нервен, тръскаше глава и от време на време пръхтеше.

— Всичко е наред, момче — успокои го Дънкан и Даниел отвърна с кратко цвилене.

Пред Дънкан Ендрю пристъпваше до Красавица, тропайки с необичайна сила с тоягата си. Красавица ситнеше до него, оставайки наблизо. По необясним начин тя беше харесала странния си придружител. Може би вярваше, засмя се мислено Дънкан, че се е сдобила със собствен човек, както Дребосъкът имаше Конрад, а Даниел — Дънкан.

В началото на колоната Конрад и Дребосъкът бяха спрели. Другите се присъединиха към тях.

— Има тресавище пред нас — обяви Конрад. — Препречва ни пътя. Възможно ли е да е блатото?

— Не е блатото — отвърна Ендрю. — Блатото не препречва пътя. То лежи от едната страна и представлява открита вода.

Тресавището можеше да се види през дърветата — мочурлива площ, която не беше открита, а изпълнена с дървета и друга изобилна растителност.

— Може би не е дълбоко — предположи Дънкан. — Може би ще успеем да си проправим път през него, ако се придържаме близо да хълма.

Той тръгна напред, Конрад закрачи до него, другите ги последваха.

Дънкан и Конрад спряха в края на водата.

— Струва ми се дълбоко — заяви Конрад. — Нататък се виждат дълбоки вирове. Със сигурност има кал. А освен това хълма, за който говореше. Няма никакъв хълм.

Това, което каза беше вярно. Линията на хълмовете, която следваха, пропадаше и отляво, както и отдясно, лежеше тресавището.

— Стойте тук — рече Дънкан.

Пристъпи във водата. С всяка стъпка водата ставаше все по-дълбока, а зад него се чуваше шляпането на кал и тиня. Пред него лежеше един от вировете, които беше посочил Конрад — черен като най-черното мастило, с вид на масло, на нещо по-тежко и по-коварно от вода.

Промени посоката си, за да го заобиколи и в този момент мастилената чернота на водата закипя, разплиска се яростно от нещо, което се мъчеше да се измъкне от нея. Змиеподобен гръб се изви и се измъкна от чернотата на вира. Дънкан сграбчи дръжката на меча си и го изтегли до половината. Гърбът се потопи и водата отново придоби масления си вид. Но в един друг вир, малко по-далече, повърхността експлодира в пяна и навън изхвръкна зловеща глава, прикрепена към змийско тяло, което се издигна над нивото на вира. Два рога увенчаваха люспестата глава, а бузите му имаха вид на бронирани плочи, които изтъняваха в човкоподобна муцуна. Създанието отвори уста, по-голяма от главата му. От челюстите стърчаха извити жестоки зъби.

Дънкан измъкна цялото острие и застина, готов за нападението, но нападение не последва. Бавно, почти неохотно, тялото се плъзна обратно във вира и главата изчезна под повърхността. Тресавището стана отново тихо, черно и заплашително.

— Мисля, че е най-добре да се върнете — обади се Конрад.

Бавно, пристъпвайки внимателно, Дънкан излезе от тресавището.

— Никаква възможност да го пресечем — заяви Конрад.

Ендрю пристъпи тежко към тях и Красавица го последва.

— Няма тресавище — рече той. — И никога не е имало. Това всичко е магия.

— Тресавище или не — намеси се Мег, сгушвайки се върху Даниел, — магия като тази може да те убие.

— В такъв случай какво ще правим? — попита Дънкан.

— Ще опитаме друг път — отвърна Ендрю. — Ще минем покрай омагьосаното място. Без значение е колко могъщи са тези, които са ни омагьосали, те не биха могли да обхванат всичко. Те знаят къде отиваме и магията е разположена върху този маршрут.

— Имаш предвид през хълмовете — рече Дънкан. — Ако тръгнем натам, колко добре познаваш местността?

— Не толкова добре, колкото тази долина, но я познавам. На няколко мили, право на изток, има друга пътека. Лоша пътека. Прави много завои, нагоре-надолу по хълмовете. Трудно се върви. Но ще ни отведе на юг. Ще ни отведе отвъд тези хълмове, които препречват пътя ни на юг.

— Мисля — обади се Мег, — че е най-добре да потърсим тази пътека.